Джоан Харис
Рунически знаци (58)

13

В миналото, мислеше Хеймдал, щяха да проведат съвещанието си в салона на Браги. Щеше да има медовина и бира, смях и песни. Сега, разбира се, дори само мисълта за онова време го потискаше.

Той погледна през прозореца. Один чакаше отвън на двора — не прегърбен старец, а по-висок и снажен от всеки човек, окъпан в светлината на истинския си облик. На Хеймдал му се струваше, че Один е сякаш изтъкан от светлина, и ако някой от Хората дръзнеше да го погледне, щеше да забележи синьото сияние, което грееше от лицето на едноокия скитник, струеше от пръстите му, искреше в косата му.

— Аз ще отида — каза Хеймдал.

— Всички ще отидем — намеси се Фрейр.

Той огледа останалите Ванир. Те всички бяха в истинския си облик, озарени от светлина: Идун и Браги в лятно златисти одежди, Ньорд със своя харпун, а Фрейя… Фрейя…

Фрейр бързо сведе глава. Никой не бива да поглежда богинята на желанието в истинския й облик, дори брат й. Той промърмори:

— Чудя се, сестро, дали е съвсем благоразумно…

Фрейя се разсмя — звук, който беше нещо средно между подрънквано на монети и последно подсмихване на умиращ човек.

— Скъпи братко — каза тя, — аз имам лични сметки за уреждане с Едноокия Один. Повярвай ми, не бих пропуснала тази среща за нищо на света.

На масата пред тях имаше бутилка вино. Браги я взе. Съгласно законите, записани още в най-древни времена, там, където се споделят храна и вино, не се пролива кръв. Макар че салонът на Браги тънеше в прах, законите на честта и гостоприемството още важаха и ако Один искаше да преговаря добре. Каквото и да правеха, трябваше да действат според законите.

В първия миг те се спогледаха. Шестимата Ванир и Едноокият, окъпан в сияние като легендарен герой, като планина на слънце.

Один им поднесе хляб и сол.

Браги сипа вино в чаша.

Представителите на Пророческото племе отпиха един след друг.

Само Скади не пи, разбира се: тя беше в къщата с Нат Парсън и гледаше през еркерния прозорец. Моментът наближаваше — Ловджийката го чувстваше във всяка жила. В ръката си тя държеше фина кърпичка с избродирана Фе, руната на богатството. А до нея Нат Парсън стискаше Книга Слова и гледаше ококорен. И неизвестно за никого от тях, неизвестно дори за боговете, чиито съдби бяха така опасно преплетени, трети наблюдател следеше срещата е ужас и усилващ се гняв, застанал притаен и треперещ на вратата на къщата.

Когато и последният от тях почете древния закон, Один си позволи да се отпусне.

— Приятели мои — започна той, — драго ми е да ви видя. Дори в тези злокобни времена ми е много драго — единственото му око огледа събралите се Ванир. — Но някой липсва — тихо добави Один. — Ловджийката, струва ми се.

Хеймдал оголи златните си зъби.

— Тя реши, че е по-добре да стои настрана. Веднъж вече си се опитал да я убиеш.

— Това беше недоразумение.

— Радвам се — каза Хеймдал. — Защото Скади е останала с впечатлението, че си ни предал. Че Локи е свободен и че двамата пак сте заедно съвсем като в доброто старо време, сякаш нищо не се е случило. Сякаш Рагнарьок е бил само игра, която сме загубили, и това е просто поредният ни опит — той погледна Один с присвити очи. — Разбира се, Скади е сгрешила. Ти никога не би постъпил така, нали, Один? Никога не би го направил, след като знаеш какво означава това за нашето приятелство и за нашия съюз.

Известно време Один мълча. Очакваше го. От всички Ванир Хеймдал най-много мразеше Локи и от всички Ванир именно свирепият, предан Хеймдал беше този, на когото Один държеше най-много. От друга страна, той държеше и на Мади и ако тя беше взела Шепнещия…

— Стари приятелю… — заговори той.

— Стига глупости — прекъсна го Хеймдал. — Вярно ли е?

— Ами да, вярно е — Один се усмихна. — Но преди да си направите погрешни изводи… — Хеймдал стоеше вцепенен със зяпнала уста. — Преди който и да било от вас да си направи погрешни изводи — продължи Едноокият, все така усмихнат дори след като Ванир го наобиколиха, — искам да чуете моята част от историята.

И когато Бащата на всички богове заговори, никой не забеляза дребното създание — обикновена кафява мишка — което изскочи иззад една пристройка на къщата и прекоси двора. Никой не видя следата, оставена от животното по пътя му, и никой не забеляза предмета, който то много внимателно носеше в зъбите си — благоуханно парченце плат, леко като фина дантела, красиво като жълта роза, за да го остави на крачка от мястото, където стоеше Один. Захвърлена на земята откъм страната на сляпото му око, кърпичката едва белееше сред сиянията и прахоляка, само чакаше някой да я вдигне и да й се възхити: изискан предмет, дреболия предмет на желание.

— За вас, приятели — заговори Один. — Рагнарьок беше вчера. Но оттогава много неща се промениха. Боговете на Асгард са почти на изчезване, имената ни са забравени, териториите ни са изгубени. Ние бяхме достатъчно самонадеяни да мислим, че Световете ще свършат с нас в Рагнарьок. Но една епоха е само сезон за Игдразил, Ясена на Мирозданието. За Дървото ние сме само окапали лански листа, които ще бъдат пометени.

Фрейр каза:

— След петстотин години това ли е най-добрата новина, която можеш да ни съобщиш?

Один се усмихна.

— Не искам да ви отчайвам.

— Да ни отчайваш! — възкликна Хеймдал.

— Хеймдал, моля те. Казах ви истината, но има и други неща, които трябва да знаете. Скади може да ви е споменала за Ордена на Реда… — Докато тичаше към една дупка в оградата, кафявата мишка спря и вдигна глава. — … но и тя като вас е спала от Рагнарьок насам. Аз обаче още по времето на създаването му си поставих за цел да го изуча и да го разбера.

Хеймдал го изгледа подозрително.

— И какво откри?

— Е, на пръв поглед всичко изглежда просто. През цялата история на света е имало богове и техни врагове. Редът и Хаосът са съществували в равновесие. Светът се нуждае и от двете. Той трябва да се променя, тъй както Дървото на Мирозданието губи листата си, за да расте. Когато ние бяхме богове, разбирахме това. Ние ценяхме равновесието между Реда и Хаоса и се стараехме да го поддържаме. Но този Орден гледа на нещата другояче. Той се стреми не да запази, а да унищожи равновесието, да заличи всичко, което не е от него. И това не значи само няколко мъртви листа — Один направи пауза и огледа Ванир. — Накратко, приятели мои, Орденът иска лято през цялата година. И ако не може да го получи, ще отсече дървото.

Той се разкърши, допи виното и изля последните няколко капки на земята като дар за онези стари богове, които можеха да се окажат наблизо.

— Не знам какво точно ви е обяснила Скади, нито каква сделка си мисли, че е сключила с Хората, но едно мога да ви кажа: Орденът не сключва сделки. Всичките му членове мислят като един, той притежава сили, които аз едва сега започвам да оценявам, и ако искаме да му противостоим, трябва да бъдем единни. Не можем да си позволим да се препираме или да замисляме отмъщения, или да се отнасяме критично към съюзниците си. Позицията ни е проста. Всеки, който не е член на Ордена, е на наша страна. Независимо дали го знае — дали му харесва, дали на нас ни харесва — или не.

След речта на Один се възцари дълго мълчание. Браги легна по гръб с лице нагоре и се загледа в звездите. Фрейр затвори очи. Ньорд поглади дългата си брада. Хеймдал започна да пука кокалчетата на ръцете си. Идун си затананика, а Фрейя погали с пръсти брънките на огърлицата си и те издадоха звук като в сън на скъперник. Едноокият Один потисна нетърпението си и мълчаливо зачака, загледан в тъмнината.

Накрая Хеймдал заговори.

— Аз дадох клетва — каза той. — Свързана е с Хитреца.

Один го погледна с укор.

— Доколкото си спомням, ти я изпълни в Рагнарьок. Колко пъти още трябва го убиеш?

— Още веднъж ми стига — процеди Хеймдал през зъби.

— Държиш се като дете — твърдо заяви Один. — Искаш или не, Локи ни е нужен. Освен това има нещо, което още не съм ви казал. Нашият клон от дървото не е изсъхнал, както си мислехме. От Ясена на Мирозданието поникна нова издънка. Името й е Моди и ако сме прави в предвижданията си, тя ще ни построи стълба към звездите.

 

 

В дома на свещеника Скади чу думите на Один и се усмихна.

Нат, застанал до нея с отворената Книга Слова и готов за действие, се обърна и я погледна въпросително. Той изглеждаше блед и трескав и почти обезумял от нетърпение, Словото припукваше под върховете на пръстите му като сухи съчки.

— Време ли е? — попита свещеникът.

Скади кимна, изрече кратичко заклинание и нещо в краката на Один проблесна в отговор. Кърпичката, която беше оставила, като че ли прикова погледа му: красив предмет, изработен грижливо, бродиран с розички и незабравки и поръбен с фина дантела. Както Ловджийката очакваше, руната Фе привлече вниманието му, той вдигна бродираната кърпичка, за секунда я задържа колебливо между пръстите си, после направи голяма крачка напред, за да се поклони и да поднесе кърпичката в изящните крака на богинята на желанието.

— Сега — каза Скади и Нат започна да чете от Книга Възвания.

А на вратата на къщата третият наблюдател пое дълбоко дъх и с колеблива крачка излезе от сянката.

 

 

Етелбърта Парсън изтърпя достатъчно за последните двайсет и четири часа. За това кратко време тя преживя разтурянето на домакинството си, плячкосването на гардероба си, ограбването на избите си и очевидно съблазняването на уравновесения си съпруг от шайка дегенерати, които и сега се готвеха да се върнат в дома й и да унищожат каквото е останало от виното в избата й.

Тя твърдо си каза, че може да се справи с това. Нужен беше само малко здрав разум. Сега беше моментът Етел да поеме нещата в свои ръце, да прогони тези неканени гости от дома си, — а ако на Нат не му харесва, да върви с тях, щом иска, но те повече нямаше да стъпят в къщата й и тя нямаше да им даде и най-старата си дрипа — не, дори самият Безименен да поиска това от нея.

Етелбърта с несигурна крачка излезе от сянката на сводестата врата и веднага попадна в кръг от светлина — не лунна светлина, помисли си тя, защото луната не се виждаше. Насред двора стоеше едноокият скитник, свел глава пред блудницата с ленените коси, която отмъкна зелената й копринена рокля (и фактът, че роклята отиваше на Фрейя много повече, отколкото на нея, накара Етел да скръцне със зъби със свирепост, каквато не прилягаше на една дама), и от двамата струеше тази странна, необичайна за такава нощ светлина, която караше просяка и проститутката да изглеждат като гиганти, правеше ги по-красиви, по-сияйни, по-зловещи, отколкото някой простосмъртен има право да бъде.

И когато Етел направи още една крачка напред, зяпнала от почуда и страх, скитникът протегна ръка към уличницата и в дланта му се мярна парче плат, тънка като паяжина, изкусително фина тъкан от дантела и лунна светлина, която той поднесе на жената в зелената рокля с думите:

— Ваша ли е, скъпа моя?

 

 

Тъкмо този момент чакаше Нат.

— Ще й даде кърпичката — беше го предупредила Скади. — Точно в този миг и в никой друг ще отприщиш Словото. Секунда по-рано ще съсипеш всичко. Секунда по-късно ще изпуснем проклетника. Но ако улучиш момента, Парсън, отмъщението ни е в кърпа вързано, при това с благословията на Ванир за награда.

„Разбира се — размишляваше Ловджийката, — загубата на Фрейя ще бъде тежък удар за тях.“ При мисълта за това тя се намръщи в нейните представи това беше признак за лош вкус, но беше сигурна, че боговете ще намерят утеха в преследването на отмъщението си.

„Опитай се после да сключиш съюз с тях“ — каза си Скади и гърлело изръмжа от задоволство, докато Нат Парсън стоеше до нея и чакаше, разтреперан, но обладан от Словото, преливащ от него, озарен от него.

Чувството беше прекрасно: той усещаше кръвта си летлива, сякаш всяка вена и всяка артерия в тялото му бяха пълни с горещо бренди. Знаеше, че не е съвсем на себе си — че може би дори е малко луд, но какво го беше грижа, когато се чувстваше така?

И тогава Етелбърта излезе на светлината.

— Това е жена ми — каза Нат изненадан.

Скади изруга и задейства магията си.

— Сега! — отново извика тя и повторно изруга, защото Етел беше застанала на пътя й, проклета да е. Етел се изпречи между тях, дръпна кърпичката от ръката на Фрейя и извика: „Не, госпожо, нито парцалче повече!“; а Ванир я гледаха, някои се усмихваха, неподозиращи за заплахата, и Скади пак изруга, този път по-свирепо, на демонски език, защото Словото — кантиката, която трябваше да накара Один да замръзне на място, докато Ванир гледат отстрани и Фрейя пада безжизнена на земята — Словото я подведе, Нат я подведе, като каза: „Това е жена ми“ с онзи скован, глупав тон, точно когато сиянието заструи от върховете на пръстите му, мина на един комар разстояние от Один и вкамени една птица в небето на три мили от селото, докато в двора на къщата станаха едновременно няколко неща.

В миг кръгът на Ванир се разкъса.

Хеймдал отскочи на една страна и в пръстите му проблеснаха мисловни мълнии.

Браги запя песен за защита.

Фрейр извади руническия си меч и се втурна към къщата.

Фрейя прие облика на сокол с червена опашка и полетя надалеч от опасната зона, като остави зелената копринена рокля на Етелбърта празна.

И в суматохата от магии, движение и шум за известно време никой не забеляза, че жената на свещеника лежи мъртва на земята и че незнайно как в бъркотията Едноокият Один се е изпарил.

В къщата Скади метна Иза по Фрейр и го замрази на място. Обърна се към Нат.

— Можеш ли да го направиш? — попита Ловджийката. — Можеш ли да ги спреш всичките?

Нат се поколеба.

— Етел — каза той.

— Забрави я — отсече Скади. — Тя се изпречи на пътя — Ловджийката го сграбчи за ръката и насила го накара да я погледне. — Кажи ми сега, Парсън, можеш ли да го направиш?

Той я погледна за миг. В истинския си облик Скади беше страховита гледка дори за боговете. На Нат му прилоша. Словото и усещанията, които то предизвикваше у него, се бяха изпарили, той си каза, може да се върнат, но му трябваше време, за да ги възстанови, време да се подготви…

— Магистре — прошепна той.

— Какво? — попита Скади.

— Подарък — каза свещеникът. — За вярна служба.

Ловджийката изруга и метна още една мисловна мълния в нощта. Така става, като си имаш работа с Хората. Тя мислеше, че Нат е различен, ама че глупава е била. Човекът беше слаб, мислите му се лутаха, а само след секунди Ванир щяха най-после да разберат кой ги е предал и да я погнат.

Скади отново хвърли Иза в двора. Ньорд замръзна с ръка на харпуна си. Но нямаше да трае дълго. Без Словото, което да ги обездвижи и да ги направи безпомощни, Ванир многократно я превъзхождаха.

Тя за последен път се обърна към свещеника. Той беше блед и потен. Може би потресен от смъртта на съпругата си, но когато надзърна в уплашените му очи, Ловджийката установи, че не това е причината. Тя беше виждала подобен транс у хората, които я почитаха като богиня в далечното минало. След екстаза — ужас. Същият се четеше и в очите на Нат Парсън, зеещ, празен ужас, и Скади разбра, че са загубили. Один беше изчезнал, а след малко Ванир щяха да се втурнат по петите им.

„Другия път“ — помисли си Ловджийката. Сложи ръце на раменете на Нат.

— Слушай ме, селянино… — започна тя.

Очите му бавно се обърнаха към нея.

— Не… ме… наричай… селянин — прошепна свещеникът.

А, най-после някаква реакция. Добре, помисли си Скади.

— Ако искаш да живееш, прави каквото ти казвам. Искаш ли да живееш?

Той кимна безмълвно.

— Тогава ела с мен, Парсън, ако можеш. Вземи Книгата си. Последвай ме. И бягай.

При тези думи тя прие облика на снежна вълчица, изхвърча през отворената задна врата и като стъпваше безшумно по твърдата земя, изчезна като дим в нощта.