Хиляда и една нощ (2)

Приказка за магарето, вола и земевладелеца

Да знаеш, дъще, че някога живял търговец. Имал много пари и добитък, имал жена и деца. Всевишният Аллах му дал дарбата да разбира езика на животните и птиците. Този търговец имал къща на село. В обора му живеели магаре и вол. Всеки път, когато волът минавал край яслата на магарето, виждал все едно и също: всичко почистено и подметено, за ядене — пресят ечемик и ситно смляна слама, а магарето си лежи и си почива. От време на време стопанинът го възсядал по някаква работа, но после всичко си продължавало все така. Веднъж търговецът дочул как волът говори на магарето:

— Добре си ти! Аз съм все изморен, а ти си почиваш, ядеш пресят ечемик, почистват ти, стопанинът рядко те язди. А пък аз — все на оран, на оран!

— Щом излезеш на къра и ти сложат ярема на врата, лягай и не ставай, даже и да те бият! — посъветвало го магарето. — И да те вдигнат на крака, пак падни! Върнат ли те у дома, и бакла да ти слагат, не яж, прави се на болен! Два-три дни не яж и не пий и умората ти ще мине!

Чул търговецът тези думи. Ратаят донесъл сено, но волът почти не хапнал. А когато сутринта запрегнали ралото, оказало се, че е болен. Ратаят съобщил на стопанина, а той му рекъл:

— Я вземи магарето, нека то оре цял ден вместо вола!

Когато привечер магарето се върнало, волът му благодарил — нали си бил починал през деня. То не отговорило, но много съжалявало.

На втория ден ратаят пак го повел и го накарал да оре до вечерта. То едва се довлякло, шията му била претъркана, било ужасно изпосталяло. Волът му благодарил, а то си рекло: „Абе хубаво си почивах — що ми трябваше да се бъркам, където не ми е работа!“ А на глас отвърнало:

— Знаеш, че ти давам добри съвети. Ама чух нашия стопанин да казва: „Ако волът и утре не се вдигне, прати го на месаря! Да го заколи, поне кожата му да вземем!“ Боя се за теб!

— От утре се хващам на работа! — възкликнал волът.

На сутринта търговецът наминал с жена си към обора. Дошъл ратаят и повел вола навън. Щом видял стопанина си, волът размахал опашка, шумно се изпръцкал и даже почнал да подтичва. Търговецът чак се претърколил от смях.

— Защо се смееш? — запитала жена му.

— Видях и чух нещо, но ако ти го кажа, Аллах ще ме накаже! — отговорил той.

— Трябва да ми кажеш защо се смееше, пък ако ще и да умреш! — настояла тя.

— Не мога, страх ме е!

— Аха, значи на мен се присмиваше!

Тя пак започнала да настоява, да настоява и накрая той отстъпил. Безсмислени били по-нататъшните разговори с нея. Отишъл при кладенеца до джамията — да се измие, пък като се върне, да й каже тайната и да умре.

Този търговец си имал един петел с петдесет кокошки, имал си и куче. Дочул той как кучето по петела лае и го ругае:

— Ти се радваш, а нашият господар на смърт отива!

— Че защо? — запитал петелът.

Разказало му кучето какво е станало, и петелът рекъл:

— За бога, ама нашият стопанин не е с всичкия си! Ами че аз имам цели петдесет кокошки и успявам да се оправям с тях — тая ще зарадвам, онази ще накажа! А той само една жена си има и не знае как да й надвие! Я да награби един къпинов ластар, да я затвори в стаята, че да бие, да я пребие — ще видиш как ще се откаже да разпитва за щяло и не щяло!

Търговецът отчупил няколко къпинови ластара, скрил ги в стаята и рекъл на жена си:

— Я ела вътре да ти го кажа, че да не ни види или чуе някой…

Влязла тя вътре, затворил той вратата зад гърба й, че като заудрял — бил я, бил, докато й прилошало и викнала:

— Разкайвам се, няма вече!

Зацелувала ръцете му, нозете му — разкаяла се. Излезли двамата навън. Зарадвали се събралите се, засмели се всички роднини и запазили тайната за всичко станало до гроб…

* * *

Дъщерята изслушала разказа на баща си и рекла:

— Трябва да отида!

Приготвил я той и отишъл при цар Шахриар. А през това време тя посъветвала малката си сестра:

— Когато отида при царя, ще пратя да те повикат. Щом видиш, че той вече се е насладил, кажи: „Сестро, разкажи ни нещо, което не знаем, че през нощта да не скучаем!“ Тогава аз ще започна да разказвам, пък дано, ако е пожелал Аллах, от това да ни дойде спасението!

Отвел я баща й при царя, но когато той пожелал да остане сам с нея, тя се разплакала.

— Какво ти е? — запитал той.

— Господарю! — отговорила тя. — Имам сестричка, нека се сбогувам с нея!

Пратил царят да доведат сестрата. Дошла Дунязад, прегърнала сестра си, пък се свила при постелята. След като царят отнел девствеността на Шахразад, седнали да си поговорят.

— За бога, сестро! — рекла Дунязад. — Разкажи ни нещо, което не знаем, че през нощта да не скучаем!

— С удоволствие! — отговорила Шахразад. — Само ако позволи ученолюбивият цар…

Царят бил в лошо настроение. Но щом разбрал, че ще чуе някакъв разказ, той се зарадвал и разрешил.

И ПРЕЗ ПЪРВАТА НОЩ…

Шахразад заразказвала: