Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка на третия просяк Аджиб ибн Хасиб за медния конник

— Моята история не е като тяхната, но разказът ми е още по-смайващ и по-странен. Тези двамата са били осъдени от съдбата, а аз сам изграждах съдбата си, със собствените си ръце, създавах си мъки със собствените си мисли!

Бях цар, син на цар. Умря баща ми и аз поех царството от ръцете му. Градът ми беше на море, а то бе широко, в него имаше много големи острови. Аз притежавах в пристанището петдесет търговски кораба, петдесет по-малки кораба за разходки и сто и петдесет бойни кораба.

Веднъж реших да се поразходя из островите, натоварих десет кораба с храна за цял месец. Пътувахме двайсет дни. През една нощ срещу нас задухаха ветрове в различни посоки. Морето вдигна огромни вълни срещу корабите и те се блъскаха една в друга. Над нас се спусна непрогледен мрак. Водите пред нас бяха чужди и непознати… Огледах морето и видях в далечината нещо черно, което ту се показваше, ту потъваше в морската пяна. Най-старият от моряците изведнъж заскуба брадата си и завика:

— Гответе се да мрете, молете се за душите си! Господарю, объркахме пътя! Утре ще стигнем до планина от черен камък, която се нарича Магнитния камък — вълните невъзвратимо ни влекат към него! Корабът ще се разглоби, защото всички гвоздеи ще полетят към скалата и ще се залепят за нея. Аллах е скрил в Магнитния камък тайна — всяко желязо да се залепва за него! Само Всевишният знае колко кораба са се разбили там от най-древни времена до днес! А върху Магнитния камък се издига кубе от жълта мед, опряно върху десет колони. Над кубето има конник, а в ръката му — медно копие. Върху гърдите му е окачена оловна плоча с имена, начертани върху нея с тайнопис. Докато този конник стои върху коня си, корабите, които минават край него, ще се разглобяват, всичките им пътници ще загиват, всичко, що е от желязо, по тях ще се залепва за планината. Спасението ще дойде едва след като този конник бъде свален от коня!

Когато се приближихме до онази планина, вече се разсъмваше. Вълните ни носеха нататък въпреки желанието ни. Под нея корабите се разглобиха, всяко желязо по тях полетя към Магнитния камък, а ние се държахме върху остатъците им. Някои оживяха, други се удавиха, но удавените бяха повече от живите. Онези, които оживяха, повече не можаха да се срещнат, защото вълните и ветровете ги разхвърлиха в различни посоки.

Аз бях спасен от всевишния Аллах, защото той искаше да ме постави пред нови трудности, да ме подложи на изпитания. Измъкнах се върху една дъска, а вятърът и вълните ме изхвърлиха към планината. Тръгнах по извилата се пътека нагоре по нещо като стъпала, издялани в скалата, и призовах Аллах да ми помогне…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на третия просяк:

* * *

Опитах се да се изкача на планината, като се хващах за издатините. Но при кубето силите ми се изчерпаха. Влязох под него и благодарих на Аллаха за избавлението си. Там и заспах. И чух глас да ми говори:

— О, Аджиб ибн Хасиб! Щом се събудиш, изрови дупка там, където са нозете ти! В нея ще намериш меден лък и три оловни стрели с написани върху тях тайни писмена. Стреляй по конника върху кубето — така ще отървеш хората от това голямо зло! Щом го събориш — ще изтървеш лъка от ръката си! Тогава морето ще се надигне и ще потопи планината. Ще се появи лодка, а в нея — човек от мед, но друг, не онзи, когото ще събориш. Качи се с него — той ще те вземе със себе си и ще пътува с тебе, докато те доведе до Острова на избавлението! Там все ще се намери някой да те отведе до страната ти! Само не трябва да споменаваш името на Аллаха!…

Събудих се, надигнах се и направих онова, което ми бе подсказано. Улучих конника и го съборих, той падна в морето, падна и лъкът от ръката ми. Морето се надигна и започна да потопява планината. Сред морето видях лодка, която идеше към мене. В нея седеше меден човек, на гърдите му — оловна плоча с написани върху нея знаци и заклинания. Качих се. Мълчах и не приказвах. На десетия ден забелязах Острова на избавлението. Толкова се зарадвах, че не се сдържах и възхвалих Аллаха. Но още не бях изрекъл думите си, когато човекът ме изхвърли от лодката и се върна обратно в морето. Знаех да плувам. Плувах цял ден до вечерта. Една вълна се надигна нависоко като крепостна стена, понесе ме и ме изхвърли на сушата. Изкачих се, изцедих дрехите си и ги изсуших. Заспах, а като се събудих, видях една долина. Обиколих я. Разбрах, че съм на малък остров, ограден отвсякъде от море. Казах си: „Всеки път, спася ли се от една беда, попадам на друга, по-голяма!“ И докато мислех какво да правя, и сам си пожелавах смърт, забелязах в далечината кораб. Побързах да се кача на едно дърво. Корабът пристана на брега. От него слязоха десет роби с лопати и започнаха да копаят. Разкри се плоча. Вдигнаха я — отвори се вход. Върнаха се на кораба и започнаха да пренасят от него хляб, брашно, мед, масло, овнешко — всичко, от което се нуждае жив човек. Стоварваха нещата под плочата. Слезе и един много възрастен шейх. Той водеше за ръка момче — сякаш отлято в калъпа на красотата, в най-изящни дрехи. Напомняше разцъфтяла клонка, която може да омае всеки с красотата си. Двамата стигнаха до плочата. Слязоха под нея и изчезнаха от очите ми. После шейхът излезе без момчето. Заровиха всичко, както си бе, и се върнаха на кораба.

Щом корабът отпътува, слязох от дървото и отидох там, където бяха засипали земята. Разкопах почвата и се откри плочата. Тя бе дървена, голяма като воденичен камък. Вдигнах я — под нея се откри стълба от дялани камъни. Слязох по нея. Видях чиста стая, подредена с копринени черги. Момчето седеше върху висока скамейка, а за да е на по-меко, под него имаше възглавница. В ръцете си държеше ветрило, при нозете му имаше мускус и други благовония. Беше само. Като ме видя, и побледня.

— Не се бой! — рекох. — Аз съм смъртен като тебе, царски син съм! Съдбата ме остави заедно да сме си дружина. Я ми разкажи твоята история, какво се е случило, та живееш сам под земята?

Момчето дойде на себе си, покани ме да седна и заразказва:

— Братко, моята история е странна! Баща ми върти голяма търговия. Търговците пътуват с негови кораби до най-далечни страни. Но той си нямал син. Веднъж сънувал, че ще му се роди момче, но че животът му щял да бъде кратък. На следващата вечер майка ми забременяла с мене. Тежко минавали дните, докато ме носела, но когато ме родила, баща ми се зарадвал, че макар и да бил в края на живота си, съм се бил родил. После събрал предсказатели. Обсъдили как съм се родил, и рекли: „Синът ти ще живее петнайсет години. Над него виси опасност, но прескочи ли я — може и по-дълго да бъде. А причината за неговия край е следната: в Морето на гибелта се намира Магнитната планина. На нея има меден конник. Петдесет дни след като конникът падне от коня си, твоят син ще умре. А убиецът му ще бъде онзи, който събори конника. Той е цар и се казва Аджиб ибн Хасиб“. Баща ми се затъжил. Все пак той ми даде най-добро възпитание. Но ето че станах на петнайсет години. Преди десет дни до баща ми стигна вест, че конникът е паднал в морето, а онзи, който го бил съборил, се казвал Аджиб, син на цар Хасиб. Изплаши се и затова ме доведе до това място.

Изслушах разказа му и си казах: „Как мога аз да направя такова нещо! За бога, никога няма да го убия!“

— Не е нужно да умираш — стига ти колкото се измъчваш! — казах. — Аз ще остана при тебе, ще ти прислужвам, а след това ще се прибера у дома.

Разговаряхме до вечерта. Запалих голяма свещ и кандилата. Приготвихме нещо за хапване, нахранихме се. Мина полунощ, той заспа, завих го, легнах и аз и заспах. Събудих се, затоплих вода, побутнах го нежно, събудих го и му налях топла вода да си измие лицето.

— Ти ми правиш добрина, момко! — каза той. — За бога, щом се измъкна от тук — ще те възнаградя! Пък и кой ли ще е този Аджиб ибн Хасиб? А ако аз умра — ти живей в мир!

Трийсет и девет дни му прислужвах, забавлявах го и си разговаряхме. На четирийсетия момчето радостно каза:

— Братко, хвала на Аллаха, който ме спаси от смърт! Това стана благодарение на твоята поява! Сега ще те помоля да ми стоплиш вода, че да се поизмия! — момчето се изми, отпусна се на постелята и каза: — Братко, отрежи ми парче диня, гледай да е сочна, с дъх на треви!

Влязох в килера, отбрах от лавицата една хубава диня и рекох:

— Господарю, имаш ли нож?

— Ето го, над главата ми! — отговори той.

Протегнах се, хванах ножа за дръжката. В този миг кракът ми се подхлъзна, политнах встрани и паднах върху него. И ножът направи онова, което е било записано във Вечната книга на предопределението — той се заби в сърцето на момчето и то умря начаса. Изкрещях, раздрах лицето си, разкъсах дрехите си и възкликнах:

— „Аз съм Аллах и на него се уповаваме“. О, мюсюлмани!

Но нали, за да извърши Аллах нещо, трябва да се намери някой, който да го извърши.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на третия просяк:

* * *

Скочих, изкачих се по стълбата и натрупах пръстта на мястото й. Хвърлих поглед към морето и забелязах кораб, който приближаваше към сушата. Изплаших се и веднага се качих на едно високо дърво.

Слязоха робите, слезе и бащата на момчето. Изкопаха земята, слязоха долу и намериха момчето заспало, лицето му свети от свежата баня, облечено в чисти дрехи, но ножът — забит в гърдите му. Завикаха, заплакаха, а шейхът падна в несвяст. Робите завиха момчето с дрехите му, покриха го с копринена завивка и го понесоха към кораба. Шейхът раздра лицето си, оскуба брадата си. Рухна на земята, посипа главата си с пръст и заплака още по-силно. После пак падна в несвяст и така остана до залез-слънце. Когато дойде на себе си, той изрече:

        Сърцето ми разкъсва тежка мъка,

                излитат мисли от ума тревожни.

        Съдбата ни осъди на разлъка —

                тъй да живея занапред е невъзможно.

Къде е пътят? Бързам да се срещнем,

душата си да дам на теб, гореща!

Той въздъхна дълбоко и душата напусна тялото му. Качиха го на кораба при сина му, вдигнаха платната и се изгубиха от очите ми.

Слязох от дървото. Останах на острова, докато открих, че водите на запад от него са плитки. Реших, че ще мога да се спася. Прегазих през плитчината и стигнах до истинската суша. Пред мене се издигаха пясъчни дюни — човек върху камила би потънал в тях! Пресякох пясъка. Видях огън, който бляскаше в далечината. Тръгнах към него. Стигнах до дворец, вратата му бе от жълта мед. Когато слънцето блестеше върху нея, тя го отразяваше, сякаш бе огнена. Седнах пред вратата му да си почина.

Не чаках дълго. Появиха се десет момци в пищни дрехи, а с тях — възрастен шейх. Момците бяха еднооки — всеки без ляво око. Те ме поздравиха, разпитаха ме за историята ми. Разказах им какво ми се беше случило, и те ме поведоха в двореца. Посред него видях десет постели, всяка с чаршафи, с по едно синьо одеяло. Посред тях — още една, по-малка, също цялата в синьо. Всеки момък седна на постелята си. Шейхът седна върху малката и каза:

— Момко, седни тук, но не разпитвай нито какви сме, нито защо на всеки липсва по едно око!

Стана, поднесе на всеки храна в паница и питие в друга паница, даде и на мене. А щом мина полунощ, момците рекоха:

— О, шейх, време е да ни платиш по заслуга!

Шейхът отиде в килера и като се върна, на главата си носеше десет подноса, върху всеки поднос — син капак. Даде на всеки момък по един, надигна капаците — във всеки поднос имаше пепел, въглищен прах и черни сажди. Момците забодоха ръце в тях, започнаха да си чернят лицата, да ги дерат и да повтарят:

— Искахме повече, отколкото се дава — и всеки от нас без достойнство остава!?

И така — докато се съмна. После измиха лицата си и се преоблякоха.

Аз загубих ума и дума, замъчи се душата ми, забравих какво ми се бе случило — не можех повече да мълча и да не говоря.

— Хвала на Аллаха, но вие не сте с всичкия си! — възкликнах. — Само луди правят подобни неща! Питам ви в името на най-скъпото ви — защо ви е извадено по едно око, защо така зачерняте лицата си с пепел и сажди?

— По-добре е тайната да си остане наша! — отговориха те. — Споделим ли я, ще станеш като нас!

— Тогава ми помогнете да се завърна при своите, че да не ви гледам така!

Те заклаха един овен, одраха го и казаха:

— Вземи този нож и се намъкни в тази кожа! Ние ще я зашием върху тебе! Ще дойде птица, която се казва Рух. Тя ще полети с тебе и ще те остави на едно място.

Аз се съгласих и те направиха, както казаха. Понесе ме птицата и ме остави на една планина. Разрязах кожата и се измъкнах от нея. Вървях, що вървях — стигнах до дворец. А там — четирийсет неволници, красиви като луни! Щом ме видяха, и възкликнаха:

— Добре си дошъл, добре си заварил, здравей!

Предложиха ми висока постеля, дадоха ми да ям и да пия, пяха и се веселиха. Изпълни се душата ми с радост, забравих всички грижи на света.

Но ето, дойде Нова година и те заразказваха:

— Ние сме царски дъщери! Всяка година ни няма по четирийсет дни, после се връщаме и оставаме до следващата година. Но се боим да не допуснеш някаква грешка, когато ще отсъстваме. Ето, оставяме ти ключовете на двореца. В него има четирийсет хазни. Всеки ден ще отваряш по една от тях — трябва да отвориш трийсет и девет врати! Пази се, не отваряй четирийсетата — ако го направиш, ще ни напуснеш!

Обещах да не отварям вратата, те полетяха и аз останах в двореца сам.

Когато се мръкна, отворих първата хазна. Оказах се в дом като рай, сред зелена градина с пищни дървета, зрели плодове, пойни птици и течащи потоци. Вървях между дърветата, вдишвах ароматите на цветята, слушах песните на птиците. Огледах една дюля, вдъхнах опияняващото й благоухание, както е казал един стихотворец и е стигнало до нас:

О, дюлята ли? Тя е висша сладост

и плодовете й ни носят радост:

        на вино — вкус, на мускус — аромата,

        с цвета на злато, с лик като на луната!

На другия ден отворих втората врата. Видях зад нея широк площад, по средата му — голяма палма. Течеше река, вятър вееше и разнасяше аромата на рози, жасмин, майоран, бял и жълт нарцис.

После отворих третата врата и се озовах в голяма зала с под от цветен мрамор и скъпоценни метали, с инкрустирани великолепни камъни, с решетки от сандалово дърво и алое, а в тях пеят различни птици: славеи, гургулици, черни дроздове, диви гълъби, гукащи кеклици.

После отворих четвъртата врата и се оказах в голям дом, а в него — четирийсет съкровищници с отворени капаци. В тях видях бисери, рубини, хризолити, изумруди, скъпоценни украшения, които с дума не може да се опишат.

Така продължавах да се прехвърлям от място на място, докато минаха трийсет и девет дена. През това време отворих трийсет и девет врати, остана четирийсетата. Тогава умът ми се замъгли, дяволът го запълни с огромно желание да отворя и нея. А само един ден бе останал до срещата ни! Отворих и тази врата и усетих особен аромат. Намирах се в помещение, напръскано с шафран, златни кандила светеха около двата огромни съда за благовония, пълни с алое, амбра и подсладено маково семе. Видях жребец, черен като нощна тъмнина, пред него — ясли от бял кристал, пълни с белен сусам, до тях — корита от същия кристал, пълни с мускусна вода. Конят бе притегнат, готов за езда, седлото му — червено злато. Смаях се и си рекох: „Този жребец е прекрасен!“ Надви ме дяволът! Изведох го, метнах се на него, но той не помръдна. Взех камшик и го шибнах. Той изцвили с рев на падаща гръмотевица, разпери криле, полетя и изчезна във въздуха навръх небесата. После ме хвърли върху някакъв покрив, събори ме, удари ме с опашката си по лицето, извади ми лявото око, размаза го върху бузата ми и избяга.

Аллах ми бе писал да стигна жив и здрав до Багдад. Обръснах брадата си и станах просяк. Ето затова изгубих окото си и обръснах брадата си…

* * *

— И ти отърва главата си, върви си! — казало момичето.

— За бога, няма да си отида, докато не чуя и историята на тези тримата! — отговорил просякът.

Момичето се обърнало към халифа, Джаафар и Масрур и им рекло:

— Разкажете за себе си!

Пристъпил напред Джаафар и разказал същото, каквото на привратницата. Момичето го изслушало и рекло:

— И на вас дарявам живота!

И така всички напуснали къщата… Повървели заедно по улицата и халифът се обърнал към просяците:

— Сега накъде отивате?

— Не знаем… — отговорили те.

— Води ги и ми ги доведи сутринта, да видим какво ще ги правим! — казал той на Джаафар.

Върнал се халифът в двореца, но сън не го хващало. Щом се съмнало, седнал върху трона си и казал на Джаафар:

— Доведи ми трите момичета, двете кучки и просяците!

Джаафар ги довел. Момичетата влезли с покрити лица. Джаафар им заговорил:

— Прощаваме ви заради добрините, които ни сторихте, без да ни познавате. Но аз вече ви познавам. Вие сте пред Харун ар-Рашид — петия от рода на Бени Абас! Трябва да му разкажете цялата истина!

Пристъпила най-голямата сестра и рекла:

— О, емир на правоверните, аз ще ти разкажа моята история, която, ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза тя ще изтръгне!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила: