Хиляда и една нощ (1)

Разказват — пък само Аллах знае дали е било така, — че много, много отдавна, в незапомнени времена чак към Индия и Китай в някаква страна живял цар от рода Сасан^[1]. Имал той воини и приближени, слуги и свита, имал и двама синове — юнаци, но големият бил по юнак. Наследил страната и управлявал справедливо племената. Обикнал го народът по неговите земи, из неговия край. Той се казвал цар Шахриар. Малкият му брат се казвал Шах Заман и бил владетел на персийския град Самарканд. Цели двайсет години спокойно си течал животът, всеки управлявал справедливо и поданиците живеели радостно и доволно.

Живели, що живели така, но ето че големият брат се затъжил за малкия и наредил на везира си да замине при него и да го доведе. Везирът пристигнал по живо, по здраво, явил се при брата, предал му поздравите и вестта, че брат му, царят, много иска да се видят. Братът приел покорно повелята, приготвил се, натоварил шатрите на камили и мулета, събрал слуги и свита, назначил везира си за управител, докато отсъства, и потеглил към земите на брат си.

Не щеш ли, в полунощ той се сетил, че бил забравил нещо. Върнал се в двореца и що да види: жена му се прегръща в постелята с един от робите му. Причерняло му пред очите, измъкнал меча си, замахнал и погубил и двамата в постелята. Начаса се върнал при кервана. Вървял, що вървял и стигнал до града на брат си.

Зарадвал се големият брат, излязъл да го посрещне, седнали да си поговорят. А Шах Заман се сетил какво била сторила жена му, и голяма мъка го налегнала — посърнало лицето му, изнурило се тялото му. Забелязал брат му това, но не го разпитал за причината.

— Я ела с мен на лов, пък дано ти се отпусне сърцето! — рекъл му той.

Шах Заман отказал и братът отишъл сам на лов.

В царския дворец имало прозорци, които гледали към градината. Надзърнал Шах Заман към нея и що да види: вратата на двореца се отворила, излезли двайсет наложници и двайсет роби, а братовата му жена пристъпвала сред тях, чудна красавица. Стигнали до фонтана, съблекли се, насядали една до друга. Жената на царя викнала:

— Ей, Масуд!

Пристъпил към нея черен роб, прегърнали се двамата и започнали да се любят. Робите и наложниците направили същото. И така — до разсъмване! Гледал ги братът на царя и си рекъл: „За бога, това е по-лошо и от моето!“ Стопили му се мъките и се отдал на ядене и пиене.

Върнал се цар Шахриар от път, изгледал брат си цар Шах Заман — бил дошъл на себе си, лицето му се зачервило, вече се хранел с желание, а преди това почти нищо не хапвал! Зачудил се какво ли се е случило, и рекъл:

— Гледах те, брате, посърнало беше лицето ти, а сега цветът му се е възвърнал! Я ми кажи какво ти е!

— Защо се бе променил цветът ми — ще ти кажа, но не настоявай да ти казвам защо се е възвърнал! — отговорил Шах Заман.

— Първо кажи да чуя защо беше посърнал, защо беше отслабнал!

Шах Заман разказал какво му се било случило, и свършил с думите:

— Само не ме карай сега да ти разказвам защо се възвърна цветът ми?

— Заклевам те в Аллаха, трябва да ми разкажеш защо се възвърна цветът ти! — възкликнал братът.

Тогава Шах Заман му разказал всичко.

— Искам да го видя с очите си! — рекъл Шахриар.

— Престори се, че отиваш на лов, но се скрий при мен и ще го видиш!

Царят наредил да се приготвят за път. Изпънали шатрите извън града. Седнал той в шатрата си и рекъл на слугата си:

— Никой да не влиза при мен!

Преоблякъл се и скрито се промъкнал в двореца при брат си. Седнали пред прозореца, който гледал към градината. Ето че наложниците и робите заедно с господарката си излезли там и чак до привечер правили точно така, както бил разказал братът. Цар Шахриар изгубил ума и дума и казал на Шах Заман:

— Да се махаме от тук! Не ни трябва царство, докато не видим дали на някой друг му се е случвало такова нещо! По-добре е да умрем, отколкото да живеем такъв живот!

Двамата излезли през тайна врата на двореца. Вървели, що вървели, дни и нощи, докато стигнали до морето. Седнали да си починат под едно дърво насред поляна. Утолили жаждата си със сладка изворна вода. Не минало много време и ето че морето се развълнувало, от него до небесата се издигнал черен стълб, който се плъзнал към същата поляна. Изплашили се двамата братя, покатерили се на върха на високото дърво и се заозъртали какво ще стане. И ето че се появил един джин^[2] — снагата му висока, плещите му широки, главата му огромна, а върху темето му — сандък. Излязъл той при дървото, седнал под него, отворил сандъка, измъкнал от него кутия, отворил и нея и от там се появила чудна хубавица, сякаш слънце след зорница, както е казал поетът:

Изгря тя от мрака — денят сякаш грейна,

        в лицето й нежно просветна зората,

изплува от блясъка слънцето светло,

        което изгрява, щом зайде луната.

Пред нея се смъртните хора прекланят,

        щом зърнат я — става животът по-светъл,

но блесне ли взорът й с мълнии страшни,

        потичат сълзи — и плющят дъждовете…

Огледал я джинът и рекъл:

— О, господарке на целомъдрието, иска ми се да поспя!

Положил главата си върху коленете й и заспал. Вдигнала тя поглед към върха на дървото и зърнала горе двамата царе. Отместила главата на джина от коленете си, положила я на земята и им дала знак да слязат и да не се боят от ифрита.

— Страхуваме се да не се събуди великанът! — възкликнали те.

— За бога, веднага слезте, иначе ще го събудя, ще ви види и ще ви погуби с най-жестока смърт! — изплашили се двамата и слезли от дървото. А тя им се наместила и рекла: — Хайде сега, натъкмявайте го, ама силно да бъде, че ще събудя ифрита!

— Братко, прави каквото ти повелява! — казал изплашено цар Шахриар на брат си.

— Не искам да те преварвам! — отговорил му той.

Запобутвали се кой пръв да почне, а тя викнала:

— Абе вие какво си намигате? Хайде, почвайте или ще разбудя ифрита! — направили те каквото им наредила, а щом свършили, тя измъкнала от джоба си кесия, извадила от нея връв с навързани петстотин и седемдесет пръстена и запитала: — Знаете ли какво е това?

— Не знаем!

— Всички стопани на тези пръстени правиха с мен същото и сложиха рога на великана, защото неговият рог не си гледа работата! Я ми дайте и вие по един пръстен! — дали й те два пръстена от ръцете си, а тя заразказвала: — Този ифрит ме отвлече в сватбената ми нощ, сложи ме в кутия, скри кутията в сандък, заключи сандъка със седем катинара и го спусна в дълбините на морето голямо, от вълни разлюляно. Но да се знае: щом жена поиска нещо, нищо не може да я спре! Или както е казано в стиховете:

Не доверявай на жените, не вярвай в техните обети!

Любов, омраза — всичко крият в цепката между нозете!

        Те се преструват, вероломство покриват с бляскави одежди.

        Заради тяхното коварство Адам напусна рая светъл…

Двамата безкрайно се учудили и си рекли:

— Щом и на този великан се е случило такова нещо, можем да сме спокойни! Нашето не може дори да се сравни с неговото!

Оставили я и се върнали в градовете си. Цар Шахриар отсякъл главата и на жена си, и на наложниците, и на робите. Оттогава намразил всички жени. Наредил всяка вечер да му довеждат по една девица и още същата нощ, след като отнемел моминството й, я убивал. Това продължило три години. Разтревожили се хората, забягнали с дъщерите си и в царството не останала нито една мома за женене.

Веднъж, както обикновено царят заповядал на везира си да му доведе мома. Излязъл везирът, търсил, търсил и не намерил. Върнал се у дома ядосан, печален и изплашен, че царят ще му отнеме живота.

Имал везирът две дъщери — хубави, обаятелни, със снаги кръшни, стройни, привлекателни. Голямата се казвала Шахразад^[3], а малката — Дунязад. Голямата била чела много книги — истории и жития на предишни владетели, събития за древни народи. Тя рекла на баща си:

— Виждам, че си тъжен, измъчваш се. В такива случаи някои хора казват в стихове:

Кажи на онзи, който страда,

        че мъката не продължава.

Тъй както радостта топи се,

        така и мъката изтлява…

Везирът й разказал от начало до край какво му се било случило при царя.

— Заклевам те в Аллаха, татко, омъжи ме за царя! — рекла тя. — Аз или ще остана жива, или ще се принеса в жертва и ще избавя мюсюлманските моми от него!

— Боя се, дъще — отвърнал везирът, — да не би и с теб да се случи онова, което се е случило заради едно магаре и един вол на техния стопанин.

— А какво се е случило с тях, татко? — запитала тя.

Тогава везирът заразказвал: