Джоан Харис
Рунически знаци (87)

1

Сянката, която надвисваше над Деветия свят сянка на черен кос с огнени пера — надхвърляше всичко виждано от Рагнарьок насам.

Това беше Сурт Разрушителят в истинския си облик и всичко, което попаднеше под сянката на крилото му, изчезваше, сякаш никога не го е имало, и на мястото му оставаше само Хаос — Хаос, пълен със звезди, които нарастваха и се издуваха, докато светът изчезваше.

Малко беше останало от Черната крепост: тя парче по парче се връщаше към изходния си материал от илюзии, ефимери и сънища. В празното пространство все още се носеха отделни късове — тук част от градската стена, там скала, канавка, завой на река — подхвърляни като снежинки от тъмния вятър.

Един от тези късове Аезир бяха избрали за последния си отбранителен лагер — скала с оголени пластове, издигаща се над Подземния свят. Тор стоеше в целия си блясък, с мисловни мълнии в ръце, Тир — с ръкавицата си, вдигната за удар, Фриг наблюдаваше сцената, която се разиграваше в Хел, Локи беше клекнал зад прикритието на скалата, а Сив, която не беше воин, коментираше от мястото на събитията кога, как и колко скоро всички те ще умрат.

— Всичко е по твоя вина — каза тя на Локи, който, без да й обръща внимание, стреляше по преминаващите демони с поредица прости и бързи заклинания, които пронизваха въздуха като шрапнел.

— По твоя вина — повтори Сив, — а сега си мъртъв и всичко отива в Пандемониума, и на какво, в името на Световете, се хилиш сега?

Но Локи не я слушаше. Той трескаво размишляваше — беше установил, че стрелбата по демони му помага да се съсредоточи — като прехвърляше в ума си събитията от изминалите дни, и изведнъж разбра — макар и твърде късно колко хитро е бил манипулиран.

Думите на Фриг го накараха да проумее някои неща: как от самото начало Шепнещият го е използвал, как го е изложил на смъртна опасност и го е пратил за зелен хайвер, за да може да се спазари с Хел, как с хитрост я е принудил да послужи на целта му, как предателството на Хел е отворило пукнатината в Хаоса и как сега Шепнещият стои начело на армия, готова не за битка, като предполагаше Один, а да пусне Хаоса в Световете и да гледа как те пропадат един по един…

Локи разбра, че е подценил амбицията на Шепнещия. Той мислеше, че това е чисто и просто отмъщение, че щом веднъж разчисти сметките си с Один, Оракулът ще бъде удовлетворен. Сега знаеше, че не е така. Шепнещият искаше да управлява, искаше власт над Реда и Хаоса, да бъде Единственият Бог…

Локи метна Каси по един облак от ефимери и видя как те се разпръскват като рояк пчели. Отчаянието му беше възвърнало чувството за хумор и в минутите, които му оставаха, напук на Шепнещия, Хитрецът беше твърдо решен да предизвика пожар. Огнените руни изскачаха от пръстите му, очите му блестяха, а лицето, макар и белязано от умората, грееше със задоволство. Може би се дължеше на Хаоса в кръвта му, но Локи с учудване откри, че сега се забавлява повече, отколкото през всичките петстотин години.

Зад него Тор и Тир стояха с гръб един към друг и взаимно се прикриваха, докато мятаха мисловни мълнии по сянката на черната птица. Тя продължаваше да настъпва. Зад нея идваха тишината, въртящото се пространство между звездите, невъобразимата пустота на Отвъдното.

Сянката пълзеше и постепенно се приближаваше. По пътя й съскаха и чезнеха облаци от ефимери. Демони, някои с големината на бойни слонове, потъваха като ситни семена в утробата й и тя продължаваше напред — неудържима, безразлична. Вече беше почти над тях, Задгробният свят бе пропаднал, останали бяха само бреговете на реката. Сурт дойде, сянката отсече ръба на скалата, на която Аезир бяха направили лагера си…

И тогава, в мига, когато скалата под тях започна да се руши…

Всичко спря. Падна тишина. Задгробният свят застина насред разпадането си, а Один и Безименният тръгнаха един срещу друг, отначало бавно, като пристъпяха едва забележимо, подобно на участници в дълга, тромава церемония.

Мади, чието сърне подскочи при вида на стария й приятел, пристъпи напред, но Балдер сложи ръка на рамото й.

— Остави го — каза той с тих глас. — Намесиш ли се, рискуваш живота и на двамата.

Тя знаеше, че е прав — това беше битката на Один, не нейната — но не можеше да не се почувства засегната, че старият й приятел дори не я поздрави. Сърдеше ли й се? Не го ли беше грижа за нея? Или просто бе изпълнила предназначението си, затова можеше да бъде отстранена, тъй както толкова много други преди нея?

Двамата воини се приближаваха все повече: до ослепителния силует на Безименния Один изглеждаше уморен и мрачен. Жезълът на Шепнещия припукваше от руническа светлина, мечът на Один блестеше като перата на синьо рибарче.

Зад тях десетте хиляди гласове на Ордена започнаха да декламират от Книга Възвания.

Именувам те Один, син на Бор…

— Ти загуби — каза Безименният. — Твоето време свърши. Сбогом на старите богове. Идват новите.

Один се усмихна.

— Новите? — попита той. — Тук няма нищо ново, стари приятелю. Така са устроени Световете. Дори предателството служи или на едната, или на другата страна. И самият Хаос има своите правила.

— Не и този път — каза Безименният. — Този път аз ще определям правилата.

— Правилата са вече определени. Ти им се подчиняваш, независимо дали ти харесва или не.

Шепнещият изсъска:

— Аз няма да се подчиня на никого. Нито на Реда, нито на Хаоса. И ако всичко друго трябва да пропадне, така да бъде. Аз ще управлявам сам. Единствен във всички светове: всевиждащ, всезнаещ, всемогъщ Аз.

— Виждам, че Мъдрият Мимир е все така мъдър — подигравателно подхвърли Один.

Всъщност изобщо не му беше до смях. Силата на Безименния се бе оказала по-голяма от очакваното, а собственото му сияние беше като сърцевината на звезда и макар че обликът на противника му бе само наполовина оформен. Один знаеше, че вече е смъртоносен.

Зад гърба му армията на Реда припяваше:

Именуван те Грим и Ган-глари.

Хериан, Хиалмбери,

Тек, Тирд, Тун, Ун.

Всяко име го обезсилваше все повече, той замахна към фигурата, която виждаше смътно с вътрешното си зрение, но мечът му разсече само въздуха. В редиците зад него един мъж падна. Друг пристъпи напред да заеме мястото му.

Безименният удари на свой ред. Руническият жезъл едва докосна китката на Один, но го опари като нагорещено желязо и мощта му го просна зашеметен на пясъка.

Именувам те Болверк,

именувам те Гримнир,

именувам те Блинди,

именувам те Свидри…

Один се изправи, като потриваше китката си.

— Станал си по-силен — спокойно отбеляза той и прехвърли меча си в здравата ръка.

— Да можех да кажа същото за теб — отвърна Безименният. Один започна да финтира, да парира, да удря. Мечът в ръката му проблясваше като стрела, но едно докосване на руническия жезъл бе достатъчно, за да го отклони, и оръжието отхвръкна настрани, разсече земята на мястото, където падна, и остави кратер с дълбочина шест стъпки.

Именувам те Оми, Тъй-Висок,

именувам те Харбард, Хропта-Тир.

Руническият жезъл присветна, Один избегна удара, но Безименният беше по-бърз. Върхът на жезъла одраска коляното на Едноокия и той падна, претърколи се и междувременно метна Ир, така че когато руническият жезъл го докосна отново, този път по главата, Один отблъсна удара, като хвърли Тир по своя нападател.

В редиците на Екзаминаторите още един падна и се изгуби като облаче дим във въздуха на пустинята. Но Безименният продължаваше да стои невредим, по-силен от всякога, с победоносна усмивка на суровото лице.

Один удари отново, впрегнал силата на отчаянието си. Още един Екзаминатор падна, но Безименният отвърна на удара със змийска ловкост и този път улучи Едноокия право в рамото.

Именувам те Сан и Сангетал,

Фиолсвин, Скилфинг…

Мястото беше уязвимо, едва заздравяло от стрелата на арбалета, и от удара Один тежко падна. Изтърколи се извън обсега на ударите и с лява ръка метна Тир, като същевременно се изправи на крака.

Тир улучи Безименния точно между очите.

Один се изправи с олюляване и погледна резултата.

В редиците групичка Екзаминатори изчезна като дим, а останалите се сгъстиха, за да заемат местата им. Один не разбра откъде, но видя долетялата мълния, която прониза ефирната фигура на Безименния и безвредно разпръсна сиянието му в замрелия въздух.

Безименният сухо се изсмя.

Реката Сън се надигна и преля.

Один мрачно вдигна меча си.