Джоан Харис
Рунически знаци (64)

5

В тиха килия, сгушена сред множество тихи килии, Наполовина родената Хел още се колебаеше какво да предприеме. Нищо в Подземния свят не ставаше без нейно знание и не й трябваше много време да разбере, че в царството й са влезли неканени гости.

По друго време тя просто би пренебрегнала двамата пътници. Територията на Смъртта е безкрайна и повечето неканени гости или се връщат, или умират бавно сред пустошта. И двете възможности устройваха Хел: тя от векове не беше удостоявала с аудиенция жив човек, а дори тогава посетителката й си тръгна с празни ръце. Хел нито беше щедра, нито се поддаваше на силни чувства, но сега, щом усети приближаването на топла кръв, изпита нещо близко до изненада.

Разбира се, щеше да ги накара да я чакат. Само колкото да ги накаже малко и да ги понаучи на присъщото на Хел търпение. За мъртвите времето няма значение. На живите един ден в Хел се струва като няколко седмици. И така Локи и Мади измерваха времето си в глътки вода, порции сън и залъци хляб, толкова корав, че все едно беше камък. А когато оскъдните им запаси привършиха, те започнаха да го измерват в дълги, лъкатушни, залитащи крачки през безкрайните пясъци, в броя падания и ставания, и пак падания, докато се питаха дали Хел изобщо ще дойде.

Сега Хел отвори едното си око и затвори другото. Живото й око беше яркозелено на цвят, също като на баща й, но толкова студено и безизразно, че заради него дори живата страна на лицето й изглеждаше мъртва. Мъртвото й око виждаше по-далеч, макар да беше сляпо, и погледът му бе като на празна орбита на череп.

Защото Хел беше две жени, слети в една: едната страна на лицето й бе бяла и гладка, другата — сива и сипаничава. Сноп тъмни коси падаха на едното й рамо, на другото — усукани жълти върви. Едната й ръка беше изящна, другата — като нокът на граблива птица. Вратът й беше белязан с руната Наудр, същата руна бе изписана и на въжето в ръката й. Заради единия си съсухрен крак Хел ходеше със залитане.

Не че изобщо имаше навика да ходи: тя прекарваше векове в полудрямка, с отворено мъртво око, за да наблюдава хилядите, които ден и нощ, миг след миг прииждаха в нейното царство.

Сред тези хиляди малцина привличаха вниманието й. „Мъртвите знаят всичко, но изобщо не ги е грижа“ — гласи поговорката, и мъртвият принц с всичките си царствени атрибути е не по-малко мъртъв от мъртвия уличен метач, каналджия или майстор на лъжици. Сред мъртвите няма голямо разнообразие, затова Хел отдавна се беше научила да ги пренебрегва напълно.

Но този път беше различно. Двама натрапници, влезли навътре в царството й, оставили следи, видими за живото й око като два стълба цветен дим далеч в равнината. Това само по себе си беше достатъчно, за да събуди любопитството й, а и виолетовата диря й се струваше странно позната. Но те носеха нещо — нещо, което дразнеше зрението й като слънчев лъч, паднал върху стъкло…

Слънчев лъч? Стъкло? Да. Хел помнеше лъчите на слънцето. Помнеше как те я лишиха от него, как я изпратиха тук, на това място, където нищо не се променя, нищо не живее и не расте, където във вечната трупнобледа светлина на мъртвите няма ни ден, ни нощ.

Но кои бяха те? Аезир, разбира се. Аезир, Фуриите, Доброто племе, боговете. Бяха й обещали царство, достойно за царица, а ето какво получи.

Разбира се, това беше преди много векове и Хел мислеше, че Аезир отдавна са изчезнали.

Но ако топлокръвното й зрение не я лъжеше, поне двама бяха останали — и тя се изправи, обзета почти от нетърпение, стиснала в живата си ръка магическото въже, и с една дума прекоси безкрайната пустиня.

Първа я видя Мади. Тя се събуди от неспокоен сън в заслона си сред скалите, усети нечие хладно присъствие, отвори очи и пред нея изникна профил на жена, зеленоока, с високи скули, с коса, лъскава като гарванови пера. Момичето имаше само миг време да се възхити на красотата й, защото жената се обърна и илюзията изчезна.

Хел забеляза изражението на Мади и за пръв път от петстотин години се усмихна.

— Така е, момиченце — тихо каза Господарката. — Смъртта има две лица. Едното вдъхновява поети и влюбени, заради него воини губят главите си… А има и друго. Гробът. Червеите. Разложението — тя направи присмехулен реверанс, като се завъртя на съсухрения крак. — Добре дошла в Хел, малка моя.

 

 

Локи беше съвсем буден. Той веднага усети бдителното присъствие на Хел и скри Шепнещия, като направи вързоп от палтото на Мади, запечата го с руни и го скри под една издатина от ронливи скали. После излезе от скривалището си с усмивка колкото нахална, толкова и чаровна, и обяви:

— Бях забравил каква дупка е това място.

Хел много бавно се обърна.

— Локи. Надявах се да си ти — тя го изгледа така, че по тялото на Мади полазиха тръпки. — Предполагам, че си дошъл тук с някаква цел.

— О, да — отвърна Локи.

— Сигурно е нещо важно. Да дойдеш незащитен в моето царство крие известен риск дори за теб. А колкото до нея… — Хел присви очи срещу Мади. — Всъщност коя е тя? Оттук надушвам кръвта на Аезир.

— Не я познаваш. Роднина.

— Така ли? — възкликна Хел.

Несъмнено в това момиче имаше нещо, което й изглеждаше познато. Нещо в очите може би. Хел се порови в дебрите на паметта си, но тъй като гостоприемството на Смъртта е огромно, тя не можа да намери това, което търсеше.

Усмихна се на Мади.

— Сигурна съм, че си гладна, милинка — Хел махна с живата си ръка и изведнъж се появи маса, широка колкото река Стронд, светла, бляскава и отрупана е планини от сребро, стъклени чаши, фин костен порцелан, везани салфетки, плодове, медовина, вино, пити с пълнеж и капаци като казани, супници като приказни колесници, подноси с купчини от заскрежено грозде, печени прасенца с ябълки в устата, смокини в мед и пресни сирена, разрязани нарове, праскови, сливи, маслини в зехтин с подправки и печени сьомги с опашки в устите си, едри миди, рулца от херинга, сладък сайдер, пухкави бадемови хлебчета, канелени кифлички, кексчета като облаци и хляб — о, хиляди видове хляб: мек, бял, поръсен с маково семе, на плитки, на кръгли самуни, на квадратни самуни, на черни самуни със сушени плодове…

Мади гледаше унесена, може би в спомени за последния път, когато беше яла, за последния път, когато бе усетила глад, истински глад, в този мъртъв свят. Тя посегна към отрупаната маса с уста, пълна със слюнка, нетърпелива да опита…

— Не я докосвай — спря я Локи.

— Защо? — попита Мади, понечила да вземе една слива.

— Не яж храната на Подземния свят. Нито хапка, нито глътка, нито семенце. Ако, разбира се, искаш да живееш.

Хел го изгледа с каменно лице.

— Никой от гостите ми досега не се е оплакал.

Думите й го разсмяха.

— Наследила е чувството си за хумор по бащина линия каза той на Мади. — Хайде, да тръгваме. Твоят дворец трябва да е някъде тук, нали?

Хел се усмихна с половин уста.

— Както кажеш — тя махна с ръка и угощението изчезна, а после също така внезапно се появи и той: бял като кост дворец, ширнал се насред пустинята, с шпилове, кули, гаргойли, минарета и скелетоподобни украси, съчетание на готическа и неоготическа архитектура с летящи контрафорси, лилии и редици от епископи, свещеници, Екзаминатори, кардинали, шамани, мистици, пророци, знахари, гадатели, магистри, спасители, полубогове и папи, застанали всеки в своята ниша на фасадата.

— Красота — отбеляза Локи.

Хел ги поведе.

 

 

Мади никога досега не беше виждала подобно място дори насън. Разбира се, тя беше наясно, че нищо тук не е съвсем истинско — ако приемем, че в такава близост до бреговете на Сън думата „истинско“ има някакво значение. Но беше внушително: дълги бели коридори от хладен алабастър, корнизи от слонова кост, плетеници от сводове, гоблени, избелели почти до прозрачност, колони с жлебове от фино стъкло. Те минаваха по потънали в тишина каменни коридори, през огледални стаи, бледи като лед, през зали, в които мъртви принцеси танцуваха сами, през погребални параклиси и пусти вестибюли, покрити с килим от прах.

— Тя е твоя дъщеря? — прошепна Маги, докато вървяха.

Локи кимна. Изглеждаше безгрижен, но Мади предположи, че играе някаква игра. Опасна при това, каза си тя; Хел и баща й очевидно не се обичаха кой знае колко.

— Не ме биваше за родител — обясни той. — Но пък и майка й не я биваше. Доста лудичка, но обаятелна — като всички демони — макар че всъщност изобщо не биваше да имаме деца. И у двама ни Хаосът беше в повече. Хел изглежда направо нормално в сравнение с останалия род. Нали, Хел?

Хел не отговори, но живото й рамо се вцепени от гняв. Мади тревожно се запита доколко мъдро е от страна на Локи да се заяжда с Хел на нейна територия, но Хитрецът като че ли изобщо не се тревожеше.

— Знаеш ли, Локи — заговори Хел и рязко спря. — Мъча се да проумея какво си си наумил. Това е моето царство, царството на мъртвите. В него аз съм всесилна, всичко, попаднало тук, ми принадлежи. И въпреки това ти идваш невъоръжен и незащитен. Сякаш си напълно сигурен, че ще те оставя да живееш.

Локи я погледна изумен.

— Какво те кара да мислиш, че съм незащитен?

Хел повдигна едната си вежда.

— Не ме баламосвай, Хитрецо — каза тя. — Ти си сам.

— Съвсем сам — спокойно потвърди Локи.

— Какво точно искаш?

Локи се усмихна.

— Един час.

— Един час? — повтори Хел.

— В Задгробния свят.

Хел повдигна и другата си вежда.

— В Задгробния свят? Сигурно говориш за Сън?

Локи поклати глава.

— Говоря за Задгробния свят — усмихна се той. — По-точно за Черната крепост.

— Винаги съм си знаела, че си луд — отсече Хел. — Нали избяга оттам? И искаш да се върнеш?

— По-важното — каза Локи, — е да се уверя, че пак мога да избягам.

Хел свали вежди.

— Това се казва чувство за хумор — произнесе тя със сериозно лице. — Почти си заслужава да изчакам още петстотин години, за да видя развръзката.

Локи тръсна нетърпеливо глава.

— Стига, Хел. Знам, че можеш да го направиш. Не може толкова години да живееш близо до Черната крепост и да не си придобила… известна неправомерна представа, така да се каже, за устройството й.

Хел се усмихна с половин уста.

— Може и да съм — каза тя. — Но това е опасна игра. Отвориш ли крепостта дори за час, не се знае какво може да избяга оттам — в Сън, в Смърт, може би чак в Средните земи. Защо да го правя? Какво ще спечеля от това?

— Един час — повтори Локи. — Един час вътре. После ще ти се махна от главата и всички дългове ще са платени за вечни времена.

Хел присви очи.

— Дългове? — попита тя и гневът й сякаш смрази Мади до кости.

— Стига, Хел. Знаеш, че си ми длъжница.

— Какво ти дължа?

Локи се усмихна.

— Не се прави на скромна. Не ти отива. Впрочем как е Златното момче тези дни? Все така очарователно? Все така красиво? Все така мъртво?

Костите на мъртвата ръка на Хел шумно изскърцаха.

— Мади, това ще ти хареса — продължи той все така усмихнат. — Шеметна любовна история, разгърната в пространството, смъртта и времето. Момче среща момиче — тя го обича до полуда, но той изобщо не я забелязва, защото е твърде зает да омайва до безразсъдство всяка срещната, на всичкото отгоре тя не минава за хубавица, а и живее в лош квартал. Затова тя сключва сделка. Аз й правя малка услуга. Тя получава Златното момче единствено за себе си за част от вечността, а в замяна ми обещава услуга. И точно за тази услуга настоявам. Тук и сега.

— Ти наистина си копеле, Локи — каза Хел безизразно.

— Не обичам да се заяждам, миличка, но и ти не си съвсем законородена.

Хел въздъхна. Безполезно действие — тя от векове не дишаше — но Локи незнайно как винаги я караше да проявява най-лошите си качества. Все пак те наистина бяха сключили договор, Хел беше дала клетва, а всяка клетва, колкото и глупава да изглеждаше, бе свещена за онзи, който живееше и работеше в точката на равновесие между Реда и Хаоса.

Тя с горчивина се замисли за клетвата си. Тогава беше млада (не че това беше някакво извинение) и неопитна в делата ма Света и на Подземния свят. Достатъчно сляпа и достатъчно глупава, за да вярва в любовта, достатъчно самонадеяна да се надява, че тя може да бъде изключение от правилото.

А Балдер наистина беше красив. Бог на пролетния цвят, златокос, добър, мил, чистосърдечен. Всички го обичаха, но в мълчаливото си царство Хел копнееше за него най-силно. Тя идваше при него отначало насън и плетеше най-изкусителните си фантазии, за да му достави наслада, но Балдер се ужасяваше, оплакваше се от кошмари и неспокоен сън, стана нервен, блед и плашлив и накрая Хел разбра, че той я мрази толкова настървено, колкото обича живота, студеното й сърце съвсем изстина и тя започна да крои планове как да направи така, че Балдер да й принадлежи.

За убийството на бог е нужна хитрост. Локи я притежаваше, погрижи се вината да падне върху друг и когато Майка Фриг впрегна своите магии, за да накара Деветте свята да молят за завръщането на Балдер, само Локи не се молеше, за да остане Балдер завинаги при Хел, бледен цар до черната царица.

Но победата се оказа горчива. Хел дълго беше мечтала Балдер да бъде само неин, дори бе чувала истории за предишен Пазител на Подземния свят, който получил подобна награда с помощта на хитрост и на шепа зрънца от нар^[1]. Но мъртвият Балдер не притежаваше и частица от чара на живия Балдер. Изчезнали бяха леката походка, веселият глас, слънчевото сияние на златната коса. Сега той беше студен — студен и безучастен — говореше само когато Хел го омагьосаше да говори, съживяваше се само от собствените й магии. Смъртта явно беше смърт дори за боговете. И сега Хел трябваше да плати за това.

 

 

Безкрайно дълго тя вървя в мълчание. Двамата я следваха през бели като чума врати, през крипти и хранилища на кости, през мозайки от човешки зъби и гробници със сводове от лакирани черепи. Те слизаха надолу — и ето че най-сетне стигнаха до катакомбите, простиращи се безкрайно във всички посоки, обвити с дантелите на милиони паяци.

Тя спря на един каменен булевард, от двете страни, на който се извисяваха арки с множество тесни килии под тях.

— Не гледай — тихо каза Локи.

Мади обаче не можеше да се сдържи. Килиите бяха тъмни, но при преминаването им светваха и вътре момичето виждаше мъртвите — едни седнали, други прави, също като приживе, трети с почти познати лица се обръщаха към необичайната топлина, а после, когато посетителите отминеха, извръщаха глави, килията отново помръкваше и се изпълваше с мъртвото полусияние на Хел.

Хел махна с мъртвата си ръка и една килия вдясно от тях се освети. Вътре Мади видя двама младежи, и двамата бледи и червенокоси, които толкова много приличаха на Локи, че дъхът й секна.

— Убиха ни — каза единият от младежите. — Убиха и двама ни заради теб.

Полуусмивката на Хел се разшири до степен на уродливост.

Локи не каза нищо, но извърна поглед.

Продължиха с бърза крачка. Хел отново вдигна мъртвата си ръка и в една килия отляво тъжна жена с мека кестенява коса обърна лице към светлината.

— Локи — каза тя, — чаках те. Чаках те, но ти така и не дойде.

Локи си замълча, но доби необичайно мрачно изражение.

След няколко минути Хел отново спря и килията пред нея се освети. Вътре Мади видя най-красивия младеж, който някога бе виждала. Косата му беше златна, очите — сини, и въпреки мъртвешката си бледност той сияеше като паднала звезда.

— Балдер — каза Локи и в устата му това прозвуча като проклятие.

— Чакам те — отвърна Балдер. — При мен има място за теб, друже мой. Никой не е толкова хитър, че да измами Смъртта, а аз мога да чакам — няма да е дълго.

Локи изруга и извърна глава.

Хел отново се усмихна.

— Стига ли ти толкова?

Той безмълвно кимна.

— Ами ти? — обърна се тя към момичето. — Искаш ли да видиш някой стар приятел?

Локи стисна Мади за лакътя.

— Мади, не гледай. Просто върви.

Но Хел вече беше вдигнала ръка: една килия се освети и в нея Мади видя жена със ситни къдрици и брадат мъж, чието лице познаваше като своето собствено.

— Татко! — възкликна тя и пристъпи напред.

— Не им обръщай внимание. Привидения. Не им говори.

— Но това са моите…

— Казах, не им обръщай внимание.

Но Мади вече бе направила втора крачка. Тя се отскубна от възпиращата ръка на Локи и тръгна към килията, в която Джед и Джулия Смит седяха един до друг в покой, който би изглеждал приятен у всеки, освен у мъртвите. Когато Мади влезе, Джед вдигна очи, но в тях нямаше нито любопитство, нито радост, че я вижда. Той като че ли говореше нещо, устните му мърдаха безшумно в полумрака, но не се чуваше нищо друго, освен свистенето на вятъра и шумоленето на облаците прах.

— Това е само магия, нали? — попита Мади със сподавен глас.

Хел се подсмихна зловещо.

— Но той не може да е мъртъв. Видях го съвсем наскоро.

— Аз мога да го накарам да ти говори — предложи Хел с подкупващ глас. — Мога дори да ти покажа какво се е случило, ако искаш.

— Недей — безизразно отсече Локи.

Но Мади не можеше да откъсне очи от килията, която сега се къпеше в уютна светлина. Хората вътре се виждаха по-ясно: Джед и Джулия гледаха с лица, съживени от трепкащото сияние. Мади знаеше, че те не са истинските й родители, но дълбоко в себе си още копнееше за тях — за майката, която никога не бе познавала, за мъжа, когото четиринайсет години бе наричала „татко“. Изведнъж се почувства много малка, много незначителна и за пръв път, откакто двамата с Едноокия отвориха Хълма Червен кон, Мади почувства, че всеки миг ще се разплаче.

— Аз ли съм виновна? — попита тя сянката на Джед Смит. — Някое от моите действия ли те е довело тук?

— Остави я на мира — сопна се Локи. — Ти имаш работа с мен, не с нея.

Хел повдигна живата си вежда. В килията притъмня, призраците изчезнаха.

— Един час — дрезгаво отсече Локи. — Един час вътре. След това, кълна ти се, никога повече няма да ме видиш.

Хел се усмихна.

— Добре. Ще ти дам един час. Нито минута — нито секунда — повече.

— Заклеваш ли ми се? — настоятелно попита Локи.

— Заклевам ти се, дори нещо повече, давам ти обещание — ако допуснем, че оцелееш след тази своя приумица, в което се съмнявам — че следващия път, когато пътищата ни се пресекат, нищо, че си ми баща, ще умреш. Разбра ли?

Те се ръкуваха — той с жива, тя с мъртва ръка. После с един от мъртвите си пръсти Хел нарисува във въздуха прозорец и изведнъж пред очите им блесна река Сън, водна шир, която не можеше да се обхване с поглед, по-голяма от Единното море и десет хиляди пъти по-бурна. Повърхността й бе изпъстрена с острови, подобни на танцьорки с поли от бяла пяна, имаше безброй скали и урви, коварни пясъчни коси, канари с върхове, потънали в облаците, планини и хребети, и гори от кюнци.

— Богове — възкликна Мади. — Колко много…

Локи сви рамене.

— Островите на Сън идват и си отиват — каза той. — Не са създадени да съществуват дълго. Крепостта обаче…

За миг Локи си я представи. Черната крепост на Задгробния свят, чийто връх се губеше в купчина облаци, а подножието й се намираше на дълбочина десет клафтера. Формата й беше непостоянна: в един миг беше огромен замък със стърчащи кули, в следващия — грамадна яма с огнена сърцевина. В такава близост до Хаоса нищо не се придържа към един-единствен облик и това бе поредното нещо, което правеше крепостта непристъпна. Врати и входове се появяваха и изчезваха, по тази причина Локи имаше нужда от Хел, която да държи пътя отворен.

Не се съмняваше, че тя ще го направи. Клетвата на Хел беше пословична — на нея се крепеше равновесието на царството й — но Локи не се съмняваше, че тя ще спази и обещанието си.

Той се замисли за Шепнещия, за старческото му лукавство и за намеренията му. Защо Оракулът пожела да дойде при Хел?

Какво точно видя Локи, когато съзнанията им се преплетоха? Какво пропускаше Хитрецът в ловкия си кроеж, та Оракулът изглеждаше толкова самодоволен?

„Виждам среща в Края на Дълбините на мъдрия и на недотам мъдрия.“

Мъдър? През целия си живот Локи не се беше чувствал толкова лишен от мъдрост.

Хел за последен път вдигна ръка и в новосъздадения прозорец начерта Наудр, обърната. Мади веднага почувства полъха на вятъра в лицето си, дочу бученето на течащата вода между скалите, усети древната смрад…

— Имаш един час — каза Наполовина родената Хел. — Предлагам ти да се възползваш максимално от него.

При тези думи тя изчезна, а с нея и дворецът й, и Локи, и Мади се озоваха на скална кула насред реката Сън, а в краката им зееше Черната крепост на Задгробния свят.