Джоан Харис
Рунически знаци (4)

1

Часът беше седем, понеделник сутрин, петстотин години след Свършека на Света, и гоблините пак бяха влизали в избата. Госпожа Скатъргуд, стопанката на хана „Седемте спящи“, се кълнеше, че са плъхове, но Мади Смит знаеше по-добре. Само гоблини можеха да пробият дупка в покрития с тухли под, а освен това, доколкото й беше известно, плъховете не пиеха бира.

Но тя знаеше също, че в село Малбри, както и в цялата долина на река Стронд, някои неща никога не се обсъждаха, а това включваше всичко любопитно, необяснимо или по някакъв начин неестествено. Да имаш въображение беше почти толкова лошо, колкото да си вириш носа, и дори сънищата будеха омраза и страх, защото именно чрез сънищата (или поне така се казваше в Добрата книга) Пророческото племе бе преминало границата на Хаоса; а и в Съня се пазеше мощта на създанията на Феерия, които чакаха сгоден случай отново да навлязат в света.

И затова жителите на Малбри полагаха всевъзможни усилия никога да не сънуват. Те спяха на голи дъски вместо на дюшеци, избягваха тежките ястия на вечеря, а колкото до разказването на приказки за лека нощ — хм… Далеч по-вероятно беше децата в Малбри да слушат за мъченичеството на Светия гроб или за последното Очистване след Свършека на Света, отколкото приказки за магии или за Долната земя. Което не означава, че магии не се случваха. Всъщност през последните четиринайсет години село Малбри по един или друг начин беше станало свидетел на повече магии, отколкото всяко друго място в Средните земи.

Това беше по вина на Мади, разбира се. Мади Смит сънуваше, разказваше приказки, че и по-лошо; и беше свикнала да я обвиняват за всичко необичайно, което ставаше в селото. Ако от някой рафт паднеше бутилка бира, ако котка влезеше в маслобойната, ако Адам Скатъргуд хвърлеше камък по улично куче и вместо това уцелеше прозорец, сто на сто вината щеше да падне върху Мади.

И понечеше ли да възрази, хората щяха да кажат, че тя винаги си е търсила белята, че лошият късмет ги е споходил в деня, когато се е родила, и че нищо добро не може да се очаква от дете с клеймо като ръждивия знак на ръката на Мади Смит.

Някои стари хора го наричаха Вещерското клеймо и никакво миене и триене не можеше да го премахне.

Ако не това, то виновни бяха гоблините, известни още като Доброто племе или създанията на Феерия, които това лято, освен че правеха набези в избите и крадяха овце (или понякога ги боядисваха в синьо), вършеха и най-подли пакости, например оставяха конски тор на стълбите пред църквата или сипваха сода във виното за причестяване, за да го разлепят, или превръщаха оцета във всички буркани с маринован лук в магазина на Джо Бакалина в пикня.

И понеже никой не смееше нито да ги спомене, нито дори да признае съществуването им, Мади трябваше сама да се справя със злосторниците изпод Хълма както тя си знае.

Никой не я питаше как го прави. Никой не гледаше как работи момичето на Смит. И никой никога не я наричаше вещица — освен Адам Скатъргуд, синът на господарката, свястно момче в много отношения, но склонно към непристоен език, когато нещо го прихване.

А и защо да изричат думите, питаха се хората. Онова клеймо говореше само за себе си.

Мади сведе поглед към ръждивия знак. Приличаше на някакъв вид буква или символ и понякога светеше слабо в тъмното или гореше, като че ли към кожата й бяха притиснали нажежено желязо. Тя видя, че и сега гори. Често ставаше така, когато някой от Доброто племе беше наблизо, сякаш нещо вътре в нея се въртеше и напираше да излезе навън.

Това лято то напираше повече от всякога, гоблините нахлуваха на невиждани рояци и пропъждането им беше един от начините да укроти нещото в себе си. Другите й умения дремеха неизпитани и в по-голямата си част неизползвани и макар че понякога това й се струваше непоносимо като например да се преструва, че не е гладна, когато вижда на масата любимото си ястие, Мади разбираше защо е така.

Заклинанията и руническите амулети й създаваха достатъчно грижи. Но магията, истинската магия, беше опасна работа и ако мълвата за нея стигнеше до Края на Света, където слугите на Реда ден и нощ неуморно изучаваха Словото…

Защото най-голямата тайна на Мади — известна само на най-близкия й приятел, мъжа, когото хората знаеха като Едноокия — беше, че тя, колкото и срамно да е, обичаше да прави магии. Нещо повече, струваше й се, че я бива в това и като всеки човек с дарба Мади изгаряше от желание да я използва и да покаже на другите какво може.

Но това беше невъзможно. В най-добрия случай щяха да кажат, че си вири носа.

А в най-лошия? В селото подлагаха хора на Очистване за далеч по-малко.

Мади огледа пода на избата и широката яма, която зееше грозно. Със сигурност беше дупка на гоблин, по-голяма и доста по-изровена от дупка на лисица, с ясно видими следи от крака с нокти и дебели пети там, където имаше разхвърляна пръст. В ъгъла се виждаха парчета мазилка и тухли, затрупани под купчина празни бурета. Мади с усмивка си помисли, че тук е имало оживена — и определено пиянска — веселба.

Лесно щеше да запълни ямата. Трудното, както винаги, беше тя да остане запълнена. Ир, Защитникът, можеше да опази вратите на църквата, но гоблините бяха пословично упорити, когато ставаше дума за бира, и Мади знаеше, че в този случай един знак няма да ги пропъди задълго.

Добре тогава. Още нещо.

С остра пръчка тя надраска на тухления под две руни.

Наудр, Връзващият, може да свърши работа, помисли си Мади.

И до него — Ур, Могъщият бик, под ъгъл при отвора на ямата.

Сега й трябваше само искра.

Искрата. Само в нея имаше истинска магия. Всеки, който познаваше руните — а те в края на краищата бяха чисто и просто букви от древен език — можеше да се научи да ги пише. Работата е да ги накараш да действат и Мади го знаеше.

В началото беше трудно. Сега да борави с руните беше като да запали клечка кибрит. Тя произнесе кратко заклинание: Онез’, що живи са…

Буквите грейнаха за секунди и после ярката светлина премина в предупредително мъждукане. Гоблините можеха да ги видят — Мади също — но госпожа Скатъргуд, която мразеше да чете (защото не се беше научила) и която мислеше, че магията е дело на дявола, щеше да вземе руните за нищо и никакви черти в пръстта и всички щяха да продължат да се преструват, че гоблините са плъхове.

Изведнъж от потъналия в мрак далечен ъгъл на избата се чу драскане. Мади се обърна и забеляза движение в сенките и силует, доста по-едър от този на обикновен плъх, се шмугна между две бурета.

Тя бързо се изправи и вдигна свещта така, че пламъкът й освети варосаната стена. Не се чуваше звук, нищо не помръдваше, само сенките подскачаха и потрепваха.

Мади пристъпи напред и поднесе свещта право към ъгъла. Пак нищо не помръдна. Но всяко създание оставя следа, която малцина могат да видят. Там имаше нещо, Мади го усещаше. Дори долови миризмата му — сладко-кисел хладен мирис на нещо като корени и подправки, стояли дълго под земята.

Пиянска веселба, отново си помисли тя. Може би толкова са пили, че един от гуляйджиите, захвърлил всяка мисъл за предпазливост в опиянението си от отличната бира на госпожа Скатъргуд, се е свил в някой тъмен ъгъл да си отспи след препиването. И сега е като в капан, където и да се намира. Затрупан под купчината наредени едни върху други бурета с бира, дупката му е запечатана, избата — затворена.

Сърцето на Мади заби учестено. За толкова години досега нито веднъж не й се беше случвало такова нещо: да види създание от Феерия в непосредствена близост, да общува с него и да го накара да й отговаря.

Тя се помъчи да си спомни малкото, което знаеше за Доброто племе под Хълма Червен кон. Те бяха чудати създания, по-скоро пакостливи, отколкото лоши, любители на силните питиета и на добре приготвените меса. А нямаше ли още нещо, нещо мъчително, загнездено в дълбините на паметта й? Легенда за Едноокия може би? Или някой практичен трик, заклинание, което да й помогне да се справи с това?

Мади остави свещта на едно буре, пристъпи и погледна в ъгъла.

— Знам, че си тук — прошепна тихо тя.

Гоблинът — ако наистина беше гоблин, а не обикновен плъх — не отвърна.

— Излез — каза Мади. — Няма да ти сторя зло.

Нищо не помръдна, само напластените сенки, смутени от пламъка на свещта. Момичето въздъхна сякаш разочаровано и обърна лице на другата страна.

Нещо в сенките се разшава, Мади го видя с крайчеца на окото си.

Тя обаче остана неподвижна, сякаш унесена в мисли. В тъмното, нещо безшумно се запромъква между буретата.

Мади остана все така неподвижна. Само лявата й ръка помръдна — пръстите й по навик се свиха във формата на Бяркан, руната на откровението.

Ако беше плъх, Бяркан щеше да й го покаже.

Не беше плъх. В кръгчето, образувано от палеца и показалеца й, блесна искрица — самотна искрица — феино злато.

Мади се хвърли напред. Движението й беше добре премерено. Създанието започна да се мята и макар че не го виждаше, тя чувстваше как рита в дланите й, как се върти и се мъчи да я ухапе. Мади обаче го държеше здраво и не след дълго нещото се отпусна, сянката се отмести от него и тя го видя съвсем ясно.

То — той — беше не по-голямо от мъжка лисица, с малки ловки ръце и свирепи ситни зъби. По-голямата част от тялото му бе покрита с броня — плочки, кожени ремъци, половин ризница, непохватно преправена така, че да му става, а на кафявото лице с дълги мустаци очите блестяха като ярко, нечовешко злато.

Създанието примигна два пъти. После най-неочаквано се промуши между краката й.

Може би щеше да избяга — беше бързо като невестулка — но Мади бе предвидила това и с пръстите си образува Иза, Ледената руна, която го накара да замръзне на място.

Гоблинът се опъваше и се дърпаше, но краката му бяха приковани към земята.

Измежду острите му зъби изригна съскащо огнено кълбо, ала Мади пак не го пусна.

Той започна да ругае на различни езици — едни животински, други феини и за завършек каза някои много лоши неща за семейството й, повечето от които, трябваше да му се признае, бяха верни.

Накрая гоблинът престана да се дърпа и седна намусен на пода.

— Е, какво искаш? — попита.

— Какво ще кажеш за… три желания? — подхвърли Мади с надежда.

— Остави тая работа — отсече презрително гоблинът. — С какви глупости са ти напълнили главата?

Мади се разочарова. В много от приказките, които беше слушала през последните няколко години, се говореше за това как някой от Феерия изпълнил на някого три желания и й стана много мъчно, че всичко е било само измислица. Но имаше други истории, които, както й се струваше, съдържаха повече истина, и очите й светнаха, когато в паметта й изплува мисълта, споходила я още щом чу подозрителния шум зад буретата.

— Май че времето ти е в излишък — каза гоблинът, като си чоплеше зъбите.

— Ш-шт — отвърна Мади. — Мисля.

Събеседникът й се прозина. Вече очевидно се беше окопитил и бляскавите му златисти очи искряха дяволито.

— Не знае какво да ме прави, завалията! — подразни я той. — Да знаеш, не се ли върна жив и здрав, ще ти отмъстят.

— Ще ми отмъстят ли? Кой?

— Капитанът, как кой? — отвърна гоблинът. — Богове, ти къде си расла? Хайде сега да ме пуснеш като добро момиче и няма да се караме, и няма да казваме на Капитана.

Мади се усмихна, но си замълча.

— Уф, стига — продължи гоблинът, този път по-неуверено. Каква полза да ме държиш тук, нищичко не мога да ти дам.

— А, не съвсем — отговори Мади и седна на пода е кръстосани крака. — Можеш да ми кажеш името си.

Гоблинът се ококори.

— „Имали име, питомно е.“ Нали тъй разправят?

Това беше стара история, която Едноокият й бе разказал преди години, и във въодушевлението си Мади почти я беше забравила. В началото на Първата епоха на всичко живо, на всяко дърво, камък и растение било дадено тайно име и то можело да подчини това създание на волята на оногова, който го знае.

Майка Фриг знаела истинските имена и с тяхна помощ накарала всичко Сътворено да плаче за завръщането на мъртвия й син. Но Локи, който имал много имена, не можел да бъде обвързан с такъв обет и така красивият Балдер, богът на пролетта, бил принуден да остане в Подземния свят, царството на Хел, до свършека на всички неща.

— Моето име ли? — каза накрая гоблинът.

Мади кимна.

— Какво значи едно име? Викай ми Кучешка козина или Уиски в буркан, или Пиян на мотика. На мен ми е все тая.

— Истинското ти име — каза Мади и отново надраска Наудр, Връзващата руна, и Иза, за да я скове с лед.

Гоблинът започна да се дърпа, но беше като залепен.

— Какво ти влиза в работата? — сопна се той. — И отде ги знаеш тия неща?

— Просто ми кажи — отвърна Мади.

— Никога не можеш да го изречеш — подразни я гоблинът.

— Нищо, кажи ми.

— Няма да ти кажа! Пусни ме!

— Ще те пусна — обеща Мади — веднага щом ми кажеш. Иначе ще отворя вратите на избата и ще оставя слънцето да изгори каквото може.

При тези думи гоблинът се вцепени, защото слънчевата светлина е смъртоносна за Доброто племе.

— Няма да го сториш, нали, девойче? — изскимтя той.

— Само гледай — каза Мади, стана и тръгна към капака, сега затворен, през който стоварваха буретата е бира.

— Недей! — изписка гоблинът.

— Името ти — отсече тя е ръка върху дръжката.

Гоблинът се задърпа още по-отчаяно отпреди, но руните на Мади го държаха все така здраво.

— Ще му паднеш! — кресна той. — Ще му паднеш на Капитана и ще видиш тогаз!

— Последна възможност — предупреди Мади, докато дърпаше резето. Топличък слънчев лъч докосна пода на избата само на милиметри от крака на гоблина.

— Затвори, затвори! — изписка гоблинът.

Мади търпеливо зачака.

— Добре де! Добре! Аз съм… — гоблинът бързо изломоти нещо на своя език, сякаш камъчета издрънчаха в кратуна. — Сега затвори, затвори! — кресна той и се дръпна колкото можа от светлия лъч.

Мади затвори капака и гоблинът въздъхна облекчено.

— Това беше ло-о-ошо — каза той. — Мило девойче като теб не бива да си прави такива лоши шеги — и погледна с укор Мади. — И за какво ти е притрябвало моето име?

Но Мади се мъчеше да си спомни думата, изречена от гоблина.

Зъботрак! Не, не беше това.

Злобокряс? Не, и това не е.

Залъкодив? Тя се намръщи — търсеше правилната подредба от звуци, като знаеше, че гоблинът ще се опита да я разсее; знаеше също, че ако не я произнесе съвсем точно, заклинанието няма да подейства.

— Зак…

— Казвай ми Зеле, казвай ми Зло — забърбори неудържимо гоблинът в опит да смеси заклинанието на Мади със свое, — казвай ми Зъбер, Звън и Зебло. Казвай ми Зъркел, казвай ми Зяпльо…

— Тихо! — прекъсна го Мади. Думата беше на езика й.

— Кажи го тогава.

— Ще го кажа.

Да можеше само създанието да млъкне…

— Забрави го, знаех си! — в гласа на гоблина звънна нотка на задоволство. — Забрави го, забрави го, забрави го!

Мади усети как все повече се разконцентрира. Твърде много неща трябваше да върши наведнъж: не можеше да държи гоблина прикован на едно място и да се мъчи да си спомни думата, с която ще го подчини на волята си. Действието на Наудр и Иза пече се изчерпваше. Гоблинът почти беше освободил единия си крак и сега се озърташе дяволито, докато се бореше да издърпа и другия.

Сега или никога. Мади остави руните и впрегна цялата си воля, за да налучка истинското име на създанието.

Забраденкрал… — звучеше точно, рязко и ударно, но докато отвори уста да го изрече, гоблинът изскочи от ъгъла като коркова тапа от бутилка и преди още да е свършила, той беше изровил половината стена: дълбаеше, сякаш от това зависеше животът му.

Ако в този момент имаше време да мисли, Мади щеше просто да нареди на гоблина да спре. Ако беше произнесла името правилно, щеше да го принуди да й се подчини и после можеше да го пита каквото й душа иска. Но Мади нямаше време да мисли. Тя видя как краката на гоблина потъват в пръстта и извика нещо дори не заклинание — като едновременно с това начерта колкото може по-ясно Турис, руната на Тор, при отвора на дупката.

Сякаш хвърли фойерверк. Руната се удари в кирпичения под, образувайки дъжд от искри и малък, но миризлив облак дим.

В първата секунда-две нищо не се случи. После под краката на Мади се разнесе глух тропот и от дупката се чуха ругатни, ризници и ровене, сякаш нещо вътре се беше сблъскало с непредвидено препятствие.

Мади коленичи и бръкна в дупката. Тя чуваше как гоблинът вътре ругае, но не можеше да го стигне, а после се разнесе и друг звук, нещо като хлъзгане, цвърчене, тропот, който й беше смътно познат…

Гласът на гоблина отекна глухо, но настоятелно:

— Видя ли сега каква я свърши? Гог и Магог, искам да изляза!

Последва ново ожесточено ровене в пръстта и създанието скорострелно изхвърча на заден ход от дупката, запрепъва се и се блъсна в купчина празни бурета, които се затъркаляха с трополене, достатъчно оглушително, за да вдигне от сън Седемте спящи.

— Какво стана? — попита Мади.

Но преди гоблинът да й отговори, нещо изскочи от дупката в стената. Всъщност няколко неща — не, десетки, дори стотици — дебели кафяви бързи неща, които се измъкваха на рояци от дупката като…

— Плъхове! — възкликна Мади и събра полата около глезените си.

Гоблинът я изгледа презрително.

— Ами какво си мислеше, че ще стане? — попита той. — Насочиш ли такава магия към Долната земя, преди да се опомниш, си нагазила до колене в смрад и гадини.

Мади гледаше стъписана към дупката. Намерението й беше да призове само гоблина, но изглежда, че викът й заедно с набързо надрасканата руна бяха призовали всичко живо околовръст. Сега от дупката извираха не само плъхове, но и бръмбари, паяци, дървесни въшки, стоножки, водни бегачи, щипалки и червеи, придружени е обилни количества мръсна вода (вероятно от спукана тръба) и всичко това образуваше гнусна жива попара, която с тревожна бързина се изсипваше от дупката и се стелеше по пода.

И тогава, точно когато си каза, че по-лошо от това не може да се случи, в горната част на стълбището се отвори врата и от кухнята до ушите на Мади достигна рязък и леко сподавен глас:

— Хей, госпожичке! Долу ли ще стоиш цяла сутрин или какво?

— О, богове.

Беше госпожа Скатъргуд.

Гоблинът весело намигна на Мади.

— Чуваш ли ме? — извика госпожа Скатъргуд. Тук има тенджери за миене и тях ли трябва да мия, освен всичко останало?

— Идвам след минута! — припряно се провикна Мади, намерила убежище на стълбите на избата. — Само… да свърша тук някои неща!

— Първо можеш да дойдеш и да довършиш нещата тук — заяви госпожа Скатъргуд. — Веднага се качвай и се захващай с тенджерите. И ако онзи едноок никаквец и безделник пак се появи, можеш да му предадеш от мен да се омита!

Сърцето на Мали подскочи. Онзи едноок никаквец и безделник това означаваше, че след повече от година скитане старият й приятел се е завърнал и никакви орди от плъхове и хлебарки — или гоблини — не можеха да й попречат да се види с него.

— Той е бил тук? — попита Мали и тичешком изкачи стълбите. — Едноокият е бил тук? — тя влетя в кухнята задъхана.

— А-ха — отвърна госпожа Скатъргуд и й подаде кърпа за бърсане на съдове. — Само че не ми е ясно на какво толкова се радваш. Мисълта ми е, че ти най-вече…

Тя млъкна, килна глава на една страна и се заслуша.

— Какъв е този шум? — попита рязко.

Мади затвори вратата на избата.

— Нищо, госпожо Скатъргуд.

Ханджийката я изгледа подозрително.

— Да не би да са плъхове? — подхвърли тя. — Този път нагласи ли всичко както трябва?

— Искам да го видя — отсече Мади.

— Кого? Едноокият никаквец?

— Моля ви — каза тя. — Няма да се бавя.

Госпожа Скатъргуд присви устни.

— Не за моя сметка, не — отвърна ханджийката. — Не ти плащам толкова пари да ходиш да се шляеш с крадци и просяци…

— Едноокият не е крадец — отсече Мади.

— Недей да си вириш носа, госпожичке — сгълча я госпожа Скатъргуд. — То се знае, няма как да се промениш, щом си се родила такава, но можеш поне да положиш усилие. Заради баща си се помъчи или заради паметта на майка си, светицата, тя спря за по-малко от секунда да си поеме дъх. И да вземеш да смениш гази физиономия. Човек ще рече, че се гордееш, че си…

И в този миг застина със зяпнала уста: иззад вратата на избата долетя звук. На госпожа Скатъргуд се стори, че прилича на драскане, съпроводено с неравномерен тропот. Обзе я много неприятно чувство — сякаш долу в мазето имаше нещо повече от бурета с бира. И какво беше това далечно плискане, както когато перяха на реката?

— О, Небеса, какво си направила? — и госпожа Скатъргуд тръгна към вратата на избата.

Мади се изпречи на пътя й и с една ръка начерта Наудр върху резето.

— Не слизайте там, моля ви — каза тя.

Госпожа Скатъргуд дръпна резето, но руната го държеше здраво. Обърна се да погледне Мади, оголила зловещите си ситни зъби като пор.

— Веднага отвори вратата — сопна се ханджийката.

— Наистина по-добре да не го правя.

— Отвори вратата, Мади Смит, ако си знаеш интереса.

Мади се опита повторно да възрази, но госпожа Скатъргуд беше непреклонна.

— Обзалагам се, че си пуснала долу онзи никаквец да се почерпи с най-хубавата ми бира. Хайде, отваряй вратата, момиче, че ще повикам Мат Лоу да отведе и двама ви в ареста!

Мади въздъхна. Не че толкова й харесваше да работи в хана, но работата беше работа и парите бяха пари, а тя неминуемо щеше да се прости и с двете в момента, в който госпожа Скатъргуд надзърнеше в избата. След около час заклинанието щеше да изгуби силата си и създанията щяха да се приберат обратно в дупката. Тогава Мади можеше пак да я запечата, да оправи бъркотията, да попие водата…

— Нека ви обясня… — отново се примоли тя.

Но на госпожа Скатъргуд не й беше до обяснения. Лицето й поруменя заплашително и гласът й прозвуча пискливо като цвърчене на плъх.

— Адам! — извика тя. — Веднага ела тук!

Адам беше синът на госпожа Скатъргуд. Двамата с Мади открай време се мразеха и мисълта за присмехулната му злорада физиономия, както и за приятеля й, известен сред някои хора като Едноокия безделник, когото тя отдавна не беше виждала, я подтикна да вземе решение.

— Сигурна ли сте, че е бил Едноокият? — попита накрая.

— Разбира се, той беше! А сега отвори…

— Добре — каза Мади и завъртя руната. — Но аз на ваше място бих изчакала един час.

При тези думи тя се обърна и побягна и вече на път към Хълма Червен кон, до слуха й долетя пронизителният далечен писък, който се издигна като дим от кухнята на „Седемте спящи“, изви се над задрямалото село Малбри и се разсея в утринния въздух.