Хиляда и една нощ (75)

Приказка за шестте неволници

Разправят също, че един ден халифът Ал-Маамун събрал в двореца си велможите на своето царство. Сред тях имало един на име Мохамед ал-Басри. Маамун се обърнал към него:

— Любезни ми Мохамед, искам да ми разкажеш случка, за която никога не съм слушал, нека да е най-необикновената в живота ти.

И Мохамед ал-Басри заразказвал:

* * *

Някога в Йемен живеел богат и пребогат човек, който по-късно се преместил в Багдад. Решил да повика и семейството си. Прехвърлил и парите си. Имал шест неволници. Първата била белолика, втората — мургава, третата — пълна, четвъртата — слаба, петата — русокоса, а шестата — черноока. Били със съвършени обноски, певици ненадминати и надарени музикантки. Веднъж човекът ги викнал, наредил да донесат храна и вино. Пили и се веселили. Сетне той се обърнал към бялата неволница и рекъл:

— Месечинке ясна, изпей ни една хубава песен!

Тя запяла, трели разляла и заредила следните стихове:

Тебе виждам аз, любими,

пазя скъпото ти име.

          Спомня си сърцето с жар

          и окото твоя чар.

„Забрави го!“ — някой рече.

„Невъзможно, зли човече!

Знай, напразно се мориш,

няма да ме убедиш!“

Господарят й посочил към мургавата неволница и рекъл:

— На факел светлината, изпей ни и ти нещо с дивния си глас!

Тя запяла тъй, та всекиму се поиграло. Сърцата с погледа пленила и стиховете заредила:

Ще те обичам аз докрай!

Ще съм ти вечно вярна, знай!

        О, месечко, забулен с красота,

        пленяваш всичко живо по света!

Красавецо, от нежност озарен,

от повелителя небесен си дарен!

Господарят й останал възхитен и посочил към пълничката неволница. Наредил й да запее. Тя взела уда, засвирила и запяла с вдъхновение:

Щом ти, любими мой, мил, ласкав си към мен,

не искам и да зная кой друг е разгневен!

                Изгрее ли пред мене прекрасният ти лик,

                царете вдън земята провалят се за миг!

Едничка любовта ти желая в този свят!

От всички земни люде си с хубост най-богат!

Господарят й останал възхитен, посочил към слабичката робиня и рекъл:

— Хурийо райска, попей ни и ти!

Тя взела уда, настроила го, дръпнала с пръсти по струните и извисила чуден глас:

Кълна се, след раздялата живея аз в тревога,

суровия ти отказ да изтърпя не мога!

                Ти, съдниче на влюбени, раздай ни съд завчас!

                Знай, правото си свято от тебе чакам аз!

Господарят останал възхитен и посочил русокосата:

— О, Слънчице на тоя светъл ден, изпей най-хубавия си рефрен!

Тя взела уда, дръннала струните и запяла:

Имам си възлюбен, красния му лик

зърна ли, две саби заблестяват в миг.

        Нека бог го съди! Моето сърце

        милият е смачкал с двете си ръце.

Кажа ли си: „Душо, той не ти е драг!“,

ето че към него полетявам пак.

        Той от всички хора най е скъп за мен,

        но вгорчи Съдбата моя светъл ден!

Господарят останал възхитен, посочил към черната робиня и рекъл:

— Робиньо черноока, с жар изпей две думички макар!

Тя взела уда, настроила го и запяла:

Око, проливай сълзи по разлъка!

Живота си разбих от много мъка.

   Страдалка съм, че влюбена съм аз,

   завистникът дърдори между нас!

Хулителю, лицето ми бледнее,

макар сърцето рози да лелее!

   А нявга обикаляше стакана

   пригласяше му удът непрестанно.

Любимият ми беше верен още,

звезди светлееха през тъмни нощи!

   Не бях виновна, но се разделихме

   и мъката горчива споделихме!

На бузите му — рози две червени.

Тъй скъпи са, о, боже, те за мене!

   Да можеше, аз бих се поклонила

   не на Аллах, а нему с пълна сила!

Когато свършила, неволниците целунали земята пред нозете на своя господар и рекли:

— Господарю, я кажи коя е най-образована и сладкодумна между нас!

Господарят им ги погледнал, видял прелестта и красотата им, различния цвят на лицата им и рекъл:

— Всички знаете да пеете съвършено и до една сте музикантки надарени, ала сега искам всяка да погледне противоположната си дружка: бялата да се взре в черната, дебелата — в слабата, русата — в чернооката! Нека всяка от вас похвали себе си и порицае другата! Но само като си служите с доказателства от Корана или с мъдрости от преданията и от стиховете на поетите! Чак тогаз ще мога да посоча най-образованата сладкодумница!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Мохамед Басри:

* * *

Първа станала бялата неволница, посочила към черната и рекла:

— Тежко ти, черна жено! Разправят, че веднъж бялото казало: „Аз съм светлината ясна, месечинка съм прекрасна!“ Чуй какво е рекъл поетът:

Тя е с гладки бузи, нежна е и бяла,

сякаш перла крехка скришом заблестяла!

           Със снага е стройна, нейната усмивка

           с веждите описва приказна извивка!

Стрели са очите, лъкове веждите —

сеят смърт и болка мигом сред вразите!

           Кръстчето й зърнах, бузите — венец

           от върба и мирта, шипка и синчец!

В градина е клонче израсло най-стройно,

а станът й крие достойнства безбройни!

Цветът ми е като утро омайно, като цвете ухайно, като звезда сияйна. А ето какво е казал Аллах на своя пророк Муса: „Пъхни си ръката в пазвата! Ще я извадиш бяла^[1] и невредима!“ Великият Аллах е казал също: „А ония, чиито лица ще побелеят^[2], се ползват от божията милост и ще пребивават вечно в нея!“ Всички дрехи ми приличат, всички хора ме обичат! Та нали снегът от небето е бял? И мюсюлманите се гордеят с белите си чалми! А при теб, черна жено, лицето ти е тъмно като мастило, като саждите на ковача, като гарван, който на разлъка грачи. А и отдавна известна е таз мъдрост голяма: умен негър просто няма!

* * *

Тогава господарят й рекъл:

— Достатъчно, седни! Каза повече, отколкото трябваше!

После посочил към черната. Тя се обърнала към бялата и рекла:

— Нима не знаеш думите на Корана: „Кълна се в нощта, когато се спусне, и в деня, когато заблести“? Ако нощта не беше по-достойна, Аллах нямаше да се закълне в нея и да я постави преди деня! Нима не знаеш, че в черните коси е красотата на младостта? Когато бял снежец посипе главата на човека, той забравя сладост, спохожда го смърт и нерадост. Ако черният цвят не беше най-достоен от всички цветове, Аллах нямаше да го постави в зеницата на окото. Чуй словата на поета вдъхновени:

Обичам всички смугли, те с младост са богати,

със смелост, най-сърцати и с погледи крилати!

        От бялото и белите обаче страх ме хвана,

        напомнят ми за старост, за гроба и савана!

А ето и думите на друг поет:

От белите са смуглите по-знойни,

За любовта ми те са по-достойни!

        Че смуглите са като устните червени,

        а белите са като лишеи по мене!

Ето и думите на трети поет:

Черна е, делата й са бели —

че очи са ярко заблестели!

        Ако мигом влюбен полудея,

        в черното е тайната, във нея!

Черен е цветът ми — и луната

свети по-сияйно в тъмнината!

Влюбените могат да се срещат само в лоното на нощта. Само това говори красноречиво в полза на черния цвят! За влюбените тъмната нощна доба е скривалище срещу злобата и клеветата. Помръква бързо милият им взор на сутринта — боят се от позор. Да, черното умее всичко да прикрие!

На срещата отивам и скрива ме тъмата.

На връщане предава ме на утро светлината.

Сред достойнствата на черното е и това, че от него се прави мастилото, с което се пишат божиите слова! А мускусът и амбрата, тъй черни и ароматни, не се ли ползват от царете? Боя се да не стана многословна, затуй ще спра да хваля черния цвят. А цветът ти, бяла жено, е като на прокажена. Говори се, че в Ада всъщност царял непоносим студ, всичко било покрито с бял скреж, за да се мъчат грешниците!

Черната неволница седнала.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Мохамед Басри:

* * *

Йеменецът дал думата на пълничката неволница. Тя посочила с пръст към слабата робиня, разголила краката, китките и корема си, така че да се покажат всичките му гънки и кръглият й пъп, облякла тънка риза, под която се очертало цялото й тяло, и рекла:

— Слава на Аллаха, който ме дари със знойни телеса и с красота голяма, с прелест, на която равна няма! Аллах ме е създал подобно градина, в която растат праскови и нарове. Нали градските жители обичат тлъстите птици и ги ядат с удоволствие, а мършавите отбягват? Тлъстината има много преимущества. Чуй словата на поета:

Прости се със любимата! Керванът си отива.

За прошка имай сила с любимата красива.

                Походката й в къщата на нейната съседка

                е на кокошка тлъста — каква приятна гледка!

Всеки иска от месаря тлъсто месо. А и мъдреците са казали: „Сладостта е в три неща: да ядеш месо, да яздиш месо и да вкарваш едно месо в друго!“ Не виждаш ли, кльощава жено, че краката ти са като на врабче, като маша, с която се вари и пече! Повече приличаш на дървено разпятие, нищо в теб не радва човешкото око! Чуй от мен какво е казал поетът за теб:

Аллах, пази ме да не легна аз

с женица вейка във среднощен час!

   Ръбата е, боде ме с пълна сила.

   Събудя ли се, хич не ми е мила!

— Седни! Каза, каквото каза! — рекъл господарят и посочил към слабата. Тя била като тополка тънка, стройна, досущ тръстика неспокойна.

Тя рекла:

— Слава на Аллаха, който ме създаде тъй крехка, стройна и красива! Аз като клонче съм, на хората съм мила! Когато ставам, лека и изящна съм, когато сядам, дивна и прекрасна съм! Досега не съм виждала човек, който, като описва любимата си, да казва: „Любимата ми е същински слон или е цял планински склон“. А съм чувала да казват: „Любимата ми има строен стан, висока е, изпълнена със свян!“ Хапвам мъничко храница, пийвам глътчица водица. По душа съм веселячка, любя всякаква закачка! Аз съм лекокрил врабец, весел и игрив скорец! Аз от всички съм мечтана, от мъжете съм желана! Имам си снага прекрасна и усмивка мила, ясна! Чуй какво е казал поетът:

Снагата ти е клонче стройно,

аз образа ти носих неспокойно,

  след теб летях като обезумял,

  че от хулител бях се побоял!

Заради мене влюбени изпадат в почуда, тъгуващите — в полуда! Любимият притегли ли ме властно, аз нему в миг се подчинявам сластно. А ти, дебела жено, ядеш като слоница, за теб насита няма, страшна си гладница! Ти за приятеля не си отрада, от среща с теб не среща той наслада! Тулумът ти дебел му пречи с теб да се съвъкупява, а бутовете тлъсти — прелестите ти да опознава! В твойта мазна грубост няма капка красота, като снагата ти безформена няма друга на света! Че месото тлъсто е за заколение, у никого не буди капка съжаление! Пошегуват ли се с тебе, ти се гневиш, заиграеш ли се с някой, все тъжиш! И вместо да се киприш, ти сумтиш, а фръцнеш ли се, почваш да пръхтиш. Ненаситна си като пробита торба! По-тежка си от планина. От подвижност си лишена и не си благословена! Знаеш само да ядеш и да спиш! Като пикаеш, пикнята ти шурти, когато миеш се — като свиня грухтиш! Приличаш на мех, пълен с мътна водица, и грозна си като обезобразена слоница! Когато влезеш в нужника, търсиш някой органа ти да измие, космите му да зареши, да изтрие! Чуй словата на поета:

Тя мех с пикня е — не е лека,

бедрата й са цели два дирека.

          По цялата земя голяма

          на глупостта й равна няма.

— Седни! Каквото рече, рече! — рекъл господарят.

Тя седнала. Тогава той посочил русокосата неволница.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Мохамед ал-Басри:

* * *

Русата неволница посочила към чернооката и рекла:

— За мен споменава самият Коран, а милосърдният Аллах описва цвета ми и го предпочита пред останалите. Та нали великият Аллах казва: „Жълта е, цветът й е чист и радва зрящите!“^[3] Цветът ми е истинско чудо, красотата — несъмнена, прелестта ми — съвършена! Моят цвят е цвят на динари звънтящи, на звезди и на луни блестящи. Той е цвят на ябълката златна, на хубавица приятна, на шафран, на подправките царят отбран. Чуй какво е казал поетът:

Като същинско слънце е засмяна,

тя динар е във бляскава премяна!

   Шафранът блед е в своята позлата

   пред нея! Надминава тя луната!

А сега, кафява жено, ще започна да те порицавам. Очи на бивол притежаваш и душите отвращаваш! Всяко нещо с твоя цвят буди укори и злоба, ако пък на ядене е цвят — то ще да е отрова! Цветът ти е на муха проклета и е гаден като бесни псета! Той поражда смущение, знак е на тъга и омерзение! Не съм чувала да има нейде кафяво злато, кафяв бисер или рубин! Чуй словата на поета:

Землиста е на цвят като самия прах

и хората я тъпчат без капка жал и страх!

        Погледна ли я бързо, окото ми смущава,

        душата ми от нея се в миг опечалява!

— Седни! Каквото рече, рече! — казал господарят и посочил кестенявата. Тя заговорила:

— Слава на Аллаха, който не ме създаде ни дебела като мечка, нито тънка като клечка, ни бяла като от проказа заразена, ни жълта като с язва поразена, ни като сажда черна. Слава нему, че ме е създал с цвят, обичан в целия разумен свят. Всички поети възхваляват кестенявото. Чуй словата на поета:

В кафявото отколе има смисъл скрит. Ако добре го знаеш,

за белите и черните на цвят ти щеше да нехаеш.

                Изящество се крие в техните слова и с погледи кокетни

                Харут^[4] те обучават в магии искрометни.

Цветът ми е желан и от царете, и от хорицата клети! Имам меко нежно тяло, струвам съкровище цяло! Нравът ми е лек, игрив, характерът — закачлив! А пък ти, жълтокоса жено, си като на Баб ел Лук слезта — жълта си и жилеста! Ти мязаш на нощна сова, на плод на дървото зокум с адска отрова! Легне ли до теб, човек се задушава, обрича се на гробовна забрава! Чуй словата на поета:

Тя жълта е, но здрава в телесата,

дъхът ми спира и боли главата.

   Душата унижавам горделива:

   целувам я, тя зъбите избива.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИСТА СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Мохамед ал-Басри:

* * *

След като и тази неволница свършила със стиховете си, господарят помирил робините и ги облякъл в разкошни одежди. Подарил им и скъпоценни камъни — земни и морски.

* * *

Халиф Маамун изслушал от Мохамед ал-Басри приказката за шестте неволници и го запитал:

— Любезни ми Мохамед, знаеш ли къде се намират тези неволници и техният господар, за да ми ги купиш от него?

— Повелителю на правоверните — отвърнал Мохамед ал-Басри, — трябва да ти кажа, че господарят им е техен роб, влюбен в тях до гроб!

— Дай му по двайсет хиляди динара за всяка неволница! — рекъл Ал Маамун.

Мохамед ал-Басри взел парите и тръгнал да изпълни повелята му. Той уведомил господаря на неволниците, че самият повелител на правоверните иска да ги купи. Какво да прави иранецът, съгласил се. Когато девойките пристигнали в палата, халифът им предоставил прекрасни покои и взел да се събира там с тях, за да си говорят. Дивял се и се чудел на красотата им, на различието им, на сладкодумието им. Минало известно време. Ала първият им господар, след като ги продал, не могъл да изтърпи раздялата с тях. Пратил писмо до Маамун, в което му се оплакал от своята непрежалима любов в сладкозвучен стих и в рими:

Шест хубавици похити от мен.

И на шестте — привети в този ден!

   За мене те са всичко в този свят,

   без тях съм нищо, с тях съм пребогат!

Не ще забравя срещите безброй,

след тях изгубих сладък сън, покой!

   О, толкоз плач и болка има в мен,

   че предпочитам да не съм роден!

Маамун облякъл неволниците в прекрасни одежди, дал им шейсет хиляди динара и ги изпратил при техния господар. Той много им се зарадвал, заживял с тях доволно и честито, дорде не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва.