Джоан Харис
Рунически знаци (71)

12

На другия бряг на реката Сън Хел с интерес наблюдаваше събитията. Часовникът на смъртта имаше много предназначения — не на последно място да я осведомява за всичко и седнала в една стая вдън бялата като кост цитадела, тя следеше напредъка на двамата с огледално черното си мъртво око.

„Колко странно — помисли си тя. — Колко невероятно странно.“ Разбира се, Локи не можеше да бъде напълно предвидим, но точно от това място Хел не очакваше той да се завърне. Тя с неволно любопитство се запита какъв е планът му. Вярваше, че има план — Локи можеше да е всякакъв, но не беше глупак — макар че Хел никак не се вълнуваше какво ще го сполети. Нямаше да лее сълзи, ако Хитрецът се погуби — всъщност, помисли си тя, да наблюдава унищожението му щеше да й достави първата мимолетна тръпка на удоволствие от смъртта на Балдер насам, а това беше преди векове.

Не че щеше да трае дълго — няма нищо трайно. И все пак Хел въпреки обичайната си невъзмутимост гледаше в захлас как се нижат секундите. Мъртвото й око виждаше Задгробния свят, бушуващ от сънища, а живото се взираше в двете фигури, които лежаха една до друга на речния бряг. Всяко от физическите тела бе свързано със съответствието си в Задгробния свят със сноп рунически лъчи, по-тънки от копринени нишки.

Да разсече снопа означаваше да прекъсне живота им, но тя им беше обещала един час вътре, а такава клетва, дадена дори на Локи, не биваше да се престъпва. И в същото време Хел се изкушаваше — не на последно място от магическия предмет, който Хитрецът беше оставил. Мощна магия, останка от Древни времена, искряща и сияйна като забравено слънце. Хел нямаше представа защо Локи е донесъл предмета тук, нито защо се е престорил, че го крие, като е знаел, че тя веднага ще забележи.

И сега нещото я викаше от скривалището си в пустинята с тих, мамещ глас, който й се струваше — донякъде, но не съвсем — познат.

„Сигурно с капан — помисли си Хел. — Каквото и да е това, Локи иска да го взема.“

Живото й око се спря на Хитреца. Изглеждаше заспал, от време на време потръпваше и се мръщеше, сякаш сънуваше кошмар. Тя виждаше нишката, която го съединяваше със спящото му „аз“: прозрачен лъч виолетова светлина. Нежно прокара пръст по нея и се усмихна при мисълта, че в другия свят това предизвиква тръпки по гръбнака на Локи.

„Възможно ли е да е капан?“ — помисли си Хел. Очевидните действия не бяха присъщи за Хитреца. И все пак, ако не искаше тя да вземе предмета, защо го беше оставил пред очите й?

Локи не действаше очевидно, той беше предпазлив. Така че каквито и да бяха намеренията му, очевидният отговор вероятно бе неверен. Освен ако не беше предвидил, че Хел ще разсъждава така. В такъв случай очевидният отговор беше верният. Освен ако…

„Освен ако план няма“ — помисли си тя.

Може би нехайството беше блъф, с цел да я накара да мисли, че е скроил някаква хитрина. Някакъв вид защита, резервен вариант в случай на враждебност от нейна страна. А ако нямаше нищо такова? Ако, както Хел предположи отначало, той разчиташе единствено на съобразителност и показна храброст?

В такъв случай Локи зависеше от благоразположението й. И магическата вещ, която носеше, тази изкусителна джунджурия, й принадлежеше по право.

Хел я призова с една дума. Тя се гушеше във вързопа, толкова ярка, че почти прозираше през изтърканата кожа. Пазителката я извади и светлината на Шепнещия грейна така, че едва не я ослепи.

Тя никога не беше виждала Оракула. Епохата на Мимир бе свършила преди раждането й, а Аезир поначало не споделяха щедро тайните си. Но Хел разпознаваше магията от пръв поглед и сега, докато я държеше в ръце, тя почувства как енергията на предмета се влива в нея и гласът му отеква оглушително в съзнанието й:

Убий ги — изрече Шепнещият. — Убий и двамата.