Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
كتاب ألف ليلة وليلة, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013-2014 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2014 г.)

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том I)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев, Славян Русчуклиев

 

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

 

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56

 

ISBN: 954-528-438-2

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

 

 

Издание:

Хиляда и една нощ

Староарабски приказки в два тома

 

Хиляда и една нощ

(Том II)

 

Превод от арабски: Киряк Цонев

 

Книгоиздателска къща „Труд“, 2004

© Киряк Цонев, Славян Русчуклиев, превод, 2004 г.

© Виктор Паунов, художник, 2004 г.

© Книгоиздателска къща „Труд“, 2004 г.

 

ISBN 954-528-439-0

 

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Юлия Шопова

Първо издание на „Труд“

Формат 16/70×100. Печ. коли 56.5

 

Книгоиздателска къща „Труд“

 

Печат Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ ООД

История

  1. — Добавяне

Приказка за търговеца Джаудар бен Омар и двамата му братя

Узнах също, царю, че някога живял търговец на име Омар. Жена му родила трима синове. Най-големият се казвал Салим, най-малкият — Джаудар, а средният — Селим. Отгледал ги и тримата, расли те, пораснали и станали мъже. Обаче той обичал Джаудар повече, отколкото братята му. Когато разбрали това, двамата братя го намразили. И бащата, който бил човек на възраст, се изплашил, че ако умре, Джаудар ще срещне спънки от тяхна страна. Събрал няколко роднини, свидетели и един кадия заедно с няколко мъдреци и рекъл:

— Донесете ми парите и платовете!

Донесли му парите и платовете и той казал:

— Хора, разпределете тези пари и платове справедливо на четири части!

Разделили всичко, дал той на всеки син по един дял, оставил един за себе си и рекъл:

— Това е цялото ми имане и аз го разделих между вас! Нищо повече нямам, никой от вас не дължи нещо на другия! Като умра, не се карайте — разделих ви наследството си приживе! Онова, което взех, ще бъде на жена ми!

Не минало много време и бащата умрял. Но двамата братя останали недоволни от това, което той бил направил. Поискали от Джаудар да им даде още, като твърдели:

— Татковите пари у тебе останаха!

Той ги отвел при кадията. Дошли и мюсюлманите, които били присъствали на завещанието, и свидетелствали какво било станало там. Кадията отсъдил братята да не се карат. Заради този спор Джаудар изгубил част от парите си, те също изгубили, защото трябвало да плащат съдебните такси. Известно време живели в мир, после отново започнали да хитруват. Той пак се защитил пред кадията и пак всички изгубили пари по съдилищата. Така те продължавали да искат своето, все ходели от кадия на кадия, те губели и той губел пари, докато накрая пръснали всичките си пари по кадии и тримата останали бедняци. Двамата братя отишли при майката, отнели парите й, набили я и я изгонили от къщи. Отишла тя при сина си Джаудар и рекла:

— Братята ти ме изгониха и ми взеха парите! — и прокълнала синовете си.

— Не ги кълни, майко! — казал Джаудар. — Аллах ще накаже всеки за стореното от него! Ето и аз останах беден, и те останаха бедни! Много пари се губят в съдебните дела! Много пъти спорихме пред кадиите, а полза никаква! Изгубихме всичко, което ни завеща баща ни, опозорихме се пред хората! Да се карам ли сега с тях заради тебе, да ги виня ли пред кадията? Остани при мене, мамо! Парчето хляб, което ям, ще стигне и за тебе! Остави ги — нека получат наказанието си от Аллах, нека се успокояват с думите, казани от някакъв поет:

Ако глупакът те обиди — остави го!

                Изчаквай — времето ще отмъсти!

Бедата, даже да не го достигне —

                обида не човек — скали ще потроши!

Така той ласкаел майка си, докато тя се успокоила и останала при него. Взел мрежа и тръгнал за риба по реки и блата, всеки ден — на ново място, един ден печелел десет, друг ден — двайсет, пък и трийсет и ги харчел за майка си — добре да си хапнат, добре да си пийнат.

А на братята не им вървяло — нито занаят, нито покупки, нито продажби, след загубата — беда, след бедата — загуба. Похарчили, каквото били взели от майка си, превърнали се в просяци. Идвали при майка си, унижавали се пред нея, плачели от глад, пък нали сърцето майчино всичко прощава — тя им давала мухлясал хляб и остатъци от вкиснати гозби и им казвала:

— Яжте бързо и си тръгвайте, преди да е дошъл брат ви!

Те хапвали и си отивали. Един ден влезли при майка си, тя им сложила гозба и хляб и едва почнали да се хранят, когато Джаудар се върнал. Засрамила се майката от него, изплашила се да не й се ядоса, навела глава пред сина си, но той се усмихнал и рекъл:

— Здравейте и добър ден! Как така стана, че ме посещавате в такъв благословен ден! — оказал им почит, извадил каквото бил донесъл за ядене и пиене, и рекъл: — Яжте и пийте по живо, по здраво, щедростта е създадена от щедрите!

Зачервили се лицата на братята, престорили се на засрамени и рекли:

— Много злини ти причинихме, братко, а ти се отплащаш на злото с добро!

— Нищо, нищо, Аллах да ви търси сметка! Той няма да забрави да се отплати на онзи, който раздава добрини! Майко, окажи почит на братята ми, дай им каквото имаме, не ги гони от къщата!

И така Джаудар излизал всяка сутрин да лови риба, връщал се при майка си и братята си с онова, което му дарявал всевишният Аллах, и си разделяли всичко поравно. Един ден метнал мрежата на гръб и отишъл на далечното блато Карун. Спрял там, понечил да хвърли мрежата, но ето че при него дошъл мароканец, възседнал муле, облечен в скъпи дрехи, с двойни дисаги на мулето, във всяка торба — сандък, и му рекъл:

— Мир на теб, Джаудар!

— И на тебе мир, господине! — отговорил Джаудар.

— Ще ми направиш ли една услуга? Завържи ме и ме хвърли в блатото! Поизчакай и щом ръцете ми се покажат отгоре — метни мрежата и бързо ме издърпай! Ако се покажат краката ми, значи съм умрял! Тогава вземи мулето ми и го отведи при евреина Шамиат — ще го намериш на пазара седнал в кресло пред вратата на дюкяна си! Предай му мулето и вземи от него сто динара!

— Не ме карай да върша нещо, което носи гибел! — замолил се момъкът.

— Приятелю! — рекъл мароканецът. — С това ти ми правиш услуга! Аз търся нещо и те моля това, само да ми услужиш! Остана ли жив, ще получиш от мене каквото поискаш!

Мароканецът настоявал и накрая Джаудар го вързал и го хвърлил в блатото. Човекът потънал. Изчакал момъкът известно време и ето че се показали краката му. Джаудар разбрал, че той вече е мъртъв, оставил го, повел мулето, отишъл на пазара и там видял евреина, седнал в кресло пред вратата на дюкяна си. Щом зърнал мулето, евреинът рекъл:

— Загина си човекът! Само алчността му го изяде!

Взел мулето, дал на Джаудар сто динара и го посъветвал да пази тайната. Приел момъкът парите, тръгнал си, купил колкото му трябвало хляб, месо и зеленчуци.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Джаудар дал на майка си остатъка от златото и казал:

— Вземи, мамо! Когато братята ми дойдат и мен ме няма, давай им да си купят нещо и да се нахранят!

Минала нощта, съмнало се, Джаудар пак взел мрежата и тръгнал към блатото Карун, спрял на същото място, понечил да хвърли мрежата, но ето че се появил друг мароканец на муле, наконтен още повече от предишния, с дисаги с двойни торби и сандъци в тях.

— Мир на теб, Джаудар! — поздравил той.

— И на теб мир, господине! — отговорил Джаудар.

— Дойде ли при теб вчера един мароканец, който яздеше муле като това? — запитал човекът.

Изплашил се Джаудар и отрекъл:

— Никого не съм виждал!

— Нещастнико! — възкликнал човекът. — Та това беше брат ми, той ме изпревари! Искам да направиш с мен същото. Вържи ме и ме хвърли! Ако и с мен се случи същото, както с брат ми, вземи мулето, отведи го при евреина и вземи от него сто динара!

— Ами ела тогава! — казал Джаудар.

Оня пристъпил напред, момъкът го вързал, мароканецът паднал в блатото и потънал. Джаудар изчакал, докато се показали краката му!

— Умря си, горкият! — казал Джаудар. — Ако е пожелал Аллах всеки ден да ми идват мароканци, аз да ги връзвам и те да се давят, стига ми платата по сто динара на умрял!

Повел мулето и си тръгнал. Щом евреинът го зърнал, рекъл:

— Такова е наказанието за алчните!

Взел мулето, дал му сто динара, той ги отнесъл на майка си и тя го запитала:

— Откъде имаш това? — и когато й разказал за всичко, тя възкликнала: — Повече няма да ходиш на блатото Карун! Боя се да не ти се случи нещо с тези мароканци!

— Мамо! — отговорил той. — Какво да правя. Аз само ги връзвам, те сами се хвърлят, защото така искат! От тази работа всеки ден получавам по сто динара! За бога, няма да се откажа да ходя на блатото Карун, докато там идват мароканците!

На третия ден Джаудар пак отишъл при блатото — и ето ти още един мароканец, яхнал муле, с дисаги, наконтен още повече от първите двама.

— Мир на теб, Джаудар бен Омар! — поздравил той.

„Откъде ме познават всички тези мароканци?“, се запитал Джаудар, но отговорил на поздрава.

— Минаха ли други мароканци по това място? — запитал човекът.

— Двама! — отговорил Джаудар.

— И къде отидоха?

— Ами удавиха се! Сега редът е твой!

— Нещастнико! — засмял се човекът. — Докато е жив, човек изпълнява каквото му е предречено! — слязъл от мулето и продължил: — Сега, Джаудар, направи и с мене същото като с тях!

И измъкнал копринено въже.

— Извърти си ръцете да ги вържа! — рекъл Джаудар. — Бързам, че губя време!

Човекът си подал ръцете, Джаудар ги вързал и оня скочил в блатото.

Поизчакал момъкът и ето че мароканецът подал ръцете си и викнал:

— Хвърляй мрежата, нещастнико!

Хвърлил Джаудар мрежата, изтеглил го. А онзи бил стиснал в ръцете си две рибки с цвят на червени корали.

— Отваряй сандъчетата! — разпоредил се той.

Джаудар отворил сандъчетата и той пуснал рибките в тях. После прегърнал момъка, целунал го първом по дясната и после по лявата буза и възкликнал:

— Аллах да те пази от всяка беда! За бога, ако не ми бе хвърлил мрежата, щях да стискам тези две рибки и да потъвам, докато не се удавя, без да мога да се измъкна от водата!

— Хаджи! — възкликнал Джаудар. — Заклевам те в Аллаха разкажи ми кои бяха онези двамата, които се удавиха, какви са тези рибки и какво общо има евреинът в цялата работа?

— Трябва да знаеш, Джаудар — заразказвал мароканецът, — че онези, които се удавиха, бяха двамата ми братя. Единият се казваше Абдул Салам, а вторият — Абдул Ахад. Аз се казвам Абдул Самад, а нашият четвърти брат, евреинът, се казва Абдул Рахим. Той не е евреин, а мюсюлманин от маликитите. Баща ни, който се казваше Абдул Удуд, ни научи да разчитаме заклинания, да откриваме съкровища и да омагьосваме. Той умря и ни остави много имане. Разделихме стоката, парите и дълговете и записахме всичко при писарите. Само имахме различия по една книга със заглавие: „Легенди за първите“. Няма друга такава книга, тя с пари не се оценява, за скъпоценности не се заменя, защото в нея се разказва за всички съкровища и се тълкуват всички заклинания. Баща ни я използваше и ние от него запомнихме това-онова. Всеки от нас искаше да я притежава и да я прочете цялата. Скарахме се. Дойде един шейх — познат на баща ни, — който го бе научил на магии и вълшебства. Казваше се Кахин Абтан. „Я дайте книгата!“, каза той, а когато му я дадохме, продължи: „Вие сте деца на мой възпитаник и никой от вас не бива да остане ощетен. Който иска да вземе тази книга, нека да потърси съкровището на Шамардал и да ми донесе от него Диска на съзвездията, паничката с мехлема, печата и меча. Този печат си има слуга марид на име Раад Касиф, който изпълнява всички желания на носителя му. Който притежава този печат, над него няма власт ни цар, ни султан, дори да пожелае да притежава земята нашир и надлъж, ще я има. Ако онзи, който носи меча, го извади и развърти срещу войска, войската ще бъде победена. Онзи, който притежава Диска на съзвездията, поиска ли да види всички земи от Машрика до Магриба, трябва да седне и да се вгледа в него. Накъдето иска да погледне, натам да насочи диска — ще види и страната, и хората й, сякаш са пред него. Ако се разгневи на някой град, трябва да насочи Диска към слънцето и да пожелае градът да бъде изгорен — и той ще изгори. А онзи, който намаже очите си с мехлема от паничката, ще види всички скрити съкровища по земята. Но имам едно условие — всеки, който няма да успее да отвори това съкровище, той губи правото си да иска книгата. Който ми донесе тези четири неща — само той ще има право да я вземе!“ Съгласихме се на тези условия и той продължи: „Синове мои! Трябва да знаете, че съкровището на Шамардал е под властта на синовете на Червения цар. Баща ви сподели с мене, че се е опитвал да отвори това съкровище, но не е успял, а децата на Червения цар са избягали в едно блато в Египетската земя на име Карун. Там са се и установили. Той ги е открил и в Египет, но не е успял да стигне до тях — те се криели в блатото, а то било вълшебно. Върнал се победен, не стигнал до съкровището на Шамардал. След като не успя да вземе съкровището, той дойде при мен и ми се оплака. Направих пресмятания и видях, че това съкровище се открива само пред един момък — египтянин на име Джаудар бен Омар, и само с негова помощ може да се уловят синовете на Червения цар. Той е рибар и срещата с него ще стане при блатото Карун. Магията ще стане само ако Джаудар завърже ръцете на късметлията, който трябва да се хвърли в блатото и да се сбие със синовете на Червения цар. Онзи, който има късмет, ще ги улови, а който няма — краката му ще се покажат над водата и той ще се удави. Късметлията ще изплува с ръцете нагоре — тогава Джаудар трябва да му хвърли мрежата си и да го измъкне от блатото!“ „Ще отидем, пък ако ще и да загинем!“, казаха двамата ми братя. „И аз ще отида!“, добавих аз, а четвъртият ни брат, който е преоблечен сега като евреин, заяви: „Аз пък нямам такова желание!“ Договорихме се с него да отиде в Египет преоблечен като еврейски търговец и ако някой от нас умре, той да прибере мулето му и да плати сто динара. Когато при тебе дойде първият ни брат, синовете на Червения цар го убиха. Те убиха и втория ни брат, но мен не можаха и аз ги улових!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

— Къде са синовете на Червения цар, щом си ги уловил? — запитал Джаудар.

— Това са ифрити в образа на риби! Но ти трябва да знаеш, Джаудар, че съкровището може да се открие само пред твоето лице! Ще се съгласиш ли да отпътуваш с мен до градовете Фес и Мекнес и да отвориш съкровището! Ще ти дам каквото поискаш!

— Но на мой гръб са майка ми и братята ми, аз съм, който ги изхранва! — възпротивил се Джаудар. — Кой ще им даде хляб, ако тръгна с тебе?

— Доводът ти не е основателен! — възразил мароканецът. — Ако става въпрос за харчлък, аз ще дам хиляда динара! Дай ги на майка си да ги харчи, докато се върнеш. За четири месеца ще се прибереш!

Човекът извадил хиляда динара, момъкът ги взел, отишъл при майка си, разказал й какво му се било случило с мароканеца, и рекъл:

— Вземи, мамо, тези хиляда динара, харчи от тях за себе си и за братята ми! Аз ще отида с мароканеца към Мароко, но ще се върна с много хаир!

Простил се Джаудар с майка си и отишъл при мароканеца Абдул Самад. Яхнал второто муле и двамата пътували до мръкване. Огладнял, но пък не видял мароканецът да е взел нищо за ядене.

— Хаджи! — заговорил го той. — Ти май забрави да вземеш нещо за хапване за из път!

Онзи го изгледал от гърба на мулето и рекъл:

— Отвържи дисагите! — и когато Джаудар ги отвързал, добавил: — Какво ти се яде, братко?

— Хляб и сирене!

— Хляб и сирене не са достойни за тебе! Поискай нещо по-хубаво! Обичаш ли варено пиле?

— Да!

— Обичаш ли ориз с мед?

— Да!

Той му изброил двайсет и четири гозби и Джаудар си помислил: „Този трябва да е луд! Откъде ще ми донесе гозбите, които ми изрежда? Нито огнище има, нито готвач! Я да му кажа аз — стига толкова!“ И казал:

— Стига толкова! Само ще ми расте ищахът с разни гозби, а няма да видя нищо!

— Всичко ще получиш, Джаудар! — казал мароканецът.

Бръкнал той в дисагите и измъкнал от там златен поднос с две варени пилета. Бръкнал с другата си ръка и измъкнал поднос с кебап. И така вадел, докато измъкнал двайсет и четирите гозби, и му рекъл: — Яж, нещастнико!

— Господине — казал Джаудар, — ти май си направил от тези дисаги готварница, пълна с готвачи!

— Те са вълшебни и си имат слуга! — отговорил мароканецът. — Дори на всеки час да искаме по сто ястия — слугата начаса ще ги приготви и донесе!

Хапнали и се наситили, после мароканецът върнал подносите в дисагите, извадил стомна с вода, двамата си пийнали, измили се, произнесли молитвата си, човекът върнал стомната обратно, прибрал и двете сандъчета, качил всичко на мулето, яхнал го и рекъл:

— Качвай се и да тръгваме! А ти знаеш ли, Джаудар, колко път сме минали от Египет до тук? Мулетата под нас са мариди! Те минават за ден разстояние от година, но за да не се плашиш, сега вървят по-бавно!

Качили се пак на мулетата и продължили пътя си към Мароко. Когато се мръквало, човекът вадел от дисагите вечеря, когато се съмвало — вадел закуска. Така пътували четири дни и всичко, което Джаудар си поисквал, мароканецът го вадел от дисагите. На петия ден стигнали Фес и Мекнес. Влезли в града и всеки, когото срещнели, започвал да поздравява мароканеца и да му целува ръка. Стигнали до някакви порти и Абдул Самад почукал на тях. И ето че те се отворили и от там се показала мома като месечина.

— Рахма, дъще, отвори! — казал мароканецът.

Тя влязла пред тях, като разлюляла полите си. Умът на Джаудар полетял подире й и той си рекъл: „Тя е само царска щерка!“ Отворила дъщерята двореца, мароканецът снел дисагите от мулето. Изведнъж земята се разцепила, мулето потънало в нея и тя пак се събрала над него.

Влязъл Джаудар в двореца и се зачудил на многото великолепни мебели, на уредбата и надписите със скъпоценни камъни и метали. Седнал и Абдул Самад и разпоредил на дъщеря си:

— Дъще, донеси ми вързопа!

Тя донесла вързопа и го сложила пред баща си. Той го отворил, извадил от там дреха, която струвала хиляда динара, и рекъл:

— Облечи я, Джаудар, и я носи със здраве!

Облякъл я Джаудар и заприличал на цар от Мароко. А мароканецът поставил дисагите пред себе си…

* * *

Но ето вече утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че мароканецът пъхнал пак ръка в дисагите и наизваждал множество тепсии с различни гозби в тях.

— Заповядай, хапни и ни извини, защото не знаем какви гозби обичаш! — рекъл той. — Кажи какво предпочиташ, и веднага ще ти го доставя!

— За бога, хаджи! — казал Джаудар. — Аз обичам всякакви гозби и от никаква не се отказвам!

Така Джаудар останал при мароканеца двайсет дни. Всеки ден той го обличал в различни дрехи и вадел гозби от дисагите. Абдул Самад не купувал нито месо, нито хляб, в дома нищо не се готвело, той вадел всичко, от което имали нужда, от дисагите. На двайсет и първия ден рекъл:

— Хайде да вървим, Джаудар! Това е предопределеният ден, когато ще се отвори съкровището на Шамардал!

Двамата тръгнали на път, като яздели по едно муле. Излезли от града, стигнали някаква река, в която течала буйна вода. Слязъл Абдул Самад и рекъл:

— Слизай, Джаудар! Ела тук!

Джаудар седнал до него. Мароканецът извадил тепсиите с ястията и се нахранили. После взел сандъчетата и прочел над тях някакви заклинания. Те се разделили на парчета и между тях се показали двата вързани джина.

— Милост, вълшебник на световете! — викали те. — Какво искаш от нас?

— Искам или да ви изгоря, или да ми обещаете, че ще отворите съкровището на Шамардал! — казал мароканецът.

— Обещаваме ти да отворим съкровището — достатъчно е да доведеш тук Джаудар, рибаря! Съкровището се отваря само пред неговия лик! В него може да влезе само Джаудар бен Омар!

— Доведох тогова, когото искате! Ето го тук — чува ни и ни вижда! — отговорил Абдул Самад.

Двата марида дали обет, че ще отворят съкровището, и мароканецът ги освободил. Той извадил жезъл и скрижали от червен халцедон, стиснал ги в шепа, стъкнал огнище, сложил в него малко въглища, духнал в него и пламнал огън, измъкнал благовония и рекъл:

— Джаудар, аз ще произнасям заклинанията и ще сипвам благовония. Започна ли заклинанието, няма да мога да говоря повече, защото заклинанието ще се развали. Затова искам сега да те науча какво да правиш, за да стигнеш до онова, което търсим. Трябва да знаеш, че когато започна да хвърлям благовония в огъня, водата в реката ще пресъхне. Ще се покаже златна врата колкото градски порти с две метални халки на нея. Иди и леко чукни веднъж. Изчакай и чукни втори път, но по-силно от първия. Пак изчакай и чукни последователно три пъти! Ще чуеш глас: „Кой по вратата на съкровището чука! Щом не знае заклинанията, той няма място тука!“ А ти отговори: „Аз съм Джаудар бен Омар, рибарят!“ Вратата пред тебе ще се отвори, ще излезе човек с меч и ще ти каже: „Щом ти си този човек, наведи глава да я отсека!“ Ти наведи глава пред него и не се бой. Вдигне ли да те удари с меча си, ще го видиш паднал пред тебе и след миг ще разбереш, че е бил същество без душа! Нищо лошо няма да ти се случи! Но ако му се противопоставиш, ще те убие! После влез и отново ще видиш врата. Почукай и ще излезе мъж, яздещ лъв с копие на рамо. „Какво те е довело до това място, където не е стъпвал нито човек, нито джин?“, ще те запита той и ще размаха копието. Ти му разкрий гърдите си да те удари и той начаса ще падне — ще се убедиш, че е бил тяло без душа! Противиш ли се — ще те убие…

* * *

Но ето вече утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

После шейх Абдул Самад продължил обясненията си:

— След това ще стигнеш до четвъртата врата. Почукай и тя ще се отвори. Ще изскочи огромен лъв, ще се втурне срещу теб, ще отвори паст да те изяде. Стигне ли до тебе, подай му ръка и той начаса ще падне и нищо няма да ти стори! После влез през петата врата. Ще излезе черен роб и ще те запита: „Кой си ти?“ А ти му отговори: „Аз съм Джаудар!“ А той ще ти рече: „Щом си този човек, отвори шестата врата!“ Ти пристъпи към вратата и кажи: „Ти, Айса, кажи на Муса да отвори вратата!“ Тогава вратата ще се отвори. Влез и ще видиш два змея. Всеки ще отвори паст и ще те нападнат. Протегни им ръцете си! Всеки ще захапе по една ръка и начаса ще падне мъртъв! Не го ли направиш — ще те погубят! От там влез в седмата врата. Там ще излезе майка ти и ще ти каже: „Добре си дошъл, синко, ела да те поздравя!“ А ти й викни: „Стой далече от мене и се събличай!“ „Синко!“, ще ти рече тя. „Аз съм твоята майка, аз съм те кърмила и възпитавала, как така ще се събличам гола пред тебе!“ А ти й викни: „Ако не се съблечеш — ще те убия!“ Обърни се надясно — там ще видиш меч. Вземи го, извади го и настоявай да се съблече. Тя ще се опита да те измами, за да се смилиш над нея, но ти не проявявай милост. Всеки път, щом свали нещо от себе си, настоявай: „Съблечи останалото!“ И продължавай така, докато не свали всичко от себе си и не падне мъртва. Тогава ти ще си обезсилил всички магии и ще си сигурен, че си останал жив. Влез в съкровищницата и ще видиш в нея много злато. Не обръщай внимание на нищо! По средата на срещната стена ще видиш килер, прикрит със завеса. Отвори завесата и ще видиш вълшебника Шамардал да седи на златно кресло, на главата му — нещо кръгло, светло като луна. Това е Дискът на съзвездията. Вълшебникът е въоръжен с меча, на пръста му е печатът, на шията му виси на верига паничката с мазилото. Донеси ми тези четири неща! А забравиш ли нещо от това, което ти разказах, не ме ли послушаш — ще съжаляваш! Боя се за тебе!

Разправят, царю честити, че Абдул Самад повторил съветите си, потретил ги, почетвъртил ги, докато Джаудар рекъл:

— Запомних! Но кой може да противостои на магиите, за които ми разказа, и да изтърпи подобни велики ужаси!

— Не бой се, Джаудар! — рекъл мароканецът. — Всичко това са призраци без души!

Абдул Самад започнал да хвърля благовония в огъня и да произнася заклинания. Ето че водата се отдръпнала, показало се дъното на реката, а там — вратата на съкровищата. Пристъпил момъкът към нея, почукал, както го били научили, и чул глас:

— Кой по вратата на съкровището чука? Щом не знае заклинания, той няма място тука!

— Аз съм Джаудар бен Омар! — отговорил момъкът.

Вратата се отворила, излязъл човек с изваден меч и викнал:

— Наведи си главата да я отсека!

Навел Джаудар глава, човекът замахнал да го удари и паднал мъртъв. После и пред втората, и пред следващите врати станало така, както му бил казал мароканецът. Когато паднали заклинанията на седемте порти, пред него се появила майка му и рекла:

— Здравей, синко! Аз съм твоята майка, която те е кърмила и възпитавала, след като девет месеца те е носила в утробата си!

— Съблечи се! — викнал момъкът.

— Ти си ми син, как така ще се събличам пред тебе! — възкликнала тя.

Той протегнал ръка, грабнал меча, извадил го от ножницата и викнал:

— Съблечи се, иначе ще ти отсека главата! — тя снела нещо от себе си, а той пак я заплашил: — Събличай останалото!

Тя пак снела нещо от себе си. И така продължили, докато на нея останала само една дрешка.

— Синко! — възкликнала тя. — От камък ли ти е сърцето, че ме правиш за срамотите!

— Добре де, не събличай тази! — съгласил се той.

При тези думи тя викнала:

— Той сбърка, бийте го!

Нахвърлили се върху му пазачите на съкровището, били го, блъснали го и го изхвърлили от вратата на съкровището, която се затворила както преди. Грабнал го мароканецът, потекли водите на реката както преди. Мароканецът се замолил на бога да спаси живота на Джаудар. Той дошъл на себе си.

— Какво си направил, нещастнико? — запитал Абдул Самад.

— Минах през всичките препятствия! — отговорил момъкът. — Но щом стигнах до майка ми, помежду ни започна голям спор. Тя започна да съблича дрехите си, докато накрая й остана само една. Замоли ме да не я позоря, аз се смилих и й оставих тази дреха, а тя викна: „Той сбърка, бийте го!“ Така ме набиха, че едва не умрях, изхвърлиха ме и повече не помня нищо!

— Нали ти казах, че не бива да грешиш! — възкликнал мароканецът. — Ако се бе съблякла, щяхме да постигнем каквото желаем! Сега ще поживееш при мене, пък ще видим догодина на същия ден!

Върнали се в град Фес. Останал там Джаудар, хубаво си хапвал и пийвал, всеки ден го обличали в нова дреха, от скъпа по-скъпа, но ето че минала година и пак настъпил същият ден. Тогава мароканецът рекъл:

— Нароченият ден дойде! Да вървим!

Двамата излезли от града, стигнали реката. Мароканецът разгънал софрата, обядвали, пак извадил скрижалите, запалил огъня, измъкнал благовонията и рекъл:

— Джаудар, искам да ти дам наставления!

— Хаджи! — рекъл Джаудар. — Ако съм забравил боя, ще съм забравил и наставленията!

— Пази си живота! Не си въобразявай, че онази жена е твоята майка! Тя е сянка, приела образа на майка ти! Иска да те оплете. И ако предния път успя да се измъкнеш жив, този път, ако сбъркаш, ще те изхвърлят мъртъв!

Мароканецът сложил благовонията в огъня и заговорил заклинанията. Реката пресъхнала, Джаудар пристъпил към портата, почукал и тя се отворила. Преминал успешно седемте клопки, докато стигнал при майка си, и тя рекла:

— Здравей, синко!

— От къде на къде ще съм ти син, проклетнице! — викнал Джаудар. — Събличай се!

Тя въртяла, сукала, залъгвала го, събличала това-онова, докато й останала само една дреха.

— Събличай я, проклетнице! — викнал й той.

Накрая тя съблякла и тази дреха и се превърнала в сянка без душа. Влязъл Джаудар в стаичката и видял злато, което не може да се премери. Продължил, влязъл в килера и там видял Шамардал седнал на трон, с меч, печатът бил на ръката му, паничката — на гърдите му, а Диска на съзвездията — на главата му. Момъкът пристъпил напред, взел печата, откачил меча и паничката, снел от главата му диска и излязъл. И още не бил излязъл, когато пазачите наизскачали, започнали да го удрят и пляскат и да викат:

— Добро да ти донесе онова, което взе, Джаудар!

И така той вървял между двете редици, които го биели и викали, не изпуснал нищо, измъкнал се от съкровищницата и дотичал до мароканеца. Спрял той да произнася заклинания и да хвърля благовония, скочил, прегърнал го, поздравил го. Джаудар му предал четирите неща. Абдус Самад ги взел. Двамата се върнали в град Фес. Там мароканецът измъкнал вълшебните дисаги, извадил тепсии с най-различни гозби, подредил софра и рекъл:

— Яж, братко Джаудар, яж!

Ял Джаудар, докато се наситил, изпразнил съдържанието на всичките тепсии и мароканецът върнал празните в дисагите, а после рекъл:

— Джаудар, ти остави страна и близки заради мене, изпълни желанието ми и затова си в дома ми на особена почит! Поискай каквото ти се ще, нека Аллах ти го даде чрез мене! Искай, не се срамувай, ти го заслужаваш!

— Господине! — рекъл Джаудар. — Искам от Всевишния, а след него и от тебе онези дисаги!

— Донесете дисагите! — викнал Абдул Самад. — Вземи ги, нека те да са ти платата! И друго да беше поискал, и него щях да ти дам! Тези дисаги ще ти помогнат при изхранването! Ти си изморен, пък аз ти обещах да те върна в страната ти със спокойна душа! Тези дисаги ще те хранят! Трябва да знаеш как да се обръщаш с тях — трябва да бръкнеш и да си речеш: „Заклевам те във всичките имена, слуга на тези дисаги, дай ми сега еди-коя си гозба!“ И слугата сам ще ти даде каквото поискаш. Но аз ще ти дам и други, пълни със злато и скъпоценности, и ще те заведа в родината ти! — той извикал един роб с муле, напълнил едната страна на дисагите върху него със злато, а другата — със скъпоценни камъни, метнал ги и рекъл: — Яхни това муле, робът ще го води отпред и ще му показва пътя, докато стигнете пред твоя дом! Стигнеш ли — разтовари и му дай мулето да го върне. Но не казвай на никого тайната си!

Натоварил дисагите на гърба на мулето, той го яхнал и робът тръгнал отпред. Пътували един ден и една нощ и на утрото стигнали пред Баб ан-Наср. Там Джаудар зърнал майка си, която седяла и просела. Джаудар скочил от мулето и се хвърлил към нея. Щом го зърнала, тя заплакала. Той я качил на мулето и го повел към дома им. Слязла майката, той разтоварил дисагите и оставил мулето на роба.

Домъчняло на Джаудар, че майка му била стигнала до просия, и я запитал:

— Майко, добри ли са братята ми?

— Добри са! — отговорила тя.

— А защо просиш по улиците?

— От глад, синко!

— Но нали ти оставих сто динара първия ден, сто динара втория ден и още хиляда динара, преди да тръгна!

— Те ме заплашиха, синко, и ми ги взеха, а после ме прогониха! Бях много гладна и затова тръгнах да прося!

— Майко! — рекъл Джаудар. — Вече не се бой, аз се върнах! И никога не ги кори! Тези дисаги са пълни със злато, скъпоценни камъни и още много и много блага!

— Ти да си щастлив, синко! — казала майката. — Но ми дай нещо да хапна, че от три дни не съм яла!

— Дадено, майко! — засмял се Джаудар. — Кажи какво ти се яде, и аз веднага ще ти го доставя! Няма нужда да го купуваме от пазара, няма нужда и някой да ти го наготви!

— Синко, каквото и да дадеш, все от полза ще е!

— Добре! Ама когато нещо го няма, човек се съгласява и с малкото, но когато го има, иска да си хапне нещо хубаво! Аз имам — а ти само казвай какво ти се иска!

— Ами топъл хлебец, синко, с парче сиренце!

— Майко, на тебе ти подхождат варено месо, варени кокошки, подлютен ориз, наденици, пълнена глава в шкембе, печено агнешко, яребици на шиш, кунафа с орехи, пчелен мед, захар, кадаиф, баклава!

— Защо ми говориш за такива скъпи неща? Кой знае колко струват? И кой ли пък знае как се приготвят?

— Заклевам се, че ще те нахраня с всичко, което ти изброих! Подай ми онези дисаги! — помолил я той.

Тя му донесла вълшебните дисаги, надникнала в тях, видяла, че са празни, и му ги подала. А той започнал да бърка и да вади пълни тепсии, докато извадил всичко, което бил изброил.

— Синко! — рекла майката. — Тези дисаги са малки. Бяха празни, нищо нямаше в тях, пък ти измъкна от вътре всичките тези тепсии. Кажи ми истината, къде бяха те?

— Майко! — отговорил Джаудар. — Тези дисаги ми ги даде мароканецът. Те са вълшебни и си имат слуга. Щом човек си поиска нещо от него, той произнася заклинание: „Слуга на тези дисаги, дай ми еди-какво си!“ — и той му го дава!

— Да си пожелая ли нещо и да бръкна сама? — запитала тя.

— Ами бръкни!

Жената бръкнала с ръка в дисагите и рекла:

— Слуга на тези дисаги, дай ми пълнена яребица!

Забелязала, как тепсията издува дисагите, бръкнала, взела я и видяла в нея прекрасна пълнена яребица. Поискала си и хляб, после — други гозби, които й хрумнали.

— Майко! — казал Джаудар. — Като се нахраниш, изпразни остатъците в други чинии и върни всичко празно в дисагите! И ги пази! — тя взела дисагите и ги скрила в килера. — Майко! — рекъл пак Джаудар. — Моля те пази тайната, нека остане само за тебе! Всеки път, когато имаш нужда от нещо за ядене, изваждай си го от дисагите! Помири се с братята ми и ги храни независимо дали съм тук или не!

Още докато се хранели — ето ти ги и двамата му братя. Те научили новината за завръщането на брат си от един човек от махалата, който им казал:

— Брат ви се върна — яздеше муле, слуга вървеше пред него и бе облечен в дреха, каквато не сте и сънували!

— Ех, да не бяхме гневили майка си! — рекъл единият. — Тя сигурно ще му разкаже какво сме й сторили, и ще ни опозори пред него!

— Майка ни е милозлива! — рекъл другият. — Пък и да му разкаже, какво толкова — той е още по-милозлив! Ако му се извиним — ще приеме извинението ни!

Влезли те, Джаудар им станал на крака, поздравил ги най-топло и рекъл:

— Сядайте и се хранете!

Те седнали и започнали да ядат. Яли, що яли — наситили се.

— Братя! — казал Джаудар. — Съберете останалото ядене и го раздайте на бедняците!

— Ама, братко — възкликнали те, — нека да остане нещо и за вечеря!

— На вечеря ще ви дам още повече! — казал той.

Раздали остатъците от яденето и казвали на всеки бедняк, който получавал дела си:

— Вземай и яж до насита!

После върнали тепсиите и Джаудар рекъл на майка си:

— Прибери ги в дисагите!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се мръкнало, Джаудар влязъл в килера, където били дисагите, измъкнал от тях четирийсет вида гозби, седнал при братята си и рекъл на майка си:

— Хайде сега да вечеряме!

Тя излязла и намерила тепсиите вече пълни. Когато се навечеряли, Джаудар рекъл:

— Вземете и нахранете бедните и нещастните!

Събрали останалите гозби и ги раздали. След вечеря Джаудар измъкнал сладкиши, всеки хапнал каквото най-много му харесвало, и накрая той казал:

— Нахранете и съседите!

Същото се повторило на другия ден на закуска. Така живели десет дни, докато Салим рекъл на Селим:

— Абе каква е цялата тази работа? Брат ни слага сутрин като за гости, на обяд — като за гости, на вечеря — пак като за гости. Което остава — раздава го на бедните! Това го правят само султаните! Откъде му се е паднал този късмет? Ние да не сме просяци да ни храни така с разните му гозби и сладкиши! Раздава всичко на бедни и нещастници, а не сме го виждали нито да купи нещо, нито да запали огън, няма нито готварница, нито готвач!

— За бога, не знам! — отговорил Селим. — Кой ще ни каже каква е цялата тази работа?

— Само майка ни! — рекъл Салим.

Влезли при майка си, докато брат им не си бил у дома, и й рекли:

— Гладни сме, мамо!

— Доволни ще останете! — казала тя.

Влязла в килера, взела дисагите, поискала това-онова от техния слуга и получила топли гозби.

— Майко! — рекли братята. — Тези гозби са топли, а ти нито огън пали, нито готви!

— То е от дисагите! — рекла тя.

— А какви са тези дисаги?

— Те са вълшебни! Всичко се иска от техния слуга! — тя им разказала кое какво е, и ги предупредила: — Само пазете тайната!

— Ще пазим тайната, майко! — рекли братята. — Ти само ни разкажи как става цялата работа!

Тя им разказала, те запротягали ръце към дисагите и заизваждали каквото им се приискало, без брат им да знае. И когато проумели що за дисаги са това, Салим казал на Селим:

— Братко! Докога ще стоим пред Джаудар, сякаш сме му слуги и се храним от неговата милостиня? Да измислим нещо, да му вземем тези дисаги! Да продадем Джаудар на началника на пристана в Суец! Ще отидем двамата при него и ще го поканим на гости заедно с двамина от стражите му! Каквото аз кажа за Джаудар, ти ще го потвърждаваш, а после ще измислим какво да направим!

Така се договорили да продадат брат си. Отишли при началника на пристана в Суец и рекли:

— Началнико, носим ти нещо, което ще те зарадва!

— За добро да е! — отговорил той.

— Ние сме двама братя! — заразказвали Салем и Селим. — Имаме един непокорен брат, добро от него не сме видели! Умря баща ни, остави ни малко пари, разделихме си имота, взе той своята част от наследството и го пръсна в разврат! Когато обедня, клекна пред нашата порта, взе да ни притиска и да твърди, че сме били несправедливи към него. Рече ни: „Вие ми отнехте и моите, и бащините ми пари!“ Ходихме при разни управници и кадии, сума пари загубихме. Той поизчака, пак се заоплаква — и така, докато съвсем обедняхме! Не ни връщай, ние страдаме от него и те молим да го купиш!

— Можете ли да ми го доведете? Аз бързо ще го пратя на някой кораб в морето! — казал началникът.

— Не можем да го доведем! Ти ще бъдеш наш гост! Доведи със себе си двама стражи, но те не бива да влизат вътре. Щом заспи, петимата ще го хванем, ще запушим устата му, ще го понесем, ще го измъкнем от къщата, пък ти после прави с него каквото искаш!

— Продайте ми го за четирийсет динара! — съгласил се началникът.

— Добре! — рекли братята. — След залез-слънце ела в махалата, там един от нас ще те чака!

Двамата братя се върнали при Джаудар и Салим пристъпил към него:

— Какво ти е, братко? — запитал го Джаудар.

— Имам един приятел! — заговорил Салим. — Докато те нямаше, много пъти ме е канил на гости! Правил ни е хиляди добрини! Днес той ме покани, пък аз му рекох: „Не мога да дойда без брат си! А той ми отговори: «Вземи го със себе си!» «Няма да се съгласи!», отговорих му аз. Ще каже ти да му гостуваш с брат си!“ Братята му бяха с него, така че поканих и тях. Мислех — ще ги поканя, а те ще откажат! Но приятелят ми се зарадва и рече: „Чакай ни до Баб Зауия!“ Не ми се щеше да идва, срам ме беше от тебе, но станалото — станало! Нека да ни гостуват тази вечер! Пък ако не си съгласен, ще ги поканя в дома на съседите!

— Как така ще ги каниш в дома на съседите! — възразил Джаудар. — Нима нашата къща е тясна? Нима нямаме с какво да ги нахраним? Нима нямаме хубави гозби и сладкиши! Щом искаш да доведеш някого и мен ме няма, просто помоли мама да ти донесе повече гозби! Иди и го доведи, пък дано това ни донесе благодат!

Салим отишъл след залез-слънце при Баб Зауия и ето че тримата дошли. Въвел ги той в къщата, Джаудар, щом ги видял, възкликнал:

— Добре сте дошли!

Подредил ги да седнат, забавлявал ги, без да знае какво били му намислили. Поискал вечеря от майка си, а тя започнала да вади от дисагите. Донесла четирийсет гозби, всички яли до насита. Вдигнали софрата, а моряците все си мислели, че всичко това е от Салим. Минала първата третина на нощта. Салим прислужвал, а Селим и Джаудар седели, докато им се приспало. Джаудар се изправил и без да подозира нещо, се прибрал да поспи. Тогава петимата се нахвърлили върху него. Той даже не успял да се събуди, когато се озовал с кърпа в устата. Вързали го, понесли го, измъкнали го от къщата и го препратили в Суец. Там оковали нозете му и той мълчаливо и примирено заработил в пристана. Така минала цяла година.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, братята отишли при майка си и й рекли:

— Майко, брат ни Джаудар май е отпътувал с гостите! Заминал е в чужбина, докато сме спели! Те бяха мароканци и той искаше да търси с тях някакви съкровища! Чухме да говорят за това и те му казаха: „Ще те вземем с нас и ще открием съкровището!“

— Може и да е тръгнал с тях! — рекла майката. — Той е късметлия, сигурно много хаир пак ще ни донесе!

Тя заплакала, мъчно й станало за раздялата, а братята викнали:

— Нещастнице, защо най-много обичаш Джаудар? Нас защо пренебрегваш? Има ли ни, няма ли ни — нито ще ни се зарадваш, нито ще се натъжиш! Не сме ли и ние твои синове като него!

— Синове сте ми, но сте проклети! — отговорила тя. — Откакто е умрял баща ви, добро от вас не съм видяла! А от Джаудар видях! Той ме приюти и нахрани, грижи се за мен… Имам право да плача, защото хаирът, който носеше, бе не само за мен, но и за вас!

Те я наругали, набили я. Влезли, започнали да търсят дисагите, намерили ги, взели скъпоценностите, прибрали златото, задигнали и вълшебните дисаги и викнали:

— Това са бащини ни пари!

— Не са, за бога! — викнала майката. — Това са парите на брат ви Джаудар, той ги донесе от страната на мароканците!

Разделили си братята имането, но се скарали за вълшебните дисаги.

— Аз ще ги взема! — викал Селим.

— Не, аз ще ги взема! — възразявал Салем. Двамата заспорили, а майката им рекла:

— Синове мои! Вие си разделихте дисагите със скъпоценностите и златото, но тези не се делят и с пари не се оценяват! Скъсате ли ги на две — край с вълшебството им! Оставете ги на мен! Аз ще вадя от тях каквото трябва за ядене. Пък вие ще решите дали ще ми давате по някоя дреха да се облека! Синове сте ми, майка съм ви! Нека си останем така, боя се, че щом се върне брат ви, ще се изложим пред него!

Те не се вразумили от думите й. Дочул ги един стрелец от царската стража, който бил на гости в съседна къща, чийто прозорец бил отворен. Когато се съмнало, този стрелец влязъл при царя. Царят на Египет по това време се казвал Шамс ад-Даула. Стражникът му разказал какво бил чул. Изпратил царят да му доведат братята на Джаудар. Довели ги, той ги подложил на мъчения, те изказали всичко и царят прибрал двата чифта дисаги и затворил братята в зандана, като определил ежедневна плата на майката, колкото да й стига.

А Джаудар работил цяла година на пристана в Суец, след това отплавал с някакъв кораб. Вдигнала се буря, корабът се разтрошил и всички потънали в морето. Само Джаудар успял да се добере до суша. Стигнал той до брега, вървял, що вървял и спрял до стан на араби бедуини. В стана имало един търговец от Джедда, който се смилил над него и рекъл:

— Ще работиш ли при мен, египтянино? Аз ще те обличам, ще те храня и ще те отведа с мен в Джедда!

Съгласил се Джаудар, започнал да работи с него и двамата поели на път. Стигнали Джедда, после с търговеца отишли на хаджилък в Мека. И там — ето го насреща му приятеля му мароканец Абдул Самад. Щом го зърнал, той го поздравил, разказал му какво му се било случило. Мароканецът го взел със себе си, въвел го в дома си, поставил го на най-почетното място. После пръснал купчина пясък, погледнал в нея каква е съдбата на братята му, и рекъл:

— Джаудар, ето какво се е случило с братята ти… — и му разказал дума по дума всичко, сякаш сам е присъствал там. — А сега лежат затворени в зандана на царя на Египет! Но тук си ми добре дошъл! Само хаир ще имаш!

— Господине — казал Джаудар, — изчакай да отида при търговеца, с който дойдох тук, да му благодаря за добрините, и после ще се върна при тебе!

Мароканецът му дал сто динара и казал:

— Иди при него, разплатете се и се върни! Хлябът е най-праведният дар, даван от порядъчните хора!

Отишъл той при търговеца и му рекъл:

— Срещнах се с брат си! Той е богат човек и много слуги си има! — после му дал двайсет динара и казал: — Освободи ме от договора с тебе!

Двамата се сбогували, Джаудар излязъл на улицата и се върнал при мароканеца. Останал при него, докато свършили всички обреди на хаджилъка. Абдул Самад му подал пръстена, който бил взел от съкровището на Шамардал, и му казал:

— Вземи този пръстен! Той ще изпълнява всяко твое желание! В него има слуга на име Раад Касиф! Каквото и да пожелаеш, от каквото и да се нуждаеш на този свят, потъркай го и слугата ще се появи! Каквото и да му наредиш — той ще го изпълни!

Потъркал той пръстена пред него, появил се слугата Раад Касиф и викнал:

— На твоите заповеди съм, господарю! Да съградя ли град разрушен или да разруша град съграден? Цар ли да убия, войска ли да разбия?

— Раад! — казал мароканецът. — От днес този мъж е твой господар, слушай го и му се подчинявай! — пуснал го да си върви и се обърнал към Джаудар: — Върни се в страната си и пази пръстена! С негова помощ ще надхитриш враговете си! Потъркай пръстена и ще се появи слугата му! Качи се на гърба му, кажи му да те отведе в страната ти и той ще те послуша!

Сбогували се, Джаудар потъркал пръстена, появил се Раад Касиф и викнал:

— На твоите заповеди съм, каквото поискаш, ще го имаш!

— Отведи ме още днес в Кайро! — казал Джаудар.

— Дадено, господарю! — отговорил джинът.

Понесъл го на гърба си, полетял, в полунощ го свалил в двора на майчиния му дом и изчезнал. Влязъл Джаудар при майка си. Щом го зърнала, тя скочила, поздравила го, разказала му какво е направил царят с братята му и с дисагите. Джаудар се развълнувал и рекъл:

— Не тъжи за изгубеното! Веднага ще ти покажа какво ще направя, и ще доведа братята си тук!

После потъркал пръстена. Появил се слугата:

— Заповядвам ти да доведеш братята ми от царския затвор! — разпоредил се Джаудар.

Джинът изчезнал в земята и излязъл от нея посред царския зандан, където Салем и Селим живеели в неописуема теснотия и големи мъки. Те вече искали да умрат и единият тъкмо казвал на другия:

— За бога, братко, дълго продължи мъката ни! Докога ще гнием в този зандан, по-добре ще е да умрем!

И точно тогава земята се разцепила, от нея изскочил Раад Касиф, грабнал ги със себе си и те изгубили свяст от големия страх. Когато дошли на себе си, видели, че са си у дома, пред тях до майка им седял брат им Джаудар и им говорел:

— Здравейте, братя! Забравихте ли ме? — те свели лице към земята и заплакали. — Не плачете! — казал Джаудар. — Дяволът и алчността ви доведоха до всичко това, но мен ме утешава историята на Юсуф — с него братята му сторили нещо по-лошо, в кладенец го хвърлили. Как можахте с мен да направите това! Аз вече съм ви простил! Добре сте ми дошли и нямайте страх от нищо!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Джаудар продължил да успокоява братята си, докато сърцата им се отпуснали. Разказал им всичко, което бил изстрадал, разказал им и за пръстена.

— Братко, прости ни и този път! — рекли двамата. — А направим ли още веднъж нещо като предишното — стори с нас каквото щеш!

— Не се бойте, но я ми разкажете какво направи с вас царят?

— Би ни, заплаши ни, затвори ни и взе двата чифта дисаги!

Потъркал той пръстена, появил се слугата. Двамата братя се изплашили, а Джаудар му разпоредил:

— Заповядвам ти да ми донесеш всички скъпоценности, всичко, каквото намериш в царската хазна. Донеси ми и вълшебните дисаги, и дисагите със скъпоценностите, които царят е взел от братята ми!

Изчезнал джинът, събрал всичко, което имало в хазната, прибрал и двата чифта дисаги, поставил всичко пред Джаудар и рекъл:

— Нищо не остана повече в хазната, господарю!

Джаудар наредил на майка си да прибере всичко, да скрие и дисагите със скъпоценностите, сложил пред себе си вълшебните дисаги и наредил на слугата:

— Заповядвам ти тази нощ, преди да се съмне, да ми построиш дворец, да го покриеш със златен варак.

— Дадено, господарю! — отговорил джинът и изчезнал.

Джаудар наизвадил от дисагите най-различни ястия, яли, пили и се веселили и накрая заспали. А през това време джинът извикал помощниците си и наредил да се построи дворецът. Едни цепели камъни, други градили, трети боядисвали, четвърти подреждали и още не било съмнало, когато дворецът бил готов. Отишъл джинът при Джаудар и рекъл:

— Господарю, дворецът е готов! Излез да го видиш!

Излезли Джаудар и всички и видели дворец невиждан, който грабвал умовете с хубавата си уредба.

— Ще живееш ли в този дворец? — запитал той майка си.

— Ще живея, синко! — отговорила тя и го благословила.

Джаудар потъркал пръстена и слугата излязъл пред него:

— Заповядвам ти да ми доведеш четирийсет хубави бели неволници, четирийсет черни неволници, четирийсет мамелюци и четирийсет роби! — разпоредил се Джаудар.

— Дадено, господарю! — отговорил джинът.

Мигом отпътувал за страните Индия, Синд и Персия. Видел ли хубава девойка — отвличал я, хубав момък — отвличал го, докато станали по четирийсет. Оставил всички в двореца, полетял към Судан и от там донесъл четирийсет красиви черни неволници и четирийсет роби. Събрал всички в двореца на Джаудар и го напълнили с народ. После му ги показал, той ги харесал и рекъл:

— Донесете на всеки от тях от най-хубавите дрехи! И още — донесете прекрасна дреха на майка ми и на мен също!

Джинът донесъл всичко, неволниците се облекли и Джаудар им рекъл, като им посочил майка си:

— Това е вашата господарка, целувайте й ръка и й служете!

После облякъл и мамелюците, и братята си. Така заприличал на същински цар, а братята му — на везири. Дворецът бил широк. В едното крило заживял Салем със своите неволници, в другото — Селим със своите неволници, а Джаудар с майка си заживял в централната част.

А през това време царският хазнадар поискал да вземе нещо от хазната. Влязъл и що да види — нищо нямало вътре, също както е казал поетът:

С медец бяха пълни пчелните килийки.

Взеха го… Останаха празните кутийки!

Викнал той високо, изтичал от хазната, като оставил вратата й отворена, влязъл при цар Шамс ад-Даула и викнал:

— О, емир на правоверните! Трябва да знаеш, че тази нощ хазната ти е била ограбена!

— Какво си направил с парите ми! — креснал му царят.

— За бога, нищо не съм направил! — проплакал хазнадарят. — Вчера влязох в нея — беше пълна, днес влязох и видях, че е празна! Нищо няма вътре! А вратата й е затворена, не е подкопавана, не е счупен катинарът й, крадци не са влизали!

Изгубил цар Шамс ад-Даула и ума, и дума. Отишъл при хазната, нищо не намерил в нея. Натъжил се царят и възкликнал:

— Кой се е намъкнал в хазната ми, без да се бои от силата ми?

Много се разгневил, излязъл от хазната и събрал дивана. Дошли и първите войскари. Всеки си мислел, че царят е гневен на него.

— Войскари! — заговорил царят. — Тази нощ хазната ми е била ограбена! Не знам кой е сторил това, ала много трябва да се бои от мене!

Зачудили се те на думите му. Само онзи стрелец, който първия път бил съобщил за Салем и Селим, казал:

— Царю на времената! Цяла нощ наблюдавах как строители дом градиха, а като се съмна, видях построен дворец невиждан! Поразпитах и ми казаха, че Джаудар се е завърнал, че е построил двореца, че имал роби и мамелюци, бил донесъл голямо имане, освободил братята си от зандана и заживял като султан!

— Я проверете в затвора! — наредил царят.

Погледнали стражите и не намерили в затвора ни Салем, ни Селим! Върнали се при царя и му съобщили.

— Враг се е появил! — викнал царят. — Който е освободил Салем и Селим от затвора, той е взел и парите ми! А това е техният брат Джаудар! Той е взел и двата чифта дисаги! Я, везире, изпрати при него един емир с петдесет войници, нека го хванат с братята му, нека запечатат цялото му имане и ми ги доведат, за да ги избеся!

— Бъди кротък, господарю! Аллах е кротък! — възразил везирът. — Той не удря роба си, дори онзи да е посегнал срещу него! Пък който, както казват, построява дворец за една нощ — срещу такъв никой на света не може да излезе! Боя се да не се случи нещо на емира, ако го пратим срещу Джаудар! Чакай сега да измисля нещо, да видим каква е тази работа и как да постигнем онова, което си намислил!

— Измисляй, везире! — разпоредил се царят.

— Изпрати някой емир да го покани при тебе на гости! — посъветвал везирът. — Когато го доведат, ти му окажи почит, покажи се любезен! Поразпитай го как е, що е, пък тогава да видим дали силата му е толкова голяма.

— Прати тогава да го поканят! — разпоредил се царят.

Везирът наредил на един емир да отиде при Джаудар и да му съобщи, че царят го кани на гости.

Този емир носел надута и глупава душа. Щом стигнал до двореца, забелязал един евнух, който седял в кресло пред портата. Когато стигнал до него, той не се изправил на крака, макар че емирът водел със себе си петдесет мъже.

— Ей, роб, къде е господарят ти? — викнал емир Осман.

— В двореца! — отговорил робът и продължавал да си седи.

Разгневил се емирът, разкрещял се:

— Презрян роб! Как не те е срам! Аз ти приказвам, а ти си седиш седнал?

— Махай се и много не приказвай! — казал евнухът.

Емирът се разгневил, измъкнал копието, понечил да промуши евнуха, без да знае, че това е шейтан. А той, щом видял, че оня насочва копието, спуснал се към него, отнел му оръжието и го ударил с него. Когато видели, че бият господаря им, петдесетимата измъкнали мечове, понечили да погубят роба, а той им викнал:

— Аха, и мечове вадите, кучета такива!

Скокнал и срещу всеки, който насочвал острие към него, той обръщал острието и нападателят падал в кръв. Така ги победил. Тогава се върнал и си седнал в креслото, сякаш нищо не било станало…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че емир Осман и дружината му се върнали пребити, застанали пред цар Шамс ад-Даула и му разказали какво им се било случило. Гняв обзел царя и той изкрещял:

— Сто души да отидат срещу него!

Изпратили сто души, сблъскали се те с евнуха, той застанал насреща им и всички се разбягали. Върнали се мъжете, застанали пред царя и му рекли:

— Избягахме, царю на времената! Страх ни е от него!

— Двеста да отидат! — креснал царят.

Отишли двеста души, евнухът ги набил и те избягали. Тогава царят викнал на везира си:

— Нареждам ти, везире, да отидеш с петстотин мъже, доведи ми бързо този евнух заедно с господаря му Джаудар и двамата му братя!

— Царю на времената! — рекъл везирът. — Нямам нужда от войници! Ще отида сам и без оръжие!

Оставил везирът оръжието си, облякъл бяла дреха, взел в ръцете си броеница и тръгнал сам. Стигнал до двореца на Джаудар, видял евнуха, който седял пред него, пристъпил към него без оръжие, седнал учтиво до него и рекъл:

— Мир вам!

— И на тебе мир, човешка твар! — отговорил робът. — Какво искаш?

Щом чул думите „човешка твар“, везирът разбрал, че пред него седи джин, разтреперил се и рекъл:

— Дали господарят ти Джаудар е тук?

— Да, в двореца е! — отговорил пазачът.

— Моля те, иди при него и му предай, че цар Шамс ад-Даула го кани на гости, приготвя му богата трапеза, праща му поздрави и му съобщава, че ще е чест за дома му, ако той му погостува!

— Ти постой тук, ще му съобщя! — рекъл слугата.

Везирът учтиво изчакал, а джинът влязъл в двореца и съобщил на Джаудар:

— Трябва да знаеш, господарю, че царят изпрати да те прибере един емир, и аз го набих. С него имаше петдесет мъже — и тях набих! После изпрати сто мъже — и тях набих! След това изпрати двеста мъже — и тях набих! Накрая изпрати везира си без оръжие и те кани на гости да си хапнеш при него! Какво ще отговориш?

— Доведи везира при мене! — рекъл Джаудар.

Джинът излязъл от двореца и казал на везира:

— Везире, ще влезеш ли да поговориш с господаря ми?

— Разбира се! — отговорил везирът.

Станал той, влязъл при Джаудар и видял, че е по-величествен и от цар, че седи на постелки, каквито никой цар не може да си позволи.

— Защо си дошъл, везире? — запитал Джаудар.

— Твоят възлюблен цар Шамс ад-Даула ти праща поздрави и жадува да зърне лика ти! — отговорил везирът. — Подготвил ти е голямо угощение!

— Предай му поздрава ми! — отговорил Джаудар. — Предай му, че аз го каня да дойде при мене! — измъкнал пръстена, потъркал го, появил се слугата и той му наредил: — Донеси ми една от най-красивите дрехи! — а когато джинът я донесъл, рекъл: — Облечи това, везире! Иди и съобщи на царя каквото ти казах!

Тръгнал си везирът облечен в дреха, каквато през живота си не бил носил, влязъл при царя, разказал му за Джаудар и рекъл:

— Джаудар те кани на гости!

Яхнал царят жребеца си, повел войскарите си и всички тръгнали към дома на Джаудар. А през това време той наредил на своя марид:

— Доведи помощниците си ифрити! Да бъдат с образи на хора войници, да се подредят в двора така, че царят да ги види и да го дострашее!

Джинът му довел двеста войници, въоръжени с великолепно оръжие, силни и едри. Когато царят пристигнал и ги видял, сърцето му трепнало от страх. Влязъл той в двореца и там заварил Джаудар да седи в красиво кресло. Поздравил го царят и застанал прав пред него. Джаудар не станал на крака, не му посочил място, не го поканил да седне, а го оставил прав. Страх обзел царя, нито можел да седне, нито да излезе. Помислил си: „Ако го беше страх от мене, нямаше така да ме остави без внимание! Пък може и да ме наказва за онова, което направих с братята му!“ Накрая Джаудар рекъл:

— Царю на времената! Нима подхожда на такива кат вас да измъчват хората и да им присвояват парите?

— Прости ми, но алчността ме принуди да сторя това! — отговорил царят. — Пък ако има грешка, има и прошка!

— Аллах да ти прости! — рекъл Джаудар.

Разрешил му да седне, дарил го със скъпи дрехи, наредил на братята си да сложат трапеза. Когато се нахранили, облякъл богато и царската свита, оказал почит на всички. Накрая им разрешил да си тръгнат по живо, по здраво.

Царят започнал всеки ден да го навестява, дори дивана си започнал да свиква само при него. Между двамата се възцарили дружба и приятелство. Така живели известно време. Един ден царят извикал везира си и му рекъл:

— Везире, боя се Джаудар да не ме погуби!

— Не бой се, той няма да посегне на царството ти! — отговорил везирът. — Неговото положение е по-велико! Той винаги може да вземе царството, стига да поиска! Но ако се боиш да не те погуби, стори друго. Ти имаш дъщеря! Ожени го за нея! Покани го на гости! Нареди на дъщеря си да облече най-хубавите си дрехи и да мине край вратата така, че той да я види! Щом я зърне, сигурен съм, ще се влюби в нея! Аз ще се наведа към ухото му и ще му прошепна, че това е твоята дъщеря! Ожениш ли го веднъж за дъщеря си — ще си спокоен, че няма да посегне срещу тебе, пък ако умре преди тебе — ще наследиш от него много неща!

Устроил царят голям пир, поканил Джаудар. Дошъл той в султанските сараи, седнал в залата и до края на деня прекарали в любезни приказки. А царят изпратил вест на жена си да украси дъщеря им така, че втора по хубост като нея да няма, и да мине с нея край залата. Тя направила, както той рекъл. Зърнал Джаудар дъщерята — пък тя била хубава, гиздава, напета!

— Везире, чия дъщеря е тази девойка? — запитал Джаудар.

— Това е дъщерята на възлюбления ти цар! — отговорил везирът. — Ако ти е харесала, ще поговоря с царя да ти я даде за жена!

— Говори му! — възкликнал Джаудар. — Ще ти дам каквото пожелаеш!

— Трябва да го постигнем! — казал везирът и зашепнал на царя: — Царю на времената! Любимият ти Джаудар иска да се сроди с тебе и ме помоли да му дадеш дъщеря си Асия за жена! Не измамвай надеждите му! Какъвто и откуп да поискаш — той ще ти го даде!

— Смятай, че откупа съм го получил! — отговорил царят. — Дъщеря ми е негова неволница, която да служи на общото ни дело. Ще го оженя за нея, защото той е най-приемлив за съпруг…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че нея вечер Джаудар останал да преспи в царския дворец. Когато се съмнало, царят събрал дивана си. Дошли всички, близки и далечни, дошъл и кадия. Джаудар поискал царската дъщеря за жена. Сключили брак между двамата. Джаудар пратил да му донесат дисагите със скъпоценностите и ги дал на царя като откуп за дъщеря му. Ударили барабаните, засвирили заммурите, вдигнала се голяма сватба.

Живели така известно време, но един ден царят умрял. Войскарите пожелали Джаудар да стане султан. Те настоявали, той се дърпал, но накрая го склонили и го направили султан. Той наредил да вдигнат джамия на гроба на цар Шамс ад-Даула, отделил й вакъфи, отредил й почетна стража.

Домът на Джаудар се намирал в махалата Ямания. Когато се възцарил, той построил там много домове и джамии. Нарекли махалата на негово име — започнали да я наричат махала Джаудария.

Царувал Джаудар, що царувал, назначил братята си за везири. Ала след няколко години Салем прошушнал на Селим:

— Братко, докога ще живеем така? Нима цял живот ще си останем слуги на Джаудар? Какво да направим, за да го убием и да му отнемем пръстена и дисагите?

— Ти си по-умен от мене! — казал Селим. — Измисли някоя хитрост, пък дано го погубим с нейна помощ!

— Ще измисля! Но ти ще се съгласиш ли после аз да стана султан, а ти — везир от дясната ми страна! Пръстенът ще бъде мой, а дисагите — твои!

— Съгласен съм!

Така двамата братя се договорили да погубят брат си и един ден рекли на Джаудар:

— Братко, ще ни се да се извисим пред хорските очи чрез тебе! Ела в нашите домове, ще ни бъдеш гост, ще хапнеш с нас — не ни скършвай хатъра!

Той се съгласил и рекъл:

— Добре! Но в чий дом ще гостувам по-напред?

— В моя! — казал Салем. — Ще бъдеш мой гост, пък после ще погостуваш на брат ни Селим!

Отишъл Джаудар в дома на Салем, който го посрещнал, сложил му трапеза и му сипал отрова в гозбите. Когато Джаудар хапнал, месата му се разпаднали. Скочил Салем да вземе пръстена от ръката му и като не могъл да го измъкне, отсякъл пръста му. Потъркал пръстена, появил се маридът и викнал:

— На твоите заповеди, господарю! Искай каквото пожелаеш!

— Хвани другия ми брат и го убий! — наредил Салем. — Отнеси двамата, отровения и убития, погуби и майка ми и ги хвърли сред войскарите!

Хванал маридът Селим и го убил, убил и майката, грабнал всички мъртви и ги хвърлили сред първите войскари. Щом зърнали убитите, обзел ги страх и запитали марида:

— Кой направи това с царя, везира му и майка им?

— Брат им Салем! — отговорил той.

Но ето че се появил самият Салем и рекъл:

— Войници, яжте и се веселете! Аз взех пръстена на брат ми Джаудар, а този марид пред вас е слуга на този пръстен! Аз му наредих да погуби и брат ми Селим, за да нямам съперници в царството. Джаудар е убит — аз станах ваш султан! Желаете ли ме, или да потъркам пръстена и неговият слуга да избие всички тук?

— Желаем те за наш цар и султан! — викнали всички.

Той се разпоредил да погребат двамата му братя и майка му и свикал дивана. Сам участвал на това погребение. После се заклел пред дивана да бъде цар и рекъл:

— А сега искам да се оженя за съпругата на брат си!

— Изчакай, докато мине траурът! — посъветвали го.

— Не признавам нищо! — креснал той. — Кълна се в главата си, още тази нощ ще спя с нея!

Обявили брака за сключен и изпратили човек да съобщи това на жената на Джаудар, дъщерята на цар Шамс ад-Даула.

— Нека влезе при мене! — разпоредила се тя.

Когато новият цар влязъл, тя се престорила на щастлива, посрещнала го нежно, прегърнала го, но сипала отрова във водата му и така го погубила. После снела от ръката му пръстена, счупила го, за да не го владее никой, скъсала вълшебните дисаги, а накрая изпратила слуга да съобщи на войскарите:

— Изберете си цар, който да стане ваш султан!

И така свършва приказката за Джаудар…