Хиляда и една нощ (33)

* * *

Когато разбрал, че Дуня е извезала газелата, Тадж ал-Мулук рекъл на Азиз:

— За бога, това, което се е случило с тебе, надали се е случило с друг! Но така го е предначертал Аллах! Разкажи ми как видя момата, която е изобразила газелата?

— Владетелю, аз стигнах до нея с хитрост!

* * *

Пристигнах в страната й с кервана. Излизах по улиците, въртях се из градините. Пазачът на една от тях бе старец в напреднала възраст.

— Шейх, на кого е тази градина? — го запитах.

— На царската дъщеря, господарката Дуня! — отговори той. — Когато поиска да се разходи, тя отваря тайната врата и тръгва из градината, за да вдъхва аромата на цветята.

— Направи ми това добро! — примолих се аз. — Нека седна в тази градина: когато се появи, тя ще мине край мене и ще имам късмет да я видя!

— Дадено! — съгласи се шейхът.

Изведнъж се отвори някаква вратичка. От портичката си показа главата черен евнух, който викна:

— Ей, шейх, има ли при тебе някой?

— Не! — отговори старецът.

— Затвори портата на градината! — нареди евнухът.

Шейхът затвори портата и на вратата се показа Дуня. Стори ми се, че луната е изгряла на хоризонта и е слязла на земята. След час вратата се затвори след нея и тя се прибра. Знаех, че никога няма да бъде моя. Напуснахме града. А когато излязохме на този път, срещнахме тебе! Това е разказът ми, това ми се случи!

* * *

Сърцето на Тадж ал-Мулук се изпълнило с обич към Дуня. Той се метнал на коня си, взел със себе си Азиз и потеглил към бащиния си град. Там го настанил в дом, дал му всичко, от което имал нужда, и се прибрал в двореца си. Влязъл при него баща му и открил, че е залинял и посърнал.

— Синко, разкажи ми какво ти е, какво ти се е случило, защо си посърнал? — запитал той.

Синът разказал всичко, повторил разказа на Азиз за Дуня и казал, че я е обикнал само като чул за нея, без да я види.

— Синко! — казал царят. — И нейният баща е цар, но страната му е далече от тук! Я остави тази работа. В двореца на майка ти има петстотин неволници като луни. Която ти хареса — вземи я! Ако не ти хареса пък никоя — ще те оженим за някоя царска дъщеря, която ще е по-хубава от Дуня!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Разправят, царю честити, че Тадж ал-Мулук отвърнал:

— Татко! Не искам друга! Тя е извезала образа на газелата, която видях! Тя ще е невестата ми и никоя друга!

— Синко! — рекъл бащата. — Дай ми време. Ще изпратя хора при баща й, да я поискат за тебе! Така ще ти бъде донесено онова, което въжделееш! Така аз някога направих с майка ти! Ако пък баща й не се съгласи — ще срина царството му! — после извикал Азиз при себе си и го запитал: — Ти знаеш пътя дотам, нали?

— Да! — отговорил момъкът.

— Искам да тръгнеш с везира ми! — наредил царят, извикал везира и му разпоредил: — Иди на островите Кафур и калесай царската дъщеря за сина ми!

На Тадж ал-Мулук много му се искало всичко да стане по-бързо и заредил следните стихове:

Уж рухна тъмнината — а сълзите текат.

Вълнение изгаря безсилната ми плът.

        Денят с нощта се гонят — свидетели ми стават,

звездите изумени ми лудостта следят,

        а слънцето сълзите поройни изсушава…

        И времето безкрайно тъй трудно преминава…

Азиз и везирът тръгнали на път. Пътували, що пътували, стигнали до островите Кафур. Везирът проводил пратеник до царя да му съобщи за пристигането им. На петия ден царят ги приел и те му разказали защо са дошли. Объркал се царят какъв отговор да даде, защото дъщеря му ненавиждала мъжете и не искала да се жени. Той казал на един от слугите си:

— Иди при господарката си Дуня и й кажи с каква молба е дошъл този везир!

Тръгнал слугата, върнал се след малко и казал:

— Царю на времената! Господарката Дуня се разгневи, скочи срещу мене с тояга, поиска да ми строши главата и аз избягах. Тя ми викна: „Ако ме заставят да се омъжа насила, ще убия онзи, за когото ме омъжат!“

— Сега чухте и знаете всичко! — казал царят. — Предайте поздравите ми на вашия цар и му съобщете, че дъщеря ми ненавижда мъже и не иска да се омъжва!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът се върнал, без да свърши работата. Стигнали пратениците при царя и му съобщили какво се било случило. А той наредил веднага войскарите да вдигнат войниците за бой.

— Не прави това, царят не е виновен! — възразил везирът. — Дъщеря му не желае да встъпва в брак…

Царят се изплашил за сина си Тадж ал-Мулук и му разказал каква е работата, а той възкликнал:

— Татко, ще отида при нея, ще се опитам да я склоня — пък дано да се събера с нея! Иначе ще умра! Измислих! Ще се преоблека като търговец…

— Вземи със себе си везира и Азиз! — посъветвал го царят. — А аз ще ти дам стока за сто хиляди динара!

Така се договорили.

Тръгнали тримата със стоката. Вървели, що вървели, дълъг се видял пътят на Тадж ал-Мулук, но когато един ден ги осветило слънцето, в далечината се мярнало нещо бяло.

— Какво е това? — запитал Тадж ал-Мулук.

— Това е Бялата крепост, градът, към който пътуваш!

Влезли в града и скоро се озовали на градския пазар. Спрели в един голям хан да пренощуват, завързали животните, разтоварили вещите и си починали четири дни. Наели обширен дом с прекрасно подредени стаи и се настанили в него. Везирът и Азиз си мислели как да уредят желанието на Тадж ал-Мулук.

— Нали знаете, че ако стоим тук, никаква работа няма да свършим — казал везирът. — Мисля да ти наемем дюкян на пазара за платове! Всеки, богат или беден, има нужда от прежда и платове! Ще стоиш в дюкяна, пък ако е пожелал Аллах, работата ти ще потръгне, а си и хубавец! А Азиз ще бъде твой помощник.

Облякъл Тадж ал-Мулук дреха на търговец. Отишли на пазара за платове. Сам старейшината го посрещнал. Наскачали и търговците около него, оказали почит на новодошлите, особено на стария везир, защото бил почтен възрастен човек. Всички си помислили, че везирът е търговец с двамата си синове.

— Аз съм стар и изморен от годините — заговорил им везирът. — С мене са тези момци. Дойдох във вашия град и реших да поостанем. Искам дюкян, ама да бъде на най-хубаво място! Тези двамата ще търгуват в него и ще разглеждат града. Нека се учат как се продава, как се купува, как се дава и как се взема, как се губи и пак се печели!

Огледал старейшината царския син и Азиз и много му харесали. Защото този шейх обичал да си убива времето повече с мъжкото, отколкото с женското. Намерил им дюкян посред пазара, голям, изписан, с рафтове от слонова кост и от абанос. Предал ключовете на везира и му казал:

— Вземи, господарю, и Аллах да го направи доходоносен за децата ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Везирът се разпоредил да пренесат в дюкяна всички стоки и платове. Щом се съмнало, той ги отвел в хамама. Изкъпали се младежите и станали така, както го е казал стихотворецът:

Щом докосна ръката — сякаш идва ми радостна вест!

        Светлина и вода изтъкали са стройното тяло!

То блести в свойта нежност и сияе като снегове,

        ароматът на мускус влудяващ от него ухае…

Излезли те от хамама, а старейшината на пазара вече ги чакал. Те целунали ръката му, повели го към дюкяна си — оказвали му чест, нали бил най-главният търговец на пазара и им бил осигурил дюкян! А той, като видял как се поклащат задниците им, започнал да се вълнува, да бушува, да ръмжи, да хърка, гледал ги втрещено и си говорел следните стихове:

Сърцето си гледа, което харесва —

не търси ортак то, щом си хубост калесва!

                То гледа, вълнува се, тихо шепти си:

                „Ах, тази звездичка — как пищно върти се!“

Чули го какво си приказвал, спрели и го заклели да влезе с тях в хамама. Шейхът склонил. Влезли тримата и везирът — който още бил там — излязъл да ги посрещне. Поздравил старейшината, поканил го при себе си, но оня учтиво отказал, а хванал Тадж ал-Мулук за едната ръка и Азиз — за другата и влязъл с тях в друго отделение. Тадж ал-Мулук го търкал, Азиз му поливал вода. На него му се струвало, че душата му е в рая. Свършили си те работата, а той ги похвалил. После седнал до везира да си поговорят. Везирът рекъл на старейшината:

— Хамамът е най-сладкото нещо на света!

— Аллах да ти пази момчетата от зло око! — казал шейхът. — Запомнихте ли какво казаха сладкодумците в хамама?

— Аз ще ти кажа един куплет от това! — обадил се Тадж ал-Мулук:

Животът в хамама е толкова сладък,

        но кратко е времето в него!

Във рая попада се толкова рядко,

        а адът страхотен проклет е!

— И аз запомних нещо от хамама! — намесил се Азиз и пропял:

Да си в хамама, значи цветя върху скала

                студена разцъфтяват — наоколо е огън.

Ти чувстваш, че си в ад, а всъщност си във рай,

                слънца, луни въртят се, красиви, безподобни!

Възхитил се шейхът от стиховете и възкликнал:

— За бога, вие наистина сте се научили на красноречие и добрословие! А сега чуйте мене!

И той запял:

Тук благо на огъня е топлината —

духа ни събужда тъй бодър в телата!

        Не е ли туй чудо? От камъни сводът

        свежест раздава, родена от огън!

И радост се ражда, и болки минават,

дори и сълзи във очи не остават!

Старейшината на пазара ги поканил при себе си, но те отказали и отишли да си починат. Щом се съмнало и дюкяните отворили, те отишли на пазара и отворили своя. Слугите го били подготвили от добре по-добре — покрили пода с копринени черги, поставили две столчета, върху всяко от тях — кръгла царска възглавничка, обшита със сърма. По средата имало и по-голям стол само за почетни хора. Седнал Тадж ал-Мулук на едното столче, седнал Азиз на другото, настанил се и везирът посред дюкяна, застанали прави и слугите, готови да обслужват. Минавали дни, всеки ден хората идвали при тях. Везирът се замислил какво да направи, за да подпомогне царския син в трудното му начинание…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Когато веднъж Тадж ал-Мулук си седял в дюкяна, дошла една старица, видяла го каква стройна снага има, какъв е хубавец, метнала поглед към шалварите му, разглеждала го и мърморела:

— Какъв ще е този момък, ако не цар!

Поздравила го, той отговорил на поздрава, усмихнал й се — Азиз му подсказвал със знаци какво да прави. Поканил я да седне, започнал да й вее с ветрило, докато си поеме дъх, и накрая тя му рекла:

— Синко, такъв красавец си, а явно и по душа си добър… Но май не си от тези земи!

— За пръв път идвам по тези краища! — отвърнал Тадж ал-Мулук и гласът му бил звънък и сладък. — Спрях насам, колкото да поразгледам и този град!

— А какви платове си донесъл със себе си? Покажи ми нещо хубаво, защото хубавото носи само хубаво!

Затупкало сърцето на Тадж ал-Мулук при тези думи, но не схванал съвсем смисъла им. Азиз му намигнал и той отговорил:

— Имам всичко, каквото пожелаеш! Имам неща, които са прилика само на царе и на царски дъщери! За кого го искаш, за да ти разтворя онзи топ, който е най-ценен?

— Искам платно, което да отива на Дуня, дъщерята на цар Шахраман!

Зарадвал се Тадж ал-Мулук и наредил на Азиз:

— Дай тук най-хубавото от стоката ни!

Донесъл Азиз топ платно и го разгънал пред старицата.

— Избери това, то ще й подхожда! — казал Тадж ал-Мулук. — Такива неща само при мене има!

— Колко струва? — запитала тя.

— Нима трябва да се пазаря с жена като тебе за такава дребна работа! — казал Тадж ал-Мулук.

— Лицето ти е красно, делата ти — прекрасни! — казала старицата. — Щастлива ще бъде онази, която ще спи в прегръдките ти, онази, чиято снага ръцете ти ще милват, а устните ти ще целуват — дано да бъде хубавица като тебе! Как се казваш, синко?

— Тадж ал-Мулук! — отговорил той.

— Че това е име на царски син! — възкликнала старицата. — Но ти си с дрехи на търговец!

— Родителите му много са го обичали, затова са го нарекли така! — обяснил Азиз.

— Вярвам ви, пък дано Аллах да ви пази от уроки! — взела тя плата и си тръгнала. Отишла право при Дуня и й казала: — Господарке, донесла съм ти хубав плат!

Разгледала Дуня плата, харесал й и тя рекла:

— Какъв хубав плат! Не съм виждала такъв в нашия град!

— Господарке! — започнала старицата. — Да видиш пък продавачът какъв хубавец е! Сякаш Ридуан^[1], без да ще, е открехнал вратите на рая и от там е изскочил търговецът, за който ти говоря. А после е дошъл в града ни, за да продава скъпи платна! Как ми се ще той да бъде тази вечер при тебе и да заспи на гърдите ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Дуня се разсмяла от думите на старицата и рекла:

— От Аллаха се засрами, бабке! Да не си полудяла! Я дай плата да го разгледам хубавичко! — взела пак плата, разгънала го, опипала го, харесала го много и възкликнала: — Ама наистина е хубав!

— Пък ако беше видяла стопанина му…

— А ти запита ли го дали има нужда от нещо? Ако моли за нещо, нека му се даде!

— Аллах да запази твоята съобразителност! — поклатила глава старицата. — За бога, сигурно има нужда от нещо! Има ли човек, който да няма нужда от нищо!

— Иди при него! — наредила й Дуня. — Поздрави го и му кажи: „Ти ни направи чест, че дойде в нашия град! Каквито и нужди да имаш, ще ги удовлетворим с радост!“

Старицата се върнала при Тадж ал-Мулук, поела си дъх и му казала какво й била поръчала Дуня. Зарадвал се Тадж ал-Мулук и си рекъл: „Постигнах, каквото исках!“ А на старицата рекъл:

— А може ли да отнесеш писмо от мене до господарката ти, пък после да ми върнеш отговора?

— С желание и готовност! — казала тя.

— Дай ми хартия, мастилница и медно перо! — обърнал се Тадж ал-Мулук към Азиз и когато той му ги подал, написал:

Аз пиша ти, о, моя възжелана —

раздялата със теб отваря рана!

        Най-първо пламва огънят в душата.

        След него — страст изпълва ни телата.

И, трето — вече нямам аз търпение.

Четвърто — цял изпълвам се с вълнение.

        Кога пък, пето, с поглед ще те видя

        и идва ли денят за среща свиден?

Подписал го и добавил следния куплет:

Пиша ти, а сълзите текат

                и по бузите следи чертаят.

Чакам с трепет твойта доброта

                и мечтите в плът да се изваят.

Сгънал го, дал го на старицата, прибавил хиляда динара и казал:

— Майко, приеми този дар като израз на уважението ми!

Взела тя парите, отишла право при Дуня и й рекла:

— Господарке! Търговецът ти изпрати по мен писмо.

Царската дъщеря прочела писмото и възкликнала:

— Някакъв си търговец да търси среща с мене? Ако не се боях от Аллах, щях да наредя да го оковат пред дюкяна му!

— Че какво има в това писмо, та толкова е наранило сърцето ти? — запитала старицата. — Да не би да иска от тебе нещо неправедно или да ти пише колко е струвал платът?

— Той говори за любов! Откъде този дявол ще знае за мене и ще се осмели да ми пише такива неща?

— Господарке! Ти седиш във високия си дворец, никой не идва при тебе, дори птица не долита! Не те достигат зли думи и упреци, не те лаят кучета! Не ме упреквай, не знаех какво има в писмото. Но мисля, че трябва да му отговориш.

— Подай ми мастилница, хартия и медно перо! — разпоредила се Дуня и написала:

О, ти, преструващ се на влюбен, запомни:

        със мен покой желан не ще намериш!

С луната ли, простак, ще се сравниш?

        Луна със простосмъртен се не мери!

Съветвам те: щом трябва ти любов,

        бъди по-скромен! Иначе — опасно!

Ако се върнеш пак към своя зов,

        Очакват те и мъки, и нещастия!

Кълна се в милостивия Аллах,

        що движи светлините в небесата:

ако нахалстваш пак във своя грях,

        ще те обеся върху клон в гората!

Взела писмото старицата, а щом се съмнало, отишла в дюкяна на Тадж ал-Мулук и му подала писмото:

— Когато прочете писмото ти, господарката Дуня се разгневи, но аз й заговорих ласкаво, разсеях яда й, докато сърцето й се смекчи, и тя ти написа отговора! — благодарил й Тадж ал-Мулук и наредил на Азиз да й даде хиляда динара. После прочел писмото и се разплакал. Свило се сърцето на старицата и запитала: — Синко, какво толкова има в това писмо, че те разплака?

— Заплашва, че ще ме убие или ще ме обеси! — отвърнал той. — Иска да престана да я закачам! По-добре ще е да умра! Ти ще отнесеш отговор, пък тя да прави каквото ще!

Взел хартия и написал следното:

Ти вчера ме заплаши със смъртта —

        смъртта за мен почивка е желана!

За разделени влюбени е дар в нощта

        и лек за незарастващата рана!

За бога, влюбен съм и се кълна,

        че роб съм твой незаменим, единствен!

Аллах, прости ми страшната вина —

        нали ми е простено, че обичам!

Старицата взела писмото и рекла:

— Успокой сърцето си, изсуши очите си. Сигурна съм, че непременно ще постигнеш онова, към което си тръгнал!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Старицата отишла при Дуня, дала й новото писмо, а царската дъщеря го прочела, разгневила се и викнала:

— Иди при него! Кажи му: „Ако продължаваш да й пишеш, тя ще ти отсече главата!“

— Ами ти му напиши тези думи в писмо! — казала старицата. — Аз ще му го отнеса и той ще се уплаши!

Дуня взела хартия и написала върху нея:

Небрежен си — а лошо ще се случи!

                Не искам, горделивец, да те видя!

Нима звездата искаш да получиш?

                Нима луната искаш да залюбиш?

Как смееш да желаеш с мене среща,

                снагата стройна страстно да притиснеш?

Я откажи се, че беда зловеща,

                нещастие жестоко ти се пише!

Дала писмото на старицата, която го отнесла на Тадж ал-Мулук. Той пък наредил следните стихове:

Съдба, не давай да остана сам,

        задето влюбен съм, тъй строго не съди ме!

Живота прекъсни ми, ако щеш, съдба,

        ала с далечната любима събери ме!

— Прости ми, че те моря без полза! — казал той на старицата и наредил на Азиз да й плати хиляда динара. — Това писмо или ще ни събере завинаги, или ще ни раздели завинаги!

— Синко! — рекла тя. — И аз искам тя да бъде твоя! Ти си луна с лъчи блестящи, тя е утринно слънце изящно! Ако не ви събера, значи без полза съм живяла! Цял живот съм хитрувала и деветдесетте стигнах, толкова ли няма да мога да свърша такава проста работа — да събера двама млади!

Успокоила сърцето му и тръгнала при Дуня, но преди да стигне, скрила писмото в косите си. Седнала до нея, поклатила глава и рекла:

— Господарке, да беше попощила косата ми — от дълго време не съм влизала в хамама!

Запретнала царската дъщеря ръкави, разбъркала косата й и започнала да я пощи. И ето че писмото паднало. Видяла го Дуня, отворила хартията, прочела я, разгневила се и викнала:

— Всичко, което ми се случи, от тебе се появи, зловредна бабичко! Ако не ме беше отгледала, ей сега щях да те цапардосам! От коя земя се появи този търговец? Няма човек, който да се мери с него по нахалство!

А старицата я погледнала и рекла:

— Ех, така е. Никой не бива да ти говори такива неща — поне от страх пред властта на баща ти! Няма да е зле да му отговориш точно в този дух!

Царската дъщеря пак взела хартия, мастило и перо и написала следните стихове:

Защо да те упреквам? Че си глупак — разбрах!

        Не ще те спрат дори и редовете страшни!

Пак казвам — престани със своята игра!

        Чер гарван смърт ти носи — жестока и ужасна.

Теб малко ще ти бъде дори жестока смърт!

        Махни се! Под земята, щом искаш, дом създавай!

Иди във нея — щом върху нея нямаш път,

        и колкото си щеш там раздялата възпявай!

Дала писмото на старицата. Тя отишла при Тадж ал-Мулук. Прочел го той, разплакал се пак и разказал на бащиния си везир, че работата по сватосването никак не върви. Везирът го изслушал и рекъл:

— Друго не можеш да сториш, но я пак седни да й напишеш писмо, току-виж я трогнеш!

И Тадж ал-Мулук написал:

О, боже, моля ти се от душа, спаси ме!

Във скърбите ми, в злото удави ме!

        Тя зла е — аз я нежно възхвалявам,

        гнети ме — аз я в стихове възпявам,

заплахи дишам… Няма край навек!

Лечител няма! Боже, дай ми лек!…

Предал писмото на старицата. Тя го взела и го отнесла на Дуня. Царската дъщеря го прочела, много се разгневила, викнала слугите и им наредила:

— Хванете тази хитра старица и я бийте с налъмите си!

Заудряли я те с налъмите си и я били, докато паднала в несвяст. После им наредила да я захвърлят зад портата. Там тя дошла на себе си, изправила се и тръгнала — присядала тук, присядала там и бавно стигнала до дома си. На сутринта отишла при Тадж ал-Мулук и му разказала всичко, което й се било случило.

— Срам ме е, майко, за това! — казал той. — Но нали всяко нещо е съдба и тя е предначертана!

— Изсуши си очите! — рекла старицата. — Аз пак ще се опитам да те сгодя за тази мъчителка, която ме преби от бой!

— Кажи ми, бабке, защо тя не обича мъжете? — запитал я Тадж ал-Мулук.

— Една нощ насън видяла някакъв ловец. Той прострял мрежа по земята и пръснал наоколо зрънца пшеница. Седнал наблизо, а през това време долетели всякакви птици и накацали по мрежата да кълват. Сред птиците имало два гълъба — мъжки и женски. Мъжкият се заплел в мрежата, заудрял с криле. Женската му се завъртяла и кацнала до него. Ловецът нищо не забелязвал, а гълъбицата разплела с човка дупката, в която бил попаднал нейният любим, дръпнала го с клюн и успяла да го откачи. Двата гълъба отлетели. По едно време ловецът пак постлал мрежата, съзрял дупката, закърпил я, хвърлил зрънца и седнал по-надалече. Птиците пак накацали. Този път в мрежата се хванала гълъбицата. Изплашили се птиците, излетял и мъжкият и не се върнал при жена си. Дошъл ловецът, хванал гълъбицата и я заклал. Господарката се стреснала, ужасена от съня си, и си казала: „Всичко мъжко е такова, добро в него няма!“

Свършила разказа си, а Тадж ал-Мулук казал:

— Майко, ще ми се да я погледна поне веднъж, пък ако ще после да умра! Измисли как да я видя!

— Тя има градина под двореца си! — казала старицата. — Ходи там веднъж на месец и влиза през тайна вратичка! След десет дни идва времето, когато ще излезе на разходка. Пази се да не те видят!

Излязъл Тадж ал-Мулук от дюкяна си и казал на Азиз:

— Братко, аз вече нямам нужда от дюкяна! Свърших си работата с него, сега ти го дарявам заедно с всичката му стока за благодарност, че тръгна с мене по чужди страни!

Приел Азиз от него този дар, после отишли при везира и споделили с него станалото.

— Какво да правим сега? — запитали го те.

— Ами да отидем в градината! — отговорил той.

Всички тръгнали към градината, видели и пазача, поздравили го. Везирът му дал сто динара и рекъл:

— Вземи тези пари и ни купи нещо за ядене! Ние сме странници, искаме да се поразходим!

Взел градинарят динарите и отговорил:

— Влезте и се разходете!

Той отишъл на пазара, а тримата влезли в градината. След малко се върнал, донесъл печено агне и хляб като памук. Те яли до насита, ръцете си измили, после и халвата поделили, а след туй седнали да си поприказват.

— Твоя ли е тази градина, или си изполичар? — запитал везирът.

— На царската дъщеря Дуня е! — отговорил шейхът.

— Колко ти плащат на месец? — запитал везирът.

— Един динар! — отговорил пазачът.

Везирът огледал градината и видял в дъното дворец, който изглеждал доста извехтял.

— Ще ми се да направя тук добро дело, че да ме запомнят! — казал той.

— Какво добро дело искаш да направиш? — запитал шейхът.

— Вземи тези триста динара! — казал везирът. — Ако е рекъл Аллах, ще направим добро дело за това място!

Прибрали се тримата у дома. На другия ден везирът довел в градината бояджия, железар и рисувач и наредил да белосат двореца, да го украсят с резби и с ковани украшения. Разпоредил се на рисувача:

— Нарисувай върху тази стена ловец, който е заложил мрежа, а в нея се е хванала гълъбица!

Художникът изпълнил заръчаното и везирът рекъл:

— Сега направи и другата стена като първата, но нека ловецът да държи гълъбицата и да допира нож до шията й! А на третата стена ще изпишеш голяма хищна птица, която е хванала мъжкия гълъб и е забила ноктите си в него!

Изпълнил рисувачът всичко, както му било наредено. Везирът му платил и се сбогували.

* * *

Минало известно време и на царската дъщеря й се дощяло да се разходи из градината — а тя отивала там само със старицата. Пратила да я повикат, заговорила й мило:

— Ще ми се да изляза в градината, да погледам дърветата и плодовете, да се отпусна!

— Нека да прескоча до дома — ще се преоблека и веднага ще дойда! — отговорила старицата. Дуня я пуснала. Бабката излязла, отбила се при Тадж ал-Мулук и му рекла: — Приготви се, облечи най-хубавите си дрехи и иди в градината! Влез при градинаря, поздрави го, а после се скрий!

Двамата се договорили какви знаци ще си подават, и тя се върнала при Дуня. Облякъл се Тадж ал-Мулук в царски, дрехи, стегнали кръста му със златен пояс, обсипан със скъпоценни камъни, и тъй издокаран отишъл в градината. Пазачът му отворил вратата и казал:

— Влез и се поразходи! — той не знаел, че царската дъщеря е поискала този ден да дойде в градината.

След малко царската щерка и старицата влезли през тайната вратичка. Пазачът притичал при Тадж ал-Мулук и му съобщил кой идва.

— Какво ще правиш, господарю? — запитал той.

— Ще се скрия в градината! — отвърнал Тадж ал-Мулук.

— Господарке — обадила се в същия момент старицата. — Нямаш нужда от слуги по това време! Докато те са с нас, няма как да се отпуснеш! Отдалечи ги от нас!

— Права си! — казала Дуня и наредила на всички слуги да се оттеглят.

После тръгнала да се разхожда из градината, а Тадж ал-Мулук я разглеждал, без тя да знае. Хубостта й го пленила още повече. Полека-лека Дуня наближила стената на стария дворец, който сега бил разкрасен по волята на везира. Царската дъщеря огледала рисунките и рекла:

— Хвала на Аллаха, точно това видях насън! — разгледала птиците, ловеца, мрежата, чудела се и се маела, после продължила: — Бабо, аз ругаех мъжете, намразих ги, а то виж каква била работата! Виж тук как ловецът коли гълъбицата! А гълъбът… Уж се е спасил, а виж какво му се е случило! Сигурно е искал да дойде при нея, горкият, сигурно е летял към нея да я спаси, но го е сграбчил хищникът и го е изял!

Старицата я забавлявала с приказки и така се доближили до мястото, където се криел Тадж ал-Мулук. Тя му дала знак да се премести под прозореца на двореца. И докато Дуня разглеждала изображенията, обърнала поглед и забелязала момъка. Вгледала се в хубостта му:

— Бабо, откъде е този красавец?

— Не го познавам! — отвърнала старицата. — Но ми се струва да е син на велик цар!

Дуня загубила ума и дума по Тадж ал-Мулук, разбудила се страстта й и тя рекла на старицата:

— Толкова е красив!

— Така е, господарке! — потвърдила старицата. После тайно дала знак на царския син да си върви. Момъкът се прибрал у дома и разказал всичко на везира и на Азиз.

* * *

А по това време царската дъщеря Дуня, обхваната от страст, безпокойство и тъга, се обърнала към старицата:

— Само ти можеш да ме срещнеш с този момък!

— Аллах да ни пази от злия дявол! — казала старицата. — Ти не искаше да видиш мъж — как така сега не се побоя да се влюбиш?

— Помогни ми да се срещна с него! Ще получиш хиляда динара и дрехи за още хиляда! Ако не ми помогнеш да го срещна, ще умра!

— Иди си в двореца! — рекла старицата. — Ще направя така, че да се срещнете! Ще си жертвам живота, стига вие да сте доволни! — прибрала се Дуня в двореца си, а старицата притичала при Тадж ал-Мулук. — Хитростта сполучи! — рекла и му разказала всичко, каквото било станало с Дуня.

— Слава на Аллаха! Кога ще се срещнем? — запитал той.

— Утре!

Тадж ал-Мулук й дал хиляда динара и я дарил с огърлица за още хиляда. Тя ги взела и отишла право при царската дъщеря, която още от вратата я запитала:

— Бабо, какви новини ми носиш от момъка?

— Узнах къде живее, и утре ще ти го доведа! — отговорила старицата.

Зарадвала се Дуня, дала й хиляда динара и огърлица за още хиляда. Бабата ги взела и се прибрала вкъщи, а на сутринта отишла при Тадж ал-Мулук, облякла го в женски дрехи и му казала:

— Върви след мене и внимавай как крачиш, не бързай, като вървиш, не отвръщай, ако някой ти заговори!

Тръгнал той след нея преоблечен като жена. Стигнали пред портите на двореца. Влязла тя — и той след нея. Минали през седем порти и щом наближили осмата, старицата казала:

— Ако сега ти викнат: „Неволнице, минавай!“, побързай! Ще влезеш в един коридор! От дясната страна е стена с много врати. Преброй пет и влез в шестата — там е твоето желание!

Тръгнала тя напред, той — след нея. Стигнали пред портата на главния пазач. Той видял старицата, зърнал, че с нея върви забулена жена — а това бил Тадж ал-Мулук, — и запитал:

— Какво прави тази неволница с тебе?

— Господарката Дуня иска да я купи, защото е узнала, че това момиче може да върши най-различни работи! Затова ми нареди да я доведа… — отговорила старицата.

— На мен господарката Дуня нищо не е казвала! Не мога да я пусна! — казал слугата. — Царят нареди никой да не припарва в двореца, без да го претърся…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Старицата се престорила на гневна и викнала:

— Знам, че си умен и добродетелен, но ще отида и ще й кажа как не си искал да пуснеш неволницата на господарката Дуня! — после се обърнала към преоблечения Тадж ал-Мулук: — Минавай!

Той влязъл, преброил пет врати и влязъл в шестата. Намерил там Дуня — тя го чакала изправена. Щом го зърнала, веднага го познала и го притиснала в прегръдките си. Влязла и старицата.

— Бъди пазителка на вратата! — рекла й Дуня.

А после тя и Тадж ал-Мулук забравили всичко на света, притиснали се един към друг, прегърнали се, бедро с бедро се докоснали — и така до зори.

Когато се съмнало, старицата заключила вратата след себе си, после им донесла ядене. Те хапнали и пак се забравили — до здрач. И така — цял месец.

* * *

Когато Тадж ал-Мулук влязъл в двореца, везирът и Азиз останали да го чакат. Чакали, що чакали и разбрали, че няма да излезе. Решили, че сигурно е загинал.

— Какво ще правим? — запитал Азиз.

— Тази работа е съмнителна! — отговорил везирът. — Ако не се върнем при баща му и не му кажем какво се е случило, той много ще ни се разсърди.

Начаса се приготвили и потеглили към Зеления град, право при цар Сулейман шах. Пристигнали и му съобщили какво е станало със сина му. Скочил той, разлютил се, наредил да призоват царството му на джихад. Войската се изправила като стена до хоризонта и той тръгнал да търси сина си.

* * *

А Тадж ал-Мулук и Дуня продължавали да живеят така повече от половин година. От ден на ден обичта им един към друг ставала по-силна.

— Трябва да знаеш, любима на сърцето и душата ми, че колкото по-дълго съм при тебе, толкова нараства страстта ми, защото все още не съм ти казал онова, което искам! — рекъл Тадж ал-Мулук.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

— Какво искаш да ми кажеш, светлина на очите ми и сладост на сърцето ми? — запитала Дуня. — Ако е повече от прегръдки, целувки и преплитане на нога в нога, прави това, което ти харесва — Аллах не ни е ортак!

— Не това ми се ще! — казал той. — Иска ми се да ти кажа, че съм цар и царски син! Великият ми баща се казва Сулейман шах. Именно той изпрати някога везира си да те калесва за мене! Сега ми се ще да отида при баща си, той да изпрати пратеник при баща ти, да ни сватосат, да те омъжат за мене и да си отдъхнем!

Това било точно онова, което и на нея се искало. Така се договорили.

На следващото утро цар Шахраман седял на трона си. Влязъл главният златар, като държал в ръцете си ковчеже. Отворил го и извадил от него красива кутия за сто хиляди динара, пълна със скъпоценни камъни, рубини и изумруди. Замаял се царят, като я видял, обърнал се към един от слугите си — а той се случил точно главният пазач, същият, който се бил скарал със старицата при влизането на Тадж ал-Мулук. Рекъл царят на пазача:

— Вземи тази кутия и я отнеси на дъщеря ми Дуня!

Взел я слугата, стигнал до покоите на царската дъщеря и понечил да влезе, но било заключено. Старицата спяла при прага на вратата. Чула, че слугата тропа, изплашила се и викнала:

— Почакай, ей сега ще донеса ключа! — и избягала.

Слугата се досетил, че има нещо съмнително, насилил дръжката, влязъл в стаята и що да види — Дуня, прегърната в леглото с Тадж ал-Мулук. Спели като къпани. Ахнал от изненада! Обърнал се да иде при царя и да му съобщи какво е видял, но в този миг Дуня се стреснала, видяла слугата, побледняла и викнала:

— Кафур, скрий и ти онова, което Аллах скри!

— Не мога да скрия нищо от царя! — отвърнал Кафур и затворил вратата след себе си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Кафур се върнал тичешком при царя и казал:

— Ето, връщам кутията! Не мога да скрия нищо от тебе, царю! Видях как един хубав момък спи в леглото с господарката Дуня и двамата бяха прегърнати!

Наредил царят да доведат двамата млади при него. Гневът започнал да го задушава. Посегнал да удари Тадж ал-Мулук, но Дуня подложила лицето си пред ръката му и викнала:

— Убий ме, но не закачай него!

Блъснал я баща й и наредил да я отведат в стаята й. После се обърнал към Тадж ал-Мулук:

— Горко ти! Кажи ми откъде си, кой е баща ти и как си се осмелил да спиш с дъщеря ми?

— Царю! — отговорил Тадж ал-Мулук. — Ако ме убиеш, после сам ще загинеш и всички в царството ти ще съжаляват! Аз съм син на цар Сулейман шах и не знам дали той вече не е тръгнал насам с войските си!

Цар Шахраман решил да го хвърли в затвора, докато провери дали са верни думите му, но везирът му го посъветвал:

— Царю, мисля, че трябва по-бързо да погубиш този хитрец, който се осмелява да посяга на царски дъщери!

— Отсечи главата му! — разпоредил се царят.

Хванал го палачът, стегнал го с въже, вдигнал ръка и се приготвил да отсече главата на Тадж ал-Мулук, но наблизо се вдигнали писъци, хората започнали да затварят дюкяните и царят го спрял.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

Разправят, царю честити, че царят изпратил човек да разбере каква е тази олелия. Върнал се пратеникът и съобщил:

— Видях войски като море развълнувано с вълни разбунтувани, конете им препускат, земята под тях трепери, но не зная отиде идат и какво дирят.

Още не свършил думите си и ето че довтасали пратеници на идващия цар, между които бил и верният му везир.

— Онова, което сега идва на земята ти, е по-страшно от гнева на древните царе! — казал той. — Това са войските на Сулейман шах, владетеля на Зеления град, на Двата стълба и на Исфаханската планина^[2]. Той справедливостта и реда обича, насилието и обидите отрича. Синът му е при тебе! Ако го намери здрав, ще ти се отблагодари. Ако ли е пострадал, страната ти ще се обърне на пустиня, в която само гарвани ще грачат.

Цар Шахраман се изплашил, събрал големците си и им казал:

— Тичайте и доведете онзи момък!

А Тадж ал-Мулук все още чакал под ръката на палача. Везирът се обърнал към него и видял сина на своя цар. Пратениците развързали въжетата, зацелували ръцете и нозете му. Отворил Тадж ал-Мулук очи, познал везира на баща си и приятеля си Азиз.

Объркал се цар Шахраман, пристъпил към Тадж ал-Мулук, целунал главата му. Насълзили се очите му и казал:

— Синко, не ме кори — не кори злодея за направеното зло! Прости на посивелите ми коси и не разсипвай царството ми!

А Тадж ал-Мулук целунал ръката му и отговорил:

— Не се безпокой, ти си ми втори баща! Но се пази, ако е пострадала любимата ми Дуня!

— Не се бой за нея! — казал царят. — Тя ще получи само радост и щастие! Наредил на големците да вземат със себе си Тадж ал-Мулук и да го облекат в най-отбрани царски дрехи. През това време влязъл при дъщеря си Дуня и я намерил да плаче. Тя била взела меч, забила дръжката му в земята, насочила върха му точно срещу сърцето си между гърдите, навела се над него и си говорела:

— Трябва да се погубя, не мога да живея без любимия!

— Не прави това ти, най-лична между царските дъщери! — викнал баща й. — Прости на баща си! Само от тебе зависи дали ще те омъжа за оня момък!

Тя се усмихнала и отговорила:

— Иди и ми го доведи! — царят бързо довел Тадж ал-Мулук. Тя прегърнала любимия си, притиснала се до него и рекла: — Разтревожих се за тебе! — после се обърнала към баща си. — Може ли някой да не забележи толкова хубав момък, цар и царски син!

Цар Шахраман отишъл при везира и му казал да се върне при султана си и да му съобщи, че синът му е добре, здрав е и живее най-сладък живот. После извадил сто отбрани жребеца, сто бързоходни камили, сто мамелюци, сто роби и сто войници и изпратил всичко това в дар. Потеглил и сам извън града да посрещне гостите. Цар Сулейман шах тръгнал бързо насреща му, притиснал го в прегръдките си, сложил го да седи до неговия трон и двамата се заприказвали. Не минало много време, ето че и Тадж ал-Мулук дошъл, застанал пред него с цялата си хубост в нови дрехи облечен.

— Искам да оженя сина си за дъщеря ти пред най-почетни свидетели! — казал цар Сулейман шах.

Съгласил се цар Шахраман и наредил да извикат кадия и свидетели. Дошли те и записали черно на бяло, че Тадж ал-Мулук се е оженил за Дуня.

— Азиз е благороден мъж! — казал Тадж ал-Мулук на баща си. — Той ми служи добре, две години прекара с мене! Трябва да му приготвим стока за търгуване, да се върне с достойнство!

Приготвили за Азиз сто товара от най-скъпо и хубаво платно. Тадж ал-Мулук се сбогувал с него. Приел Азиз дара и се върнал в града си. Намерил майка си — тя му била построила посред къщи гроб и седяла край него. Заварил я с разпусната коса, сълзи от очите й се леят, а тя тихо куплети си пее:

Аз бродя, търся гроба ти безимен…

Къде си ти? Отговори ми, сине!

        Синът прошепнал: — Как да отговоря?

        Под пръст и камъни съм аз затворен,

в жестока пръст от червеи изяден…

О, забравете!… Аз съм ви забравил!…

И още не свършила песента си, когато Азиз влязъл при нея. Скочила тя към него, прегърнала го. Той й разказал какво му се било случило. Заживял при нея и цял живот оплаквал лековерието си.

 

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везира Дандан:

* * *

А цар Сулейман шах стигнал страната си, направил на сина си втора сватба и тя продължила цял месец. И така си заживели в най-сладък живот, толкова, колкото им е определил онзи, който взема душите…