Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за сухоземния Абдуллах и морския Абдуллах

Разказват също, че някога живял рибар на име Абдуллах. Имал той многобройна челяд — девет деца и тяхната майка. Пък бил много беден — единственото, което притежавал, била старата му рибарска мрежа. Всеки ден отивал край морето и ловял риба. Ако уловял малко — продавал я и нахранвал децата си с толкова, колкото му отпуснел Аллах, пък ако уловял много — приготвял богата вечеря, дори купувал и плодове, харчел, докато не му оставал и грош. Казвал си: „Утрешната печалба ще дойде утре!“ Пък се случило, че когато жена му родила десетото му дете, той си нямал вкъщи нищо.

— Господарю! — рекла му тя. — Намери ми нещо да се подкрепя!

— Ей сега ще отида към морето — ще хвърля за щастие на това ново бебе и ще видя какъв ще му е късметът! — отговорил той. Взел мрежата, отишъл при морето, хвърлил я за късмета на малкото си чедо и промълвил: — Аллах, направи така, че късметът му да идва леко, а не с труд, и да бъде голям, а не малък!

Поизчакал малко, изтеглил мрежата, пък тя излязла пълна с пясък, камъни и треви — никаква риба, нито голяма, нито малка! Хвърлил я повторно, изчакал, издърпал я — и пак нито една риба! Хвърлил я трети, четвърти, та и пети път — никаква риба! Преместил се на друго място, като все молел Аллах за късмет. Така свършил денят, без да улови нито една риба. Зачудил се, рекъл си: „Не е възможно това бебе да е създадено от Аллах без капчица късмет! Може да си изкараш хляба и като стискаш зъби, пък Всевишният е благороден и щедър!“ Метнал мрежата на гърба си и тръгнал обратно, а душата му била при децата му — бил ги оставил без храна, пък и жена му била лехуса. Вървял и си мислел: „Какво да кажа тази вечер на децата?“ Стигнал пред вратата на една фурна и видял там хора. Било време на скъпотия, народът гладувал, хората само хляб купували. Поспрял се рибарят и му замирисало на топъл самун. Душата му се свила от глад. Зърнал го хлебарят и викнал:

— Ей, рибарю, ела! — и когато Абдуллах приближил, го запитал: — Искаш ли хляб? — рибарят замълчал засрамен, а пекарят продължил: — Кажи, не се притеснявай! Ако нямаш пари, ще ти дам хляб, пък ще те изчакам, докато те споходи сполука!

— За бога, майсторе, нямам пари! — казал Абдуллах. — Но ти ми дай хляб колкото за челядта ми! Ще ти оставя в залог мрежата си до утре!

— Нещастнико! — възкликнал хлебарят. — Тази мрежа е твоят дюкян! Ако я взема в залог, ти с какво ще ловиш риба? Кажи ми колко пити ще ти стигнат?

— За десет полусребърника! — отговорил рибарят.

Дал му хлебарят хляб за десет полусребърника, дал му и десет полусребърника на ръка и му казал:

— Вземи тези пари за трапеза! Общо ми дължиш двайсет полусребърника — утре ще ми донесеш за тях риба! Пък и да не уловиш нищо — пак ще си вземеш хляба и още десет отгоре! Ще чакам, докато ти се усмихне късметът!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абдуллах отговорил на хлебаря:

— Аллах чрез мене да ти върне добрините!

Взел той хляба и десетте полусребърника, купил каквото трябва, влязъл при жена си и я намерил да успокоява плачещите от глад деца:

— Ей сега баща ви ще донесе нещо за ядене!

Извадил Абдуллах хляба и останалите неща и всички се нахранили. Разказал на жена си какво му се било случило, и тя рекла:

— Аллах е щедър!

На втория ден рибарят нарамил мрежата и си рекъл:

— Моля те, боже, дай ми и този ден да се изхраним, пък и да се покажа с чисто лице пред хлебаря!

Отишъл при морето и пак до края на деня нищичко не уловил. Върнал се, но улицата за дома му минавала край фурната. „Ще прибягам оттук бързичко и хлебарят няма да ме забележи!“, помислил си Абдуллах. Забързал засрамено, дано да не го забележи хлебарят, но пекарят вдигнал глава и викнал:

— Ей, рибарю! Ела да си вземеш хляба и полусребърниците — май ги забрави, а?

— Не съм ги забравил! — казал рибарят. — Но ме е срам от тебе, че и днес не съм уловил нито една риба!

— А защо ще те е срам! Нали ти казах: не бързай и благината сама ще дотича при тебе!

Дал му пак хляб и десет полусребърника, рибарят отнесъл всичко на жена си, разказал й за станалото, а тя пак рекла:

— Аллах е щедър! Ако е пожелал, ще ти даде достатъчно улов, за да изплатиш всичко, както се полага!

Така продължило четирийсет дни. Всеки ден рибарят стоял край морето от изгрев до залез-слънце и се връщал с празни ръце, после вземал хляб и малко пари от хлебаря. И когато рибарят му казвал: „Братко, направи ми сметката!“, той му отговарял: „Ще я направя, когато ти излезе късметът!“ Рибарят си отивал благодарен. На четирийсет и първия ден той казал на жена си:

— Ще ми се да разкъсам тази мрежа, да се отърва от този живот! Не ми идва вече препитание от морето! Докога все така? За бога, топя се от срам пред хлебаря! Докога ще вземам все назаем от него?

— Хвала на Аллах, чието сърце се смилява и ти праща храна! — казала тя. — Какво не ти харесва в това?

— Събра ни се доста голяма сума пари, хлебарят един ден ще си поиска дълга! — възкликнал Абдуллах. — Как ще му я върна? Дори не желае да ми каже колко точно дължа, все ми повтаря: „Когато ти излезе късметът!“

— Аллах е щедър! — рекла отново жена му.

— Така да е… — съгласил се той, нарамил мрежата и тръгнал към морето, като се молел на глас: „Боже, дари ме поне с една риба, за да я подаря на хлебаря!“

Хвърлил мрежата, задърпал и усетил, че е тежка. Продължил да тегли, много се изморил, кръв потекла от ожуленото му рамо, а когато я издърпал, видял в нея човешко същество. Помислил, че е някой ифрит. Избягал Абдуллах, завикал:

— Милост, милост, о, ифрит!

А съществото завикало от мрежата:

— Ела, рибарю, не бягай от мене! И аз съм човек, също като тебе! Освободи ме от тази мрежа и аз ще те възнаградя!

Поуспокоило се сърцето на рибаря, той се върнал и запитал:

— А ти не си ли от джиновете?

— Не! — отговорило съществото. — Човек съм, мюсюлманин!

— А кой те е хвърлил в морето? — запитал рибарят.

— Аз съм от синовете на морето! Като се разхождах, попаднах в мрежата ти! Ние сме същества, подчинени на божиите повели, и ни е мъчно за създанията на всевишния Аллах. Ако не беше така, щях да разкъсам мрежата ти. Но се подчиних на това, което ми е предопределил Всевишният. Нали ще ме пуснеш на свобода пред лицето на Аллах? Нека се договорим да бъдеш мой господар! Всеки ден ще идвам при тебе на това място! Ти ще идваш също и ще ми носиш дар от плодовете на сушата — вие имате грозде, смокини, дини, праскови, нарове и какви ли не други неща! Всичко, което ми донесеш, ще ти бъде заплатено! Ние имаме корали, бисери, хризолити, изумруди, рубини и други скъпоценни камъни! Ще пълня с морски скъпоценности кошницата, с която ти ще ми носиш плодове! Какво ще кажеш на това, братко?

— Нека се закълнем, че ще бъде така! — предложил Абдуллах. И двамата се заклели, рибарят го измъкнал от мрежата и го запитал: — Как се казваш?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че морското същество отговорило на рибаря Абдуллах:

— Казвам се Абдуллах! Когато дойдеш на това място, викни: „Къде си, Абдуллах, къде си, морско чедо?“ Аз за миг ще се появя. А ти как се казваш?

— И аз се казвам Абдуллах! — отговорил рибарят.

— Ето, ти си сухоземният Абдуллах, а аз — морският Абдуллах! Почакай ме, ей сега ще ти донеса подарък!

И морският Абдуллах се хвърлил в морето. Съжалил рибарят за миг, че го пуснал от мрежата, помислил си: „Откъде да знам дали ще се върне? Ако го бях задържал, щях да го показвам на хората, да събирам плата от всеки, който иска да го види, щях да го водя по къщите на големците!“ И докато се жалел, че го е пуснал, ето че морският Абдуллах се върнал, а ръцете му — пълни с корали, бисери, изумруди, рубини и какви ли не скъпоценности.

— Вземи, братко! — викнал той. — Извинявай, но нямаш кошница, за да ти я напълня! — и когато рибарят взел зарадван скъпоценностите, допълнил: — Всеки ден преди изгрев-слънце идвай на това място!

После се сбогувал и се върнал в морето. Върнал се рибарят радостен в града, вървял, що вървял, стигнал фурната на хлебаря и му казал:

— Братко, излезе ни късметът! Направи ми сметката!

— Няма нужда от сметки! — отговорил хлебарят. — Ако си уловил нещо — давай го, ако ли не — вземи си хляба и харчлъка и си върви, докато ти излезе късметът!

— Братко! — казал рибарят. — Щедростта на Аллаха ми прати късмет в ръцете, много нещо, ти казвам! На, вземи това! — подал му пълна шепа със скъпоценности — това било половината от това, което имал — и рекъл: — Дай ми сега по-дребни пари да ги харча днес, докато продам тези неща!

Хлебарят му дал всичките пари, които му били подръка, и всичкия хляб, който имал на тезгяха. После рибарят натоварил всичкия хляб на главата си и тръгнал към дома. Дал хляба на жена си и децата си, после отишъл на пазара, донесъл месо, зеленчуци и най-различни плодове. Хлебарят изоставил фурната си, останал с Абдуллах през целия ден и изпълнявал поръчките му.

— Братко, ти се измори! — казал рибарят.

— Та това е мой дълг! — възкликнал хлебарят. — Аз съм вече един от слугите ти! Твоята щедрост ме осигури до края на дните ми!

— Но ти бе щедрият, когато ми беше трудно!

Двамата седели цялата вечер на трапеза. Така станали приятели завинаги. Абдуллах разказал на жена си какво му се е случило с морския Абдуллах, а тя се зарадвала и възкликнала:

— Ти пази тайната си, за да не те усетят властниците!

— От всички може да я скрия, но от хлебаря — не! — отговорил той.

Още от вечерта той напълнил кошницата с най-различни плодове, а на сутринта тръгнал към морето при изгрев-слънце, поставил кошницата на брега и викнал:

— Къде си, Абдуллах, къде си, морско чедо?

Морският Абдуллах се появил на мига и рекъл:

— Ето ме, при тебе съм!

И излязъл на брега. Рибарят му подал плодовете, той взел кошницата, изчезнал под водата, а след известно време се показал отново, а кошницата в ръцете му била пълна с най-различни скъпоценни камъни и благородни метали. Натоварил я сухоземният Абдуллах на главата си, а когато стигнал до фурната, хлебарят му викнал:

— Господарю, опекох ти четирийсет питки и ги пратих в дома ти! Сега ти пека друг хляб, от бяло брашно! Като свърша, ще ти го донеса с месо и зеленчуци!

Абдуллах му оставил три шепи със скъпоценности. Прибрал се у дома, подбрал по един камък от всеки вид, отишъл на златарския пазар, спрял пред дюкяна на шейха на пазара и рекъл:

— Купи тези скъпоценности!

— Дай да ги видя! — рекъл шейхът. Когато Абдуллах му ги показал, той запитал: — Нещо друго за продан имаш ли?

— Ами имам вкъщи цяла кошница с такива неща!

Взел шейхът скъпоценностите и викнал на слугите си:

— Хванете го! Това е крадецът, който е откраднал богатствата на царицата, съпругата на султана!

Набили го, завързали го, наскачали хората на златарския пазар и завикали:

— Заловихме крадец!

А Абдуллах дума не промълвил, докато не го изправили пред царя.

— Царю честити! — заговорил шейхът. — Когато задигнаха огърлицата на царицата, ти прати да ни повикат и поиска от нас да хванем престъпника! Ето го пред тебе! Тези скъпоценности ги взехме от ръцете му!

— Покажи на царицата богатствата! — наредил царят на евнуха си. — Запитай я дали това са нещата, които й се бяха изгубили!

Взел ги евнухът, занесъл ги на царицата, а тя се смаяла от красотата им и наредила да кажат на мъжа й:

— Това не са мои неща! Онази огърлица си я намерих, беше се затулила на това и това място. Ала тези камъни са по-хубави от онези в огърлицата ми! Не правете зло на този човек! Ако ги продава, нека султанът ги купи за дъщеря си Умм Сауд, та да ги вградят в нейната огърлица!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че евнухът съобщил на царя думите на царицата. Тогава царят наругал шейха на златарите и неговите хора, а те викнали:

— Ама, царю честити, този човек е беден рибар, откъде у него ще има такива скъпоценности? Усъмнихме се, че ги е откраднал, затуй го запряхме!

— Негодници! — креснал царят. — Как така сте сметнали, че благодеянието на Аллаха към един правоверен е много за него? Защо не го запитахте? Как смеете да го обвинявате за крадец и да го позорите? Махнете се, Аллах да отвърне лицето си от вас!

Те излезли изплашени, а царят се обърнал към Абдуллах:

— Човече, Аллах те е надарил щедро, защото вярваш в него! Но разкажи ми откъде имаш тези скъпоценности? Аз съм цар, а и аз нямам такива!

— Царю честити, у дома имам пълна кошница с такива камъни! — отговорил рибарят. — А цялата работа беше така и така… — и рибарят му разказал за приятеля си, морския Абдуллах. — С него си дадохме дума всеки ден да му пълня кошницата с плодове, пък той ще ми я пълни с такива скъпоценности!

— Човече, това е голям късмет! — възкликнал царят. — Но парите имат нужда от сан! Аз ще направя така, че да имаш власт и осигурено бъдеще! Но може да се случи да ме свалят или да умра — ще дойде някой друг и той ще те погуби от алчност! Затова искам да те оженя за дъщеря си, да те направя мой везир и да ти завещая царството, за да не го пожелава след смъртта ми никой друг! — след това наредил: — Вземете този мъж и го заведете в хамама!

Отвели го слугите, изкъпали го, облекли го в царски дрехи и го върнали при царя, който го назначил за свой везир. Жените на големците облекли жена му и децата му в царски дрехи. Довели ги в царския дом, жена му държала пеленачето в скута си. Въвели и големите й деца при царя, той ги сложил да седнат до него, пък те били девет момчета на брой! А царят си нямал мъжко потомство, имал само една дъщеря, онази Умм Сауд, за която споменахме. Абдуллах се оженил за нея, платил вместо откуп с всичките скъпоценности, които имал. Голяма веселба настъпила.

А на втория ден, след като Абдуллах преспал с царската дъщеря и отнел моминството й, надникнал царят рано сутринта през прозореца и видял зет си да носи на глава кошница, пълна с плодове.

— Какво правиш, зетко? — запитал той. — Къде си тръгнал?

— При моя приятел морския Абдуллах! — отговорил рибарят.

— Че това ранно време за посещение при приятел ли е?

— Боя се да не закъснея, нали той ще си помисли, че съм лъжец и че охолството ме е откъснало от него!

— Добре, иди и Аллах да ти е на помощ! — казал царят.

Минал рибарят през града към морето, срещнал се с морския Абдуллах, дал му плодовете и ги сменил за скъпоценности. Така продължил няколко дни, но когато минавал край фурната на хлебаря, виждал, че все е затворена. На десетия ден помислил: „Странна работа! Къде ли е отишъл хлебарят?“ Тогава запитал съседа му:

— Братко, къде е твоят съсед, хлебарят? Какво му се е случило?

— Той е болен, господарю, не излиза от къщата си! — отговорил му комшията.

Рибарят почукал на вратата, хлебарят се показал на прозорчето и видял своя приятел с пълна кошница скъпоценности. Отворил му вратата. Влязъл Абдуллах, въздъхнал дълбоко, прегърнал го, разплакал се и казал:

— Къде си, приятелю? Всеки ден минавам край фурната и виждам, че е затворена! Попитах съседа ти, той ми каза, че си болен, и затуй дойдох да те видя!

— Аллах да те възнагради за цялото ти добро! — отговорил хлебарят. — Не съм болен, но научих, че царят те е затворил, защото някои хора са те наклеветили! Изплаших се и се скрих!

— В началото така си беше… — признал рибарят, разказал му за станалото и добавил: — Царят ме ожени за дъщеря си и ме направи свой везир!… Вземи това, което е в кошницата, то е твой късмет!

Излязъл от дома му, върнал се в двореца с празна кошница и царят го запитал:

— Зетко, ти не се ли среща с приятеля си, морския Абдуллах?

— Срещнах се, но всичко, което той ми даде, го дарих на приятеля си хлебаря! — отговорил той. — Той ми направи толкова много добрини!

— А кой е този хлебар? — запитал царят.

— Един щедър мъж! Когато бях беден, той направи за мен това и това… — и рибарят разказал за хлебаря Абдуллах.

— Ама и аз се казвам Абдуллах! — възкликнал царят. — А всички твари на Аллаха са братя! Доведи приятеля си хлебаря и аз ще го направя везир от лявата си страна!

И изпратил да го доведат. Когато хлебарят се явил при него, той го дарил с богата дреха, направил го везир от лявата си страна, а сухоземният Абдуллах останал везир от дясната му страна…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абдуллах живял цяла година по този начин, всеки ден вземал кошницата, пълнел я с плодове и я връщал преливаща със скъпоценни камъни и метали! Когато в градината се свършили плодовете, започнал да носи сушено грозде, бадеми, лешници, орехи, сушени смокини и други такива сладости. Морският Абдуллах приемал всичко и му връщал кошницата винаги пълна със скъпоценности. Случило се веднъж да му занесе кошница, пълна с вкусни ядки, и той я върнал както обикновено. Седнал сухоземният Абдуллах на брега, седнал и морският Абдуллах във водата и двамата се разговорили, отворила се приказка за мъртвите пророци.

— Братко! — рекъл морският Абдуллах. — Пророкът е погребан, както всички хора, при вас на сушата! Знаеш ли къде му е гробът?

— Да, знам го! — отговорил сухоземният Абдуллах. — В един град, наричан Тейиба!

— Щастливи сте вие, сухоземните хора, че можете да посещавате гроба на този пророк, защото, който го посети, получава застъпничеството му на онзи свят! — въздъхнал морският Абдуллах. — Ти, братко, посещавал ли си го?

— Не! — отговорил сухоземният Абдуллах. — Доскоро бях беден, нямах с какво да изхранвам челядта си! Забогатях едва когато ти ми даде толкова блага! Но непременно ще го посетя, след като посетя Свещения дом на Аллах в Кааба! Спира ме само привързаността ми към тебе — не мога нито ден, без да те видя!

— Как може обичта ти към мене да бъде по-голяма от желанието да посетиш гроба на Мохамед! Нали той ще се застъпи за тебе, когато се възправиш пред Аллах, за да се спасиш от ада и да влезеш в рая!

— За бога, не! Посещението ми там стои над всичко останало! Но ми се щеше първо да поискам от тебе една година време, за да го посетя!

— Давам ти необходимия срок, за да идеш там и да се поклониш! И когато застанеш пред гроба му, предай му поздрави и от мене! Но първо ела с мене в морето, ще те отведа в моя град, ще ми бъдеш гост, ще ти дам и дар, който да положиш пред гроба на пророка от мое име!

— Ама, братко! — възкликнал сухоземният Абдуллах. — Ти си създаден във водата, тя е твой дом и не може да ти навреди! А ще ти навреди ли, ако излезеш на сушата?

— Да! — отвърнал морският Абдуллах. — Като ме продухат ветровете на сушата, тялото ми ще изсъхне и аз ще умра!

— А пък аз съм създаден да живея на сушата, тя е мой дом! Вляза ли във водата, тя ще нахлуе в гърдите ми и ще издъхна!

— Не бой се! Ще ти дам едно мазило! Щом намажеш тялото си с него, водата няма да ти навреди, пък дори цял живот да останеш в нея!

— Добре, щом е така! Донеси ми това мазило да го опитам!

Морският Абдуллах влязъл в морето, а когато се върнал, донесъл кутийка с някакъв мехлем, подобен на говежда лой, жълт като злато и с приятен мирис.

— Това е мас от дроба на една риба, наречена дандун. Това е най-едрата риба, сътворена от Аллах, и е най-големият ни враг! Главата й е по-голяма и от най-голямото колело, което съществува на сушата. Камила или слон да види — и тях ще налапа на една хапка! Храни се с морски твари! Нали си чувал пословицата, която казва: „Както голямата риба изяжда малката!“

— Страх ме е да не би, като влезем в морето, това чудовище да ме изяде, ако ни срещне!

— Не бой се! Зърне ли те, то ще разбере, че си човешко същество, и ще избяга, защото изяде ли човек — умира! Човешката мас е убийствена за този вид риби! Ние успяваме да съберем мазнината от дроба му само когато някой човек се удави — тогава тялото му се разлага, дандунът го изяжда, като го мисли за някакво морско животно, и умира. Тогава вземаме маста от дроба му, мажем телата си и бродим из морето! Където има човешко същество, дори да са се събрали сто, двеста, даже хиляда дандуна, чуят ли гласа на сухоземен човек — мрат начаса!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абдуллах се съблякъл, изровил дупка на брега, заровил дрехите си в нея, намазал тялото си от главата до петите с това мазило, влязъл във водата, гмурнал се и отворил очи. Водата нищо не му направила. Завъртял се насам-натам, изплувал отгоре, гмурнал се в дълбините — морската вода стояла на разстояние от него, сякаш бил в шатра.

— Как се чувстваш, братко? — запитал го морският Абдуллах.

— Чувствам се превъзходно, братко! — отговорил сухоземният Абдуллах. — Точно както ми каза — водата не ми пречи да дишам!

— Следвай ме! — казал приятелят му.

Той го последвал. Плували напред, отляво и отдясно сякаш били между планини от вода. Сухоземният Абдуллах разглеждал морските риби, едни били големи, други — малки, една приличала на бивол, друга — на крава, трета — на куче, четвърта — на човешко същество! Но винаги когато се приближавал към някоя, тя бягала от него.

— Братко! — запитал той. — Защо става така, че когато тръгна към някоя риба, тя бяга от мене?

— Защото се боят — всички твари, създадени от Аллах, се боят от човека! — отговорил морският Абдуллах.

Така сухоземният Абдуллах се възхищавал на морските чудеса, докато стигнали висока планина. Заплували покрай нея и изведнъж дочул страшен рев. Обърнал се и видял нещо черно, надвесило се над двамата, много по-голямо от камила.

— Това е дандун! — викнал морският Абдуллах. — Той иска да ме изяде! Викни насреща му, преди да ме е стигнал!

Викнал високо сухоземният Абдуллах, животното изведнъж паднало мъртво и рибарят възкликнал:

— Милостив е Аллах! Нито с меч го ударих, нито с нож! Колко е голямо това същество, а не понесе вика ми — ето че умря!

Стигнали до един град. В него живеели само жени и нито един мъж.

— Що за град е това, какви са тези жени? — запитал рибарят.

— Това е Женският град! — отговорил морският Абдуллах.

— А как тези жени ще раждат, когато при тях няма мъже?

— Морският цар ги е заточил тук — те не забременяват и не раждат! Когато се разгневи на някое от морските момичета, царят го заточава тук и то не може да излезе! Излезе ли — всяка морска твар може да го изяде! Но в другите градове има и мъже, и жени!

— А има ли в морето султан?

— Да, в морето има султан!

— Ех, братко, какви чудеса видях в това море!

— Че какво толкова си видял? И не си ли чувал пословицата: „Чудесата в морето са повече от чудесата на сушата“?

Сухоземният Абдуллах се загледал в момичетата и видял, че лицата им са като месечини, косите им — истински женски коси, но ръцете и нозете им са скрити в тялото и имат подобни на рибешки опашки. После заплували към друг град, който бил пълен с мъжки и женски човекоподобни твари, но и те имали опашки. В града нямало дюкяни да се купува и продава, всички обитатели били голи до последно, всичките им срамни части били открити.

— Братко, ама аз виждам, че тук всички са си голи-голенички! — възкликнал сухоземният Абдуллах.

— Морските хора нямат платове! — отвърнал морският Абдуллах.

— А какво правят, като се оженят, братко?

— Те не се женят! Когато някой хареса някоя и тя него, двамата си свършват работата, без да се женят!

— Но това е срамота! Как така не се годяват, не плащат откуп, не правят сватба, не се женят по закон?

— Ние не сме едно племе! Между нас има мюсюлмани еднобожници, има християни, евреи и други! Женят се само мюсюлманите!

— При вас няма търговия! Какво се дава за откуп за жените, дарявате ли им драгоценни камъни и метали?

— Драгоценностите са просто камъни — те при нас нищо не струват! Който иска да се ожени, плаща като откуп нещо, което си струва — да улови някои видове риби, хиляда, две хиляди или повече — както се договорят с бащата на съпругата! Щом донесе договореното, близките на двамата млади се събират, изяждат на пир донесеното, сетне въвеждат младоженеца при съпругата му. После той лови риба, за да я изхрани, пък ако се разболее — тя лови да го храни!

— А какво се прави, ако някой прелюбодейства?

— Ако такова нещо се случи, жената се заточава в Женския град! Ако е забременяла от прелюбодейството, оставят я да роди. Ако е момиче, то остава с нея и го наричат Прелюбодейка, дъщеря на Прелюбодейката, и си остава момиче до смъртта си. Ако е момче, донасят го при царя на морето и той го убива!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абдуллах сухоземният се дивял на всичко, което виждал. После приятелят му го отвел в друг град, после — в друг и така — в осем града подред. Той забелязал, че хората от един град не си приличат с хората от друг.

— Братко, а има ли още градове? — запитал той.

— Че колко градове и морски чудеса си видял ти! — възкликнал морският Абдуллах. — Ако за хиляда години ти показвам по хиляда града на ден, ще видиш във всеки град по хиляда чудеса и пак не бих ти показал и частица от чудесата на морето! Аз само ти показвам малко от домовете и земите ни!

— Ами щом е така, стига ми и това, което съм видял! Но ми втръсна да ям само риба! От четирийсет дни се разхождам с тебе, а ти от сутрин до вечер ме храниш само със сурова риба — нито нещо печено, нито нещо готвено!

— А какво е това готвено или печено? — запитал морският Абдуллах.

— Ние печем рибата на огън! — рекъл сухоземният Абдуллах. — Готвим я на огън, приготвяме я по различни начини!

— Че откъде при нас огън! Откъде ще знаем какво е това печено, готвено и тъй нататък?

— Ние я пържим със зехтин или сусамено олио!

— Откъде при нас зехтин или сусамено олио?

— Прав си… Но, братко, ти още не си ми показал твоя град!

— Моят град остана далече… Той е близо до сушата, откъдето тръгнахме. Нарочно го подминахме, за да ти покажа другите градове!

— Е, стига ми, което видях! Искам да ми покажеш твоя град!

— Добре! — съгласил се морският Абдуллах, върнал се назад, след дълго плуване стигнали града му и той рекъл: — Това е градът ми!

Сторило се на рибаря, че градът е по-малък от онези, които бил разгледал. Двамата тръгнали из него, докато стигнали една пещера.

— Това е моят дом! — обявил морският Абдуллах. — Всички домове са пещери в планината. Всички морски градове са такива! Всеки, който пожелае да си построи дом, отива при царя и му казва: „Искам да си построя дом!“ Царят изпраща стадо риби, наречени накари. Те имат човки, които трошат скалите. Отиват до скалата, която си е избирал стопанинът, и му издълбават дом. Той им дава риба и ги храни, докато завършат пещерата! При всички морски същества е така — те не си помагат един на друг, а работят един на друг срещу риба! — после го поканил да влезе и викнал: — Дъще!

Показала се дъщеря му, която имала лице като месечина, дълга коса, черен поглед, тежки гърди и тънка снага, била съвсем гола и с рибешка опашка.

— Татко, какъв е този безопашат, когото си довел? — запитала тя.

— Дъще, това е сухоземният ми приятел, който ти носеше плодове от сушата! — отговорил той. — Ела, поздрави го! — тя пристъпила и го поздравила с прекрасен език и чист глас. — Сега донеси нещо за ядене на госта ни, чието посещение е благо за нас! — разпоредил се бащата. Тя донесла две големи риби, големи колкото шилета. — Яж! — казал Абдуллах на рибаря.

Сухоземният Абдуллах започнал да яде насила не защото не му се ядяло, но защото му било втръснало да яде само риба. След малко влязла и жената на стопанина — била хубавица, с две деца на ръце, всяко държало по една скумрия и я гризяло, както се гризе краставица. Щом видяла гостенина до мъжа си, тя също запитала:

— Какво е това безопашато същество до тебе?

Двете деца, сестра им и майката заопипвали хълбоците на сухоземния Абдуллах и възкликвали:

— Ама той наистина няма опашка! И започнали да му се надсмиват…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че сухоземният Абдуллах възкликнал:

— Ама, братко, ти за това ли ме доведе тук — да ме правиш на смях пред жена си и децата си!

— Извинявай, братко! — казал морският Абдуллах. — Просто хора без опашки при нас няма! Ако някой се роди без опашка, султанът го взема при себе си, за да го разсмива! Ти не им се сърди, братко, жена и деца нали са — толкова им е умът! — и викнал на челядта си: — Я млъкнете!

Те притихнали. Но докато разговаряли така, дошли десет едри, силни и мощни мъже и рекли:

— Ей, Абдуллах, царят научи, че при тебе гостува един от безопашатите сухоземни!

— Така е! — отговорил той. — Той ми е приятел и гост! Скоро ще го върна на сушата!

— Царят нареди да не се връщаме в двореца без него! — рекли те. — Ако искаш, доведи го при царя, за да му кажеш лично това, което ни каза!

— Братко! — казал морският Абдуллах. — Не може да скършим хатъра на царя! Не се бой, ако трябва, ще се боря до смърт, за да те пусне! Дано така е пожелал Аллах! Няма що да сторим — видели са те, царят е разбрал, че си от земните хора! Като разбере, че си невинен, ще те върне на сушата!

Двамата отишли при царя. Щом ги видял, той се разсмял и възкликнал:

— Добре дошъл, безопашати!

И всички, които били около него, се разсмели и възкликнали:

— Ама наистина, за бога, той е без опашка!

Пристъпил напред морският Абдуллах, поклонил се на царя, разказал му за всичко и рекъл:

— Това е същество от сухоземните хора. Той ми е приятел! Не му се нрави да живее между нас, защото обича да яде рибата печена или готвена! Моля те, разреши ми да го върна на сушата!

— Щом не му се нрави да живее между нас — казал царят, — разрешавам ти да го отведеш на сушата, но преди това трябва да ми погостува! — и наредил: — Сложете трапеза за госта!

Донесли риба от най-различни видове и цветове и рибарят ял, подчинявайки се на царската заповед. После царят рекъл:

— Пожелай си нещо от мене!

— Желая да ми дадеш някои скъпоценности! — рекъл рибарят.

— Отведете го в къщата със скъпоценностите и му дайте най-отбраното, от което има нужда! — наредил царят.

Отвел го приятелят му в къщата със скъпоценностите и му отбрал толкова, колкото двамата можели да носят. После се върнал в дома си, извадил една кесия и му я подал:

— Вземи този дар и го отнеси при гроба на пророка!

Взел рибарят кесията, без да знае какво има в нея, и тръгнал към сушата. По пътя видял някаква веселба, разтегнати трапези с риба по тях, хората пеели, ядели, пиели и се радвали.

— Каква радост е споходила тези хора? — запитал рибарят. — Да не би да имат сватба?

— Не, не е сватба, а някой от тях е умрял! — отговорил морският Абдуллах.

— Да не би, когато някой от вас умре, вие да се радвате, пиете и ядете? — възкликнал сухоземният Абдуллах.

— Разбира се! А вие, сухоземните, какво правите?

— Щом умре някой, ние тъжим по него, плачем, жените дерат лицата си, скубят косите си и разкъсват дрехите си от тъга!

Морският Абдуллах се втрещил в лицето му и възкликнал:

— Върни ми дара!

Рибарят му подал кесията. Онзи го изтеглил на сушата и рекъл:

— Край на нашата дружба! От този ден нито ти ще ме видиш мене, нито аз — тебе!

— Ама защо приказваш така? — възкликнал рибарят.

— Нали вие, сухоземните хора, вярвате в Аллаха?

— Разбира се, че вярваме в Аллах!

— Как може да не се радвате, когато Аллах прибира своя дар, ами плачете за него! Как тогава може да ти дам дара за пророка Мохамед? Когато ви се роди дете, вие му се радвате, защото знаете, че Аллах му е дал в дар душа! А защо страдате и ви е тежко, когато той просто си вземе обратно този дар? Е, ние нямаме нужда от дружбата с вас!

Оставил го и се върнал в морето. Абдуллах се облякъл, взел скъпоценностите и отишъл при царя, който го срещнал с голямо нетърпение, зарадвал му се и възкликнал:

— Какво става с тебе, зетко? Защо те нямаше толкова време?

Абдуллах му разказал какво му се било случило — какво бил видял и преживял и какво му бил казал накрая морският Абдуллах.

Минало време. Абдуллах все излизал на морския бряг, викал приятеля си, но той не идвал и не се отзовавал. Накрая рибарят престанал да вика. Царят, зетят му и народът им заживели щастливо и трудолюбиво, докато и при тях не дошъл онзи, който сладостите прекъсва и близък от близък откъсва. Всички измрели… Хвала на Вечно живия, който е безсмъртен, нему принадлежат царства и поданици, той може всичко и поклонът пред него е благо и упование…