Хиляда и една нощ (191)

Приказка на Асмаи за жените и техните стихове

Разправят също, че една нощ Харун ар-Рашид много се изпотил, станал от постелята си, разходил се из стаята, но на душата му все било тягостно. На разсъмване той наредил:

— Доведете ми Асмаи! — появил се Асмаи, халифът го поздравил и рекъл:

— Асмаи, искам да ми разкажеш най-забавното от всичко, което си чувал за жените и техните стихове!

— Много неща съм слушал, но двустишията на три девойки ме плениха! — отговорил Асмаи.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът рекъл на Асмаи:

— Разкажи ми за стиховете на тези три девойки!

И Асмаи заразказвал:

Ти знаеш, о, емир на правоверните, че цяла година съм живял в Басра. Един ден ми стана много горещо, потърсих местенце да си почина и забелязах наблизо веранда в градина за почивка подметена, с врата отворена, земята с вода напръскана, в нея — дървена скамейка, а от околните прозорци лъха на мускус. Влязох, седнах на скамейката и реших да си подремна. Тогава чух нежен глас на неволница, който каза:

— Сестри, хайде да заложим триста динара! Всяка от нас ще каже по едно двустишие и онази, която съчини най-звучния стих, ще ги спечели!

Съгласиха се и трите и най-голямата произнесе следното двустишие:

Тъй хубаво ми бе! Насън видях го, че пристигна!

Но още по-добре било би той будна да ме стигне!

Средната произнесе следното двустишие:

Насън дойде не той, желаният! То бе мечтата ти!

„Здравей! — й казах. — И постой! Добре си ми дошла ти!“

Накрая и третата, най-малката, каза своето двустишие:

Аз всяка нощ насън го виждам! Той толкова е близко!

На мускус ложето ухае… До себе си го искам!…

Казах си: „Все стихове за пример — добре са ги съчинили!“ Понечих да си тръгна, но вратата се отвори и излезе неволница.

— Поседни, шейх! — каза тя.

Отпуснах се отново на скамейката. Тя също седна и ми подаде лист хартия.

— Шейх, Аллах да продължи живота ти! — заговори тя. — Ние сме три сестри, сложихме залог от триста динара и условието ни е да ги вземе онази, която съчини най-хубавото двустишие! Тебе те обявявам за съдия!

— Дай ми дивит и перо! — помолих аз девойката.

Тя донесе посребрен дивит и позлатени пера и аз написах следните стихове:

Това е разказ за девойки, които са ми близки,

и в труден избор всяка аз да надделее исках!

                Във ранна утрин три звездици насън любим видяха,

                той появи се като призрак, дълбоко като спяха.

В постелята си всяка прелест видя ги отдалече —

(което наяве не могат — насън не скриват вечер)!

                На стихове избраха те играта благодатна —

                да изразят в слова изящни кое насън видяха.

Започна първата да шепне слова прекрасни, чудни —

изляха се във стих най-нежен вълшебните й думи:

                „Тъй хубаво ми бе! Насън видях го, че пристигна!

                Но още по-добре било би той будна да ме стигне!“

Тя свърши, тайната й скри се в престорена усмивка.

Въздъхна средната, изля и тя чувствата във стиха:

                „Насън дойде не той, желаният! То бе мечтата ти!“

                „Здравей! — й казах. — И постой! Добре си ми дошла ти!“

Най-малката за миг събра в стиха си мисли чудни

и бързо, чисто ги изля в най-сладки нежни думи:

                „Аз всяка нощ насън го виждам! Той толкова е близко!

                На мускус ложето ухае… До себе си го искам!…“

Аз стиховете чух, а после прочетох ги с наслада,

присъдата си произнасям и истината казвам:

                На малката отсъждам аз наградата богата!

                Не само че видях — усетих на мускус аромата!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Асмаи:

* * *

Подадох листчето на неволницата. Тя го взе и влезе в дома. Чух пляскане с ръце, песни, шум. Понечих да си тръгна, но неволницата ми викна:

— Поседи, Асмаи!

— Кой ти каза, че съм Асмаи? — запитах аз.

— Познахме го по стиховете!

Вратата се отвори и излезе първата неволница, в ръцете й — поднос с плодове и сладкиши. Хапнах от плодовете, подсладих се, благодарих й, понечих да си тръгна, но вдигнах поглед и видях розова ръка в жълт ръкав, изпод фереджето — лицето свети като луна. Тя държеше кесия с триста динара.

— Това е мое, дарявам ти го заради добрия избор! — каза най-малката…

* * *

— А ти защо отсъди наградата на нея? — запитал Харун ар-Рашид.

— О, емир на правоверните! — отговорил Асмаи. — Най-голямата каза, че любимият я посетил насън, но всичко е неясно, тя го свързва с редица условия, които може да бъдат, а може и да не бъдат! Средната е била докосната насън от видение, тя само го поздравява. А малката вижда сън наяве, тя усеща в него въздишката, която е по-сладка от мускус, той е до нея, докосва я, най-близък й е!

— Прав си, Асмаи! — казал Харун ар-Рашид и му платил за хубавия разказ триста динара — колкото му дала и девойката…