Хиляда и една нощ (221)

Приказка за лисицата и зебрата

Една лисица излизала всеки ден от леговището си и тръгвала да си търси храна. Един ден попаднала на някаква планина. Но денят отминал и тя не намерила нищо. Насреща си видяла друга лисица. Заговорили се коя какво е яла, и втората рекла:

— Вчера попаднах на една зебра! Бях много гладна, три дни не бях яла! Изядох сърцето й и това ми бе достатъчно. Ето, от три дни не съм намерила друго за ядене, но и досега съм сита!

Първата лисица продължила да търси, няколко дни подред не намирала нищо за ядене, вече умирала от глад, нямала сили да се помръдне и да излезе от дупката си. И докато си стояла там, двама ловци били излезли на лов. Попаднали на някаква зебра. Цял ден я преследвали. Накрая единият успял да й метне чаталеста двуостра стрела, улучил я, стрелата стигнала до сърцето й и я убила точно пред дупката на въпросната лисица. Там я намерили ловците и видели, че зебрата е умряла. Задърпали стрелата, но измъкнали само ствола — двувърхото острие останало в сърцето й.

Когато се мръкнало, лисицата се измъкнала от дупката си, като се олюлявала от слабост и глад. Видяла тя зебрата, легнала точно пред вратата, много се зарадвала и си помислила: „Вече не се надявах не само зебра, но и каквото и да е животно да си уловя! А може би Аллах е уморил това животно и го е оставил пред дупката ми!“ Нахвърлила се към трупа на зебрата, разкъсала гърдите й, вкарала главата си вътре, завъртяла муцуна и докопала сърцето, изтръгнала го със зъби и го глътнала на една хапка. Но щом то стигнало до гърлото й, стрелата се затъкнала в гръкляна й. Тя не могла нито да я преглътне, нито да я изплюе. Преди да умре, лисицата си помислила: „Никоя твар не бива да пожелава за себе си повече, отколкото й е отредил Аллах!“

* * *

— Затова, царю — завършил везирът, — и човек трябва да се задоволява с онова, което Аллах му е отредил! Ето и ти, господарю, раздаваше благодеяние и след отчаяние и очакване Всевишният те дари със син! Да молим Аллах да ти даде дълъг живот и да превърне този син в достоен продължител на твоя род!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН И ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че четвъртият везир пристъпил напред и заговорил:

— Истински щастлив цар на този и отвъдния свят е онзи, който знае законите и управлението, поставя си правилни цели, справедлив е към поданиците си, уважава онзи, който възприема без възгордяване уважението, щедър е към онзи, който правилно оценява щедростта, прощава само ако прошката е наистина нужна, следи водачи и подчинени, проявява към тях мекост и щедрост, прави се, че не забелязва недостатъците им, и проявява признателност към техния труд! Това го пази от гнева им, подкрепя непоклатимостта на царуването му, дава му победи над враговете и осъществява надеждите му! Това ще е божествената благодарност за това, че е търсил защита от бога! Ако пък царят извърши нещо, което не е редно, непрекъснато ще се сблъсква с трудности и беди заедно с поданиците на царството си и с него ще стане онова, което се случило с пътуващия син на царя!

— А какво е станало с него? — запитал царят.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че четвъртият везир заразказвал: