Джоан Харис
Рунически знаци (5)

2

Малбри беше село с около осемстотин жители. Тихо място, или поне така изглеждаше, сгушено между планинските хребети в долината на река Стронд, която отделяше Възвишенията от Пустошта на север, преди да поеме на юг към Края на Света и да се влее в Единното море.

Планините наречени Седемте спящи, макар че никой не помнеше точно защо — бяха навъсени и заснежени през цялата година и имаше само един проход, Хайндарфел, запречен от сняг три месеца в годината. Това отдалечено местоположение оказваше влияние на хората от долината: те бяха затворени и подозрителни към непознати и — с изключение на Пат Парсън, който веднъж беше ходил на поклонение чак до Края на Света и който се имаше за голям пътешественик — не се интересуваха от външния свят.

В долината имаше десетина малки селца, от Фарнли Тайъс в подножието на планините до Пийз Грийн в далечния край на Мечешка гора. Но Малбри беше най-голямото и най-важното. В него живееше единственият свещеник, там се намираха и най-голямата църква, най-добрите странноприемници и най-богатите фермери. Къщите му бяха построени от камък, не от дърво, имаше ковачница, стъкларска работилница, покрит пазар. Жителите му се мислеха за по-добри от другите, гледаха отвисоко на хората от Пот Хил или Фетълфийлдс и тайно се присмиваха на селските им обноски. Единственият трън в очите на Малбри стърчеше на около две мили от селото. Местните го наричаха Хълмът Червен кон и повечето го избягваха заради историите около него и заради гоблините, които живееха под склоновете му.

Разправяха, че някога на Хълма имало замък. Самото Малбри било част от поземленото владение на местния господар и отглеждало реколта за него — но всичко това било преди много време, преди Бедствието и Свършека на Света. Сега там нямаше нищо за гледане, само огромни стърчащи камъни, прекалено големи, за да бъдат откраднати от руините, и, естествено, Червеният кон, издълбан в глината.

Мястото открай време се славеше като гоблинско укрепление. Селяните казваха, че такива места им допадат, привличат ги с обещания за съкровища и легенди за Древните времена. Но едва от няколко години Доброто племе се осмеляваше да ходи чак до селото.

От четиринайсет години, ако трябва да бъдем точни: иначе казано, откакто хубавата жена на Джед Смит умря при раждането на втората им дъщеря. Малцина се съмняваха, че двете събития са свързани помежду си и че ръждивият белег на дланта на детето е знак, че се задават страховити нещастия.

Така и беше. От онзи ден нататък, от онзи Месец за жътва, гоблините навестяваха детето на ковача. Акушерката разправяше, че ги виждала да се катерят по еловата люлка на бебето или да надничат присмехулно от вътрешността на грейката, или да се въргалят в одеялата. Отначало слуховете се разпространяваха тихомълком. Нан Фей беше луда като старата си майка и нещата, които казваше, не биваше да се вземат за чиста монета. Но с времето такива уважавани особи като енорийския свещеник, жена му Етелбърта и дори Торвъл Бишъп оттатък прохода, започнаха да съобщават за видени гоблини, мълвата се разнесе и скоро всички захванаха да се питат как не кой да е, а семейство Смит — Смит, които никога не сънуваха, ходеха на църква всеки ден и по-скоро биха се хвърлили в река Стронд, отколкото да се сродят с Доброто племе — са се сдобили с две толкова различни дъщери.

Къдрокосата като овчица Мей Смит минаваше за най-хубавото и най-лишеното от въображение момиче в долината. Джед Смит казваше, че тя е досущ като горката си майка и че сърцето го боли да я гледа, но при тези думи се усмихваше и очите му заискряваха като звезди.

Мади обаче беше мургава като създание от Външността и очите на Джед не светеха, когато я гледаше, само като че ли я претегляха, сякаш той я сравняваше с мъртвата й майка и се чувстваше изигран.

Джед Смит не беше единственият, който мислеше така. Когато поотрасна, Мади откри, че почти всички гледат на нея с разочарование. Непохватно момиче с тъжни устни, коса като дебело перде и навик да ходи прегърбено, лишено както от благия нрав, така и от миловидното личице на Мей. Очите й бяха по-скоро хубави, някъде по средата между сиво и златисто, но малцина изобщо ги забелязваха и според общото мнение Мади Смит беше грозна, търсеше си белята, притежаваше повече ум, отколкото бе полезно, беше твърде упорита — или твърде малодушна — за да се промени.

Разбира се, хората бяха наясно, че тя не е виновна нито за мургавината си, нито за това, че сестра й е толкова хубава, но както се казва, една усмивка не струва пари и ако момичето поне от време на време полагаше усилие или показваше, че е благодарно за помощта и всички безплатни съвети, които й дават, може би щеше да се усмири.

Но Мади не се усмиряваше. Открай време беше дивачка: никога не се смееше, не плачеше, ходеше несресана, биеше се с Адам Скатъргуд и веднъж му счупи носа, и не стига това, ами показваше признаци на ум — пагубно за едно момиче — и държеше език, който граничеше с грубост.

Никой не говореше за руната, разбира се. Всъщност през първите седем години от живота й никой не се беше потрудил да й обясни какво означава това, макар че Мей правеше физиономии, наричаше белега й „твоето клеймо“ и се учудваше, че Мади не иска да носи ръкавиците, изпратени на баща й от милосърдните — и изпълнени с надежда — селски вдовици.

Някой трябваше „да каже на момичето как стоят нещата“ и накрая Нат Парсън се нагърби с неприятното задължение да й разясни фактите. Мади не разбра повечето от думите му, обидно подправени с цитати от Добрата книга, но ясно усети презрението му и скрития зад него страх. Всичко беше записано в Книга Бедствие: как след битката старите богове — тогавашното Пророческо племе — били прокудени в Задгробния свят, как разгромени, но опасни те още се появявали в сънищата, как се промъквали в умовете на злите и податливите и отчаяно се опитвали да се възродят…

— И демоничната им кръв е още жива — каза енорийският свещеник, — предава се от мъж на жена, от звяр на звяр. И ето те теб, белязана не по своя вина, и ако се молиш и знаеш мястото си, нищо няма да ти попречи да водиш смислен живот като всички нас и да заслужиш прошка от десницата на Безименния.

Мади никак не харесваше Нат Парсън. Тя мълчаливо го наблюдаваше как говори, като от време на време вдигаше лявата си ръка и дръзко го поглеждаше през кръгчето, образувано от палеца и показалеца й. Ръцете го сърбяха да я плесне, но само Небесата знаеха какви сили й беше дала демоничната й кръв, затова той предпочиташе да не предизвиква момичето. Все пак тук беше Малбри, не Краят на Света и дори набожен човек като Нат знаеше, че не бива да се мъчи да налага закона на Края на Света на място, тъй отдалечено от Вселенския град.

— Сега… разбираш… ли? — произнесе той високо и бавно.

Може пък да беше проста като Лудата Нан Фей. Така или иначе, тя не отговори, само го изгледа през свитите си пръсти и накрая свещеникът въздъхна и си отиде.

След това по-малката дъщеря на Джед Смит като че ли стана още по-дива от преди. Спря да ходи на църква, изчезваше в Мечешката гора и не се прибираше с дни, часове наред си говореше сама (или по-вероятно с гоблините). А когато другите деца хвърляха камъчета на езерото или ходеха в неделното училище на Нат Парсън, Мади тичаше на Хълма Червен кон или разпитваше Лудата Нан за разни истории и дори по-лошо — за измислени приказки за страшни, невъзможни неща, които момичето после разказваше на малките деца, за да сънуват кошмари.

Мади беше срам за Мей, която бе жизнерадостна като сойка (и също толкова празноглава) и която можеше да си намери прекрасен съпруг, ако не беше буйната й сестра. Затова пък за своя беля Мей беше толкова разглезена и капризна, колкото Мади бе сериозна, затворена и начумерена.

И сигурно щеше да си остане сериозна и начумерена, ако не беше случката на Хълма Червен кон през лятото на седмата година от раждането й.

Никой не знаеше много за Хълма Червен кон. Едни казваха, че придобил формата си в Древните времена, когато езичниците все още принасяли жертви на старите богове. Други разправяха, че това било погребална могила на някакъв велик вожд, осеяна със смъртоносни капани, но любимата теория на Мади гласеше, че в Хълма е заровено огромно съкровище, купчина гоблинско злато.

Каквото и да се говореше, всички бяха единодушни, че Конят е древен и макар да нямаше съмнение, че човешка ръка го е издълбала върху склона на Хълма, във фигурата имаше нещо неестествено. Първо, Червеният кон никога не обрастваше с трева напролет, а зиме снегът не скриваше очертанията му. По тази причина за Хълма се носеха слухове и предания — предания за Феерия и за старите богове — и повечето хора предвидливо страняха от него.

Разбира се, Мади харесваше Хълма. Но Мади беше по-осведомена от останалите. Тя цял живот слушаше истории, дочути от пътешественици, откъси от легенди, поговорки, описания, приказки, разкази. От тези истории си беше съставила картина, все още влудяващо неясна, за времената преди Свършека на Света, когато Хълмът Червен кон е бил вълшебно място и когато старите богове — Пророческото племе — са ходили по земята в човешки облик и са сеели легенди навсякъде по пътя си.

Никой в Малбри не говореше за тях. Дори Лудата Нан не се осмеляваше: Добрата книга забраняваше всички предания за Пророческото племе, незаписани в Книга Бедствие. А хората в Малбри гордо се придържаха към Добрата книга. Те вече не кичеха с цветя кладенците в чест на Майка Фриг, не танцуваха край Майското дърво, не оставяха трохи на прага за Зеления Джак. Всички олтари и храмове на Пророческото племе бяха до един разрушени още преди години. Дори имената им бяха позабравени и никой вече не ги споменаваше.

Или почти никой. Изключение правеше най-близкият приятел на Мади, когото госпожа Скатъргуд наричаше „онзи едноок никаквец и безделник“ и когото другите знаеха като Странника от Външността или просто Едноокия.