Хиляда и една нощ (22)

Приказка за момъка, който ял зарбаджа

Царю, аз снощи бях с приятели. Между другите гозби имаше и зарбаджа. Посегнахме към нея, но един от нас се запъна, не искаше да яде. Ние настоявахме, накрая той възкликна:

— Не настоявайте, стига ми и онова, което ми се случи, когато я ядох!

И зареди следните стихове:

Щом приятел не приема честно оправдание,

ще го изоставя аз без милост и страдание!

— Но, за бога, кажи защо не искаш да ядеш зарбаджа?

— Ям, но само след като си измия ръцете четирийсет пъти с хума, четирийсет пъти с керемида и четирийсет пъти със сапун — отговори той.

Стопанинът на дома нареди на слугите да донесат вода и всичко, каквото бе поискал, той си изми ръцете, после седна, с отвращение протегна ръка, сякаш се боеше от зарбаджата, допря се до нея и започна да яде насила. Смаяхме се — ръката му трепереше, пречеше му отрязаният палец, той се хранеше с четири пръста.

— За бога! — възкликнахме. — Какво ти е станало с палеца? Аллах ли го е създал така, или ти се е случило нещо?

— Не е само този пръст, братя, но и пръстът на другата ръка, а и по един пръст от всеки крак, ето, вижте!

И после заразказва:

* * *

— Моят баща бе най-големият търговец в Багдад по време на халиф Харун ар-Рашид! Обичаше да си сръбва вино и да слуша да му свирят на уд. А като умря — не остави нищо! Аз отворих дюкяна му. Открих, че почти нищо не е останало и че има много дългове. Уговорих заемодателите да потърпят, започнах кога да купувам, кога да продавам и от петък на петък да им връщам по малко дълговете от онова, което печелех. Така върнах дълговете, порасна и главницата на парите ми. И ето че веднъж, както си седях в дюкяна, гледам — мома, по-хубава не бях срещал. Носеше огърлица от блестящи скъпоценни камъни, яздеше муле. Пред нея и зад нея вървеше по един роб. Тя спря мулето при входа и влезе в покрития пазар, огледа дюкяните на търговците и моят й хареса най-много. Влезе заедно със слугинята си, поздрави ме — не бях чувал по-мил глас, по-сладки думи. Откри лицето си и ме погледна с такива очи, че в душата ми забродиха хиляди мъки. В сърцето ми пламна обич, аз започнах да редя следните стихове:

Кажи на хубавицата под фереджето скрита,

че по-добре смъртта да дойде от тази болка, свита

        в душата ми. Защо ли сипе обилното си семе?

        Дали ще свърши някой ден мъчителното бреме?

Като чу посветените на нея стихове, тя отговори:

Ти осъди душата на обич, а искаш покой!

Тази обич поражда терзания, мъки безброй!

        Щом очите видяха твойте прелести, чар, красота,

        не ще ме откъснат от тях ни разстояния, ни времена!

Заклевам се в теб, че не съм утешила съня!

Сърцето ми тъжно поиска да вкуси страстта,

        тя, която прелива могъщо от мойто сърце

        и струите плискат във твоите обични ръце!

Искам с мен да си близо и в радости, и във беди,

а когато умра, ти, любими, във траур бъди!

        Призови ме от гроба — и аз ще се вдигна оттам,

        моите кости ще стенат, ще прескочат над моя саван!

Като питат: „Какво най желаеш бог да ти даде?“,

казвам: „Обич от него, а после и обич от теб!“

— Момко, имаш ли хубави отрязъци плат? — запита после тя.

— Господарке! — отговорих. — Твоят мамелюк е беден, но почакай търговците да отворят дюкяните си и ще ти донеса всичко, каквото пожелаеш!

Поговорихме за това-онова, бях се потопил в морето на любовта. А когато търговците отвориха дюкяните, й донесох всичко, което поиска — то струваше пет хиляди дирхама. Върнах се вкъщи опиянен от любов. Подадоха ми вечеря, а аз забравих да ям. Исках да заспя — сънят не идваше. И така — цяла седмица. Тогава търговците ми поискаха парите си — помолих ги да потърпят още седмица. А след още една седмица тя дойде заедно със слугинята и двама роби, яздеше мулето. Олекна ми на душата, забравих мъките си. А тя ми заговори със звучния си глас:

— Дай теглилката, с която теглиш парите!^[1]

Даде ми повече, отколкото струваше купената стока, после ми заговори и аз едва не умрях от радост и щастие.

— Имаш ли съпруга? — запита тя.

— Не, нямам близка жена! — отговорих и се насълзих.

Отделих няколко динара, бутнах ги на слугинята като молба да ми сватува, а тя се засмя:

— Тя е влюбена в тебе повече, отколкото ти в нея! Няма нужда от платове — купува ги, за да те види! Кажи й каквото ти се иска!

Момата забеляза, че давам пари на слугинята, и приседна до мене.

— Повярвай на своя мамелюк и му разреши да ти каже нещо! — рекох и й казах какво ми е на ума.

Думите ми й се понравиха и тя отговори:

— Тази слугиня ще ти донесе писмо от мене — прави каквото ти каже!

Отиде си. Върнах парите на търговците, те си прибраха печалбата — за мен не остана нищо. След няколко дни се появи слугинята, аз й оказах уважение, запитах я за нея.

— Господарката е храненица на госпожа Зубейда, съпругата на халиф Харун ар-Рашид! — каза слугинята. — Тя е нейна неволница. Измоли от господарката да влиза и излиза от двореца. Разказа й за тебе и я помоли да я омъжи, а тя отговори: „Няма да го направя, докато не видя този момък! Ако ти подхожда, ще те омъжа за него!“ Сега с тебе трябва да влезем при нея. Ако се вмъкнем в харема, без някой да ни усети, ще се ожениш за нея, а ако работата се разкрие — ще ти отсекат главата! Какво ще кажеш?

— Добре, тръгваме! — съгласих се.

— Щом се мръкне, иди в джамията, която госпожа Зубейда построи край Тигър, влез вътре и чакай! — нареди слугинята.

Мръкна се. Отидох при джамията. Призори дойдоха двама слуги с лодка, носеха празни сандъци. Разтовариха ги в джамията, единият си отиде, другият остана. Огледах го и разбрах, че това е слугинята. След малко се появи и неволницата — моята господарка! Пристъпихме един към друг, прегърнах я, целунах я. Тя ме сложи в един от сандъците и ме затвори в него. Излязох чак в дома на халифа. Донесоха ми дрехи и вещи, които струваха повече от петдесет хиляди дирхама. Ето че се появиха двайсет неволници с девствени станове, а между тях пристъпваше госпожа Зубейда — тя едва се движеше от многото накити по нея. Целунах земята пред нея.

— За бога, възпитанието, което дадох на тази неволница, няма да отиде даром! — радостно възкликна тя и прибави: — Да знаеш, момко, тази неволница има висок сан сред нас, тя ми е като родна дъщеря и ти се поверява от Аллаха!

Когато чух съгласието й да се оженя за неволницата, пак целунах земята пред нея. Тя ми нареди да изчакам десет дни, а през това време измолила от съпруга си, емира на правоверните, разрешение да омъжи неволницата си. Той разрешил. Обявиха ни за женени, празникът продължи десет дни. Накрая неволницата бе отведена в хамама, за да бъде подготвена за първата ни нощ. Тогава ми сложиха трапеза с много гозби. Между тях имаше зарбаджа, запечена със захар, залята с мускусна вода, с най-хубави меса от варено пиле и от друг дивеч. Не исках да ям нищо друго, само зарбаджа! Ядох до насита, избърсах ръцете си, но забравих да ги измия. Певците с дайретата ме разсъблякоха. Отпуснах се до нея в постелята, прегърнах я — и не ми се вярваше, че е вече моя. Но мирисът на зарбаджата по ръцете ми изведнъж я удари в носа и тя изписка. Спуснаха се към нас неволници от всички страни, а аз треперех и не знаех какво й стана.

— Какво ти стана, сестро? — запитаха неволниците.

— Махнете от тук този луд! — извика тя. — А аз си мислех, че е умен човек!

— Защо пък да съм луд? — запитах аз.

— Луд си! Ял си зарбаджа, а не си си измил ръцете! За бога, не те искам! Ти си глупав и невъзпитан!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на момъка, който ял зарбаджа:

* * *

Тя грабна камшик, стовари го върху гърба ми, после — по задните ми части! Толкова бой беше, че изгубих съзнание.

— Отведете го при градския мутавалия да му отреже ръката, с която е ял зарбаджа, без после да се измие! — обърна се тя към неволниците си.

— Сестро! — намесиха се и неволниците. — Не го наказвай този път!

— За бога, трябва да му отрежа поне един пръст! — възкликна тя и избяга.

Нямаше я десет дни, а когато се появи, рече:

— Ей, черньо, още не съм ти простила! Как може да ядеш зарбаджа и да не си измиеш ръцете!

Викна неволниците, те ме вързаха, тя грабна остър бръснач и ми отряза по един пръст от ръцете и краката — ето, както ги виждате, приятели! Паднах в несвяст, но тя посипа кръвта с лековит прах и тя престана да тече. Тогава си казах:

— Отсега нататък няма да ям зарбаджа, където и да съм, преди да си измия ръцете четирийсет пъти с хума, четирийсет пъти с керемида и четирийсет пъти със сапун!

Когато дадох клетва, сърцето й се смекчи. Легнахме заедно. След някой и друг ден тя ми каза:

— Хората от свитата на халифа не знаят какво се случи между нас! Тук чужд мъж освен тебе не е влизал, а ти се вмъкна само защото така благоволи госпожа Зубейда! — даде ми петдесет хиляди динара и продължи: — Вземи тези пари, излез и ни купи широк дом!

Излязох и купих широк дом, пренесох в него всички нейни вещи, всички пари, дрехи и мебели. Ето защо са ми отрязани пръстите.

И не щеш ли — случи ми се тази работа с гърбавия! Това е разказът ми!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Тогава пристъпил напред евреинът, целунал земята и заразказвал: