Джоан Харис
Рунически знаци (28)

5

Междувременно Локи все повече се убеждаваше, че целта му не е толкова лесна за достигане, колкото се е надявал. Много години бяха минали, откакто за последно бе ходил до Спящите по този път, и когато стигна планините, вече се беше стъмнило. На звездната светлина склоновете под него изглеждаха безцветни и еднакви. Изгряваше бледа луна, от време на време през лицето й пропълзяваха дребни облачета, небето се обагряше в сребристо.

Локи кацна на една издадена скала, която стърчеше над обширно полегато пространство, покрито с чакъл. Там той възвърна истинския си облик и седна да отпочине — преобразяването му в ястреб бе отнело повече от сиянието му, отколкото беше очаквал.

Над него се издигаха Спящите, сковани в лед и непристъпни, отдолу имаше чакъл и остри скали. Ниско в подножието се пресичаха тесни пътеки, обрасли с ниски храсти, стърчаха бодли и трънаци; там бяха леговищата на дивите котки, които понякога се хранеха с дребните кафяви кози, бродещи из пущинака. По склоновете се мяркаха колиби, построени предимно от козари, но в последните години растителността беше намаляла и дори край колибите нямаше признаци на живот.

Локи се изправи и погледна нагоре към Спящите. Входът се намираше на около двеста крачки над него: дълбок тесен процеп, заровен под снега. Той беше влизал от там веднъж, но не би минал повторно по същия път, ако имаше друг избор.

Само че нямаше. И сега, застанал разтреперан на издадената скала, Локи бързо прецени положението си. Големият недостатък на промяната на облика беше, че не можеше да носи нищо със себе си: нито оръжие, нито храна, нито — което беше по-важно — дрехи. Пронизващият студ вече започваше да го мъчи, по-силен студ бързо щеше да го довърши.

Мина му мисълта да приеме огнения си облик, но той почти веднага изостави това хрумване. Над снежната линия нямаше нищо за горене, а и огънят в планината щеше да привлече твърде много нежелателно внимание.

Разбира се, Локи можеше да стигне с летене до процепа и да си спести дългото изтощително катерене по заледените скали. Но беше наясно, че обликът на ястреб го прави уязвим, защото един ястреб не може да изрича заклинания, а ноктите му са безполезни, ако се наложи да оформя руни с пръсти. Не му допадаше идеята да лети беззащитен — и гол на всичкото отгоре — към Спящите и възможната засада, която би могла да дебне там.

Каквото и да предприемеше, трябваше да стане бързо. На безцветната скала беше прекалено уязвим, цветовете му се виждаха от мили разстояние. Все едно да напише на голия склон: „ЛОКИ БЕШЕ ТУК.“

Затова той възвърна облика си на птица и отлетя до най-близката козарска колиба. Макар че беше изоставена, вътре успя да намери някакви дрехи — по-скоро парцали, но и те вършеха работа — и кожи, с които омота ходилата си. Кожите миришеха на коза и не бяха добър заместител на ботушите, които Локи беше оставил, но в колибата намери овчи кожух, груб, но топъл, който щеше да го пази и от най-свирепия студ.

Така облечен, Локи се закатери. Ставаше бавно, но беше безопасно, а през последните петстотин години Локи се бе научил да цени безопасността повече от всичко.

Катереше се от близо час, когато видя котка. Луната грееше над замръзналите върхове и ясно очертаваше всяка скала, всяка издатина. Локи беше минал снежната линия. Сега под краката му хрупаше ледник, който отдалеч изглеждаше очарователно бял, но отблизо се оказваше неприветлива твърдина от сняг, камъни и древен лед.

Локи беше уморен. Освен това от студа всичко го болеше: кожите и парцалите, които бе отмъкнал от колибата, му бяха свършили добра работа в долната част на склона, но не предпазваха от безмилостния студ на ледника. Той беше пъхнал ръце под мишниците си, за да ги стопли, но въпреки това те го боляха жестоко, лицето му бе мъчително обрулено от вятъра, увитите в кожи ходила отдавна бяха изгубили всякаква чувствителност и Локи стъпваше по снежната кора с пиянско залитане, като прикриваше следата си, доколкото можеше.

Отново му дойде наум да приеме огнения си облик, но студът вече беше прекалено силен. Преминаването в огнен облик щеше бързо да изтощи сиянието му и да го остави безпомощен.

Нуждаеше се от почивка. Нуждаеше се от топлина. Вече беше падал няколко пъти и всеки път с все по-голяма мъка се изправяше на крака. Когато най-после падна и не можа да се изправи, той осъзна, че вече няма избор: възможността да премръзне до смърт беше далеч по-опасна от риска да го забележат.

Образува Сол, но тромаво, и присви очи от болката в замръзналите си пръсти. Превръщането в ястреб вече беше невъзможно: силите го бяха напуснали, оставаха му няколко последни заклинания. Руната светна, но не го стопли.

Локи изруга и опита отново. Този път топлината беше по-осезаема — светеща топка с големината на ябълка, която блестеше на сивия сняг. Той я обгърна плътно с вкочанени ръце и почувства как лека-полека кръвта се раздвижва в дланите му. С топлината дойде и болката. Локи извика: сякаш в ръцете му забиваха горещи игли.

Може би този вик, а може би светлината привлече котката, но така или иначе тя се приближи, огромна — пет пъти по-едра от обикновените диви котки — и на кафяви петна, с цвят на планински скали. Очите й бяха жълти и гледаха гладно, ноктите й бяха като стоманени кинжали в гладки ножници, стърчащи от косматите възглавнички на лапите.

По-надолу по склоновете, където плячката беше в изобилие, тя сигурно щеше да заобиколи Локи отдалеч. Но тук, на ледника, храната бе оскъдна. И този човек, коленичил безпомощно в снега, беше същински подарък за нея.

Котката се приближи. Локи, който полека възвръщаше чувствителността на ходилата и ръцете си, направи опит да се изправи, но отново падна и изруга.

Котката се приближи още повече, предпазливо — заради огненото кълбо в ръцете му — инстинктивно усетила, че това може да е оръжие, способно да я нарани, ако отскочи към нея. Локи не забеляза животното и продължи да ругае от болезнените игли, които Сол забиваше в пръстите му.

Котката си каза, че колкото и да е едър, човекът е тромав, уморен и, което е по-важно, коленичил е на земята, така че ръстът му не може да бъде предимство.

Общо взето, изгледите бяха благоприятни.

Тя никога досега не бе нападала човек. Най-добре беше да се нахвърли върху лицето — така най-вероятно щеше да го убие с едно захапване. Но котката скочи върху гърба на Локи, стисна го за врата и се опита да го обърне.

Той реагира бързо. Изненадващо бързо за човек — всъщност котката надуши, че Локи не е точно човек — и вместо да се сборичка с нападателя, той рязко се изправи, без да обръща внимание на забитите в ребрата си нокти, и с всичка сила се хвърли по гръб на леда.

В първия миг котката се стъписа, отпусна челюсти и Локи се освободи, отскочи назад, хвърли се на колене, така че сега главите им бяха на една височина и огнено зелените му очи гледаха в жълтите очи на животното, и оголи зъби.

Котката нададе вой, зловещ, дрезгав звук, пропит с гняв и смут. Гледаше го в очите, готова да скочи при най-малкото му движение. Такава борба на волята сред котките продължаваше понякога с часове, но животното чувстваше, че силите на човека скоро ще го напуснат.

Локи също го знаеше. Беше вкочанен от студ и не можеше да прецени пораженията, нанесени от ноктите на котката, но усещаше как по гърба му се разлива топлина и разбираше, че може във всеки момент да падне. Трябваше да действа, и то бързо.

Без да откъсва поглед от очите на котката, той протегна ръка. В нея грееше Сол, малко по-слабо, но все още ярко. Локи много плавно се надигна от колене към стъпала и приклекна, като все така държеше пред себе си Слънчевата руна. Котката изрева и се наежи, готова да скочи.

Но Локи скочи пръв. Макар и с усилие, той рязко се изправи и същевременно с последни останки от сиянието си метна Сол, сега нажежена до бяло, по ръмжащото животно.

Котката побягна. Локи я проследи с поглед — тъмно продълговато петно върху леденото поле — и чу предизвикателния й вой. Тя обаче не се отдалечи толкова, колкото на него му се искаше, а спря на около триста ярда^[1] по-нататък, където ледникът опираше във високи скали.

Там застана неподвижно и зачака. Надушваше мириса на кръв и това я караше тихо да ръмжи от раздразнение и глад, но най-вече надушваше слабост. Човекът беше ранен. Скоро бдителността му щеше да отслабне.

Тя продължи да го наблюдава и когато Локи отново се заизкачва — бавно и мъчително — към синкавия процеп между Спящите, котката тръгна с него, като го следваше от разстояние, но все повече се приближаваше, колкото по-неуверени ставаха стъпките му, колкото повече увисваха раменете му, и накрая той падна по очи, безчувствен, на озарения от лунна светлина сняг.