Хиляда и една нощ (239)

Приказка за бояджията Абу Кир и бръснаря Абу Сир

Разказват също, че в град Александрия живели двама мъже. Единият бил бояджия и се казвал Абу Кир, а вторият бил бръснар и се казвал Абу Сир. Те били съседи — дюкянът на бръснаря бил до дюкяна на бояджията.

Бояджията бил крадец и лъжец, нахалството му било безкрайно, сякаш откъснато от праг на еврейска синагога. Ето какво правел, когато никой му дадял парче плат да го боядиса: вземал му предплата, изхарчвал я начаса за ядене и пиене, после продавал плата, даден за боядисване, и пак изхарчвал всичко за ядене и пиене. При това ядял само най-отбраните парчета от най-скъпите гозби и пиел само най-стари вина. А когато стопанинът на плата дойдел да си го търси, Абу Кир му казвал:

— Ела утре преди изгрев-слънце да си вземеш нещата готови!

Човекът си отивал и се утешавал: „Ден до ден са близки съседи!“ А на следващия ден идвал в определеното време само за да чуе следното оправдание:

— Вчера не бях свободен — гости ми бяха дошли! Извинявай. Ела утре преди изгрев-слънце и платът ти ще е боядисан!

Отивал си човекът, дохождал на третия ден, а Абу Кир измислял друго оправдание:

— Вчера бях страшно зает — жена ми роди през нощта! Но утре вече няма грешка — платът ти ще бъде боядисан!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че тези отлагания накрая разтревожвали човека, и той започвал да негодува:

— Колко пъти ще ми казваш — утре? Дай си ми нещата — не искам да ги боядисваш!

— За бога, братко! — отговарял бояджията. — Срам ме е от тебе, но ще ти кажа цялата истина! Абе твоят плат… Боядисах го, прострях го на въжето и го откраднаха! Не знам кой го задигна!

Ако стопанинът на плата се окажел добър човек, махвал с ръка и казвал:

— Е, Аллах ще ми даде друг!

Пък ако бил зъл, почвал да гълчи, ала така и не си получавал плата…

Така работел Абу Кир и като такъв станал известен сред хората. Те започнали да се предупреждават един друг за навиците му и да го дават за лош пример. При него идвали само онези, които не го познавали. Независимо от това скандалите с него ставали всеки ден. Поради това работата му замряла. Затова той отивал в бръснарницата на съседа си Абу Сир, сядал срещу бояджийницата и гледал към вратата. Ако се появявал някой, който не го познавал, с нещо в ръка за боядисване, той излизал от бръснарницата и казвал:

— Какво търсиш, човече?

— Вземи да боядисаш това! — казвал човекът.

— А какъв цвят го искаш?

Трябва да кажем, че наред с всичките си достойни за порицание качества ръцете на този бояджия били изкусни и можели да боядисват във всички цветове, но никога не ценял това свое качество — хайдутлукът винаги надделявал у него. Когато човекът му назовавал цвета, Абу Кир му вземал поръчката и правел пак както преди. Пък видел ли пред дюкяна си някой, който му е дал вече нещо за боядисване, се скривал и не се показвал.

Така продължило две години. Но се случило веднъж да вземе нещо от много важен човек. Продал и похарчил парите, а собственикът всеки ден започнал да идва да си го търси, но не го намирал, защото, както казахме, щом Абу Кир го съзирал отдалеч, начаса се криел в бръснарницата на Абу Сир. Омръзнало на човека и се оплакал на кадията. А кадията изпратил един от стражите си, който в присъствието на няколко мюсюлмани заковал вратата на бояджийницата, защото намерил в нея само няколко пробити казана и нищо, което да вземе като плата за изгубеното. Взел ключа и казал на съседите:

— Кажете му да върне плата на този човек и да дойде да вземе ключа от дюкяна си!

— Защо така не ти върви? — попитал Абу Сир Абу Кир. — Щом някой ти донесе нещо — и не го намира! Къде отиде платът на този важен човек?

— Откраднаха ми го, съседе! — отговорил Абу Кир.

— Чудна работа! — възкликнал Абу Сир. — Щом някой ти даде нещо, все се намира крадец да го открадне! Сякаш си късмет на всички крадци! Я ми кажи истината!

— Братко, никой никога нищо от мене не е крал! — признал си Абу Кир.

— А какво правиш с нещата на хората?

— Ами даде ли ми някой нещо, продавам го и харча парите! Правя това от бедност! Занаятът ми не се търси и си нямам нищо!

Абу Сир си спомнил, че и неговият занаят не се търси, и се заоплаквал:

— И аз съм майстор, няма втори като мене в този град, но никой не се бръсне при мене, защото съм беден! Намразих занаята си!

— Аз също намразих занаята си — не дава доход! — рекъл Абу Кир. — Но защо, братко, да стоим в този град? Я да отидем да огледаме други страни и хора! Занаятът ни е в ръцете ни, търсят го по разни земи! Ще глътнем чист въздух и ще се отървем от тази голяма мъка!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че накрая двамата се договорили да тръгнат. Зарадвал се Абу Кир и преповторил думите на поета:

Напусна роден край да търси щастие…

                Пътуванията пет ползи дават:

отпускане, но и добра печалба,

                и още — знания, веселие и слава!

Но казват — пътят ражда скърби и неволи,

                той като зима тялото притискал!

Ала смъртта е по-добра от всяка болест

                и от живот сред сплетници завистници!

— Съседе — рекъл той, — ние станахме братя и няма какво да делим! Нека си дадем клетва, че всеки, който работи, ще храни другия, ако е останал без работа, и всичко, което спечелим, ще го заделяме в сандък, пък като се върнем в Александрия, ще си го поделим справедливо!

— Съгласен съм! — рекъл Абу Сир.

Дали си клетва, затворил Абу Сир бръснарницата, предал ключа на собственика й, а Абу Кир изоставил ключа си при стража на кадията и зарязал бояджийницата закована и запечатана. Качили се на някаква гемия и тя още същия ден потеглила на път през соленото море. Явила им се и подмога — за късмет на бръснаря сред хората, които били на гемията, нямало нито един бръснар, а там освен капитана и екипажа имало сто и двайсет мъже. Когато вдигнали котвата, Абу Сир рекъл:

— Братко, докато пътуваме, ще имаме нужда от ядене и пиене. Продуктите ни са съвсем малко. Дано пък някой ми каже: „Абе, бръснарино, я ела ме обръсни!“ Ще го обръсна за пита хляб, половин дирхам и чаша вода! Това ще е от полза и за тебе, и за мене!

— Добре! — съгласил се Абу Кир, отпуснал глава и заспал.

Бръснарят си взел принадлежностите, метнал през рамо парче плат вместо кърпа, че бил много беден, и тръгнал сред пътниците.

— Ела тук, майсторе, да ме обръснеш! — рекъл един.

Обръснал го и човекът му дал за това половин дирхам.

— Братко! — рекъл Абу Сир. — Нямам нужда от тази монета, по-добре е да ми дадеш питка хляб, че си имам другар, пък храната ни е малко!

Онзи му дал освен парите питка хляб и парче сирене. Отишъл Абу Сир при Абу Кир и му рекъл:

— Вземи тази питка, изяж я със сиренето и пийни колкото вода има в таса!

Взел всичко Абу Кир, хапнал и пийнал, а Абу Сир пак си взел нещата и тръгнал сред пътниците. Избръснал един човек за две питки, друг — за вода и пресен плод. Викал го този, викал го онзи, той шарел из гемията и от всеки, който искал да го обръсне, започнал да взема поне по две питки и половин дирхам — нали само той бил бръснар сред тях! Още слънцето не било залязло, когато вече бил събрал трийсет питки и петнайсет дирхама, освен това сирене, маслини и варени яйца. Поискал ли нещо — давали му го. Накрая обръснал и капитана, оплакал му се, че малко храна бил взел, и той му рекъл:

— Винаги си добре дошъл тук! Доведи и приятеля си! Всяка вечер ще вечеряте с мене!

Върнал се Абу Сир при Абу Кир и го намерил още да спи. Събудил го. Когато бояджията видял до главата си толкова много хляб, сирене, маслини и яйца, запитал:

— Откъде си взел всичко това?

— От щедростта на великия Аллах! — отвърнал Абу Сир и когато бояджията понечил да яде, му казал: — Не яж това, братко, остави го — ще ни потрябва за друго време! Аз обръснах капитана и тази вечер ще бъде първата ни вечеря с него!

— Повръща ми се от морето! — казал Абу Сир. — Остави ме, ще вечерям с това, пък ти иди при капитана!

Абу Сир седнал и го загледал как яде — а онзи сякаш с всяка хапка къртел парче от планина, гълтал като слон, който с дни не е ял, лапал къшей след къшей даже преди да е глътнал предната хапка, сумтял като гладен бик пред сено…

Появил се един моряк и рекъл:

— Майсторе, капитанът те кани с приятеля ти на вечеря!

Бръснарят отишъл сам и заварил капитана пред софра с двайсет, че и повече ястия.

— Къде е приятелят ти? — запитал го той.

— Господине, на него му се повръща от морето! — рекъл Абу Сир.

— Нищо, ще му мине! Сядай да вечеряш, че само тебе чакахме! — после капитанът отделил паница с кебап и сложил в нея от всяко ястие — толкова, че щяло да стигне за десетмина. Когато бръснарят се навечерял, капитанът му казал:

— Вземи това за другаря си!

Занесъл Абу Сир паницата на Абу Кир и видял, че бояджията още дъвче храната като камила и гълта бързо залък след залък.

— Казах ли ти да не изяждаш всичката храна! — сгълчал го Абу Сир. — Ето, капитанът е много добър човек, виж какво ти прати!

Подал му паницата, Абу Кир я взел нетърпеливо от ръцете му и заръфал всичко като озъбено куче, като хищен лъв, като орел, сграбчил гълъб, като гладуващ, който не е ял повече от десет дни. Абу Сир се върнал при капитана, там си изпил кафето, а когато се прибрал при приятеля си, видял, че бояджията е оставил паницата празна…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на втория ден Абу Сир пак тръгнал да бръсне. Щом получел нещо, давал го на Абу Кир, който начаса го изяждал и изпивал и се надигал само когато трябвало да отиде по нужда. Всяка вечер Абу Сир му донасял и пълна паница от капитана. Пътували двайсет дни, гемията хвърлила котва пред някакъв град. Двамата слезли на сушата, влезли в града и си наели стая. Подредил я Абу Сир, донесъл месо, сготвил го. А Абу Кир бил заспал от мига, когато се настанил в стаята, и не се събудил, докато приятелят му не го събудил, след като му сложил софрата. Когато свършил да яде, бояджията рекъл:

— Извинявай, ама нещо ми е зле! Я пак да си полегна… — търкулнал се и на мига заспал.

Така продължило четирийсет дни. Всеки ден бръснарят обикалял града, работел каквото му донесе късметът, а когато се връщал, намирал Абу Кир да спи. Когато се събуждал, изяждал всичко със завиден ищах, сякаш не бил ял от седмици, а после пак заспивал. След тези четирийсет дни Абу Сир му казал:

— Ами стани малко де, излез да поразгледаш града — той е за чудо и приказ, втори като него няма!

— Извинявай, ама ми се гади! — повторил своето Абу Кир.

Случило се така, че на четирийсет и първия ден Абу Сир се разболял и не можел да стане. Привратникът в хана започнал да обслужва двамата, носел всичко, от каквото имали нужда. Абу Кир продължавал само да яде и да спи. Четири дни Абу Сир плащал на привратника за грижите, но на петия ден халът му се влошил и той паднал в несвяст.

А Абу Кир вече примирал от глад. Станал той, пребъркал дрехите на Абу Сир и намерил там скрити дирхами. Тръгнал, затворил вратата на стаята с Абу Сир в нея и тръгнал из града. Никого не познавал, повъртял се из пазара, купил си нова дреха. Видял, че всички хора в града са облечени само в бяло и синьо, други цветове нямало. Отбил се при някакъв бояджия и видял, че при него има само синя боя. Извадил кърпичка и му рекъл:

— Майсторе, вземи тази кърпичка и я боядисай! Колко ще ми вземеш?

— Боядисването й ще струва двайсет дирхама! — казал майсторът.

— Че в нашата страна бихме я боядисали за два дирхама!

— Иди и си я боядисай в страната си! — креснал му майсторът. — Аз ще ти я боядисам за двайсет и нито грош по-малко!

— А в какъв цвят ще ми я боядисаш? — запитал Абу Кир.

— Ще ти я боядисам в синьо!

— Ама на мен ми се ще да ми я боядисаш в червено!

— Не знам как се боядисва в червено!

— А в зелено?

— Не знам как се боядисва в зелено!

— А в жълто?

— И в жълто не знам!

Абу Кир изброил разни цветове, докато накрая бояджията му казал:

— В този град сме четирийсет майстори бояджии! Не може да бъдем нито с един повече, нито с един по-малко! Ако някой от нас умре, научаваме сина му на тоя занаят! Знаем да боядисваме само в синьо — никакъв друг цвят!

— Абе и аз съм бояджия! — казал Абу Кир. — Но знам да боядисвам във всички цветове! Искам да ме наемеш при тебе срещу плата! Ще те науча да боядисваш във всички цветове!

— Аааа! Не разрешаваме на чужденци да се бъркат в занаята ни!

— Ами ако сам си отворя бояджийница?

— Никога не ще можеш да направиш това!

Оставил го Абу Кир и отишъл при друг бояджия, заговорил го както предишния. Така посетил трийсет и деветимата бояджии — никой не го приел нито като чирак, нито като майстор. Накрая отишъл при шейха на бояджиите и като му казал какво иска, получил отговор:

— Никога не приемаме чужденци в занаята си!

Разгневил се Абу Кир и отишъл да се оплаче на царя на града:

— Царю честити! Аз съм чуждоземец, по занаят съм бояджия, но тук с бояджиите ми се случи това и това! А аз боядисвам червеното в разни разцветки — от розово до кървавоалено, зеленото — в тревисто, резедаво, маслено или с цвят на перла, черното — от въглено и катранено до кафеникаво, жълтото — от портокалово до лимоново! — и той изброил всички цветове и нюанси и продължил: — Всичките бояджии в града умеят да боядисват само в синьо!

— Убеди ме! — казал царят. — Ще ти отворя бояджийница и ще ти дам пари за главница! Всеки, който посмее да ти се озъби, ще го обеся на вратата на дюкяна му! — после се обърнал към строителите: — Вървете с този майстор из града! Което място му хареса, там му постройте бояджийница, каквато сам поиска!

Облякъл царят Абу Кир в пищни дрехи, дал му хиляда динара и му казал:

— Харчи ги, както намериш за добре, докато завърши градежът!

Облякъл се Абу Кир и станал като емир. А царят му дарил още дом и наредил да го подредят с всякаква покъщнина.

На другия ден бояджията яхнал коня и пресякъл града. Гледал, що гледал, накрая си избрал едно място. Измъкнали стопанина на това място, отвели го пред царя, той му платил всичко, че и отгоре, за да остане доволен. Построили на това място бояджийница, каквато в града нямало. Тогава Абу Кир отишъл при царя, съобщил му, че бояджийницата е готова, но че имал нужда от пари за бои и майстори, а царят му казал:

— Вземи тези четири хиляди динара и нека ти бъдат главница! А после ми покажи какво умееш да правиш!

Взел Абу Кир парите, отишъл на пазара и купил разни бои на безценица и всякакви прибори, нужни за боядисване. Царят му изпратил петстотин бели платнени отрязъка и той се заел да ги боядисва. Боядисал ги все в различни цветове и ги прострял пред входа на бояджийницата. Хората минавали край тях и виждали нещо, което в живота си не били виждали. Струпали се пред вратата и го заразпитвали:

— Майсторе, а как се казват тези цветове?

— Това е червено, това е жълто, това е зелено… — заобяснявал той, като им изброявал названията на цветовете.

Започнали всички да му носят парчета плат и да го молят:

— Боядисай това в такъв и такъв цвят… Ще ти платим, колкото поискаш!

Когато боядисал всички платове на царя, Абу Кир ги събрал и отишъл в дивана. Царят се зарадвал и му оказал още по-голяма чест. Заредили се всички войскари пред него, замолили го:

— Боядисай това ей в този цвят!

Той боядисвал наред й те му хвърляли злато и сребро. Разчуло се името му, а работилницата му нарекли Султанската. През цялото време имането се леело върху него. Бояджиите дори не смеели да го заговорят, само идвали да му се извиняват, предлагали му труда си, молели го:

— Нека станем твои слуги!

Но той не приел никого — вече си имал свои роби и наложници и събрал много пари.

А Абу Сир, след като Абу Кир затворил вратата, продължавал да лежи болен и в безсъзнание, заключен в стаята. Минали три дни. Едва тогава привратникът на хана се загледал във вратата и видял, че е заключена. Не бил виждал никого от двамата и си помислил: „Май или са си заминали, без да ми платят, или пък нещо им се е случило!“ Приближил се до вратата и чул охканията на бръснаря. Ключът бил в ключалката, той отворил, видял го и запитал:

— Добре ли си? Къде е другарят ти?

— За бога, едва днес идвам на себе си! — отговорил Абу Сир. — Започнах да викам, но никой не ми отвърна! Братко, бръкни в кесията под главата ми и ми купи нещо за подсилване, че съм много гладен!

Протегнал привратникът ръка, погледнал в кесията и казал:

— Кесията е празна! Нищо няма в нея!

Разбрал Абу Сир, че Абу Кир му е взел всичко и е избягал.

— Не си ли виждал другаря ми? — запитал той.

— От три дни не съм го виждал! Помислих, че заедно сте си отишли!

— Не сме си отишли! — казал бръснарят. — Той се е полакомил за парите ми, взел ги е и е избягал, докато бях болен!

Отишъл привратникът, сварил му чорба, сипал в паница и му дал да хапне. Така се грижил за него цели два месеца, като отделял от платата си, докато накрая Аллах излекувал бръснаря. Изправил се Абу Сир на крака и казал на привратника:

— Ако всевишният Аллах ми даде сили, ще ти се отплатя за добрината, която стори за мене!

— Хвала на Аллаха, че те излекува! — възкликнал привратникът. — Направих всичко за тебе само от любов към Всевишния!

Излязъл бръснарят от хана. Съдбата го довела до пазара, където била бояджийницата на Абу Кир. Видял той великолепно боядисаните платна, прострени за сушене пред вратата, и хората, които се трупали и гледали.

— Какво е това място? — запитал Абу Сир. — Защо толкова хора са се струпали тук?

— Това е Султанската бояджийница! — отговорил човекът. — Султанът я построи за един чужденец на име Абу Кир! Когато той боядиса нещо, ние се събираме да гледаме как е боядисано, защото в страната ни няма бояджия, който да умее да боядисва в толкова цветове!

Абу Сир си помислил: „Хвала на Аллаха, който му е отворил пътя да стане такъв уважаван човек! Сигурно така се е увлякъл, че ме е забравил! Но пък нали и ти, Абу Сир, си му правил добро!“

Видял Абу Кир да седи на високо кресло при входа на работилницата облечен в царски дрехи, около него — четирима роби и четирима бели мамелюци, а десетина калфи работели вътре прави. Седял си той на възглавници като велик цар, нищо не правел сам, а само подвиквал:

— Направете това!… Направете онова!… Тук ей тъй… Там пък другояче…

Застанал Абу Сир пред него, като мислел, че щом го види, бояджията ще му се зарадва и ще го почете. Но когато се срещнали очи в очи, Абу Кир викнал:

— Проклетнико! Колко пъти съм ти казвал да не стоиш пред този дюкян! Нима искаш да ме опозориш? Хванете го! — робите грабнали Абу Сир и когато го изправили пред него, той грабнал тояга и викнал: — Съборете го на земята! — съборили го и той му ударил сто тояги по гърба, после го обърнали обратно, ударил му още сто тояги по корема и креснал: — Проклетник! Ако още веднъж те видя пред вратата на тази бояджийница, ще те пратя при царя да ти отсече главата!

Отишъл си Абу Сир с прекършен хатър заради боя, който изял, и ругатните, които чул…

 

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че събралите се хора запитали Абу Кир:

— Какво е направил този човек, че се отнесе така с него?

— Той краде хорските платове! — отговорил Абу Кир. — Колко пъти е крал от мене, но аз все си казвах: Аллах да му прости, беден човек е! Не исках да му правя зло, плащах на хората платовете им и любезно го пъдех, а той не взема от дума! Ако се появи пак — ще го пратя при царя да го погуби и хората ще се отърват от пакостите му!

А Абу Сир се върнал в хана, седнал и се замислил върху това, което бил сторил Абу Кир. После излязъл отново, тръгнал по пазарищата и му хрумнало да влезе в някой хамам.

— Братко! — обърнал се той към един от минувачите. — По коя улица се стига до хамама?

— А какво е това хамам? — запитал човекът.

— Това е място, където хората се къпят, за да смъкнат мръсотията от себе си! — обяснил Абу Сир. — Това е едно от най-големите блаженства на света!

— Ей ти морето! — казал човекът.

— Но аз искам хамам! — възкликнал Абу Сир.

— Ние не знаем какво е това хамам! — казал човекът. — Всички ходим да се къпем в морето! Дори и царят, когато му се доще да се изкъпе, отива до морето!

Когато Абу Сир разбрал, че в града няма хамам и никой не знае какво е това, отишъл при царя, целунал земята пред нозете му и рекъл:

— Аз съм чужденец, царю честити, и по занаят съм теляк! Дойдох в града ти, исках да отиде в хамама, но не видях нито един! Как може един толкова красив град да бъде без хамам!

— А какво е това хамам? — запитал царят.

Заописвал му Абу Сир какво е това хамам, и накрая добавил:

— Твоят град няма да е съвършен, докато в него няма поне един хамам!

— Добре, така да бъде! — казал царят.

Облякъл го в дрехи несравними, изпратил с него строители и им наредил:

— Постройте му хамам там, където той си хареса!

Харесал си Абу Сир едно място. Те започнали градежа и той им показвал кое как да стане. Построили му хамам — светът такъв не бил виждал! Наредил да изпишат камъните на стените с длета и те изсекли прекрасни орнаменти! После се върнал при царя, съобщил му, че градежът е завършен, и казал:

— Сега ми остава да го уредя отвътре!

Дал му царят десет хиляди динара за главница. Абу Сир подредил отвътре хамама. Струпали се хората пред сградата и заразпитвали:

— Какво е това? Какво се прави тук?

— Това е хамам! — отговорил Абу Сир. Затоплил вода, избърсал хамама, приготвил салсабил, който бил бликнал от фонтана. После поискал от царя десет момченца мамелюци, започнал да ги разтрива и да обяснява: — Ето така трябва да правите с посетителите!

После раздимил вътре благовония и изпратил глашатаи да викат:

— Божи люде, идвайте в Султанския хамам!

Заприиждали хората и Абу Сир започнал да нарежда на мамелюците си как да ги къпят и търкат, после те се спущали в басейна, измивали се, излизали, лягали в залата и там мамелюците ги масажирали, както ги учел Абу Сир. Хората зачестили в хамама и излизали, без да плащат. Това продължило три дни.

На четвъртия ден и царят решил да разгледа хамама. Съблякъл се в преддверието. Абу Сир го изтъркал лично и мръсотията му се отделила на фитили — показал му ги дори! Радвал се царят, а когато Абу Сир търкал корема му, той ръмжал от радост и задоволство. След това приготвил специално за него розова вода в басейна. Царят влязъл в него, а когато излязъл, тялото му блестяло от чистота, усетил се бодър както никога! Мамелюците го намазали с аромати от сандал и алое.

— Това ли е хамамът, майсторе? — запитал царят.

— Да! — отговорил Абу Сир.

— Кълна се в главата си! — възкликнал царят. — Моят град нямаше да е истински, ако не беше този хамам! А по колко вземаш на човек за тази работа?

— Колкото ти ми наредиш! — отговорил Абу Сир.

Царят помислил и рекъл:

— Вземай по хиляда динара!

— Извинявай, царю честити! — възразил Абу Сир. — Хората не са еднакви! Между тях има богати, но има и бедни! Ако вземам от всеки по хиляда динара, скоро хамамът ще спре да работи, защото бедният няма да може да плати по толкова!

— А колко ще вземаш тогава? — запитал царят.

— Нека цената бъде посилна! — отвърнал Абу Сир. — Всеки да даде, колкото му душа отпусне, от всеки според хала му! Богатият ще даде според сана си, бедният — колкото му позволява кесията!

А големците на царството, които били там, рекли:

— Вярно е, царю честити! Да не мислиш, че всички са като тебе!

— Правилно мислите! — рекъл царят. — Но този чуждоземен е беден и наш дълг е да го уважим! Той вдигна в града ни прекрасен хамам! Така го украси, че стана за чудо и приказ!

— Щом искаш да го уважиш — уважи го с парите си! — рекли те. — А уважението на бедния към царя ще бъде ниската плата за хамама — така народът ти ще те възхвалява! Хиляда динара и ние, големците, не можем да си позволим, как ще ги дадат бедняците?

— Слушайте, мои първенци! — казал парят. — Нека този първи път всеки от вас му даде по сто динара, по една наложница, по един роб и по един мамелюк!

— Това ще му дадем! — отговорили всички. — Но после всеки ще дава, колкото му се отпусне от душата!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че всеки от първенците дал на Абу Сир по сто динара, наложница, мамелюк и роб. А броят им този ден бил четиристотин души. Така Абу Сир събрал четиристотин мамелюци, четиристотин роби и четиристотин неволници. Голям дар било това, а и царят му дал отгоре десет хиляди динара, десет мамелюци, десет неволници и десет роби. Пристъпил напред Абу Сир, целунал земята пред царя и рекъл:

— Царю честити, отсъди справедливо! Къде ще намеря толкова широко място за толкова мамелюци, роби и неволници?

— Наредих това на големците си — казал царят, — за да събереш достатъчно имане! Ще поискаш да заминеш за родината си, когато му дойде времето, и ще трябва да носиш много пари, нали?

— Аллах да те възвеличи, царю честити! — казал Абу Сир. — Но толкова мамелюци, неволници и роби са за царе! Ако ми бе дал пари на ръка, щеше да е по-добре от тази войска, която яде, пие и се облича — колкото и да спечеля, няма да ми стигнат да ги издържам!

— Те наистина станаха многобройна войска и ти няма как да я издържаш! — разсмял се царят. — Но ще ми ги продадеш ли по сто динара на човек?

— Ами ще ти ги продам! — съгласил се Абу Сир.

Изпратил царят своя хазнадар да му донесе пари и платил на Абу Сир всичко за всички до последния грош, а после ги дарил на стопаните им:

— Нека всеки си вземе своя мамелюк, своя роб и своята наложница, ако си ги познае!

Всеки си взел, което му се полагало, а Абу Сир му казал:

— Аллах да ти даде покой, царю честити, че ме отърва от тези ифрити, които само Аллах може да насити!

Засмял се царят, после всички напуснали хамама и се върнали в двореца. А Абу Сир цялата следваща нощ броил златото, прибрал го в кесии и го завързал. Когато се съмнало, отворил хамама и пратил глашатаи да викат:

— Всеки, който влезе в хамама и се изкъпе, плаща толкова, колкото позволяват кесията му и собствената му щедрост!

Посетителите надошли един след друг, всеки, който излизал изкъпан, пущал вътре колкото било по силите му. И още не било мръкнало, когато сандъкът се напълнил с блага от всевишния Аллах.

После и царицата поискала да посети хамама. Заради нея Абу Сир разделил деня на две: от зори до пладне хамамът бил за мъже, а от пладне до залез — за жени. Бил вече научил четири неволници да бъдат телячки. Харесала царицата такова къпане и тя оставила на излизане хиляда динара.

Пръснала се из града вестта за Абу Сир и за неговия хамам. Всеки, който влизал вътре, оставал много доволен и на излизане оставял достойна сума независимо дали бил богаташ или бедняк. Абу Сир завързвал дружби и приятелства. Всеки петък царят го посещавал и му давал по хиляда динара, имало определени дни за големци и за бедняци. Случило се веднъж да дойде и капитанът на царския кораб. Абу Сир го въвел в хамама, сам го разтъркал, а когато излезли навън, му сложил напитки и кафе. Когато капитанът понечил да плати, бръснарят го заклел, че няма да вземе от него нито грош. Капитанът запомнил направената добрина и си помислил какво да дари на този добър човек.

Стигнала вестта и до Абу Кир — и как иначе, щом мало и голямо все за хамама говорело и всеки казвал:

— Хамамът е най-голямото благо на този свят!

„Трябва и аз да отида! Да видя този хамам, от който хората са загубили ума и дума!“, помислил си Абу Кир. Облякъл най-хубавите си дрехи, качил се на муле, взел четирима роби и четирима мамелюци да му вървят отпред и отзад и тръгнал към хамама. Когато спрял пред вратата му, до него достигнал дъхът на алое и амбра. Видял хора да влизат и да излизат, видял на скамейките да седят големци и простолюдие. Влязъл вътре и зърнал Абу Сир, който се спуснал радостно към него.

— Така ли правят почтените хора? — заговорил му Абу Кир. — Аз отворих бояджийница и станах майстор! Запознах се с царя, тъна в разкош и почит! Пък ти не питаш за мене! Уморих се да те търся по ханове и къде ли не — никой не знае къде си, никой нищо не може да ми каже за тебе!

— А не дойдох ли аз при тебе? — възмутил се Абу Сир. — Не ме ли обяви ти за крадец? Не ме ли наби?

— Какво приказваш! — възкликнал Абу Кир. — Ти ли беше онзи, когото напердашиха? — и се заклел с хиляди клетви, че не го бил познал, а накрая добавил: — Абе имаше един там, приличаше на тебе! Всеки ден крадеше хорските платове! Помислил съм те за него! — започнал да съжалява, да пляска с ръце, като говорел: — Зло съм ти сторил! А ти да беше рекъл: „Аз съм еди-кой си!“ Вината си е твоя — бях зает с толкова дела!…

— Аллах да ти прости, приятелю! — рекъл Абу Сир. — Това е било предопределено да стане! Влез, съблечи се, изкъпи се, отдъхни си!

— Аллах да е с тебе, щом ми прощаваш, братко! А откъде имаш това богатство? — запитал Абу Кир.

— Който е помогнал на тебе, той помогна и на мене! — отговорил Абу Сир. — Отидох при царя, разказах му за хамама, пък той ми нареди да го построя!… А ти как се запозна с него?…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абу Кир казал на Абу Сир:

— Както ти си се запознал с царя, така и аз! Той може да те заобича и да те уважава дори повече от мене! Аз ще му кажа, че сме приятели, и ще те препоръчам на него!

— Царят няма нужда от препоръки! — казал Абу Сир. — Той ме обикна заедно с всичките си големци, те ми дадоха това и това… — разказал му за благата, които бил получил, и добавил: — Хайде, съблечи се там отзад, влез в хамама — аз ще дойда да те изтъркам!

Съблякъл се Абу Кир, влязъл в хамама заедно с Абу Сир, той сам го натъркал, насапунисал го, избърсал го с чаршаф, а когато излезли навън, му поднесъл храна и напитки. Всички се чудили на голямото уважение, с което се обръщал към бояджията. Абу Кир пожелал да плати нещо, но Абу Сир го заклел, че нищо няма да вземе от него, като казал:

— Остави това! Ти си мой другар! Между нас няма мое-твое!

— Приятелю! — казал Абу Кир. — Този хамам е велика работа, но му липсва едно!

— Какво му липсва! — запитал Абу Сир.

— Един много силен мехлем, дето го правят от арсеник и вар, с който леко се свалят космите! Направи си този мехлем, предложи го на царя, научи го как с него да си маха космите! Така той ще те заобича още повече!

— Правилно! — възкликнал Абу Сир. — Ще го направя!

Абу Кир се качил на мулето си, бързо отишъл при царя и му казал:

— Искам да те предупредя за нещо, царю честити! Научих, че си построил хамам!

— Така е! Дойде при мене един чуждоземец и аз му го построих така, както ти направих бояджийница! Велик хамам е той, градът ми стана по-хубав с него!

— А ти влезе ли в него? — запитал Абу Кир.

— Разбира се! — отговорил царят.

— Хвала на Аллаха, че си се спасил от злото на този проклетник, врага на нашата вяра, баняджията! — възкликнал Абу Кир.

— Че какво е направил той? — запитал царят.

— Трябва да знаеш, царю честити, че ако влезеш още веднъж там, ще загинеш! — възкликнал Абу Кир.

— Че от какво?

— Този баняджия е твой враг и враг на нашата вяра! — заговорил Абу Кир. — Той те е убедил да отвориш този хамам, само и само да те отрови в него! Той ти е приготвил нещо и когато отидеш при него, ще ти каже: „Това е един мехлем — който се намаже с него, кожата му се отпуска и космите му леко падат!“ Но това няма да е лек, а убийствена отрова! Султанът на християните е обещал на този проклетник, че ако те убие, ще освободи жена му и децата му от плен! И аз бях пленник с него в онази страна, но си отворих там бояджийница, боядисвах им платовете в разни цветове, смили се сърцето на царя им към мене, той ме освободи и аз дойдох в този град. После видях този човек в хамама и го запитах: „Ти как освободи себе си, жена си и децата си?“ А той ми отговори: „Не съм ги освободил още, пленници сме, ала царят на християните събра своя диван и аз бях сред слугите. Стоях и ги слушах какви въпроси обсъждат. Когато споменаха името на тукашния цар, царят на християните изохка и каза: «Никой не ме е побеждавал освен царя на еди-кой си град! Който се изхитри да го убие, ще му дам всичко, каквото пожелае!» Пристъпих към него и казах: «Ако го погубя, ще ме освободиш ли с жена ми и децата ми?» А царят отговори: «Да, и ще ти дам отгоре всичко, което пожелаеш!» Договорихме се и той ме изпрати с една гемия до този град. С хитрост накарах тукашния цар да ми построи хамама! Не ми остава друго, освен да го убия и да се върна, за да освободя жена си и децата си! Хитростта е много проста! Когато дойде при мене, ще съм му приготвил мехлем, в който има отрова. Ще му кажа: «Ето ти този лек, намажи се с него — той премахва космите!» Царят ще се намаже, отровата ще тръгне по жилите му и ще го погуби!“ Щом чух това, уплаших се за живота ти, царю, и се затичах да ти го съобщя!

Силно се разгневил царят и казал на бояджията:

— Пази тази тайна!

Решил той да отиде в хамама, за да отдели истинското от лъжовното. Влязъл, Абу Сир го съблякъл, изтъркал го и казал:

— Царю, приготвил съм един лек за изчистване на косми!

— Донеси го! — наредил царят.

Донесъл Абу Сир мехлема. Царят усетил, че миризмата му е противна, и си помислил: „Истина е — отрова е!“ Разгневил се и викнал на стражата си:

— Хванете го!

Стражите оковали Абу Сир, царят си излязъл гневен. Никой не знаел каква била причината за гнева му! Явил се в дивана. Довели вързания Абу Сир. Извикал царят своя капитан и му наредил:

— Вземи този проклетник, сложи го в един кош, сипи отгоре му два кантара негасена вар, затвори похлупака отгоре и качи коша на кораба! Ела пред двореца ми — ще ме видиш при прозореца! Щом ти дам знак, хвърли го в морето, нека варта загори по него и той да умре и от удавяне, и от изгаряне!

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал капитанът, повел Абу Сир, качил го на кораба, отвел го на един остров срещу царския дворец и му рекъл: — Човече, помниш ли ме? Дойдох при теб веднъж в хамама и останах много доволен! Ти ме закле да не ти плащам! Кажи ми какво се случи между тебе и царя! Какво коварство си му направил, та е толкова разгневен и иска да умреш по този жесток начин?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абу Сир отговорил на капитана:

— Кълна се в Аллаха, братко, нищо лошо не съм сторил, което да заслужава такова наказание!

— Ти имаше такова високо положение пред царя, колкото никой преди тебе! — казал капитанът. — А на всеки, който получи такова благоволение, му завиждат! Някой ти е завидял и е пуснал пред царя клевета срещу тебе! Но не се бой! Както ти ми оказа уважение, без да си длъжен, така и аз ще те спася! Ще живееш на този остров, докато някоя гемия не тръгне за страната ти, за да те изпратя по нея!

Целунал Абу Сир ръка на капитана и му благодарил. А той донесъл вар, сложил я в коша, сложил вътре камък, тежък колкото човек, после подал на Абу Сир една рибарска мрежа и му рекъл:

— Хвърли тази мрежа в морето, пък дано хванеш някоя риба! Царската кухня ме е задължила всеки ден да й доставям риба! Боя се да не дойде слугата на готвача, да поиска риба и да не намери! Уловиш ли нещо, остави го тук — те ще го намерят сами! Пък аз ще отида и ще си направя хитрината под двореца — ще се престоря, че съм те хвърлил!

Капитанът оставил коша в гемията, подкарал я и стигнал до двореца. Видял царя при прозореца и запитал:

— Царю честити, да го хвърля ли?

Царят дал знак. Ала когато махнал с ръка, нещо блеснало и паднало в морето. А това бил царският пръстен, който бил вълшебен — щом се разгневял на някого и решал да го погуби, царят махвал към него с дясната си ръка, на която бил този пръстен! От пръстена изскачала мълния и удряла онзи, към когото царят сочел, и главата на провинилия се се откъсвала от раменете. Когато пръстенът се изтърколил от ръката му, царят премълчал, защото се боял да не би войскарите да се надигнат срещу него.

А през това време Абу Сир взел мрежата и я хвърлил в морето. Измъкнал я — била пълна с риба. Хвърлил втори път и пак я измъкнал пълна. Натрупала се пред него голяма купчина и той си казал: „За бога, от доста време не съм хапвал риба!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Абу Сир си избрал една голяма риба и си помислил: „Щом дойде капитанът, ще го помоля да ми изпече тази риба, че да я изям!“ Взел я той, разцепил корема й с ножа, забил го във вътрешността й и от там изпаднал царският пръстен, който рибата току-що била глътнала. Взел го и го надянал на мизинеца си, без да знае каква мощ притежава тая скъпоценност. Ето че двамата слуги на готвача дошли, за да вземат рибата. Застанали те пред Абу Сир и го запитали:

— Човече, къде отиде капитанът?

— Не зная! — отговорил той и махнал с дясната си ръка.

И тъй като посочил към слугите, като казвал тези думи, главите им се откъснали от раменете им и тупнали на земята. Смаял се Абу Сир, запитал се: „Кой ли пък ги погуби?“ Върнал се и капитанът, видял голямата купчина риба и двамата обезглавени слуги, забелязал и пръстена на ръката на бръснаря и викнал:

— Братко, не мърдай ръката, на която е пръстенът! Мръднеш ли я — ще ме погубиш! — зачудил се Абу Сир, но го послушал. Капитанът плахо се приближил и го запитал: — Кой уби тези слуги?

— За бога, не знам! — отвърнал Абу Сир.

— Добре, но ми кажи поне откъде взе този пръстен?

— Намерих го в корема на тази риба!

— Вярвам ти, защото сам видях как пръстенът се изсули от ръката на царя, когато той ми направи знак. Аз пуснах коша, а пръстенът през това време вече е бил цопнал във водата. Глътнала го е тази риба, Аллах я е довел при тебе, за да я уловиш! Това ти е бил късметът! Но ти чувал ли си за мощта на този пръстен?

— Не! А каква е тази мощ? — запитал Абу Сир.

— Трябва да знаеш — рекъл капитанът, — че войскарите на царя му се подчиняват само от страх пред този пръстен. Той е вълшебен и ако царят се разгневи на някого и поиска да го погуби, посочва към него и главата му пада от раменете!

Много се зарадвал Абу Сир и казал:

— Капитане, върни ме в града!

— Че как няма да те върна! — възкликнал капитанът. — И аз вече не се боя от царя! Ако ти пожелаеш да го погубиш, стига да го посочиш с ръка — и главата му ще падне от раменете! Поискаш ли да избиеш и всичките му войскари, ще го направиш без усилие!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че капитанът качил Абу Сир на гемията и потеглил към града. Когато стигнали, Абу Сир влязъл в дивана и видял царя да седи, а войскарите да стоят пред него. Той все още мълчал за пръстена си. Щом го видял, царят викнал:

— Нали те хвърлихме в морето? Как се измъкна?

— Царю честити! — заговорил Абу Сир, разказал всичко и завършил: — Донесох ти този пръстен, защото ти ми направи много добрини и не съм ги забравил! Това е твоят пръстен — вземи го! Ако съм ти сторил нещо, което заслужава смърт, поне ми кажи каква ми е вината, пък тогава ме убий — ти имаш право над моята кръв!

Измъкнал пръстена от пръста си и го подал на царя. Той го взел, сложил го на ръката си, смелостта му се върнала, прегърнал го и казал:

— Човече, ти си най-честният сред честните! Прости за това, което ти сторих! Ако бе някой друг, сигурно щеше да си присвои този пръстен!

— Царю честити! — казал Абу Сир. — Готов съм да ти простя, ала кажи ми каква ми е вината, която събуди гнева ти, че чак нареди да ме погубят толкова жестоко!

— Вече съм убеден, че си невинен! — казал царят. — Абу Кир, бояджията, ми каза това и това… — и му разказал думите на побратима му.

— За бога, царю честити! — възкликнал Абу Сир. — Нито познавам царя на християните, нито някога през живота си съм стъпвал на християнска земя, още по-малко пък някога през ум ми е минавало да те погубвам! Но този бояджия ми бе другар и съсед в град Александрия! Напуснахме го, защото ни бе трудно да се изхраним и с нас се случи това и това… — и Абу Сир разказал всичките си патила и накрая рекъл: — Царю честити, че нали той ми подсказа да направя този лек и да ти го предложа! А от него вреда няма, ние го правим в страната си, той е едно от най-нужните неща във всеки хамам, пък аз бях го забравил! Прати, царю честити, нека дойде привратникът на еди-кой си хан, той ще потвърди думите ми! Повикай и работниците в бояджийницата, дето ме набиха…

Изпратил царят да ги извикат. Те потвърдили цялата истина. Тогава царят изпратил стражите си да му доведат Абу Кир, като им наредил:

— Нека върви дотук бос, гологлав и вързан!

По това време Абу Кир си седял у дома весел, че е погубил Абу Сир. Дори не усетил кога царските стражи го наобиколили, скочили върху него, вързали го и го довели бос пред царя. Видял той, че Абу Сир седи до царя, а привратникът на хана и бояджиите стоят прави до него. Привратникът на хана го запитал:

— Не е ли това твоят другар, когото ти остави болен и безпомощен в стаята, а му задигна парите и се запиля, та се не видя?

А работниците от бояджийницата го запитали:

— Не е ли това онзи, когото ти ни накара да хванем и да набием, като ни рече, че бил крадец?

Убедил се царят във вината на Абу Кир и решил, че заслужава нещо повече от сметките на Мункар и Накир^[1]…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят наредил на стражите си:

— Вземете го, опозорете го из града, а после го сложете в един кош и го хвърлете в морето!

— Царю честити! — заговорил Абу Сир. — Аз се застъпвам за него! Прощавам му всичко, което ми е сторил!

— Ти му прощаваш злините срещу себе си — креснал царят, — но аз не му прощавам злините срещу мене! — отсякъл и викнал на стражите: — Вземете го!

Взели го те, опозорили го из града, после го сложили в кош, сипали отгоре негасена вар и го хвърлили в морето. Така умрял Абу Кир — удавен и изгорял!

— Сега пожелай нещо от мене, Абу Сир! — казал царят.

— Желая да ме върнеш в страната ми! — рекъл Абу Сир.

Много неща му подарил царят, повече, отколкото имал дотогава — пари, вещи, имоти. Дарил му и гемия, пълна с благини, и екипаж от мамелюци. Абу Сир стигнал до Александрия. Хвърлили котва край града и слязъл с хората си на сушата. Един от мамелюците видял някакъв кош на брега и рекъл:

— Господарю, ей там на брега има един голям и тежък кош — не знам какво има в него, затворен е!

Абу Сир отворил коша и видял в него тялото на Абу Кир — по волята на съдбата морето го било изтласкало при Александрия. Измъкнал го и го погребал край града, където му изкопал гроб, оградил го за вечни времена и написал върху входа на гробницата следните стихове:

Каквото сторил си — то пази вечния ти сън!

          Дела достойни, мисли благородни —

те скрити са, но пеят като звън!

          Каквото правил си — ще ти се върне!

За зли дела въобще не говори,

          че вярват хората на думите глумливи!

Достойно куче пази и мълчи,

          а шутът само глупаво се хили!

Морето вдига пари — мъртва смрад,

          но долу бисери блестящи крие!

И само славеят с гласа си е богат

          и пее — но е глупаво-невинен!

И пише вятърът на книга — въздух лек:

          "Добро ли сториш — и добро намирай!"

Че всеки ражда се добър човек,

          но захар от пелина не събирай!

Още дълго време живял Абу Сир, но накрая Аллах прибрал и него и го погребали до приятеля му Абу Кир. Затова нарекли това място Абу Кир и Абу Сир, което е известно днес само като Абу Кир. Това е, което узнахме за техните патила! Пък само Аллах е вечен и по негова воля се редуват дните и нощите!…