Джоан Харис
Рунически знаци (60)

1

Много пътища водят към Хел. Всъщност би могло да се твърди, че всички пътища водят към Хел, правата ос между Реда и Хаоса, където нито единият, нито другият надделява и нищо и никой не се променя.

Истинският Хаос, също както и Идеалният Ред, е в по-голямата си част необитаем. Многобройните същества, които се намират под влиянието му — демони, чудовища и тям подобни — са просто спътници, които се греят на Хаоса така, както земята се грее на топлите слънчеви лъчи, като същевременно е съвсем наясно с опасностите от прекаденото сближаване. Дори Сънят, който си има свои закони, не непременно меродавни на други места, е твърде близък до Хаоса, за да дава утеха, и поради това малцина имат смелостта да се задържат в него за дълго. Що се отнася до Задгробния свят, само на луд би хрумнало да стъпи там.

Локи мислеше за това с нарастващо безпокойство, докато двамата с Мади вървяха по дългия, добре утъпкан път към Хел. Пътят беше широк и равен по очевидни причини, макар и не толкова изровен, колкото можеше да се очаква. Мъртвите оставят по-малко следи от живите, но въпреки това тунелът беше дълбоко издълбан, а каменните му стени лъснати до огледален блясък от преминаването на милиарди, а може би и повече, уморени от света пътници.

Хел не беше крайната им цел. Така би било твърде лесно, мислеше Локи. Не, оттатък Подземния свят беше Задгробният свят, не толкова отделна земя, колкото остров, един от многото насред широката река, която бележеше границата между Долната земя и Отвъдното, най-голямата: Речният котел, в който се вливаха всички реки, вечен, смъртоносен дори за мъртвите.

Докато вървяха към Подземния свят, Шепнещият милостиво мълчеше. Но Локи усещаше възбудата му, също както Оракулът усещаше неговия страх, който не го напускаше и изтощаваше силите му, докато Хитрецът се бореше да върви напред. А това наистина беше борба: магическото сияние на Локи бе отслабено и мисълта, че Шепнещият може да проникне в съзнанието му, когато си поиска и да го изцеди като мокър парцал, никак не го утешаваше.

Засега обаче Оракулът не го закачаше и Локи подозираше, че зад мълчанието му се крие предпазливост, каквато Шепнещият не проявяваше в началото на експедицията.

Хитрецът беше открил нещо в съзнанието му или поне Оракулът мислеше така и по всичко личеше, че макар с удоволствие да упражнява властта си над него, Шепнещият се опасява какво още може да види Локи — и какво би могъл да каже на Мали. Затова Оракулът не говореше нито с единия, нито с другия и злополуката при брода не се повтори повече, но въпреки всичко Локи се измъчваше от главоболие, сякаш предчувстваше буря.

След като прекосиха реката, пътниците спряха да починат. Три часа сън, залък хляб и глътка вода — и отново потеглиха. Гледаха само напред и никога около себе си, говореха само когато беше нужно. Бяха тръгнали от Горната земя в единайсет часа предната сутрин и ако някой кажеше на Мади, че оттогава са минали едва дванайсет часа, тя за нищо на света нямаше да му повярва.

Но тя вървеше, без да се оплаква. А Локи, който донякъде очакваше Мади вече да иска да се връщат, с нарастващо безпокойство тръгна с нея по последната отсечка от пътя.

Тунелът вече гъмжеше от мъртъвци. Стотици мъртви на всяка крачка, наблъскани един до друг в зловонното пространство, мудно се точеха по пътя надолу докъдето поглед стигаше. Всъщност погледът не стигаше далеч: мъглявите им силуети трепкаха във въздуха, вонята им, по-непоносима и от най-смрадливата купчина тор, кланица, сметище или полева болница, които някога сте подушвали или сте си представяли, ги обгръщаше, бъркаше с лепкави пръсти в дробовете им, просмукваше се в храната им, водата им, във въздуха, който дишаха.

Самите мъртъвци не чувстват нищо, разбира се. Но все пак имат сетива и когато пътниците минаваха през тях като кораби през гъста мъгла, легионите мъртви инстинктивно се притискаха към топлината на живите, мъртви пръсти дърпаха дрехите им, косите им, мъртви устни изричаха беззвучни молби.

Мъже, жени, воини, крадци, мъртвородени деца и удавени моряци, васали, герои, поети, крале, старци, убийци, главорези и продавачи на фалшиви лекове против чума, изгубени любими, стари богове, чорлави ученици, мними светци. Всичките мъртви, превърнали се в сенки — дори не съвсем сенки — на онова, което са били приживе, но всеки със своите мрачни цветове, които заплашваха да удавят Мади и Локи в колективното отчаяние и караха дори Шепнещия да мълчи.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита Локи момичето, което уморено крачеше напред. — Тоест какво точно се опитваш да докажеш? И на кого се опитваш да го докажеш?

Мади го погледна учудена. Струваше й се, че от много отдавна не й е хрумвало да си зададе въпроса „Защо?“ — и мисълта, че сега би могла да има избор…

„За кого го правя? — запита се тя. — За боговете? За световете? За баща си?“

Мади се помъчи да си представи лицето на баща си — червенобрадия, глуповат, добродушен Тор, за когото бе слушала толкова разкази, че не се съмняваше, че би го познала навсякъде. И въпреки това, когато мислено изрече думите „баща ми“, тя не си представи нито Гръмовержеца, нито дори Джед Смит. Представи си Едноокия — умния, язвителен, неискрен Едноок, който я беше излъгал, а може би по-лошо…

И независимо от всичко той ужасно й липсваше, и ако не беше сигурна, че участието му в това начинание би го изложило на най-страшна опасност…

Чудя се дали ме търси.

Чудя се дали му е мъчно за мен.

И ако знаеше, дали щеше да се гордее с мен?

— Има само един начин да разбера — каза Мади.

И упорито продължи напред.

Колко още оставаше? Не можеше да се каже. В такава близост до границата на Хаоса законите, на които се подчиняват Световете, са изкривени до степен на неузнаваемост. Логиката ни казва, че такова пътуване до подобно място е просто невъзможно, но Мади и Локи пътуваха между възможностите към места, до които Логиката, първият слуга на Реда, не може да стигне.

Номерът е също като при магията — да не се замисляш много над това, което правиш, да минаваш през света като насън, освободен от представите за това кое е възможно и кое не. С помощта на Наудр тримата отвориха пътя и поеха към невъзможните дълбини на Подземния свят, а когато настъпи утрото (макар да не знаеха, че е настъпило), пътниците се озоваха на назъбена скала, под която се простираше подземен пейзаж с неподвижни мъгли и бавни тъмни реки, дълга равнина, огряна от всички страни от болнава светлина с цвят на стар белег, и разбраха, че пред погледите им е самият Хел.

Хел е студен, но не мразовит. Мръзненето предполага някакво действие, а Хел е място на бездействието и неговият хлад е хладината на угаснала камина, на притихнала земя, на гроб. И затова на Локи и на Мади им беше студено, но не непоносимо, и бяха уморени, но не им се спеше. Бяха най-вече гладни и жадни, защото оскъдните им запаси привършваха, а не смееха да се докоснат до мръсната вода на Хел. Двамата носеха поред Шепнещия (по настояване на Локи и за изненада на Мади), но въпреки това напредваха с бавна крачка към начумерения хоризонт, който сякаш изобщо не се приближаваше.

— Вечно ли ще продължава така? — попита Мади, когато спряха отново да починат.

Локи я погледна и сви рамене.

— За някои хора продължава вечно. За други — толкова, колкото трябва.

— Звучи ми безсмислено — отсече Мади. — Разстоянията не се променят в зависимост от това кой си.

— Тук се променят — каза Локи.

И те уморено закрачиха по-нататък.

В Подземния свят няма много правила, но тези, които съществуват, рядко се нарушават. Смъртта е място на постоянно равновесие, място, където няма движение, няма напредък, няма промяна. Разбира се, не се предполага живи, подвижни, изменчиви хора да посещават Хел. Малцина са опитвали (винаги някой се опитва), но това не води до нищо добро и повечето, ако изобщо успяват да се върнат, се завръщат полудели или разбити.

Дори боговете се стараят да избягват Подземния свят, доколкото могат. Това е печално място и въпреки че мнозина са правили опити да се пазарят с Пазителката — да молят за помощ, да преговарят за завръщането на поне една-едничка, особено важна душа — подобни преговори винаги завършват със сълзи, неуспех, бавна смърт или и трите.

Защото сигурното равновесие на Хел си има цена. Никой не възкресява мъртви, без да наруши това равновесие, и в такава близост до Задгробния свят последиците могат да бъдат унищожителни. По тази причина Пазителката на Хел се славеше като сприхава и нелюбезна и никой не беше излизал жив от Подземния свят, откакто в Древните времена Майка Фриг ходи да моли за освобождаването на Красивия Балдер и се завърна сама.

Локи добре знаеше това. От друга страна обаче, имаше причини да вярва, че в този случай Пазителката на Подземния свят може да благоволи да направи изключение. Очевидно и Шепнещият мислеше така, което бе изгодно на Локи, защото благодарение на това Хитрецът беше още жив.

Сега той долавяше нетърпението на Оракула.

„Нали каза, че тя ще бъде тук?“ — обади се Шепнещият.

„Ще бъде“ — помисли си Локи, като се надяваше да е така.

„Дано е така, защото ако лъжеш…“

— Не се тревожи. Ще дойде — произнесе Хитрецът на глас. — Щом разбере, че съм тук, ще дойде.

— Кой? — попита Мади и го погледна.

— Пазителката на Подземния свят — отвърна той. — Наполовина родената Хел. Моята дъщеря.