Хиляда и една нощ (128)

Приказка за шестото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Вече знаете, мои братя, приятели и близки, че след като се върнах от петото си пътешествие, забравих предишните си теглила, живях доволно, радостно и безгрижно, докато един ден при мен наминаха няколко търговци, по които бяха останали следи от дълги пътувания. Душата ми пожела пак да пътувам. След като се реших, накупих скъпи редки стоки, подходящи за задморска търговия, стегнах вързопите и отпътувах от Багдад за Басра.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за шестото му пътешествие:

* * *

Пътувахме ние от едно място на друго, от град в град, купувахме, продавахме и разглеждахме чуждите страни. Пътуването ни беше приятно, а животът — доволен. Но един ден капитанът на кораба викна:

— Хора! Корабът ни се е заблудил! Излезли сме от морето, през което пътувахме, и сме се намъкнали в море, което не познавам!

Той се изкачи на мачтата, посегна да снеме платната, но насрещният вятър се усили и блъсна кораба назад. Край някаква висока планина рулят се строши. Всички заоплакваха живота си, сбогувахме се един с друг, всеки смяташе, че това е краят на живота му. Вятърът тласна кораба ни към високата планина, разтроши го в крайбрежните скали и дъските му се пръснаха наоколо. Всички изпопадахме във водата, някои се удавиха, други се добраха до планината и се измъкнаха на брега.

Аз бях сред онези, които се добраха до брега. Бе голям остров, край него имаше много строшени кораби, много изхвърлени от морето и издавени пътници. Изкачих се на една височина, тръгнах по някаква долина между два склона. Видях река, която извираше от единия склон и изчезваше под срещния. Всички спасили се напуснаха планината и се разпиляха. Умовете им се объркаха, те заприличаха на луди, като видяха какви стоки и богатства бяха пръснати по брега.

Разгледах онази река и видях по дъното й нахвърлени като чакъл много и различни скъпоценности — злато, якути и царски бисери. Цялото русло на реката блестеше! По острова имаше много от скъпото китайско и коморско алое. Имаше и извор, от който бликаше сурова амбра, а тя течеше като восък между бреговете му, разтопена от силната слънчева горещина, и се вливаше в морето. От водите излизаха чудовища, които я поглъщаха и пак изчезваха в морето, тя се стопяваше изцяло в тях, те я изплюваха и тя замръзваше върху повърхността. Нейният цвят и форми бяха различни, вълните я изхвърляха на морските брегове, където я събират познаващи я пътешественици и търговци, за да я продават. Суровата, останала непогълната амбра се задържаше по бреговете на това поточе и замръзваше върху земята. Когато слънцето изгряваше, тя се размекваше и от този аромат цялата долина придобиваше дъх на мускус. Скриеше ли се слънцето, тя отново замръзваше. Мястото, откъдето течеше тази амбра, бе недостъпно, никой не можеше да стигне до него. Планината разсичаше този остров на две и никой не би могъл да я пресече или изкачи.

Въртяхме се из острова, разглеждахме богатствата, смайвахме се на всичко, което виждахме, но всеки бе уплашен. Събрахме на морския бряг това-онова за хапване, хапвахме си една-две хапки на ден, за да ни стигне за по-дълго, бояхме се да не свърши и да не останем без всякаква храна. Когато някой умираше, го измивахме, покривахме го в саван и го погребвахме. Преживяхме заедно известно време, ала спътниците ми един след друг измряха и накрая останах сам…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за шестото му пътешествие:

* * *

Постоях известно време така, после изкопах дълбока дупка край брега на морето и си рекох: „Ако се разболея и усетя, че смъртта идва, ще седна в този гроб и там ще умра. Вятърът ще нахвърля пясък върху мене и така ще бъда погребан!“ Ругаех се, че съм бил толкова вятърничав, че да напусна дом и родина и да тръгна по чужди земи след всичко, което бях преживял през петте си предишни пътешествия. Нямаше плаване, без да съм страдал от ужаси и мъки, винаги по-страшни и по-лоши от предишните. Всеки път не вярвах, че ще се отърва жив и здрав, а после пак тръгвах на път. Пък не се нуждаех от пари, имах си много, а това, което имах — нямаше да мога да похарча и половината му през целия ми останал живот. Имах достатъчно, че и отгоре! Загледах се в реката и си помислих: „За бога, тази река има начало, трябва да има и край! Няма как някъде да не излиза на някое друго място! Добре ще е да си направя малък сал, колкото да седя в него, да го спусна по реката и да потегля с него. Ако намеря спасение, то ще е дарено от Всевишния, ако пък не намеря, ще си умра в реката, пък това ще е по-добре, отколкото да седя на това място!“

Стана ми тъжно. Поогледах се, посъбрах греди, свързах ги на брега с въжета от изхвърлените кораби, донесох еднакви дъски от корабите, прикрепих ги напреки на гредите. Салът стана по-тесен от ширината на реката. Вързах го до нея със здрав мекански възел. Събрах от онези метали, скъпоценни камъни и едри бисери, които приличаха на чакъл, взех и някои неща, разхвърляни по брега на острова, събрах от онази хубава, чисто сурова амбра, всичко подредих на сала, взех си и колкото храна ми бе останало, и спуснах сала. Потеглих по реката и мислех накъде ли ще ме отведе съдбата. Стигнах до мястото, където водата се промушва под планината. Салът се вмъкна там и аз тръгнах в пълен мрак. Стигнах някаква теснина, краищата му опираха о бреговете, а главата ми — о покрива. Не можех да се върна назад, наругах себе си за измислицата си. Бе ниско, бях притиснал лицето си към сала. Мракът бе непрогледен, не знаех дали е ден или нощ. Ужасих се, помислих, че вече загивам. И все пак продължих да се нося по реката, която ту се разширяваше, ту се стесняваше. Но този мрак ме изтощи и от голямата умора ми се доспа. Заспал съм, легнал по корем, и не помня много ли, малко ли съм пътувал.

Когато се събудих, бе светло. Отворих очи и видях, че се намирам в широко място, салът бе завързан за брега, наоколо ми сновяха индийци и абисинци. Като видяха, че се надигам, ме наобиколиха и ме заговориха на своя си език. Не разбрах какво ми казват, мислех си, че е сън. Те ми говореха, аз не ги разбирах и мълчах, докато накрая един от тях пристъпи напред и ми каза на арабски:

— Мир на теб, братко наш! Кой си ти? Откъде дойде? Как влезе в тази река? Коя земя е зад тази планина — ние не познаваме никого, който да се е промъквал от там до тук!

— А вие кои сте? — запитах аз. — Коя е тази земя?

— Братко, ние сме земеделци, селяци сме! — отговори той. — Дошли сме тук да берем плодове от нашите градини и посеви! Видяхме, че лежиш на сала, уловихме го и го вързахме, докато дойдеш на себе си!

— За бога, дай ми нещо да хапна! — рекох. — Гладен съм! Пък после ме питай каквото искаш!

Той ми предложи храна, аз се наядох до насита, починах си, душата ми се върна на мястото си, духът ми се възроди, зарадвах се, че съм се измъкнал от реката и съм се добрал дотук. Разказах им всичко, което ми се бе случило. Те поговориха нещо помежду си и човекът ми рече:

— Трябва непременно да те отведем с нас! Ще те покажем на нашия цар и ти ще му разкажеш какво ти се е случило!

Отведоха ме с тях, понесоха и сала ми с всичко върху него. Въведоха ме при царя си и му разказаха как са ме намерили. Той ме поздрави, заразпитва ме как съм, що съм, какво ми се е случило. Разказах му за себе си и за патилата си. Донесох му от сала скъпоценни метали и камъни, алое и сурова амбра и му ги подарих. Той ги прие, оказа ми още по-голямо уважение и ме настани до себе си.

Станах приятел с най-личните хора, почти не излизах от двореца. Който и да идваше на острова, разпитваше ме за страната ми, аз му разказвах, разпитвах го на свой ред за неговата страна и той ми разказваше за нея.

Така живях известно време. Един ден подочух, че няколко души от града са приготвили кораб и са решили да пътуват към Басра. „Няма по-добро, освен да тръгна с тях!“, помислих си. Скочих, целунах ръката на царя, казах му, че ми се ще да отпътувам с кораба, който подготвят, защото ми е домъчняло за близки и родина.

— Ти си решавай! — рече той. — Пък ако искаш, остани при нас!

— За бога, господарю! — възкликнах. — Ти ме обсипа с щедрост и блага, но на мен ми е мъчно за родина, близки и приятели!

Той ме изслуша, извика търговците, които подготвяха кораба, и ме повери на тях. Дари ме богато, плати вместо мен за пътуването и изпрати велик дар на халифа Харун ар-Рашид в Багдад. Сбогувах се с него и с приятелите си, качих се на кораба и потеглихме. Вятърът бе попътен. Пътувахме, що пътувахме от море в море, от град в град, по волята на Всевишния стигнахме живи и здрави до Басра. Слязох от кораба, останах няколко дни в този град, приготвих се, стегнах нещата си и тръгнах за Багдад. Влязох при халиф Харун ар-Рашид и му предадох дара. Той ме запита що за дар е това и откъде съм го донесъл.

— О, емир на правоверните! — казах. — Нито знам къде се намира този град, нито как се казва, нито знам пътя към него. Когато корабът, с който пътувах, потъна, се добрах до този остров, там си направих сал и тръгнах с него по реката.

Разказах му какво бях преживял по този път. Халифът много хареса разказа ми, нареди на летописците да го запишат и го прибра в хазната си да се поучат от него идните поколения.

Заживях в Багдад както преди, весел и доволен. Позабравих всичко, което бях преживял.

Та това ми се случи по време на шестото пътешествие, братя, пък ако е пожелал Аллах, утре ще ви разкажа за седмото, което е още по-удивително!

* * *

Синдбад наредил да разпънат трапезата. Всички се навечеряли заедно. После дал на Синдбад Хамалина сто мискала злато, той ги взел и си отишъл. Хората се разотишли много възхитени от разказа на Синдбад Мореплавателя.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на сутринта Синдбад Хамалина пак отишъл в дома на Синдбад Мореплавателя. Събрали се и другите, поговорили си за това-онова и Синдбад заразказвал за седмото си пътешествие: