Хиляда и една нощ (127)

Приказка за петото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Вече знаете, братя, че когато се върнах от четвъртото си пътешествие, се отдадох на пирове, веселби и удоволствия. Така позабравих всичко, което ми се бе случило и което бях препатил — толкова голяма бе радостта ми от печалбите и успехите. Но пак ми се прииска да попътувам, да разгледам чужди страни и острови.

И щом се реших на това, накупих стоки, стегнах вързопите, напуснах Багдад, отидох в Басра, тръгнах край брега и видях голям, висок и хубав кораб. Бе строен наскоро, хареса ми и го купих. Наех капитан и моряци, качих няколко роби и слуги за себе си и натоварих стоката си. Дойдоха няколко други търговци. Тръгнахме щастливи и доволни с пожелания за здраве и печалби.

Пътувахме така от остров на остров, от море в море, разглеждахме острови и чужди земи, слизахме на сушата, продавахме, купувахме и така, докато стигнахме до някакъв голям ненаселен остров. Бе сух, беден и по него не се забелязваше нищо освен едно голямо бяло кубе.

Отидохме да го разгледаме — оказа се голямо яйце на птицата Рух.

Когато търговците излезли на брега — тогава аз останах на кораба, — те го разгледали, заудряли го с камъни, строшили го и от него изпаднало пилето. Задърпали го те, измъкнали го от яйцето, заклали го и събрали много месо от него. Когато някои се върнаха, един от пътниците ми прошепна:

— Я иди да видиш онова яйце, което мислехме за кубе!

Слязох аз да го видя и зърнах как търговците го доразчупват.

— Не правете това! — викнах. — Ще се върне птицата Рух, ще разтроши кораба и ще ни погуби!

Не ме послушаха. И изведнъж, докато вършеха всичко това, слънцето изчезна от погледа ни, денят помрачня, над нас се появи облак и всичко се стъмни. Вдигнахме глава да видим какво става, и видяхме, че Рух се спуска с писък от небесата, а крилата й затулят слънцето. Когато долетя и забеляза, че яйцето й е строшено, тя изкрещя гръмко. Тази, изглежда, бе мъжката, защото малко по-късно долетя и женската. Двете птици се спуснаха с крясъци срещу хората на кораба.

— Дигайте котва! — завиках аз.

Капитанът забърза, търговците се качиха на кораба, той се заклати и потегли. Щом видяха, че сме вече в морето, птиците се скриха за известно време. Толкова бързахме да се спасим от тях и да напуснем земите им, но те пак се появиха и ни настигнаха. Всяка мъкнеше в ноктите си голяма скала. Мъжката хвърли скалата си върху нас. Капитанът успя да отклони кораба и да се изплъзне — скалата падна в морето. Тогава женската хвърли своя товар. Макар да бе по-малък от първия, нейният каменен блок падна върху кърмата на кораба, разтроши го на двайсет къса и всички, които бяха на него, потънаха в морето.

Опитвах да се спася — че толкова сладко е да се живее! Всевишният ми изпрати дъска от кораба. Вкопчих се в нея, възседнах я и загребах с нозе. Вятърът и вълните ми помагаха да се придвижвам. Корабът потъна, аз успях да изплувам до някакъв остров и с последни усилия се изкачих на брега. Полежах известно време, починах си и душата ми се поуспокои. Тръгнах из острова и видях, че е като райски кът — със зелени дървета, буйни потоци и звънкогласи птици.

Дойде нощта. Будувах пребит от огромната умора и от страха. Не чувах гласове, не виждах никого. Изчаках до сутринта и тръгнах между дърветата. Край един извор с вода видях саксия, а до нея седеше благопристоен шейх. Пристъпих към него, поздравих го, той ми отговори на поздрава с кимване, без да каже дума.

— Шейх, защо седиш на това място? — запитах го.

Той поклати глава и ми направи знаци да го понеса на гърба си и да го отнеса при някаква друга саксия. Наведох се, качих го на раменете си и го отнесох там, където бе посочил.

— Слез полека! — казах му.

Но той не слезе от раменете ми, а обви шията ми с нозете си.

Погледнах към тези нозе и видях, че са черни и твърди като биволска кожа. Ядосах се, понечих да го хвърля от раменете си, но той впи нозе в шията ми и ме стисна така, че ми причерня и паднах на земята. Той вдигна единия си крак и ме зарита по гърба и раменете. Скочих на крака. Той остана, яхнал раменете ми. Прималя ми. Шейхът ми направи знак с ръка да вляза между дърветата с най-хубавите плодове. Възпротивях ли се, той ме риташе в слабините. Сочеше ми с пръст накъде да вървя, аз го понасях натам, но заколебаех ли се, забавях ли се, той ме удряше. Бях станал негов пленник.

Така вървяхме посред острова между дърветата. Той даже ходеше по малка и голяма нужда върху раменете ми, не слизаше ден и нощ. Доспиваше ли му се, стисваше шията ми между коленете си и си дремваше, а после пак започваше да ме удря и аз скачах и го понасях. Така живеех с него в огромни мъки и си мислех: „Направих на този добро, а то се обърна на зло! За бога, никому през живота си вече няма да правя добро!“

Известно време живях така, докато един ден стигнахме на някакво място, където имаше много кратуни. Повечето бяха изсъхнали. Взех една голяма, отворих я отгоре, почистих я от семките, отидох до една лоза, напълних кратуната с грозде, смачках го, покрих я отгоре, оставих я на слънцето и след няколко дни тя бе пълна с чисто вино. Всеки ден си пийвах от него, за да възстановявам силите си. Пък пийвах ли — и волята ми ставаше по-силна. Един ден той се загледа в мене, докато пиех, и ме запита с жест:

— Какво е това?

— Едно прекрасно нещо! — отговорих. — То укрепва сърцето и отпушва душата!

Опиянението ме възбуди, аз се затичах, както бе на гърба ми, заподскачах между дърветата, заплясках с ръце, запях, отпуснах се. Като ме видя така, той ми направи знак с ръка да му подам кратуната да пие и той от нея и изпи всичко, което бе останало. Мускулите му се отпуснаха, хватката му отслабна и той се заклати на раменете ми. Като усетих, че се е напил и е загубил разума си, посегнах към нозете му, наведох се напред, приклекнах и го хвърлих на земята…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за петото му пътешествие:

* * *

Не вярвах, че съм се спасил, че съм се отървал от преживяното. Беше ме страх да не би онова същество да отрезвее и пак да ме улови. Намерих голям камък, пристъпих към него и както спеше, стоварих камъка върху главата му. Шейхът умря. Пак тръгнах по острова. Душата ми се бе отпуснала. Върнах се на морския бряг, където бях стъпил на тази земя. Известно време се хранех с плодовете, пиех от потоците и все чаках да мине някой кораб. Един ден поседнах замислен за това, което бях преживял, и онова, което ме чакаше, и си казах: „Ах, дано се върна в родината си, да видя пак близки и приятели!“ И точно тогава из морето се показа кораб. Той хвърли котва край острова. Пътниците му слязоха на брега. Аз тръгнах към тях. Щом ме видяха, те забързаха към мене, заобиколиха ме, заразпитваха ме какъв съм, как съм попаднал тук. Разказах им за патилата си, те им се удивиха и един рече:

— Съществото, което се е качило на раменете ти, е бил морският шейх! Няма човек освен тебе, който да е попаднал между краката му и да се е спасил!

Донесоха ми нещо за хапване и аз се нахраних до насита. Дадоха ми някаква дреха и аз я облякох. После ме взеха с тях на кораба. Пътувахме няколко дни и нощи, докато съдбата ни отведе към някакъв град с високи къщи, които гледаха към морето. Това селище се нарича Маймунският град. Когато наближава да се мръкне, неговите жители излизат от околните планини.

Излязох да се поразходя из този град, а в това време корабът отплавал. Съжалявах, че съм слязъл тук, спомних си какви беди ми донесоха маймуните и първия, и втория път, и заплаках от мъка. Към мене се приближи един от жителите на града и каза:

— Ти май си чужденец по тези места!

— Така е… — отговорих му. — Бях на един кораб, който бе пристанал край града ви, излязох да се поразходя, а корабът отплавал. Като се върнах, вече не го намерих!

— Ела с нас и се качвай на тази лодка! — каза той. — Останеш ли през нощта в града, маймуните ще те погубят!

Качих се с тях в лодката, те я избутаха в морето, отдалечиха се от брега на около миля и заедно пренощувахме там. Когато се съмна, върнахме се в града, слязохме на брега и всеки си тръгна по работата. Това се случваше всяка нощ. Закъснееше ли някой в града, маймуните идваха и го погубваха. Денем те напущаха града, хранеха се с плодовете из градините и околните гори, преспиваха в планините до вечерта, после пак се връщаха. Този град се намира към най-далечните краища на Судан.

Веднъж един от хората, с които спях в лодката, ми каза:

— Господине, ти си чужденец по тези места! Знаеш ли някакъв занаят да се хванеш на работа?

— За бога, не знам, братко! — отговорих. — Не знам никакъв занаят, не мога да се хвана за никаква работа. Търговец съм, но нямам пари и стоки. Имах си кораб, бе натоварен много, но той се разби в морето и всички се издавиха. Само аз се спасих по волята на Аллах!

Човекът ми донесе памучен чувал и рече:

— Вземи този чувал и го напълни с чакъл от брега. Ще излезеш с някои хора от града — ще те запозная с тях и ще те препоръчам — и ще правиш това, което те правят. Дано да посъбереш нещо, което да ти помогне да отпътуваш и да стигнеш до дома си!

Поведе ме този човек, изведе ме от града, аз посъбрах дребен чакъл и напълних торбата. Една дружина хора също излязоха, той ме отведе при тях, представи ме и каза:

— Този човек е чужденец! Вземете го с вас и го научете как се събира. Дано събере нещо, с което да се издържа. Трябва да му помагате и да го обичате!

Поздравиха ме и ме взеха със себе си. Всеки носеше чувал като моя, пълен с чакъл. Вървяхме, що вървяхме, стигнахме широка долина с високи дървета — никой човек не може да се покатери на тях. В тази долина живееха много маймуни. Щом ни зърнаха, те се разбягаха и се изпокатериха на дърветата. Хората започнаха да ги замерят с камъчета, а те късаха от плодовете на дърветата и замеряха с тях хората. Огледах плодовете, които хвърляха — бяха индийско орехче. Гледах аз какво правеха хората, избрах си едно високо дърво с много маймунила него, и започнах да ги замерям. Те късаха от орехчетата и също ме замеряха. Събрах ги, както правеха всички, и докато се свършат камъчетата, насъбрах много нещо в чувала. Когато хората свършиха работата си, насъбраха всичко в чувалите си. Върнахме се в града преди мръкване. Отидох при моя приятел, който ме бе свързал с дружината, предадох му всичко събрано и му благодарих за благодеянието.

— Ти си го вземи, продай го и печалбата е твоя! — каза той. После ми даде ключ за някакъв килер и добави: — Остави там орехчетата, които ти останат. Всеки ден излизай с тези хора както днес! Което събереш — отстрани повреденото, продавай, използвай парите си и ги събирай на това място! Дано събереш повечко, че да си помогнеш из пътя!

Започнах да правя, както ми бе казал. Всеки ден пълнех чувала с чакъл, тръгвах с дружината и правех, каквото правеха всички.

Така поживях известно време, докато един ден се появи кораб, който хвърли котва. В него имаше търговци със стока. Те продаваха, но и купуваха индийско орехче и други стоки. Отидох при приятеля си, казах му за кораба и споделих, че съм решил да се върна в родината си.

— Ти сам решавай! — рече той.

Сбогувах се, благодарих му за щедростта, отидох на кораба, срещнах се с капитана, спазарих се за цената и натоварих колкото орехчета бях насъбрал. Същия ден тръгнах на път.

Пътувахме от остров на остров, от море в море. Навсякъде, където хвърляхме котва, продавах от индийското орехче или го заменях с друга стока. Минахме край един остров, където имаше канела и черен пипер. Един от пътниците разказа, че е виждал как под всеки грозд от пипер имало голямо листо, което му пазело сянка и го предпазвало по време на дъжд, а когато дъждът спирал, то се отдръпвало и се извивало встрани. Замених много индийско орехче с канела и черен пипер. Минахме край Острова на веселията, където расте коморско алое. На пет дни път от него стигнахме остров, където расте китайско алое, което е по-високо от коморското, но тамошните жители са по-неприятни и по вид, и по вяра — порочни са, пият вино и не умеят да се молят. После стигнахме до остров с ловци на бисери. Дадох им малко от индийското орехче и им рекох:

— Гмурнете се за мое щастие и късмет!

Те се гмурнаха благополучно, извадиха множество едри и скъпи бисери и викнаха:

— За бога, господине, голям е късметът ти!

Взех на кораба всичко, което ми извадиха. Потеглихме и по волята на Всевишния стигнахме до Басра. Слязох от кораба, останах малко и после заминах за Багдад. Влязох в моята махала, прибрах се у дома, където поздравих близки и приятели. Аллах ме възмезди с четири пъти повече, отколкото бях загубил. Сред многото богатства и печалби забравих колко бях претърпял, и заживях както преди сред приятели и събеседници. Та това са най-големите чудесии, които ми се случиха по време на петото пътешествие! Но вие вечеряйте, вечеряйте!

* * *

Когато всички се навечеряли, Синдбад Мореплавателя дал на Синдбад Хамалина сто мискала злато, той ги взел и си тръгнал доволен. А на другия ден той пак отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя и се поразговорили, докато се събрали и останалите приятели. Сложили трапезата, яли, пили и се веселили и Синдбад Мореплавателя им разказал следващата си история.