Джоан Харис
Рунически знаци (6)

3

Те се срещнаха през лятото на седмата година от раждането й. Беше денят на Летния панаир, имаше игри и танци на поляната. На сергиите се продаваха панделки, плодове и сладкиши, имаше сладолед за децата, Мей беше коронясана за Ягодова кралица за трета поредна година, а Мади наблюдаваше всичко от скривалището си накрай Мечешка гора, изпълнена със завист, изпълнена с гняв, но мъдро решена да не се включва във веселието.

Скривалището й беше огромен червен бук с дебел гладък ствол и много клони. На трийсет стъпки от земята имаше разклонение, където Мади обичаше да седи със събрани поли, яхнала ствола на дървото, и да наблюдава селото през кръгчето от палеца и показалеца си.

Преди няколко години тя откри, че ако свие пръстите си в кръгче и силно се съсредоточи, може да види неща, които не се виждат с просто око. Птиче гнездо, заровено в тревата, къпини в бодливия жив плет, Адам Скатъргуд и приятелите му, клекнали зад градинския зид с камъни в джобовете и пакостливи мисли в главите.

А понякога й се разкриваха други неща — светлини и цветове, които грееха около хората и показваха настроенията им, и тези цветове често оставяха следа, нещо като знак за онези, които можеха да го разчетат.

Този неин трик се наричаше сьон-хени, или провиждане, и беше едно от пръстовите изображения на руната Бяркан, но Мади, която не знаеше буквите, не беше и чувала за Бяркан, както и през ум не можеше да й мине, че това е магия.

Цял живот й бяха внушавали, че магията — била тя чар, трик с пръсти или дори заклинание — е не просто неестествена, а вредна. Тя беше наследството на Феерия, източникът на лошата й кръв, унищожителката на всичко добро и правилно.

Тя беше причината сега Мади да седи тук, вместо да играе с другите деца или да яде сладкиши край панаирните сергии на поляната. Тя беше причината баща й да не я гледа в очите, сякаш всеки неин поглед му напомняше за съпругата, която беше изгубил. Тя беше и причината Мади единствена от всички в селото да забележи Странника с широкопола шапка, който вървеше по селския път не към Малбри, както бихте предположили, а в посока към Хълма Червен кон.

Странниците бяха рядка гледка в Малбри дори по време на Летния панаир. Повечето търговци идваха тук редовно от едно или друго място: те носеха стъклени и метални съдове от селата край Коларските пътища, райски ябълки от Южните полета, риба от Островите, подправки от Външността, гладки и мъхести кожи от заледения Север.

Но ако този човек е търговец, помисли си Мади, той пътува без товар. Няма кон, нито муле, нито каруца. И върви в погрешната посока. Може да идва от Външността, каза си тя, с тази чорлава коса и окъсани дрехи. Беше чувала, че те понякога кръстосват Пътищата, където всякакви хора се срещат и търгуват, но никога не беше виждала някого от тези диваци от мъртвите земи оттатък Края на Света, толкова невежи, че дори не могат да говорят на цивилизован език. А можеше и да е от хората от Пустошта, които ходеха целите в синя боя, луд, прокажен или дори бандит.

Когато Странникът я подмина, тя се спусна от дървото и тръгна след него на безопасно разстояние, като се криеше в храстите край пътя и го наблюдаваше през руната Бяркан.

Може би беше войник, ветеран от някоя война с Външността: шапката му беше нахлупена на челото, но въпреки това Мади успя да различи превръзката на окото, която скриваше лявата част от лицето му. Той беше висок и мургав като жител на Външността и момичето с любопитство забеляза, че макар дългата му коса да бе прошарена, мъжът не се движеше като старец.

И цветовете му не бяха на старец. Мади беше открила, че старите хора оставят слаба диря, а идиотите не оставят почти никаква. Но този човек имаше по-ярка следа от всички, които беше виждала досега. Тя беше в наситено синьо като на птица рибарче и Мади трудно можеше да свърже това вътрешно сияние с немарливия опърпан мъж, който крачеше към Хълма.

Тя продължи да го следва мълчаливо, като все така се криеше, и когато стигна подножието на Хълма, пропълзя във високата трева и видя как Странникът легна в сянката на един паднал камък, вперил единственото си око в Червения кон и стиснал в ръка малък бележник с кожена подвързия.

Изминаха няколко минути. Той като че ли дремеше, лицето му не се виждаше от широкополата шапка. Но Мади знаеше, че е буден: от време на време мъжът записваше нещо в бележника си или отгръщаше страницата и пак вперваше поглед в Коня.

Не след дълго Странникът от Външността заговори. Не на висок глас, но така, че Мади да го чуе, и гласът му беше дълбок и приятен, не какъвто ти очакваше да бъде гласът на един Странник.

— Е? Видя ли достатъчно? — попита той.

Мади се сепна. Не беше издала и звук и доколкото можеше да прецени, мъжът изобщо ме поглеждаше към нея. Тя стана с неловко чувство и го изгледа предизвикателно.

— Не ме е страх от теб — каза.

— Така ли? — попита Странникът. — А може би трябва.

Мади реши, че ако й се наложи, ще го надбяга. Тя отново седна на меката трева на почтително разстояние от него.

Сега видя, че бележникът му представлява разнородни листове хартия, съшити с ивици кожа, а страниците са изписани с разкривен почерк. Мади не знаеше да чете, разбира се — малцина в селото можеха, с изключение на енорийския свещеник и помощниците му, които четяха само Добрата книга и нищо друго.

— Вие свещеник ли сте? — попита тя накрая.

Странникът неприятно се засмя.

— Тогава войник?

Мъжът не каза нищо.

— Пират? Наемник?

Пак нищо. Непознатият продължи да записва нещо в бележника си, като от време на време спираше да погледне Коня.

Но любопитството на Мади стана неудържимо.

— Какво е станало с лицето ви? — попита тя. — Как сте пострадали? На война ли?

Странникът я изгледа с израз на нетърпение.

— Ето какво стана — отвърна той и свали превръзката си.

Мади се втренчи в него. Но не обезобразеното му око прикова вниманието й. Той имаше синкав белег, който започваше малко над челото му и се спускаше надолу по лявата му скула.

Нямаше същата форма като нейното клеймо, но несъмнено беше от същото естество и тя със сигурност за пръв път виждаше такова нещо у другиго, освен у себе си.

— Доволна ли си? — попита Странникът.

Но Мади бе обзета от голямо въодушевление.

— Какво е това? — попита тя. — Откъде го имаш? Боя ли е? Татуировка ли е? Родил ли си се с него? Всички странници от Външността ли имат такива?

Той я удостои с бегла и хладна усмивка.

— Майка ти не те ли е учила да не си пъхаш носа, където не ти е работа?

— Майка ми е умряла при раждането ми.

— Ясно. Как се казваш?

— Мади. А ти?

— Можеш да ми казваш Едноокия — отвърна Странникът.

И тогава Мади разгъна ръката си, издраскана от катеренето по големия бук, и му показа клеймото на дланта си.

За миг здравото око под широкополата шапка се ококори. Клеймото на дланта на Мади изпъкваше по-отчетливо от друг път, все още ръждиво на цвят, но с яркооранжеви отблясъци по ръбовете, и тя го чувстваше как гори — парещо усещане, не неприятно, но съвсем живо, сякаш само преди минути се беше допряла до нещо горещо.

Странникът дълго гледа белега й.

— Знаеш ли какво е това, момиче?

— Вещерско клеймо — бързо отвърна Мади. — Сестра ми смята, че трябва да нося ръкавици.

Едноокият изсумтя.

— „Вещица“ звучи като „мръсница“. Мръсна дума за хора с мръсни помисли. Впрочем това не е никакво Вещерско клеймо — добави той, — а Вещерска руна: руническият знак на Фурия.

— Искаш да кажеш Феерия? — попита Мади заинтригувана.

— Фурия, Феерия, все тая. Тази руна — той се надвеси над нея, — това твое клеймо… знаеш ли какво означава?

— Нат Парсън казва, че ме е белязал дяволът.

— Нат Парсън не е с всичкия си — каза Едноокият.

Мади се почувства раздвоена между естественото усещане, че това е светотатство, и дълбокото възхищение от човек, дръзнал да заяви, че енорийският свещеник не е с всичкия си.

— Чуй ме, девойче — продължи Странникът. — Твоят човек Пат Парсън има защо да се страхува от този знак. Да, и да ти завижда.

Той отново заразглежда фигурата на дланта на Мади — с интерес и както й се стори, с известно съжаление.

— Чудно нещо — каза накрая мъжът. — Никога не съм очаквал да го намеря тук.

— Защо, какво е това? — попита Мади. — Ако написаното в Книгата не е вярно…

— О, в Книгата има много истина — отвърна Едноокият и сви рамене. — Но тя е скрита дълбоко зад легендите и лъжите. Онази война например…

— Бедствието — подсказа му Мади.

— Да, ако щеш, или Рагнарьок. Запомни: победителите пишат историята, а за победените остават огризките. Ако Аезир бяха победили…

— Аезир?

— Пророческото племе, май че така ги наричате тук. Та ако те бяха спечелили войната — а това за малко да се случи, имай предвид — тогава Древните времена нямаше да свършат и вашата Добра книга щеше да изглежда по съвсем друг начин, а може би и никога нямаше да бъде написана.

Мади веднага наостри уши.

— Древните времена? Искаш да кажеш, преди Бедствието?

Едноокият се засмя.

— А-ха. Може и така да се каже. Преди това царуваше Редът. Аезир го поддържаха, ако щеш вярвай, макар че в ония времена сред тях нямаше Пророци, а Ванир от границите на Хаоса — народът на Феерия, както вие им казвате — бяха пазители на Огъня.

— На Огъня? — попита Мади и се сети за ковачницата на баща си.

— Сияние. Глам-сини, така го наричаха. Руническо сияние. Магия за промяна на облика. Ванир го поддържаха заедно с децата на Хаоса. Аезир по-късно се сдобиха с него.

— Как? — попита Мади.

— С хитрост и с кражба, разбира се. Откраднаха го и преправиха Световете. И силата на руните беше такава, че даже след Зимната война огънят продължи да дреме под земята, защото огънят може да спи със седмици, с месеци, с години. И дори сега понякога се разгаря — в живо същество, дори в дете…

— В мен? — попита Мади.

— Много радост да ти донесе — мъжът се обърна, намръщи се и отново зарови глава в бележника си.

Но Мади слушаше с голям интерес и не можеше да го остави да млъкне. Дотогава тя беше чувала само откъслечни предания и витиеватите разкази в Книга Бедствие, където Пророческото племе се споменаваше само в предупреждения за демоничните му сили или в опит да се осмеят онези отдавна умрели лъжци, наричали себе си богове.

— А… откъде знаеш тези истории? — попита момичето.

Странникът се усмихна.

— Може да се каже, че съм събирач на легенди.

Сърцето на Мади заби по-силно при мисълта, че този човек събира легенди, тъй както другите събират джобни ножчета, пеперуди или камъни.

— Разкажи ми още — подкани го тя. — Разкажи ми за Аезир.

— Казах, че съм събирач, не разказвач.

Но Мади не се отказваше.

— Какво е станало с тях? — попита тя. — Всички ли са измрели? Или Безименният ги е хвърлил в Черната крепост при змиите и демоните?

— Така ли разправят?

— Нат Парсън го казва.

Едноокият презрително изсумтя.

— Едни умряха, други изчезнаха, трети пропаднаха, четвърти се изгубиха. С новото време дойдоха нови богове и старите бяха забравени. Може би това доказва, че не са били никакви богове.

— Тогава какви са били?

— Те бяха Аезир. Какво друго искаш да ти кажа?

Той отново се извърна, но Мади се вкопчи в него.

— Разкажи ми още нещо за Аезир.

— Няма друго — отвърна Едноокият. — Има ме мен. Има те теб. Има ги и нашите братовчеди под Хълма. Утайка, девойче, това сме ние. Виното отдавна е изпито.

— Братовчеди — повтори Мади замислена. — Тогава ти и аз също сме братовчеди.

Тази мисъл й се стори необяснимо привлекателна. Мади и Едноокият може би принадлежаха към едно и също тайно племе от пътешественици, и двамата бяха белязани с огъня на Феерия…

— О, научи ме как да го използвам — примоли се тя на Странника и разпери длан. — Знам, че мога. Искам да се науча…

Но Едноокият съвсем изгуби търпение. Той рязко затвори бележника си, стана и изтупа стръкчетата трева от пелерината си.

— Аз не съм учител, момиченце. Върви да си играеш с твоите приятели и ме остави на мира.

— Аз нямам приятели, Страннико — отвърна Мади. — Научи ме.

Едноокият никак не обичаше децата. Той без капка нежност сведе поглед към мърлявото момиче с руна на дланта и се запита как се е оставил да го въвлече в този разговор. Остаряваше, това беше истината, ставаше стар и сантиментален и по всичко личеше, че смъртта му наближава — да, руните вече му го бяха показали. При последното хвърляне на плочките му се бяха паднали Мадр, Народът, кръстосана с Турис, Трънливата руна, и накрая Хагал, Унищожителят, и ако това не беше предупреждение да продължи по пътя си…

— Научи ме — повтори момичето.

— Остави ме.

Той изпъна дългите си крака и пое надолу по склона, а Мади се затича след него.

— Научи ме.

— Няма.

— Научи ме.

— Махай се!

— Научи ме.

— О, богове!

Едноокият изпъшка от досада и направи рунически знак с лявата си ръка. Мади забеляза нещо между пръстите му — синьо пламъче, не по-голямо от искрица, сякаш на ръката му имаше пръстен с камък, уловил светлината. Но Едноокият не носеше пръстен с камък…

Без да се замисли, тя вдигна ръка срещу искрата и я отблъсна обратно към Странника, при което се чу звук, подобен на фойерверк.

Едноокият трепна.

— Кой те научи на това?

— Никой — отвърна Мади учудена.

Руната на дланта й беше необичайно топла и отново бе променила цвета си от ръждивокафяв в златист като на тигрово око.

В първите минута-две Едноокият не каза нищо. Погледна ръката си и разкърши пръсти, които пулсираха така, сякаш бяха изгорени. После с ново любопитство вдигна очи към Мади.

— Научи ме — каза тя.

Последва дълго мълчание. Накрая Странникът каза:

— Дано те бива. Не съм имал ученици — особено пък момичета — от толкова години, че вече не помня последния път.

Мади скришом се усмихна зад сплъстената си коса.

За пръв път в живота си имаше учител.