Джоан Харис
Рунически знаци (30)

7

Съгласно Книга Съзерцания съществуват девет Първични състояния на духовно блаженство.

Първо: Молитва. Второ: Въздържание. Трето: Покаяние. Четвърто: Опрощаване. Пето: Жертва. Шесто: Самоотричане. Седмо: Оценка. Осмо: Помирение. Девето: Допитване.

Според това определение Нат Парсън беше достигнал седмото Първично състояние и беше на път да премине към осмото. Чувстваше се добре. Всъщност толкова добре, че започваше да се пита дали скоро няма да му бъде разрешено да пристъпи към Междинните състояния — Разпит и Осъждане, за които се чувстваше напълно готов.

Странникът беше виновен в това нямаше съмнение. Нат Парсън вече го бе оценил като извършител на над десет вида обикновени престъпления, като например кражба, тунеядство, корупция и скитничество, но най-много му се усладиха обвиненията в престъпления, наказуеми със смърт, като: опит за убийство на служител на реда, заговор, магьосничество, измама и — най-обещаващото от всички — ерес.

Ерес. Ето това вече е нещо, размишляваше Нат Парсън. В Малбри не бяха повдигали обвинение в ерес от половин век насам. На Края на Света беше друго — там бяха по-изтънчени, по-взискателни. Във Вселенския град обесванията бяха често явление. Екзаминаторите забелязваха ереста веднага щом надигнеше грозната си глава и не проявяваха никаква търпимост към противоестественото.

Разбира се. Едноокият Один знаеше това. Всъщност той знаеше доста неща, които биха накарали енорийския свещеник да зяпне от почуда, но за голямо разочарование на Нат от задържането си насам не беше обелил и дума.

Е, ще го накараме да говори, помисли си разгневен свещеникът; но така или иначе това руническо клеймо, белязало обезобразената очна кухина на сляпото му око, говореше само за себе си.

Със сигурност говореше достатъчно на Екзаминатора. Ако станалото на Хълма го остави равнодушен, залавянето на Странника го докара почти до вълнение. Отначало той прояви признаци на раздразнение, когато го повикаха от Хълма, но щом видя това руническо клеймо и мъжа, нахално облегнат на стената в ареста, загуби голяма част от първоначалното си безразличие.

— Кой е този човек? — попита Екзаминаторът със сподавен глас.

— Един скитник — отвърна Нат, доволен, че най-после е намерил нещо, което да заинтригува жителя на Края на Света. Досега нищо не бе успяло да събуди интереса му: нито съобразителността на свещеника, нито заплахата под Хълма Червен кон, нито дори готварските умения на Етелбърта, чиято слава се носеше от тук до прохода Хайндарфел, че и оттатък него.

Всъщност предишната вечер, когато Етелбърта се нагърби със задачата да сготви вечеря на Екзаминатора (и то по най-добрите си рецепти, Нат можеше да го потвърди: прясно убит фазан, печен на скара, пържени гъби и медени кексчета с бадеми), членът на Ордена отказа всякаква храна, с изключение на хляб, горчиви билки и вода, като припомни и на двамата радостите на Въздържанието (второто Първично състояние на духовно блаженство), така че никой не яде почти нищо, Етелбърта изпадна в сдържан, но силен пристъп на истерия в кухнята и въпреки сляпото си възхищение от всички жители на Края на Света Нат доста се подразни от госта.

Сега в ареста свещеникът почувства, че усилията му поне отчасти са възнаградени.

Нат Парсън много се гордееше със сградата на ареста. Тя не беше голяма, горе-долу колкото кухнята в къщата му, но беше построена от хубав, здрав планински гранит и нямаше прозорци. Ако Мат Лоу бе успял да се наложи, изобщо нямаше да имат арест — допреди десет години нямаха — и поколения служители на реда използваха собствените си изби, за да заключват в тях задържаните пияници или длъжници.

Току-що завърналият се от пътешествието си Нат Парсън сложи край на тази разхайтеност. Радваше се, че го е направил: Екзаминаторът и сега ги мислеше за твърде изостанали. Въпреки това гостът остана заинтригуван от арестанта и Нат за кратко изпита чувство на гордост от бързината, с която бяха заловили Странника.

— Скитник? Името му?

— Известен е като Едноокия — отговори Нат, който се наслаждаваше на триумфа си.

Екзаминаторът го сряза.

— Не ме интересува с какъв прякор е известен — отсече той. — Истинското ти име, селянино! — сопна се на Едноокия, който седеше все така облегнат на стената; всъщност нямаше как другояче да седи, защото краката му бяха приковани с вериги към пода.

— Ще ти кажа името си, ако ти ми кажеш своето — отвърна Едноокият и оголи зъби в усмивка, а Екзаминаторът присви устни толкова силно, че бледата му уста стана почти невидима.

— Този човек трябва да бъде разпитан — каза членът на Ордена и пръстите му заиграха по златния ключ, единственото му украшение, окачено на въже около врата.

— Ще се заема с това — отвърна Нат. — Сигурен съм, че ние, Мат и аз, ще успеем да ви предоставим всички отговори на…

Но Екзаминаторът го прекъсна.

— Няма — заяви той с важен тон. — Ще следвате стриктно указанията ми. Първо, искам да ограничите изцяло движенията на задържания…

— Но, Екзаминаторе — възрази Нат, — как би могъл…

— Като казах да ограничите изцяло движенията му, селянино, имах предвид точно това. Искам да оковете ръцете му. Да запушите устата му. Не искам да мърда и кутрето си без мое разрешение. Ясно ли е?

— Да, господине — неохотно отговори Нат. — Може ли да попитам защо?

— Не можеш — отсече Екзаминаторът. — Второ, никой да не води никакви разговори със задържания, освен ако самият аз не издам заповед за това. Няма да се обръщате към него и няма да му позволявате да се обръща към вас. Трето, отвън пред вратата ще сложите стража, но никой няма да влиза без мое разрешение. Четвърто, незабавно ще изпратим съобщение във Вселенския град до Главния Екзаминатор, който отговаря за Архивите. Аз ще напиша писмото и то трябва да се достави по най-бързия начин. Разбираш ли?

Нат Парсън кимна.

— Накрая, ще преустановите всякаква дейност на Хълма. Машините да останат там, да се сложи охрана и никой да не припарва до могилата или до изкопите без изричното ми разрешение. Ясно ли е?

— Да, господине.

— А, и още нещо, Парсън — Екзаминаторът се обърна и измери Нат с поглед, пълен с неприязън. — Приготви ми стая в дома си. Ще се нуждая от работно място, голяма маса, материали за писане, камина, която не пуши, подходяща светлина — предпочитам восъчните свещи пред лоените — и пълна тишина, за да мога да размишлявам. Може да се наложи да остана тук няколко седмици, докато моите… началници дойдат да се заемат с положението.

— Разбирам.

Недоволството на Нат от това, че му говорят с такъв тон, поне отчасти бе заглушено от пристъп на въодушевление. Началниците му значи? Свещеникът имаше само смътна представа за сложната система от чинове и йерархии в средите на Екзаминаторите, но сега му се стори, че този Екзаминатор въпреки безспорното си чувство за превъзходство заема доста нископоставена длъжност в Ордена на Реда. Щяха да дойдат други служители, такива, които при правилен подход от страна на Нат можеха да се научат да ценят способностите на човек като него.

Сега той разбираше причината за резките обноски на Екзаминатора. Гостът беше притеснен, чувстваше се като в небрано лозе. Прикриваше неспособността си да се справи със самонадеяност и кроеше планове да баламоса Нат, за да обере лаврите от целия му труд. „Е, няма да стане, господин Въздържание — гневно си помисли свещеникът. — Един ден и аз може да се сдобия със златен ключ и на този ден ще се разкайваш, че някога си ме нарекъл селянин.“

Тази мисъл му се видя толкова привлекателна, че той се усмихна на Екзаминатора, и гостът от Края на Света, стъписан от свирепия блясък на усмивката му, отстъпи половин крачка назад.

— Е? — сопна се служителят на Ордена. — Какво чакаш? Ако случайно си забравил, до Края на Света има шестстотин мили и аз искам вестоносецът да тръгне преди залез-слънце.

— Да, господине — каза Нат и с бодра стъпка излезе от ареста, а Екзаминаторът, все още обезпокоен от усмивката му — „Този трябва да е малоумен, за да се хили така“ — докосна с пръсти ключа към Книга Слова и тревожно се зае да наблюдава стражите, които сложиха вериги на врата, на краката и на ръцете на Едноокия и ги приковаха към стената на ареста.