Джоан Харис
Рунически знаци (11)

2

Според легендата светът под Средните земи е разделен на три нива, свързани помежду си от една голяма река. Долната земя е населена от Планинския народ: гоблини, тралове и джуджета. Под него е царството на Хел, традиционно считано за обител на мъртвите, после Сън, един от трите големи ръкава на Речния котел, и накрая, в самото преддверие на Хаоса, Задгробният свят, наричан от някои Черната крепост, чиято порта се охранява от Сурт Разрушителя и където самите богове нямат власт.

Мади, разбира се, вече знаеше това. Всичко, което Едноокият й бе казвал във връзка с географията на Деветте свята, беше точно и изчерпателно. Но тя не си бе представяла чудовищната необятност на Долната земя, безбройните коридори, тунели, ниши и хралупи, които се намираха под Хълма. Там имаше процепи и пукнатини, и дупки, и долчинки, и землянки, и бърлоги, и странични разклонения, и складове, сводове и пещери, ями и лабиринти, килери и скривалища. И след часове, както й се стори, лутане из тях въодушевлението на Мади от това, че се намира в приказните подземни зали, започна видимо да се изпарява и тя постепенно осъзна, че дори с помощта, която Захар неохотно й оказваше, трудно би могла да обходи и една стотна от тях.

Натъкнаха се на гоблини само на горното ниво в главната галерия. Създанията с котешки муцуни, златисти очи и катеричи опашки, облечени в ризници, парчета плат и кожи, почти не обърнаха внимание на Мади и на спътника й.

Те не бяха единствените обитатели там. Докато препускаше по оживените коридори, момичето мина покрай десетки други живи твари, погълнати от своите работи и лишени от любопитство също като гоблините: Народът от Тунелите с цвят на кожата като глината в родната им земя, с големи челюсти и малки очички без клепачи, Планинският народ, Небесният народ, Дървесният народ, дори неколцина представители на Хората, които се озъртаха крадешком, скрити под качулки, с тояги в ръце и бали със стоки на гръб.

— Да, девойче, тук винаги има някой, който търгува с Доброто племе — каза Захар, когато Мади сподели наблюденията си. — Да не мислиш, че само ти си намерила пътя дотук? И че Окото е едничката врата към недрата на Хълма?

По-надолу не беше толкова оживено и магиите бяха по-малко. Там имаше хранилища, скривалища, спални помещения, складове за храна. Мади беше започнала да огладнява и се изкушаваше да нахълта в някой от последните, но гоблините не са особено претенциозни по отношение на това, което ядат, и тя се беше наслушала на твърде много истории, за да рискува. Вместо това пребърка джобовете си, намери сърцевина от ябълка и шепа лешници и си напрани с тях малка незадоволителна закуска — решение, за което после щеше да съжалява.

Те тръгнаха надолу към реката и там най-после видяха каменни улички, пълни с трофеи и плячка. Като си спомни какво й беше казал Едноокият, Мади си помогна с руната Бяркан и захвана да търси, но сред плетеницата от дребни капани в и следи, с които бяха осеяни тунелите, сред вързопите с пера, сандъците с парцали, гърнетата, тенджерите, счупените ножове и очуканите щитове тя не можа да открие нищо, което да наподобява съкровище от Древните времена.

Разбира се, гоблините са ужасни вехтошари и за разлика от джуджетата крадат каквото им попадне, независимо дали е ценно или не. Но Мади не губеше кураж. Беше сигурна, че някъде сред всички тези неща ще намери Шепнещия. Странно име за съкровище, помисли си тя, но после си спомни за Драупнир, Канещия, пръстена на Один, за копието му Гунгнир, Точно Целещото, и за Мьолнир, Гръмовния, чука на Тор, и си каза, че съкровищата на Древните времена често носят такива загадъчни имена.

И продължи да търси: сред стари дюшеци, сухи кокали и потрошени грънци, сред клечки и камъни, глави на кукли и обувки, от които едната липсваше, ашици и изкуствени нокти за крака, парчета хартия и безвкусни порцеланови фигурки, мръсни носни кърпи и забравени любовни стихотворения, проскубани ориенталски килими, изгубени учебници и мишки без глави.

Но както я беше предупредил Едноокият, тя не намери нищо ценно, нито злато, нито сребро, нито дори никелова монета.

— Тук няма нищо — гоблинът започваше да става все по-нетърпелив, колкото по-надълбоко в недрата на Хълма се спускаха. — И надолу няма нищо, и хич не е безопасно.

Мади сви рамене и продължи да върви.

— Поне да знаех какво търсиш… — каза Захар.

— Ще ти кажа, като го намеря.

— Ти даже не знаеш как изглежда, нали? — попита той.

— Млъкни и си гледай пътя.

— Даже туй не знаеш!

Мади вървеше след Захар надолу към дълбините на Хълма и постепенно започна да я обзема страх, че гоблинът е прав. Този Хълм беше раят на вехториите, пълен от край до край с безполезни боклуци. Нищо тук не й приличаше на съкровище, нямаше нищо магическо, нищо ценно, нищо, което да отговаря на описанието на Едноокия.

Освен това й беше ясно, че Захар е също толкова неориентиран в търсенето, колкото и самата тя. Той няколко пъти повтори, че под Хълма няма никакво съкровище и след като размисли, Мади беше готова да му повярва. Гоблините не разбират кое е ценно и могат да откраднат както счупен чайник, така и половин корона или пръстен с диамант. А и тя не си представяше как съкровище от Древните времена — нещо толкова важно, че Едноокият е посветил години на търсенето му — ще се задържи дълго в ръцете на Захар и приятелите му.

Не, колкото повече Мади размишляваше, толкова повече й се струваше, че Доброто племе няма нищо общо с това. Тайната, ако изобщо имаше такава, беше заровена по-надълбоко, не в леговищата на гоблините.

През изминалите часове тя два пъти използва Наудр, за да задържи спътника си, и с всеки следващ път ефектът леко отслабваше. Мади вече изпитваше силен глад и съжаляваше, че не се е възползвала от храната в складовете на гоблините, но сега те бяха далеч зад нея, а гладът, умората и усилията да удържа гоблина, постоянно да борави със Сол и да се движи незабелязана през лабиринта от магии започваха да изцеждат силите й. Сиянието й отслабваше като лампа, чието масло бързо свършваше. Скоро щеше съвсем да угасне.

Захар не забелязваше това, златисти те му очи грееха в тъмното и той неуморно изминаваше един след друг коридорите, които отвеждаха Мади все по-надолу в недрата на Хълма, далеч от складовете и навътре в гъстия мрак.

Тя го следваше неотстъпно. Плетеницата от капани, която толкова я беше озадачила на предишните нива, оредяваше и почти се губеше, оставаше само една все така ярка пътека, която засенчваше всичко останало и изпълваше момичето с любопитство. Тя беше с необичаен цвят светъл и искрящ оттенък на виолетовото — озаряваше тъмнината и приличаше на надраскани една върху друга линии, сякаш някой бе минавал по нея много пъти. Мади вървеше измъчвана от жажда и капнала от умора, но с нарастващо въодушевление и надежда, които я правеха сляпа за отслабващото й сияние, както и за лукавите искрици в очите на гоблина.

Те вървяха през голяма пещера с високи сводове и полилеи от сталактити, които улавяха светлинката от руната на Мади и я запращаха обратно към нея под формат ма хиляди игриви светлосенки. Захар, който крачеше напред, машинално сведе глава и мина под една издадена скала, където Мади спря задъхана.

— По-бавно! — извика тя.

Но Захар като че ли не я чу. Мади продължи след него с вдигната ръка, за да освети пътеката, и го видя как изчезва зад пласт излъскан до блясък варовик.

— Казах ти да ме чакаш!

Докато тичаше напред, тя осъзна, че тук се вижда по-ясно. Отнякъде идваше светлина, не от руна, не от магия, не от хладните пещерни отблясъци, а топла, червеникава, уютна светлина.

— Захар! — извика Мади, но гоблинът или не я чуваше, или нарочно не й отвръщаше, защото отговор не дойде, само ехото от собствения й глас, слабо и някак изгубено, звънна като стъкло сред едрите сталактити.

Изведнъж земята потрепери, момичето политна напред и разпери ръце, за да запази равновесие. От труса по гърба му се посипаха прах и късчета скала. Мади понечи да се изправи, когато втори трус я тласна към стената, а от тавана падна камък с големината на говежди бут.

Тя инстинктивно се скри в един страничен тунел. От тавана на главната зала като стрели заваляха сталактити, цялата планина се тресеше из основи. Но макар че върху нея се изсипваше дъжд от прах и скални късчета, таванът на тунела се оказа здрав и когато трусът заглъхна в далечината и до слуха на Мади долетя звук, наподобяваш грохот на далечна лавина откъм Седемте спящи, тя подаде глава от отвора на тунела и погледна навън.

Разбира се, момичето знаеше всичко за земетресенията. Те бяха дело на Световната змия, сгушена в корените на Игдразил — или поне така разправяше Лудата Нан — и тъй като е твърде голяма, за да се побере в Задгробния свят, тръска опашка в реката Сън. С времето, казваше Нан, змията ще порасне толкова много, че ще опаше света, тъй както е било в дните преди Бедствието, и ще прегризе корените на Световното дърво, и от това Деветте свята един по един ще се сгромолясат, и Хаосът навеки ще се възцари над всички неща.

Пат Парсън разказваше друга история: според него трусовете бяха предизвикани от победените, които дрънчаха с вериги в подземията на Задгробния свят, където лошите (тоест старите богове) лежаха оковани до Свършека на Всички дни.

Едноокият отричаше това и говореше за реки от огън под земята и за лавини от гореща кал, и за планини, които кипят като врящ чайник, но за Мади обяснението му беше най-неправдоподобното от всички: според нея той и тук преувеличаваше, както правеше с много друг и неща.

Все пак тя не се съмняваше, че това е земетресение, и много предпазливо излезе от сигурното си скривалище. Полилеят от сталактити бе частично рухнал и насред залата се беше образувала опасна купчина от натрошени парчета. Иначе наоколо цареше спокойствие и тишина, с изключение на заглъхващото ехо в далечината и на праха, който се стелеше между треперещите степи.

— Захар! — извика Мади.

Отговор не последва, но до слуха й долетя далечно шумолене вдясно от нея.

— Захар!

Пак никой не отвърна. Тя пристъпи напред и й се стори, че го зърна за миг на стотина крачки от нея, но той се шмугна под един разцепен свод и изчезна.

Мади бързо направи Наудр, но вече не беше толкова съсредоточена заради земетресението, светлината отслабваше, тя изведнъж почувства как краката й не я слушат и осъзна — твърде късно — че е станала жертва на най-изтъркания гоблински трик.

Захар нямаше никакво намерение да я води, където и да било. Вместо това, без открито да й противоречи, я беше подмамил надълбоко в опасните коридори под Хълма, за да изтощи силите й и да дочака мига, когато издръжливостта й отслабне и тя вече няма власт над него, за да има възможност да избяга и да я остави сама, изтощена и изгубена в заплетените тунели на Долната земя.