Хиляда и една нощ (8)

Приказка за цар Юнан, за неговия везир и за знахаря Руян

— Имало едно време, много, много отдавна, в град Фарс, в земята Рум, цар, който се наричал Юнан. Имал той пари, могъщество и свита от всички народи. Но излязла по тялото му проказа. Безсилни били пред нея лечители и знахари, никой не можел да го излекува.

Един ден в града дошъл известен лечител на почтена възраст на име Руян. Той бил прочел много гръцки, персийски и арабски книги по медицина, познавал корените на билките и листата на полезните и вредните растения — треви и храсти. Поживял няколко дни в града и дочул за болестта на царя. Още не съмнало, и той облякъл най-хубавите си дрехи и се явил пред него. Пожелал му навеки да бъде велик, да живее в благоденствие и доволство, представил се и рекъл:

— Господарю, разбрах, че нещо лошо те е постигнало. Аз ще те излекувам, без да те тъпча с лекове, без да те мажа с мазила!

— Знахарю! — възкликнал царят зачуден. — Това, което ми разправяш, за колко време ще стане, за колко дни?

— Утре ще стане! — отговорил знахарят.

Той подбрал нужните му лекове и билки, взел дебела тръстика, направил я като тояга за игра с топка на кон, издълбал я отвътре, сложил лекарството в дупката и я запушил с дръжка. Направил и топка — сам знаел каква трябва да бъде. На другия ден влязъл при царя и му казал да излезе да поязди на мегдана, като си поиграе с топката и тоягата.

Събрали се оръженосци и емири, сановници и везири. Излязъл и царят на мегдана. Знахарят Руян му подал тоягата и рекъл:

— Хвани здраво тази тояга! Карай по мегдана, удряй с всички сили с тоягата по топката — нека се запотиш! Лекът ще проникне през дланта ти и ще потече в цялата ти снага! После се върни в двореца, изкъпи се и заспи — тогава ще се излекуваш, ще бъдеш здрав!

Взел цар Юнан тоягата, стиснал я в ръката си, яхнал жребеца, грабнал топката, подхвърлил я и я подгонил да я настигне. Удрял той по топката, удрял — докато се изпотил, и от стискането лекът се просмукал в тялото. Знахарят Руян му наредил да се върне в двореца и да влезе в хамама. Изкъпал се хубаво, облякъл се, легнал и заспал. Когато се събудил, огледал снагата си и не видял ни следа от проказата — тя била чиста като бяло сребро. Зарадвал се, олекнало му на душата, отпуснал се.

Това се случило с цар Юнан. А знахарят Руян се прибрал у дома си и преспал там. На сутринта се върнал при царя, той му станал на крака, прегърнал го, сложил го да седне до себе си, нахранил го, пожелал му здраве, облякъл го в нови дрехи, много неща му дарил и беседвали чак до вечерта. Благодарил знахарят и се завърнал у дома си.

Царят си имал един везир, неприятен на вид, злоезичен, подъл, скъперник, завистник, винаги го гонели лоши мисли и омраза. Когато той забелязал, че царят се сближава повечко със знахаря Руян, завидял му и затаил срещу него злоба. Или както казват в такива случаи: „Човешката плът не може да не завижда!“ Или пък: „Несправедливостта се таи в душата — проявява се чрез сила, но е породена от безсилие!“ Пристъпил везирът към цар Юнан, целунал земята пред него и му рекъл:

— О, цар на всички времена! Имам един важен съвет и искам да ти го кажа.

— Какъв е съветът ти? — запитал царят.

— Царю честити! — отговорил везирът. — Казали са древните: „Който не вижда бедата, не го облажава съдбата!“ Виждам как господарят ми облагодетелства безразсъдно своя враг, онзи, който иска да го лиши от земите му!

Разгневил се царят, пребледнял и запитал:

— Кой е този, за когото твърдиш, че ми е враг, а аз съм му правил добрини?

— О, царю, ако спиш — събуди се! — отговорил везирът. — Та това е знахарят Руян!

— Той е мой приятел! — възразил царят. — Той ме излекува с нещо, което аз само държах в ръката си! Отърва ме от болест, пред която лечителите бяха безсилни! Как може да говориш така за него!? Че аз от днес всеки месец по хиляда динара ще му давам! И царството си да разделя с него — пак ще му е малко! Мисля, че говориш това само от завист — както е станало и с владетеля Синдбад!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката, разказана от царя:

Приказка за цар Синдбад и сокола му

— Разправят, че едно време персите имали цар на царете, който се казвал Синдбад. Обичал да ловува. Имал си той сокол. Сам го бил отгледал и не се отделял от него нито денем, нито нощем.

Тръгнал веднъж на лов, взел на ръка и сокола си. Вървели, що вървели, стигнали до една река и разпънали ловната мрежа. Ето че една газела попаднала в нея.

— Само някой да изпусне газелата откъм своята страна — убивам го! — възкликнал царят.

Започнали да стесняват ловната мрежа около газелата, но ето че тя се появила точно пред царя. Изправила се на задните си крака, а предните свила на гърдите си, сякаш искала да целуне земята пред него. Навел се царят към нея, а тя — хоп! Прескочила над главата му и избягала. Царят се спуснал по следите й. Настигнал я при една планина и пуснал сокола след нея. Започнала птицата да кълве очите на животното, докато го ослепила и обезсилила. Царят ударил газелата с копие, съборил я, слязъл от коня, заклал я, одрал я и я закачил на седлото си.

Времето било горещо, мястото — сухо и безводно. Ожаднял царят, огледал се и забелязал дърво, от което като масло капела вода. Снел той ръкавицата си, откачил съдината от шията на сокола, напълнил я с онази вода и я надигнал към устните си, но соколът ударил с крило по съдината и я съборил. Взел царят за втори път съдината и я напълнил. Мислел, че и соколът е жаден, и я поставил пред него, но той пак я блъснал с крило и я съборил. Разгневил се царят, напълнил за трети път съдината и я поставил пред коня си, но соколът пак я обърнал!

— Аллах да те прокълне, пакостна птицо! — възкликнал царят. — Не ми даде да пия, не пи сам, не даде и на коня ми!

Замахнал с меча си и му отсякъл крилете. А птицата протегнала шия, сякаш да му направи знак с глава: „Погледни дървото!“ Вдигнал царят поглед — върху дървото змия, която леела отровата си по кората му. Мъчно му станало. Възседнал коня и се върнал при хората си. Когато седнал на трона си, соколът още стоял на ръката му, но скоро потръпнал и умрял. Изохкал владетелят от мъка и скръб, че убил сокола, който го бил спасил от гибел…

Ето това се случило на цар Синдбад…

* * *

— О, владетел на великите творения! — възкликнал везирът. — Аз правя само онова, което съм длъжен! Видях злото — и те предупредих! Разбереш ли истината — ще се спасиш! А иначе ще загинеш, както загинал везирът, който измамил сина на един цар…

Приказка за везира и царския син

Този цар имал син, който обичал да ловува. Имал и един везир. Царят му наредил да придружава сина му. Тръгнал веднъж синът на лов, тръгнал с него и везирът. Забелязали някакъв звяр. Спуснал се царският син след него, но го изгубил от очи — животното изчезнало в далечината. Везирът останал да го чака. Объркал се синът, не знаел накъде да тръгне. И ето — край пътя седи неволница и плаче.

— Коя си ти? — запитал царският син.

— Дъщеря съм на цар от Индия! — отговорила тя. — Пътувах из равнината, приспа ми се и съм паднала от кобилата. И се обърках…

Съжалил я царският син, качил я на коня си и седнал зад нея. Яздили, що яздили, стигнали до някаква гора.

— Господарю! — рекла му неволницата. — Иска ми се да сляза за малко по нужда.

Помогнал й той да слезе. Чакал, чакал, но тя се позабавила. Нетърпението го заставило да тръгне да я търси. Оказало се, че била женски гул — момъкът я чул как говори на децата си:

— Ей, дечица, днес ви докарах един охранен момък!

— Дай ни го, мамо, да си натъпчем коремите!

Царският син разбрал, че с него е свършено. Разтреперил се, върнал се при коня. Излязла и жената гул, забелязала, че е изплашен и трепери.

— Защо си изплашен? — запитала тя.

— Имам враг и се боя от него! — отговорил той.

— А защо не платиш на врага си — и да остане доволен!

— На него пари не са му достатъчни! Той ще се зарадва едва след като ми отнеме живота!

— Щом си толкова нещастен — защо не се обърнеш за помощ към своя Аллах? Това е достатъчно, за да можеш да избегнеш и тази беда, и бедите, които ти кроят онези, които те плашат!

Тогава царският син вдигнал очи към небето и изрекъл:

— О, ти, който отговаряш на молитвата на всеки, който е в нужда! Дари ми победа срещу врага ми, махни го от пътя ми! Ти можеш всичко, каквото пожелаеш!

Чул гулът молитвата и изчезнал начаса.

Върнал се царският син при баща си и му разказал какво му се е случило. А разгневеният баща наредил да погубят везира, който бил нарушил повелята му да не се отделя от сина му.

* * *

— А ти, царю, повярва на този знахар! — продължил везирът. — Ще те погуби той теб най-жестоко! Нищо, че му правиш добрини — гибел ти готви той! Не видя ли — излекува болестта върху тялото ти с нещо, което държеше в ръка! А сигурен ли си дали няма да те погуби с друго нещо, което ще държиш?

— Прав си! — казал цар Юнан. — Може би наистина е така! Може би този знахар е дошъл като нечий съгледвач, за да ме погуби!

— Изпрати веднага да го извикат! Дойде ли — отсечи му главата!

Царят изпратил да доведат знахаря. Дошъл той, без да знае какво му е писано от Всемилостивия, или както се казва в такива случаи:

Защо трепериш за съдбата си, страхливец?

        Всевишният добро и зло раздава!

Щом нещо е записал той — не го изтрива,

        пощада или смърт — едничък той решава!

— Знаеш ли защо те извиках? — казал царят. — Няма да съм спокоен за живота си, ако не те погубя! Ти ме излекува с нещо, което държах в ръката си — а дали няма да ме убиеш с нещо, което ще помириша!…

— Царю, това ли ти е отплатата — да плащаш за доброто със зло? — запитал знахарят.

— Трябва, трябва веднага да бъдеш убит!

Руян разбрал, че ще загине, разплакал се, съжалил за стореното добро, както е казано:

        Умът човешки само външно е щастлив!

                Стреми се той от майчиното мляко

        към друм широк, ала дорде е жив,

                завои, кал, неравности го чакат.

 

Съвет му дадох, но уви — прие лош чужд съвет.

        А моят ме лиши от чест и ме събори в бездна.

Щях по-спокойно да умра и без да дам такъв съвет!

        Въздържайте се от съвети, вий, идващи след мене!

И когато се убедил, че царят непременно ще го погуби, рекъл:

— Царю! Щом непременно трябва да бъда убит — нека да отида до дома да даря лечителските си книги. Имам една книга — тя е от особена по-особена! Ще ти я оставя в дар, за да я пазиш в съкровищницата си.

— Каква е тази книга? — запитал царят.

— В нея има нещо, което не се мери с пари! А най-малката тайна, която крие, е, че щом отсечеш главата ми — трябва да я отвориш, да разгърнеш три листа и да прочетеш три реда на страницата отляво. Тогава главата ми ще отговори на всички въпроси, които ще ми зададеш!

Зачудил се царят, затреперил от вълнение:

— Значи, знахарю, главата ти ще приказва, след като я отсека, така ли?

— Да, царю, точно това е чудото!

Царят го изпратил под стража до дома му. Знахарят си уредил нещата, а на следващия ден се явил сам пред дивана. Застанал пред владетеля, а в ръцете му — древна книга и кутия, а в кутията — прашец. Седнал той и се разпоредил:

— Донесете ми съдина!

Донесли му съдина, той насипал в нея прашеца, разбъркал го и рекъл:

— Царю, вземи тази книга, но не я отваряй, преди да отсекат главата ми! Отсекат ли я — да я сложат в тази съдина, кръвта ще престане да капе. Пък после отвори книгата!

Замахнал палачът и отсякъл главата на знахаря, поставил я в съдината с праха. Кръвта спряла да тече и главата отворила очи. Разтворил царят книгата, но листата й били залепнали един за друг. Сложил пръст в устата си и го близнал с език. Разгърнал първия лист, после втория и третия. Книгата се разлиствала с мъка. Разгърнал шест листа, огледал ги — по тях нищо не било написано.

— Знахарю, че в тях нищо няма написано! — казал царят.

— Разлиствай по-нататък! — казала главата.

Разлиствал той по-нататък и си плюнчел пръстите. И след малко отрова пропълзяла по тялото му — защото книгата била отровена.

Разтреперил се царят, завикал, закрещял:

— Отрова пълзи по тялото ми!

А знахарят Руян занареждал:

Те властваха и дълго властта им продължи!

        Миг само — и се свършва със властта!

Щом умно съдят — и съдбата ги щади,

        но щом гнетят — преследва ги гнетът,

объркват се душите им в лъжи

        и грабва ги без милост вечността!…

Щом знахарят Руян произнесъл тези стихове, царят рухнал мъртъв.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила: