Хиляда и една нощ (140)

Приказка на неволницата за златаря и мъжкото коварство

Някога живял златар, който обичал да разглежда картини и да пийва вино. Един ден той отишъл на гости при свой приятел и върху една от стените на дома му видял нарисувана неволница. Разгледал я, харесала му картината и рекъл:

— Сигурно образописецът я е изобразил по подобие на също така хубава жена!

— А дали онзи, който я е изписал, не я е създал във въображението си? — запитал приятелят му.

— Ако съществува жена по света, подобна на изписаната, аз моля Аллах да продължи живота ми, докато я видя! — възкликнал златарят.

Той заразпитвал гостите кой е изписал този образ. Открили кой е, но той бил отпътувал в друг град. Хората му изпратили писмо, в което му описвали състоянието на техния приятел, и го запитали за това изображение — коя е жената на него, дали я е измислил, или наистина я е видял. Той им изпратил отговор: „Изобразих на тази картина една неволница певица при един везир в град Кашмир в Индия“.

Щом узнал тази вест, златарят, който живеел в Персия, се приготвил и отпътувал за Индия. С много усилия стигнал до посочения град, влязъл в него, установил се в странноприемница и отишъл при един продавач на благовония. Той бил човек знаещ, разбиращ и умен. Златарят го заразпитвал за царя на града, за неговите навици, а продавачът рекъл:

— Нашият цар е справедлив, с добри нрави, щедър към своите поданици и умее да раздава правосъдие. Той мрази в света единствено магьосниците!

Златарят го разпитал за везирите. Онзи му описал всеки везир. Накрая приказката стигнала и до неволницата певица, за която продавачът рекъл:

— Тя е у еди-кой си везир!

Златарят изчакал няколко дни, мислил и премислял каква хитрост да скрои. Една вечер завалял дъжд с мълнии и бурни ветрове. Тогава той повел няколко крадци, отишъл в дома на везира и опрял на стената му стълба с ченгели. Качил се върху стената, после се спуснал в двора. Всички неволници спели в обща зала, всяка на отделно ложе. Той забелязал едно ложе от мрамор, на него спяла неволница с лице като луна през четиринайсетия ден на месеца. Той пристъпил към нея и приседнал при главата й. Тя била покрита със завивка от златни нишки, при главата й светела свещ, при нозете — също, всяка свещ била в свещник от чисто злато, а тя самата била от амбра. Под възглавницата забелязал сребърна кутия, където били затворени всичките й накити. Измъкнал човекът нож, бутнал неволницата по бедрото и я наранил. Стреснала се тя, замълчала, помислила, че той иска да вземе богатството й, и рекла:

— Вземи кутията с всичко в нея! Няма нужда да ме убиваш, защото ние с теб сме от едно тесто месени!

Златарят взел кутията с всичко в нея и си тръгнал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на неволницата за златаря и мъжкото коварство:

* * *

И така човекът взел кутията с всичко в нея и си отишъл. Съмнало се. Той се преоблякъл, взел кутията с накитите и влязъл при царя на града. Целунал земята пред него и рекъл:

— Царю, аз съм човек, който желае да ти даде съвет. Идвам от Хорасан. Дойдох да търся убежище при ваше величество, защото си известен с твоя праведен живот и със справедливостта си. Пристигнах в града ти снощи. Портата беше затворена и спах извън стените. В просъница видях четири жени, двете яздеха метли, другите две — ветрила. Разбрах, че са магьосници, които влизат в града ти. Едната пристъпи към мене, ритна ме и ме шибна с някаква лисича опашка, която носеше в ръцете си. Замахнах с ножа и я раних по бедрото. Тя побягна, но се подхлъзна и от ръката й падна тази кутия. Взех я, отворих я и видях вътре тези скъпи накити. Вземи я, аз нямам нужда от нея. Аз съм човек, който броди по земята, сърцето ми се е откъснало от този свят и нищо от него не ми трябва.

Оставил кутията пред царя и си тръгнал. Отворил царят кутията, извадил накитите от нея и както ги оглеждал един по един, изведнъж видял сред тях една огърлица, която бил подарил на везира — господар на неволниците. Извикал царят везира си и му рекъл:

— Това е огърлицата, която ти подарих, нали?

Щом везирът зърнал накита, познал го и отговорил:

— Така е… Аз пък я подарих на една от неволниците — на най-добрата певица!

— Доведи веднага момичето! — разпоредил се царят.

Довел везирът неволницата и когато тя застанала пред царя, той наредил:

— Я оголи бедрото й и виж дали там има рана!

Открил везирът дрехата й, видял, че там има рана от нож, и казал:

— Да, ваше величество, има рана!

— Значи тя е магьосница! — викнал царят. — Право ми е казал странникът, няма място за съмнения или колебания!

И наредил да хвърлят магьосницата в ямата.

На мръкване златарят разбрал, че хитростта му е успяла, отишъл при пазача на ямата с кесия с хиляда динара в ръка. Цялата първа третина на нощта си приказвали, а когато вече се почувствали близки, златарят рекъл:

— Трябва да знаеш, братко, че тази неволница е невинна! Аз скроих цялата работа! — той му разказал за станалото и завършил: — Братко, вземи тази кесия! В нея има хиляда динара! Дай ми неволницата да я отведа в страната си! Тези динари ще ти са от по-голяма полза, отколкото затворената неволница! Използвай ги, пък ние двамата ще ти пожелаем живот и здраве!

Пазачът се зачудил на тази хитрост, зарадвал се на кесията и пуснал неволницата, като поставил условие двамата да не остават в този град нито за час повече. Взел си я златарят и начаса тръгнал на път, яздил бързо, стигнал страната си и заживял с неволницата…

* * *

— Ето виж, царю, какви са мъжките коварства и хитрини. Утре и аз, и ти ще застанем пред най-справедливия съдия и той ще ти отмъсти заради мене, царю! — завършила неволницата.

Царят я изслушал и наредил да погубят сина му.

Влязъл при него петият везир и рекъл:

— Почакай, царю честити, царю велики, не бързай да погубваш сина си! Най-често избързването води до съжаление! Боя се да не съжаляваш както човекът, който не се бил замислил нито веднъж през целия си живот!

— Че как така, везире? — запитал царят.

И петият везир заразказвал: