Хиляда и една нощ (126)

Приказка за четвъртото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Знайте, братя, че след като се върнах в Багдад и се събрах с приятели, близки и любими, живях в огромно доволство, радост и благоденствие. Големите печалби ме накараха да забравя всичко, което ми се бе случило, живеех охолно и весело. Но точно тогава отвратителната ми душа ме тласна пак на път към чужди страни, дощя ми се да се срещам с различни хора, да продавам стоки и да печеля. И щом се реших на това, накупих скъпи стоки, стегнах множество денкове, повече, отколкото преди, отпътувах от Багдад за Басра, натоварих стоката си на един кораб и заедно с няколко големи търговци тръгнахме на път.

Пътуването бе приятно. Изминахме доста дни и нощи път, плавахме от море в море, от остров на остров, докато един ден духнаха многопосочни ветрове. От страх да не потънем капитанът хвърли котва и спря насред морето. И както се молехме и уповавахме на Всевишния, изведнъж задуха силен вятър, който разкъса платната и разби кораба на парчета, а хората потънаха заедно с всичките си стоки и пари. И аз потънах. Половин ден се държах над водата и се бях отказал вече да живея, когато Всевишният се смили над мене и ми подаде парче дъска от строшения кораб. Улових се за нея заедно с няколко търговци. Прилепихме се един до друг, възседнахме дъската, гребахме с крака, а вълните и вятърът ни помагаха. Така прекарахме един ден и една нощ. На втория ден призори вятърът заудря в лицата ни, морето се разбунтува, вдигнаха се огромни вълни, които ни изхвърлиха на някакъв остров. Бяхме полумъртви от безсъние, умора, студ, глад, страх и жажда.

Тръгнахме по брега. Намерихме някакви растения, хапнахме, колкото да запушим гърлото и да залъжем стомаха. Нея нощ пренощувахме на брега, а когато се съмна и слънцето ни освети, станахме и се пръснахме из острова. В далечината зърнахме някаква сграда. Тръгнахме към нея и вървяхме, докато стигнахме пред портите й. И както бяхме застанали, изскочиха някакви голи хора и без да кажат дума, ни грабнаха и ни отведоха при царя си. Донесоха някаква непозната храна, каквато през живота си не бяхме виждали. Душата ми не я прие и не хапнах от нея.

Когато хапнаха от храната, приятелите ми изгубиха ума си, започнаха да лапат като луди и държанието им бързо се промени. После им донесоха кокосово масло, напоиха ги с него и ги обмазаха. Когато пиха от това масло, очите им потънаха в лицето, те се нахвърлиха отново върху същата храна и ядоха много повече, отколкото обикновено. Обхванаха ме огромна тревога и страх пред тези голтаци. Когато ги огледах, разбрах, че са огнепоклонници и че царят им е гул. Всеки чужденец, който се появяваше в страната им, когото видеха или срещнеха из долината и по пътищата, те го отвеждаха при царя си, хранеха го с тази храна, мажеха го с това масло, коремът му се издуваше, нещастникът изгубваше ума си, мислите му изчезваха и той се превръщаше в угоена камила. А те пък му даваха да яде все повече от тази храна и да пие от това масло, за да затлъстее и надебелее, та после да го заколят и да нахранят царя си. А царските велможи пък ядяха човешкото месо сурово.

Когато видях всичко това, обхвана ме огромна тревога за мен и за приятелите ми. Откакто бяха изгубили ума си, те не осъзнаваха какво правят с тях. Предадоха ги на един, който всеки ден ги извеждаше да пасат като говеда. А аз от силния страх и от глада останах без сили, отслабнах, месото ми изсъхна. Щом видяха състоянието ми, оставиха ме на свобода и ме забравиха. Никой не си спомняше за мен и въобще не им минаваше през ума, че някой ден ще се изхитря и ще се измъкна от това място.

Тръгнах аз из острова, отдалечих се от онова място и видях някакъв пастир, който седеше върху възвишение сред равнината. Бе човекът, комуто бяха предали приятелите ми, за да ги пасе. Щом ме зърна, той разбра, че умът ми си е на мястото и че съм избягнал съдбата им. Направи ми отдалече знак: „Върни се назад, върви по пътеката — от дясната ти страна и тя ще те изведе на Царския път!“

Върнах се назад, както ми бе подсказал човекът, видях пътеката отдясно, тръгнах по нея. Слънцето се скри от погледа ми, стъмни се. Седнах да почина. Исках и да поспя, но сънят не идваше над очите ми поради силния страх, глад и умора. В полунощ станах и пак тръгнах на път. До разсъмване вървях през хълмове и долини, уморих се, огладнях, ожаднях. Започнах да ям листа от тревите и храстите. После пак тръгнах. И така — цял ден и цяла нощ. Огладнеех ли — хапвах си трева. Това продължи седем дни и нощи, когато забелязах нещо да се мержелее в далечината. Тръгнах нататък, но стигнах едва при залез-слънце. Видях отдалеч някакъв непознат град, но сърцето ми се боеше след всичко преживяно. Неочаквано видях хора да събират зърна чер пипер в полето. Доближих ги, те ме забелязаха, затичаха се към мене, заобиколиха ме от всички страни и заразпитваха:

— Ти кой си? Откъде се появи?

— Хора — отговорих, — аз съм само един нещастник!

И им разказах за всичко, което ми се бе случило, за всички ужаси и беди, които бях преживял…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за четвъртото му пътешествие:

* * *

— Ама че чудесия! — възкликнаха хората. — А ти как се спаси от черните? Как пресече целия този остров? Че те са толкова много и ядат хора, никой не може да им излезе насреща!

Разказах им за всичко видяно. Те ме поздравиха със спасението и се дивиха на случилото се с мене. Оставиха ме при тях, докато привършиха работата си, донесоха ми хубава храна, аз се нахраних, че бях много гладен, отпочинах си. Взеха ме със себе си, тръгнахме с някакъв керван, отидохме в техните земи, където бяха домовете им, и ме представиха на царя си. Аз го поздравих, той ми отговори, оказа ми внимание, разпита ме как съм, що съм, аз му разказах за себе си. Зачуди се царят на историята ми, а тя предизвика и удивлението на свитата му. Нареди да седна до него. Заповяда да сложат трапеза и пак ядох до насита, измих ръцете си, благодарих за благоволението. После оставих царя и излязох да разгледам града. Бе красив, многолюден, богат, с много неща за ядене, с пазари, пълни със стоки, с купувачи и продавачи. Зарадвах се, че съм попаднал в този град, отпусна се душата ми, сприятелих се с много хора. Царят ме възвеличи и ми оказваше по-голямо внимание не само от поданиците на царството му, но и от градските първенци. Забелязах, че всичките му сановници, млади и стари, яздят хубави стройни коне, но без седла. Зачудих се на това и запитах царя:

— А защо, ваше величество, не яздиш на седло? То дава отдих на конника и повече сила!

— А какво е това седло? — запита той. — Такова нещо през живота си не съм виждал, та камо ли да яздя на него!

— Ще ми разрешиш ли — запитах — да ти направя едно седло? Ще пояздиш на него и ще усетиш предимствата му!

— Ами направи ми! — разпореди се той.

— Нека ми донесат малко дървесина! — помолих.

Той се разпореди да ми донесат всичко, което поисках. Поисках един умел дърводелец, седнах до него и го научих как се дялат и приготвят седла. После взех вълна, разчепках я, направих я на плъст, взех кожа, облякох дървеното седло, лъснах го, закачих поводите, сглобих го. Доведох железар и му описах как се прави стреме. Той изкова прекрасно стреме, охлади го, калайдиса го, аз му прикрепих копринени ресни. След това доведох един от най-хубавите коне, затегнах му седлото, окачих ресните, сложих юздите и го заведох при царя. Той много хареса седлото, благодари ми и ме възнагради богато за положения труд.

Когато везирът видя това, поиска седло и за себе си. Направих и на него. Занизаха се сановниците и първенците да ми искат и те. Дърводелецът се научи как се правят седла, железарят — как се правят стремена. Започнахме да правим седла и стремена и да ги продаваме на богати и бедни. Много пари събрах от тази работа, пък заех и почетно място в града. Обикнаха ме хората, бях на високо уважение при царя и свитата му, при градските първенци и държавните сановници. Веднъж царят ми каза:

— Ти стана обичан и уважаван сред нас, стана един от нас! Не можем да се разделим с тебе, да те оставим да напуснеш града ни. Искам от теб нещо!

— Какво искаш от мене, царю? — запитах. — Няма да ти скърша хатъра, защото ти ми направи много добрини и благодеяния!

— Искам да те оженя при нас за хубава, лична и красива жена! — каза той. — Тя има пари и почит. Ще станеш наш поданик, ще живееш при мен в двореца!

Той изпрати да доведат кадия и свидетели и ме ожени за благородна жена с висок сан, с много пари и имущество, с древен корен, стройна, гиздава и хубава, с много къщи, имоти и ниви. Предостави ми хубав и голям дом, даде ми слуги и свита, определи ми плата. Заживях доволно, разкошно и охолно. Забравих умората, патилата и трудностите. Мислех си: „Щом тръгна за родината, ще я взема със себе си! Каквото му е писано на човек — той не може да избяга от него! Никой не знае какво ще му се случи!“ Аз я обикнах — и тя мен. Бяхме сговорни във всичко, живеехме си сладък живот, получавахме богати доходи. Така продължи доста време.

Но се случи така, че един ден Аллах прибра съпругата на моя съсед, с когото бяхме приятели. Отидох при него да му поднеса съболезнованията си за починалата и го намерих загрижен, с болна душа и сърце. Аз му изразих съчувствието си и му рекох:

— Не тъжи за жена си! Всевишният ще ти я възмезди с по-добра, с някоя още по-хубава и тя ще живее по-дълго.

Той заплака горчиво и ми отговори:

— Приятелю, как Всевишният ще ми я възмезди с по-добра и по-хубава? Че на мен ми остава да живея само още един ден!

— Ела на себе си, братко! — възкликнах аз. — Не предвещавай смърт на душата си!

— Приятелю! — рече той. — Кълна ти се, че от утре аз ще изчезна от погледа ти и никога през живота си повече няма да ме видиш! Днес ще погребват жена ми, а мен ще погребат заедно с нея! Обичаят в нашата страна е, щом една жена умре — погребват мъжа й жив до нея, а ако умре мъжът — погребват жена му жива с него! Това се прави, за да не наследи никой другия след смъртта му!

И докато разговаряхме, при него се събраха повечето от жителите на града, които започнаха да изразяват съболезнования за жена му. Започнаха да я приготвят според техния обичай, донесоха ковчег, сложиха я в него. Човекът им помагаше. После всички излязоха извън града, до едно място в планината край морето. Вдигнаха голям камък и под него се откри каменен отвор като на кладенец. Спуснаха жената вътре — под планината на това място имало огромна кухина. Доведоха и мъжа, вързаха го през кръста и го спуснаха в дупката. Дадоха му стомна вода и седем питки хляб. Долу той се отвърза от въжето, хората затвориха кладенеца с големия камък и се разотидоха. Оставиха приятеля ми при жена му в земната кухина. „За бога, та такава смърт е по-ужасна от всички предишни!“, помислих си аз. После отидох при царя и му рекох:

— Господарю, как така във вашата страна погребват жив до мъртъв?

— Такъв е обичаят в страната ни! — отговори той. — Ако мъжът умре, погребваме жена му жива при него, ако жената умре, погребваме мъжа й жив при нея. Това е обичай, наследен от дедите ни!

— Царю честити! — възкликнах аз. — А ако на чужденец като мене умре жена му и с него ли ще направите същото?

— Да! — отговори той.

Малко остана да ми се пукне жлъчката от мъка по живота ми. Мислите ми се объркаха. Страх ме беше да не би жена ми да умре преди мене и да ме погребат жив. После се успокоих, помислих си: „Дано умра преди нея — никой не може да каже кой от двамата ще изпревари другия!“

Но ето че не мина дълго време и жена ми се разболя, полежа кратко време и умря. Събраха се хората да поднесат съболезнования на мен и на близките й. Както обикновено, дойде и царят. Извикаха жена, която изкъпа починалата, облече я в най-хубавите й дрехи, сложи й всичките скъпоценности. Подредиха я, положиха я в ковчега, понесоха я и я отведоха на онази планина. Вдигнаха камъка над кухината и я спуснаха вътре. Всички приятели и близки започнаха да идват един след друг при мен да се сбогуват, а аз викнах:

— Аз съм чужденец! Не приемам вашия обичай!

Те не обърнаха внимание на думите ми. Грабнаха ме, вързаха ме, вързаха до мене седем питки хляб и стомна прясна вода и ме спуснаха в дупката. Видях, че това бе обширна пещера под планината.

— Отвържи се от въжето! — викнаха ми отгоре.

Не пожелах да се отвържа и те го хвърлиха при мене, после затвориха кладенеца с големия камък и се разотидоха…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за четвъртото му пътешествие:

* * *

В тази пещера имаше множество трупове, които изпущаха отвратителна воня. Наругах се за всичко, което бях сторил, за да стигна дотук, и си рекох: „Сигурно съм си заслужил всичко, каквото преживях и препатих!“ Тръгнах, без да знам кога е ден и кога — нощ. Хапвах по малко, не кусвах нищо, преди гладът да ме събори, не пиех, докато не преставах да се движа от жажда. Боях се да не би водата и хлябът да свършат. Мислех си: „Кой дявол ме накара да се оженя за жена от този град? Всеки път, измъкна ли се от някоя беда, влизам в още по-голяма! За бога, тази смърт е наистина отвратителна! Да бях се удавил в морето, да бяха ме изяли в планината — все щеше да е по-добре от тази ужасна смърт!“ Така ругаех себе си, спях върху костите на мъртъвците, искаше ми се да умра, а не можех — толкова бе голям ужасът ми. Така живях, докато гладът не изтощи сърцето ми и жаждата не ме събори. Спрях да се движа, опипах последната коричка хляб, хапнах от нея и глътнах последната глътка вода. Пак се изправих и тръгнах без посока. Пещерата бе с широки разклонения, празни, високи, но навсякъде по пода се търкаляха разхвърляни кости. Стъкмих си местенце в едно далечно ъгълче, далеч от разложените трупове, и заспах.

Като се събудих, седнах да мисля какво ще правя сега, като се свършиха хлябът и водата. И в тоя миг скалата се разтресе и блесна светлина. „Какво ли ще е това?“, помислих си. Зърнах горе хора, които надничаха в кладенеца. Те спуснаха един мъртъв мъж, а след него и една жена, която плачеше. Спуснаха също доста хляб и вода. Виждах жената, но тя не ме забелязваше. Затвориха отвора на кладенеца и си отидоха. Станах, грабнах бастуна на някакъв мъртвец, приближих се до жената изотзад и я ударих по главата. Тя падна на пода. Ударих я втори и трети път — тя умря. Взех хляба и водата й, отмъкнах всичко по нея — а тя имаше много накити: гривни, огърлици, скъпоценни камъни и драгоценни метали. Взех хляба и водата и ги отнесох в моето ъгълче, което си бях стъкмил. Хапвах и пийвах по малко, колкото да се подкрепя, боях се всичко да не свърши бързо и да умра от глад и жажда.

Така живях известно време. Щом погребваха някого, аз убивах живия, погребан с него, вземах хляба и водата му и преживявах. Един ден се стреснах от сън и чух, че някъде в пещерата нещо се движи и цвърка. Станах и отидох нататък, като стисках бастуна на мъртвеца. Като ме усети, то избяга от мене — бе някакво животинче! Последвах го до дъното на пещерата и там от някаква малка дупка ми проблесна светлинка. Затичах се към нея. Колкото повече я приближавах, толкова по-забележима ставаше тя. Разбрах, че е някаква пукнатина, която води навън. Оказа се процеп в скалата, вероятно изкопан от диви зверове, които влизаха оттук, за да се нахранят до насита с леш, и пак се измъкваха.

Когато зърнах тази светлина, душата ми се отпусна, сърцето ми се успокои. Разширих процепа, измъкнах се навън и се оказах край брега на солено море върху висока планина, която отделяше това море от острова с града. Никой от там не можеше да се добере до това място. Върнах се в пещерата и пренесох всичкия хляб и водата, които бях събрал. Пообрах дрехите на някои мъртъвци и събрах най-различни накити, скъпоценности, бисерни огърлици, сребърни и златни гривни с различни скъпоценни камъни. Установих се край морския бряг. Всеки ден влизах в пещерата. Погребяха ли някого — отнемах храната и водата на живия и го убивах независимо дали бе мъж или жена. Измъквах се, сядах на брега и чаках Всевишният да ми изпрати спасение чрез някой кораб, който да ме прибере. Полека-лека изнесох от пещерата всички скъпоценности и ги вързах при дрехите си. Така поживях известно време. И както си седях един ден край морето и мислех за съдбата си, видях кораб. Грабнах бяла дреха на някакъв мъртвец, вързах я за бастуна и се затичах по морския бряг, като я размахвах. Те ме забелязаха, приближиха до брега, чуха виковете ми, изпратиха ми лодка с няколко души, които, когато доближиха, ми викнаха:

— Кой си ти? Защо си на това място? Как си стигнал до планината? Ние през целия си живот жив човек по нея не сме виждали!

— Търговец съм! — отговорих. — Корабът ми потъна!

Прибраха ме в лодката, натовариха всичко, което бях насъбрал в пещерата, и ме отведоха на кораба. Застанах пред капитана и той ме заразпитва:

— Как си стигнал до това място, човече? Това е огромна планина, зад нея има голям град. Цял живот пътувам по това море и минавам край тази планина, но само зверове и птици съм виждал по нея!

— Търговец съм! — отговорих му аз и му разказах за случилото се. — Съдбата и късметът ми помогнаха да се добера до тази планина заедно с вещите ми и зачаках тук някой да мине и да ме прибере!

Не му разказах какво ми се бе случило в града и в пещерата — боях се да не би на кораба да се окажеше някой от този град. Извадих пред капитана доста от имането си и рекох:

— Вземи това за доброто дело, което ми стори!

Той не прие дара и отговори:

— Ние, ако видим корабокрушенец в морето или на някой остров, не вземаме нищо от него, а го прибираме при нас, храним го, поим го, ако няма дрехи — обличаме го, а отведем ли го жив и здрав на брега, даваме му и някой дар от нас!

Продължихме пътя си от остров на остров, от море в море. Бях се молил за спасението си и сега бях щастлив, че съм жив и здрав. Но всеки път, когато си спомнях какво бях преживял в пещерата, губех разсъдък. Накрая стигнахме живи и здрави в Басра. Слязох там, останах няколко дни в града, после пристигнах в Багдад. Дойдох в моята махала и влязох в моя дом, където ме посрещнаха роднини и приятели. Те ме разпитваха, бяха радостни и щастливи, че съм се прибрал жив и здрав.

* * *

— Та това са най-големите чудеса, които ми се случиха по време на четвъртото пътешествие! — завършил разказа си Синдбад Мореплавателя. — Сега, братко, вземи си от трапезата ми, както повелява обичаят. Утре ела пак, за да ти разкажа за петото си пътешествие!

Той наредил да дадат на Синдбад Хамалина сто мискала злато, опънал трапезата, хората хапнали и се разотишли много учудени от разказа му, защото всеки разказ бил по-интересен от предишния.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на другия ден, когато всички отново се събрали, Синдбад заразказвал историята на петото си пътешествие: