Хиляда и една нощ (214)

Приказка за саидеца и за неговата жена чуждоземка

Разправят също, царю честити, че емир Шуджаа ад-Дин Мохамадан, заместник на управителя в Кайро, разказвал следната история:

* * *

Гостувахме у един човек от Саид. Той ни посрещна гостоприемно, оказа ни голяма почит. Бе именит шейх, почти черен, а имаше дечица толкова бели, че белотата им избиваше в руменина.

— Защо децата ти са бели, а ти си толкова мургав? — запитахме го ние.

— Майка им е чуждоземка! — отговори той. — Аз си я взех, но историята ми с нея е дълга!

— Разкажи ни я! — помолихме ние.

И той заразказва…

* * *

Добре!… Веднъж в това село сях коноп! После го оскубах, разчепках го. Похарчих за него петстотин динара, а когато реших да го продам, не ми даваха за него и половината от вложеното. Казаха ми: „Отнеси го в Ака, може там да спечелиш повече!“ По онова време Ака бе в ръцете на чужденците.

Отнесох го в този град.

Докато продавах малко по малко, мина край мене жена чуждоземка — чуждоземките ходят обикновено по пазарите без покривало на лицето си. Спря при мен да си купи коноп. Видях лицето й и от хубостта й загубих ума и дума. Продадох й нещо, но тя доста се пазари за цената. Върна се след няколко дни, пак й продадох нещо, но тя се пазари даже още по-дълго от предния път. Така тя продължи да купува от мен и аз усетих, че съм я обикнал. Тя винаги вървеше с някаква старица и аз помолих старицата:

— Можеш ли да измислиш някаква хитрост, та да мога да преспя с тая хубавица!

— Ще измисля! — рече старицата. — Ала нека това е тайна, която никога не излезе от трима ни! Но ще трябва да похарчиш доста пари!

— Абе щом душата ми иска да изскочи от мене, за да се събера с нея, нищо не ми е скъпо! — отвърнах.

Договорихме се да й платя петдесет динара, а вечерта тя да дойде при мен! Взе ги тя и рече:

— Приготви място — тази нощ тя ще дойде!

Отидох аз и приготвих, колкото можах, неща за ядене, пиене, разните му свещи и благовония. Къщата ми гледаше към морето. Бе лято и приготвих постеля върху покрива й. Чуждоземката наистина дойде, ние ядохме и пихме, после си легнахме под звездите, луната светеше, наблюдавахме отраженията на небесните тела в морето. Помислих си: „Как не те е срам пред Аллаха! Ти си чужденец, самичък пред небето и се опорочаваш с някаква християнка! Ти заслужаваш мъките на ада! Боже мой, кълна се пред тебе, че през тази нощ не ще докосна тази християнка от срам пред тебе и от страх пред твоето наказание!“

Спах до сутринта. Призори тя ядосана си отиде. Аз се върнах при сергията си и седнах там. Тя се появи разгневена и хубава като луна! Примрях от желание и си рекох: „Кой си ти, че изоставяш такава неволница! Да не си скопен? Да не си неспособен? Да не си багдадски евнух? Или си от онези, които заместват жените?“ Повиках старицата и й казах:

— Върни мия!

— Тя ще се върне само за сто динара! — рече намръщено тя.

Дадох сто динара и неволницата дойде втори път. Когато се появи при мене, старата мисъл ме загложди отново. Въздържах се да я докосна и се оставих в ръцете на Всевишния! На сутринта нея я нямаше, аз се върнах пак на сергията си. Двете минаха пак край мене и аз викнах на разгневената старица:

— Доведи ми я пак!

— За бога! — отговори тя. — Може да й се насладиш само ако платиш петстотин динара!

Съгласих се. Реших да загубя печалбата от всичкия си коноп и после — ако ще да се погубя. Точно тогава чух глашатая да вика:

— Ей, мюсюлмански твари! Срокът на примирието изтече! На всички, които са тук, даваме една неделя време да си приключат работата и да се прибират по земите си!

Тя престана да се появява. Успях да събера парите от конопа, който някои бяха взели от мене в разсрочка, размених останалото за хубави стоки и напуснах Ака, макар че чуждоземката бе взела не само парите, но и сърцето ми. Стигнах до Дамаск. Продадох стоката, която бях взел от Ака на много висока цена, защото такава там вече нямаше — нали примирието бе свършило! Там започнах да търгувам с пленени неволници — исках така да изчезне от душата ми споменът за чуждоземката. И така минаха три години.

По това време цар Насир направи, каквото направи с чужденците, Аллах му дари победа над тях, той плени всичките им царе и по волята на Всевишния отвори страната към морето. Случи се веднъж да дойде човек при мене и да поиска неволница за цар Насир. Имах една, спазарихме я за сто динара, той ми даде деветдесет и остана да ми дава десет — нямаше ги този ден в хазната му. Съобщили на царя, че ми дължи още десет динара, и той казал:

— Заведете търговеца в стаята с пленничките! Нека между чуждоземните девойки си избере някоя за десет динара!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на саидеца:

* * *

Взеха ме и ме отведоха в стаята на пленничките. Огледах ги и изведнъж видях чуждестранната неволница, към която се бях привързал — била съпруга на някакъв техен рицар.

— Дайте ми тази! — казах аз, взех я, отведох я в шатрата си и я попитах: — Позна ли ме? Аз съм търговецът, който продаваше коноп! Ти ми взе доста злато! Каза, че ще ми се отдадеш срещу петстотин динара, а сега стана моя собственост само за десет динара!

— Това ти бе подсказано от твоята вяра! — рече тя. — А аз свидетелствам, че няма бог освен Аллах и Мохамед е неговият пратеник!

Бе станала мюсюлманка и аз си рекох: „За бога, няма да я докосна, преди да я обявя за свободна и да я представя на кадията!“ Отидох при Бен Шадад, разказах му за станалото и той ме ожени за нея. После се прибрахме в Дамаск. Минаха няколко дни и ето че дойде пратеник от християнския цар да си иска пленените мъже и жени, както било по договора, подписан между царете. Всеки, който си бе взел пленени мъже и жени, ги върна, остана само жената, която бе с мене. Онези рекоха:

— Няма я жената на еди-кой си рицар!

Питаха, търсиха я. Научили, че била у мен, и ми я поискаха. Върнах се у дома бледен и уплашен.

— Какво ти е? — запита тя.

— Дойде пратеник от вашия цар да си прибере всички пленници! И тебе те искат от мене! — отговорих аз.

— Отведи ме при царя си, пък аз знам какво ще му кажа! — рече тя.

Заведох я при цар Насир. До него седеше пратеникът на чуждия цар.

— Ето я е жената, която остана при мене! — рекох аз.

Царят и пратеникът я запитаха:

— В страната си ли ще се върнеш, или ще останеш с този мъж?

— Аз вече приех исляма! — отговори тя. — Омъжих се и както виждате, нося дете!

— Какво ти е по-скъпо? — възкликна пратеникът. — Този черен мюсюлманин или твоят съпруг, рицарят?

Тя му отговори същото.

— Чухте ли я какво каза? — запита пратеникът останалите чужденци и се обърна към мене: — Вземи си жената и я отведи!

Тръгнах, а той изпрати след мене бързоходец, който ми каза:

— Майка й изпрати по мене дар! Тя каза: „Дъщеря ми е пленница, няма какво да облече, моля те, отнеси й този сандък!“

Взех сандъка, отнесох го у дома и й го предадох. Отвори го тя — бе пълен с платове и още две кесии със злато и сто и петдесет динара. Аз ги завързах за колана си и всичко си остана, както си беше! Хвала на Всевишния, тези деца са от нея! Тя е жива и здрава и до ден-днешен, тя ви наготви и това ядене!…

* * *

Учудихме се на разказа му и на късмета му, пък Аллах знае повече!…