Джоан Харис
Рунически знаци (90)

4

Сега Мади си спомни пророчеството. „Говоря каквото трябва“ — бе казал Оракулът; и въпреки че ги беше подвел, въпреки че бе изрекъл частични истини, за да ги измами и забави, тя знаеше, че Оракулът не може да лъже.

Виждам мъртвешки кораб на бреговете на Хел и сина на Бор със своето куче, клекнало в нозете му…

И все пак докато наблюдаваше двамата напълно неподходящи противници, тя нито за миг не загуби вяра, че ще се случи нещо, което по някакъв начин да обърне битката в полза на Едноокия. Някакъв неочакван обрат, както ставаше в любимите й истории.

Но сега всичко свърши. Приятелят й лежеше по очи на сивия пясък и цветовете му бяха толкова слаби, че можеше да е мъртъв.

„Не, не и ти“ — скръбно си повтаряше тя; и като отблъсна възпиращата ръка на Балдер, се втурна през опръскания с кръв пясък към мястото, където лежеше Один. Безименният се надвеси над тях с рунически жезъл в ръка и с победоносно грейнало лице, но Мади не го забеляза.

Тя коленичи. Докосна косата му. Той беше още жив.

— Мади.

— Тук съм.

Один с мъка повдигна глава. Извън воинския си облик той изглеждаше много стар — съвсем като човек — сякаш от последната им среща на Хълма Червен кон бяха минали сто години. По време на битката превръзката на окото му беше паднала и разбитото му лице приличаше на маска от кръв и кал. Единственото му око се взираше невиждащо и Мади осъзна, че той е съвсем сляп. Сърцето й се сви от жал и мъка, но дремещите чувства на гняв и обида, които изпита, когато научи истината, все още тлееха, все още напираха да излязат.

— Защо трябваше да идваш тук? — попита тя. — Знаех, че ако дойдеш, ще умреш.

Один въздъхна.

— Все същата… нетърпелива… Мади — той говореше с пресеклив, задъхан шепот, но в него тя долови нотките на предишния му повелителен глас и от това неудържимо й се доплака.

— Исках да спра войната — каза момичето. — Исках да предотвратя всичко това. Исках да те спася…

— Не може — каза Один. — Пророчеството…

Мади понечи да възрази, но той поклати глава.

— Нека… те видя… още веднъж — промълви той и слепешком, но с голяма нежност вдигна ръка към лицето на Мади.

Тя затаи дъх, когато пръстите му запълзяха от бузата към брадичката, спряха на челото, очертаха гънките на скръбта и упорството около устата, докоснаха леката влага под очите.

„Добро лице — помисли си Один. — Силно, но благо, макар и може би не толкова мъдро…“

Той се усмихна и склони глава на пясъка.

А зад тях Безименният пристъпи, за да нанесе последния удар.

 

 

Междувременно Нат и Хората най-после стигнаха до голото място. След като минаха незабелязани през призрачните редици, те останаха като хипнотизирани от гледката, която се разкри пред тях.

Етел го позна и въздъхна.

Адам го видя и зяпна.

Дориан сграбчи Дебелата Лизи.

Захар сведе поглед към руническия камък на Капитана, който лежеше в дланта му, и стомахът му се обърна, когато го видя да примигва с виолетова светлина само веднъж и слабо, като сърце, което все още не е спряло да бие.

„А, не — помисли си Захар. — Не може. Не сега…“

Руническият камък припламна, този път по-ярко, и Захар почувства как го полазват странни тръпки, и сякаш познат глас…

За теб няма прошка. Ти сам го каза. Нищо не мога да направя.

Той понечи да хвърли камъка. Но когато излезе от редиците на Ордена, талисманът още беше в ръката му и Захар го пъхна дълбоко в джоба си. Може би все пак ставаше нещо. С руните никога не се знаеше.

 

 

Нат Парсън гледаше смаян, очите му поглъщаха великолепното сияние на Безименния. Той беше изминал такъв дълъг път, понесъл такива страдания заради този миг, че не смееше да се надява, че най-после го е достигнал.

Това Създание, което грееше с прекрасни светлини, това ужасно, славно, всемогъщо Създание, родено в новия си облик от каменната Глава възможно ли беше то да е Словото, за което сърцето му така жадуваше? Нат бавно си запроправя път през въздуха, натежал от магия и искри. Той вървеше към двамата противници и никой не посегна да го спре, никой не видя радостта в очите му.

— Не плачи, мила моя — заговори Безименният. — Казах ти, че ти си особен случай.

Мади се обърна да го погледне: той стоеше над нея с вдигнат жезъл. Магиите се виеха около него като вълна около вретено и пръскаха искри от статично електричество в замрелия въздух. Беше внушителен, Мади съзнаваше, че видът му е смайващ. Но земята беше влажна от кръвта на Едноокия и тя виждаше само цвета й, ален като на макове през Месеца за жътва, разцъфнали на пустинния пясък…

— Не ме е страх от теб — каза момичето, тъй както някога, много отдавна, бе казала на един едноок пътешественик на Хълма Червен кон.

Безименният се усмихна.

— Радвам се — отвърна той. — Защото ти и аз ще станем много близки.

Мади не бе чула разговора между Один и Безименния, докато те се биеха на полето. Но не беше глупава и вече й бе минало през ум, че щом тялото на Локи може да се използва за съживяването Балдер, то може би същото се отнася и за нейното. Разбира се, най-подходящо бе тяло без белези: това на Едноокия беше повредено може би непоправимо, а нейното беше здраво и което бе по-важно, неразчупената й руна щеше да даде на притежателя му божествена сила…

Тя изгледа Безименния с присвити очи.

— Особен случай? — попита тя.

— Много особен, Мади — отвърна той. — Ти ще ни отведеш при звездите. Заедно на върха ще пренапишем Сътворението. Ще построим наново Небесната цитадела. Ще възстановим това, което Аезир разрушиха заради алчност и небрежност. Вместо Девет противостоящи Свята ще има само един Свят. Нашият Свят. Свят, където нещата са напълно смислени. Свят, в който Доброто и Злото заемат своите места и един Бог властва над всичко, завинаги и за вечни времена…

Мади му хвърли презрителен поглед.

— Това ми звучи като нещо, на което Едноокият казваше „гоблински фъшкии“.

Безименният пламна от ярост.

— Мислиш ли, че имаш избор? — сопна се той. — Чувала си пророчеството.

Мади се усмихна.

— „Виждам войска, подредена за битка. Виждам Генерал, стои сам. Виждам предател пред портите. Виждам жертва“ — тя обърна тъмносивите си очи към Шепнещия. — Веднъж те попитах дали мислиш, че аз трябва да съм тази жертва.

— Не… — каза Один.

Никой не го чу.

Мади се огледа наоколо: видя Хел, която този път стоеше мълчаливо, обърнала към нея мъртвия си профил, Балдер в тялото на Локи, десетте хиляди войници — минус неколцина — застанали пред тях в зловещо мълчание.

— Не го възприемай като жертва — каза Шепнещият с утешителен глас. — Мисли за това като за ново начало. Ти няма да умреш просто ще бъдеш част от Мен, тъй както всичко друго ще бъде част от Мен. Аз ще оставя следата Си на всяко стръкче трева, на всяка капка вода, във всяко човешко сърце и всичко ще Ме боготвори, и ще Ме обича, и ще се бои от Мен, и ще бъде съдено…

Той направи пауза за по-голям ефект и свали качулката си. Обликът му вече беше почти завършен, каменната Глава, която бе обитавал в продължение на толкова години, се въргаляше забравена отстрани. Сега Мади виждаше собствените си цветове, които плуваха бледи зад тези на Шепнещия, и чувстваше нещо като статично електричество в косата и зъбите си, докато Словото я обгръщаше от всички страни.

Десетте хиляди мъртви бяха готови, десет хиляди трупа поеха дъх. И в очакване на Словото никой не видя как дребната фигура на Захар-в-Чувал предпазливо излезе от групата, безшумно тръгна през мъртвия пясък и незабелязано и неусетно се приближи към двамата противници.

 

 

Захар съвсем не беше герой. Той никога не би се впуснал по своя воля в това начинание. Генералът беше мъртъв или така изглеждаше, Капитанът беше мъртъв или по-лошо, а Безименният се готвеше да унищожи Мади, което я правеше почти толкова мъртва, колкото и другите двама.

Гоблинът наистина не знаеше защо досега не е избягал. Нито руна, нито заклинание го подтикваха към действие. Никаква полза не можеше да извлече за себе си. Дори руническият камък вече не го обвързваше, макар че Захар продължаваше да усеща силата на пулса му, сякаш в него беше затворена частица от Капитана, която го подканваше с тих глас.

Гоблинът дори като че ли не беше съвсем наясно какво се очаква да направи, нито защо, но въпреки всичко продължаваше да върви приведен към злата стара магия — Шепнещия — която беше предизвикала всичко това и която сега лежеше забравена на една страна, докато нещото, разцъфтяло от камъка, се приближи към Мади и заговори.

 

 

— Мило момиче — каза Безименният. — Чуй Ме.

И такова беше магическото му въздействие, че тя почти се подчини, почти се поддаде на сладкодумния му глас.

— Толкова си уморена, Мади — продължи той. — Заслужаваш почивка. Не се съпротивлявай сега, когато сме толкова близо…

И в този миг мъртвите заговориха, и гласовете им зашумоляха беззвучно като пясъци на вятъра.

Именувам те Моди, дете на Тор,

дете на Ярнсакса, дете на гнева.

Именувам те Аеск,

именувам те Ясен…

Мади имаше по-малко имена от Едноокия и знаеше, че кантиката й вероятно ще е кратка. Вече усещаше действието й върху себе си: главата й натежа, краката й почти залепнаха за земята…

Тя се отърси с усилие.

— Да се съпротивлявам? Мисля, че мога да опитам.

И Мади извади от джоба си не руна, не магия, не рунически меч, а обикновено сгъваемо ножче, каквото носеше всяко момче на ковач или фермер в Малбри и околните села.

И изведнъж забеляза нещо наистина учудващо — тя, която мислеше, че вече никога нищо не може да я учуди. Каза си, че може да е мираж, но не беше ли това Етелбърта Парсън, до нея — Дориан Скатъргуд и Адам Скатъргуд, и Нат Парсън… И възможно ли беше това да е… охранено прасе?

„Полудявам“ — помисли си Мади. Това беше единственото възможно обяснение. Малко се подразни, че в последните отчаяни минути от живота си трябва да понесе гледката на Нат Парсън и Адам Скатъргуд, но си каза, че ако нещата вървят според плана, поне няма да ги гледа още дълго.

— С това? — възкликна Безименният и започна да се смее. Десетте хиляди мъртъвци се разсмяха с него и гласовете им се разнесоха като ято черни врани, литнали към металносивото небе.

Но Мади го гледаше все така сериозно и открито.

— Ти се нуждаеш от здравото ми тяло — каза тя. — Ако умра тук, духът ми ще остане в Хел, а останалата част от мен просто ще се превърне в прах. Не мога да те убия, но мога да направя това…

И тя поднесе ножа към гърлото си.