Хиляда и една нощ (45)

Приказка за човека и змията

Този човек казал на змията:

— Какво ново-вехто, змийо?

— Бягам от змиеловеца, че е по следите ми. Ако ме спасиш от него, богато ще те възнаградя и щедро ще ти се отплатя.

Човекът се полакомил за наградата и пъхнал змията в пазвата си. Змиеловецът минал, заминал, страхът на змията изчезнал.

— Дай ми сега наградата! — казал човекът. — Нали те отървах!

А змията му рекла:

— Я ти по-добре ми покажи къде да те ухапя? Не знаеш ли, че ние, змиите, така се отплащаме за добротата?

Ухапала човека и той умрял.

* * *

— Та и ти, глупако, ми напомняш за тая случка! — продължила лисицата. — Не си ли чувал думите на поета?

Не гледай, че кръвта юнашка не клокочи,

гнева си сега бог не ще отсрочи!

        Змията кротка уж е, а вече е готова —

        глава надига, скрила гибелна отрова!

Тя застанала на едно хълмче до лозето и гръмогласно почнала да вика стопаните. Те я видели и долетели, а тя избягала. Надзърнали в ямата, видели вълка и почнали да го замерят с камъни, да го бият с тояги, да го дупчат с копия и накрая го довършили. А лисицата се върнала край ямата и като го видяла умрял, подскочила от радост. Сетне си заживяла спокойно в лозето и вече никой не я заплашвал.