Хиляда и една нощ (86)

Приказка за благочестивия царски син

Разправят също така, че повелителят на правоверните Харун ар-Рашид имал шестнайсетгодишен син, който бил презрял суетите на този свят и бил поел по пътя на отшелниците и праведниците. Той обичал да ходи по гробища, където говорел на мъртвите: „Вие бяхте господари на света, но смирението не ви спаси и ето че сега лежите затворени в гробовете си!“

Случило се така, че един ден покрай него минал баща му, следван от държавните сановници. Те видели сина на халифа. Тялото му било покрито с власеница, на главата си носел вълнена шапчица.

— Това момче излага повелителя на правоверните пред останалите царе! — рекли си те. — Дано халифът го порицае, та да се откаже от онова, което прави!

Халифът чул думите им и взел да вразумява сина си:

— Направи ме за срам и позор!

Синът му видял някаква птица, която била кацнала на един от балконите на халифския дворец, и рекъл:

— О, птицо, заклевам те в името на Оня, който те е създал, кацни върху ръката ми! — птицата кацнала на ръката му, а той й казал: — А сега се върни на мястото си! — птицата го послушала. Момъкът отново й наредил: — Кацни сега върху ръката на повелителя на правоверните — тя не кацнала. Тогава момъкът казал на баща си: — Ти си тоя, който ме изложи пред сановниците си с прекомерната си любов към този грешен свят! Решил съм да те напусна и ще се върна при теб чак в деня на Страшния съд!

Заминал за Басра и взел да търгува със смокини. Печелел на ден не повече от един дирхам и един даник. Хранел се с даника, а дирхама давал като милостиня.

А ето какво разказва Абу Амир ал-Басри за праведния юноша:

* * *

Дуварът на къщата ми се срути. Отидох на борсата на строителите, за да потърся човек, който да ми поправи стената. Погледът ми се спря върху красив момък с грейнало от хубост лице. Приближих се към него, поздравих го и казах:

— Ела с мен да работиш по дострояването на оградата ми.

— Добре, но ще ти поставя няколко условия! — рече момъкът.

— Любезни мой, какви са тези условия? — попитах.

— Ще ми плащаш — каза той — по един дирхам и един даник и щом ходжата извика за молитва, ще ме оставяш да се моля с останалите хора!

Взех го в дома си и той се справи много добре с работата. Споменах му, че вече е време за обяд, а той рече:

— Не искам да ям!

Разбрах, че спазва пости. Щом чу, че ходжата вика за молитва, той ме попита:

— Нали си спомняш за моето условие?

— Да, спомням си — отвърнах.

Момъкът взе да се мие като пред молитва. Отправи се към молитвеното място и се помоли заедно с останалите. Когато ходжата извика за следобедна молитва, той отново се изми и отиде да се моли. Сетне се върна да си гледа работата. Тогава му казах:

— Любезни мой, работата ти свърши за днес! При мен се работи до следобед!

— Велики боже — рече той, — трябва да работя чак до вечерта! — и продължи работата си чак до падането на нощта. Когато му подадох два дирхама, той попита: — Какво е това?

— Това е възнаграждението за труда ти!

Момъкът ми хвърли обратно дирхамите и рече:

— Не искам да ми даваш повече от уговореното!

Опитах се да го накарам да приеме възнаграждението, но безуспешно. Накрая му дадох един дирхам и един даник и той си тръгна. Щом настъпи утрото, отидох на мястото, където се намираха строителите, но те ми казаха:

— Той ще дойде тук чак в събота!

През съботния ден отидох на същото място и там намерих момъка. Казах му:

— Заповядай отново на работа при мен!

— Съгласен съм да работя при теб при предишните условия!

Съгласих се. Тайно го наблюдавах, когато започна да работи. Той взе една шепа смокини, сложи ги на дувара и продължи да зида. Казах си: „Така е с божиите угодници!“ През този ден момъкът работи дълго и свърши доста работа. Щом падна нощта, му дадох парите. Той ги взе и си тръгна. На следващата събота отидох на същото място, но не го намерих. Казаха ми, че е болен и лежи в колибата на еди-коя си старица.

Това беше известна със своята благочестивост жена. Тя имаше тръстикова колиба. Тръгнах натам. Момъкът лежеше на голата земя. Беше подложил под главата си тухла. Лицето му излъчваше светлина. Поздравих го, седнах до главата му и заплаках от мъка по това, че бе поел сам по чужди краища. Пожелах му успех и попитах:

— Имаш ли нужда от нещо?

— Да! Ако утре сутринта дойдеш тук и ме намериш умрял, измий тялото ми. Изкопай гроба ми и не казвай никому. Увий ме в ей тази власеница наместо в саван. Прерови джобовете й и запази у себе си всичко в тях. След като се помолиш за мен и ме заровиш, иди в Багдад, потърси халифа Харун ар-Рашид и му плати с това, което си намерил у мен! Поздрави го от мое име!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Абу Амир ал-Басри:

* * *

След това момъкът започна да се моли за мира на душата си, произнесе няколко молитви от Корана и изпя следните стихове:

Момче, не се лъжи — там няма благодат!

Това е лошо място, това е Оня свят!

И ако на носилка натам те понесат,

животът ти ще свърши; с туй — твойта благодат!

   И знай, че за това ще си виновен ти.

   Към гроба свой ще тръгнеш с прекършени мечти!

На другия ден отидох пак при момъка към обед, но го намерих мъртъв. Умих тялото му. Пребърках власеницата му и намерих в нея един рубин, който струваше хиляда динара. След като го погребах, се отправих към Багдад и стигнах до халифския дворец. Взех да дебна излизането на Харун ар-Рашид. Когато той се появи, се изпречих на пътя му и му подадох рубина. Щом го видя, той припадна. Слугите му ме сграбчиха, но щом се посъвзе, халифът ми каза:

— Пуснете го и го изпратете с придружител в двореца ми — те изпълниха заповедта му. Халифът ме въведе в покоите си. Попита ме: — Какво се случи с притежателя на този рубин?

— Умря! — отвърнах.

Описах му положението, в което беше изпаднал синът му, а той взе да плаче и да се вайка, като повтаряше:

— Синът успя в дело, угодно на бога, а баща му разочарова бога!… — сетне се провикна: — Ей, жено, ела тук!

Пред нас се появи жена. Халифът й подхвърли рубина. Тя извика силно и падна в несвяст. Като се посъвзе, попита:

— Повелителю на правоверните, какво е сторил Аллах с моя син? — аз й разказах историята му. Тя заплака и застена: — Зеница на окото ми, как жадувам да се срещна с тебе! Как бих искала да те напоя с водица, щом я нямаш до себе си… Как бих искала да те утеша, ако до теб няма никой който да го стори!…

— О, повелителю на правоверните, нима става дума за родния ти син? — попитах.

— Да — отговори халифът. — Преди да се възцаря, той обичаше да събеседва с учените и да посещава благочестивите мохамедани. След като поех халифството, той се отвърна и отдалечи от мен! Тогава казах на майка му „Синът ни се е отдал на служба на Всевишния. Може би ще го сполетят нещастия и ще мине през трудни часове. Затова дай му този рубин, та да му свърши работа при нужда!“ Жена ми му даде рубина и настоя да го вземе. Той взе рубина, но ето че вече го няма между живите! Най-сетне нашият богобоязлив и пречист син се срещна с великия Аллах. Покажи ми къде гробът на момчето ми.

Тръгнахме и пътувахме, докато стигнахме до гроба. Халифът зарида. Когато се посъвзе, помоли Аллаха за прошка и каза:

— „Ние принадлежим на Аллаха и при него ще се завърнем!“

Помоли се за душата на сина си и пожела да го придружа, а аз му казах:

— Повелителю на правоверните, твоят син е велик пример за мене!