Хиляда и една нощ (125)

Приказка за третото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Чуйте, братя, моя разказ за третото ми пътешествие. То е по-чудновато от двете предишни.

Както ви казах, когато се върнах от второто си пътешествие, бях много радостен. Така живях известно време в Багдад щастлив, богат и доволен. Но възжела душата ми пак да пътувам и разглеждам чужди земи. Дощя ми се пак да потъргувам, да печеля, да трупам пари, а нали всяко зло се ражда в душата! Реших се накрая и купих стоки, стегнах ги за път, пренесох ги от Багдад в Басра. Там видях голям кораб с много търговци и пътници, все добри хора, с добри моряци. Качих се при тях и потеглихме. Пътувахме спокойно и с печалба от море в море, от остров на остров, от град на град. Навсякъде, където спирахме, се разхождахме, купувахме, продавахме и бяхме весели и доволни.

И един ден, както плавахме по морето разбунтувано, от вълни развълнувано, капитанът сви платната, хвърли котва, заскуба брадата си, разкъса дрехите си от мъка и изохка високо:

— Трябва да знаете, добри хора — каза той, — че вятърът надделя над нас и ни завлече посред морето, а съдбата ни хвърли за наше нещастие към Планината на мъхнатите. Това са същества, подобни на маймуните! Няма човек, който да е стигнал дотук и да се е измъкнал жив! Сърцето ми предусеща, че всички ще загинем!

Не бе свършил думите си, когато мъхнатите маймуни надойдоха и обкръжиха кораба. Бяха много, пръснати като скакалци по морските вълни и по кораба. Бояхме се, да не би, ако ударим, убием или изхвърлим някоя, да ни погнат, защото бяха прекалено много, а множеството побеждава и най-смелите. Изплашени, ги оставихме да грабят стоките и имането ни.

Това бяха най-грозните зверове, които съм виждал. Имаха косми като черна непрана вълна, лицата им бяха ужасни, никой не разбираше от човешка дума или знак. Имаха жълти очи, а иначе бяха черни и дребни — всяко от тях бе високо едва четири човешки педи. Катереха се по въжетата на мачтите, изпокъсаха ги, корабът бе подхванат от вятъра и се вряза в сушата. Вързаха всички търговци и пътници, изведоха ги на острова, взеха от кораба всичко важно и ценно и ни откараха навътре в тяхната земя. След това ни изоставиха. Не знаехме накъде да вървим, нито къде ни бе запокитила съдбата.

Така останахме на тоя остров, хранехме се с плодовете му, утолявахме жаждата си от потоците му. Веднъж забелязахме в далечината посред острова да се издига някакъв дом. Оказа се дворец с дебели колони, високи стени и с отворена двукрила порта от абаносово дърво. Влязохме вътре и видяхме вътрешен двор, приличащ на голяма кошара, оградена от висока ограда с врати по нея. По средата му имаше нещо като ложе, до него — прибори за готвене, окачени върху ченгели, а наоколо — много разхвърляни кости. В двора нямаше никого.

Спахме до привечер. Изведнъж земята под нас се разтресе, гръм разтърси и въздуха. При нас от горния кат на двореца слезе огромно същество, подобно на човек, цялото черно, със снага, висока колкото огромна палма, с очи като нажежени въглени, със зъби като на глиган, с уста, огромна колкото гърлото на кладенец, с устни като на камила, виснали до гърдите му, с уши като две одеяла, спуснати на раменете му, и с нокти на ръцете като на лъв. Едва не изпаднахме в несвяст, ужасени, загубихме ума и дума, от страх бяхме като мъртви…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за третото му пътешествие:

* * *

Когато слезе в двора, той поседна за малко върху ложето, после се изправи, дойде при нас, сграби ме в ръката си, вдигна ме над земята, опипа ме с пръсти. В ръката му бях като залък. А той ме опипваше, както месар опипва овца за клане. От прекалената умора на пътуването по мене не бе останало никакво месо. Пусна ме, хвана друг измежду останалите, заобръща го и го заопипва, както правеше с мен, остави и него. Така ни опипва един след друг, докато стигна до капитана. Той му хареса. Хвана го, както месар хваща животното за клане, притисна го към земята, настъпи с крак шията му и тя се строши. После донесе дълъг шиш, наниза го на него, запали силен огън, намести над него шиша с нанизания капитан и го заобръща над жаравата, докато се изпече. Сне го от огъня, сложи го пред себе си, почисти го от костите, както се почиства кокошка, започна да къса от месото му и да се храни. Яде, що яде, докато го изяде целия, оглозга и костите му и когато от него не остана нищо, изхвърли оглозганите кости в двора на двореца си. После поседна, изтегна се и заспа на скамейката. Хъркаше тъй, сякаш гръмотевици гърмяха по небето. Така спа до сутринта, после стана и отиде нанякъде. След заминаването му дойдохме на себе си. Излязохме навън. Тръгнахме из острова да намерим местенце да се скрием или да избягаме. Ужасно бе да чакаме да ни пекат на жарава. Лутахме се целия ден, накрая привечер пак се озовахме пред двореца. Подгонени от силния страх, влязохме вътре и приседнахме като агнета на заколение. Не след дълго земята пак потрепери и се показа онова черно същество. Започна пак да ни обръща един по един и да ни опипва, докато един от нас му хареса. Стори с него същото, както с капитана. Опече го, изяде го и заспа на скамейката. Спа цяла нощ и хърка, а когато се съмна, стана и тръгна. Събрахме се и заговорихме един през друг:

— За бога — каза един, — да се хвърлим в морето и да се издавим! Тъй ще е по-добре, отколкото да умрем изпечени!

— Слушайте какво ще ви кажа! — заговори друг. — Нека измислим хитрост и убием великана. Само тъй ще се отървем от злините му.

— Чуйте и мен, братя! — заговорих аз. — Докато измислим как да го убием, нека посъберем греди, да пренесем най-подходящите и да си направим сал вместо кораб. Когато го убием, ще се качим на сала и ще отпътуваме в морето, докато мине някой кораб и се качим на него. Дори да не успеем да го убием, пак ще отплаваме в морето, че наистина е по-добре да се издавим, отколкото да бъдем заклани, изпечени и изядени. Останем ли живи — слава на Аллаха, издавим ли се — ще умрем като мъченици!

Договорихме се и започнахме работа. Събрахме греди, направихме си сал, вързахме го край брега, сложихме в него храна и се върнахме при двореца. Когато се мръкна, земята потрепна под нас и отново се появи черният великан, свиреп като зло куче. Заобръща ни, заопипва ни, избра си един от нас и направи с него същото, както с предишните двама. Изяде го, заспа на скамейката и захърка.

Ние станахме, взехме два железни шиша от неговите, заровихме ги в силната жарава, пристъпихме към спящия великан и ги забихме в очите му. Притиснахме ги с все сила и решителност, забучихме ги надълбоко и очите му се пукнаха. Ревна той високо, трепнаха сърцата ни от страх. Седна на скамейката, която се огъна под огромната му тежест и започна да ни търси, но ние се разбягахме. Бе ослепял и не ни виждаше. Тръгна пипнешком към портата, излезе и продължи да крещи. Вървеше и ни търсеше. Неочаквано се върна с двама други великани, по-големи и по-страшни от него. Притичахме до приготвения сал, отвързахме го, качихме се на него и го изблъскахме в морето. Тримата ни преследваха, всеки мъкнеше огромна скала. Започнаха да ни замерят с тях. Повечето от нас погинаха под тези камъни, останахме живи само трима…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за третото му пътешествие:

* * *

Салът ни изведе на някакъв остров. Вървяхме по него до края на деня. Поспахме малко, а когато се събудихме, видяхме, че ни е заобиколила огромна змия. Тя се насочи към един от нас, глътна го отначало до плещите, а после и целия. Чухме как костите му се трошат в корема й. Ужасихме се от станалото, оплакахме другаря си.

— За бога! — споделихме един с друг. — Какви ужаси ни сполетяха, всяка смърт е по-страшна от предишната!

Тъкмо се бяхме зарадвали, че сме се отървали от великана, но ето че радостта ни секна. Станахме, тръгнахме по острова, хапнахме от плодовете му, пийнахме от потоците му и така — до следващата вечер. Намерихме едно дебело и високо дърво и заспахме на него. Бях се покачил на самия му връх. Когато се съмна, змията се появи отново. Огледа се, после се насочи към дървото, на което бяхме ние, покатери се по ствола му, стигна до моя другар, налапа го до плещите, спусна се с него по дървото, глътна го целия и аз чух как костите му се трошат в корема й. Така изчезна целият пред очите ми. После змията си отиде, а аз останах на дървото цялата нощ.

Когато се съмна и просветля, слязох от дървото примрял от ужас. Дощя ми се да се хвърля в морето и да се отърва от този свят, но не ми бе лесно да се разделя с живота — скъпо нещо е душата! Вързах една греда напреки на краката си, втора — от лявата ми страна по дължина на тялото, трета — от дясната ми страна, четвърта — напреки през корема и пета — особено дълга и широка — напреки през шията успоредно на онази при краката. Отпуснах се с всичко това по мене на земята. Заспах между гредите — те ме обгръщаха сякаш се намирах в някаква тръба. Когато се мръкна, змията отново се появи. Тя ме забеляза, изпълзя до мене, но не успя да ме налапа — гредите ме пазеха отвсякъде. Въртя се около мене, но все не успяваше да ме стигне, а аз я гледах очи в очи. Бях примрял от страх. Змията ту се отдалечаваше, ту отново приближаваше, а аз лежах и всеки път, когато тя понечваше да стигне до мене и да ме погълне, гредите, които ме стискаха от всички страни, не й позволяваха. Това продължи от залез-слънце до зори. Небето се развидели, слънцето изгря и змията си отиде разгневена и недоволна. Протегнах ръка и развързах гредите от себе си. Станах и закрачих по острова, докато не стигнах до другия му край. Хвърлих поглед към морето и видях кораб. Отчупих голям клон от някакво дърво, замахах с него и закрещях. Щом ме забелязали, на кораба си рекли:

— Я да видим какво е това там — май е човек!

Приближиха до брега, чуха виковете ми, дойдоха и ме качиха на кораба. Разпитаха ме какво съм, що съм, и аз им разказах всичко, което ми се бе случило. Те дълго се дивиха на разказа ми, после ми дадоха дрехи да се облека, сложиха ми и храна. Ядох до насита. Напоиха ме с чиста студена вода. Успокои се сърцето ми, отпусна се душата ми, обхвана ме блаженство.

Така пътувахме, що пътувахме с попътни ветрове и с помощта на Всевишния, докато стигнахме до остров на име Салахита, където хвърлихме котва. Слязоха всички търговци и пътници, изнесоха стоките си да направят алъш-вериш. Капитанът се обърна към мен и рече:

— Чуй какво ще ти кажа! Ти си беден чужденец. Разказа ни какви ужасии си преживял. Искам да ти даря нещо, което ще ти помогне да се завърнеш в родината си и там да ме благославяш!

— А и щом дарът ще е от тебе благословията ще е от мен! — отговорих аз.

— С нас пътуваше един човек! — каза той. — Изгубихме го и не знаем дали е жив или мъртъв — никаква вест нямаме от него. Ще ми се да ти дам един товар, за да го продадеш на този остров и да съхраниш спечеленото. Ще ти платим по нещо за труда и услугата, а каквото спечелиш, ще го върнем в Багдад, ще намерим близките му, ще им върнем останалата стока и парите от продаденото. Приемаш ли да слезеш на този остров и да го продадеш, както правят другите търговци?

Възхвалих го и му благодарих, а той нареди на двама хамали и на моряците да разтоварят стоката на острова и да ми я предадат.

— Капитане! — заговори корабният писар. — Каква е тази стока, която разтоварват хамалите? На чие име да я запиша?

— Запиши я на името на Синдбад Мореплавателя, който бе с нас и се удави край някакъв остров! — отговори той. — Нямаме никаква вест за него! Искаме този чужденец да я продаде и да получи цената й, пък ние ще му дадем нещичко за труда и услугата, а остатъка ще върнем в Багдад. Ако го намерим — ще му върнем остатъка, ако ли не — ще я платим на близките му в Багдад!

Що чух думите на капитана, който спомена, че товарът е на мое име, аз си помислих: „Ама за бога, нали аз съм Синдбад Мореплавателя, как така да съм потънал край някакъв остров!“ Премълчах, изчаках търговците да слязат на сушата, а сам отидох при капитана на кораба и рекох:

— Господине, а ти знаеш ли какво е станало със стопанина на стоката, която искаш да продавам?

— Нищо не знам! — отговори той. — Беше от Багдад и се казваше Синдбад Мореплавателя. Бяхме спрели край някакъв остров, той се изгуби и оттогава нищо не сме чували за него! Сигурно е загинал!

— Капитане на моето избавление! — възкликнах аз. — Знай, че аз съм Синдбад Мореплавателя и не съм се удавил. Когато ти хвърли котва край острова и търговците и пътниците слязоха на брега, аз слязох с всички. Носех си нещо за хапване, но мястото толкова ми хареса, че ме налегна сън. Заспах, а когато се събудих, не видях нито кораба, нито някой около мене! Това имане си е мое, тези стоки са си мои! Всички търговци, които събират елмази в Елмазената долина, ме видяха и ще се закълнат, че аз съм Синдбад Мореплавателя.

Когато чуха думите ми, пътниците и търговците се струпаха около мене. Едни ми вярваха, други — не! Но когато един търговец ме чу да споменавам Елмазената долина, пристъпи към мене и заговори:

— Хора, чуйте какво ще ви кажа! Вече ви разказах, че най-удивителното нещо, което съм видял в пътуванията си, стана, когато хвърляхме животински трупове по Елмазената долина. И аз както обикновено хвърлих един, но когато птицата го измъкна, заедно с него излезе човек. Тогава вие не ми повярвахте. Ето това е човекът, който се бе завързал за трупа! Той ми даде няколко много скъпи елмазени камъка, каквито другаде няма, и ме възмезди много повече, отколкото бих получил чрез този леш! Той пътува с мене, докато стигнахме в Басра, а после замина за своя град! Той е! Ей го! Той ни каза, че се казва Синдбад Мореплавателя, разказа ни как корабът отпътувал и го оставил сам на онзи остров! Този човек се появи сред нас, само и само да повярвате в разказаното от мене! Цялата тази стока е негова! Разказа за нея още когато го спасихме, и по всичко е ясно, че не е лъгал!

Когато капитанът го изслуша, реши да си послужи с хитрост. Дойде при мен, заразглежда ме и запита:

— А какъв нишан носи твоята стока!

— Нишанът на стоката ми е такъв и такъв! — отговорих аз.

После му разказах някаква случка, известна само на двама ни, която се случи, когато се качих на кораба му в Басра, и той се убеди, че аз съм Синдбад Мореплавателя.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за третото му пътешествие:

* * *

При това положение аз се разпоредих със стоките си по своя воля. Спечелих много от тях, поздравявах себе си, че съм останал жив и здрав и че така щастливо нещата ми са се върнали при мене. Така ние продавахме и купувахме от остров на остров, докато стигнахме до страната Синд. Направихме си и там алъш-вериша.

А в това море видях безброй чудеса. Видях риба, която приличаше малко на крава и малко на магаре. Видях птица, която живее в седефена мида, снася яйцата си и ги мъти в нея върху водата и никога не излиза на суша.

Така пътувахме с благоволението на Всевишния и попътни ветрове тласкаха гемията ни, докато най-сетне стигнахме Басра. Останах там няколко дни, после потеглих за Багдад. Отидох в моята махала, влязох в дома си, поздравих близки, приятели и другари. Бях щастлив, че съм жив и здрав, че съм се завърнал в страната си, в своя град и дом, при близките си. Раздадох милостиня и подаръци, дарих вдовици и сираци, събрах се с приятели и любими. И така ядох, пих, в радости се веселих, забравих всичко, което ми се бе случило, какви патила и ужаси бях препатил. Пък и голямо богатство бях спечелил през това пътуване…

* * *

После Синдбад Мореплавателя се разпоредил да изплатят на Синдбад Хамалина, както обикновено, сто мискала злато. Наредил да сложат трапеза, всички се навечеряли и се дивили на чудесиите от разказа. След вечерята се прибрали по домовете си. Синдбад Хамалина взел отделеното му злато и също се прибрал в дома си. Пренощувал, а когато се съмнало, пак отишъл при Синдбад Мореплавателя, който го посрещнал с радост, сложил го да поседи до него, докато дойдат и останалите му приятели. Сложили маса, яли, пили и се веселили, докато Синдбад Мореплавателя заразказвал: