Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за двамата везири и за Анис ал-Джалис

Разправят, царю честити, че някога в Басра живял един владетел. Обичал бедните и просяците, отнасял се кротко с поданиците си, щедро дарявал онези, които вярвали в Мохамед, да бъде благословен. Наричал се Мохамед бен Сулейман аз-Зайни. Той имал двама везири. Единият се наричал Муайн бен Сауи, а вторият — Фадл бен Хакан. Този Фадл бен Хакан бил най-благородният човек на своето време, известен с доброто си отношение към хората. Всички се обръщали винаги към него за помощ, защото носел добрини, премахвал злините и бедите. А везирът Муайн бен Сауи мразел хората, не обичал добрините и носел злини. Колкото повече растяла обичта на хората към Фадл бен Хакан, толкова повече растяла омразата им към Муайн бен Сауи.

Веднъж владетелят Мохамед бен Сулейман аз-Зайни извикал везира си Фадл бен Хакан и му казал:

— Искам наложница, по-хубава от която светът не е виждал! Тя трябва да притежава най-прекрасна хубост, най-лична стройност и най-похвална мъдрост!

— Такава не може да се намери за по-малко от десет хиляди динара! — отсекли първенците.

Викнал султанът ковчежника си и рекъл:

— Отнеси десет хиляди динара в дома на Фадл бен Хакан!

Поклонил се ковчежникът и изпълнил султанската заповед.

От този ден везирът всеки ден започнал да наминава към пазара и да напомня на търговците да не продават наложница, която струва повече от хиляда динара, без да му я покажат. Те изпълнявали заповедта му. Така продължило известно време, но нито една наложница не му харесала. Но един ден в дома на Фадл бен Хакан отишъл търговец, поклонил се и казал:

— Господарю, наложницата, която се търси според благородното повеление, е тук!

— Дай да я видим! — казал везирът.

След малко търговецът въвел наложница с най-нежна плът, с изпъчена гръд, с поглед — черна пръст, с тънък кръст, с бузи — гладки порозовели, задни части — позакръглени, дрехи — от красиви по-красиви — който ги види, да им се диви, излято тялото от млечни струи, гласът — по-нежен и по-буен от свеж ветрец, кога погалва из градините цветята. Или както е описана после в следните стихове:

Тя има кожа като коприна неземна и реч величава

        като песен — без думи излишни, без липсващи думи.

А очите й: казал Аллах те да бъдат — и стават —

        като вино, което обърква душите на хората умни!

Всяка нощ неуморно тя прибавя към моята страст

        нова сила. Денят се превръща във скука и леност.

А нощта я топи, като свещ я изгаря докрай

        чак докато зората я целуне по образа нежен!

Много я харесал везирът от пръв поглед и запитал:

— Колко струва тази наложница?

— Цената й не падна под десет хиляди динара! — казал търговецът. — Стопанинът й се е заклел, че десет хиляди динара не покриват дори цената на пилетата, които е изяла, нито онова, което е платил на учителите й. Тя владеела краснопис, граматика, правопис, можела да тълкува Корана, шариата и религията, знаела медицина, умеела да чете стихове и да свири на инструменти.

— Доведи ми стопанина й! — наредил везирът.

Търговецът го довел начаса — той бил чужденец на възраст, която придавала на лицето му благородство…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че персиецът — собственик на наложницата, застанал пред везира Фадл бен Хакан и той го запитал:

— Ще вземеш ли за тази наложница от султан Мохамед бен Сулейман аз-Зайни десет хиляди динара?

— Щом е за султана, дългът ми повелява да я дам като подарък без пари! — отговорил чужденецът.

Везирът наредил да донесат парите и ги дал на чужденеца. Тогава търговецът се поклонил и рекъл:

— Мисля, че тази наложница не бива да се появява пред очите на султана още днес. Тя идва от път — вятърът я е обрулил, пътят я е изморил. Задръж я при себе си в двореца десет дни да си почине и да стане още по-хубава, после да отиде в хамама, да облече най-хубавите си дрехи и тогава я изведи пред султана! Така късметът ти ще бъде по-благодатен!

Везирът решил, че думите му са разумни. Отвел наложницата в двореца си, настанил я в отделна стая, отредил й всичко нужно и тя за няколко дни заживяла в доволство.

А везирът Фадл бен Хакан имал син — с лице като кръгла луна в пълна светлина, по бузите — червенина, на едната — точка бенка[1], с нежен пух на лицето, както е казано в стиховете:

На бузата — лоза, шип само без нея остава —

така разказвачът неземната хубост възпява!

Не протягай ръце и очите навеждай, не шавай —

заради нея войни по земята ни пламват!

Ако беше със нежност сърцето се само кърмило,

към любящия всеки би гледал с око справедливо:

обичта би простила — че кой ли за обич упреква,

пък дори от умора последните сили да секват!

Очите, сърцето — единствени носят вината!

Защо пазиш ги толкоз — те мъка донасят в отплата!

Момъкът не знаел историята на тази наложница, а баща му й бил дал следните наставления:

— Дъще, купил съм те, за да бъдеш възлюблена на цар Мохамед бен Сулейман аз-Зайни и на никой друг! Имам син, който не е оставил мома в този двор, без да се е любил с нея! Пази се да не би да види лицето ти, да не би да чуе гласа ти!

Дошъл денят, когато наложницата — нейното име било Анис ал-Джалис[2] — отишла в хамама и облякла пищни дрехи, за да стане по-хубава, по-красива, а после се върнала в стаята си. Господарката на свой ред отишла в хамама. Оставили две млади слугини да пазят пред вратата на стаята, където живеела Анис ал-Джалис. Появил се синът на везира. Той се казвал Али Нур ед-Дин. Запитал къде са майка му и наложниците, и двете момичета отговорили, че са в хамама. А Анис ал-Джалис, както си стояла в стаята, чула гласа му и си рекла: „Я да видя що за момък е този, за който говори везирът, че не бил оставил мома в двора, без да я люби“. Пристъпила към вратата, погледнала към Али Нур ед-Дин, а той — като пълна месечина! От този поглед хиляди тръпки го побили. Пламнала у двамата обич един към друг. Момъкът прекрачил към двете неволници, тропнал с крак, креснал им — и те изчезнали пред очите му. А той влязъл при наложницата и рекъл:

— Ти си онази, която баща ми купи за мене, нали?

— Да! — отговорила тя.

Направил крачка към нея, залюлял се като пиян, хванал нозете й, преплел ги на кръста си, тя прегърнала шията му с ръце и се притиснала към него с желание. И той й отнел моминството.

Когато видели как младият господар влиза при Анис ал-Джалис, двете малки прислужници се развикали, но направили това едва когато момъкът свършил работата си и избягал от страх да не го накажат за направеното. Стопанката чула вика им и изскочила от хамама.

— Какви са тези викове вкъщи? — запитала тя двете наложници. — Горко ви, какво се е случило?

— Господарят Али Нур ед-Дин дойде, удари ни, ние избягахме! Намъкна се при Анис ал-Джалис и я запрегръща! Не знаем какво прави после с нея, но като викнахме — избяга!

Отишла стопанката при Анис ал-Джалис и я запитала:

— Я ми кажи ти какво се е случило?

— Господарке! — отговорила тя. — Както си седях, изведнъж се намъкна един хубав момък и ме запита: „Ти си онази, която баща ми купи за мене!“ За бога, господарке, сметнах, че ми казва истината! Той пристъпи към мене и ме прегърна… Взе от мене три целувки…

— И не те остави мома, нали?

— Така е…

Майката плеснала с ръце и се заудряла по лицето. Бояла се за Али Нур ед-Дин да не го заколи баща му. И докато се вайкали така — ето го и везира, Той влязъл и запитал какво е станало.

Тя му разказала какво бил направил синът му. Разтъжил се везирът.

— Не се погубвай! — казала жена му. — Ще ти дам десет хиляди динара от моите, за колкото си я купил!

— Горко ми! — надигнал той глава. — Боя се, че ще остана не само без пари, но и без живот! Не знаеш ли, че зад гърба ни дебне онзи враг, който се казва Муайн бен Сауи. Чуе ли за станалото, веднага ще отиде при султана!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че жената на везира му възразила:

— Но нали никой не знае! Всичко стана скрито. Я остави и себе си, и станалото в ръцете на Аллаха!

Успокоило се сърцето на везира, успокоила се и съвестта му. А Али Нур ед-Дин се страхувал да не го накажат за стореното. През деня се криел из градините, а след полунощ се връщал у дома и преспивал при майка си.

Така цял месец не зърнал нито веднъж баща си. Веднъж майката казала на мъжа си:

— Господарю, наложницата ли да убием или момчето ни? Че ако тази работа с него продължава така, той ще избяга!

— Какво да правим? — запитал везирът.

— Остани буден тази нощ! Хвани го, щом се появи, помирете се и му дай наложницата! Тя го обича, той я обича — пък аз ще ти платя колкото струва.

Везирът останал буден през нощта и когато синът се появил, той го хванал и понечил да го заколи.

— Чуй, татко, какво е казал стихотворецът! — казал синът:

Залюля ме лудост страшна, а близките ми забраниха.

На луд се всичко разрешава, когато лудостта е тиха,

        какво, че смъртният ти враг ти готви гибел страшна, лесна?

        Той в бездната ще иде, грешник, а ти ще влезеш в дом небесен!

Навел везирът глава върху гърдите на сина си, съжалил го. А синът целунал ръката на баща си, който промълвил:

— Синко, ако знаех, че заслужаваш Анис ал-Джалис, щях да ти я подаря!

— А как да я заслужа, татко?

— Съветвам те, синко — не я вземай за жена, не й нанасяй вреда и не я продавай!

— Кълна ти се, татко, така ще бъде!

Заклел се така и отишъл при наложницата.

Разбрал Муайн бен Сауи за станалото, но не посмял да говори за него — висока била почитта на султана към неговия везир. Но след година везир Фадл бен Хакан настинал, легнал и отслабнал от безсъница. Извикал той сина си Али Нур ед-Дин и му казал:

— Синко, удари часът, било що било — всеки смъртен трябва да изпие чашата на съдбата.

И произнесъл следните стихове:

Смъртта щом дойде днес — за това утре няма!

                Към гибелта всевечна е всеки устремен!

Ни красота остава, ни младост, ни имане,

                съдбата е еднаква за богат и унижен!

Не е избягал никой от това предначертание —

                пророкът даже не измолва във повече ни ден!

— Синко — продължил той. — Нищо друго не мога да ти завещая, освен да крепиш вярата си в Аллаха, да мислиш за наказанието в отвъдния свят и да знаеш, че имаш дълг към наложницата Анис ал-Джалис!…

Той произнесъл свещените предсмъртни заклинания, простенал, въздъхнал и се присъединил към щастливите си починали роднини.

Дълго време тънал Али Нур ед-Дин в дълбока мъка по баща си. Един ден, както си седял в бащината къща, някой почукал на вратата. Станал той, отворил — пред него бил един от най-близките приятели на баща му. Той целунал ръката на момъка и рекъл:

— Господарю, онзи, който е отгледал син като тебе, не е умрял. Поеми си дъх и забрави скръбта!

Тогава Али Нур ед-Дин се преместил в стаята за гости и събрал там приятелите си — десет души, все синове на търговци. Дошла и наложницата. Яли, що яли, пили, що пили, стих след стих редили ден след ден. Той ги обсипвал с щедри дарове. Но ето че веднъж при него влязъл домоуправителят и му рекъл:

— Господарю, не си ли чувал някои хора да казват, че който пръска без сметка — обеднява! Колко хубаво е казано в стиховете:

Парите си да пазя — да не се топят,

        тогава ще ми стигнат и останат!

Защо за враговете да ги харча ей така

        и мъката ми щастие да стане

за тях. Ще ги излапат и изпият те!

        Наздраве! Край — без нищо ти оставаш!

Пази парите си, един дирхам дори

        не пръскай! После всеки те забравя!

Дирхам един — но пет ще донесе!

        Това да е любимото ти слово!

Дадеш ли, не дадеш ли — все едно,

        остава псето псе — щом лапа наготово!

Че без пари човекът е обречен,

        макар и в добродетелност облечен.

— От всичко, което ми каза, не приемам нито една дума! — рекъл Али Нур ед-Дин. — Не може да се каже по-добре от думите на стихотвореца:

Парите свърша ли и няма откъде да взема,

не ще проклинам, ще изчакам малко време!

        Скъперник стиснат слава не печели,

        а щедър в щедрост смърт не е намерил!

И добавил:

— Ще ми носиш за обяд толкова, че да ми стигне и за вечеря!

Оставил го домоуправителят, отишъл да си гледа работата.

Така седял Али Нур ед-Дин с приятели и нахлебници от ранна сутрин до късна вечер — та цяла година. Един ден, както си седял, наложницата запяла:

Честито е сърцето, щастлива е душата,

не плашат се от злото, що носи го душата!

        Нощта успокоява, сърцето заслепява,

но мине ли — настъпва пак мъката позната!

Още не била свършила стиховете, и някой почукал на вратата. Станал Али Нур ед-Дин да отвори — не забелязал, че един от приятелите му тръгнал след него. Отворил вратата, а насреща — домоуправителят.

— Какво е станало? — запитал Али Нур ед-Дин.

— Господарю, с тебе се случи онова, от което най-много се боях! — отговорил човекът. — Знай, че ти вече не притежаваш нищо, което да струва поне дирхам или дори по-малко от дирхам! Ето тефтерите, ето разходите, които си направил, ето и книжата за приходите…

А човекът, който тайно подслушал разговора им, се върнал при приятелите нахлебници и казал:

— Слушайте добре какво ще ви кажа! Али Нур ед-Дин вече няма пари!

Али Нур ед-Дин се върнал при тях и те забелязали, че облак лази по лицето му. Надигнал се един от нахлебниците и рекъл:

— Моля да ме извиниш, че си тръгвам!

— Защо си тръгваш точно сега? — запитал Али.

— Жена ми ще ражда довечера! Не искам да закъснявам!

Така с разни хитрости отишли си и останалите нахлебници, пръснали се. Али Нур ед-Дин извикал наложницата си и рекъл:

— Ех, Анис ал-Джалис, видя ли какво ми се случи?! — и й разказал всичко, което бил споделил домоуправителят.

— Господарю! — отговорила тя. — Още от първата вечер ми се искаше да ти кажа, че ще стане така, но като те чух как пропя следните стихове, премълчах:

Бъди със всички много щедър,

                щом щедър е светът със тебе!

                Не ще загинеш — има време,

преди в беда да се огледаш!

Щедрият не богатее —

                ако си парите стиска,

скъперникът е вечно беден —

                все недоволен е, още иска!

— Ех, Анис ал-Джалис, знаеш, че похарчих парите си само по приятели. Мисля, че сега те няма да ме оставят без утешение! Ей сега ще прескоча към тях! Ще почукам на портите им, пък може да ми дадат нещичко, ще го превърна в главница, ще отворя търговия, ще изоставя забавленията и игрите…

Станал той начаса, тръгнал бързо по улицата, където живеели всичките му десет приятели. Пристъпил към първата порта, почукал, отворила му една неволница и той й казал:

— Кажи на господаря си, че Али Нур ед-Дин стои пред вратата му и му казва: „Твоят мамелюк целува ръцете ти и очаква благоволението ти!“

Влязла наложницата, съобщила на господаря си, а той викнал:

— Иди му кажи, че господаря ти го няма!

Тръгнал си Али Нур ед-Дин и си рекъл: „Е, ако този е подлец, няма и другият да е такъв, я!“ Застанал пред втората врата, казал каквото бил казал и предния път, но и другият приятел решил да се скрие. Минал край къщите и на десетимата — и не се намерил никой, който да му отвори вратата си, да стопли душата му или поне да се разпореди да му дадат комат хляб. Тогава той произнесъл следните стихове:

Богат ли е човек — като дърво със плод е търсен:

плодът му всеки иска набързо да изтръска!

                А като падне всичко, що в клоните си носи,

                оставят го самичко и в друго търсят полза!

Но всички са еднакви — изгода всеки гони

и никой не бере от собствените клони…

Върнал се Нур ед-Дин при наложницата си още по-тъжен.

— Господарю! — рекла тя. — Ето какво мисля аз. Хайде, извади ме на пазара и ме продай. Навремето баща ти ме купи за десет хиляди динара — пък може Аллах да ти върне малко от тези пари! А ако Аллах е писал някога да се срещнем, ще се срещнем отново!

— Ех, Анис ал-Джалис! — казал той. — Но като не мога да се разделя с тебе дори за час!

— Аз също! — отговорила тя. — Обаче нуждата го налага! Както е казал стихотворецът:

Невинаги, когато нещо правим,

        трудът ни на морала отговаря.

Преглъщай греховете, щом потрябва,

        очите си затваряй пред морала!

Той прегърнал Анис ал-Джалис, сълзите потекли по бузите му и произнесъл:

Спрете! Нека поглед тъжен само спре

                върху нея — свива се сърцето във разлъка!

Приемете капчица сълза в това море!

                С всичко мое плащам тази страшна мъка!…

Отвел я при търговеца посредник и му казал:

— Знаеш как да устроиш наддаването за нея, нали?

— Господарю Али Нур ед-Дин, правилата са едни и същи! Нали това е същата Анис ал-Джалис, която баща ти купи от мене за десет хиляди динара?

— Да! — отговорил Али Нур ед-Дин.

Отишъл посредникът при останалите търговци. Изпълнил се пазарът с наложници от всички родове — туркини, гъркини, грузинки, черкезки, етиопки. А когато решил, че навалицата е достатъчна, той се изправил и викнал:

— Ей, търговци работливи, господари с пълни кесии! Не всичко кръгло е орех отбран, не всичко дълго е златист банан, не всичко червено е месо без сланина, не всичко бяло е без месо сланина, не всичко златисто е вино, не всичко тъмно е смокиня! Търговци, пред вас е перла — сираче, за нея пари не достигат — ще броите, без да ви се плаче! Хайде, започва наддаването! Кой дава цена?

— Четири хиляди и петстотин динара! — казал един.

Но ето че точно тогава на пазара се появил везирът Муайн бен Сауи. Забелязал Али Нур ед-Дин, който стоял посред пазара, и си рекъл: „Аха, фалирал е и е излязъл да продаде наложницата си! Щом е така, на сърцето ми ще е по-спокойно!“ Извикал той посредника, дотичал човекът и целунал земята пред него.

— Искам наложницата, за която има наддаване! — казал везирът. — До колко стигна цената й?

— Четири хиляди и петстотин динара! — отговорил търговецът.

Никой повече не посмял да повдигне цената не само с динар, но и с дирхам, защото знаели какви злини може да донесе този везир. Муайн бен Сауи изгледал посредника и му креснал:

— Ти какво стоиш още? Отивай си! Наложницата е моя, давам ти четири хиляди, а петстотин са за твоя сметка!

Притичал посредникът при Али Нур ед-Дин и казал:

— Господарю, грабнаха ти наложницата без пари! — и му разказал за станалото.

— И какво да правя тогава! — запитал Али Нур ед-Дин.

— Ще ти дам съвет! — рекъл посредникът. — Изпълниш ли го — може и късметът ти да излезе! — и му казал какво да прави.

Оставил го, хванал наложницата за ръка, повел я към Муайн бен Сауи и рекъл:

— Това ще бъде господарят ти!

Но Али Нур ед-Дин блъснал посредника, изтръгнал наложницата от ръката му и креснал:

— Горко ти! Видя ли, че те извадих за продан и изпълних клетвата си! Веднага се прибирай вкъщи и повече да не си посмяла да не ме слушаш! Нямам нужда от пари, че да те продавам! Цялата си покъщнина ще продам и всичко останало покрай нея — пак няма да взема толкова, колкото струваш!

А везир Муайн бен Сауи се обърнал към Али Нур ед-Дин:

— Че ти имаш ли още нещо за продан, че и да купуваш отгоре? — и посегнал да го удари.

Той пък направил крачка към везира. Смел момък бил, дръпнал го от седлото на коня и го съборил на земята. Точно там имало локва гъста кал.

Паднал везирът в нея, а Али го заудрял. Един удар попаднал в зъбите му, брадата му се изцапала с кръв.

С везира имало десет мамелюци. Като видели какво прави Нур ед-Дин с господаря им, посегнали към мечовете, понечили да нападнат момъка и да отсекат главата му, но събралите се им рекли:

— Абе единият е везир, другият — син на везир. Те може и да се помирят помежду си, а после и двамата ще ви мразят! Я не им се месете!

Али Нур ед-Дин престанал да налага везира, грабнал за ръка наложницата си и я отвел у дома. Изправил се бързо и везирът и забързал към двореца на султана и викнал пред вратата му.

— Владетелю, зло ми сториха!

— Кой е сторил това с тебе? — запитал царят.

— Днес излязох към пазара за наложници! — заговорил везирът. — Видях една — такава хубавица през живота си не бях срещал! Посредникът ми каза, че била на Али, сина на Хакан! Някога нашият благодетелен султан му бе дал десет хиляди динара да му купи с тях красива наложница! Той купил тази, но тя му харесала и той я дал на сина си! Когато бащата умря, синът продаде всичко, каквото имаше, с градините и съдините! И когато не му остана нищо друго, излезе на пазара да продаде наложницата си. Рекох си — ще я купя аз тази за нашия благодетелен султан, нали поначало той си бе платил за нея! Викнах: „Ей, момко, ето ти четири хиляди динара за нея!“ Той ме чу, изгледа ме и викна: „Ей, зъл дядка, ще я продам на евреин, ще я продам на християнин, но на тебе няма да я продам!“ Казах: „Аз не я купувам за себе си, купувам я за султана господар, който държи благополучието ни в ръцете си!“ А той при тези думи така се ядоса, че ме дръпна и ме събори от коня.

Проснал се везирът на земята, заплакал, а султанът, щом го видял и чул какво са му направили, гневна пот избила над очите му. Викнал силно и начаса четирийсет мечоносци се изправили пред него.

— Отивайте в къщата на сина на Хакан! — викнал той. — Претърсете я, разрушете я. А него вързан с наложницата ми го доведете, лице срещу лице с мен го изправете, тук го довлечете!

Но султанът си имал един привратник. Преди това той бил един от мамелюците на бащата на Али Нур ед-Дин. Той не се поколебал, метнал се на жребеца си и полетял към къщата на Али. Почукал на вратата. Показал се Али Нур ед-Дин, понечил да го покани, но човекът рекъл:

— Господарю, не е време за поздрави и приказки. Бързай и спасявай твоята душа и душата на наложницата си! Муайн бен Сауи ви наклевети като заговорници! Султанът изпрати за вас четирийсет мечоносци! Трябва да бягате, преди да са дошли! — протегнал той ръка към Али Нур ед-Дин била пълна с динари. — Вземи ги, господарю! Толкова имам — толкова ти давам, но сега не е време да се оплакваме!

Притичал Али Нур ед-Дин при наложницата си, казал й какво е станало. Двамата успели да излязат навреме извън града — Аллах ги скрил под покривалото си. Край брега на реката видели кораб, готов да отплава — капитанът вече се бил качил и викал на моряците:

— Хайде, отвързвайте въжетата и вдигайте котвата!

— Накъде отиваш, капитане? — запитал Али Нур ед-Дин.

— Към Дар ас-Салам[3] в Багдад! — отговорил той…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момъкът се качил на кораба заедно с наложницата си. Вдигнал корабът платна, понесъл се, подгонил го попътният вятър.

По същото време онези четирийсетте, изпратени от султана, довтасали в къщата на Али Нур ед-Дин, счупили портите, влезли, претърсили всички ъгълчета, но нищичко не намерили. Съборили къщата, върнали се и съобщили на султана:

— Никъде ги няма!

Султанът наредил на глашатаите си да викнат из града:

— Хей, хора от всички родове, султанът нареди на онзи, който открие Али Нур ед-Дин бен Хакан и го доведе при нашия султан, да му се дадат хиляда динара и отгоре; а който го крие или знае къде се крие, и не казва, да бъде наказан, както е заслужил!

Всички затърсили Али Нур ед-Дин, но от него — ни следа!

По същото време Али Нур ед-Дин и наложницата му пристигнали по живо, по здраво в Багдад и капитанът рекъл:

— Това е Багдад — сигурен град! Тук зимата идва със студа си, а пролетта — с цвета си! Дървесата му цъфтят, а реките му текат!

Али Нур ед-Дин с наложницата си слязъл от кораба и платил на капитана пет динара. Вървели, що вървели и съдбата ги запратила към градините. Стигнали на едно място, сторило им се пометено, подредено, от двете страни — дълги скамейки, над тях — кофи, пълни с вода, покрив от тръстика покривал цялата уличка по дължината й, а в дъното й — заключена градина.

— Господарю, да поседна на тази скамейка! — рекла Анис ал-Джалис.

Седнали на скамейката, отпуснали се под ласката на свежия вятър и заспали. А блажен е будният!

Тази градина се наричала Парк на разходките. В него имало палат, наречен Дворец на развлеченията, и той принадлежал на халиф Харун ар-Рашид. Когато душата му се притеснявала, той идвал в тази градина и си почивал в двореца. Той имал осемдесет прозореца, зад тях — осемдесет свещника, а над всеки прозорец — огромен златен полилей. Когато идвал тук, халифът нареждал на наложниците да отворят прозорците, заповядвал на своя нахлебник Исхак и на девойките да пеят, за да се отпусне сърцето му, да се разтопи мъката му. Градината имала пазач — възрастен шейх на име Ибрахим. Него ден той бил излязъл по работа. Върнал се и що да види — пред градината спят двама, завили се с една обща дреха.

— Не знаят ли тези, че халифът ми разреши да убия всеки, когото срещна тук! — възкликнал той. — Но тези ще ги плесна само лекичко — колкото повече да не се доближават до портата!

Отрязал си една зелена тояга, пристъпил леко, вдигнал ръка. Понечил да удари, но си помислил:

— Ей, Ибрахим, как така ще ги удариш, без да разбереш какви са, що са! Може да са странници, може да са нещастници, които съдбата е захвърлила тук! Я да открия лицата им и да ги погледна! — повдигнал дрехата от лицата им и си казал: — Не, не бива да удрям такива хубави деца!

Пак ги завил, протегнал ръка към мъжа и го побутнал. Отворил момъкът очи, гледа — пред него възрастен шейх. Стреснал се, подвил нозе, седнал, хванал ръката на шейха и я целунал.

— Откъде сте, синко? — запитал старецът.

— Странници сме, господине! — от очите на Нур ед-Дин капнала сълза.

— Синко! — казал шейх Ибрахим. — Пророкът, Аллах да го благослови, ни съветва да уважаваме странниците. Я влез в градината, поразходи се да ти се отпусне душата!

— На кого е тази градина, господине?

— Наследих я от близки!

Шейх Ибрахим казал това само защото искал да са спокойни, когато влязат.

А каква градина била тя! Вратата — каменна, сводеста, по нея пъплят лози с едри гроздове: червени като рубин, черни като абанос. Вътре по асмата — чепки едри и прекрасни, по клоните — птици сладкогласни: славей чурулика, гугутка с нежен глас припява, дрозд черен с тихи трели упоява. По дърветата зреят сладки плодове, кайсия между камфор и бадем във цвят, и джанки, зарзали с цвета на буен ат, замайват сини сливи с вкуса си непознат, смокини червени, зелени и бели в най-ярки цветове изгрели. Цветя разпръснати навред — като бисери корали: роза пери се като кобила в приказна червенина, теменужка — сякаш сяра пламва в огнена жълтевина, и гергини, и шибои, и божури, пък и с нежните листенца момини сълзи — сякаш плачат с хиляди сълзи, маргаритката с око хитро се усмихва, нарцисът към розата намигва. Портокали натежали към земята и лимони с цвят на чисто злато. Разцъфнала в безбройни багри вред земята и млада пролет осветила е местата. Бълбука кротичко реката, птички чуруликат из листата, вятър свири тихо в тишината. Зефирът донася прохлада, времето донася отрада…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че шейх Ибрахим въвел Али Нур ед-Дин и неговата наложница Анис ал-Джалис в широко покрито помещение и те се възхитили от уредбата и от красивите вещи в него. Той им предложил да си хапнат, те яли до насита. Али Нур ед-Дин се обърнал към него:

— Шейх Ибрахим, нямаш ли нещо за пиене, че след ядене хората обикновено си пийват!

Шейхът донесъл вкусна студена вода, но момъкът възразил:

— Каква е тази вода, дето я носиш? Не такова пиене исках!

— Ами ти вино ли искаш? — запитал шейхът. — Аллах да ни пази от него! Аз от тринайсет години не съм пил такова нещо, защото пророкът е проклел всеки, който го пие, който го изстисква от гроздето и който го пренася!

— Ще ти кажа само две думи! — казал Али Нур ед-Дин. — Ако не ти си човекът, който е изстискал виното от гроздето, нито който го е носил, нито който го е пил — ще те настигне ли божието проклятие?

— Не, няма!

— Тогава вземи тези два динара и тези два дирхама отгоре, възседни онова магаре и го спри, като го оставиш по-далече от себе си. Видиш ли някого, тръгнал да си купи нещо, викни го и му кажи: „Вземи за себе си тези два дирхама и ми купи вино за тези два динара, пък го натовари на магарето!“ Тогава нито ще си го пил, нито ще си го носил, нито ще си го изстисквал и няма да те постигне наказанието, което ще удари други.

Разсмял се шейх Ибрахим на думите му:

— За бога, не съм срещал по-умен човек от тебе, нито съм чувал по-убедителна приказка!

— Аз пресметнах къде ти е ползата, и на тебе не ти оставаше друго, освен да се съгласиш! Хайде, донеси ни всичко нужно!

— Синко! — казал шейх Ибрахим. — Това помещение пред тебе е килер. Влез и си вземи каквото искаш — там има повече неща, отколкото би си поискал!

Влязъл Али Нур ед-Дин в килера, а в него — съдини от злато, сребро и кристал, подредени, от скъпи по-скъпи. Извадил каквото му трябвало, а когато шейхът донесъл бурето, налял вино в кани и шишета и заедно с наложницата си започнали да пият и да се наслаждават на красотите наоколо. „Но защо пък седя толкова далече от тях?“, си мислел шейх Ибрахим. „Да не би всеки ден да посрещам в този дворец хубавци като тях.“ И той се преместил в близкия ъгъл до двамата. А Али Нур ед-Дин напълнил една чаша, погледнал го и рекъл:

— Пий, да разбереш какъв хубав вкус има!

— Аллах да ме пази! — възкликнал шейхът. — От тринайсет години не съм правил такова нещо!

Оставил го Али Нур ед-Дин, изпил сам чашата, отпуснал се на земята и се престорил, че виното го е повалило. Анис ал-Джалис го изгледала и напълнила чаша, погледнала към шейх Ибрахим и рекла:

— Заклевам те в живота си, вземи я, изпий я, не ми отказвай, не ми я връщай. Приеми я, направи ми това удоволствие!

Протегнал шейх Ибрахим ръка, взел чашата и я изпил. Тя му наляла втори път, протегнала ръка:

— Това остана, господарю!

Поел той чашата, изпил я, тя му наляла трета, понечил да изпие и нея…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Али Нур ед-Дин се надигнал от мястото си и рекъл:

— Ей, шейх Ибрахим! Че каква стана тя? Преди час се кълнеше и се противеше, разправяше, че от тринайсет години не си го правил!

— Стана тя, каквато стана! — възкликнал шейх Ибрахим. — Но аз не съм виновен, тя ме накара!

Засмял се Али Нур ед-Дин, хванали се на сладка приказка и ето че една трета от нощта минала. Тогава наложницата рекла:

— Шейх Ибрахим, ще ми позволиш ли да запаля една от тези подредени свещи?

— Добре, иди, но запали само една! — съгласил се шейхът.

Надигнала се тя и като започнала да пали от първата свещ, не спряла, докато не запалила и осемдесетата. После седнала и Нур ед-Дин казал:

— Шейх Ибрахим, ще ми позволиш ли да запаля и един полилей!

— Иди и запали, ама само един! — казал шейхът. — Не прекалявай като нея!

Станал момъкът и като започнал с първия полилей, не спрял, преди да запали и осемдесетте. А шейх Ибрахим, вече доста пиян, рекъл:

— Че вие да не сте по-смели от мене!

Изправил се на крака, отворил широко всички прозорци и пак седнал до тях.

Но Аллах, който всичко вижда и всичко знае и който е направил така, че всяко нещо да си има причина, пожелал по това време халифът да си седи пред прозорците и да гледа към Тигър на лунна светлина. Взрял се той нататък и забелязал как светлините се отразяват във водата. Обърнал поглед към двореца и видял, че целият блести от запалените свещи и полилеи.

— Доведете ми Джаафар Бармаки! — възкликнал той.

Миг не минал — и Джаафар застанал пред емира на правоверните.

— Ей, ти, куче на везирите! — викнал халифът. — Уж разправяш, че ми служиш, а не ми казваш какво става в град Багдад!

— Защо ми говориш така? — запитал Джаафар.

— Ако град Багдад е още мой, питам те защо Дворецът на развлеченията блести с всичките си свещи и полилеи, защо са отворени всичките му прозорци? Тежко му на онзи, който е имал смелостта да направи всичко това само да не са ми отнели халифството!

Джаафар надзърнал към градината и що да види — целият дворец в светлини, блести по-силно от самата луна.

— О, емир на правоверните — казал Джаафар, — миналия петък шейх Ибрахим ми каза: „Господарю Джаафар, ще ми се да зарадвам децата си за твое здраве и за здравето на емира на правоверните! Иска ми се да взема разрешение от халифа и да обрежа децата си в двореца!“ „Прави каквото искаш, и зарадвай децата си!“, казах аз. „Ако Аллах е пожелал, аз сам ще кажа на халифа, щом го срещна!“ Той си отиде, а аз забравих да ти кажа!

— Ех, Джаафар! — казал халифът. — Ако имаше един грях към мене, сега два гряха ти станаха, защото сбърка два пъти! Първия — че не си ми съобщил за молбата му. Втория — че не си разбрал какво ти е поискал! Та той е дошъл при тебе и ти е казал това, за да ти намекне, че моли за малко пари — да си помогне в това, което е намислил, а ти нито си му дал, нито си ми казал аз да му дам!

— Забравих, емир на правоверните! — казал Джаафар.

— Кълна се в името на родителите си и на децата си! — възкликнал Харун ар-Рашид. — Аз ще прекарам сам останалата част от нощта при него!

— О, емир на правоверните! — възразил Джаафар. — Вече мина полунощ, към този час всички се разотиват.

— Трябва да отида начаса! — настоял халифът.

Млъкнал Джаафар, объркал се, не знаел какво да прави. Халифът станал, той тръгнал след него, а след тях — и слугата Масрур. Тримата излезли преоблечени в дрехи на търговци. Излезли от двореца, тръгнали по уличките и ето че стигнали до онази градина. Гледа халифът — портичката отворена. Влезли вътре, стигнали до градината и спрели под двореца.

— Ей, Джаафар! — казал халифът. — Искам да се промъкна да ги видя, но без те да ме видят — той се огледал и видял високо орехово дърво. — Ще ми се да се кача на това дърво! Клоните му са досами прозорците.

Покатерил се халифът на дървото, хващал се от клон на клон и стигнал до клона срещу прозореца. И що да види — момък и мома като две месечини — хвала на Създателя! Видял и шейх Ибрахим, с чаша в ръка, да говори:

— Стопанке на хубостта прекрасна, без пеене е работата празна! Не си ли чула думите на стихотвореца:

Завърти я с песен с весели куплети,

че луната даром няма да ти свети!

        Не вдигай без песен чашата звънлива —

        конят пие само ако му подсвирват!

Когато халифът видял всичко, гневна пот потекла по челото му. Той слязъл и викнал:

— Джаафар, никога през живота си не съм виждал такова благородство сред праведните хора, каквото видях тази вечер! Я се качи и ти на дървото и погледни — пък може и тебе да те достигнат благата на праведните!

Джаафар се уплашил за кожата си. Качил се на дървото, погледнал и видял тримата. Шейхът държал в ръка чаша. От срам Джаафар не могъл да намери думи. Халифът го огледал отново и рекъл:

— Трябва да видим кой ги е довел тези на това място и кой ги е вкарал в двореца ми! Но пък очите ми не са виждали хубавци като това момче и това момиче — по хубост, по стан, по стройност! Хайде, Джаафар, нека се качим двамата на онзи клон срещу прозореца и да ги погледаме.

Покатерили се двамата на дървото, надзърнали и чули шейх Ибрахим да казва:

— Господарке, пия лек аз болка да лекувам, но той горчив е без звънки трели струнни!

— Слушай, шейх Ибрахим! — отговорила Анис ал-Джалис. — Ако имахме някакъв музикален инструмент, повече радост не ни трябва!

Шейх Ибрахим излязъл за малко и се върнал с уд. Загледал го халифът — това бил удът на неговия нахлебник Исхак.

— За бога! — възкликнал халифът. — Ако наложницата запее и песента й не е хубава, всички ви ще разпъна на кръст, а ако е хубава — ще им простя и ще разпъна само тебе!

— Божичко, направи така, че да не пее хубаво! — възкликнал Джаафар.

— Защо?

— Защото, ако ни разпънеш на кръст заедно, ще ни бъде по-весело! — отговорил Джаафар и халифът се разсмял.

Наложницата взела уда, настроила струните му, звъннала по тях така, че и желязото да се разтопи от удоволствие, и запяла:

Дай своето, но чуждото не вземай —

        доброто всеки носи в този свят!

И тук, и там — в крилете ни не стреляй —

        животът с мъка е достатъчно богат!

Гневът на враг ни дава глътка въздух

        и да умрем съвсем не ни е страх!

Че спрем ли тук — ще свърши всяка мъка,

        не дай си бог да ни припишат грях!

— За бога, през живота си не съм слушал по-хубав глас! — възкликнал халифът. — Слушай, Джаафар! Хайде измисли някаква хитрост да разберем каква е тази работа — така че те да не усетят, че сме ги видели!

Тръгнали халифът и Джаафар към Тигър. Но ето пред тях — някакъв рибар, изправил се, риба си лови. Той бил точно под прозорците на халифа. Халифът се надвесил над него, познал го и му креснал:

— Ей, Карим[4]!

Обърнал се към него, като чул, че го викат по име, и като видял халифа, коленете му се разтреперили, замолил се:

— За бога, емир на правоверните, знам, че което направих, е нарушение на волята ти, но бедността и многобройната ми челяд ме доведоха до това, което виждаш!

— Я хвърли за мой късмет! — наредил халифът.

Зарадвал се рибарят, метнал мрежата, изтеглил я, а в нея — най-различни риби.

— Съблечи си дрехите, Карим! — рекъл зарадван халифът.

Съблякъл си рибарят дрехите — а имал джубе от дебела вълна със сто кръпки отгоре, натъпкано с въшки — поникнали им и опашки, и с бълхи — толкова дебели, че в космите му се заплели. Снел и чалмата си от главата — от три години не я бил развивал, просто се била изтъркала отвътре и той все навивал, кога му падне, по един парцал над предишния. А халифът съблякъл двете си наметала — от искендерунска и от баалбекска коприна, и му казал:

— Вземай и се облечи!

Облякъл халифът джубето на рибаря, сложил си и чалмата му и рекъл:

— А сега си върви и си гледай работата!

Една бълха взела, че полазила по кожата на халифа, той се зачесал ту по лявото, ту по дясното рамо, заподскачал, завикал:

— Ей, рибарю, как може в това джубе да има толкова много бълхи!

— Господарю! — отговорил рибарят. — Те сега ще те поболят, но мине ли седмица, не само че няма да ги усещаш, но и няма да мислиш за тях!

Засмял се халифът и го отпратил да си върви по пътя. Сам той взел уловената риба, покрил я отгоре с малко трева и отишъл при Джаафар. Когато се изправил пред него, везирът си помислил, че пред него е Карим рибарят, изплашил се да не пострада, и викнал:

— Ей, Карим, какво те води насам? Я си спасявай душата, че халифът е тука!

Разсмял се халифът, а везирът възкликнал:

— Ама ти да не си нашият господар, емирът на правоверните?

— Да, Джаафар! — отговорил халифът. — Ти си ми везир, двамата дойдохме тук — и пак не ме позна! Как тогава ще ме познае шейх Ибрахим, който е пиян? Ти си стой тук, докато се върна!

Халифът пристъпил към вратата на двореца и почукал. Надигнал се шейхът и запитал:

— Кой е зад вратата?

— Аз съм Карим рибарят! Чух, че имаш гости, та ти донесох малко риба — хубава е!

Отворил шейх Ибрахим вратата, влязъл халифът и ги поздравил.

— Е, добре дошъл, крадец, разбойник и комарджия! — викнал шейх Ибрахим. — Я ни покажи рибата си!

Халифът я показал и те видели, че е още жива и мърда.

— За бога, господине! — възкликнала наложницата. — Рибата ти е хубава, ама да беше я изпържил!

— Дадено, за бога! — казал шейх Ибрахим и се обърнал към халифа: — Ей, рибарю, ами поне да беше я донесъл пържена! Изпържи и тогава я донеси!

— Дадено, ще я изпържа и ще я донеса! — отговорил халифът.

Той отишъл в колибата на пазача, поразтърсил се из нея, намерил всичко, което му трябва — тиган, сол, мащерка. Запалил огнището, изпържил добре рибата, а когато станала готова, я подредил върху бананови листа и нарязал отгоре парченца лимон. Взел я и им я поднесъл. И тримата яли до насита и като свършили, си измили ръцете.

— За бога! — възкликнал Али Нур ед-Дин. — Ти, рибарю, тази вечер ни стори добро!

Пъхнал ръка в джоба си, извадил три динара от онези, които му бил дал мамелюкът на тръгване, и рекъл:

— Рибарю, извинявай! За бога, ако те познавах преди онова, което ми се случи, ти никога вече нямаше да бъдеш беден! Но сега вземи толкова, колкото мога да ти дам!

Подхвърлил динарите на халифа, той ги взел, целунал ги и ги сложил в джоба си — пък му се искало само едно: да чуе как пее наложницата!

— Благодаря ти за благоволението! — казал халифът. — Но между безкрайните ти милостини най-много желая една — да чуя как пее наложницата!

— Ей, Анис ал-Джалис! — викнал Али Нур ед-Дин. — Изпей нещо да направиш удоволствие на този рибар — той иска да те чуе!

Тя взела уда, прокарала пръсти по струните, настроила ги с ключа и запяла:

Докосват струните игриви моминските ми пръсти,

душата мъртва съживяват, когато ги докосват!

        Най-съкровеното разкрива ни песента игрива,

        пред нея злото занемява, доброто се открива!

— Е, рибарю, хареса ли ти как наложницата дърпа струните? — запитал Али Нур ед-Дин.

— Да, за бога! — възкликнал халифът.

— Нека тя да ти е дар от мене — благороден дар, щом веднъж се даде, не се връща! — изправил се, хванал момата за ръка и я бутнал към халифа, който се преструвал на рибар: — Хайде, отивай си и си вземай наложницата!

Погледнала го наложницата и възкликнала:

— Господарю, нима ще се разделим, без да се сбогуваме? Щом трябва — добре, но искам да се сбогуваме!

И изпяла следното:

Изчезвам аз, но твойто място

                остава празно във душата.

Ще моля бога аз всечасно

                пак да ни срещне на земята!

А щом свършила песента си, Нур ед-Дин й отговорил:

— Прости се с мене! — каза на раздяла,

                през сълзи, с много мъка и страдание.

— След мен какво ще правиш? — тихо казах.

                — Питай не мен, а който жив остане!…

Мъчно му станало на халифа, не искал той да ги разделя, обърнал се към младите и запитал:

— Господарю Али Нур ед-Дин, кажи ми какво ти се е случило?

Разказал Али Нур ед-Дин какво му се било случило, и когато халифът разбрал каква е работата, рекъл:

— А сега накъде отиваш?

— Широка е земята на Аллаха! — отговорил Али Нур ед-Дин.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът казал на Али Нур ед-Дин:

— Аз ще напиша едно писмо, ти ще го занесеш на султан Мохамед Сулейман аз-Зайни. Щом го прочете, той няма да ти стори зло…

— Че къде се е чуло и видяло рибар да си пише с царе! Такова нещо никога не е имало!

— Ще ти обясня защо е така. Ние сме се учили при един и същ факих, аз бях помощник-учител. След това щастието се усмихна на него, той стана султан, а Аллах направи мене рибар. Но щом го помоля за нещо — той го прави!

— Пиши, пък да видим! — казал Нур ед-Дин.

Взел халифът перо и мастилница, написал отгоре „В името на Аллаха“ и продължил: „И после… Това е писмо от Харун ар-Рашид, син на Махди, до Мохамед Сулейман аз-Зайни, когото съм направил мой заместник в една област на царството ми. Уведомявам те, че на приносящия настоящото писмо Али Нур ед-Дин, син на везира Хакан, веднага щом пристигне при тебе, ти ще трябва да отстъпиш властта си и да го сложиш да седне на твоето място. Назначавам го на поста, който ти заемаше преди него, и не нарушавай повелята ми! Поздрави!“

Дал той писмото на Али Нур ед-Дин. Поел го той, целунал го, сложил го в чалмата си и начаса потеглил на път. Стигнал до двореца на султана и го викнал с висок глас. Чул го султанът, поканил го. Щом се явил пред него, момъкът целунал земята пред нозете му, измъкнал писмото и му го подал. Щом видял името си, изписано с почерка на емира на правоверните, султанът се изправил на крака, целунал го три пъти и рекъл:

— Слушам и се подчинявам на всесилния Аллах и на емира на правоверните!

Пристигнали четиримата кадии, дошли и емирите и пред тях султанът съобщил, че е решил да се откаже от властта. Но ето че се появил везирът Муайн бен Сауи. Султанът му подал писмото от халифа, а той, щом го прочел, го накъсал на парчета, налапал ги, сдъвкал ги и ги изплюл.

— Горко ти! — викнал ядосан султанът. — Защо направи това?

— Този тук нито е срещал халифа, нито везира му! — отговорил Муайн бен Сауи. — Той с хитрост е накарал дявола да му подпише писмо с почерка на халифа! Ако написаното бе вярно, щеше да ти го донесе някой висш слуга или емир… А този си го носеше сам!

— И какво да правим? — запитал султанът.

— Я остави на мен този момък! Ще го взема от тебе и ще го пратя в Багдад по човек. Ако говори истината, ще се върне с височайше писмо с назначение! Ако не говори — от там ще ни го пратят под стража и тогава аз ще го заставя да си плати дълга към мене!

Той викнал стражите, те блъснали момъка и го заудряли, наредил да оковат нозете му и извикал тъмничаря.

— Ей, Кутейт! Искам да вземеш този, да го хвърлиш в някое от подземията в затвора. И да го измъчваш денем и нощем!

Тъмничарят откарал Али Нур ед-Дин в затвора, заключил портата зад него, а после му наредил да си подмете удобно място зад вратата, постлал му там килим, дал му възглавница, оставил го да седне там, снел му оковите и му направил още добрини. А Муайн бен Сауи всеки ден му нареждал да го бие. Той се преструвал, че го измъчва, а се отнасял към него от добре по-добре. И така продължило четирийсет дни.

На четирийсет и първия ден в града се получил дар от халифа. Разгледал го султанът, харесал му дарът, поговорил с везирите си за кого би могъл да бъде, и запитал:

— А да не би този дар да е за новия султан?

— Трябваше да го убием още като дойде! — казал везир Муайн бен Сауи.

— Ей, за бога, добре, че ми напомни! — възкликнал султанът. — Я иди, извади го и му отсечи главата!

— Слушам и се подчинявам! — скочил везирът.

Изскочил радостен, викнал валията и му наредил да съобщи какво било наредено. Чули хората глашатая, всички се затъжили, заплакали — деца в училищата, търговци по дюкяните. Забързали хората да си заемат места и да гледат от там. А везирът с десет мамелюци отишъл при затвора и викнал на Али Нур ед-Дин:

— Това е най-малкото наказание за онези, които подправят писма от халифа до султана!

Повели го из Басра и го довели под двореца на султана. Пристъпил към него палачът и рекъл:

— Аз съм роб на главния стражник! Но ти ми кажи — ако ти трябва нещо, аз ей сега ще го свърша! Малко ти остана да живееш — чакаме само знак от прозореца на султана!

Момъкът се огледал наляво и надясно и рекъл:

О, има ли приятел със милост да помогне?

Аз питам — ще намеря ли отговор достоен?

        За бога — ето вече животът отминава,

        а който дава милост — той милост получава!

Смилете се, подайте ми чаша със водица

и нека е блажена добрата ви ръчица!

Пресегнал се палачът и му подал чаша вода. Скочил везирът от мястото си, ударил с ръка чашата, счупил я и викнал на палача да сече по-бързо главата му. Докато той превързвал очите на Али Нур ед-Дин, хората закрещели срещу везира, всичко се объркало. Точно тогава във въздуха се вдигнали облаци прах. Погледнал нататък султанът от двореца и наредил:

— Я вижте какво има там!

Този прах бил от конниците на Джаафар, везирът на халифа. А ето защо се появили те.

Трийсет дни халифът не си спомнил историята с Али, сина на Хакан, никой не му бил напомнил за нея. Но една вечер той минал край стаята на Анис ал-Джалис и чул нежния й глас:

Далеч ли си, наблизо ли оставаш —

устата вечно ще те споменава!

И заплакала още по-силно. Той отворил вратата, влязъл в стаята и я видял да плаче. Тя целунала земята пред нозете му и рекла:

Ти, който си по корен и рождение богат!

Дари със плод и клона си — да бъде той влагат!

        Обет ни даде — на доброто с добро да заплатиш!

        Ще ти напомня — да не го забравяш вече ти!

— Коя беше ти? — запитал халифът.

— Аз съм дарът за теб от Али бен Хакан — отговорила тя. — Искам да си изпълниш обещанието, което ни даде, и да ме изпратиш при него с послание. Ето, трийсет дни вече минаха и аз не мога да заспя!

Халифът извикал Джаафар Бармаки и рекъл:

— От трийсет дни не съм чул нищо за Али бен Хакан: Да не би султанът да го е убил? Искам веднага да заминеш за Басра и да ми донесеш новини от двамата!

Джаафар отпътувал, а като стигнал и видял тълпата и бъркотията, запитал:

— За какво са се събрали тези?

Разказали му какво е станало. Джаафар забързал при султана, приветствал го, казал му, че ако с Али Нур ед-Дин се случи нещо лошо, халифът ще погуби всеки, заради когото е станало това. После назначил младежа за султан на мястото на Мохамед бен Сулейман аз-Зайни. Останал да погостува три дни в Басра, а на четвъртия Али се обърнал към Джаафар:

— Много ми се иска да видя емира на правоверните!

На сутринта се помолили и всички се метнали на конете. Взели и Муайн бен Сауи, който вече съжалявал за стореното. Пътували, що пътували, стигнали в Багдад, влезли при халифа, разказали му за станалото, той прегърнал Али Нур ед-Дин и му казал:

— Вземи този меч и отсечи главата на врага си!

Взел той меча, пристъпил към Муайн бен Сауи, а той му рекъл:

— Аз направих това, защото такъв ми е обичаят, пък и ти го направи, щом такъв ще бъде твоят обичай!

Изпуснал Али меча от ръката си, погледнал към халифа и рекъл:

— О, емир на правоверните, той ме хвана натясно с тези си думи!

И продължил с думите на поета:

Измамна дума мами всички, щом се появява,

добрата дума — само измамника измамва!

— Остави го! — казал халифът и се обърнал към Масрур: — Хайде, Масрур, отсечи му главата!

Масрур отсякъл главата на злодея, а халифът се обърнал към Али бен Хакан:

— Кажи ми сега какво искаш от мене?

— Господарю, имам нужда само да гледам лицето на ваше величество!

— С удоволствие! — отговорил халифът.

Той извикал наложницата и тя се явила пред него. Тогава той дарувал двамата, направил Али свой нахлебник и така той останал при него, докато не дошло време да си отиде във вечния живот…

* * *

— Но това, царю честити, не е по-удивително от историята на един търговец и неговите деца.

— А каква е тази история? — запитал цар Шахриар.

И Шахразад заразказвала:

Бележки

[1] В арабската традиция наличието на естествена бенка върху лицето на мъж или на жена е израз на особена благородна красота, поради което слагането на изкуствени бенки и сред жените, и сред мъжете се е възприемало като нещо напълно естествено и отговарящо на естетическите норми — бел.прев.

[2] Прекрасната събеседничка — бел.прев.

[3] Дом на мира — резиденция на багдадските халифи — бел.прев.

[4] Благородният — бел.прев.