Хиляда и една нощ (57)

Разправят, царю честити, че в прастари времена живял един цар, който се зовял Шахраман. Притежавал войски, сановници и слуги.

Веднъж легнал при жена си и тя забременяла. Изтъркаляли се месеците и тя родила мъжка рожба. Детето било като ясна месечина в тъмна нощ. Затова го и нарекли Камр аз-Заман. Израснал той, станал петнайсетгодишен и нямало хубавец като него.

Цар Шахраман се оплакал на един от везирите си:

— Везире мой, от страх за Камр аз-Заман трепери ми душата, боя се от превратностите на съдбата. Затуй, преди да умра, искам да го задомя.

— Женитбата е една от проявите на мъжкото достойнство — рекъл везирът. — Сина си ожени, докато имаш още дни.

Цар Шахраман викнал да доведат сина му и му рекъл:

— Камр аз-Заман, решил съм да те оженя.

— Тате, хич не ми е до женитба, душата не ме тегли! — отговорил синът. — Прочетох не една история за женското коварство! Нивга не ще се реша на женитба. Та не са ли прави думите на поета?

Решите ли да питате какво са днес жените,

там познавач, вещ лекар съм и зная им душите:

Мъжът щом побелее и свършат му парите,

на женската любов не може да разчита.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ВТОРАТА НОЩ…

Тя заразказвала:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахраман се опечалил. Все пак той изчакал и видял, че синът му е достигнал върха на своето красноречие и красота. На хубостта му всички се дивели. Той бил изкушение за жените! Бил строен, изящен, нежен, мил, с клончето върбово бил лика-прилика, прав бил като тръстика! Когато изминала година, бащата го повикал и го попитал:

— Чедо, да те женя съм решил, та да си ми драг, премил. Жив и здрав докле съм аз, ще ти дам султанска власт. Ще те направя султан, преди от бог да съм прибран.

Камр аз-Заман обронил глава и казал:

— Татко, никога няма да се оженя. Аллах е наредил да ти се покорявам, но в негово име аз те умолявам — не ме вкарвай в хомота! Колко добре го е казал поетът:

Жените с целомъдрие макар и да се кичат,

на кости изкълвани от лешояд приличат!

                Потайни мисли нощем на тебе те издават,

                нозе и тяло сутрин пък другиму отдават.

Те хан са — пренощуваш, а после заминаваш,

и друг ще те замести, когото не познаваш.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахраман рекъл на везира си:

— Везире, дай ми съвет, що да правя с моя син.

— Милостиви царю — рекъл везирът, — потърпи още година. Говори му за женитба в деня на тронния съвет, когато всички емири и везири ще бъдат тук, пред всички. Той ще се стресне от тях и няма да посмее да скърши волята ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че след година цар Шахраман свикал емири и везири, сановници и царски чиновници. Пратил да повикат сина му. Камр аз-Заман три пъти целунал земята пред трона на баща си, а султанът му рекъл:

— Сине мой, повикал съм те днес, за да те помоля да изпълниш една моя молба. Намислил съм да те задомя.

Камр аз-Заман свел очи към земята. После вдигнал глава, размахал ръце и се провикнал гневно:

— Разбери, татко, няма никога да се оженя, та ако ще, да пукна! Излиза, че си един изкуфял дъртак, щом вече за трети път ме питаш искам ли да се оженя, и аз все отказвам!

Гняв обзел цар Шахраман. Викнал на робите да хванат Камр аз-Заман и да го вържат и взел да го ругае:

— Тежко ти, дете неблагодарно и безсрамно! Как смееш да ми държиш такъв език пред моите воини и бойци достойни? Ще ти дам да разбереш! Нали знаеш каква участ постига всеки, който, дръзне да ми държи такъв език?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахраман заповядал на робите си да заточат сина му в крепостната кула. Сложили му те дюшек, завивка и възглавница, оставили голям фенер и свещ, защото там било тъмно даже през деня, а пред вратата поставили стража. Седнал Камр аз-Заман на новата си постеля с тъжна душа. Почнал да се укорява, рекъл си: „Проклети да са от Аллаха и бракът, и момите скромни, и жените вероломни! Ех, защо не послушах баща си и не се ожених?“

А баща му повикал везира и му рекъл:

— Ти стана причина да се скарам със сина си. Ха дай сега съвет де?

— Царю — отвърнал везирът, — нека синът ти полежи в затвора петнайсетина дена. После му заповядай да се ожени и ще видиш, че няма да ти противоречи.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахраман се въртял в постелята, сякаш бил легнал на живи въглени. Очите му се налели със сълзи и той започнал да реди думите на поета:

Нощта е безкрайна, клеветникът дреме,

на сърцето тегне на разлъка бреме.

        Мисля си: „Тъгата нощта ми вгорчава.

        Зрак на утро чисто, сипни се в забрава!“

А Камр аз-Заман в същото време пак взел да се кори: „Нима не знаеш, че човекът е пленник на езика си и че езикът може да му навлече големи беди?“

Сгреши ли езикът, човекът умира,

а щом се препъне, животът не спира!

        Погрешната дума със смърт поразява,

        а крак след препънка все пак оздравява!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман, синът на цар Шахраман, се зачел в Корана и заспал на дюшека от медински атлаз, който имал две лица и бил пълен с пух от камилска птица. Завил се с копринено наметало, бил по риза от тънка коприна, а на главата си бил сложил синя нощна шапчица от Мерв. Спал до първи петли, без да знае какво ще му донесе неведомото и какво му готви Оня, който вижда в скритото.

Кулата била от памтивека, отдавна запустяла. В килията имало римски кладенец, в който живеела жена джин. Тя се казвала Маймуна^[1] и била дъщеря на един от прочутите царе на джиновете.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че тази жена джин излязла от римския кладенец и видяла, че в кулата свети. Това й се сторило необичайно. Запътила се към светлината в килията. Заварила евнуха да спи до вратата. В килията спял човек. До главата му горяла свещ, до краката му светел фенер. Маймуна се приближила крадешком до него, свалила завивката от лицето му и го погледнала. Цял час стояла прехласната от хубостта и прелестта му, досущ както поетът го е казал:

Целунах го — по-черни станаха очите му,

които изкушават, по-розови — страните му.

Сърце, реши ли дръзко хулител да твърди,

че има нему равен — разобличи го ти!

Тайно в себе си Маймуна въздишала пред хубостта и прелестта на юношата. После си рекла: „Кълна се в Аллаха, аз няма да му навредя и другиму зло да му стори не ще позволя! Но как са могли близките му тук да го оставят, да го забравят в тези руини?“ Целунала момъка по челото и завила лицето му с покривалото, разперила криле, литнала към небесните висоти. Изведнъж чула пърхане на криле и видяла ифрит, който се казвал Дахнаш. Тя връхлетяла върху него като ястреб. Когато разбрал, че това е Маймуна, дъщерята на царя на джиновете, той се побоял да й отвърне и я помолил да се смили над него:

— Заклевам те в най-безценния талисман — пръстена на Сулейман, не ми навреждай. Идвам от другия край на Китай! Ще ти разкажа какво чудо видях през тази нощ!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Маймуна попитала джина:

— Какво видя през тази нощ, Дахнаш? Говори, но не се надявай, че ще се изплъзнеш, като ме излъжеш! Защото, кълна се в пръстена на Сулейман, че ако словата ти са лъжливи, собственоръчно ще те убия!

Тогава ифритът Дахнаш, син на Шамхураш Крилатия, й отговорил:

— Ако в нещо те излъжа, прави с мене каквото пожелаеш, господарко.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на ифрита:

* * *

Аз долетях от Вътрешните острови, които се намират в китайските земи. Това е страната на цар Гаюр, а той има дъщеря. Едва ли някога Аллах е сътворявал създание с толкова очарование! Носът й прав е като остър меч, а бузите й алени — руйно вино искрящо! Устните й — като алени макове, мъхнати като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино — то носи забрава и любовната жажда утолява. Езикът бистър ум разкрива, за всичко красноречив отговор тя намира. А видиш ли гръдта й, оставаш поразен и шепнеш: „Създателю, бъди благословен!“ От нея се спускат закръглени и нежни ръце досущ както е казал за тях обезумелият от любов поет:

Ако не бяха гривните, ръце потоци бели

през нейните ръкави биха се излели!

Нежното й коремче е като дипла египетски плат. Над всичко туй се издига една тъй стройна снага, че умът замира в тъга. А надолу се опват две бедра, които блестят като два бисерни стълба.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на ифрита Дахнаш:

* * *

— Останалото премълчавам, то не може с език да се разкаже и с жест да се покаже. Баща й е велик цар и безстрашен воин, господар на много градове и дворци. Казва се Гаюр. Толкова много обичаше дъщеря си, че й съгради седем палата, всеки — особен и неповторим. Първият беше от кристал, вторият — от мрамор, третият — от китайско желязо, четвъртият — от оникс и скъпоценни камъни, петият — от сребро, шестият — от злато и седмият — само от елмази. Подреди ги с най-прекрасни килими, със съдове от злато и сребро и с какъв ли не още царски разкош. И нареди на дъщеря си да живее във всеки палат по една година. Тя се казва царкиня Будур. Прочу се с хубостта си, разчу се за нея в цялата страна, при татко й царете изпратиха веднага сватовници. А тя се разсърди и рече на баща си:

— Тате, аз съм си царкиня, дето хора управлява! За какво ми е притрябвал мъж да властва над мен?

Баща й постоянно й додяваше с приказки за женитба, но тя му се противеше. Той се побоя тя да не посегне на живота си и й каза:

— Щом не щеш да се жениш, не ми се мяркай пред очите!

После я заключи и прати да я пазят десет старици надзирателки, забрани й да ходи в седемте палата.

Всяка нощ се отправям при нея и й се наслаждавам. Любувам се на лика й и я целувам по челото, докато спи. Ела с мен и се наслади на хубостта й.

* * *

Дахнаш свел глава и прибрал крила. А Маймуна му рекла:

— Че каква ще да е тази девойка, за която толкова дрънкаш? Езика си ще глътнеш, ако видиш моя любимец! Тази нощ видях момък, който и насън да ти се присъни, ще ти се вземе умът. Той е със същата участ! Молил го баща му неведнъж да се задоми, но той упорствал. Баща му се разгневил и го затворил в кулата. Нощес го видях.

— Господарке, покажи ми този момък, та сам да се уверя, че е по-красив от моята любимка царкиня Будур — рекъл Дахнаш.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Маймуна казала:

— Сигурна съм, че по тези земи няма друг като моя любимец. Луд ли си да сравняваш своята любимка с него? Няма да мръднем от тук, преди да сме се обзаложили: ако тя се окаже по-красива от моя любимец, печелиш! Моят любимец е по-близо от твоята любимка — ей тука долу под нас. Слез с мен и го погледни!

Маймуна завела Дахнаш в кулата и снела покривалото от лицето на Камр аз-Заман. Той вперил поглед в него, поклатил глава и казал:

— Кълна се в Аллах, господарко, простено ти е да мислиш така! Но женската красота е различна от мъжката. Твоят любимец е лика-прилика на моята любимка! Те сякаш са излети в един и същ калъп на красотата.

— Начаса иди и своята любимка ей тука доведи, да ги огледаме, докато спят един до друг, и да ги сравним — възкликнала тя.

Й Дахнаш излетял. С него полетяла и Маймуна — побояла се да не избяга. Двамата донесли девойката на ръце. Тя била облечена в тънка венецианска риза с два златни ширита, украсена с разкошни шевици. Сложили я до момъка.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че ифритът и ифритката трийсет пъти разбулвали и оглеждали лицата им.

— Моята любимка е по-красива! — казал Дахнаш.

— Я не дрънкай! — викнала Маймуна. — Нима си сляп, че не виждаш неговата хубост! Чуй сега какво ще ти изпея за моя любимец! Ако и ти обичаш така предано своята любимка, изпей и ти нещо за нея! — тя обсипала Камр аз-Заман с целувки и запяла звучна касида:

Не ще се примиря, клеветник те окаля!

Как тебе, клонче гъвкаво, аз мога да прежаля?

        Очите черни твои плениха ме с магия,

        в тях аз любов на девствен веднага ще открия.

Със турски поглед гледаш — очите ти раняват

и като остър меч сърцето поразяват.

        Не крия, че те любя и че за теб милея,

        макар за любовта ти напразно да копнея!

О, месец мой прекрасен, ти слезе на земята

сред хората. Пред чара ти безсилни са словата.

        Със красота, емире, очите ти терзаят

        сърцето ми, а веждите — пощада те не знаят!

Какви коси смолисти, чело блестящо, ясно,

какви очи-маслини, каква снага прекрасна!

        От мен зли духове треперят от уплаха,

        но теб щом видя аз, сърцето бие плахо!

От среща с теб боя се, не ща да ти додявам,

но ида ли далече, по-влюбена аз ставам!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Дахнаш пристъпил до своята любимка Будур и я целунал по челото. Сетне прехласнат изпял своята касида:

Край становете ваши щом минах в долината,

срази ме по средата й на гибелта ръката.

                Аз от любов пиян съм, сълзите ми потичат

                от песен камиларска, по бузите се стичат…

От среща радост търся. Аз тъй съм убеден,

че при Будур е щастието единствено за мен!

                Кое е най-опасното от три неща, не зная,

                от тях ще се оплача, изслушай ме докрая:

Дали не са очите — светкавици, снагата —

същинско право копие, или пък е косата?

                „В сърцето ти съм, каза, ти само надзърни

                и ще ме видиш“. Рекох: „Сърцето ми върни!“

— Чудесно, Дахнаш! Но все пак кой от тия двамата е по-красивият? — попитала ифритката.

— Лесно ще установим! — рекъл Дахнаш. — Нека прекратим спора си! Всеки от нас твърди, че неговият любимец е по-красив! Да потърсим съдник справедлив!

Маймуна ударила с крак земята и се появил ифрит — едноок и пършив. Очите му били отвесно на лицето. На главата си имал седем рога, от които му се спускали към земята четири дълги къдели. Казвал се Кашкаш.

— Защо ме викаш, господарке? — попитал той.

Тя му разказала цялата история. Ифритът вперил очи в лицето на момъка и девойката и видял, че спели прегърнати, положили длани под шията си. Приличали си в красотата и били равни помежду си по прелест. След дълго гледане той извърнал поглед към Маймуна и Дахнаш и изпял следните стихове:

Любимата срещай, завистникът нека дърдори,

страстта ти любовна той няма с това да обори!

        Аллах по-чудно зрелище да създаде не може

        от двама мили влюбени в едно и също ложе!

Прегърнати, с блаженство те са се обвили,

възглавници с ръце и китки са сменили!

        Дари ли те съдбата с приятел мил, не чакай!

        Избраник твой ще бъде! Жени се, не протакай!

Че на съюз любовен решат ли се сърцата,

завистник и хулител остават с пръст в устата!

        Хулители зловещи, а вие ми кажете

        кой може да поправи на лошите сърцето?

О, боже милостиви, едничък ден дори

преди да сме умрели, със среща ни дари!

— Кълна се в Аллаха, не мога да кажа кой от двамата е по-красив — завършил Кашкаш. — Двамата си приличат като две капки вода. Различават се само по това, че той е мъж, а тя — жена. Хрумна ми нещо: нека ги разбудим един по един, без другият да усети. Който пръв загори от любов по другия, ще означава, че му отстъпва по хубост и красота.

— Хрумването ти е прекрасно! — казала Маймуна.

— И аз съм съгласен! — добавил Дахнаш, преобразил се в бълха и ухапал Камр аз-Заман по шията.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман го засърбяло и се почесал по ухапаното. Завъртял се настрани и видял до себе си да лежи момиче. То разнасяло аромат на мускус, а тялото му било меко като каймак, сияело като бисер, греело като ясно слънце. Седнал в леглото и втренчил поглед в него. Видял, че е само по венецианска риза и без шалвари! Била забрадена с кърпа, извезана със злато и обшита със скъпоценни камъни, а на шията й — безценна огърлица. Бил поразен от гледката и в него се разгоряла жарта на плътта — Аллах му изпратил желание. Казал си: „Поиска ли нещо Аллах, то се осъществява, каквото не поиска, само то не става“. Протегнал ръка, обърнал към себе си Будур и вдигнал нагоре ризата й. Щом зърнал корема и гърдите й, запламтял от любовна страст.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман си рекъл:

— Щом се развидели, ще кажа на татко: „Добре! Ожени ме за нея!“ Рекъл да я целуне по устата, но се засрамил от Аллах, извърнал лице и си рекъл: „Я по-добре да почакам — баща ми може нарочно да е довел тази девойка и да й е заповядал да легне до мене, за да ме подложи на изпитание. Може да се е скрил някъде, за да ме наблюдава, а щом съмне, ще започне да ме гълчи: «Как не те е срам! Не щеш да се жениш, пък целуваш и прегръщаш момата?» Не, нито ще докосна тази девойка, нито ще я погледна! Но ще си взема от нея нещичко за спомен, знак малък и скромен!“

Вдигнал ръката й и свалил пръстена от кутрето й. Този пръстен бил безкрайно скъп заради безценния камък. Сложил го на малкия си пръст, после й обърнал гръб и сънят го оборил. Маймуна се зарадвала и казала на Дахнаш и Кашкаш:

— Видяхте ли колко целомъдрено се държа Камр аз-Заман с тази девойка? Та има ли нещо по-съвършено от неговите достойнства?

Тя се преобразила на бълха и се шмугнала под дрехата на Будур. По крака й запълзяла. Стигнала до пъпа й и я ухапала. Будур отворила очи и седнала на постелята. Видяла до себе си да спи момък, който леко похърквал, и била овладяна от страст, копнеж и любов.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царкиня Будур си рекла:

— Какъв позор! Кой е този непознат? Защо си се излегнал до мен в постелята? Но той грее като ясен месец! Ако знаех, че ме е поискал от баща ми, бих му станала жена!

Здравата разтърсила Камр аз-Заман, но Маймуна спуснала над него крила и го приспала с непробуден сън.

— Заклевам те в живота си, чуй ме, събуди се! — говорела тя. — Погледни ме — като нарцис съм, като свежа тревица. Полюбувай се на корема, на пъпа ми! Подпри се на възглавето! Виждам те, че си хубав, но и мене си ме бива! Кой те е учил да се държиш така? Сигурно баща ми ти е забранил да говориш с мене тази нощ! — зърнала пръстена си на кутрето му и извикала: — Ай! Ай! Ти ме обичаш! Дошъл си, докато съм спала! Добре, моя пръстен на кутрето си носи и като скъп спомен го пази!

Разтворила яката на ризата му, целунала го по шията, видяла, че е без шалвари. Протегнала ръка под ризата му и спипала онова между краката му. Щяло да се пръсне сърцето й, тъй като страстта на жените е по-силна от тази на мъжете. Засрамила се, свалила неговия пръстен от кутрето му и го сложила на пръста си, на мястото на своя. После го целунала по устата, по ръцете, не оставила нецелунато място, положила една ръка под шията му, а другата — под мишницата и заспала.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Маймуна казала на Дахнаш:

— Видя ли, проклетнико, какво направи твоята любима от страст по моя любимец и колко горделив се показа той? Ясно е, че той е по-красив от нея! Сега я вдигнете и я отнесете, отдето е дошла. Нощта вече преваля!

Дахнаш и Кашкаш качили царкиня Будур на гърбовете си, полетели с нея и я отнесли в родината й.

Призори Камр аз-Заман се събудил от сън, но девойката я нямало. Рекъл си: „Чудна работа! Май баща ми ми я отне, за да закопнее сърцето ми!“ После викнал на евнуха, дето спял край вратата:

— Тежко ти, Сауаб! Кой е идвал тук и е похитил момата, дето беше до мен, докато спях?

— Че как така мома ще нощува при тебе? — рекъл смутено той. — Отде ще се вземе, след като аз спах до вратата, а пък тя е залостена? Кълна се в Аллах, господарю, при теб не е влизал ни мъж, ни жена.

Камр аз-Заман се разгневил и му изкрещял:

— Значи са те учили и да лъжеш, проклетнико! Я веднага ела насам! Кълна се в Аллах, ще те убия, ако не ми кажеш къде е момата и кой я похити, докато спях!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че евнухът се примолил:

— Господарю, ще ти кажа всичко, както си беше! Пусни ме само да се преоблека!

Евнухът се затичал при цар Шахраман. До него стоял везирът. Чул как царят разправял:

— Цяла нощ не спах, страх ме е да не му се случи нещо лошо в тази стара кула. Май напразно го затворих там!

— Не се бой! — рекъл везирът. — Нека полежи в затвора още месец, та да се смекчи инатът му!

— Повелителю наш султане, синът ти полудя! — обърнал се евнухът към царя. — Все едно и също ми повтаря: „При мене тази нощ преспа една девойка, а после тайно си отиде. Кажи ми къде е тя?“ А пък аз нищичко не знам.

— Горкото ми дете! — възкликнал царят и наредил на везира: — Върви да видиш какво става с него!

Везирът отишъл в кулата и рекъл:

— Евнухът се яви в окаян вид и ни разказа нещо, дето не е за разправяне. Аллах да те пази, младостта ти да запази! Рече, че си бил полудял и си му казал: „При мен преспа една девойка“. Наистина ли си изрекъл такива думи?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман казал:

— Сега разбирам, че вие сте подучили евнуха! Ти си много по-хитър от него! Кажи ми къде е девойката, с която цяла нощ лежахме прегърнати? Къде сте я скрили?

— Господарю Камр аз-Заман, нека те пази името на всемогъщия Аллах, но ние никого не сме пращали при теб нощес! — възкликнал везирът. — Ти спеше сам, а вратата бе залостена. На прага стоеше евнухът. При тебе не е влизал никой. Сигурно само ти се е присънило!

— Как смееш да ми казваш, че съм имал съновидения — викнал Камр аз-Заман. — Кой я доведе и я сложи до мен? Къде е тя сега, за да отида при нея? Ако всичко това е сторил баща ми цар Шахраман, за да ме изпита, и ми е пратил такава хубавица за съпруга, аз съм съгласен да се оженя! Искам вече да се задомя. Съобщи на баща ми!

Везирът изскочил от кулата и тичешком отишъл при цар Шахраман.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато везирът влязъл при царя, рекъл:

— Искам да ти съобщя, че синът ти Камр аз-Заман е полудял! — и разправил всичко за сина му.

— Радвай се, везире! — викнал царят. — Вместо награда за новината, че синът ми е полудял, ще ти отсека главата! Ти причини лудостта му със своите съвети. Ако наистина е полудял, ще те прикова с пирони на дворцовия купол!

Двамата отишли в кулата. Камр аз-Заман се изправил на крака, свел поглед към земята и скръстил покорно ръце. После от очите му се излели сълзи и той изпял стиховете на поета:

Ако случайно днес пред вас съм съгрешил

и милите ви чувства пак съм накърнил,

ще се разкая аз, а вие ще простите

греха на провинения и ще ме извините.

Царят гневно се обърнал към везира:

— Как смееш да говориш врели-некипели за моя син и да всяваш страх в сърцето ми? — и попитал сина си: — Сине, какъв ден сме днес?

— Днес е събота, утре — неделя, вдругиден — понеделник, след това идва вторник, сряда, четвъртък, най-накрая — петък!

— Слава на Аллах, умът ти е невредим! Но я ми кажи как се нарича сегашният месец?

— Казва се зу-л-каада, следва зу-л-хиджа, след туй иде мухаррам, после Сафар, после рабия първи, сетне рабия втори, джумада първа, джумада втора, после раджаб, после шаабан, рамадан и накрая шауал.

— А вярно ли е, че си разправял на евнуха и на везира за някаква хубавица, с която си бил спал нощес?

Камр аз-Заман се развеселил от думите на баща си:

— Разбери, татко! Съгласен съм да се оженя, но само ако поискаш ръката на онази девойка, която спа тази нощ до мен! Сигурен съм, че ти си ми я изпратил, за да ме накараш да се влюбя в нея.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахраман рекъл на сина си Камр аз-Заман:

— Синко, нека Аллах да те пази и ума ти от полуда да запази! Каква ще да е тази девойка, дето казваш, че съм ти я изпратил? Кълна се в Аллах, сине, нищичко не знам за тази история! Не виждам ли как се помрачи радостта ти само при мисълта да се задомиш? Затуй насън да те прегръща хубавица си видял, която да притежаваш наяве си мечтал!

— От тези думи ти се откажи и най-добре ми разкажи, в името на Аллах, наистина ли не знаеш коя е тази девойка и къде се намира тя? — запитал синът. — Един пример също ще ти дам, за да ти докажа и да видиш сам, че всичко, което съм видял, е било наяве! Искам например да те попитам случвало ли се е някому да сънува, че се сражава и води лют бой, а после да се пробуди и да види, че в ръката си държи меч, обагрен с кръв?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахраман отговорил:

— Такова нещо не може да се случи.

— Нощес ми се присъни, че се пробуждам към полунощ и виждам, че до мен девойка спи — заразказвал Камр аз-Заман. — Лика-прилика ми бе тя и по лице, и по снага. С ръце докоснах я, прегърнах, пръстен взех от нея, ще ти го покажа! На разсъмване се събудих, но от девойката нямаше и помен. Но пръстенът е на кутрето ми. Погледни го, царю, и си помисли само колко струва! — и той подал пръстена на баща си.

— Този пръстен е вест за нещо съдбовно! — казал царят. — Случката с девойката е труднообяснима. И аз не зная как да я изтълкувам! Ясно е, че не си луд, а на твоите загадки отговор ще даде Аллах.

Тогава Камр аз-Заман казал на баща си:

— Заклевам те в Аллах, татко, открий къде е тази девойка, и побързай да ми я доведеш!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман проронил сълзи и произнесъл следните стихове:

От погледа й бойте се с магия зареден,

с очите щом ви стрелне — и всеки е сразен.

        От думите й нежни не се лъжете вие,

        че всекиго страстта им жарка ще опие.

Тя нежна е, щом станат розови ланитите,

но плачат и съсичат безмилостно очите й.

        Заспи ли и зефирът над нея щом повее,

        тя своите аромати прекрасни ще разлее.

Щом Камр аз-Заман свършил със стиховете, везирът попитал царя:

— Царю, докога ще седиш далеч от войските си, за да дундуркаш своя син Камр аз-Заман? Редът в твойто царство може да рухне бързо, когато пренебрегваш велможите. Премести сина си в морския дворец и там се занимавай с него. За държавните си работи ще заделяш два дни от седмицата. Тогава всички ще те посещават и молбите си пред тебе ще излагат. Доколкото можеш, ги изпълнявай, кривда отнемай, правда раздавай, заповеди и забрани издавай! Пък остатъка от седмицата прекарвай при сина си и се моли Аллах да дари и тебе, и него с облекчение, щото, който е разсъдлив, той е и предпазлив! О, как добре е казал поетът:

Доволен беше ти от дните, пълни с добрини,

не се боеше от съдбата, носеща злини!

Щом нощите те приласкаха, успокои се ти.

Забрави — крият нощи ясни най-страшните беди!

   О, роде людски, нека оня, комуто времената

   помагат, бъде предпазлив и разсъдлив в делата!

Смущение обзело султана, уплашил се той от бунт в своето царство. Наредил синът му да бъде прехвърлен в морския дворец. До него се стигало по един провлак, широк двайсет лакти. Целият бил с прозорци, които гледали към хоризонта. Подовете му били от разноцветен мрамор. Таваните — намазани с най-различни благовонни масла, инкрустирани със злато и лазурит.

* * *

А царкиня Будур, дъщерята на цар Гаюр, била пренесена от джиновете и положена в постелята й преди края на нощта.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом се събудила от сън, царкиня Будур се заозъртала, но своя любим не видяла, а уж в прегръдките си го държала! Сърцето й потръпнало, мислите й помръкнали. Развикала се, разбудила всичките си робини, дойки и надзирателки. Дотърчали те, а тя заговорила на най-старшата:

— Презряна старице, къде е младият ми възлюбен, който снощи спа в обятията ми?

— Кълна се в Аллах, не съм виждала ни момък, ни дявол! — отговорила тя. — Заклевам те в Аллаха, господарке, шеги като тая могат да ни излязат солени и да ни хвръкнат главите!

— Снощи при мен преспа момък! — настояла царкинята. — Не бях виждала по-голям красавец от него!

— Аллах да запази ума ти читав и цял! — рекла дойката.

Царкиня Будур видяла пръстена на Камр аз-Заман на своя пръст, но не съзряла своя собствен и викнала:

— Лъжеш, че никой не е спал при мене!

Евнуси, робини и наложници дотърчали при баща й и му разказали какво се било случило. Царят начаса се озовал при дъщеря си и я попитал:

— Какво става с теб, дъще?

А тя на свой ред го запитала:

— Татко, къде е момъкът, който спа при мен нощес?

Царят решил, че дъщеря му се е побъркала, и заповядал евнусите да я оковат за шията с желязна верига, а след туй да я вържат за решетката на един прозорец. После свикал звездобройци, лекари и гадатели, па им рекъл:

— Който изцери дъщеря ми, ще му я дам за жена и в добавка половината от царството си. Ако не успее — главата му ще отсека!

Така отсякъл четирийсет глави. Учени и гадатели се видели в чудо. А царкиня Будур леела потоци от сълзи и пеела следните стихове:

По теб любов измъчва ме, месец ясен мой,

приятел ми е споменът във нощния покой!

        Дойдох, а във гърдите ми все пламъкът гори —

        по-силен е от огъня на пъкъла дори!

Царкинята имала млечен брат на име Марзуан. Обичал я много. Той години бил на дълъг път, а когато пристигнал, отишъл при майка си и я попитал за сестра си.

— Синко, сестра ти полудя — отговорила тя. — Ето вече три години е вързана за шията с желязна верига. Лекарите са безсилни. Утре ще измисля някоя хитрина, за да ти уредя среща с нея.

На другата вечер тя се разшетала, преоблякла сина си Марзуан в женски дрехи и го отвела в двореца.

— Братко, нима и ти смяташ, че съм полудяла? — запитала царкинята, щом го зърнала, и изпяла следните стихове:

„Ти от любов си луда!“ — решиха. Рекох аз:

„Безгрижно само лудите живеят си сред вас“.

        Безумна ли? Любимия завчас ми доведете —

        умът ми ще се върне и укора ще спрете!

Тогава Марзуан разбрал, че е обезумяла от любов, и я помолил да му разкаже историята си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Будур разказала на брат си дума по дума за станалото и му показала пръстена, а той свел очи и рекъл:

— Всичко, що ти се е случило, е истина, макар че историята с този момък твърде много ме озадачава! Но аз ще обиколя всичките земи, за да потърся лек за теб!

Простил се с нея, напуснал двореца, а щом се развиделило, се стегнал и тръгнал на път. Влезел ли в някой град, навсякъде чувал да разправят, че царкинята Будур е полудяла. Като стигнал до град Тайраб, чул, че Камр аз-Заман, синът на цар Шахраман, е болен от умопомрачение и внезапно безумие. Попитал жителите на града в коя страна живее този Камр аз-Заман, а те му казали:

— Той живее на островите Халидат. От там до нашия град има месец път по море. А по суша е шест месеца!

Марзуан се качил на един кораб, който пътувал до островите Халидат. Попътен вятър духал цял месец, но когато приближили, надигнала се буря, вятърът изпотрошил мачтите и отнесъл платната в морето. Корабът потънал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че прибоят повлякъл Марзуан и го отнесъл в подножието на царския дворец, където се намирал Камр аз-Заман. Там цар Шахраман седял, главата на сина си в скута си държал, а един евнух разгонвал мухите около тях. Били минали два дни, откакто Камр аз-Заман троха в устата си не бил сложил, капка вода не бил пийнал, думица не бил промълвил. Везирът стоял в краката му до прозореца. По едно време той видял Марзуан, който по чудо се бил спасил от корабокрушението и едва дишал.

— Моля те нека сляза долу, за да спася един човек, който без малко не се удави! — казал везирът на султана. — Дано това умилостиви Аллах и той да спаси и твоя син от бедата, в която е изпаднал!

— Ти си виновен за всичко, което стана със сина ми! — му рекъл султанът.

— Ако помогнеш на този чужденец, а той, виждайки моя нещастен син, тръгне да разнася нашите тайни, първо ще отрежа твоята, а после неговата глава.

Везирът отворил вратата на двореца, стигнал до морето и изтеглил Марзуан на брега.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че след като спасил Марзуан, везирът му рекъл:

— Гледай да не станеш причина и за моята, и за твоята гибел! Сега ще се озовеш сред везири и емири. Всички ще си мълчат и думица не ще промълвят за Камр аз-Заман, сина на нашия султан.

Марзуан се сетил, че става дума за човека, когото дирел, и попитал:

— Кой е този Камр аз-Заман?

А везирът му разказал чудноватата случка с царския син. „Аллах, каква сполука!“, си рекъл Марзуан и тръгнал след него към двореца. Везирът седнал в краката на Камр аз-Заман, а Марзуан веднага разбрал, че той е човекът, когото дирел.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че султанът и везирът подканили чужденеца да разкаже как е попаднал тук. Марзуан обяснил кой е, откъде е и каква сестра има, и добавил, като посочил към царския син:

— Благословен да е Аллах, че ги е създал и двамата лика-прилика!

Камр аз-Заман отворил очи и наострил уши. Марзуан разбрал, че младежът го слуша внимателно, и изпял следните стихове:

Ту весел си, ту тъжен, ту в припев се унасяш

и хубостта й склонен си на глас да превъзнасяш.

        От страх ли си обхванат, или от меч сразен —

        ти страдаш, сякаш с остра стрела си поразен.

Ревнувам аз одеждите й от тяло белоснежно,

защото се опират в снагата тънка, нежна.

        На чашите завиждам — устата й целуват,

        докосне ли ги с устни — на тях се те любуват.

Веднъж, когато срещнах я, ръцете й видях —

червена кръв от дракон имаше по тях!

        Изрече, вля в гръдта ми на любовта страстта,

        словата на човек, несведущ в любовта:

„Не, аз не боядисах ръцете си в червено,

затуй лъжа, измама не виждай ти във мене!

        Един път аз те зърнах — ти като агне спеше, —

        а мойта длан, опора под бузата ми беше,

със сълзи плаках кървави и бърсах ги с дланта си —

тогава аз обагрих ръката си с кръвта си!“

        „Да бях заплакал влюбено, преди да заридае,

        бих облекчил душата си, преди да се разкае!

Преди мен се тя разплака — аз в сълзи се облях.

«Единствен ще те любя!»“ — й трепетно шептях.

        Аз плача за девойката със красота голяма —

        сред перси и араби на нея равна няма.

Умра ли от любов, недейте я убива.

„Защо проля кръвта му?“ — попитайте, но мило.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман направил знак с ръка към султана и рекъл:

— Позволи на този чужденец да седне до мен.

Султанът възликувал, макар че се бил разгневил на Марзуан и тайно се бил заканил да му отреже главата. Казал му:

— Как искам да донесеш избавление на сина ми!

А Марзуан се приближил до Камр аз-Заман и му прошепнал на ухото:

— Не губи надежда! Сговорчив ли се покажеш, предоволен ще останеш! Да знаеш само как страда по тебе тази, по която страдаш и ти! Че тайната любов е бреме и ни поболява без време! Твоята възлюблена открито заяви, че те обича, и сега е клета затворничка с желязна верига на шията. Ако е рекъл Аллах, аз ще стана лечител и на двама ви.

Камр аз-Заман се поокопитил и помолил баща си да го повдигне да поседне. Зарадвал се царят, сложил сина си да седне и рекъл на Марзуан:

— Чужденецо, твоето идване е благословено.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че султан Шахраман прекарал цялата нощ с тях. Щом пукнала зората, Марзуан почнал да разправя на Камр аз-Заман:

— Познавам онази, по която ти бленуваш, казва се царкиня Будур, дъщеря е на цар Гаюр:

От историята на царкиня Будур нищо не изпуснал, казал му колко голяма е любовта й към него, и добавил:

— Между нея и баща й се случи същото, каквото между теб и твоя баща! Разбра ли сега, че ти си нейният възлюблен? Само се дръж по-здраво, покажи се мъж. Ще те свържа с нея и ще ви събера. Та нали поетът е казал:

Ако са влюбените двама разделени

един от друг, ако били са отчуждени,

        ще събера на тези двама дните

        и като с нит ще ги занитя!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шахраман наградил всички с пищни одежди, раздал милостиня на бедните и пуснал затворниците на свобода. А Марзуан рекъл на Камр аз-Заман:

— Бил съм този дълъг път само за да спася царкиня Будур от бедата. Кажи на баща си: „Искам да се поразходя из пустинята, да половувам, да се полюбувам на простора и да поспя под открито небе. Не се тревожи за мен!“

Зарадвал се Камр аз-Заман, отишъл при баща си и го помолил да излезе на лов. Царят му разрешил, но му заръчал:

— Ще преспиш само тази нощ, а утре заран ще се върнеш. Още не ми се вярва, че си се отървал от бедата!

Той стегнал за път сина си и чужденеца. Наредил да им дадат шест коня и две камили — едногърба, която носела багажа, и двугърба, на която натоварили водата и храната.

Камр аз-Заман и Марзуан излезли от двореца и се метнали на конете.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман и Марзуан се отправили към пустинята. Пътували цели три дни, а на четвъртия пред очите им се ширнала просторна равнина, обрасла с гори. Марзуан заклал една камила и един кон, нарязал месото на късове, очистил костите от него. Казал на Камр аз-Заман да му даде ризата и дрехите си, съдрал ги, намазал ги с кръвта на коня, захвърлил ги на един кръстопът и обяснил:

— Ако отсъстваш две нощи, баща ти ще тръгне да ни гони! Като стигне до дрехите ти и види, че са разкъсани и окървавени, ще си помисли, че са ни нападнали разбойници или пък са те разкъсали диви зверове, ще изгуби надежда, че си останал жив, и ще се върне обратно!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман и Марзуан стигнали до града на цар Гаюр и се настанили в един хан. Камр аз-Заман се преоблякъл в дрехи на търговец. Марзуан му намерил златна плочка за гадаене върху пясък^[2], купил му и астролаб от чисто злато и му казал:

— А сега застани пред царския дворец и почни да викаш: „Тичайте при гадателя, писаря и звездоброеца! Има ли желаещи?“ Щом царят чуе твоя глас, ще прати да те викнат и ще те пусне при дъщеря си. А щом Будур те види, лудостта й в миг ще я напусне. Татко й ще възликува, ще се развълнува и ще ти разреши да се ожените, като раздели с теб царството си.

Камр аз-Заман го послушал и при двореца на цар Гаюр взел да вика:

— Тичайте при писаря, сметача, звездоброеца! Писма чудесни съчинявам, скритото аз разгадавам, сметки сложни начислявам, молбите хорски изпълнявам.

Жителите на града се струпали около него, учудила ги хубостта му и му рекли:

— Заклеваме те в Аллах, не се излагай на опасност, само и само да получиш ръката на царската дъщеря! Я погледни тия набучени глави — те са все на женихи като тебе!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман не се вслушал в думите на хората и продължил да вика:

— По-добър съм от всички звездобройци и сметачи, има ли желаещ да ми зададе задачи?

Цар Гаюр случайно чул виковете му и наредил да му доведат този звездоброец. Везирът поканил Камр аз-Заман в двореца. Младежът целунал земята пред нозете на царя и ето че стигнал пак до стиховете:

Събрал си осем качества за чест и за прослава,

съдбата нека винаги те гали и дарява —

        от бога страх, набожност, слава, щедрост несравнима,

        победи, слово, мисъл и мощ несъкрушима.

Царят го накарал да седне до него:

— Синко, не се преструвай на звездоброец! Нали знаеш, че само който изцери ума на дъщеря ми, ще получи от мен ръката й! Кълна се, ако не я изцериш, ще ти отсека главата!

— Приемам твоето условие — рекъл Камр аз-Заман.

И цар Гаюр го предал на един евнух, който го повел по коридорите. Камр аз-Заман се затичал пред него, а той му рекъл:

— Горко ти! Виждам, че искаш да се погубиш. Не съм виждал друг да бърза така към своята гибел!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че евнухът накарал момъка да застане зад завесата, която висяла на вратата. Той седнал, извадил мастилницата и перото и написал на лист хартия следните слова:

„Който страда от несподелени чувства в любовта, лекарство му е верността! Тежко на оня, който от надежда за живот е лишен и в близката си смърт е убеден. Неговият ден е истинско страдание, а пък нощта е изтезание. Неговото тяло крее в изнемога, защото чака пратеник от милия с тревога.

Пиша, а сърцето е в спомен запламтяло,

окото кръв изригва, а не сълзи е ляло.

        Сърцето ми в страст пламенна и мъка е обвито,

        в саван от изтощение, умора е покрито.

Аз моля те: Бъди ми щедра, милостива,

сърцето чезне в мъка любовна и загива!

На сърцата лечението е с любимия сближението! Любовта несподелена от Аллах ще бъде изцерена! Ако някой от двама ни с измама си послужи, да види сбъднати мечтите си той няма да заслужи. Най-добър е любящият, на вярност готов, към любимия жесток и суров. От влюбения, от безумна страст сразен, на любовта безумна в плен, Камр аз-Заман, син на цар Шахраман, до ненагледната на всички времена, сред хуриите най-прекрасната жена, царкиня Будур, дъщеря на цар Гаюр. Нощите си прекарвам в бдение, а дните си — в смут и нетърпение. Въздишам много, сълзи проливам в тревога. Аз съм вечно буден, който сън не знае, е влюбен. Огънят на сърцето ми е неугасим, пламъкът на страстта ми е неукротим.

Изпращам твоя пръстен от мене разменен,

щом срещнах те. Ти моя върни ми в този ден!“

Увил пръстена на царкиня Будур в писмото и го дал на евнуха.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че евнухът предал писмото с пръстена на царкиня Будур. Тя взела писмото, отворила го и намерила своя пръстен. Прочела го и веднага осъзнала, че е от нейния възлюблен Камр аз-Заман и че той стои зад завесата. Едва не полудяла от радост, въздъхнала облекчено. Понесла се на крилата на щастието и произнесла следните стихове:

Дълбоко съжалявах за нашата раздяла,

очите сълзи ляха през тази вечност цяла.

                Обзе ме луда радост, но радостта не чака

                и толкова бе силна, че взе и ме разплака.

Око, за теб сълзата стана обичайна,

поплаквам си от радост, а и от болка тайна!

Тя се подпряла о стената, опънала железния нашийник с цяла сила и го счупила, минала през завесата, хвърлила се в обятията на Камр аз-Заман и почнала да го целува по устата както гълъбица — гълъб. Евнухът изтичал при цар Гаюр и му рекъл:

— Милостиви господарю, този звездоброец е най-ученият от всички звездобройци! Той успя да излекува дъщеря ти, без даже да влезе при нея! Тя счупи железните окови, изхвръкна от стаята и взе да го целува и прегръща!

Цар Гаюр отишъл при дъщеря си, възрадвал се на нейното спасение и попитал Камр аз-Заман кой е и откъде иде. Той му обяснил, че е син на цар Шахраман. Царят начаса призовал съдии и свидетели, написал брачното свидетелство и така скрепил брака им. Сетне наредил да украсят града за седем дена. Момъкът преспал при царкинята и взел от нея всичко, за което жадувал. Лежали прегърнати чак до сутринта. А Камр аз-Заман все си мислел за баща си, който даже му се присънил и го попитал: „Сине, защо постъпваш така с мен?“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман се натъжил от тоя сън и го разказал на жена си царкиня Будур. Двамата помолили баща й да им разреши да тръгнат на път. Пътували цял месец. Спрели на широка поляна с гъста трева и там побили шатрите си. Хапнали, пийнали, легнали да се отморят. Заспала и царкиня Будур. Ветрецът повдигнал ризата й над пъпа, близо до гърдите й. Коремът й се виждал, по-бял от сняг. Камр аз-Заман сложил ръка под колана й, дръпнал го и го разкопчал, тъй като сърцето му я пожелало. Ненадейно съзрял прикрепен за колана скъпоценен камък, червен като драконова кръв. На него имало някакви думи в два реда с неведоми букви. Той си рекъл: „Ако този камък не й беше скъп спомен, тя не би го скрила на най-съкровеното си място, та да не се разделя с него. За какво ли й служи?“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман взел камъка, за да го разгледа на светло, но птица се спуснала над главата му и го грабнала от ръката му. Той хукнал да я гони от долина в долина, от хълм на хълм, докато слънцето залязло и се спуснал мрак. Птицата кацнала на високо дърво, а той заспал под него изтощен от умора и глад. На сутринта видял, че птицата е будна и отлита. Пак тръгнал подире й, следил я десет дни, когато пред очите му се появил дивен град. Птицата се стрелнала като мълния и изчезнала от погледа му. Той седнал край една река, измил ръцете, нозете и лицето си, поотдъхнал си и си спомнил колко блажено и честито си бил живял досега. После влязъл в града през една от портите му.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман прекосил града, без да срещне жива душа. Излязъл от портата, която водела към морето, и поел покрай овощните градини. Спрял пред една от тях. Излязъл градинар, който му рекъл:

— Слава на Аллах, който те опази здрав и читав от жителите на този град! Бързо влизай, преди да са те зърнали!

— Че какви са жителите на този град?

— Всички те са магусейци — отговорил градинарят. — Но ти разкажи първо какво те доведе в страната ни!

Камр аз-Заман разказал всичките си преживелици.

— Синко! — му рекъл градинарят. — Мюсюлманските страни са твърде далеч от тук. От тях ни делят четири месеца път по море и цяла година път по суша. Но тук има един кораб, който плува веднъж годишно със стока към бреговете на най-близките мюсюлмански страни. Той се отправя първо към морето на Абаносовия остров, а от там — към островите Халидат, владение на един цар, който се казва Шахраман.

Камр аз-Заман се позамислил и разбрал, че най-добре ще е да остане да живее при градинаря и да му помага в работата. Затова го попитал:

— Ще ме приемеш ли да ти помагам в овощната градина?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман почнал работа в тая градина — отвеждал вода към дърветата, косял трева. Градинарят му дал да облече къс син кафтан, който му стигал до коленете. Докато поливал дърветата, от очите му се леели обилни сълзи.

* * *

А нека узнаем какво се случило с жена му, царкиня Будур!

Щом отворила очи, тя подирила мъжа си, но не го намерила. Усетила, че шалварите й са развързани. Видяла, че възелчето, в което се намирал скъпоценният камък, било развързано, а камъкът — изчезнал. Тогава си рекла: „Къде ли е моят възлюблен? Той май е взел скъпоценния камък и се е запилял, без да знае тайната му. Сигурно му се е случило нещо неприятно! Ако отида при свитата и кажа, че мъжът ми е изчезнал, някой току-виж почнал да ме задиря. Я по-добре да измисля някоя хитрост!“

Тя се преоблякла в дрехите на Камр аз-Заман. На главата си нахлупила чалма като неговата, а на лицето си сложила покривало. Настанила в носилката си една робиня. Викнала на слугите да й доведат жребеца. Възседнала го и потеглили на път. Никой даже не се усъмнил, че тя не е самият Камр аз-Заман. Пътували много дни и нощи, стигнали до един град на брега на морето. Слязла в покрайнините му и наредила да опнат там шатрите за почивка. Попитала кой е този град. Казали й:

— Това е Абаносовият град, а негов владетел е цар Арманус. Той има дъщеря на име Хаят ан-Нуфус!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Арманус проводил пратеник, който да го осведоми кой е царският син, дето е отседнал в покрайнините на града му. Казали му, че той се е заблудил и че пътува за островите Халидат, чийто цар е Шахраман. Щом чул това, царят пожелал лично да посрещне своя гост. Завел предрешената като мъж царска дъщеря в града си, заповядал да я настанят в двореца за гости и тя прекарала там три дена. На четвъртия ден царят я посетил. През това време тя се била изкъпала и била разбудила лицето си, което греело като пълна месечина. Била в дълга копринена роба, извезана със злато и покрита със скъпоценности. Царят й казал:

— Сине, виждаш, че съм вече немощен старец. Имам само една дъщеря, която досущ прилича на тебе по хубост и прелест. Не мога вече да управлявам царството си! Искаш ли да се заселиш в земите ми, дъщеря ми да получиш за жена и да станеш цар на моята страна?

Царкиня Будур си рекла: „Как да постъпя сега! Ако не се подчиня на волята му, той може да изпрати подире ми войска и да ме убие. А ако му разкрия истината, ме чака позор! Загубих своя любим и не зная жив ли е? Нямам друг избор, освен да се съглася да стана царски зет, и да остана тук, докато Аллах не промени хода на нещата!“ Тя вдигнала глава и казала на царя, че се съгласява. Зарадвал се той и наредил на глашатая да разнесе новината по всичките Абаносови острови, та хората му да се пременят и да се веселят. Сбрал висшите сановници, изрекъл клетва пред всички и се отрекъл от престола си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Арманус провъзгласил за султан царкиня Будур и я облякъл в царски одежди. Всички емири се изредили да й отдадат почит и никой не разбрал, че е жена. След като тя се възцарила на престола, цар Арманус се заел да стъкмява за сватба дъщеря си Хаят ан-Нуфус. След няколко дни въвел царкиня Будур при нея. Двете били като две месечинки, като две ясни слънца. Затворили вратите на покоите им и спуснали завесите, след като им постлали брачното ложе. Царкиня Будур седнала до царкиня Хаят ан-Нуфус и се отдала на спомена по своя Камр аз-Заман, проляла сълзи и изпяла следните стихове:

Отмина ти! Да страда сърцето не престана,

след твойто заминаване и дъх не ми остана.

                Безсъние, да мъчиш очите пожела…

                Сега дойдоха сълзи! Безсъние, ела!

Отмина ти. Остави след теб любовна мъка,

не питай и сърцето как преживя в разлъка!

                Очите сълзи жарки да бяха спотаили,

                Дори пустини сухи те биха изгорили!

Тя бързо-бързо скочила и се приготвила за молитва. Молила се чак докато Хаят ан-Нуфус заспала. Сетне се пъхнала в постелята, обърнала й гръб и тъй — до сутринта. Щом се развиделило, царят и царицата влезли да навестят дъщеря си. Попитали я как се чувства, а тя им разказала какво се случило и какви стихове чула.

А Будур седнала на царския престол, почнала да отменя и издава наредби, да раздава правосъдие. Отключила всичките затвори, отменила налозите. Била цял ден вдъхновен съдия…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Будур се върнала в отредените й покои и заварила царкиня Хаят ан-Нуфус да я чака. Седнала до нея, приласкала я, потупала я по гърба, после я целунала по челото и издекламирала следните стихове:

Сълзите мойта тайна издадоха изцяло,

издаде с немощта си страстта ми мойто тяло!

        Страстта прикривам аз, разкрива я разлъката,

        доносник вече знае на любовта ми мъката!

Дълбоко в мен се всели, а моите очи

проливат сълзи кървави — окото не мълчи!

        Врагът да чака — с него ще бъда равнодушна!

        Греши! В подобни помисли съвсем не ще се вслушам!

Настигна го най-горко разочарование,

аз Камр аз-Заман желая в притежание!

        С достойнства е богат, че никой друг човек

        не ги е притежавал през никой минал век!

От многословен стих аз се не бих бояла,

по твойта хубост всички трели бих изпяла.

След това изтрила сълзите с ръка, умила се и се молила, докато сънят не оборил царкиня Хаят ан-Нуфус. Царица Будур легнала при нея. На сутринта станала, казала утринната си молитва, седнала на царския престол и се заела да управлява.

Цар Арманус пак отишъл при дъщеря си. Тя му разказала целите си патила, като му изпяла стиховете, казани от царица Будур. Тогава баща й рекъл:

— Дъще, покажи се търпелива към него! Ако и през третата нощ не те приеме за жена и не отнеме девствеността ти, ще намеря начин да го лиша от царския му сан и да го изгоня от страната!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че вечерта царица Будур влязла в покоите си. Видяла свещите да горят, а царкиня Хаят ан-Нуфус да чака. Спомнила си съпруга си и краткото си щастие с него, заплакала, завъздишала, стигнала и до стиховете:

Кълна се, моите жалби изпълват небесата

подобно ярко слънце, изгряло в мрачината!

        Откакто го обичам, горя от нетърпение!

        Но влюбеният няма ни капчица търпение!

Че твоите сластни взори убиват, поразяват,

ах, твоите зеници най-страшна смърт даряват!

Царкиня Будур понечила да стане, за да си направи молитвата, но Хаят ан-Нуфус се вкопчила за полите на дрехата й и рекла:

— Как не те е срам, та ме оставяш все още девствена? Не съм виждала друг мъж да се възхищава толкова от себе си! Не ти казвам това, за да те накарам да ме харесаш, а защото се боя за тебе от цар Арманус. Той си е наумил, ако и през тази нощ не спиш с мен, да те изгони от земите си!

Царица Будур навела глава към земята, зачудила се що да стори. После си рекла: „Нали сега аз съм царицата на Абаносовите острови! Само тук мога да се срещна с Камр аз-Заман — единственият път за родината му минава през Абаносовите острови! Предоставям съдбата си в ръцете на Аллах!“

— Не по своя воля не пожелах да спя с тебе! — обърнала се тя към Хаят ан-Нуфус, после й разказала всичките си патила и й рекла: — Заклевам те в Аллаха, опази тайната ми, докато Аллах ме събере отново с моя възлюблен! А после — да става каквото ще!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Хаят ан-Нуфус много се удивила от разказа на царица Будур и се смилила над нея, като й пожелала да се събере отново с любимия си. Рекла й:

— Сестрице, не бъди страхлива и боязлива, а търпелива! Аз няма да издам тайната ти!

После се прегърнали и спали, докато мюезините призовали правоверните за молитва. Тогава Хаят ан-Нуфус скочила, взела една кокошка, заклала я и се намазала с кръвта й. След туй свалила шалварите си и се развикала. Близките й дотърчали, робините закрещели от радост.

А царица Будур влязла в банята, умила се и прочела утринната си молитва, а после се отправила към царския си трон и почнала да раздава правосъдие.

* * *

В това време цар Шахраман, след като синът му отишъл на лов с Марзуан, чакал до мръкнало. Синът му не се върнал и царят загубил ума и дума. Наредил на войнството си да тръгне на дълъг път. Конете пътували целия ден, та чак до падането на нощта, после — през цялата нощ чак до обед на другия ден. Озовали се на едно място, където се кръстосвали четири пътя. Там видели раздраните дрехи, късовете месо и следите от кръв, видели, че са разхвърляни на всички страни. Цар Шахраман надал силен вик на болка от глъбините на сърцето си и изпял следните стихове:

Тъгата силна в мене недейте укорява,

че стига ми висока, но и горчива слава.

        От силна мъка плача, от горест и печал,

        говори любовта ми за огън запламтял.

Да, моят син изпи на гибелта стакана,

далеч в ден на разлъка от роден дом остана.

Той се върнал с войската в града си, уверен в гибелта на сина си, и призовал жителите на островите Халидат да се обвият в траур. Сетне вдигнал в негова памет мавзолей.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че през това време Камр аз-Заман продължавал да живее при градинаря. Веднъж останал сам и тръгнал да се поразтъпче. Спънал се, паднал и ударил челото си в корена на едно дърво. Превързал се и продължил да се разхожда. По едно време видял две птици да се бият на едно дърво. Едната повалила другата, клъвнала я и й откъснала шията. После й взела главата и отлетяла. Убитата птица паднала в краката на Камр аз-Заман. Докато я гледал, други две големи птици се спуснали над убитата. Едната застанала отпреде й, а другата — до опашката й.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман видял как птиците изкопали яма и я заровили в нея, вдигнали се пак във въздуха и се върнали с убийцата. Спуснали се с нея на гроба и там й видели сметката. Той само гледал и се чудел. Погледът му попаднал на мястото, гдето била убита птицата. Сторило му се, че нещо блести. Приближил се и видял, че е гушата й. Вдигнал я, отворил я — и в нея бил скъпоценният камък. Казал си: „Това е предзнаменование, че ще видя своята възлюблена“. Вързал камъка за ръката си. Градинарят не се появил до сутринта. Камр аз-Заман взел брадвата и кошницата и тръгнал из градината. Стигнал до едно рожково дърво, ударил го с брадвата по корена и нещо прокънтяло. Разровил пръстта, видял плоча и я отместил.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман съзрял врата. Спуснал се през нея и се озовал в старовремско подземие от времето на Самуд и Ад. Залата била просторна и пълна с червено злато. Той си казал: „Край на теглилата!“ Излязъл в овощната градина и поставил плочата на старото й място. Градинарят се върнал и казал:

— Радвай се, сине! Скоро ще си тръгнеш за дома! Търговците вече се стягат за път, след три дни корабът ще отплава за мюсюлманските страни.

Зарадвал се Камр аз-Заман, целунал му ръка и му разказал за подземието.

— Сине, цели осемдесет години работя в тая градина и още нищо не съм намерил в нея! — рекъл градинарят. — А ти си при мен по-малко от година и вече си открил такова богатство! Но туй съкровище е отредено за теб, чрез него ще си помогнеш да се добереш до родния си дом и да се видиш със своята любима.

— Нека си поделим това богатство! — рекъл момъкът.

Двамата влезли в подземието. Златото било цели двайсет делви. Камр аз-Заман взел десет и дал десет на градинаря, който му казал:

— Сине, събери малко врабешки маслини, дето растат в моята градина. Те виреят само по тези места, но са търсени в много страни по света. Насипи златото в делвите и го покрий с маслините. После запуши делвите и ги натовари на кораба!

Камр аз-Заман изпълнил заръките. Взел скъпоценния камък и също го сложил в една от делвите.

Градинарят се събудил болен. Лежал два дни, на третия болестта му се влошила. Камр аз-Заман се натъжил. Както си седял, дошли от кораба капитанът и моряците и потърсили градинаря. Камр аз-Заман им казал, че е болен. Тогава те попитали:

— Ами къде е момъкът, дето ще пътува за Абаносовия остров?

— Това съм аз, ваш покорен роб! — отговорил той.

Пренесли на кораба делвите и торбата с храната и водата. Той после се върнал при градинаря, за да се сбогува, но го заварил да предава богу дух. Седнал до главата му, после склопил очите му и го погребал. Тръгнал към кораба, но видял, че той бил вдигнал вече платна и отплавал.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА И ПЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман се върнал в градината мрачен и угрижен. Но що да стори! Наел градината от нейния собственик. Сетне отишъл при плочата и се спуснал в подземието. С останалото злато пак напълнил десет делви и най-отгоре ги покрил с маслини. Попитал за кораба, но му казали, че той пътува веднъж годишно.

А ветровете съпътствали кораба и той бързо стигнал до Абаносовия остров. Будур седяла до прозореца. Всички придворни яхнали конете си и препуснали към пристана. Тя повикала капитана и го запитала какво е докарал. Той отговорил:

— Милостиви царю, нося много лечебно биле, прахове, грим за очи, мазила, скъпи вещи, разкошни платове и ценни стоки — ни камила, ни муле може да ги пренесе. Имам и най-различни парфюми и подправки — какулийско алое, индийски фурми и така редките за вашите земи врабешки маслини.

— Колко маслини возиш? — запитала тя.

— Петдесет делви, пълни догоре — отговорил той. — Но собственикът им не можа да тръгне с нас! Вземи си, царю, колкото ти душа иска!

Тя наредила да пренесат делвите с врабешките маслини в двореца. Вечерта, когато в двореца били само двете с Хаят ан-Нуфус, заповядала да й донесат една от делвите. Отворила я, взела една тава и понечила да изсипе в нея част от делвата, но се изсипала цяла купчина червено злато. Поровила в него и намерила скъпоценния камък от колана й, който Камр аз-Заман бил взел. Щом го видяла, тя извикала от радост и припаднала.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом като се посъвзела, царица Будур си рекла: „Този скъпоценен камък стана причина да се разделя с моя възлюблен! Това е добро предзнаменование!“ Щом се зазорило, тя седнала на царския престол и заповядала да доведат капитана на кораба.

— Къде оставихте собственика на делвите? — запитала тя.

— В земите на магусейците! Там той е градинар! — отговорил той.

— Ако не го доведеш, да знаеш, че голямо зло ще сполети и теб, и твоя кораб! — казала Будур, заповядала да запечатат складовете на търговците и им рекла: — Собственикът на тези делви е мой длъжник. Ако не го доведете, до един ще ви избия!

Търговците обещали на капитана, че ще платят разходите по пътуването, само и само да се върне обратно. Той се качил на кораба. Аллах му дарил добър път и капитанът се върнал, откъдето бил тръгнал. Отишъл при градината, намерил Камр аз-Заман, моряците го грабнали и го отнесли на кораба. Опънали платната и тръгнали обратно. Младежът попитал моряците какво става, а те му рекли:

— Ти си длъжник на царя, който владее Абаносовите острови и е зет на цар Арманус. Откраднал си му парите!

Корабът не спрял, дорде стигнали Абаносовите острови, и там моряците предали пленника на царица Будур. Щом тя го съзряла, начаса го познала. Освободила стоките на търговците и дарила капитана с разкошни одежди за десет хиляди динара. Отишла при Хаят ан-Нуфус и всичко й разказала. Рекла й:

— Пази в тайна новината, докато не постигна целта си!

След банята Камр аз-Заман бил свеж като пролетно клонче, върнала му се и предишната бодрост и той отишъл да посети Будур в двореца.

А тя си наложила да потърпи, щедро го дарила, дала му и едно чувалче пари, направила го ковчежник. С всеки изминал ден го възнаграждавала все по-богато, а той не можел да се начуди защо царят така го величае. Думал си: „Чак толкова любов не е на добро! Този цар ми оказва май такива почести с някаква задна мисъл“. Отишъл при царица Будур и й рекъл:

— Милостиви царю, ти ме обсипа със своята щедрост. Но ако искаш да ми покажеш наистина колко си милостив и щедър към мен, позволи ми да отпътувам от тук.

— Ако изпълниш една моя молба — казала тя, — ще те обсипя с още повече щедрост и милост, ще те направя везир! И няма нищо чудно, че днес царуват децата — сякаш Аллах е вдъхнал тези слова на поета:

Като че съживено е на Лот^[3] пак днеска племето —

охотно само младите сега издига времето.

Камр аз-Заман се засрамил и казал:

— Не искам аз уважение, което да ме доведе до прегрешение. Съвестта ми не може да поеме подобно тежко бреме.

— Чудна работа! — усмихнала се Будур. — Щом си тъй млад, защо ще се боиш да не извършиш престъпление и да изпаднеш в прегрешение? Та ти не си достигнал възрастта на отговорността, а знайно е, че никой не се сърди на прегрешенията на най-младите, нито пък им придиря. Сближи се с мен. Не знаеш ли, че щом Аллах е наредил нещо, то значи, че го е предопределил? Чуй възхитителните думи на поета:

Аз имам дълъг член. Тогава той ми рече:

„Ти вкарай го, не бой се, смелчак бъди, човече!“

        „Не бива!“ — отговорих. Той рече ми омайно:

        „Аз давам“. И го любих аз както обичайно.

Лицето на Камр аз-Заман помръкнало и той рекъл:

— Милостиви царю, ти притежаваш жени и робини, чиято красота няма равна на света. Не ти ли стигат те, та си се хванал за мен?

 

 

— Истина думаш, но жените не могат да утолят страстта и мъката ми по теб! — отговорила тя. — По-добре чуй какво ще ти изпея:

Красавецо с гривни замлъкнали, с колан задрънчал,

виж — някой човек пребогат е, а друг — обеднял.

        Съзираш утеха днес в чуждата хубост, а мене, глупака,

        след праведност сигур съдба на неверник ме чака!

Кълна се в мъха на лицето, къдрите й нежни презрял:

не ще те измамя с невинна девица без жал!

Ето думите на друг поет:

Красавецо едничък — и вяра, и тешеше,

избирам любовта ти пред верските течения,

   за теб с жените скъсах — за тях недраг, немил,

   сега, говорят хората, отшелник, че съм бил!

И на още един:

За Зайнаб и Нуар не ще умът да знае,

за буза роза и пух мирта той мечтае.

                По ситнещо еленче изпитвам силна страст

                И хубавици с гривни не ща да любя аз.

На пленница ли пленник искаш аз да стана,

живееща във крепост, зад дувар запряна?

На още един:

Тя свойта нежна ласка ми дари.

Аз казах й: „Не съм любил дори!

        Че любовта отпред във наши дни

        не е на мода вече, запомни!“

Тогаз извърна задника си цял

като сребро излято заблестял.

        Добре, госпожо, дивно го въртиш!

        Отлично! Но не ще ме ти смутиш!

Затуй по-скъпа си за оня, що те гледа

отзад! Че то отпред не е победа.

И още един:

Аллах за прошка молят мъжете със ръцете си,

жените молят прошка с това между нозете си!

  Но за това невярно тяхно начинание

  Аллах да им плати с жестоко въздаяние!

Изслушал Камр аз-Заман словата й по неволя, разбрал, че няма да се отърве, и рекъл:

— Царю на всички времена, щом няма накъде да вървя, поне ми обещай да сториш онова нещо с мен само един път, а после никога повече не ме моли за подобна работа.

— Обещавам ти и се надявам Аллах да ни прости! — рекла тя. — Той ще ни изведе на пътя към светлината и ще ни спаси на заблудите от тъмата. Чуй думите на поета:

Хората ни подозират в своето упорство,

душите им с телата им са в единоборство.

        Да са мирни — мислите им нека оправдаем,

        греха нека първо вкусим — тогаз да се каем!

При тази уговорка Камр аз-Заман се отправил с нея към стаята и си повтарял: „Цялата сила и мощ са на Аллаха — велик, всемогъщ! Туй предопределено е от него — знаещия, вездесъщ“. Развързал шалварите си и без малко не потънал в земята от срам. А тя се усмихнала, изтегнала се и му казала:

— След тази нощ те чака само щастие!

После почнала да го целува и прегръща, преплела краката му със своите. А сетне му казала:

— Протегни ръка, не бой се и я пъхни между бедрата ми. Нещото небезизвестно ти хвани изцяло, то да се събуди — доста е поспало.

Той протегнал ръка и усетил — по-меки от масло, по-нежни от коприна били бедрата й. Ръката му зашарила навред, стигнала до една издатина — благословена и надарена с подвижност. Рекъл си: „Май този цар не е ни мъж, нито жена, а хермафродит!“ После го запитал:

— Милостиви царю, не можах да открия у тебе члена, който притежават всички мъже по света. Нима си го отрязал?

Тя избухнала в смях:

— Любими, толкова ли бързо забрави нощите, които прекарахме заедно?

После му показала лицето си и той видял, че това е неговата жена Будур. Прегърнал я и тя го прегърнала, целунал я и тя го целунала. После се излегнали на ложето и взаимно се обсипали с ласки.

Тя му разказала всичките си преживелици. Той също й разказал що му се било случило. Сутринта тя се явила при цар Арманус и му разказала, че е съпруга на Камр аз-Заман. После му съобщила, че дъщеря му Хаят ан-Нуфус е непорочна, каквато си е била. Цар Арманус се обърнал към Камр аз-Заман:

— Царски сине, желаеш ли да ми станеш зет и да се ожениш за дъщеря ми Хаят ан-Нуфус?

— При царица Будур за съвет ще отида, уважавам я, не ща да я обидя! — отвърнал той.

Когато потърсил съвет от нея, тя възкликнала:

— Чудесно! Ожени се за нея, защото й дължа благодарност.

Камр аз-Заман разбрал, че царица Будур не таи ревност в сърцето си към Хаят ан-Нуфус.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВЕСТА ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Камр аз-Заман се спогодил с жена си царица Будур по въпроса за брака, после уведомил цар Арманус и той много се зарадвал и наредил да повикат свидетели, съдии, велможи и големци и оженил Камр аз-Заман за щерка си Хаят ан-Нуфус, като го направил султан на мястото на царица Будур.

Щом го провъзгласили за султан, той отменил данъците, дарил свободата на затворниците, отблагодарил се на целия народ. Заживял с двете си съпруги в разбирателство, доволство, доброжелателство и охолство. Посещавал ги през нощ. Така честито си живял, забравил грижи и тревоги. Но скоро и баща си Шахраман забравил, за неговата горест и спомен не запазил.