Хиляда и една нощ (123)

Приказка за първото пътешествие на Синдбад Мореплавателя

Моят баща беше търговец! Бе сред първенците и в града, и сред търговците. Имаше много пари и обилни блага. Но умря, когато бях още малко момче. Остави ми в наследство пари, имоти и несъбрани чужди дългове. Ядях хубава храна, пиех хубаво вино, дружах с млади мъже, обличах се в красиви дрехи, наслаждавах се на живота с другари и приятели. Доста време живях така, но накрая прекратих тези глупости, умът ми се върна на мястото си, забелязах, че парите ми се изчерпват и че времето на хубавите неща преминава. Почти всичко, което имах, се бе свършило, но аз усетих това късно и много се изплаших. Спомних си една приказка, която бях слушал от баща си — всъщност това са думи на господаря ни Сулейман бен Дауд, мир и на двамата! Та той е казал: „Три неща са по-добри от три други неща: денят на смъртта е по-добър от деня на раждането; едно живо куче е по-добро от седем умрели; гробът е по-добър от бедността!“

Станах, насъбрах колкото имах стари вещи и дрехи и ги продадох. Продадох и земите, и всичко, което ми бе подръка. Събрах три хиляди дирхама. Тогава ми хрумна да попътувам по чужди страни. Спомних си думите на един поет:

Величие дарява ти след труд съдбата,

безсънни нощи те очакват — но без плата!

        Морето само смелите с бисери дарява,

        ако не се удавиш, то ти се наслаждава!

Да дойде славата без труд — не може!

Това е губене на време — и е невъзможно!

Обмислих, после тръгнах, купих някои стоки и вещи, което е необходимо за морско пътуване, качих се на една гемия, стигнахме с няколко търговци до Басра, наехме голям кораб и потеглихме по моретата. Пътувахме дни и нощи, минавахме от остров на остров, от море в море, от бряг на бряг и навсякъде, където минавахме, купувахме, продавахме или заменяхме стока за стока.

Стигнахме до един остров, който бе като кътче от райска градина. Капитанът на кораба пристана край него, сви платната, хвърли котвите. Всички слязоха, стъкнаха се огнища, запалиха огньове и всеки се зае с работата си: едни готвеха, други перяха, трети се разхождаха. Аз бях сред онези, които се разхождаха край бреговете, после се посъбрахме на едно място да хапнем и пийнем, да се позабавляваме и повеселим. И точно тогава капитанът се загледа в брега и изкрещя високо:

— Ей, пътници, добри хора! Бързайте, качвайте се на кораба, оставяйте всичко и спасявайте живота си! Спасявайте душите си от гибел! Островът, на който сте, не е остров, а огромна риба, плуваща посред морето! На нея се е струпал пясък и тя се превърнала в остров, а с времето са поникнали и дървета! Когато запалихте огъня, тя е усетила, че й пари, и започва да се раздвижва! Сигурно ще се гмурне и всички ни ще повлече в морето! Спасявайте се!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за първото му пътешествие:

* * *

При тези думи на капитана пътниците се затичаха и занадпреварваха да се качат на кораба, като оставяха стоки, вещи, котли и огнища. Едни стигнаха до него, но други не успяха, островът се разтърси и се спусна към морските дълбини заедно с всички на гърба си. Затвори се над него морето развълнувано.

Бях между онези, които закъсняха да избягат. Потънах в морето заедно с рибата. Но всевишният Аллах ме спаси и ме отърва да не се удавя. Той ми прати едно голямо корито от онези, в които перяха на острова. Хванах се с ръка за него, възседнах го, поех си дъх и загребах с крака като с гребла, а вълните си играеха с мене и ме подхвърляха насам-натам. Капитанът бе вдигнал набързо платната и бе отпътувал с онези, които се бяха спасили, без да обърне внимание на онези, които се давеха. Вятърът и вълните ми помогнаха и ме довлякоха край висок остров с много дървета, надвесени над морето. Улових се за един клон на виснало надолу дърво и изпълзях на него. По този клон се промъкнах и на сушата. Краката ми бяха изтръпнали, по петите ми имаше следи от рибешки ухапвания.

Отпуснах се като умрял, зашеметен и замаян, и паднах в несвяст. Така съм лежал до второто утро. Събудих се и видях, че краката ми са се подули. Тръгнах, доколкото можех да вървя, понякога се плъзгах, понякога пълзях на колене. По острова имаше много плодни дръвчета и извори със сладка вода. Хапвах си от тези плодове, пийвах от водицата и така преживях няколко дни и нощи. Душата ми се оживи, духът ми се възвърна, движенията ми укрепнаха. Размислях, вървях край морския бряг, разглеждах божиите твари по дърветата. От един клон си направих бастун, на който се опирах при ходене.

Един ден, както се разхождах край брега, в далечината ми се мярна някакво същество. Помислих, че е звяр или морско животно. Тръгнах към него, загледан втренчено — оказа се, че край морския бряг е вързана едра кобила. Пристъпих към нея и тя изцвили. Изплаших се, понечих да се върна, но сякаш изпод земята изскочи някакъв човек, затича се към мене и викна:

— Кой си ти? Откъде си дошъл? Защо си пристигнал тук?

— Господине — отговорих, — чужденец съм! Бях на един кораб, потънах заедно с няколко души от него. Аллах ми даде едно корито, аз го яхнах и плавах с него, докато вълните ме изхвърлиха на този бряг!

Той ме изслуша, хвана ме за ръка и викна:

— Върви с мен!

Тръгнах аз, той ме свали в някакво подземие, въведе ме в голяма стая, сложи ме да седна, донесе ми ядене и ядох до насита — пък бях гладен! Отпусна ми се душата.

Човекът ме разпита кой съм, какъв съм и какво ми се е случило. Разказах му цялата си история. Зачуди се той на разказа ми, а аз запитах:

— За бога, разказах ти всичко, което ми се случи! Но и аз искам да знам кой си, защо седиш в това подземие, защо си вързал тази кобила край морския бряг?

— Ние сме няколко души, пръснати по различни краища на острова! — отговори той. — Коняри сме на цар Махраджан. Грижим се за всичките му коне. Всеки месец при пълнолуние докарваме тук кобили и ги връзваме край морския бряг. Скриваме се в това подземие. Привлечен от кобилешката миризма, тук дотърчава някой морски жребец. Излиза на сушата, оглежда се и като не вижда никого, възкача кобилата и си свършва работата. После иска да вземе кобилата със себе си, но тя е вързана и не може да тръгне. Жребецът се сърди, цвили, удря я с глава, рита я. Като чуем цвиленето му, разбираме, че вече е слязъл от гърба й, излизаме и започваме да крещим. Той се изплашва и се връща в морето. А кобилата забременява от него и ражда мъжко или женско конче, което струва цяла хазна пари. Та сега е времето морският жребец да излезе. Пък ако е пожелал Всевишният, ще те взема със себе си и ще те заведа при цар Махраджан. Ще ти покажа моята страна! Ако не се бе срещнал с нас, нямаше да видиш никого на това място, щеше да умреш от мъка! Никой нищо не би узнал за тебе! А сега ще оживееш и ще се върнеш в родината си!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за първото му пътешествие:

* * *

И докато си разговаряхме, от морето изскочи някакъв жребец, изцвили, възкачи се на кобилата, направи с нея каквото му се искаше, слезе от гърба й, поиска му се да я вземе със себе си, но като не успя, започна да цвили и да рита. Тогава конярят грабна меч и щит, изскочи от вратата на подземието и завика на другарите си:

— Гонете жребеца!

Удари той с меча по щита, изскочиха още няколко души с пики, закрещяха. Жребецът се изплаши, избяга, намъкна се в морето, сякаш бе бивол, и изчезна под водата. Тогава надойдоха приятелите на коняря. Всеки водеше кобила. Заразпитваха ме кой съм, какъв съм, аз им разказах патилата си. Сприятелихме се, те разпънаха трапеза, поканиха и мен и аз се нахраних заедно с тях.

После всички станаха, възседнаха конете си, дадоха и на мен една кобила и потеглихме на път. Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до града на цар Махраджан. Те влязоха при него, разказали му историята ми и той ме извика при себе си. Въведоха ме, изправиха ме пред него, аз го поздравих, той ми отговори на поздрава, разпита ме как съм се озовал тук, аз му разказах от начало до край какво ми се бе случило. Зачуди се той на всичките ми патила и рече:

— За бога, синко, но нали всичко е свършило с добро! Ако не ти е било писано да живееш, не би се спасил от бедата. Но, хвала на Аллаха, че си жив и здрав!

През следващите дни царят прояви към мен голямо уважение, приближи ме до особата си, изразяваше си съчувствието с думи и благодеяния. Назначи ме за чиновник в пристанището, възложи ми да записвам пристигащите кораби. Дълго време изпълнявах тези задължения, а той се отнасяше добре с мене и ме възнаграждаваше богато. Облече ме с пищни дрехи. При него бях начело на преводачите, защитавах интересите на поданиците му. Оставах до него дълги часове, а после отивах при морето и разпитвах търговците, идващи по суша и море, накъде е град Багдад, с надеждата, че някой ще знае и ще мога да тръгна с него и да се върна в страната си. Никой не знаеше накъде е този град, никой не можеше да ми каже как се отива нататък. Всичко това ме смущаваше, пък и дългото отсъствие от родината започна да ми дотяга.

Един ден влязох при цар Махраджан и заварих при него няколко индийци. Поздравих ги, те отговориха на поздрава ми. Заразпитваха ме за страната ми, аз им разказах. И ги запитах за страната им и те ми разказаха, че там имало хора от различни родове. Имало между тях шакирити, които били най-благородният им род, те никого не мразели и никому зло не сторвали. Имало и един род, наречен брахмани. Те никога не пиели вино, били щастливи, чисти, весели, забавни, имали много камили, коне и добитък. Разказаха, че индийският народ се дели на седемдесет и два клона.

Сред многото острови, които владееше цар Махраджан, имаше един на име Кабул. По цели нощи от там долитаха удари на тъпани и барабани. Жителите на централния остров и пътниците разправяха, че там живеели много умни хора.

По онова време видях риба, дълга сто стъпки. Видях също риба, която имаше лице на бухал. Много чудеса и страхотии видях по време на това пътуване, но много време ще мине, за да ви разкажа за всичко. Тъй или иначе, нито за ден не преставах да се разхождам из острова и да го разглеждам.

Един ден стоях на морския бряг и държах жезъла си, с който не се разделях. Точно тогава пристигна кораб с много търговци. Навлезе в пристанището, хвърли котва, капитанът сви платната и го привърза за сушата. Моряците извадиха целия му товар, а аз седях и записвах.

— Остана ли на кораба ти нещо? — запитах капитана.

— Да, господине! — отговори той. — В трюма на кораба имам още стока, но нейният стопанин се удави, а стоката му остана при нас на съхранение. Искахме да я продадем, да вземем, каквото ще вземем с документ и да отнесем парите на близките му в Багдад…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Синдбад Мореплавателя за първото му пътешествие:

* * *

— Как се казваше стопанинът на тази стока? — запитах аз.

— Казваше се Синдбад Мореплавателя! — отговори той. — Но нещастникът се удави!

Вторачих поглед в него, познах го и възкликнах:

— Капитане, та нали аз съм стопанинът на стоката, за която говориш! Аз съм Синдбад Мореплавателя, който слезе на онзи остров заедно с няколко търговци. Когато рибата, върху която се бяхме изкачили, мислейки я за остров, се раздвижи, ти ни извика да бързаме към кораба, ала аз не сколасах! Потънах, но всемилостивият Аллах ме спаси и ми прати едно от коритата, в които пътниците се перяха. Залових се за него, гребах с нозе, докато вятърът и вълните ми помогнаха да стигна до този остров! Спрях тук и Всевишният пак ми помогна — срещнах се с конярите на цар Махраджан и те ме доведоха при него. Аз му разказах за патилата си и той ми направи благодеяние, като ме назначи за писар в пристанището, и започнах да се прехранвам от службата при него. Той се отнася добре към мене! А стоката при тебе е моя стока, мое имане!

— „Няма сила и воля освен у всевишния и всемогъщ Аллах!“ — възкликна той. — Нямат вече хората нито вяра, нито срам!

— Защо говориш така, капитане? — възкликнах аз. — Аз ти разказах патилата си и ти ме чу какво ти казах!

— Ама и ти ме чу, като казах, че имам стока, чийто стопанин се е удавил! — викна той. — Искаш да си я присвоиш, без да имаш право! Не те ли е срам! Че нали ние видяхме как Синдбад потъна! И много пътници загинаха заедно с него! Никой от тях не се спаси! Как смееш да твърдиш, че си стопанин на тази стока?

— Капитане! — настоях аз. — Ако бе изслушал разказа ми, както трябва, и бе вникнал в думите ми, щеше да се убедиш, че съм прав! Лъжата е белег на лицемерие!

После разказах на капитана всичко, което ми се бе случило, откакто потеглих с него от Багдад, докато стигнахме до оня остров, където потънахме. Споменах му някои подробности, които знаехме само ние двамата. Накрая капитанът и търговците се убедиха в моята искреност и възкликнаха:

— За бога, не можехме да повярваме, че си се спасил и не си се удавил!

Те ми дадоха стоката. Намерих името си, записано върху товарите. Нищо не липсваше. Отворих един вързоп, измъкнах от него скъпоценна вещ, струваща много пари, дадох на един морж да ми я носи и отидохме при царя да му я подаря. Съобщих му, че това е корабът, с който съм пътувал, казах, че стоката ми е пристигнала цяла и невредима и че това е дар от тази стока. Много се чуди царят на това съвпадение, което доказваше, че моят разказ е бил истински. Обикна ме още повече и ме дари с много скъпоценности. Продадох товарите си с цялата стока, спечелих доста пари. Купих от този град много тамошни стоки и вещи и когато търговците решиха да си тръгнат, натоварих всичко на кораба. Отидох при царя, благодарих му за всички благодеяния, които ми бе сторил, и го помолих да ми разреши да потегля към родина и близки.

Качих се на кораба и потеглихме на път. Щастието ни съпровождаше, съдбата ни помагаше. Дни и нощи пътувахме, докато стигнахме до Басра. Бях радостен, че съм жив и здрав и че съм вече в родината си. От там потеглихме за Багдад с товари и стоки. Стигнах до моята махала, влязох в дома си, надойдоха близки и приятели. Купих си слуги, стражи, мамелюци, неволници и роби, накупих си къщи, градини и ниви. Много неща имах вече. Започнах пак да се събирам с приятели, да се срещам с лични хора. Бях вече нещо повече от преди. Постепенно забравих всички мъки, трудности, патила и ужаси от пътуването, тънех в удоволствия, радости, хранех се с хубави ястия, пиех отбрани вина. Това ми се случи през първото ми пътуване. Утре, ако е пожелал Всевишният, ще ви разкажа за второто от седемте ми пътешествия…

* * *

Синдбад Мореплавателя задържал дълго при себе си Синдбад Хамалина, дарил му сто мискала злато и казал:

— От днес си мой сътрапезник!

Благодарил му хамалинът, взел дара и се прибрал у дома. Мислил си какво ли не става, какво ли не се случва с хората, чудил се и не могъл да се начуди. Преспал, а като се съмнало, се върнал в къщата на Синдбад Мореплавателя. Щом влязъл при него, стопанинът веднага го сложил да седне до него, а когато дошли останалите му приятели, им сложил да хапнат и пийнат, разговаряли известно време, развеселили се и Синдбад Мореплавателя започнал да разказва: