Джоан Харис
Рунически знаци (13)

4

В първата секунда-две тя се стъписа. Фигурата в тъмното бе сякаш безформена, безплътна: Мади виждаше само очите, а на мястото на устата — светъл процеп, който трепкаше и блестеше. Но ако мислите й бяха объркани, ръцете й сякаш знаеха точно какво да правят. Тя импулсивно ги вдигна и без миг колебание с всичка сила запрати Каен, Пожар, право в лицето на непознатия.

Мади не можеше да каже защо е избрала точно тази руна, но действието й беше незабавно и разрушително. Тя плесна противника й като камшик, накара го да захвърли арбалета си и с вой да коленичи на пода на пещерата.

Мади беше почти толкова зашеметена, колкото и той. Действието й бе съвсем инстинктивно, без гняв и без желание да го нарани. И сега, когато успя да го разгледа, тя с учудване установи, че нападателят й не е гигантски свръхгоблин, както си беше помислила отначало, а слабичък червенокос юноша, не по-висок от нея.

— Стани — каза момичето и ритна арбалета на безопасно разстояние.

— Очите ми — изстена непознатият иззад вдигнатите си ръце. — Моля те. Очите ми.

— Стани — повтори Мади. — Покажи ми лицето си.

Изглеждаше не повече от седемнайсетгодишен. Червената му коса беше вързана на тила и откриваше лице с остри, но не неприятни черти, изкривени от болка и тревога. Очите му сълзяха, а на носа, там, където го бе ударила мисловната мълния, имаше зловещ белег, но иначе за голямо облекчение на Мади като че ли нямаше трайни увреждания.

— Очите ми… — на светлината от далечното огнище те имаха интересен искрящо зелен цвят. — Богове, какво ме удари?

Със сигурност не беше гоблин, но Мади веднага позна, че не е и от долината, макар че по обноските и облеклото му не личеше да е и от Външността. Беше малко дрипав, сякаш бе извървял труден и дълъг път: коженото му палто бе много изцапано, а подметките на ботушите му бяха изтънели.

Той бавно се изправи на крака, погледна Мади с присвити очи и вдигна ръка да се защити в случай на нова атака.

— Коя си ти впрочем?

По акцента му личеше, че е чужденец, северняк, може би от Райдингс, ако се съдеше по цвета на косата му. Но Мади, която като го видя, отначало се уплаши, сега с учудване установи, че изпитва голямо облекчение. Срещата с друго човешко същество след дълги часове самотно скитане из пещерите й донесе неочаквана радост, но чужденецът не споделяше чувствата й.

— Коя си ти? — рязко повтори той.

Мади му каза.

— Не си ли с тях? — попита непознатият и кимна към горните нива.

— Не. А ти?

— Ти си Фурия — отбеляза той. — Виждам сиянието ти.

— Фурия? — Мади погледна клеймото си и видя, че то грее с матова светлина на дланта й. — А, това ли? Нима да ти причини вреда, обещавам.

Тя забеляза, че уверението й не успокои чужденеца. Всеки мускул от тялото му беше напрегнат, сякаш младежът се двоумеше дали да побегне, или да се отбранява, но не можеше да откъсне поглед от дланта на Мади.

— Няма страшно, няма да те омагьосам. Как се казваш?

— Наричам ме Ловкия — отвърна той. — И не се приближавай.

Мади седна на един камък до входа на пещерата.

— Така по-добре ли е?

— Засега да.

Те се погледнаха изпитателно.

— Още ли те болят очите?

— Ти как мислиш? — сопна се чужденецът.

— Извинявай — каза Мади. — Мислех, че ще стреляш по мен.

— Можеше да попиташ, вместо направо да ме цапардосаш по лицето — той предпазливо опипа наранения си нос.

— Знам едно руническо заклинание, което ще помогне.

— Не, благодаря — юношата като че ли се поотпусна. — Какво всъщност търсиш тук?

Мади се поколеба само за миг.

— Загубих се — каза. — Влязох тук през Окото на Коня и се залутах из тунелите.

— Защо влезе?

Тя отново се поколеба и избра полуистината.

— Не знаеш ли? Целият Хълм е гигантска могила със съкровища. Със злато, останало още от Древните времена. Ти не си ли дошъл за същото?

Щастливецът сви рамене.

— Чувал съм тази история — отвърна той. — Но тук няма нищо. Само боклуци и гоблини.

Мади научи, че Ловкият се крие в тунелите от близо две седмици. Попаднал в Долната земя от другата страна на планините, оттатък Хайндарфел, по пътя си неколкократно се измъквал на косъм от пленничество, докато накрая се натъкнал на шайка гоблини, които го заловили и го завели при своя Капитан.

— При своя Капитан? — попита Мади.

Ловкият кимна.

— Едър, мускулест, свиреп главорез. Явно ме помисли за нещо като шпионин. Когато му казах, че съм само чирак стъклар от Райдингс, той изпадна в ярост и се закле, че ще ме остави да гладувам, докато кажа истината. После ме затвори в една хралупа и ме държа там три дни.

На третия ден на Ловкия му провървяло. На пода на килията си намерил решетка, някогашен отвор на отточна шахта, през който успял да избяга. Изгладнял, мръсен и уплашен, той откраднал каквото могъл от складовете на гоблините и си намерил по-сигурно убежище, в което се укривал досега, като живеел от риба и прясна вода от реката плюс останките от откраднатата храна.

— Опитах да се върна обратно горе — каза младежът на Мади, — но сега всички гоблини под Хълма ме издирват. Тук обаче няма да дойдат — той погледна горящото огнище. — Никой от тази пасмина не слиза чак дотук.

Но мислите на Мади бяха другаде.

— Храна? — попита тя. — Имаш храна?

— Защо? Гладна ли си?

— Ти как мислиш?

За миг Ловкият като че ли се поколеба. После реши:

— Добре. Ела.

При тези думи я поведе извън пещерата по ръба на горящата яма до място, където реката изтичаше бърза и тъмна през отвор в стената и леко завиваше покрай купчина рухнали скали.

— Почакай тук — каза Ловкият.

Изтича до водата, скочи върху един от падналите камъни и се изгуби в тъмното.

В първата секунда Мади се разтревожи: от мястото, където стоеше, й се стори, че Ловкият скочи право в бързите води. Но после го видя да стои върху плоска скала почти по средата на реката, чиито бели води се носеха от двете му страни. Мади реши, че той е знаел за тази скала, но така или иначе действията му бяха опасни. Но всеки рибар ще ни каже, че речната риба обича бързите води, и Мади не се учуди, когато след секунди Ловкият рязко се наведе и издърпа нещо от реката.

Там имаше риболовна мрежа, изкусно изплетена от влакна или стъбла. Момчето прегледа съдържанието й, метна мрежата на рамо и се върна с бързи и ловки скокове по невидимите камъни.

Докато Ловкият се занимаваше с улова си, Мади внимателно го наблюдаваше през Бяркан, магическото кръгче между палеца и показалеца си. Тя се постара той да не я забележи: не искаше да го уплаши. Все пак Едноокият й бе казал да не се доверява на никого и тя искаше да се увери, че този чирак стъклар е такъв, какъвто изглежда.

Но Бяркан затвърди предчувствията й. Ловкият нямаше никакви цветове. Първият й бегъл поглед, при който й се привидя по-стар, по-висок човек с огнени очи и крива усмивка, се оказа чисто и просто игра на светлината и последица от собствените й страхове. И когато момчето застана на брега на реката широко усмихнато, метнало улова си на рамо, Мади въздъхна облекчено и най-после си позволи да се отпусне.

Двамата си разделиха уловената риба. Ловкият й показа как да я сготви. Тези риби бяха кисели на вкус и костеливи, с огромни слепи очи, но Мади изяде своите до последната костица, като облизваше пръсти и премляскваше от удоволствие.

Момчето мълчаливо я гледаше как яде. Суетенето около улова, готвенето и яденето на рибата до голяма степен премахна задръжките между тях, Ловкият изостави мрачния тон и стана доста дружелюбен. Мади предположи, че и той като нея изпитва облекчение, че е намерил съюзник в тунелите, а фактът, че бе издържал две седмици сам тук, говореше много за неговата смелост и находчивост.

През това време, както се разбра, момчето беше измислило как да си набавя храна и как да я готви, открило бе източник на добра питейна вода и място, където да се мие, беше проучило къде въздухът е най-чист и бе намерило най-удобното място за спане. Ловкият беше обходил и тунелите един по един в търсене на път към повърхността, който да заобикаля голямата галерия, но засега нямаше успех. И всичко това без нито едно заклинание, с което да си помогне.

— Какво ще правиш, ако няма изход? — попита Мади, когато той свърши разказа си.

— Сигурно ще рискувам. Все някога бдителността им ще отслабне. Но онзи Капитан… Не искам повече да се срещам с него.

Мади се замисли. Капитанът. Постоянно й се струваше, че нещо й убягва, но не можеше да проумее какво.

— Ами ти? — попита Ловкият. — Как слезе чак дотук? И откъде знаеш толкова много за това място?

Въпросът беше уместен. Мади се съсредоточи и момчето я погледна изпитателно, без да се усмихва, със зелени пламъчета в очите, които играеха на светлината от огъня.

— Хайде — подкани я Ловкият, като видя колебанието й. — Може да не съм Фурия, по това не значи, че съм глупав. Видях сиянието ти и знам какво означава. Дошла си тук с цел. И не ми излизай със старите истории за съкровище под Хълма. Тук няма съкровище и ти го знаеш.

Значи не се беше хванал на приказките й. Всъщност нямаше нищо чудно. Той беше прекалено съобразителен, за да го заблуди. Донякъде това й вдъхна сигурност. Един съюзник в пещерите можеше да й бъде от полза, а познанията и изобретателността на Ловкия щяха да й помогнат.

„Не се доверявай на никого“ — казваше Едноокият. Но Мади със сигурност дължеше обяснение на момчето, а и ако гоблинският Капитан беше врагът, значи нямаше нищо страшно, ако обясни на Ловкия някои неща.

— Е? — в гласа му се долови нотка на раздразнение. — Вярваш ли ми или не?

— Не че не ти вярвам… — започна Мади.

— Как не — отсече Ловкият. — Не ми трябва да съм Фурия, за да разбирам това-онова. И с какво толкова съм заслужил подозрението ти? Е, освен че ти налових риба и ти показах къде водата става за пиене, и…

— Моля те…

— За теб няма страшно, нали? Ти не си в опасност. Можеш да излезеш, когато си поискаш. Аз обаче съм тук, докато ме хванат. В края на краищата, защо да ми помагаш? Аз съм само едно стъкларче от Райдингс. Защо да те е грижа какво ще стане с мен?

При тези думи той й обърна гръб и млъкна.

„Не се доверявай на никого.“ Думите на Едноокия продължаваха да отекват в ушите й. Но Едноокият не беше тук, нали? Едноокият я накара да слезе под Хълма без каквито и да било предупреждения и приготовления, като очакваше от нея да знае точно какво да прави. Но нито той, нито Мади бяха предвидили тази ситуация — и как трябваше да постъпи тя сега? Да остави Ловкия на произвола на съдбата?

— Слушай… — започна Мади.

Момчето се сви. Дори на мъждивата светлина се виждаше, че трепери.

— Уплашен си — каза тя.

— Е, ами… — обади се Ловкият. — Ако щеш вярвай, но в плановете ми за тази седмица не влизаше да бъда разкъсан от гоблини. Само че ти не ми вярваш…

Мади въздъхна.

— Добре. Ще ти се доверя.

Само се надяваше Едноокият да я разбере.

 

 

И тя разказа цялата си история — всичко, което възнамеряваше да разкаже, и доста неща, които не възнамеряваше. Разказа за детството си, за баща си, за Мей, за госпожа Скатъргуд и нашествието на плъхове и насекоми в избата — тук Ловкият се смя с цяло гърло — за мечтите и стремежите си, за страховете си. Той беше добър слушател и когато най-после Мади млъкна уморена и с пресъхнала уста, тя с недотам неприятно чувство осъзна, че никога досега не се е разкривала така пред никого — дори пред Едноокия.

— Значи — затвори Ловкият, когато Мади свърши, — ти си отворила Хълма. Стигнала си дотук — по някаква причина тя не му спомена за Захар, — а вече си намерила и Шепнещия. Какво ще правиш оттук нататък?

— Едноокият каза да му го занеса.

— Чисто и просто? — Ловкият се усмихна. — А даде ли ти напътствия как да го осъществиш? Може би с вълшебно въже или със заклинание, което да те направи огнеупорна?

Мади мълчаливо поклати глава.

— Това е сияние, нали? — каза той. — Някаква останка от Древните времена, цялата окована с езически руни. Откъде знаеш дали не е опасна, Мади? Откъде си сигурна, че няма да те разкъса на парчета в мига, в който я докоснеш?

— Едноокият щеше да ми каже.

— Ако самият той е знаел.

— Нали знаеше, че е тук.

— Хм — недоверчиво изсумтя Ловкият. — Просто това ми се вижда малко странно. Да те изпрати сама долу ей така.

— Казах ти — отсече Мади. — Така беше по-безопасно.

Последва дълго мълчание.

— Не ми се гневи — бавно заговори Ловкият, — но ми се струва, че твоят приятел пътешественикът знае много неща, които не ти е казал. Първо разправя, че пол Хълма има злато, после казва, че е съкровище от Древни времена, но не обяснява какво е, после те изпраща тук сама без никакво предупреждение… Извинявай, не си ли чувала приказката за Аладин и вълшебната лампа?

Мади започна да се дразни.

— Едноокият ми е приятел. Аз му вярвам — каза тя.

— Твоя работа — Ловкият сви рамене.

— Впрочем никой не ме е карал насила да слизам тук.

— Мади, той от седемгодишна ти пълни главата с приказки за Долната земя. Бих казал, че добре е подготвил почвата.

Момичето едва забележимо сви юмруци.

— Какво искаш да кажеш? Че ме е лъгал?

— Искам да кажа, че човек сади дърво по много причини — отвърна Ловкият. — Може да обича дървета. Може да иска сянка. А може и да знае, че един ден ще му потрябват дърва за огрев.

Лицето на Мади поаленя от гняв. Тя пристъпи напред и изведнъж руната на дланта й стана от ръждивокафява яростно червена.

— Не се чуваш какво говориш.

— Виж, аз само казах…

В миг ръката на Мади пламна и от дланта й изригнаха преплетени снопове руническо сияние. Беше Турис, Трънливата, най-гневната от руните, и Мади чувстваше как тя жадува да ухапе, да ужили, да изпепели източника на яростта…

Разтревожено, момичето я метна по стената. Турис се стовари върху скалата и остави остра миризма ма изгоряла гума във въздуха.

— Добре се целиш — отбеляза Ловкият. — Сега олекна ли ти?

Но Мади стоеше с гръб към него. За какъв се мислеше? Той беше само случаен участник в тази игра, страничен наблюдател, достатъчно съобразителен, за да слезе в Долната земя, но недотам, че да се върне обратно, един нищо и никакъв чирак стъклар без магия и без сияние.

И все пак, помисли си тя, ако е прав?

Мади го стрелна с поглед през рамо и видя, че той я наблюдава с любопитство. Заслужава да го оставя тук, помисли си тя. Да изгние под земята или да го заловят гоблините. Така му се пада. Момичето рязко стана и се насочи към изхода на пещерата.

— Къде тръгна? — попита Ловкият.

— Отивам да взема Шепнещия.

— Сега ли?

— Защо не?

Гласът на Ловкия прозвуча тревожно.

— Ти си луда — рече той и я хвана за ръката. — Късно е, уморена си, нямаш представа как…

— Ще се справя — отсече Мади. — Доста по-умна съм, отколкото си мислиш.

Ловкият жално въздъхна.

— Мади, извини ме — каза. — Тази моя уста. Брат ми все разправяше, че трябва да ми я зашият, че така ще е по-добре за всички.

Момичето погледна сърдито, без да се обърне.

— Мади! Моля те. Не отивай. Извинявай.

Сега вече и по гласа му личеше, че съжалява, и Мади напук на себе си омекна. От него не можеше да се очаква да приема всичко на доверие. Светът му бе много различен от нейния, съвсем естествено беше да има подозрения. Той не притежаваше магия, не знаеше нищо за Шепнещия и — което е по-важно, припомни си Мади — не познаваше Едноокия.

Оставаше един въпрос: а тя самата познаваше ли го?