Хиляда и една нощ (43)

Приказка за лисицата, вълка и човека

Слушай тогава, царю! Лисица и вълк се заселили в общо леговище. Живели, каквото живели, но вълкът захванал да я тормози. Опитала се тя да го вразуми:

— Ако продължаваш така, Аллах ще ти проводи Човека, сина Адамов. Хитър и лукав е той, улавя птица в небето, риба в морето и планина може да повдигне. Откажи се от злото!

Вълкът взел да я хока:

— Ти пък коя си, че си тръгнала света да оправяш?

И я пернал силно с лапа. Тя се извинила за лошия си език и му казала следните стихове:

Ако случайно днес пред вас съм съгрешила

и милите ви чувства съм с нещо накърнила,

        ще се разкая аз, а вие ще простите

        греха на провинената и ще ме извините.

Вълкът приел извинението й. Казал й само:

— Не говори за нещо, което не те засяга, и слушай онова, което не ти приляга…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че лисицата отвърнала:

— Не желая да те ядосвам. Мъдрецът е казал: „Не говори, преди да са те попитали. Прави разлика между онова, което не те засяга, и онова, което те засяга. На лоши хора не давай добър съвет — ще ти се отплатят със зло“.

Вълкът се усмихнал приветливо, но в душата си затаил коварство. Казал си: „Трябва да погубя тази лисица!“

Досетила се лисицата какво й готвел вълкът, и си рекла: „Наглостта и злоезичието ни водят към гибел и неприятности. Та нали е казано: «Гроб на ближния си не копай, ще паднеш в него, знай». И още: «Който невежа остава, горчиво той съжалява». «Вежливостта човешка от злато е по-тежка». И аз трябва да бъда вежлива с този злосторник и да измисля как на свой ред да го погубя“. После му рекла:

— Бог прощава и разкайва своя раб, щом той извърши грях. Извърших грях, защото съвети давах, но правдата не говореше в мене. Заболя ме, но бях доволна. Та нали мъдрецът е казал: „Удари ли те учител, първо ти става болно, а сетне изпитваш сладост, като да си ял най-чист мед“.

— Всичко ти прощавам и грешката ти оправдавам, но ти не подценявай силата ми и ми стани покорна робиня!

Веднъж лисицата отишла на лозе. Зад оградата имало дупка. Рекла си: „Тая дупка не ще да е случайно тука. Казано е: «Не заобиколиш ли дупка, когато я видиш, и непредпазливо до нея отидеш, себе си мамиш и знай, чака те гибелен край». Чувала съм, че хората държат в лозята си чучела досущ като лисици. Слагат пред тях грозде в паници. Щом гроздето види, хитрата лисана хуква да си хапне и — хоп! — право в капана! Чини ми се, че тук има някаква клопка!“ Огледала дупката, а тя — дълбока яма, изкопана от стопанина на лозето, за да падат в нея животните, които му ядат гроздето. Била покрита с шума. Лисицата се дръпнала назад и си казала: „Дано в тази яма се сгромоляса вълкът. Тогава ще мога да стана господарка на лозето и ще си заживея тук доволна и честита“.

След това поклатила глава, високо се изсмяла и затананикала:

Де да можех да видя, каква изненада,

вълк в ямата да пада.

        И ей така, напук, до нея да застана,

        далече да остана.

Ще почне да ликува душата ми злорада:

„Мри, вълчо, без пощада!

        Да може лозето от теб да види мир,

        да го озобам най-подир!“

Тя отърчала при вълка и му рекла:

— Аллах ти помогна да се добереш до лозето! Това е голяма сполука! Честито да ти е! Сега ще можеш без труд да ядеш колкото си искаш грозде!

Вълкът не се усъмнил в думите й. До дупката тя му казала:

— Влизай в лозето, но недей събаря оградата, пък за другото ще се погрижи Аллах.

Пъхнал се вълкът, но се строполил в скритата яма. Лисицата надзърнала, видяла вълка да плаче, заплакала и тя. Вдигнал вълкът глава нагоре и рекъл:

— От жалост по мене ли плачеш, лисице?

— Ами! Плача не защото си паднал в ямата, а загдето толкова дълго си живял и че едва днес падна в нея. Но сега ти ще останеш тук до своя край!

— Върви, лисице злосторнице, при майка ми. Кажи й каква беда ме е сполетяла! Дано измисли някоя хитрина, та да ме отърве!

— В беда те въвлече твойта лакомия. Нима си забравил думите на мъдреца: „Преди да сториш нещо, мисли за последствията, че после току-виж ти се стоварят бедствията“.

— Уж твърдеше, че искаш да бъдем приятели. Защо си толкова злопаметна? За всяка грешка има и прошка — а наказанието е от Всевишния.

— Животно най-невежо сред дивите породи, най-плиткоумен звяр във майката природа, че бе жесток към мен, забрави май, високомерието ти беше безкрай! Ти потъпка ни другарството и не спази казаното от поета:

Дори да можеш, шега недей потисник става,

в един прекрасен ден и нему отмъщават,

        че даже да заспиш, невинна жертва бдяща

        ще те кълне. Окото на Аллах е зрящо!

— Кумице лисице, не ми придиряй за минали прегрешения. Нали великодушните се славят с опрощение?

— Гиди грубиянино, твоите приказки сладки и замисли гадни ми напомнят приказката за ястреба и яребицата! — отвърнала лисицата и заразказвала: