Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за погубеното момиче

Разказват, о, цар на времената и наследник на древна слава, че халиф Харун ар-Рашид извикал една вечер при себе си своя везир Джаафар и му казал:

— Иска ми се тази вечер да поизлезем из града, да поразпитаме как живеят господари и поданици. Всеки, от когото се оплачат, ще го уволним, всеки, комуто благодарят — ще го възнаградим!

Халифът, Джаафар и Масрур тръгнали из града, пресекли пазарите, минали по много улици и накрая срещнали възрастен мъж. Той носел на главата си празна рибарска мрежа, вървял бавно и нареждал:

„Зная, че сред всички люде

най-си мъдър!“ — ми говорят.

        Аз отвръщам им: „Съдбата

        е учителката свята!

Колкото да знам науки,

всички, що са си неуки,

        вкусно хапват си и пият

        без мастило и хартия!“

— Ей, шейх, как върви занаятът? — викнал му халифът.

— Господарю! — отговорил старецът. — Аз съм рибар, имам семейство, излязъл съм от къщи по обед, а досега Аллах не ми позволи да уловя нищо!

— Я се върни с нас при реката! — казал халифът. — Ще хвърлиш мрежата за мой късмет. Каквото и да извадиш — ще го купя за сто динара!

Върнал се рибарят при реката, хвърлил мрежата, после я измъкнал. А в нея — закован, доста тежък сандък. Огледал го халифът, опитал тежестта му, дал на рибаря сто динара и онзи си отишъл. Джаафар и Масрур повдигнали сандъка и го отнесли в двореца. Поставили го пред халифа, Джаафар и Масрур го разковали. Вътре — голяма кошница от палмови листа, в нея — нещо увито в червен плат. Разпрали го — черга. Разгънали я — закопчан саван. Разкопчали савана, а вътре — девойка хубавица, от красота изляна, но мъртва. Сълзи потекли по лицето на халифа, той се обърнал към Джаафар и викнал:

— Ей, куче! Как така в моето царство убийци убиват, хвърлят жертвите си във водата и се крият от мъстта ми! Ще погубя този убиец! Заклевам те в името на кръвната ми връзка с рода Абас, че ако не ми доведеш онзи, който е убил това момиче, ще те разпъна на портата на двореца заедно с четирийсет твои братовчеди!

— Дай ми три дена срок! — помолил Джаафар.

— Давам ти го! — отговорил халифът.

Три дни седял Джаафар в двореца си, а на четвъртия халифът изпратил да го повикат.

— Къде е убиецът на момичето? — запитал го той.

— О, емир на правоверните! — отговорил Джаафар. — Вижда ли някой невидимото, че да знам и аз кой е убиецът?

Разгневил се халифът и наредил да го разпънат пред портата на двореца. Наредил на глашатаите да викат по улиците на Багдад: „Който иска да се любува как ще разпънат Джаафар Бармаки, везира на халифа, заедно с братовчедите му пред портата на халифския дворец — нека дойде и гледа!“

И точно тогава един хубав момък с лице като луна, с черен мустак, открито чело, алени бузи с нежен пух по тях, излъчващ аромат като пита от амбра, разблъскал хората, застанал пред везира Джаафар и викнал:

— Бъди благословен, о, господар на емири властни и спасение за нещастни! Аз съм, който погуби момичето, което намерихте в сандъка! Убий ме заради нея, нека моят живот ми бъде отмъщение за нейния!

Джаафар се зарадвал, че сам се спасил, но му станало тъжно за момъка. И докато стояли втрещени, някакъв възрастен шейх изблъскал хората, стигнал до Джаафар и възкликнал:

— Везире, не му вярвай, не той уби момичето! То е погубено от мене!

— Този стар шейх е изкуфял и не знае какво говори! — възразил момъкът. — Аз я убих!

— Синко! — възкликнал шейхът. — Ти си млад, живей си живота, а аз съм стар — омръзнал ми е светът! Аз ще откупя живота ти, живота на везира и братовчедите му! Заклевам те в Аллаха, везире, по-бързо ме накажи!

Гледал ги Джаафар, чудил се и накрая повел със себе си момъка и шейха при халифа.

— О, емир на правоверните! — казал той. — Доведох ти убиеца на момичето!

— Къде е той? — запитал халифът.

— Ето този момък казва: „Аз съм убиецът!“ Пък този шейх го опровергава и казва: „Не, убиецът съм аз!“

— Кой от вас двамата уби момичето? — запитал халифът.

— Аз, никой друг! — отговорил момъкът.

— Аз, никой друг! — отговорил и шейхът.

— Я ги обеси и двамата! — наредил халифът на Джаафар.

— Ако убиецът е единият — обесването на другия ще бъде несправедливост! — възразил Джаафар.

— Именно аз съм убиецът на момичето — ще ви го докажа! — възкликнал момъкът и описал точно онова, което бил намерил халифът в сандъка.

— Защо си решил да убиеш това момиче? — запитал халифът.

Момъкът заразказвал:

* * *

— О, емир на правоверните, тази невеста бе моя съпруга, а този шейх е баща й. Ожених се за нея, Аллах ми дари от нея три мъжки рожби! Тя ме обичаше, служеше ми, нямах в какво да я упрекна. Но ето че в началото на този месец тя заболя от тежка болест. Доведох й знахари, излекуваха я. Помолих я да отиде в хамама.

— Ще отида, но преди това искам нещо от тебе! — каза тя. — Копнея за една ябълка! Искам ей така да си я мириша и да си отхапя парченце от нея!

Обичта ми към нея бе толкова голяма, че след като не намерих в Багдад никаква ябълка, реших по съвета на един градинар да отида да търся в Басра. Петнайсет дни пътувах дотам и й донесох три ябълки — купих ги от градинаря в Басра за три динара. Влязох при нея и й ги дадох. Тя ги остави до себе си — треската отново се бе усилила и тя преболедува още десетина дни. Когато най-после се излекува, отидох в дюкяна си. Около обед изведнъж видях край мене да минава черен роб, в ръката му — ябълка, ей така си я подхвърля.

— Откъде си взел тази ябълка, че да си взема и аз?

— Взех я от възлюблената си! — засмя се той. — Не бях ходил отдавна при нея, сега отидох, намерих я болна, а при нея — три ябълки! Тя ми каза, че гадният й съпруг бил ходил за тях чак в Басра и й ги купил за три динара!

Причерня ми светът пред очите, заключих дюкяна и се върнах вкъщи. Едната ябълка я нямаше.

— Къде е третата ябълка? — запитах аз.

— Не знам къде се е дянала! — отговори жена ми.

Значи робът не ме бе излъгал. Скочих, грабнах нож, стъпих върху гърдите й и я прободох. Хвърлих я във водите на Тигър, без някой да разбере. Върнах се у дома и намерих големия ми син да плаче.

— Защо си се разплакал? — запитах аз.

— Взех една от ябълките, които бяха до майка ми! — отговори той. — Излязох на улицата да поиграя с братята си. Но ето че някакъв черен роб я грабна от ръцете ми и запита: „Откъде имаш това?“ Отговорих му: „Баща ми донесе тази ябълка от Басра, защото майка ми е болна — там той купил три ябълки за три динара!“ А той ми взе ябълката, блъсна ме и избяга. А сега ме е страх да не би мама да ме бие за ябълката!

Разбрах, че онзи роб е наклеветил с лъжливи думи жена ми и че съм я убил без вина. Ако почиташ дедите си, о, емир на правоверните, трябва да побързаш да ме погубиш, за да бъде животът ми отмъщение за нейния!

Зачудил се халифът и възкликнал:

— За бога, ако някой трябва да бъде погубен, това е подлият роб! Трябва да се направи така, че да бъде излекуван болният и задоволен — благородният!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разказват, царю честити, че халифът се обърнал към Джаафар:

— Намери ми този подъл роб! Не ми ли го доведеш — ще те погубя вместо него!

— Че откъде да го доведа? — разплакал се Джаафар. — Не всеки ден е празник! Каква хитрост ще ми помогне да го пипна?

Той останал в къщата си три дни, а на четвъртия извикал кадията и си направил завещанието. Сбогувал се с всички и накрая пристъпил към любимата си малка дъщеря — той я обичал повече от всичките си синове, взети заедно. Притиснал я до гърдите си и се разплакал, но усетил, че в джоба й има нещо кръгло.

— Какво имаш в джоба си? — запитал той.

— Това е ябълка, татко! — отговорила тя. — Донесе я робът ни Рейхан. От четири дни си я нося! Не ми я даде, преди да му дам цели два динара!

Щом чул, че се споменават робът и ябълката, Джаафар се зарадвал и възкликнал:

— Ама че съм късоглед!

Наредил да му доведат роба. Довели го и той го запитал:

— Откъде имаш тази ябълка?

— Господарю! — отговорил робът. — Преди пет дни, като се разхождах по улицата, видях деца да си играят. Едно от тях носеше тази ябълка. Грабнах я, ударих го, а то заплака. „Тя е на майка ми, която е болна! Пожела от баща ми ябълка, той замина за Басра и донесе от там три ябълки за три динара! Аз взех тази да си поиграя с нея!“ Взех ябълката и малката господарка я купи от мене за два динара!

Джаафар наредил да го запрат, зарадвал се, че сам се е спасил, и заредил:

С роба се е случила бедата,

ала ти не си терзай душата,

че слуги са много по земята,

но едничка само е душата!

Повел го при халифа, който наредил случилото се да се запише, за да остане в паметта на хората.

— Не се учудвай толкова на тази случка, о, емир на правоверните! — казал Джаафар. — Тя не е по-удивителна от онова, което се случило между двамата братя везири Нур ед-Дин и Шамс ед-Дин.