Джоан Харис
Рунически знаци (9)

6

Преди петстотин години, в зората на Новите времена, малко укрепления можеха да съперничат на непристъпната крепост на Хълма Червен кон. Построена на стръмно възвишение над долината, тя се издигаше над цялата околност и оръдието й винаги бе насочено към прохода Хайндарфел, единственото място, освен хребета Седемте спящи, откъдето можеха да нападнат неприятели.

Всъщност за хората от Малбри беше необяснимо как крепостта е паднала, освен може би в резултат на епидемия или предателство, защото от разрушения каменен кръг се откриваше гледка чак до Фарнли Тайъс на север, а на юг до Ковачницата в подножието на планината.

Пътят се виждаше като на длан, тук-таме обрасъл с прещип и редки храсти, а склоновете на Хълма бяха прекалено стръмни, за да бъдат кастрени от мъже в броня.

Но Адам Скатъргуд не носеше броня, оръдието беше претопено много отдавна, а от времето, когато на Хълма Червен кон е имало наблюдателен пост, бяха изминали петстотин години. Затова той успя да изкачи Хълма незабелязан и като пропълзя през тревата от подветрената страна на Коня, се скри зад един паднал камък и чу какво си казаха момичето вещица и едноокият безделник.

Адам открай време беше недоверчив към Мади. Хората с въображение го изнервяха, а в света, който населяваха — странен, тъмен свят, където Адам Скатъргуд не беше нито уважаван, нито желан — той се чувстваше крайно неудобно. Но макар че никога не би го признал пред себе си, Мади го плашеше. Това би било прекалено нелепо. Все пак тя имаше лоша кръв. На никого не беше притрябвала, особено с тази руна на ръката. Никога нямаше да постигне нищо.

Адам Скатъргуд (слава на Небесата) беше хубаво момче с прекрасно бъдеще. Вече беше ученик на енорийския свещеник; с малко късмет (и със спестяванията на майка си) можеха дори да го изпратят да учи на Края на Света, във Вселенския град. Накратко, той беше от видните жители на Малбри, а ето че сега шпионираше момичето и приятеля й, Странникът от Външността, като някой доносник, който няма свои приятели. Изпълнен е досада от тази мисъл, той се промъкна по-близо до основата на камъка и наостри уши да чуе нещо тайно, нещо важно, нещо, с което по-късно да може да дразни Мади.

Щом чу за съкровището под Хълма, Адам се ухили. Това му даваше обилна храна за подигравки. „Хей, гоблинско момиче — ще каже, — намери ли злато? Купи ли си нова рокля, гоблинско момиче? Взе ли си пръстен от Феерия?“

Мисълта му се стори толкова привлекателна, че той едва се сдържа да не изскочи веднага от скривалището си, но беше сам и сега момичето и Странникът от Външността не му се виждаха толкова смешни, колкото когато беше с приятелите си. Всъщност изглеждаха дори опасни и Адам се зарадва, че е на сигурно място зад големия камък.

Когато чу за Шепнещия, още повече се зарадва, че е скрит. Не искаше да има нищо общо с тази реликва от Древните времена, колкото и ценна да беше тя. Най-вероятно беше прокълната или обладана от демон. А щом стана дума за отваряне на Хълма, Адам не можа да си намери място от злорадство, защото, макар и да изпитваше истински ужас от всякакви странни неща, нямаше съмнение, че този път Мади и едноокият й приятел са прекрачили границата.

Да отворят Хълма към Долната земя! Нат Парсън със сигурност имаше какво да каже по въпроса. Дори Мат Лоу, който недолюбваше енорийския свещеник, не би могъл да отрече, че този път Мади е отишла твърде далеч. Нямаше как да се пренебрегне такова дръзко нарушение на законите, записани в Добрата книга.

Това несъмнено щеше да бъде краят на момичето вещица. Хората от Малбри отдавна търпяха странностите на Мади заради баща й, но такова действие беше сериозно престъпление и в момента, в който Нат Парсън разбереше (а Адам възнамеряваше да се погрижи за това), Мади можеше да бъде подложена на Разпит или дори на Очистване.

Адам никога не беше виждал истинско Очистване. Такива неща се случваха често само на Края на Света, но цивилизацията напредваше, както обичаше да казва енорийският свещеник, и беше само въпрос на време Орденът на Реда да се установи някъде край Малбри. Адам се надяваше това да стане час по-скоро. Да сложат край на магиите, да разкопаят Хълма, да изгорят демоните и да въдворят Реда в долината на Стронд…

Но времето минаваше, а нищо не се случваше и както се спотайваше зад камъка, започна да му се доспива. Той задряма и когато най-после Мади отключи Окото на Коня, Адам се сепна и ахна от изумление. Едноокият вдигна поглед от сключените си пръсти и момчето остана с убеждението, че странникът вижда през древния гранит на падналия камък, зад който се беше скрило.

В пристъп на силен ужас Адам зарови лице в земята, като почти очакваше да чуе приближаващи стъпки.

Нищо не последва.

Той се поуспокои и след секунди вродената му самонадеяност започна да взема връх. Разбира се, не бяха го видели. Просто това място, този Хълм с призраците и шумовете си, го изнервяше. Не го беше страх от някакъв си едноок скитник. И със сигурност не го беше страх от едно малко момиче.

Какво всъщност правеше то? Като че ли протегна ръка нагоре; от скривалището си Адам виждаше само сянката на Мади върху тревата. Не можеше да предположи, че тя използва Бяркан и че вече също го вижда — приведен зад падналия камък с изкривено от страх и злоба лице.

Не й трябваше магия, за да разбере какво търси тук най-големият й враг. Още в първата секунда тя разбра всичко. В цветовете му видя как я е проследил, как е шпионирал нея и Едноокия и как възнамерява да изтича обратно в селото с подслушаните сведения и да съсипе всичко, както прави винаги.

Най-после имаше към кого да насочи гнева си. Без много да му мисли и подтиквана от парещата топлина на нечистата руна върху дланта си, Мади запрати гнева и гласа си подобно на камъните, които Адам така често хвърляше по нея, право към приклекналия му силует.

Беше инстинктивна реакция. Викът й отекна над Хълма и в същия миг блесна искра, стърчащият камък се разцепи с оглушителен трясък и по склона се посипаха късчета гранит.

Адам Скатъргуд стоеше все така приведен между двете половини на счупения камък с лице, пребледняло като прясно сирене, и голямо мокро петно на чатала на финия вълнен панталон.

Мади безпомощно се разсмя. Не можа да се сдържи. Тя беше уплашена от разцепването на камъка почти толкова, колкото и момчето, но смехът извираше от нея и не спираше и Адам я гледаше първо уплашено, после възторжено и накрая (когато се увери, че е невредим) със зловеща и горчива омраза.

— Ще се разкайваш, вещице — произнесе той със запъване и неуверено се изправи. — Ще кажа на всички какво си намислила. Ще им разкажа как се опита да ме убиеш.

Но Мади продължаваше да се смее неудържимо. От очите й се стичаха сълзи, коремът я болеше и въпреки това й беше толкова хубаво, че не можеше да спре, задъхваше се от смях. Смя се почти до задавяне, а Адам с помръкнало лице се измъкна от наредените в кръг камъни и се втурна надолу по Хълма Червен кон към Малбри. Нито Мади, нито Едноокият се опитаха да го спрат.

Мади се приближи към разчупения камък. Смехът й секна също толкова бързо, колкото беше избухнал, и я остави опустошена и с леко чувство на гадене. Гранитът бе три стъпки висок и също толкова широк и въпреки това беше разцепен на две половини. Тя докосна мястото на разцепването: повърхността беше груба и с остри ръбове, тук-таме изпъстрена с блестящи късчета слюда.

— Значи можеш да мяташ мисловни мълнии — отбеляза Едноокият, който стоеше зад нея. — Браво, Мади. С малко упражнения ще се научиш да използваш това умение.

— Нищо не съм мятала — отвърна зашеметено момичето. — Само насочих… гласа си. Но не беше руническо заклинание, просто безсмислица, спонтанен вик, както днес в избата.

Едноокият се усмихна.

— Смисълът — каза той, — е понятие на Реда. Езикът на Хаоса по дефиниция е безсмислен.

— Езикът на Хаоса? — попита Мади. — Но аз не го знам. Никога не съм чувала за…

— Напротив — отговори Едноокият. — Той е в кръвта ти.

Мади погледна оттатък Хълма, където дребният силует на Адам Скатъргуд все повече се отдалечаваше по пътя към Малбри, току огласян от пронизителните гневни викове на бягащото момче.

— Можех да го убия — каза тя и потрепери.

— Някой друг път.

— Не разбираш ли? Можех да го убия!

Едноокият като че ли не се трогна.

— Не искаше ли точно това?

— Не!

Той се усмихна, но не каза нищо.

— Наистина, Едноок, стана от само себе си.

Странникът сви рамене и отново запали лулата си.

— Мило момиче, такива неща не стават от само себе си.

— Не разбирам.

— Естествено, че разбираш.

И Мади осъзна, че е така — неслучайно бе дъщеря на ковач. Това, което беше метнала по Адам — мисловната мълния, не бе изникнало от нищото, а беше изковано. Беше тежко като стрела от арбалет и тя го бе запратила по Адам със силата — и злобата — натрупана с години гняв.

Отново я обзе ужас, когато си представи какво би могло да стане, ако камъкът не беше поел удара. И ужасът бе съпроводен с още по-страшната мисъл, че тази случка може да (и ще) се повтори.

Едноокият сякаш прочете мислите й.

— Помниш ли на какво съм те учил? — кротко попита той. — Огънят гори, такава е природата му. Дали ще го използваш или не, запомни: мисловната мълния не е пушка, няма да гръмне от само себе си — Странникът се усмихна. — Колкото до момчето, нищо страшно не е станало. Жалко, че ни е чул, разбира се. Така ще имаме по-малко време. Но не променя нищо.

— Почакай малко — каза Мади и погледна в отворения тунел. — Нали не мислиш, че трябва да влезем още сега? След това, което се случи…

— След това, което се случи — повтори Едноокият, — какво друго ни остава?

Мади се замисли. Адам сигурно вече беше разказал за видяното — освен ако не бе минал първо през къщи, за да се преобуе — и несъмнено бе украсил историята си с всякакви измислици за демони, каквито бедното му въображение беше в състояние да роди.

Не можеше да не е казал на Джед Смит и на пристава Мат Лоу, а да не забравяме и Нат Парсън, който чакаше такова извънредно събитие още от легендарното си пътешествие до Края на Света и който на драго сърце би се заел с подобно сериозно нарушение. И каквото и друго да станеше оттук нататък, случката щеше да влезе в аналите на Малбри редом е най-важните събития в историята на селото и името на Адам Скатъргуд щеше да се помни дълго след като костите му се превърнат в прах.

Слънцето грееше високо в небето и долината се къпеше в зелено и златисто на бледата му светлина. Над покривите се издигаше тънка струйка дим и Мади отдалеч долови мириса на горяща суха трева, от който очите й се напълниха със сълзи. Спомни си за ковачницата и за сгушената до нея къщурка, за миризмата на нагорещен метал и пушек, за градинката от невени пред пътната врата.

Това е нейният свят, помисли си тя, и едва сега, когато й предстоеше да го напусне, Мади за пръв път осъзнаваше колко й е скъп. Тръгне ли да бяга, тя негласно ще признае вината си и нищо вече няма да бъде същото.

— Струва ли си. Едноок? — попита момичето. — Този, Шепнещият или какъвто е там, заслужава ли си?

Едноокият кимна.

— Заслужава си — каза той.

— И струва повече от злато? — попита Мади.

— Много повече от злато.

Тя отново хвърли поглед оттатък хълма. Разбира се, можеше да остане и да се защитава. Най-малкото щяха да й гарантират безпристрастно изслушване. В долината не бяха бесили никого от десет години насам, откакто Черната Нел — черна свиня с руническо клеймо на гърба — беше изяла прасенцата си. Но Едноокият беше Странник от Външността, където живееха просяци и бандити, и неговият процес със сигурност щеше да бъде кратък и суров. Мади нямаше избор — а и отворът на Хълма зееше в краката й с обещание за скрити съкровища, как можеше да обърне гръб на Коня?

Тунелът беше с грапави стени, тесен и се спускаше надолу в недрага на Хълма. Тя пристъпи вътре с колебливи крачки и предпазливо опипа пръстения таван. С облекчение установи, че е сух и здрав, от дълбините на тунела лъхаше мирис на изба. Мади направи още една крачка, но Едноокият стоеше неподвижно и я наблюдаваше, сякаш нямаше намерение да я последва.

— Е? — подкани го тя. — Идваш ли, или ще стоиш тук?

Приятелят й помълча малко. После бавно поклати глава.

— Не мога да отида там, Мади — каза. — Той ще ме познае още щом стъпя в Долната земя. И тутакси ще разбере за какво съм дошъл.

— Кой? — попита момичето.

— Де да можех да ти кажа — отвърна Едноокият. — Но времето ни е малко, няма да стигне за дълга история. Съкровището, което търсиш — Шепнещия — не е обикновена скъпоценност. На вид може да изглежда като къс стъкло, като буца желязна руда, дори като скала. Такава е природата му, да се крие, но ти ще го познаеш по цветовете му, тях не може да скрие. Търси го в кладенец или в извор. Може да е заровен много надълбоко. Но повикаш ли го, ще дойде при теб.

Мади отново впери поглед в тунела — там беше тъмно, тъмно като в гроб, и тя си спомни как Едноокият й беше казвал, че под Хълма има пътища, които водят чак до Смъртта, Съня и отвъд тях…

Момичето потръпна и отново се обърна към него.

— А откъде сме сигурни, че съкровището е още там? Ами ако някой вече го е взел?

— Не е — отговори Едноокият. — Щях да разбера.

— Но ти каза, че има и други като нас. А сега…

— Истината, Мади — прекъсна я Странникът, — е, че не знам дали той изобщо е там, и ако е там, какво крои. Но ако дойда с теб и го заваря да ме чака въоръжен с магическото сияние, с което е успял да се сдобие…

— Кой е той? — отново попита Мади.

На лицето на Едноокия се появи крива усмивка.

— Един… приятел. От миналото. Човек, който стана предател през Зимната война. Мислех го за умрял и наистина може да не е жив, но такива като него имат девет живота, а той винаги е бил ловък в измъкването.

Мади понечи да каже нещо, но Странникът я прекъсна:

— Слушай, Мади, той чака мен. Няма да заподозре теб. Възможно е изобщо да не те забележи. Така ще можеш да намериш Шепнещия и да ми го донесеш, преди той да се усети. Ще го направиш ли?

Мади отново надникна в Окото на Коня. То зееше бездънно в краката й: Конят като че ли се пробуждаше от многовековния си сън.

— Ами ти? — попита тя накрая.

Странникът се усмихна и здравото му око блесна.

— Може да съм стар, Мади, но мисля, че още мога да се справя с тълпа селяни.

И може би беше игра на светлината, но на Мади й се стори, че приятелят й е станал някак по-висок и изглежда по-млад, по-силен, цветовете му са по-ярки и по-внушителни, сякаш бе свалил години от плещите си години, помисли си тя, или повече. Защото Мади знаеше, че Зимната война е свършила преди около пет века, когато вълците демони са погълнали слънцето и луната, а река Стронд се е разляла до подножията на планините, помитайки всичко по пътя си.

Нат Парсън наричаше това Бедствието и в проповедите си твърдеше, че на Древните времена им е дотегнало от злото на човечеството и са изригнали огън и лед, за да очистят света.

Едноокият го наричаше Рагнарьок.

— Кой си ти? — попита Мади.

— Има ли значение? — отвърна Странникът.

Може би прочете отговора на лицето й, защото кимна и се поотпусна.

— Добре — каза той. — А сега тичай да намериш Шепнещия или нека той те намери, ако може. Крий се и бъди нащрек. Не се доверявай на никого, независимо какъв изглежда, и най-вече не казвай нищо на никого за мен.

— Почакай! — извика Мади, когато Едноокият й обърна гръб.

— Чаках достатъчно — отвърна той и без да я погледне, без да й махне за сбогом, тръгна надолу по Хълма Червен кон.