Джоан Харис
Рунически знаци (59)

14

За по-малко от минута с една-едничка дума уютният живот на Нат свърши. Нямаше вече къща, нямаше жена, паство, удобства, амбиции. Сега той беше беглец.

Пред него снежната вълчица бягаше към Хълма Червен кон. Въздухът беше студен и чист, земята под краката му блестеше от скреж. Изгревът наближаваше, птиците пееха и виолетовото небе се къпеше в бледозелена светлина. Изведнъж Нат осъзна, че от години не е виждал как слънцето изгрява.

Сега можеше да гледа изгрева, когато си поиска.

Съзнанието за това го осени така внезапно, че той се разсмя на глас, снежната вълчица спря за миг, изръмжа и отново хукна.

Нат не й обърна внимание. Най-после свобода — свобода да прави това, което винаги е желал, свобода да използва дарбите си, властта си…

Къш-къш, махни се!

Нат се намръщи. Чии бяха тези думи?

Той тръсна глава, за да ги пропъди. Каза си, че е преживял сътресение. Естествено беше да се чувства малко объркан, малко неориентиран в мислите си. В края на краищата току-що бе загубил жена си…

Екзаминаторът на Ордена няма жена.

Думите нахлуха неканени в съзнанието му и изведнъж Нат си ги припомни като насън, спомни си как каза нещо подобно на Етелбърта, когато припадна от изтощение, и как гласът заговори — на него — чрез него…

Беше същият глас. Печален и същевременно властен — тих, ясен, с нотка на самонадеяност — и сега свещеникът си даде сметка, че му е почти познат, натрапчив като забравена песен от детските години, далечна, дочута неочаквано след много години.

— Кой си ти? — прошепна Нат и очите му се разшириха. — Демон ли си? Аз обладан ли съм?

В главата му се разнесе въздишка, не по-силна от полъх на вятъра.

„Той ме чува — въздъхна гласът. — Най-после ме чува.“

— Какво си ти? — рязко попита Нат.

„Човек — отговори гласът. — Човек, струва ми се…“

— Какъв човек? — попита свещеникът.

„Илайъс Риди — прошепна гласът. — Екзаминатор Номер 4421974.“

Известно време Нат Парсън стоя като зашеметен. Изгревът се превърна в разочарование. Не грееше слънце, обещанието на деня се скри зад облачна пелена и изведнъж на свещеника му се допика, но да се облекчи в близките храсти му се струваше някак неприлично заради неканения гост в главата му.

— Нали беше мъртъв — промърмори накрая Нат.

„Може и да съм — отговори Екзаминаторът, — но още съм тук.“

— Тогава си върви каза свещеникът. — Върви при Безименния или при ордите на Хел, или където се очаква да отидеш, след като умреш.

„Мислиш ли, че не опитах? — възкликна Екзаминаторът. — Мислиш ли, че ми е приятно да съм заклещен в главата ти?“

— Аз не съм виновен, че си се заклещил.

„О, нима? — попита Екзаминаторът. — Кой се изпречи на пътя ми, докато изричах Словото? Кой открадна от силата на последното ми свещенодействие? И кой оттогава използва Книга Слова без ограничения, без каквито и да било пълномощия, да не говорим за пост, съзерцание или което и да било от Напредналите, или дори от Междинните състояния на блаженство?“

— О, това ли било — отвърна свещеникът.

Последва доста дълго мълчание.

— Намеренията ми бяха добри — каза накрая той.

„Не, не бяха — отсече Екзаминаторът. — Намеренията ти бяха да се сдобиеш с власт.“

— Тогава защо не ме спря?

„Ох“ — въздъхна Екзаминаторът.

Последва ново мълчание.

— Е? — попита Пат.

„Ами като Екзаминатор приживе аз имах задължения, ограничения, спазване на протокола, пост, подготовка, а сега… — той млъкна и свещеникът почувства смеха му в главата си. — Наистина ли трябва да ти обяснявам, Парсън? Изпитал си го, знаеш какво е усещането…“

— Значи всички тези приказки за използване на Словото без пълномощия са имали за цел само да ми внушат, че съм недостоен, нали?

„Е, нека си го кажем, ти си само енорийски свещеник и…“

— Само енорийски свещеник! Ако искаш да знаеш…

„Добри ми селянино, аз…“

— И не ме наричай селянин!

При тези думи Нат се обърна, разкопча се, прицели се в храстите и ги поля обилно и продължително, докато в главата му Екзаминатор 4421974 се пенеше и протестираше, а Скади във вълчи облик надуши мириса на преследваната си жертва и се затича към Хълма Червен кон, без дори да подозира за сцената, която се разиграваше на пътя зад нея.

 

 

Отрядът на Хълма ги видя да идват. Това беше малка група от четирима души, поставени на стража от Нат с нареждания да докладват за всяко подозрително движение в района на Окото на Коня. За тяхно голямо облекчение нямаше никакво движение, с изключение на няколко дребни животни, които се появиха около полунощ — може би плъхове (но по всяка вероятност гоблини).

Сега мъжете дремеха край колелото на една от затихналите машини, а Адам Скатъргуд, който храбро се беше нагърбил с най-безопасната задача, седеше, кръстосал крака, на един камък, ядеше пушена наденица и гледаше пътя.

Той скочи веднага щом видя Нат.

— Господин Парсън! Насам!

Както се и надяваше, викът му стресна заспалите мъже (чичо му беше обещал, че ще му даде сребърна монета, ако остане буден).

Дориан Скатъргуд отвори едно око. До него Джед Смит и Одън Бригс се размърдаха. Когато свещеникът стигна подножието на Хълма, и тримата изглеждаха така, сякаш бяха будували часове наред.

Тогава видяха бялата вълчица. Тя беше избързала напред и след като изкачи Хълма от другата страна, се нахвърли изневиделица върху тях. Бяла снежна вълчица със сивкави петна, с тъмна муцуна и тъмнолилава уста, оголила с ръмжене зъби, остри и блестящи като ред ледени висулки.

Мъжете изпаднаха в паника. В долината на Стронд рядко се мяркаха вълци и с изключение на Дориан досега никой от тях не беше виждал вълк толкова отблизо. Това, че Дориан имаше опит, му спаси живота: той инстинктивно се обърна с лице към животното, разпери ръце, завика с цяло гърло и Скади се отдалечи, но надушила по-лесната плячка, скочи върху Одън, който се ровеше във вързопа си, забравил за окачения на колана си нож, и вълчицата прегриза гръкляна му със същата лекота, с която момче отхапва ябълка.

Нощта беше изтощителна за Ловджийката. Объркването на плановете й, слабостта на съюзника й, бягството на жертвата й и последиците от това, че бе прекарала твърде дълго време във вълча кожа — всички тези неща допринесоха за изостряне на вълчите й инстинкти и я подтикнаха да се нахвърли върху плячката, да я захапе, да потърси утеха във вкуса на кръвта.

Освен това изпитваше глад. Тя енергично разтърси плячката си, макар че Одън със сигурност беше вече мъртъв, и след като леко подуши кръвта, започна да яде.

Другите трима гледаха и не вярваха на очите си. Премалял от ужас, Джед Смит посегна към висящия отстрани на бедрото му арбалет. Дориан започнала отстъпва много предпазливо към склона от другата страна на хълма, без нито за миг да сваля очи от заетата с ядене вълчица (и това го спаси).

На Адам, който не беше герой, силно му прилоша.

И точно в този момент пристигна Нат.

— Господин Парсън — тихо го повика Джед.

Свещеникът не му обърна внимание. Той стоеше като в унес с леко приведена глава, загледан в отвора на Хълма. За миг вълчицата вдигна глава от храната си, озъби се и отново се съсредоточи върху убитата плячка. Нат сякаш не я забеляза.

Адам Скатъргуд, комуто никога не бяха минавали чудати мисли, си каза: „Прилича ми на умрял.“

 

 

Всъщност Нат никога не се беше чувствал толкова жив. Внезапното откритие за присъствието на Екзаминатор 4421974 в главата му постави всичко в нова перспектива. Той не беше луд, както се опасяваше. Гласът беше истински. Първоначалният му ужас и гняв от чуждата намеса в съзнанието му се бяха уталожили и сега Нат осъзнаваше, че няма от какво да се страхува. Той притежаваше властта. Той държеше юздите. А колко приятно — колко правилно — беше да упражнява такава власт над онзи, който го бе унижил!

„Твоята вълчица яде онзи човек. Мисля, че трябва да знаеш.“

Нат погледна Скади. Муцуната, козината на врата и предните й лапи бяха обагрени в кръв.

— Оставете я — каза той. — Тя трябва да яде.

Джед Смит, който стоеше с вдигнат арбалет, чу думите му и го изгледа ужасен. След случилото се в ареста той старателно отбягваше Скади: приказките за силите й се бяха разнесли из цялото село и Джед не се съмняваше, че това е същата жена демон, убила Екзаминатора и завладяла ума на свещеника.

— Господин Парсън — каза той.

Чифт блуждаещи очи с неестествен блясък се спряха на ковача.

Джед преглътна. Обърна се и видя бягащия Дориан: освен него на Хълма бе останал само Адам.

— Трябва й нещо да облече — обади се свещеникът. — Дрехите на другия са окървавени.

Джед Смит поклати глава. Ръката му трепереше толкова силно, че арбалетът подскачаше.

— Не я оставяй да ме убие — примоли се той. — Думичка няма да кажа.

Интересно, помисли си Нат Парсън. Винаги беше смятал Джед Смит за глуповат човек, който не става за друго, освен да стреля по разни неща. Но ето че сега ковачът проявяваше признаци на ум. Разбира се, Нат не можеше да очаква дори от най-хладнокръвните хора в отряда си да се отнесат равнодушно към убийството на човек. Без свидетели всеки щеше да заключи, че Одън е станал жертва на гладен вълк. Но ако Джед се разприказваше…

Нат с известно учудване си даде сметка колко лесно е да убиеш човек. Може би смъртта на Етел го бе накарала да обръгне — или опитът на Екзаминатора в тези неща. Допреди седмина Нат Парсън щеше да понесе гледката на убийство със същия ужас, с който би реагирал, ако му предложеха да отслужи литургия чисто гол, но сега гледаше и смаян осъзнаваше, че изобщо не се вълнува.

„Добре — обади се Екзаминаторът. — За изпълнението на дълга е нужна смелост.“

— Значи… — Нат млъкна и започна да прехвърля думите в главата си в търсене на подходящия израз. — Значи подобна постъпка не е грях.

„Разбира се, че не — незабавно отговори гласът. — Единственият грях е да не изпълниш дълга си.“

„Ние мислим еднакво“ учуди се наум Нат.

„Може би затова съзнанията ни се сляха така.“

Свещеникът потъна в размисъл. Това ли беше причината за станалото? Срещата на сродни умове в решителен момент, в който и двамата се стремят към обща цел?

Той се усмихна на Джед.

— Много добре — каза. — Но дрехите ти ми трябват. Хайде, побързай, човече. Нямам цял ден на разположение.

— Обещаваш ли? — попита Джед, който все още трепереше толкова силно, че не можеше да развърже връзките на обувките си. — Обещаваш ли, че няма да й позволиш да ме убие?

— Обещавам — отвърна Нат все така усмихнат и успокоеният ковач започна да развързва връзките на обувките си.

„В края на краищата, това е почти вярно“ — каза си свещеникът, изрече съответната кантика и Джед Смит тежко тупна на земята. Нат залитна от труса, предизвикан от разнеслото се по Хълма Слово, и си помисли: „Все пак не може само Пророческото племе да се забавлява, нали?“