Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- كتاب ألف ليلة وليلة, IX (Обществено достояние)
- Превод от арабски
- , 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2013 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2013-2014 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2014 г.)
Издание:
Хиляда и една нощ
Староарабски приказки в два тома
Хиляда и една нощ
(Том I)
Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев
© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.
© Виктор Паунов, художник, 2004 г.
© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.
Редактор: Милена Трандева
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Юлия Шопова
Първо издание на „Труд“
Формат 16/70×100. Печ. коли 56
ISBN: 954-528-438-2
Книгоиздателска къща „Труд“
Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД
Издание:
Хиляда и една нощ
Староарабски приказки в два тома
Хиляда и една нощ
(Том II)
Превод от арабски: Киряк Цонев
Книгоиздателска къща „Труд“, 2004
© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.
© Виктор Паунов, художник, 2004 г.
© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.
ISBN 954-528-439-0
Редактор: Милена Трандева
Художник: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Юлия Шопова
Първо издание на „Труд“
Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5
Книгоиздателска къща „Труд“
Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД
История
- — Добавяне
Приказка за погубеното момиче
Разказват, о, цар на времената и наследник на древна слава, че халиф Харун ар-Рашид извикал една вечер при себе си своя везир Джаафар и му казал:
— Иска ми се тази вечер да поизлезем из града, да поразпитаме как живеят господари и поданици. Всеки, от когото се оплачат, ще го уволним, всеки, комуто благодарят — ще го възнаградим!
Халифът, Джаафар и Масрур тръгнали из града, пресекли пазарите, минали по много улици и накрая срещнали възрастен мъж. Той носел на главата си празна рибарска мрежа, вървял бавно и нареждал:
„Зная, че сред всички люде
най-си мъдър!“ — ми говорят.
Аз отвръщам им: „Съдбата
е учителката свята!
Колкото да знам науки,
всички, що са си неуки,
вкусно хапват си и пият
без мастило и хартия!“
— Ей, шейх, как върви занаятът? — викнал му халифът.
— Господарю! — отговорил старецът. — Аз съм рибар, имам семейство, излязъл съм от къщи по обед, а досега Аллах не ми позволи да уловя нищо!
— Я се върни с нас при реката! — казал халифът. — Ще хвърлиш мрежата за мой късмет. Каквото и да извадиш — ще го купя за сто динара!
Върнал се рибарят при реката, хвърлил мрежата, после я измъкнал. А в нея — закован, доста тежък сандък. Огледал го халифът, опитал тежестта му, дал на рибаря сто динара и онзи си отишъл. Джаафар и Масрур повдигнали сандъка и го отнесли в двореца. Поставили го пред халифа, Джаафар и Масрур го разковали. Вътре — голяма кошница от палмови листа, в нея — нещо увито в червен плат. Разпрали го — черга. Разгънали я — закопчан саван. Разкопчали савана, а вътре — девойка хубавица, от красота изляна, но мъртва. Сълзи потекли по лицето на халифа, той се обърнал към Джаафар и викнал:
— Ей, куче! Как така в моето царство убийци убиват, хвърлят жертвите си във водата и се крият от мъстта ми! Ще погубя този убиец! Заклевам те в името на кръвната ми връзка с рода Абас, че ако не ми доведеш онзи, който е убил това момиче, ще те разпъна на портата на двореца заедно с четирийсет твои братовчеди!
— Дай ми три дена срок! — помолил Джаафар.
— Давам ти го! — отговорил халифът.
Три дни седял Джаафар в двореца си, а на четвъртия халифът изпратил да го повикат.
— Къде е убиецът на момичето? — запитал го той.
— О, емир на правоверните! — отговорил Джаафар. — Вижда ли някой невидимото, че да знам и аз кой е убиецът?
Разгневил се халифът и наредил да го разпънат пред портата на двореца. Наредил на глашатаите да викат по улиците на Багдад: „Който иска да се любува как ще разпънат Джаафар Бармаки, везира на халифа, заедно с братовчедите му пред портата на халифския дворец — нека дойде и гледа!“
И точно тогава един хубав момък с лице като луна, с черен мустак, открито чело, алени бузи с нежен пух по тях, излъчващ аромат като пита от амбра, разблъскал хората, застанал пред везира Джаафар и викнал:
— Бъди благословен, о, господар на емири властни и спасение за нещастни! Аз съм, който погуби момичето, което намерихте в сандъка! Убий ме заради нея, нека моят живот ми бъде отмъщение за нейния!
Джаафар се зарадвал, че сам се спасил, но му станало тъжно за момъка. И докато стояли втрещени, някакъв възрастен шейх изблъскал хората, стигнал до Джаафар и възкликнал:
— Везире, не му вярвай, не той уби момичето! То е погубено от мене!
— Този стар шейх е изкуфял и не знае какво говори! — възразил момъкът. — Аз я убих!
— Синко! — възкликнал шейхът. — Ти си млад, живей си живота, а аз съм стар — омръзнал ми е светът! Аз ще откупя живота ти, живота на везира и братовчедите му! Заклевам те в Аллаха, везире, по-бързо ме накажи!
Гледал ги Джаафар, чудил се и накрая повел със себе си момъка и шейха при халифа.
— О, емир на правоверните! — казал той. — Доведох ти убиеца на момичето!
— Къде е той? — запитал халифът.
— Ето този момък казва: „Аз съм убиецът!“ Пък този шейх го опровергава и казва: „Не, убиецът съм аз!“
— Кой от вас двамата уби момичето? — запитал халифът.
— Аз, никой друг! — отговорил момъкът.
— Аз, никой друг! — отговорил и шейхът.
— Я ги обеси и двамата! — наредил халифът на Джаафар.
— Ако убиецът е единият — обесването на другия ще бъде несправедливост! — възразил Джаафар.
— Именно аз съм убиецът на момичето — ще ви го докажа! — възкликнал момъкът и описал точно онова, което бил намерил халифът в сандъка.
— Защо си решил да убиеш това момиче? — запитал халифът.
Момъкът заразказвал:
* * *
— О, емир на правоверните, тази невеста бе моя съпруга, а този шейх е баща й. Ожених се за нея, Аллах ми дари от нея три мъжки рожби! Тя ме обичаше, служеше ми, нямах в какво да я упрекна. Но ето че в началото на този месец тя заболя от тежка болест. Доведох й знахари, излекуваха я. Помолих я да отиде в хамама.
— Ще отида, но преди това искам нещо от тебе! — каза тя. — Копнея за една ябълка! Искам ей така да си я мириша и да си отхапя парченце от нея!
Обичта ми към нея бе толкова голяма, че след като не намерих в Багдад никаква ябълка, реших по съвета на един градинар да отида да търся в Басра. Петнайсет дни пътувах дотам и й донесох три ябълки — купих ги от градинаря в Басра за три динара. Влязох при нея и й ги дадох. Тя ги остави до себе си — треската отново се бе усилила и тя преболедува още десетина дни. Когато най-после се излекува, отидох в дюкяна си. Около обед изведнъж видях край мене да минава черен роб, в ръката му — ябълка, ей така си я подхвърля.
— Откъде си взел тази ябълка, че да си взема и аз?
— Взех я от възлюблената си! — засмя се той. — Не бях ходил отдавна при нея, сега отидох, намерих я болна, а при нея — три ябълки! Тя ми каза, че гадният й съпруг бил ходил за тях чак в Басра и й ги купил за три динара!
Причерня ми светът пред очите, заключих дюкяна и се върнах вкъщи. Едната ябълка я нямаше.
— Къде е третата ябълка? — запитах аз.
— Не знам къде се е дянала! — отговори жена ми.
Значи робът не ме бе излъгал. Скочих, грабнах нож, стъпих върху гърдите й и я прободох. Хвърлих я във водите на Тигър, без някой да разбере. Върнах се у дома и намерих големия ми син да плаче.
— Защо си се разплакал? — запитах аз.
— Взех една от ябълките, които бяха до майка ми! — отговори той. — Излязох на улицата да поиграя с братята си. Но ето че някакъв черен роб я грабна от ръцете ми и запита: „Откъде имаш това?“ Отговорих му: „Баща ми донесе тази ябълка от Басра, защото майка ми е болна — там той купил три ябълки за три динара!“ А той ми взе ябълката, блъсна ме и избяга. А сега ме е страх да не би мама да ме бие за ябълката!
Разбрах, че онзи роб е наклеветил с лъжливи думи жена ми и че съм я убил без вина. Ако почиташ дедите си, о, емир на правоверните, трябва да побързаш да ме погубиш, за да бъде животът ми отмъщение за нейния!
Зачудил се халифът и възкликнал:
— За бога, ако някой трябва да бъде погубен, това е подлият роб! Трябва да се направи така, че да бъде излекуван болният и задоволен — благородният!…
* * *
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДВАЙСЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
* * *
Разказват, царю честити, че халифът се обърнал към Джаафар:
— Намери ми този подъл роб! Не ми ли го доведеш — ще те погубя вместо него!
— Че откъде да го доведа? — разплакал се Джаафар. — Не всеки ден е празник! Каква хитрост ще ми помогне да го пипна?
Той останал в къщата си три дни, а на четвъртия извикал кадията и си направил завещанието. Сбогувал се с всички и накрая пристъпил към любимата си малка дъщеря — той я обичал повече от всичките си синове, взети заедно. Притиснал я до гърдите си и се разплакал, но усетил, че в джоба й има нещо кръгло.
— Какво имаш в джоба си? — запитал той.
— Това е ябълка, татко! — отговорила тя. — Донесе я робът ни Рейхан. От четири дни си я нося! Не ми я даде, преди да му дам цели два динара!
Щом чул, че се споменават робът и ябълката, Джаафар се зарадвал и възкликнал:
— Ама че съм късоглед!
Наредил да му доведат роба. Довели го и той го запитал:
— Откъде имаш тази ябълка?
— Господарю! — отговорил робът. — Преди пет дни, като се разхождах по улицата, видях деца да си играят. Едно от тях носеше тази ябълка. Грабнах я, ударих го, а то заплака. „Тя е на майка ми, която е болна! Пожела от баща ми ябълка, той замина за Басра и донесе от там три ябълки за три динара! Аз взех тази да си поиграя с нея!“ Взех ябълката и малката господарка я купи от мене за два динара!
Джаафар наредил да го запрат, зарадвал се, че сам се е спасил, и заредил:
С роба се е случила бедата,
ала ти не си терзай душата,
че слуги са много по земята,
но едничка само е душата!
Повел го при халифа, който наредил случилото се да се запише, за да остане в паметта на хората.
— Не се учудвай толкова на тази случка, о, емир на правоверните! — казал Джаафар. — Тя не е по-удивителна от онова, което се случило между двамата братя везири Нур ед-Дин и Шамс ед-Дин.