Хиляда и една нощ

Разказват — пък само Аллах знае дали е било така, — че много, много отдавна, в незапомнени времена чак към Индия и Китай в някаква страна живял цар от рода Сасан^[1]. Имал той воини и приближени, слуги и свита, имал и двама синове — юнаци, но големият бил по юнак. Наследил страната и управлявал справедливо племената. Обикнал го народът по неговите земи, из неговия край. Той се казвал цар Шахриар. Малкият му брат се казвал Шах Заман и бил владетел на персийския град Самарканд. Цели двайсет години спокойно си течал животът, всеки управлявал справедливо и поданиците живеели радостно и доволно.

Живели, що живели така, но ето че големият брат се затъжил за малкия и наредил на везира си да замине при него и да го доведе. Везирът пристигнал по живо, по здраво, явил се при брата, предал му поздравите и вестта, че брат му, царят, много иска да се видят. Братът приел покорно повелята, приготвил се, натоварил шатрите на камили и мулета, събрал слуги и свита, назначил везира си за управител, докато отсъства, и потеглил към земите на брат си.

Не щеш ли, в полунощ той се сетил, че бил забравил нещо. Върнал се в двореца и що да види: жена му се прегръща в постелята с един от робите му. Причерняло му пред очите, измъкнал меча си, замахнал и погубил и двамата в постелята. Начаса се върнал при кервана. Вървял, що вървял и стигнал до града на брат си.

Зарадвал се големият брат, излязъл да го посрещне, седнали да си поговорят. А Шах Заман се сетил какво била сторила жена му, и голяма мъка го налегнала — посърнало лицето му, изнурило се тялото му. Забелязал брат му това, но не го разпитал за причината.

— Я ела с мен на лов, пък дано ти се отпусне сърцето! — рекъл му той.

Шах Заман отказал и братът отишъл сам на лов.

В царския дворец имало прозорци, които гледали към градината. Надзърнал Шах Заман към нея и що да види: вратата на двореца се отворила, излезли двайсет наложници и двайсет роби, а братовата му жена пристъпвала сред тях, чудна красавица. Стигнали до фонтана, съблекли се, насядали една до друга. Жената на царя викнала:

— Ей, Масуд!

Пристъпил към нея черен роб, прегърнали се двамата и започнали да се любят. Робите и наложниците направили същото. И така — до разсъмване! Гледал ги братът на царя и си рекъл: „За бога, това е по-лошо и от моето!“ Стопили му се мъките и се отдал на ядене и пиене.

Върнал се цар Шахриар от път, изгледал брат си цар Шах Заман — бил дошъл на себе си, лицето му се зачервило, вече се хранел с желание, а преди това почти нищо не хапвал! Зачудил се какво ли се е случило, и рекъл:

— Гледах те, брате, посърнало беше лицето ти, а сега цветът му се е възвърнал! Я ми кажи какво ти е!

— Защо се бе променил цветът ми — ще ти кажа, но не настоявай да ти казвам защо се е възвърнал! — отговорил Шах Заман.

— Първо кажи да чуя защо беше посърнал, защо беше отслабнал!

Шах Заман разказал какво му се било случило, и свършил с думите:

— Само не ме карай сега да ти разказвам защо се възвърна цветът ми?

— Заклевам те в Аллаха, трябва да ми разкажеш защо се възвърна цветът ти! — възкликнал братът.

Тогава Шах Заман му разказал всичко.

— Искам да го видя с очите си! — рекъл Шахриар.

— Престори се, че отиваш на лов, но се скрий при мен и ще го видиш!

Царят наредил да се приготвят за път. Изпънали шатрите извън града. Седнал той в шатрата си и рекъл на слугата си:

— Никой да не влиза при мен!

Преоблякъл се и скрито се промъкнал в двореца при брат си. Седнали пред прозореца, който гледал към градината. Ето че наложниците и робите заедно с господарката си излезли там и чак до привечер правили точно така, както бил разказал братът. Цар Шахриар изгубил ума и дума и казал на Шах Заман:

— Да се махаме от тук! Не ни трябва царство, докато не видим дали на някой друг му се е случвало такова нещо! По-добре е да умрем, отколкото да живеем такъв живот!

Двамата излезли през тайна врата на двореца. Вървели, що вървели, дни и нощи, докато стигнали до морето. Седнали да си починат под едно дърво насред поляна. Утолили жаждата си със сладка изворна вода. Не минало много време и ето че морето се развълнувало, от него до небесата се издигнал черен стълб, който се плъзнал към същата поляна. Изплашили се двамата братя, покатерили се на върха на високото дърво и се заозъртали какво ще стане. И ето че се появил един джин^[2] — снагата му висока, плещите му широки, главата му огромна, а върху темето му — сандък. Излязъл той при дървото, седнал под него, отворил сандъка, измъкнал от него кутия, отворил и нея и от там се появила чудна хубавица, сякаш слънце след зорница, както е казал поетът:

Изгря тя от мрака — денят сякаш грейна,

        в лицето й нежно просветна зората,

изплува от блясъка слънцето светло,

        което изгрява, щом зайде луната.

Пред нея се смъртните хора прекланят,

        щом зърнат я — става животът по-светъл,

но блесне ли взорът й с мълнии страшни,

        потичат сълзи — и плющят дъждовете…

Огледал я джинът и рекъл:

— О, господарке на целомъдрието, иска ми се да поспя!

Положил главата си върху коленете й и заспал. Вдигнала тя поглед към върха на дървото и зърнала горе двамата царе. Отместила главата на джина от коленете си, положила я на земята и им дала знак да слязат и да не се боят от ифрита.

— Страхуваме се да не се събуди великанът! — възкликнали те.

— За бога, веднага слезте, иначе ще го събудя, ще ви види и ще ви погуби с най-жестока смърт! — изплашили се двамата и слезли от дървото. А тя им се наместила и рекла: — Хайде сега, натъкмявайте го, ама силно да бъде, че ще събудя ифрита!

— Братко, прави каквото ти повелява! — казал изплашено цар Шахриар на брат си.

— Не искам да те преварвам! — отговорил му той.

Запобутвали се кой пръв да почне, а тя викнала:

— Абе вие какво си намигате? Хайде, почвайте или ще разбудя ифрита! — направили те каквото им наредила, а щом свършили, тя измъкнала от джоба си кесия, извадила от нея връв с навързани петстотин и седемдесет пръстена и запитала: — Знаете ли какво е това?

— Не знаем!

— Всички стопани на тези пръстени правиха с мен същото и сложиха рога на великана, защото неговият рог не си гледа работата! Я ми дайте и вие по един пръстен! — дали й те два пръстена от ръцете си, а тя заразказвала: — Този ифрит ме отвлече в сватбената ми нощ, сложи ме в кутия, скри кутията в сандък, заключи сандъка със седем катинара и го спусна в дълбините на морето голямо, от вълни разлюляно. Но да се знае: щом жена поиска нещо, нищо не може да я спре! Или както е казано в стиховете:

Не доверявай на жените, не вярвай в техните обети!

Любов, омраза — всичко крият в цепката между нозете!

        Те се преструват, вероломство покриват с бляскави одежди.

        Заради тяхното коварство Адам напусна рая светъл…

Двамата безкрайно се учудили и си рекли:

— Щом и на този великан се е случило такова нещо, можем да сме спокойни! Нашето не може дори да се сравни с неговото!

Оставили я и се върнали в градовете си. Цар Шахриар отсякъл главата и на жена си, и на наложниците, и на робите. Оттогава намразил всички жени. Наредил всяка вечер да му довеждат по една девица и още същата нощ, след като отнемел моминството й, я убивал. Това продължило три години. Разтревожили се хората, забягнали с дъщерите си и в царството не останала нито една мома за женене.

Веднъж, както обикновено царят заповядал на везира си да му доведе мома. Излязъл везирът, търсил, търсил и не намерил. Върнал се у дома ядосан, печален и изплашен, че царят ще му отнеме живота.

Имал везирът две дъщери — хубави, обаятелни, със снаги кръшни, стройни, привлекателни. Голямата се казвала Шахразад^[3], а малката — Дунязад. Голямата била чела много книги — истории и жития на предишни владетели, събития за древни народи. Тя рекла на баща си:

— Виждам, че си тъжен, измъчваш се. В такива случаи някои хора казват в стихове:

Кажи на онзи, който страда,

        че мъката не продължава.

Тъй както радостта топи се,

        така и мъката изтлява…

Везирът й разказал от начало до край какво му се било случило при царя.

— Заклевам те в Аллаха, татко, омъжи ме за царя! — рекла тя. — Аз или ще остана жива, или ще се принеса в жертва и ще избавя мюсюлманските моми от него!

— Боя се, дъще — отвърнал везирът, — да не би и с теб да се случи онова, което се е случило заради едно магаре и един вол на техния стопанин.

— А какво се е случило с тях, татко? — запитала тя.

Тогава везирът заразказвал:

Приказка за магарето, вола и земевладелеца

Да знаеш, дъще, че някога живял търговец. Имал много пари и добитък, имал жена и деца. Всевишният Аллах му дал дарбата да разбира езика на животните и птиците. Този търговец имал къща на село. В обора му живеели магаре и вол. Всеки път, когато волът минавал край яслата на магарето, виждал все едно и също: всичко почистено и подметено, за ядене — пресят ечемик и ситно смляна слама, а магарето си лежи и си почива. От време на време стопанинът го възсядал по някаква работа, но после всичко си продължавало все така. Веднъж търговецът дочул как волът говори на магарето:

— Добре си ти! Аз съм все изморен, а ти си почиваш, ядеш пресят ечемик, почистват ти, стопанинът рядко те язди. А пък аз — все на оран, на оран!

— Щом излезеш на къра и ти сложат ярема на врата, лягай и не ставай, даже и да те бият! — посъветвало го магарето. — И да те вдигнат на крака, пак падни! Върнат ли те у дома, и бакла да ти слагат, не яж, прави се на болен! Два-три дни не яж и не пий и умората ти ще мине!

Чул търговецът тези думи. Ратаят донесъл сено, но волът почти не хапнал. А когато сутринта запрегнали ралото, оказало се, че е болен. Ратаят съобщил на стопанина, а той му рекъл:

— Я вземи магарето, нека то оре цял ден вместо вола!

Когато привечер магарето се върнало, волът му благодарил — нали си бил починал през деня. То не отговорило, но много съжалявало.

На втория ден ратаят пак го повел и го накарал да оре до вечерта. То едва се довлякло, шията му била претъркана, било ужасно изпосталяло. Волът му благодарил, а то си рекло: „Абе хубаво си почивах — що ми трябваше да се бъркам, където не ми е работа!“ А на глас отвърнало:

— Знаеш, че ти давам добри съвети. Ама чух нашия стопанин да казва: „Ако волът и утре не се вдигне, прати го на месаря! Да го заколи, поне кожата му да вземем!“ Боя се за теб!

— От утре се хващам на работа! — възкликнал волът.

На сутринта търговецът наминал с жена си към обора. Дошъл ратаят и повел вола навън. Щом видял стопанина си, волът размахал опашка, шумно се изпръцкал и даже почнал да подтичва. Търговецът чак се претърколил от смях.

— Защо се смееш? — запитала жена му.

— Видях и чух нещо, но ако ти го кажа, Аллах ще ме накаже! — отговорил той.

— Трябва да ми кажеш защо се смееше, пък ако ще и да умреш! — настояла тя.

— Не мога, страх ме е!

— Аха, значи на мен се присмиваше!

Тя пак започнала да настоява, да настоява и накрая той отстъпил. Безсмислени били по-нататъшните разговори с нея. Отишъл при кладенеца до джамията — да се измие, пък като се върне, да й каже тайната и да умре.

Този търговец си имал един петел с петдесет кокошки, имал си и куче. Дочул той как кучето по петела лае и го ругае:

— Ти се радваш, а нашият господар на смърт отива!

— Че защо? — запитал петелът.

Разказало му кучето какво е станало, и петелът рекъл:

— За бога, ама нашият стопанин не е с всичкия си! Ами че аз имам цели петдесет кокошки и успявам да се оправям с тях — тая ще зарадвам, онази ще накажа! А той само една жена си има и не знае как да й надвие! Я да награби един къпинов ластар, да я затвори в стаята, че да бие, да я пребие — ще видиш как ще се откаже да разпитва за щяло и не щяло!

Търговецът отчупил няколко къпинови ластара, скрил ги в стаята и рекъл на жена си:

— Я ела вътре да ти го кажа, че да не ни види или чуе някой…

Влязла тя вътре, затворил той вратата зад гърба й, че като заудрял — бил я, бил, докато й прилошало и викнала:

— Разкайвам се, няма вече!

Зацелувала ръцете му, нозете му — разкаяла се. Излезли двамата навън. Зарадвали се събралите се, засмели се всички роднини и запазили тайната за всичко станало до гроб…

* * *

Дъщерята изслушала разказа на баща си и рекла:

— Трябва да отида!

Приготвил я той и отишъл при цар Шахриар. А през това време тя посъветвала малката си сестра:

— Когато отида при царя, ще пратя да те повикат. Щом видиш, че той вече се е насладил, кажи: „Сестро, разкажи ни нещо, което не знаем, че през нощта да не скучаем!“ Тогава аз ще започна да разказвам, пък дано, ако е пожелал Аллах, от това да ни дойде спасението!

Отвел я баща й при царя, но когато той пожелал да остане сам с нея, тя се разплакала.

— Какво ти е? — запитал той.

— Господарю! — отговорила тя. — Имам сестричка, нека се сбогувам с нея!

Пратил царят да доведат сестрата. Дошла Дунязад, прегърнала сестра си, пък се свила при постелята. След като царят отнел девствеността на Шахразад, седнали да си поговорят.

— За бога, сестро! — рекла Дунязад. — Разкажи ни нещо, което не знаем, че през нощта да не скучаем!

— С удоволствие! — отговорила Шахразад. — Само ако позволи ученолюбивият цар…

Царят бил в лошо настроение. Но щом разбрал, че ще чуе някакъв разказ, той се зарадвал и разрешил.

 

И ПРЕЗ ПЪРВАТА НОЩ…

Шахразад заразказвала:

Разправят, царю честити, че имало едно време един търговец. Той въртял голяма търговия из страната. Веднъж тръгнал нанякъде. Станало му горещо, седнал под едно дърво, бръкнал в торбата си, хапнал каквото си бил взел, изял и една фурма. Хвърлил костилката й и ето ти — появил се огромен ифрит, в ръката му — меч. Пристъпил той към търговеца и му викнал:

— Ставай! Ще те убия, както ти уби сина ми!

— Как така да съм убил сина ти? — запитал търговецът.

— Когато ти изяде фурмата и хвърли костилката, тя се удари в гърдите на сина ми, погуби го и той умря на място! — отговорил великанът.

— „Аз съм Аллах и аз съм, при който ще търсим помощ — възкликнал търговецът. — Няма мощ и сила освен у всевишния и велик Аллах!“^[4] Ако съм го убил — то е било неволно, моля те, прости ми!

— Не, трябва да те убия! — настоял ифритът, проснал го на земята и вдигнал меча си да го посече.

Заплакал търговецът и заредил следните стихове:

Съдбата е в два дни — прекрасен и страшен.

        Животът — в два реда: прозрачен и мътен.

Трещи ураганът и мощен, и прашен,

        но чупи той само дърветата с тътен!

Виж също морето — там гонят се мъртви,

        но бисери раждат дълбоко недрата!

Пък нека ръцете на времето вечно

        играят си с нас и ни гони съдбата!

        Звездите безбройни блестят в небесата,

        а слънцето вечно се гони с луната!

        И суша, и влага се смесват в земята…

        На камъка само остава следата!

 

 

— Я стига си говорил! — казал джинът. — За бога, ще те убия!

— Само че искам, великане, да знаеш — казал търговецът, — че имам дългове, жена, и деца… Пък и имот съм заложил… Пусни ме да си ида у дома, да дам на всеки каквото му се полага, пък после ще се върна! Дума ти давам — ще се върна, пък тогава прави с мен каквото щеш! Аллах ми е свидетел на думите!

Повярвал му джинът и го пуснал.

Направил си търговецът завещанието и така живял с близките си до края на годината. Тогава сгънал савана си под мишница, простил се с роднини и съседи и тръгнал на път, сподирен от плачове и вопли. Вървял, що вървял, стигнал до онова поле. И докато оплаквал съдбата си, към него се приближил един шейх, който водел със себе си завързана газела. Поздравил той търговеца и рекъл:

— Защо седиш сам на това място? Тук е свърталище на джинове!

Разказал му търговецът какво му се било случило. Зачудил се шейхът с газелата:

— За бога, братко, разказът ти е удивителен. Ако с перо се запише и око го зърне — от всеки, който словото цени, сълза той ще изтръгне! Няма да те оставя, докато не видя какво ще ти направи този ифрит!

Седнал той до него, заприказвал го. И ето че към тях се приближил втори шейх, който водел две черни хрътки. Поздравил ги той, запитал защо седят на това място, а те му разказали какво се било случило, от начало до край. Не бил той още седнал — и ето ти трети шейх, който водел шарено муле. Поздравил ги той, пък те и на него разказали какво било станало.

Изведнъж се вдигнал облак прах, извила се вихрушка и ето ти го онзи джин с оголен меч в ръката, очите му искри мятат. Той сграбчил търговеца и викнал:

— Ще те убия, както ти уби сина ми и покруси душата ми!

Заридал търговецът, заплакал. Запригласяли и тримата шейхове с плач, вопли и ридания. Изправил се първият шейх, стопанинът на газелата, целунал ръката на ифрита и рекъл:

— О, джин, ти, царска корона на джиновете! Ако ти разкажа какво ми се случи с тази газела, и ако ти решиш, че разказът ми е удивителен — ще ми дариш ли една трета от кръвта на този търговец?

— Да! — отговорил джинът. — Ако отсъдя, че разказът ти е удивителен — ще ти даря една трета от кръвта му!

И първият шейх заразказвал:

Приказка на първия шейх за газелата

— О, ифрит, тази газела е моя братовчедка, чичова ми дъщеря^[5]! Оженихме се, когато беше още малка, живяхме заедно трийсетина години, но не добих чедо от нея. Тогава си взех наложница и добих от нея мъжко чедо с лице като пълен месец, с прекрасни очи, извити вежди и стройна снага. Расна то, порасна полека-лека, а когато стана петнайсетгодишно, отвори ми се път да тръгна по търговия към някакъв град.

А моята братовчедка, тази газела, от малка се била научила как се правят магии. Омагьосала детето и го превърнала в теле, а майка му, наложницата — в крава и ги пратила при говедаря. След време аз се върнах и запитах за детето и майка му.

— Наложницата ти умря, пък синът ти избяга — не знам къде отиде! — отговори жена ми.

Страдах цяла година. Ето че дойде Курбан Байрамът. Изпратих аз говедаря да ми докара угоена крава — пък то да било наложницата ми, омагьосана от тази газела! Засуках ръкави, взех ножа и току да я заколя — тя замуча силно, заплака. Оставих я и заповядах на говедаря да свърши тази работа вместо мен. Закла я той, а по нея — само кожа и кости! Съжалих, че съм я заклал. Дадох му каквото бе останало от нея, и му рекох:

— Я ми докарай едно угоено теле!

А той да доведе омагьосаното теле! Че като ме видя онова ми ти теле — скъса връвта си, отърка се о мен, замуча, заплака. Жално ми стана за него и казах:

— Я докарай някоя друга крава, пък го пусни!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

— Какъв хубав, звучен, приятен и сладък разказ! — казала сестра й.

— О, той не може да се сравни с онова, което ще разкажа утре, ако има живот и царят ми позволи! — отговорила тя.

А царят си рекъл: „За бога, няма да я убия — нека изслушам разказа докрая!“

Така прекарали нощта прегърнати до сутринта, когато царят отишъл в тронната зала. Там се появил и везирът със саван под мишница. Цял ден царят съдил, повелявал, запирал, забранявал, награждавал, но на везира не казал нищо за станалото, а щом разпуснал своя диван, се върнал в двореца си.

* * *

И ПРЕЗ ВТОРАТА НОЩ…

Дунязад заговорила на Шахразад:

— Сестро, хайде довърши разказа за търговеца и за джина!

И Шахразад продължила разказа на стопанина на газелата:

* * *

Докато ставаше всичко това, братовчедка ми, тази газела ме гледаше и ми нареждаше:

— Заколи това теле, виж колко е угоено!

— Виж какво стана с кравата! — възразих аз. — Заклах я, а останахме без нищо! Не искам да чуя да се коли това теле!

— В такъв благодатен ден трябва да заколиш именно него! — възкликна тя. — Не го ли заколиш, значи не си ми мъж!

Тежки думи изрече, не знаех какво се крие зад тях. Взех ножа в ръка, но пак сърце ми не даде да го заколя. Наредих на говедаря да го отведе.

На другия ден той дойде при мен и заговори:

— Господарю, ще ти кажа нещо радостно! Имам добра вест!

— Кажи! — рекох аз.

— Търговецо! Имам дъщеря. Като малка изучи от една стара жена изкуството на магията. Вчера заведох телето у дома. Погледна го дъщеря ми, покри лицето^[6] си и заплака. После се засмя и рече: „Татко, май ми носиш късмет, щом вкарваш при мен чужди мъже!“ „Че къде са чуждите мъже!“, запитах аз. „Телето, което си довел, е синът на нашия господар, търговеца!“, отговори тя. „Бащината му съпруга е омагьосала и него, и майка му!“ Не дочаках дори да се съмне и дойдох при теб да ти разкажа.

Отидох с него в къщата му, замаян безкрайно от огромната радост и щастие, които ме бяха обзели. Дъщеря му ме поздрави и ми целуна ръка. После и телето се отърка о мен.

— Истина ли е, което си казала за това теле? — я запитах.

— Да, господарю! Това е твоят син, твоята покрусена душа!

— Слушай, моме! — рекох. — Спасиш ли го, дар да ти са от мен всички стада, които баща ти пасе, пък и имане отгоре!

— Господарю, ще приема дара ти, но при две условия: първо — да ме омъжиш за сина си! И, второ — да ми позволиш аз да омагьосам онази, която го е омагьосала, за да съм сигурна, че това не ще се повтори!

— Прави каквото щеш!

Тя взе паница, напълни я с вода, произнесе над нея някакви заклинания, напръска телето и каза:

— Ако Аллах те е създал теле — остани си такова, но ако си омагьосано — върни се в първия си образ, ако позволи всевишният Аллах!

Ето че то потръпна и стана човек.

Тогава аз, о, джин, го ожених за говедарската щерка. Тя пък омагьоса братовчедка ми, тази газела. Дойдох тук с нея, видях тези хора, те ми разказаха какво се е случило на този търговец. И аз седнах, за да видя какво ще стане. Това е разказът ми!

* * *

— Това наистина е удивителен разказ! — казал джинът. — Дарявам ти една трета от кръвта му!

Тогава се изправил шейхът с двете хрътки и заговорил:

Приказка на втория шейх за двете хрътки

— Знай, господарю мой, цар на джиновете, че тези две кучета са моите двама братя, аз съм третият. Умря баща ни и ни остави три хиляди динара. Разделихме си ги поравно. Отворих дюкян. Те отпътуваха да въртят търговия другаде, цяла година ги нямаше и накрая се върнаха без нищо.

— Братя! — рекох им. — Нали ви казвах да не тръгвате!

— Братко! — заплакаха те. — Така ни било писано! Каква полза да ти обясняваме, щом вече нищо нямаме!

Заведох ги после в хамама, с богати дрехи ги облякох, нахранихме се и казах:

— Братя, аз ще пресметна годишната си печалба от продавницата, ще я разделя между трима ни — само да не бутаме главницата!

Пресметнах печалбата си — бе три хиляди динара. Разделих я на три между трима ни и заживяхме заедно.

Един ден и двамата пожелаха отново да тръгнат на път, настояха и аз да тръгна с тях. Цяла година не се съгласявах, всеки въртеше търговията си в продавницата си. Пак ми предлагаха, аз пак отказвах. И така — шест години. Накрая се съгласих, но рекох:

— Братя, хайде да видим колко пари имаме!

Сметнахме — излязоха шест хиляди динара.

— Да заровим половината в земята! — предложих. — Ако ни се случи нещо — от полза ще бъдат! Нека всеки вземе по хиляда динара, пък да върти търговията си с тях.

— Умно си го намислил! — казаха те.

Разделих парите на две части, зарових трите хиляди динара, разделих останалите на всеки по хиляда. Приготвихме стоки, наехме кораб, цял месец пътувахме и накрая пристигнахме в един град. Продадохме стоката си, за всеки похарчен динар спечелихме по десет. Вече се готвехме за връщане, когато срещнах на морския бряг неволница в опърпани дрехи. Целуна ми тя ръка и рече:

— Господарю, кажи, милостив ли си, че да те възнаградя със същото!

— Разбира се! — отговорих аз.

— Господарю! Вземи ме за жена, отведи ме в страната си! Аз ще ти даря себе си!

Сърцето ми страстно я възжела за нещо, което е благословено от великия и всемогъщ Аллах. Отведох я, облякох я, подредих й хубава постеля на кораба и я приласках. Заобичах я силно и от сърце, денонощно не се отделях от нея, забравих за братята си. А пък те се притаиха. „Ще убием брат си — тогава всичките пари ще са наши!“, договорили се те. Съблазнил ги дяволът. Примъкнали се, докато съм спял при жена си, и ме хвърлили в морето. Но тя се събудила, потръпнала и се превърнала в жена ифрит. Тя ме понесе на гърба си и ме остави на един остров, а на сутринта ми каза:

— Аз съм твоята съпруга, носих те на гръб и те спасих от смърт. Сега вече знаеш, че съм жена джин.

Благодарих за онова, което бе направила за мен, разказах й какво ми се бе случило с братята ми, тя ме изслуша и рече:

— Тази нощ ще полетя към тях, корабите им ще потопя, а тях ще погубя!

— За бога, не го прави! — помолих я аз. — Нали в една пословица е казано: „Стори благодеяние на злосторника — достатъчно е и злото, което той е сторил!“ Все пак братя са ми!

Тя ме взе на ръце, полетя и ме остави върху покрива на къщата ми. Отворих аз вратите, изкопах заровеното в земята и отворих продавницата. Върнах се у дома по мръкнало, а там — тези две кучета, вързани. Те скочиха, заплакаха, заумилкваха се. Разбрах всичко едва когато жена ми рече:

— Това са братята ти!

— Кой им е сторил това?

— Изпратих сестра си, тя им го стори! Ще се отърват чак след десет години!

И ето — след десет години дойдох с тях при балдъзата си — да ги отърве от този им образ.

* * *

— Това наистина е удивителна история! — възкликнал джинът. — Дарявам ти една трета от кръвта му и от наказанието му!

Пристъпил тогава третият шейх, стопанинът на мулето, и заговорил на джина:

Приказка на третия шейх за неговото муле

— О, султан и главатар на джиновете! Някога това муле беше жена ми! Случи се така, че цяла година ме нямаше у дома, бях все на път. Върнах се най-после посред нощ и що да видя — черен роб лежи до нея в постелята, двамата си бъбрят, прегръщат се и се гъделичкат. Щом ме зърна, тя скочи, грабна стомна с вода, произнесе някакви думи над нея, напръска ме и рече:

— Излез от този образ и се превърни в куче!

Тутакси се превърнах в куче и тя ме изгони от къщата.

Излязох навън. Вървях, що вървях, стигнах пред една месарница. Месарят ме покани у дома си. Когато дъщеря му ме забеляза, тя закри лицето си от мен и рече:

— Значи мъж водиш и при мен го вкарваш!

— Че къде е този мъж? — запита месарят.

— Това куче е човек, омагьосан от жена! — каза тя. — Но аз мога да го отърва!

— За бога, дъще, спаси го!

Взе тя гърне с вода, произнесе някакви думи над нея, поръси ме и рече:

— Върни се от този образ в първоначалния си лик!

И отново станах човек. Целунах й ръка и рекох:

— Иска ми се да омагьосаш жена ми така, както тя омагьоса мен!

Тя ми даде малко вода и рече:

— Щом я видиш заспала, поръси я с тази вода! Тя ще стане такава, каквато поискаш!

Заварих жена си заспала, поръсих я с водата и казах:

— Нека се обърнеш на муле!

И тя начаса се превърна в муле.

* * *

Обърнал се джинът към мулето и го запитал:

— Това истина ли е?

И мулето кимнало с глава. Джинът се развълнувал и дарил на шейха останалата част от кръвта на търговеца…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

— А да знаете какво ще разкажа следващата нощ, ако царят ме остави жива! — казала тя.

„За бога, няма да я погубя, докато не изслушам и останалите й приказки — те са удивителни!“, казал си царят.

Така прекарали нощта прегърнати до сутринта.

* * *

И ПРЕЗ ТРЕТАТА НОЩ…

Шахразад продължила:

Разправят, царю честити, че имало едно време един рибар. Бил на преклонна възраст, имал жена и три деца и бил много беден. Имал навик всеки ден да мята мрежата си четири пъти — ни повече, ни по-малко!

Веднъж по обед излязъл на морския бряг. Метнал мрежата, събрал краищата й и усетил, че е натежала. Дълго бутал и опъвал, докато накрая я измъкнал. Видял, че в нея се било оплело умряло магаре. Натъжил се и възкликнал:

— Ама че чудноват късмет! — и занареждал следните стихове:

Ти, който смело, дръзко тръгваш към гибел сигурна в нощта,

спести труда си — не печелиш от дързостта и смелостта!

                Виж във морето как рибарят изкарва хляба си едва,

                как свети му с умиращ пламък отгоре бледата звезда.

И с поглед в мрежата, очакващ да дойде уловът голям,

той сред разпенената бездна се чувства малък, слаб и сам…

                Днес ако хване едра риба, ако спечели за комат,

                то утре го очаква гибел — безкраен сън на оня свят!

Все гонен е от онзи, който живее в радост, благодат,

на който дядо му, баща му е бил безстрашен и богат!

                Аллах един дарява с радост, с тъга мори нещастник друг…

                Че рибата един улавя, а друг изяжда я без труд!…

Измъкнал рибарят умрялото магаре от мрежата, изцедил я, изтръскал я, нагазил пак в морето, метнал я, дръпнал я, а тя — по-тежка и от първия път. Бутал, що бутал, докато я изтегли на сухо. Намерил в нея голяма делва за зърно, но пълна с пясък и пръст. Домъчняло му и повторил думите на стихотвореца:

О, болка на съдбата, стига!

Щастлив съм — но да ме не стигаш!

                Щом нещо е горчиво — даваш,

                а щом е сладко, викаш: „Давай!“

Печалба тръгнах уж да диря,

но никъде не я намирам.

                С пари глупците стават знатни,

мъдрецът беден сам умира.

Изхвърлил той делвата, почистил мрежата, метнал я, пак я измъкнал и открил в нея само парчета от глинени съдини и шишета. Тогава възкликнал с думите на стихотвореца:

Туй ти се падна! Вземай! Помири се!

        Тук не помагат знания и думи!

Недостижим късметът се изплъзва,

        превратностите гонят всеки умен!

Земята дава плод — но суша има!

        Съдбата извисява все глупаци!

Незаплодена пъпката умира!

        Орлите гинат — ала гъски тачат!

Съдбата вечно ни разполовява

на недостойни лъвски пай се пада.

        Достойният умира сам и беден

и за ума си ни троха не получава!

Вдигнал рибарят поглед към небето и възкликнал:

— О, Аллах! Ти знаеш, че мятам мрежата си само четири пъти! Досега я хвърлих три пъти! В името на Аллаха…

Метнал пак мрежата, изчакал я да потъне, дръпнал, ала пак не могъл да я измъкне — значи се била закачила за дъното.

— „Няма сила и мощ освен у Аллаха!“ — възкликнал рибарят.

Съблякъл се, гмурнал се, бутал, що бутал и я измъкнал на сухо. Разгърнал я, а в нея — шише от жълта мед, пълно с нещо, гърлото му — запушено с оловна запушалка, а върху нея — печатът на нашия господар Сулейман. Зарадвал му се рибарят, позаклатил го, усетил, че е тежко, и рекъл:

— Я да го отворя, че да видя какво има вътре! После ще го продам на Медния пазар. Ще струва поне десет динара!

Измъкнал нож, поразклатил оловото с печата и го измъкнал. Навел шишето и го разклатил, за да излезе каквото има вътре. Нищо не потекло, но от него изпълзял дим, издигнал се до връх небесата, разстлал се по земята, скупчил се, сгъстил се, потрепнал и се превърнал в ифрит — главата му в небесата, краката му на земята, главата — кубе на джамия, ръцете — остри вили, краката — мачти на гемия, устата — тъмна пещера, зъбите — камъни скала, носът — две бъчви без дъна, в очите — огън светлина, разрошен, мръсен, сякаш цял от кал. Разтреперили се коленете на рибаря, затракали зъбите му, пресъхнало гърлото му, замаяла се главата му. А ифритът рекъл:

— Няма бог освен Аллаха и Сулейман^[7] — пророк на Аллаха! О, пророк на Аллаха, не ме убивай! Вече няма да въставам срещу тебе с думи и с дела!

— О, ифрит! — казал рибарят. — Защо споменаваш божия пророк Сулейман? Че Сулейман е умрял преди хиляда и осемстотин години! Сега са други времена! Какво ти се е случило, как си се озовал в шишето?

— „Няма бог освен Аллаха!“ Радвай се, рибарю! — възкликнал ифритът. — Веднага ще те погубя с най-страшната смърт!

— За това ли трябва да се радвам, о, главатар на ифритите? Отвори си очите, ти, твар без род — защо ще ме убиваш? Нали те отървах от шишето, измъкнах те от морските дълбини! Защо ще ме наказваш така?

— Чуй историята ми, рибарю! Аз съм от джиновете еретици и се разбунтувах срещу Сулейман, сина на Дауд. Той изпрати при мен везира си Асиф, сина на Барихия, който ме отведе при него. Бях горделив — а той ме унизи! Изправи ме пред Сулейман, който ми предложи да приема вярата му. Отказах. Тогава той грабна това шише, натика ме в него и ме запечата с оловен печат с божието име върху него. После нареди на джиновете да ме хвърлят насред морето. Стоях там сто години и все си казвах: „Който ме спаси — ще го направя богат за цял живот!“ Но минаха сто години и никой не ме спаси. Когато влязох във втората стотица си казах: „Който ме спаси, ще му разкрия всички съкровища на земята!“ Никой не ме освободи. Минаха още четиристотин години и си казах: „Който ме освободи, ще му изпълня три желания!“ Пак никой не ме освободи. Разгневих се силно и си рекох: „Който оттук нататък ме измъкне — ще го погубя с такава смърт, каквато сам си избере!“ И ето че ме спаси ти и сега аз ти разрешавам да си избереш как да умреш.

— О, шейх на ифритите! За това ли ти направих добро — да ми отговориш сега със зло? Значи не са лъжливи думите, с които е казано в стихове:

Щом сторим някому добро — той връща винаги със зло!

        Сред грешните души навред закон това е златен!

Направиш ли добро на някой, на приближен в това число,

        ще плащаш скъпо, пък макар да си най-благодатен!

— Я не ме баламосвай! Ще те убия, и толкоз! — викнал ифритът.

— В името на онзи, чието величайшо име е изсечено върху пръстена на Сулейман, ще те запитам нещо, но правичко ще ми отговориш! — заговорил рибарят.

Великанът трепнал, щом чул да се споменава божието име, и отговорил:

— Добре! Питай, ама по-накъсо!

— Как си се побрал в това шише? Че в него не може да се събере дори ръката или кракът ти!

— Не вярваш ли, че съм бил в него?

— Не мога да повярвам, докато не го видя с очите си!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

* * *

Тя продължила:

Разправят, царю честити, че ифритът потръпнал, извисил се във въздуха, смалил се и малко по малко се натъпкал в шишето. Рибарят грабнал бързо оловната запушалка и я натъпкал в гърлото му. Ифритът изкрещял вътре, а рибарят му казал:

— Я да те хвърля аз пак в това море и да си построя тук къща. И на всеки, който се мерне насам, ще забранявам да лови риба тук, ще му казвам: „Тук има ифрит! На всеки, който го измъкне, той изброява разни видове смърт — да си избирал между тях!“

Разгневил се ифритът, опитал се да се измъкне, но не успял — притискал го изсеченият печат на Сулейман. Проумял, че нищожният рибар го е затворил и че той е пак най-жалкият, най-униженият и най-презреният сред ифритите.

— Отвори ми — добро ще ти направя! — завикал той.

— Лъжеш, измамнико! — отговорил рибарят. — Аз ще направя с тебе онова, което ти щеше да направиш с мен, или онова, което се случило между везира на цар Юнан и неговия знахар Руян!

— Какво общо имат тук цар Юнан и знахарят Руян? — запитал ифритът. — И какво толкова се е случило между тях?

И рибарят заразказвал:

Приказка за цар Юнан, за неговия везир и за знахаря Руян

— Имало едно време, много, много отдавна, в град Фарс, в земята Рум, цар, който се наричал Юнан. Имал той пари, могъщество и свита от всички народи. Но излязла по тялото му проказа. Безсилни били пред нея лечители и знахари, никой не можел да го излекува.

Един ден в града дошъл известен лечител на почтена възраст на име Руян. Той бил прочел много гръцки, персийски и арабски книги по медицина, познавал корените на билките и листата на полезните и вредните растения — треви и храсти. Поживял няколко дни в града и дочул за болестта на царя. Още не съмнало, и той облякъл най-хубавите си дрехи и се явил пред него. Пожелал му навеки да бъде велик, да живее в благоденствие и доволство, представил се и рекъл:

— Господарю, разбрах, че нещо лошо те е постигнало. Аз ще те излекувам, без да те тъпча с лекове, без да те мажа с мазила!

— Знахарю! — възкликнал царят зачуден. — Това, което ми разправяш, за колко време ще стане, за колко дни?

— Утре ще стане! — отговорил знахарят.

Той подбрал нужните му лекове и билки, взел дебела тръстика, направил я като тояга за игра с топка на кон, издълбал я отвътре, сложил лекарството в дупката и я запушил с дръжка. Направил и топка — сам знаел каква трябва да бъде. На другия ден влязъл при царя и му казал да излезе да поязди на мегдана, като си поиграе с топката и тоягата.

Събрали се оръженосци и емири, сановници и везири. Излязъл и царят на мегдана. Знахарят Руян му подал тоягата и рекъл:

— Хвани здраво тази тояга! Карай по мегдана, удряй с всички сили с тоягата по топката — нека се запотиш! Лекът ще проникне през дланта ти и ще потече в цялата ти снага! После се върни в двореца, изкъпи се и заспи — тогава ще се излекуваш, ще бъдеш здрав!

Взел цар Юнан тоягата, стиснал я в ръката си, яхнал жребеца, грабнал топката, подхвърлил я и я подгонил да я настигне. Удрял той по топката, удрял — докато се изпотил, и от стискането лекът се просмукал в тялото. Знахарят Руян му наредил да се върне в двореца и да влезе в хамама. Изкъпал се хубаво, облякъл се, легнал и заспал. Когато се събудил, огледал снагата си и не видял ни следа от проказата — тя била чиста като бяло сребро. Зарадвал се, олекнало му на душата, отпуснал се.

Това се случило с цар Юнан. А знахарят Руян се прибрал у дома си и преспал там. На сутринта се върнал при царя, той му станал на крака, прегърнал го, сложил го да седне до себе си, нахранил го, пожелал му здраве, облякъл го в нови дрехи, много неща му дарил и беседвали чак до вечерта. Благодарил знахарят и се завърнал у дома си.

Царят си имал един везир, неприятен на вид, злоезичен, подъл, скъперник, завистник, винаги го гонели лоши мисли и омраза. Когато той забелязал, че царят се сближава повечко със знахаря Руян, завидял му и затаил срещу него злоба. Или както казват в такива случаи: „Човешката плът не може да не завижда!“ Или пък: „Несправедливостта се таи в душата — проявява се чрез сила, но е породена от безсилие!“ Пристъпил везирът към цар Юнан, целунал земята пред него и му рекъл:

— О, цар на всички времена! Имам един важен съвет и искам да ти го кажа.

— Какъв е съветът ти? — запитал царят.

— Царю честити! — отговорил везирът. — Казали са древните: „Който не вижда бедата, не го облажава съдбата!“ Виждам как господарят ми облагодетелства безразсъдно своя враг, онзи, който иска да го лиши от земите му!

Разгневил се царят, пребледнял и запитал:

— Кой е този, за когото твърдиш, че ми е враг, а аз съм му правил добрини?

— О, царю, ако спиш — събуди се! — отговорил везирът. — Та това е знахарят Руян!

— Той е мой приятел! — възразил царят. — Той ме излекува с нещо, което аз само държах в ръката си! Отърва ме от болест, пред която лечителите бяха безсилни! Как може да говориш така за него!? Че аз от днес всеки месец по хиляда динара ще му давам! И царството си да разделя с него — пак ще му е малко! Мисля, че говориш това само от завист — както е станало и с владетеля Синдбад!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката, разказана от царя:

Приказка за цар Синдбад и сокола му

— Разправят, че едно време персите имали цар на царете, който се казвал Синдбад. Обичал да ловува. Имал си той сокол. Сам го бил отгледал и не се отделял от него нито денем, нито нощем.

Тръгнал веднъж на лов, взел на ръка и сокола си. Вървели, що вървели, стигнали до една река и разпънали ловната мрежа. Ето че една газела попаднала в нея.

— Само някой да изпусне газелата откъм своята страна — убивам го! — възкликнал царят.

Започнали да стесняват ловната мрежа около газелата, но ето че тя се появила точно пред царя. Изправила се на задните си крака, а предните свила на гърдите си, сякаш искала да целуне земята пред него. Навел се царят към нея, а тя — хоп! Прескочила над главата му и избягала. Царят се спуснал по следите й. Настигнал я при една планина и пуснал сокола след нея. Започнала птицата да кълве очите на животното, докато го ослепила и обезсилила. Царят ударил газелата с копие, съборил я, слязъл от коня, заклал я, одрал я и я закачил на седлото си.

Времето било горещо, мястото — сухо и безводно. Ожаднял царят, огледал се и забелязал дърво, от което като масло капела вода. Снел той ръкавицата си, откачил съдината от шията на сокола, напълнил я с онази вода и я надигнал към устните си, но соколът ударил с крило по съдината и я съборил. Взел царят за втори път съдината и я напълнил. Мислел, че и соколът е жаден, и я поставил пред него, но той пак я блъснал с крило и я съборил. Разгневил се царят, напълнил за трети път съдината и я поставил пред коня си, но соколът пак я обърнал!

— Аллах да те прокълне, пакостна птицо! — възкликнал царят. — Не ми даде да пия, не пи сам, не даде и на коня ми!

Замахнал с меча си и му отсякъл крилете. А птицата протегнала шия, сякаш да му направи знак с глава: „Погледни дървото!“ Вдигнал царят поглед — върху дървото змия, която леела отровата си по кората му. Мъчно му станало. Възседнал коня и се върнал при хората си. Когато седнал на трона си, соколът още стоял на ръката му, но скоро потръпнал и умрял. Изохкал владетелят от мъка и скръб, че убил сокола, който го бил спасил от гибел…

Ето това се случило на цар Синдбад…

* * *

— О, владетел на великите творения! — възкликнал везирът. — Аз правя само онова, което съм длъжен! Видях злото — и те предупредих! Разбереш ли истината — ще се спасиш! А иначе ще загинеш, както загинал везирът, който измамил сина на един цар…

Приказка за везира и царския син

Този цар имал син, който обичал да ловува. Имал и един везир. Царят му наредил да придружава сина му. Тръгнал веднъж синът на лов, тръгнал с него и везирът. Забелязали някакъв звяр. Спуснал се царският син след него, но го изгубил от очи — животното изчезнало в далечината. Везирът останал да го чака. Объркал се синът, не знаел накъде да тръгне. И ето — край пътя седи неволница и плаче.

— Коя си ти? — запитал царският син.

— Дъщеря съм на цар от Индия! — отговорила тя. — Пътувах из равнината, приспа ми се и съм паднала от кобилата. И се обърках…

Съжалил я царският син, качил я на коня си и седнал зад нея. Яздили, що яздили, стигнали до някаква гора.

— Господарю! — рекла му неволницата. — Иска ми се да сляза за малко по нужда.

Помогнал й той да слезе. Чакал, чакал, но тя се позабавила. Нетърпението го заставило да тръгне да я търси. Оказало се, че била женски гул — момъкът я чул как говори на децата си:

— Ей, дечица, днес ви докарах един охранен момък!

— Дай ни го, мамо, да си натъпчем коремите!

Царският син разбрал, че с него е свършено. Разтреперил се, върнал се при коня. Излязла и жената гул, забелязала, че е изплашен и трепери.

— Защо си изплашен? — запитала тя.

— Имам враг и се боя от него! — отговорил той.

— А защо не платиш на врага си — и да остане доволен!

— На него пари не са му достатъчни! Той ще се зарадва едва след като ми отнеме живота!

— Щом си толкова нещастен — защо не се обърнеш за помощ към своя Аллах? Това е достатъчно, за да можеш да избегнеш и тази беда, и бедите, които ти кроят онези, които те плашат!

Тогава царският син вдигнал очи към небето и изрекъл:

— О, ти, който отговаряш на молитвата на всеки, който е в нужда! Дари ми победа срещу врага ми, махни го от пътя ми! Ти можеш всичко, каквото пожелаеш!

Чул гулът молитвата и изчезнал начаса.

Върнал се царският син при баща си и му разказал какво му се е случило. А разгневеният баща наредил да погубят везира, който бил нарушил повелята му да не се отделя от сина му.

* * *

— А ти, царю, повярва на този знахар! — продължил везирът. — Ще те погуби той теб най-жестоко! Нищо, че му правиш добрини — гибел ти готви той! Не видя ли — излекува болестта върху тялото ти с нещо, което държеше в ръка! А сигурен ли си дали няма да те погуби с друго нещо, което ще държиш?

— Прав си! — казал цар Юнан. — Може би наистина е така! Може би този знахар е дошъл като нечий съгледвач, за да ме погуби!

— Изпрати веднага да го извикат! Дойде ли — отсечи му главата!

Царят изпратил да доведат знахаря. Дошъл той, без да знае какво му е писано от Всемилостивия, или както се казва в такива случаи:

Защо трепериш за съдбата си, страхливец?

        Всевишният добро и зло раздава!

Щом нещо е записал той — не го изтрива,

        пощада или смърт — едничък той решава!

— Знаеш ли защо те извиках? — казал царят. — Няма да съм спокоен за живота си, ако не те погубя! Ти ме излекува с нещо, което държах в ръката си — а дали няма да ме убиеш с нещо, което ще помириша!…

— Царю, това ли ти е отплатата — да плащаш за доброто със зло? — запитал знахарят.

— Трябва, трябва веднага да бъдеш убит!

Руян разбрал, че ще загине, разплакал се, съжалил за стореното добро, както е казано:

        Умът човешки само външно е щастлив!

                Стреми се той от майчиното мляко

        към друм широк, ала дорде е жив,

                завои, кал, неравности го чакат.

 

Съвет му дадох, но уви — прие лош чужд съвет.

        А моят ме лиши от чест и ме събори в бездна.

Щях по-спокойно да умра и без да дам такъв съвет!

        Въздържайте се от съвети, вий, идващи след мене!

И когато се убедил, че царят непременно ще го погуби, рекъл:

— Царю! Щом непременно трябва да бъда убит — нека да отида до дома да даря лечителските си книги. Имам една книга — тя е от особена по-особена! Ще ти я оставя в дар, за да я пазиш в съкровищницата си.

— Каква е тази книга? — запитал царят.

— В нея има нещо, което не се мери с пари! А най-малката тайна, която крие, е, че щом отсечеш главата ми — трябва да я отвориш, да разгърнеш три листа и да прочетеш три реда на страницата отляво. Тогава главата ми ще отговори на всички въпроси, които ще ми зададеш!

Зачудил се царят, затреперил от вълнение:

— Значи, знахарю, главата ти ще приказва, след като я отсека, така ли?

— Да, царю, точно това е чудото!

Царят го изпратил под стража до дома му. Знахарят си уредил нещата, а на следващия ден се явил сам пред дивана. Застанал пред владетеля, а в ръцете му — древна книга и кутия, а в кутията — прашец. Седнал той и се разпоредил:

— Донесете ми съдина!

Донесли му съдина, той насипал в нея прашеца, разбъркал го и рекъл:

— Царю, вземи тази книга, но не я отваряй, преди да отсекат главата ми! Отсекат ли я — да я сложат в тази съдина, кръвта ще престане да капе. Пък после отвори книгата!

Замахнал палачът и отсякъл главата на знахаря, поставил я в съдината с праха. Кръвта спряла да тече и главата отворила очи. Разтворил царят книгата, но листата й били залепнали един за друг. Сложил пръст в устата си и го близнал с език. Разгърнал първия лист, после втория и третия. Книгата се разлиствала с мъка. Разгърнал шест листа, огледал ги — по тях нищо не било написано.

— Знахарю, че в тях нищо няма написано! — казал царят.

— Разлиствай по-нататък! — казала главата.

Разлиствал той по-нататък и си плюнчел пръстите. И след малко отрова пропълзяла по тялото му — защото книгата била отровена.

Разтреперил се царят, завикал, закрещял:

— Отрова пълзи по тялото ми!

А знахарят Руян занареждал:

Те властваха и дълго властта им продължи!

        Миг само — и се свършва със властта!

Щом умно съдят — и съдбата ги щади,

        но щом гнетят — преследва ги гнетът,

объркват се душите им в лъжи

        и грабва ги без милост вечността!…

Щом знахарят Руян произнесъл тези стихове, царят рухнал мъртъв.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че рибарят рекъл на ифрита:

— Така и ти, ако ме беше оставил — и аз щях да те оставя, но ти искаше да ме убиеш! Затова и аз ще те хвърля в морето затворен в това шише!

— Заклевам те в името на Аллах! — изкрещял ифритът. — За бога, рибарю, не го прави! Не ме упреквай за това, което сторих! Сега ще ти направя добро! Нали една пословица казва: „Направи добро на злосторника — достатъчно е и стореното от него зло!“ Ще те възнаградя така, че за цял живот ще станеш богат!

Взел рибарят от ифрита клетва, че ако го пусне, ще му направи добро, и отпушил шишето. Измъкнал се димът от шишето, сгъстил се и приел разкривените очертания на ифрита, който грабнал шишето и го хвърлил в морето. Когато рибарят видял това, минало му през ума, че неговата вече е свършена — даже подмокрил дрехите си. Позасмял се ифритът, закрачил пред него и казал:

— Върви след мен, рибарю!

Двамата излезли далеч от града, качили се на една планина, после слезли в широка долина, а сред нея — пълноводно езеро. Тук ифритът наредил на рибаря да хвърли мрежата си и да полови риба. Погледнал рибарят в езерото и се учудил, че рибите в него били бели, червени, сини и жълти. Хвърлил мрежата — в нея се оказали четири риби, всяка с различен цвят.

— Иди с тези риби при султана — казал ифритът. — Дай му ги и той ще ти даде за тях нещо, което ще те направи богат.

Тропнал той с крак о земята, тя се разцепила и го погълнала.

Върнал се рибарят у дома, намерил една делва, напълнил я с вода и пуснал рибите в нея. Вдигнал я на глава и отишъл в двореца на султана. Въвели го при него и той му дал рибите. Много се зачудил султанът — не бил виждал през живота си такива риби — нито по вид, нито по цвят.

— Дайте тези риби на готвачката! — разпоредил се той. — Нека ги опържи!

Везирът наредил на готвачката да изпържи рибите. Взела ги тя, почистила ги, подредила ги в тигана, оставила ги да се зачервят от едната страна, обърнала ги на другата. Изведнъж стената на кухнята се разтворила и от нея излязла девойка. Гърдите й — пъпки росни, бузите й — свежи рози, очите й — сини, лицето й — луна изгряла, станът й се полюлява, забрадката — коприна в цвят небесен, на ушите — обеци безценни, на китките — гривни невидени, а пръстените — драгоценен камък, в ръката й — бамбукова тояга. Натопила тя тоягата в тигана и рекла:

— Риби, риби, помните ли стария завет, върху който дадохте обет?

Готвачката паднала в несвяст. Девойката повторила и потретила думите си. Рибите надигнали глава от тигана и отговорили:

— Да, да!…

А после в хор казали следното двустишие:

Ти си така — и ние сме така,

но свободата чакаме с тъга!

Девойката обърнала тигана и излязла, откъдето била влязла, затворила се стената на кухнята. Когато неволницата дошла на себе си, четирите риби вече били изгорели като черен въглен. И докато тя се вайкала, везирът се надвесил над главата й:

— Давай рибите за султана!

Разплакала се готвачката и разказала на везира какво се било случило.

Изпратил той да извикат пак рибаря и когато му го довели, му рекъл:

— Рибарю, трябва непременно пак да донесеш четири риби като онези!

Отишъл рибарят при езерото, хвърлил мрежата, издърпал я и в нея — четири риби. Отнесъл ги на везира, той ги дал на неволницата и казал:

— Я ги опържи пред мен, за да видя с очите си тази работа!

Запретнала се тя, почистила рибите, сложила ги в тигана. И ето че стената се разтворила, появило се момичето с предишните си дрехи, с тоягата в ръка. Натопила я тя в тигана и рекла:

— Риби, риби, помните ли стария завет, върху който дадохте обет?

Надигнали рибите глава от тигана и отговорили със същото двустишие:

Щом си така — и ние сме така,

но свободата чакаме с тъга!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че девойката обърнала тигана с тоягата, излязла, откъдето била влязла, и стената се затворила.

— Това е работа, която не бива да се крие от султана! — казал везирът, отишъл при царя и му разказал всичко.

— Трябва непременно да го видя с очите си! — казал султанът. — Нареди на рибаря да донесе четири риби както първия път! Давам ти три дни срок!

Отишъл рибарят при езерото и тутакси донесъл рибите, а султанът наредил да му дадат четиристотин динара. После се обърнал към везира:

— Изпържи рибите сам, тук, пред мен!

— Слушам и се подчинявам! — отговорил везирът.

Донесъл той тигана, подредил в него рибите, след като ги почистил, изпържил ги от едната страна и ги обърнал от другата. Изведнъж стената се разтворила и от нея излязъл черен роб — сякаш не човек, а бик, в ръцете му — ствол от зелено дърво.

— Риби, риби, помните ли стария завет, върху който дадохте обет? — викнал той с висок страшен глас.

Надигнали рибите глава от тигана и заредили същото двустишие. Робът ги обърнал с дървото и те станали на черен въглен. После излязъл, откъдето бил влязъл.

— Това нещо не може да остане скрито! — възкликнал султанът. — Сигурно съдбата на тези риби е удивителна!

Наредил да доведат рибаря, а когато той се появил, го запитал:

— Откъде са тези риби?

— От езерото между четирите върха зад планината над града ни!

— Колко дни път има дотам?

— Господарю мой, пътят дотам е половин час!

Зачудил се султанът и наредил на няколко войници да го придружат до посоченото място. Вървели, що вървели, изкачили се на планината, после слезли в широка долина, която никога не били виждали. Султанът и войниците се учудили на езерото, в което рибите били в четири цвята — бели, червени, жълти и сини. Царят наредил да разпънат шатрите до езерото. Всички се настанили, а той извикал везира и му рекъл:

— Тази нощ да ме оставиш сам — аз ще потърся тайната на езерото и неговите риби. А ти кажи на свитата: „Султанът се е поразстроил и ми нареди да не позволявам на никого да влиза при него!“

Преоблякъл се царят, запасал си меча, промъкнал се между свитата. Вървял, що вървял, цяла нощ, до сутринта. Станало му горещо, починал си, пак тръгнал и вървял през целия ден и през втората нощ, та до сутринта. Най-после в далечината му се мярнал дворец, изграден с черни камъни и укрепен с железни пръти. Едното крило на портата му било открехнато. Спрял царят пред портата и леко почукал. Никакъв отговор. Почукал втори и трети път — пак същото. „Сигурно няма никой!“, си казал той, набрал смелост и се промъкнал през портата в дворцовия коридор. Поел си дъх, набрал смелост и тръгнал по него. Дворецът бил подреден, по средата имало фонтан, заобиколен от четири звяра, отлети от червено злато, от устата им плискала вода, във въздуха летели птици и целият дворец бил покрит с мрежа, която не им позволявала да се издигат нависоко. Всичко това учудило царя, но му станало и тъжно, че не среща никого, който да му разкаже за езерото, за рибите, за планините и двореца. Седнал да поразмисли и внезапно чул стон от тъжна уста, която редяла следните стихове:

Открих това, което тя опита се да скрие,

а тя от гняв съня отне ми с черната магия.

                Зовях напразно… И седя така, съдба проклета,

                и не откривам път ни чер, ни светъл.

                От болки и тъги ще се взриви сърцето.

Султанът тръгнал към звука и спрял пред завесата пред мъжката гостна. Повдигнал я и видял мъж върху трон, който се издигал на лакът от земята. Бил момък красив, строен на вид, със сладък език, с чело като цвете, с бузи зачервени, с бенка върху горната част на бузата, сякаш точка от амбра. Зарадвал се царят, като го видял, поздравил то, но момъкът си седял, без да стане, наметнат с копринен халат със златна везба, с измъчено лице. Той отговорил на поздрава и рекъл:

— Извинявай, господарю, че не мога да се изправя!

— Момко! — заговорил царят. — Я ми разкажи за онова езеро и за многоцветните му риби, за този дворец. И още — защо си сам и защо плачеш?

— Как да не плача, щом съм ето така! — отговорил момъкът. Протегнал ръка към полите на дрехата си, надигнал ги — и що да види царят! Долната му половина и краката му били от камък.

Приказка за омагьосания град

— Знай, царю — заговорил младежът, — че тези риби са цяло чудо: ако с перо се запише и око го зърне, от всеки, който словото цени, сълза то ще изтръгне! Моят баща беше цар на този град. Той се казваше Махмуд и беше прочут като мъдър цар на Черните острови. Седемдесет години ги управлява и тогава умря. Аз наследих властта му, ожених се за братовчедка си, чичовата ми щерка. Любовта й към мен беше огромна, дори когато отсъствах, тя не хапваше и не пийваше, докато не се върна. Така живях в доволство пет години. Един ден тя отиде в хамама. Разпоредих се на готвача да приготви вечерята, върнах се в двореца и позадрямах. Наредих на две слугини да ми правят вятър на лицето. Поразтревожих се, че жена ми закъснява, не ме хващаше сън, само очите ми бяха затворени, а душата ми — будна. Тогава чух как едната говори на другата:

— Господарят ни е млад, а е нещастен, Масуда! Ама че капани му крои нашата хитра невярна господарка!

— Аллах да накаже грешните жени! — каза другата. — Човек като нашия господар с неговите нрави не заслужава такава грешница, която всяка нощ бяга от постелята му! Слага му тя нещо в питието, което му дава преди сън, омайно биле ли му сипва, какво ли — той заспива и повече нищо не усеща! Не я знае нито къде ходи, нито какво върши! Няма я до сутринта! После се връща и го събужда.

Притъмня ми пред очите от приказките им. Братовчедка ми се върна от хамама привечер. Наредиха масата, похапнахме, поседнахме, поприказвахме си както обикновено. Помолих я да ми даде питието за преди сън, тя ми подаде чашата. Престорих се, че пия, но я излях в пазвата си и начаса си легнах. Тогава тя каза:

— Спи, да не се събудиш дано! Намразих те, противно ми е да съм до теб!

Стана, облече най-хубавите си дрехи, намаза се с благовония, препаса меч, отвори вратата на двореца и излезе. Проследих я. Тя пресече пазарищата и спря пред градските порти. Там произнесе някакви неразбираеми думи, катинарите паднаха и портите се отвориха. Излезе, а аз неусетно — след нея. Стигна до две купчини смет край града и спря пред някаква ограда между тях, вътре — къщица като кубе от кал. Влезе през вратата, аз се качих да гледам от покрива. Бе при някакъв черен роб, едната му устна — като дюшек, другата — като юрган, ръцете и краката му — набити с пясък и камъни, болен от проказа. Седеше върху сноп изсъхнала тръстика. Целуна тя земята пред него и робът вдигна глава и заговори:

— Не те ли е срам? Защо закъсня толкова? Тук бяха двама мои черни приятели с възлюблените си, току-що си отидоха, а заради теб аз даже не пожелах да пийна!

— Господарю, обич на сърцето ми! — заговори тя. — Нали знаеш, че съм омъжена за братовчед ми! Толкова не ми се ще дори лицето му да виждам, ненавиждам себе си, когато съм с него!

— Лъжеш, безпътнице! Кълна се в юначеството на черните, че мъжката ми сила е доста по-голяма от тази на белите! Щом закъсняваш, не те искам, няма да положа тялото си върху твоето, предателка такава! Значи си закъсняла заради страстта към мъжа си, така ли, подла щерко на белите!

Слушах разговора им — и като видях с очите си какво стана между тях, причерня ми пред очите, още малко, и душата ми да изскочи от гърдите. Братовчедка ми стоеше права, плачеше и се унижаваше пред роба:

— Любими мой, въжделение на сърцето ми, само ти си ми останал! Не ме гони, светлина на очите ми!

Плачеше, умоляваше — накрая той се смили. Тя се зарадва, съблече наметката си и запита:

— Господарю, има ли нещо, с което да се нахрани неволницата ти?

— Отвори долапа! — отговори той. — Там долу има наготвени миши кости, яж там, наплюскай се! А в тази стомна има бира — пий!

Тя яде, пи, изми ръцете си, легна до роба върху изсъхналата тръстика, разголи се и се намъкна между дрипите и парцалите. Слязох от покрива и грабнах меча. Исках да убия и двамата. Ударих първо шията на роба.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на омагьосания момък:

* * *

Когато ударих роба, съм прерязал само парчета кожа и месо около гръкляна му, а си помислих, че съм го убил. Той силно изрева. Братовчедка ми се стресна, но аз вече бях върнал меча на мястото му. Затичах се към града и се върнах в двореца. Лежах в постелята до сутринта. Видях, че този ден братовчедка ми е отрязала косата си и е облякла траурни дрехи.

— Братовчеде! — каза тя. — Не ме кори за това, което правя! Научих, че майка ми е умряла, че баща ми е загинал в свещена война за вярата, че единият ми брат е починал от проказа, а другият е бил затрупан в каменоломна.

— Прави каквото щеш. Няма да ти преча! — отговорих аз.

Тя си построи кубе, а по средата — гробница като саркофаг. Пренесе роба и го положи в него. Той бе много слаб, но вино си пийваше. Не бе проговорил от деня, когато го нараних. Жена ми ходеше всеки ден при него, плачеше и нареждаше, наливаше му вино, хранеше го с варено месо, угаждаше му. От сутрин до вечер — цяла година! Търпях аз, търпях, но веднъж влязох непредпазливо при нея. Заварих я да плаче и да произнася следните стихове:

Тук съм далеч от хорска суета,

                сърцето ми жадува само тебе!

Вземи ми тялото, метни го по света,

                където падне, погреби го — но до тебе!

Извикаш ли ме ти — изпод пръстта

                на костите ми стонът ще отекне…

Измъкнах меча си и заговорих:

— Това са думи на неверни жени, които са предали семейното огнище и не държат на верността си!

Исках да я ударя, но тя вдигна ръка, произнесе нещо неразбираемо и каза:

— Нека Аллах с моята магия те превърне наполовина в камък, а другата половина да остане човешка!

И както виждаш — така стана! Нито лягам, нито ставам, нито съм жив, нито съм умрял!

След това тя омагьоса и града с пазарите му, с градините му. В нашия град живееха хора от четири рода — мюсюлмани, християни, евреи и идолопоклонници. Тя ги превърна в риби: белите са мюсюлмани, червените — идолопоклонници, сините — християни и жълтите — евреи. Омагьоса и четирите острова — превърна ги в планини и ги нареди около езерото. Всеки ден идва да ме измъчва, с кожен камшик ми нанася сто удара, докато потече кръв. После под тази дреха ми навлича друга, от твърди косми…

* * *

— Момко, ти прибави нова тревога към моята! — заговорил царят. — И къде е сега тази жена?

— Под кубето, където лежи робът!

— За бога, момко! Аз ще запомня какво ти е сторила, пък дано после и ти ме споменаваш с добро!

Така си поговорили, докато се мръкнало. Царят се скрил, защото идвало времето на магьосницата. Съблякъл се, запасал меча си, отишъл при роба, ударил го и го убил. Вдигнал го на гръб и го хвърлил в кладенеца насред двореца. Върнал се, преоблякъл се в дрипите му, наместил се в саркофага и оставил оголения меч до себе си.

А след малко при момъка се появила магьосницата. Тя смъкнала дрехите му, грабнала камшика и заудряла.

— Ах, не ти ли стига това, което съм! Имай милост! — приплакал той.

— А ти пожали ли ме, защо ми отне любимия? — отговорила тя.

Накрая му навлякла дрехата от косми и коноп, метнала върху нея наметалото и отишла при роба — носела стомна с вино и паница варено месо. Влязла при него, заплакала, занареждала:

— Господарю, поговори ми, кажи ми нещичко, господарю!

После произнесла:

Докога ще ме мъчи самотност жестока?

        Вече няма го онзи, който раждаше страст!

Докога все самотна ще очаквам потока

        на обичта — от мъстта излекувах се аз!

Стегнал царят гърлото си, изкривил езика си и заговорил така, както говорят черните в Судан:

— Ах, ах! „Няма сила и воля освен у Аллаха!“

— Може би господарят ми е вече здрав! — изкрещяла тя от радост.

— Проклетнице, ти не заслужаваш да ти проговоря! — заговорил царят с още по-слаб глас. — По цял ден измъчваш мъжа си! Той вика от вечер до сутрин и ми пречи да заспя! Ако не беше той — досега да съм оздравял! Това не ми позволяваше дори да ти говоря!

— Ако разрешиш, ще го отърва от този му образ!

— Отърви го, че да сме спокойни!

Скочила тя, взела паница, напълнила я с вода, заговорила над нея и във водата закипяла тайната на съдбата. Напръскала момъка и рекла:

— Излез от това си лице и се върни в предишното!

Трепнал момъкът, изправил се на крака и се зарадвал на спасението си.

— Махай се и не се връщай тук! — изкрещяла тя. — Иначе ще те погубя!

Избягал той, а тя се върнала в кубето, влязла при роба и рекла:

— Господарю, покажи ми лицето си да го видя!

— Ти какво направи? — запитал царят със слаб глас. — Сега клонката е спокойна, а коренът е недоволен!

— Къде е този корен, любими?

— Това са хората на този град, четирите му острова! Всяка нощ в полунощ рибите надигат глава и ни умоляват! Затова тялото ми не може да се излекува! Отърви ги, а после се върни при мен, хвани ръката ми и ме изправи — тогава ще съм излекуван!

— В името на Аллаха ще го направя с удоволствие, господарю! — възкликнала радостно магьосницата, отишла при езерото, наляла си малко вода и произнесла над нея някакви неразбираеми думи.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че рибите потръпнали, надигнали глави и тутакси се превърнали в хора. Паднала магията и градът закипял от живот: пазарите се съживили, всеки заработил занаята си, планините пак станали острови както някога. А магьосницата се върнала при царя и рекла:

— Любими, подай ми благородната си ръка да я целуна!

— Приближи се! — казал царят със слаб глас.

Тя се навела и той така насочил острието на меча си, че го забил в гърдите й и то изскочило откъм гърба й. Ударил втори път и я разсякъл на две. Изскочил навън и намерил омагьосания момък, който го очаквал, целунал му ръка и му благодарил.

— Ти в твоя град ли ще останеш, или ще дойдеш в моя? — запитал царят.

— О, цар на времената! Знаеш ли колко време път има до твоя град?

— Два дни и половина!

— Царю, до твоя град се стига за цяла година! Ти дойде дотук за два дни и половина, защото градът ми бе омагьосан! А аз, царю, няма да се отделя от теб нито за миг!

— Слава на Аллаха, който ме възвиси чрез теб! — рекъл царят. — Ти си мой син, защото аз за цял живот не можах да си създам син!

Двамата се прегърнали. Отишли в двореца. Царят, който дотогава бил омагьосан, съобщил на поданиците си, че тръгва на свещено поклонение. Той потеглил със султана, чието сърце копнеело за града му — нали отсъствал от него цяла година! Вървели, що вървели, цяла година, денем и нощем и накрая стигнали до града на султана.

Излезли везирът и войниците да го посрещнат. Царят влязъл в двореца си, седнал на трона, извикал везира си и му разказал какво се било случило с него и с момъка. Всичко си влязло в реда на нещата. Султанът възнаградил много хора. Наредил на везира да му доведат и рибаря, който му бил донесъл рибите, дарил го и го запитал има ли деца. Рибарят отговорил, че има син и две дъщери. Царят се оженил за едната дъщеря, момъкът се оженил за другата. Царят взел и сина му при себе си и го направил пазител на хазната си. После изпратил своя везир в града на момъка на Черните острови и го дарил да бъде там султан. А по него с петдесетте мамелюци изпратил скъпи одеяния за всички тамошни емири.

А рибарят станал най-богатият човек на времето си, дъщерите му стана ли царски съпруги и живели щастливо толкова, колкото им било писано…

* * *

— Но това, царю честити, едва ли е толкова удивително, колкото онова, което станало с хамалина!

— А какво е станало е хамалина? — запитал цар Шахриар.

И Шахразад заразказвала:

Имало едно време в Багдад един човек. Той бил хамалин. Веднъж, докато чакал на пазара подпрян на кошницата си, пред него застанала жена с наметка от мосулска коприна, бродирана със злато, със златни ресни по краищата. Надигнала тя покривалото от лицето си и под него се открили черни очи с дълги мигли и тънки вежди. Била със стройна снага и хубаво лице.

— Вземи кошницата и ме следвай! — нежно изрекла тя.

Нарамил хамалинът кошницата си и я последвал. Спрели пред някаква врата. Тя почукала, излязъл християнин, дала му тя един динар и купила маслини. Сложила ги в кошницата и наредила:

— Носи ги и ме следвай!

— Аллах ми дари благодатен ден! — си казал хамалинът.

Надигнал кошницата и тръгнал след нея. Спряла тя в дюкяна за плодове и купила оттам ябълки шамски, дюли османски, сливи омански, лилии алепски, рози дамаски, краставици нилски, лимони египетски, фурми ханаански, лалета и анемони. Сложила всичко в кошницата и наредила на хамалина:

— Носи!

Понесъл я той и я последвал. Стигнали до месаря.

— Отрежи ми десет ратла месо! — помолила тя.

Отрязал й той, завил месото в бананов лист, тя го сложила в кошницата и наредила на хамалина:

— Носи и върви след мен!

Последвал я той. А тя спряла пред сладкаря, взела една тава и я напълнила с всичко, което имал: мушабак; кадаиф, маймун; лимонови резанки, пръстчета; кадийски парченца. Подредила всички сладки в тавата и я сложила в кошницата. Сетне спряла при продавача на благовония и купила от него десет вида розова вода, аромати от цветя, а също така малко захар, взела пръскачка за розова вода, парченца тамян, корички от амбра и мускус, взела и една искендерунска свещ, сложила всичко в кошницата.

Надигнал хамалинът кошницата. Вървели, що вървели, стигнали до хубав дом, висок, на четири колони, портата му — абаносова, обкована с червено злато. Спряла тя, почукала леко и ето — отворила се портата с двете си створи. Надзърнал хамалинът и що да види — мома със снага източена, с гръд изпъчена, на лицето хубост изгрява, кръшен стан се полюлява, челото — сърп луна, очите — на сърна, вежди — месец през Рамадан, уста — пръстенът на Сулейман, лице — изгрев месечина, бузи — алена малина, гърди — нарове близнаци росни, корем стегнат — книга, пълна с въпроси. Хамалинът загубил ума и дума, едва не изпуснал кошницата от главата си.

— Цял живот не съм имал по-благословен ден! — възкликнал той.

— Здравейте! — казала привратницата и ги повела навътре.

Стигнали до стая красива и чиста, по тавана — рисунки златисти, с високи сводове, гирлянди и мраморни скамейки, със скринове, наметнати с покривки меки. Посред стаята — мраморно ложе с вградени в него бисери и скъпоценности, над него — балдахин от червен атлас. Там седяла мома: очите черни — вавилонска слава, снагата — като буква алиф права, лицето — светло, слънце затъмнява. Била като планета, която нощем бляска, или като съпруга бедуинска, както я е описал стихотворецът:

Кой ти сравни снагата с фиданка права само?

В тези думи се не вписва овал на гръд и рамо!

        Зелена дреха на фиданката отива,

        а ти, напротив — гола си двойно по-красива.

Надигнала се третата мома от постелята и рекла на другите:

— Че защо стоите? Я снемете товара от главата на този нещастен хамалин!

Съпровождачката отпред, привратницата отзад, помогнала и третата — разтоварили хамалина, опразнили кошницата, подредили всяко нещо на мястото му, дали му два динара и рекли:

— Хайде, хамалино, върви си!

Огледал той цялата хубост на момите, дарена им от бога — не бил виждал по-хубави! Пък и нямало мъж сред тях. Пак огледал онова, което си имали — ядене, плодове, подправки и други неща, почесал се и спрял до вратата.

— Защо не си тръгваш? — запитала привратницата. — Да не ти се вижда малко платата? — и се обърнала към сестра си: — Я му дай още един динар!

— За бога, господарки! — възкликнал хамалинът. — Платихте ми два пъти повече, отколкото трябва! Не парите са малко, а душата и сърцето — грижа ги хвана за вас! Как живеете така — нито мъж има при вас, нито има кой да ви забавлява! Нали знаете, че всяко минаре се крепи на четири колони! А при вас няма четвърта! Или както е казал стихотворецът:

Виж — четири вещи ми дадоха в дар!

Джанак, уд и цитра, и още — мизмар!

— Вие сте три! — добавил той. — Имате нужда от четвърти и той трябва да е мъж умен, проницателен и ловък, тайните ви да скрива!

— Нали сме жени! — отговорили те. — Боим се да си доверим тайните на някой, който не умее да пази тайна! Чели сме в летописите следните стихове:

От разните клюкари дръж тайната далече!

Веднъж щом довериш я — изгубил си я вече!

— Кълна се в живота си! — възкликнал хамалинът. — Аз съм човек умен, надежден, книги съм чел, знам как да изтъкна красивото и да скрия грозното. Правя така, както е казал стихотворецът:

Запазва тайна само онзи, който доверието пази!

Избрани хора само могат от злоба тайните да пазят!

        У мен е тайната запряна като във изба непозната,

        ключът от нея е изгубен и запечатана — вратата!

— Ние плащаме за този дом доста пари! — рекли момите. — А ти имаш ли с какво да си платиш? Не ни се иска да сядаш с нас само за да ни харчиш парите! А пък на тебе ще ти е добре да поседнеш, да си побъбрим сладки приказки и на сутринта всички да сме бодри!

— Щом обичта е без пари — не струва трошка прах дори! — казала стопанката на къщата.

— И ако имаш нещо — ще си отидеш с нищо! — добавила привратницата.

— Стига, сестро! — намесила се съпровождачката. — И друг да беше — денят по-къс нямаше да стане! А този има широка душа — колкото и да похарчиш за него, от полза ще ни е!

— За бога, ама всичките ми пари са онези, дето ми ги дадохте! — възкликнал хамалинът.

— Ще те оставим с нас! — рекла стопанката. — Но ако бъдеш възпитан, скромен и не разпитваш за нещо, което не те засяга! Иначе ще те набием и ще те изгоним!

— Съгласен съм! — отговорил хамалинът. — Кълна се в главата и в езика си — ето, от този миг аз оставам без език!

— Тогава сядай! — наредили момите.

Надигнала се привратницата, развързала колана около кръста си, наредила шишета, наляла вино, сложила трапеза край езерцето на фонтана и приседнала край сестрите си. А хамалинът седнал между тях, сякаш си бил у дома. Наляла си тя една чаша с вино, изпила я, после още една и още една. Наляла и подала на втората си сестра — и тя я изпила. И третата сестра пила. Наляла чаша и я подала на хамалина, поел я той, изпил я, наляла му втора чаша — изпил и нея. Че като го запрегръщали, като го зацелували, тази му приказва, онази го дърпа, третата го чука с чашата за благовония, той им го връща. Виното ги ударило в главата, надвило ги.

И ето че привратницата станала, съблякла се гола-голеничка, скочила в езерцето, заплискала се с водата, напълнила си с вода устата и напръскала хамалина, измила си краката и онова между бедрата, пък излязла от водата, седнала на скамейката до хамалина и запитала:

— Любими, как се казва това нещо? — и показала онова, което жените имат между бедрата си.

Той го казал както си е.^[8]

— Ах, ах, не те ли е срам! — писнала тя, хванала го за шията и го заудряла. Той казал друга дума, ама пак както си е.

— А, не, другояче! — рекла тя.

Той го казал с трета дума.

— Друго е! — викнала тя и продължавала да го удря.

— Добре де, предавам се, кажи ти как се нарича! — помолил той.

— Маргаритката на дързостта! — отговорила тя.

— Е, слава на Аллаха, щом е Маргаритката на дързостта! — възкликнал хамалинът.

И пак обърнали чашите.

Надигнала се втората, съблякла се, скочила в езерцето, направила като първата, излязла, седнала на скамейката до хамалина, посочила онова между бедрата си и запитала:

— Ей, светлина на очите ми, как се казва това?

Той го казал, както си е.

— Да пукнеш дано за такава мръсна дума! — викнала тя.

— Маргаритката на дързостта!

— Не е! — писнала тя и го плеснала по раменете.

— Как се казва тогава?

— Чистотата на сусама!

Скочила и третата, съблякла се, натопила се в езерцето, направила като предните, седнала до хамалина и също запитала:

— Какво е това? — и посочила онова между бедрата.

Той й казал — това е, онова е, а тя го удряла, докато той сам я запитал:

— Добре де, кажи ти как се казва!

— Ханът на Абу Мансур! — отговорила тя.

Ето че и хамалинът станал, съблякъл се, скочил в езерцето, разплискал го, заплувал, измил се като тях. После излязъл, изтегнал се между момите: ръцете — върху привратницата, нозете — върху съпровождачката, пък показал онова, което му било между бедрата, и запитал:

— Господарки, а това как се казва?

Разсмели се всички на думите му, даже се гътнали по гръб от смях и му казали как се казва.

— Не! — казал той и си взел от всяка по целувка.

Те казали същото с друга дума.

— Не! — викнал той и ги запрегръщал поред…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разказват, царю честити, че момите повтаряли с разни думи как се казва онази работа, хамалинът ги целувал и прегръщал, а те се смеели. Накрая го запитали:

— Как се казва тогава?

— Това е Мулето на смелостта, което плеви Маргаритката на дързостта, ближе Чистотата на сусама и спи на Абу Мансур в хана! — отговорил той.

Че като се разсмели онези ми ти жени, на гръб се тътнали. После пак се върнали към обичайните си приказки и си бъбрили сладко, докато се мръкнало.

— Хайде, върви си вече! — рекли момите. — Стига ти колкото ти показахме!

— За бога! — възкликнал хамалинът. — Душата ми по-лесно ще напусне тялото ми, отколкото аз да ви изоставя! Хайде да слеем деня с нощта, пък съмне ли се — всеки ще тръгне по работата си!

— Кълна се в живота си! — възкликнала привратницата. — Я да го оставим да пренощува тук, да се повеселим с него! Той е поопърпан, но не му липсва акъл!

— Остани тогава! — съгласили се останалите. — Само при едно условие: каквото и да видиш — не питай нито какво е, нито защо е!

— Добре!

— Я прочети какво е написано при вратата!

Хамалинът видял, че над вратата със златно мастило е написано: „Не говори за онова, което не те засяга, и слушай онова, което не ти приляга!“

— Добре! — възкликнал хамалинът. — Така да бъде!

Привратницата приготвила ястията, запалили свещите и огъня, пак седнали да хапнат и пийнат. Изведнъж се чуло някой да хлопа на вратата. Това не ги смутило. Едната отишла на вратата. Върнала се след малко и рекла:

— Май ще ни стане още по-весело! Пред вратата има трима странници, брадите им са бръснати, и тримата са слепи с лявото око. Чудно съвпадение! Такива смешни лица имат, такава външност!

— Пък нека влязат! — рекли другите две. — Но им постави условието: да не приказват за онова, което не ги засяга, и да слушат онова, което не им приляга!

Излязла момата навън и довела трима еднооки мъже — брадите им обръснати, мустаците — едва покарали, приличали на просяци. Те погледнали хамалина и забелязали, че вече е пиян. Решили, че и той е просяк. А той се ококорил и им викнал:

— Я сядайте и не разпитвайте излишно — не прочетохте ли онова над вратата?

Поднесли ядене и на просяците, те хапнали, после поседнали на сладка приказка, а привратницата им наливала. Когато чашката се завъртяла за втори път, горещината ги ударила в главата. Те помолили за някакви музикални инструменти да се позабавляват. Привратницата донесла мосулска тамбура, иракски уд и персийски джанак. Станали просяците, единият взел тамбурата, вторият — уда, третият — джанака, ударили по тях мъжете, запели момите, извисили им се гласовете.

Точно тогава някой почукал на вратата. Станала привратницата и отишла да види кой е.

А ето каква била работата. Същата нощ халиф Харун ар-Рашид излязъл да огледа и да чуе какво ново има в царството му. Бил заедно с везира си Джаафар и палача Масрур — изпълнител на неговите присъди. Имал си халифът навик да се преоблича като търговец. През онази нощ той излязъл, поразходил се из града и пътят му го довел до този дом. Чул песните и веселбата и казал на Джаафар:

— Я да влезем в този дом и да видим чии са тези гласове?

— Хорицата са си пийнали! — отговорил Джаафар. — Страх ме е да не ни се случи нещо лошо!

— Трябва да влезем! — настоял халифът. — Нека се изхитрим и влезем!

Почукал Джаафар на вратата, дошла привратницата, отворила и той заговорил:

— Господарке, ние сме търговци от Табария. Дошли сме в Багдад за десетина дни, стока носим. Тази вечер ни покани един търговец, отидохме му на гости, останахме да хапнем, поприказвахме си. Но нали сме чужденци, щом излязохме в нощта, и се объркахме — не знаем къде е ханът, в който сме се настанили! Молим ви, сторете добро дело, пуснете ни да пренощуваме у вас, пък ние ще ви възнаградим!

Огледала ги привратницата, повярвала, че са търговци, пък и изглеждали заможни на вид, върнала се при дружките си, поговорила с тях и те рекли:

— Ама пусни ги!

Халифът, Джаафар и Масрур влезли. Момите се изправили и любезно ги поканили.

Седнали на пиене и сладки приказки. Халифът забелязал, че и тримата просяци са слепи с лявото око — това го удивило. Видял, че момите са хубави красавици, това го смутило и още повече удивило. Приказвали си, що си приказвали, шегували се, що се шегували, поднесли вино и на халифа.

— Аз съм хаджия — отказал той и седнал встрани.^[9]

Привратницата сложила пред него медна софра кована, опънала покривка златоткана, поднесла чаша от порцелан китайски, наляла му благовонен шербет, пуснала в него парченца лед, разбъркала го със захар мед. Поблагодарил й халифът и си казал: „Утре непременно трябва да я възнаградя за доброто дело“.

Отново се хванали на сладки приказки. Щом виното свършвало, стопанката ставала и наливала отново. После дръпнала привратницата за ръка и рекла:

— Хайде, сестро, да си свършим работата!

— Добре! — отговорила тя.

Привратницата казала на гостите да се отдръпнат към вратата, опразнила на стаята средата и рекла на хамалина:

— Тук ти си ни най-близък, смятаме те за един от своите в този дом!

Изправил се хамалинът, затегнал си пояса и запитал:

— Какво ще наредите?

— Ела ми помогни! — наредила му съпровождачката.

Тя довела две черни кучки със синджири на шията. Поел ги хамалинът, а стопанката запретнала ръкави, взела камшик и наредила:

— Дай насам едната!

Дръпнал той едната кучка за синджира, побутнал я към нея. Заплакала кучката, закимала с глава, сякаш искала да каже нещо. А тя я ударила по главата. Заврещяла кучката, а момата я била, била, докато се изморила. Тогава захвърлила камшика, притиснала животното към гърдите си, избърсала сълзите му, целунала го по главата и се обърнала към хамалина:

— Върни я и доведи другата!

Довел той втората кучка — тя направила същото с нея.

Затрепкало сърцето на халифа, заблъскало се в гърдите му. Направил той на Джаафар знак да запита каква е тази работа, но везирът му намигнал да си трае.

Облегнала се стопанката на мраморното ложе, обковано със злато и сребро, и наредила на двете си сестри:

— Хайде, донесете си нещата!

Излегнала се привратницата до нея, а съпровождачката отишла до килера и донесла от там атлазен чувал със зелени ресни, домъкнали го до стопанката, развързала го и измъкнала от него уд. Настроила струните му и запяла:

        Върнете на ресниците ми дълги откраднатия сън!

        Къде, кажете, разумът грижовен витае пак навън!

                Когато пожелах — узнах сама какво е любовта,

        но тя ограби от очите тъмни живителния сън.

Говореха: „Недей така да страдаш, разумна си поне,

и няма да се заблудиш!“ Отвърнах: „Съня ми той отне!

        Очите му пронизват ми душата, разпалват ми кръвта!

        Дори и да се лее тя, зове ме любовта!“

        Той като слънце грее и светя аз чрез тази светлина!

        Душата ми гори във огън буен, пък нека изгоря!

 

Аллах от злато и от течност жива в калъпа го изля,

в устата му наниза бели зъби — да хапят и корят.

  Какво получих от страстта към него? Защо я споделих?

Донесе ми тя плач и мъки само, и вопли, и беди!

  Човекът вижда извор чист — и жаден глава навежда тих,

но се отдръпват от устата дръзко свещените води!

От мъка стопанката започнала да къса дрехите си, дори паднала в несвяст. Тялото й се разголило и халифът забелязал по него следи от удари с бич и камшик. Надигнала се привратницата, поръсила лицето й с вода, донесла халат, наметнала я.

— Я виж що за белези от удари има по тази жена! Повече не може да се мълчи! Няма да се успокоя, докато не разбера какво се е случило с нея и с кучките! — така шепнел халифът на Джаафар.

— Владетелю! — отговорил той. — Но нали те ни поставиха условие — да не говорим онова, което не ни засяга, и да слушаме онова, което не ни приляга!

А съпровождачката пак взела уда, настроила го по гласа си, докоснала струните с крайчеца на пръстите си и запяла:

Оплачем ли се шумно — какво да споделим?

        Обземе ли ни мъка — къде да търсим път?

        Да преразкажем друг — от него полза няма!

Че как ще преразкаже друг скръб по мъж любим?

        Ако все пак търпим — какво ще ни остане?

Изгубим ли любим — изгубваме и път!

        Остава само горест, тъга остава само

и ручеи от сълзи по бузите текат!

        Ти, който хитро скри се от взора ми жадуващ,

страстта към теб не секна, все тъй си ми любим.

        Забрави ли през дните си скучни този спомен?

Че времето тече си, а той не се мени!

        Животът ми мъждука след тъжната разлъка

и радостта — умора я тежка замени!

        Но ако бог поиска в деня, щом дойде срокът —

дори във ад, но с тебе навеки да горим!

Тогава и втората мома като първата разкъсала дрехите си, изохкала и паднала в несвяст. Съпровождачката напръскала лицето й с вода, наметнала я с друг халат.

— Ако не бяхме влезли, щяхме да спим навън! — си рекли просяците. — А пренощуването под този покрив е пълно с такава мъка, която и желязо ще разтопи! Те са само три жени! Я да ги разпитаме защо е всичко това!

— Не е разумно! — възразил Джаафар. — Те ни поканиха, гости сме им! — после пошепнал на халифа: — Още малко потърпи, утре ще ти ги докарат и ще ги разпиташ какво им се е случило!

Но халифът не искал да чака повече:

— Нямам търпение, трябва да узная тайната им!

— А кой ще пита? — заговорили всички вкупом.

— Хамалинът! — предложил някой.

— Ей, хора, какво си говорите? — запитали жените.

Тогава хамалинът се обърнал към стопанката:

— Господарке, ще те запитам в името на Аллаха и ще те закълна в неговото име! Кажи ни какви са тези две кучки, защо ги измъчваш, пък после плачеш и ги целуваш? Разкажи ни защо сестра ти е бита с камшик?

— Вярно ли е, че говори от името на всички ви? — запитала стопанката.

— Да! — отговорили всички, само Джаафар си премълчал.

— За бога, гости мои, тежка мъка ми причинихте! Не ви ли стига, че в къщата си ви пуснахме, че хляба си с вас разделихме! Но не е ваша вината — доведе ви при нас съдбата!

Тя плеснала с ръце, тропнала три пъти по пода и викнала:

— Хайде, бързо!

Вратата към килера се отворила и от там изскочили седем роби с оголени мечове.

— Хванете тези, дето много им знае устата, и ги вържете един за друг! — наредила тя. — Нека ги поразпитам какви са, що са — пък после и главите им ще отсечете!

— За бога, господарке! — възкликнал хамалинът. — Не ме убивай за чужда вина! Всички сбъркаха, грях сториха, но защо и аз? За бога, така хубавичко щяхме да прекараме нощта, само да не бяха тези просяци! Че то, намъкнат ли се такива като тях в богат град, могат и да го разрушат!

О, колко благородство има от силен да си опростен!

Да не е никой победител, да не е никой победен!

        Желанието чисто, честно, не унижавай със запрет!

        То е безсмъртно, не загива, изпъква винаги отпред!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че момата, макар да била ядосана, се разсмяла, огледала всички и рекла:

— Малко ви остава да живеете, но я разкажете кой какъв е! Ако не ми се виждахте могъщи и видни хора с власт, щях по-бързо да ви накажа!

— Горко ни, Джаафар! — възкликнал халифът. — Я им кажи кои сме, че току-виж са ни погубили!

— Ама и ние с другите — каквото сме си заслужили! — отвърнал Джаафар.

А момата застанала пред просяците и се обърнала към единия:

— Ти едноок ли си се родил?

— Не, за бога! — отговорил той. — Но с мен се случи едно чудо. Заради него без око останах! То е цяла история и ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза тя ще изтръгне!

Запитала тя и втория, и третия — те й отговорили същото.

— Добре, нека всеки от вас разкаже историята си и обясни как е попаднал тук — само така ще си спаси главата и ще си отиде по пътя!

Най-напред започнал хамалинът:

— Аз, господарко, съм хамалин! Натовари ме тази, съпровождачката де, пък като ме поведе — от дома на винаря — в продавницата на месаря, от месаря — при зеленчукаря, от там — при семкаджията, от него — при сладкаря, после — при продавача на благовония и от него — при вас! Тук между нас стана, каквото стана, вие си го знаете как беше! Това е моят разказ — край!

— Отърва си главата, може да си ходиш! — казала момата.

— А, не, няма да си ходя, докато не чуя разказите на другарите си! — възразил той.

Дошъл редът на първия просяк и той заразказвал:

Приказка на първия просяк за греха и наказанието

Баща ми беше цар. Брат му също бе цар, но в друг град. Така се случило, че съм се родил в същия ден с чичовия ми син. Минаваха дни, месеци, години, пораснахме и двамата. През година-две отивах при чичо си и прекарвах там някой и друг месец. Веднъж, когато му гостувах, братовчед ми се показа особено любезен — овца ми закла, с вино ме черпеше. Седнахме да пием и когато виното надви ума ни, той заговори:

— Братовчеде, имам голяма нужда от теб! Моля те, помогни ми — застави ме да му се закълна и ме остави сам. Върна се след някое време — водеше със себе си жена, украсена и разхубавена, със скъпа огърлица. — Тръгни с тази жена и ме изчакайте в еди-кои си гробища! — заговори ми той, подробно ми описа мястото и добави: — Влезте в гробищата и ме чакайте там!

Не можех да не изпълня молбата му. Отведох жената. Братовчед ми дойде. Носеше съдина с вода, зидарска мистрия и гипс. Взе мистрията, застана пред една гробница, разкопа земята. Появи се плоча — нещо като малка врата, а под нея — наклонена стълба. Той даде знак на жената и когато тя слезе по стълбата, заговори:

— Братовчеде! Когато и аз сляза долу, стори една добрина! Върни плочата на мястото й и я затрупай със земя, както си беше! Разбъркай гипса с вода, подреди камъните, както си бяха, и затвори гроба така, че никой да не разбере и да не каже: стара дупка с нова замазка! Цяла година работих, докато я изкопая, за нея само Аллах знае!

Той слезе по стълбата и се скри. Поставих плочата на мястото й и направих всичко, както ме бе помолил. Върнах се в двореца на чичо — той бе излязъл на лов. На сутринта си спомних какво се бе случило предишната нощ. Съжалих за стореното, но каква полза!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на първия просяк:

* * *

Излязох пак към гробищата, търсих онази гробница, но не познах коя точно беше. Търсих, търсих, та до мръкване. Седем дни търсих онази гробница и не я намерих. Едва не полудях. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна у дома. Така и направих…

И още не бях влязъл в бащиния си град, когато от портите срещу мен изскочиха много хора, вързаха ми ръцете. Смаях се — нали бях султански син, а те бяха слуги на баща ми, мои поданици! Ужасно се изплаших и се запитах какво ли е станало с баща ми. Заразпитвах онези, които ме бяха вързали, какво се е случило, и един, който някога бе мой слуга, каза:

— Баща ти се пресели на онзи свят! Предадоха го войниците, везирът му го уби! А ние чакахме ти да се появиш…

Едва не изгубих свяст. И ето — изправиха ме пред везира, бащиния ми убиец.

А между мен и този везир имаше стара вражда и ето защо: аз бях запален по стрелба с лък. Веднъж се случи така, че когато стоях върху покрива на двореца, една птица кацна върху покрива на везирския дворец. По същото време и той гледал оттам. Исках да ударя птицата, но не щеш ли — лъкът се отплесна и улучих окото на везира. Така по волята на съдбата той ослепя, но така му било писано. Или както се казва в някои стихове:

Остави да направи, каквото има да прави, съдбата!

Щом така ти е писано, нека бъде спокойна душата!

        Не се радвай на нищо и не тъгувай за нищо!

Че където да идеш — накрая те чака земята!

Или както е казано на друго място:

Вървим ний по нишката предначертана.

И ти ще я минеш — по-късно, по-рано.

        Щом небето предписало ти е съдбата,

        накрая ще бъдеш заровен в земята!…

По онова време везирът не посмя да се оплаче на баща ми заради изваденото му око. Та за това възникна враждата между нас.

Когато ме изправиха вързан пред него, той нареди да ми отсекат главата.

— Без вина ли ще ме убиеш? — запитах аз.

— А каква по-голяма вина от тази? — той посочи към изваденото си око.

— Направих го, без да искам!

— Ти си го направил, без да искаш, а аз ще го направя, защото така искам! — извика той и се разпореди: — Я го дайте насам!

Бутнаха ме към него, а той бръкна с пръст в лявото ми око и го извади. Тогава станах едноок, както ме виждате. После ме вързаха, натикаха ме в един сандък и той каза на палача:

— Предавам ти този! Препаши си меча, вземи го и го откарай извън града! Убий го и го остави на зверовете!

Тръгна с мен палачът, вървя, що вървя, докато излезе от града. Измъкна ме от сандъка. Бях с вързани ръце и оковани нозе. Той поиска да ми сложи превръзка на окото и тогава да ме убие, а аз заплаках и заредих следните стихове:

Съдбата ви превърна в щит — да ме предпази

от острите стрели и вражите талази!

        В изгнание да ида сега ме оставете,

        там няма да ме стигне гневът на враговете!

Душата да е жива! Ще стане всичко скришом!

Не ще спечелиш нещо, но и не губиш нищо!

После заредих отново:

Ние братята свои превърнахме в щит —

        днес той на врага защитава гърдите!

В ръцете им сложихме остри стрели,

        а те срещу нас острия са извили.

Сърцата ни те ще изтръгнат без жал,

        душите, даряващи обич и грижи.

Ах, колко ли клетви се клеха тогаз,

        пък как в този ден ги престъпват безгрижно!

Палачът, който някога бе и палач при баща ми, ме обичаше. Той възкликна:

— Какво да правя, господарю? Нали съм роб, под заповед съм! — после прибави: — Бягай, докато си жив, и не се връщай на тази земя — сам ще се погубиш и мен покрай себе си ще погубиш! Нали така е казал стихотворецът:

Душата ми се колебае — не съществува справедливост!

                Пазачът днес оплаква онзи, дом, който му е подарил.

Земята към земя се връща и никого не чака милост,

                душата в тяло се не връща нито на враг, нито на мил!

Аллах земята разширил е, пространствата й са големи!

Завиждам днес на онзи, който живее в дом за унижени!

                А тоз, комуто определят да вкарва други под земята,

                в земята сам ще се намери — така предписва го съдбата!

Лъвът преследва свойта жертва, не чака кротко, не лежи,

а спира чак когато вземе, което му принадлежи!

Аз му целунах ръка. Извадиха окото ми — какво пък, това бе нищо в сравнение с другото — че се спасих от гибел! Вървях, що вървях, стигнах дома на чичо си. Разказах му какво се бе случило с баща ми. Той се разплака и рече:

— Ти прибави към мъката ми нова мъка и към скръбта ми — нова скръб! Братовчед ти се изгуби преди няколко дни. Не знам какво е станало с него, никой нищо не ми е казвал. Много ми е мъчно за братовчед ти, а ти ме разтъжи още повече. Но по-добре е да загубиш окото, отколкото живота си!

Не можех повече да мълча за братовчед си — все пак той му беше син. Разказах му всичко, което бе станало. Чичо ми ме помоли да му покажа онази гробница. Отидохме на гробищата, огледах се и не щеш ли, познах мястото. Разровихме пръстта, вдигнахме плочата и слязохме на петдесет стъпала. Стигнахме до края на стълбата, а там се вдигна пушек и премрежи погледите ни. Тогава чичо ми произнесе думите, след които никой не може да се бои от каквото и да е: „Няма сила и воля освен у всевишния велик Аллах!“ Оказахме се в стая, пълна с брашно, зърно и други храни. Посред стаята — балдахин, спуснат над постеля. Надзърна чичо ми в постелята — синът му и жената, с която бе влязъл, се бяха превърнали на въглен — както се бяха прегърнали, сякаш някой ги бе хвърлил в огъня. Чичо ми се изплю в лицето на сина си и каза:

— Ти заслужи, негоднико, наказанието си на този свят! Но те чака и наказанието на отвъдния свят, а то е по-голямо и вечно!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на първия просяк:

* * *

Мъчно ми стана, че братовчед ми и момичето са се превърнали в черен въглен, и рекох:

— За бога, чичо, нека мъката ти стане по-лека! И на мен грижа ми легна на душата — какво е станало със сина ти, как и той, и момичето са станали на черен въглен?

— Племеннико! — отговори той. — От малък този мой син бе обзет от страст към сестра си. Те пораснаха и между тях се случи непоправимото. Чух и не повярвах. Все пак ясно му казах: „Откажи се от това отвратително дело, което никой преди теб не е правил и никой след теб няма да направи! Иначе ще ни поставят между опозорените царе, ще носим греха си и след смъртта си, името ни ще бъде развеяно от ветровете. Ако не прекратиш този грях, ще те прокълна и ще те убия!“ Разлъчих ги един от друг. Но тя бе греховна и го желаеше много, дяволът я бе победил. А той тайно изкопал това място под земята като убежище, даже както виждаш, и храна си донесъл. Възползвал се, когато излязох на лов, и я довел тук. Но справедливостта на Всевишния и всемогъщ го е стигнала и тук. Тя ги е изгорила — за да им остави мъченията на отвъдния свят, които са по-силни и вечни!

Той се разплака, заплаках и аз.

— Ти ще си ми син вместо него! — възкликна той.

Изкачихме се горе, наместихме плочата и пръстта и сглобихме камъните, както си бяха. Върнахме се у дома. Още не бяхме поседнали, когато се зачуха тропот на копита и звуци на тръби. Войниците извадиха копията си, целият свят се изпълни с крясъци и прах, излитащ изпод конските копита. Объркахме се, не знаехме какво става. Царят заразпитва и му отговориха, че везирът на неговия брат го е убил, събрал е войски и дружини и е дошъл да нападне внезапно града. А жителите нямали достатъчно сили и се предали. Казах си — ако му попадна в ръцете, ще ме убие! Не знаех какво да предприема. Ако се покажех навън — жителите на града или бащините ми войници щяха да ме познаят. Не измислих нищо по-добро, освен да обръсна брадата и мустаците си. Преоблякох се с други дрехи и избягах от града. Вървях, що вървях, докато стигнах до този град. Може пък някой да ме заведе при емира на правоверните. Чудех се къде да ида, и ето че се появи този просяк. Поздравих го и му казах:

— Аз съм странник!

— И аз съм странник! — отговори ми той.

И докато се оглеждахме, ето че се появи този трети наш другар, поздрави ни и каза:

— Аз съм странник!

— И ние сме странници! — отговорихме.

Така ни завари нощта. А съдбата ни доведе при вас.

Та ето защо е обръсната брадата ми, ето защо е извадено окото ми…

* * *

— И ти спаси главата си, върви си! — казала момата.

— Няма да си отида, докато не чуя разказите на другите!

Тогава пристъпил вторият просяк, целунал земята и заговорил:

Приказка на втория просяк за нарушаването на дадената дума

Аз съм цар, син на цар. Препрочитал съм неведнъж Корана. Чел съм книги и съм ги тълкувал с авторите им — учени мъже. Изучих науката за звездите и откровенията на стихотворците. Положих усилия и станах по-горен от останалите хора във всички науки. Възвеличи се името ми сред останалите съчинители, вестта за мене достигна до много царе. Чул за мене и царят на Индия, изпратил хора да ме измолят от баща ми, натоварил ги с дарове и други чудесни неща, достойни за царе.

Баща ми приготви шест кораба. Цял месец пътувахме по море, накрая стигнахме до суша. Възседнахме конете, които бяхме взели на корабите. Натоварихме десет камили с дарове и потеглихме. Не бяхме минали много път, когато се надигна вихрушка прах, затъмни светлината, задържа се за малко, после се уталожи и зад нея се появиха шейсет конници — мрачни, като лъвове страшни, в желязо обковани. Разбрахме, че са бедуини разбойници. Те се втурнаха към нас, насочиха копия към гърдите ни. Със знаци се опитахме да им обясним, че сме пратеници до най-великия цар на Индия и не бива да пипат нищо, но те отговориха:

— Нито сме на земята му, нито под властта му!

Убиха някои слуги, останалите се разбягаха. Макар и тежко ранен, успях да избягам и аз. Бедуините ни изоставиха и се заеха с парите и даровете, които носехме.

Тръгнах и не знаех къде отивам. Бях велик — сега станах никой. Вървях, що вървях, докато стигнах до един град, пълен с блага. Хладината на зимата бе отшумяла и пролетта със своите рози бе разцъфтяла. Бях капнал от дългия път, тъжен и бледен и търсех къде да се подслоня. Надникнах в дюкяна на един шивач, поздравих го, разказах му какво ми се бе случило, и той рече загрижено:

— Момко, не казвай никому кой си! Боя се за тебе. Царят на този град е най-големият враг на баща ти и му има зъб!

Донесе ми да хапна и пийна, разговаряхме до късно през нощта. Той ми освободи една стаичка до работилницата си, даде ми постелки и одеяла. Така живях при него три дни. Тогава той запита:

— Знаеш ли някакъв занаят, за да си вадиш хляба?

— Четец съм на Корана! — отговорих. — Изучавал съм науки, знам да пиша и да смятам!

— Твоите занаяти в нашата страна не струват нищо! В града ни няма човек, който да се занимава с науки или да пише — всички знаят само парата! Вземи брадва и въже — ще сечеш дърва за огрев! Така ще се изхранваш — и дано Аллах те спаси! Но не казвай на никого кой си, че ще те убият!

Купи ми той брадва и въже, препоръча ме на някакви дървари и ме изпрати да работя с тях. Излизах, връщах се с товар дърва на главата си, продавах го за половин динар, хранех се с част от тези пари, спестявах останалото. Така мина цяла година. Веднъж влязох в гъста гора. Избрах си едно дърво, покопах около него, за да отстраня пръстта около корена му, и изведнъж брадвата ми удари в медна халка. Почистих пръстта — откри се дървен капак. Отворих го — под него стълба. Слязох до края, а там — врата. Влязох през нея и попаднах във величествен дворец. Там заварих жена — безподобно създание, сякаш самата от блестящи перли изваяна, която може да изгони от душата в изгнание всяка мъка, скръб и терзания. Погледнах я и се преклоних пред Създателя, който бе вложил в нея толкова хубост и красота! Тя ме изгледа и запита:

— Ти човек ли си или джин!

— Човек съм! — отговорих.

— Че кой те е довел до това място, където живея от двайсет и пет години, без да съм виждала жив човек?

Разказах й какво ми се бе случило. Тя се огорчи, заплака и рече:

— Аз също ще ти разкажа историята си. Дъщеря съм на царя на Индия Авитамос, владетел на остров Абанос. Той ме омъжи за чичовия ми син. През нощта на сватбата ме отвлече ифрит. Той ме доведе тук и донесе всичко, от което имах нужда: украшения, дрехи, платове, предмети, храна, напитки. Идва веднъж на десет дни и остава тук една нощ. Закле ме, ако имам нужда от нещо денем или нощем, да докосна двата реда, написани върху това кубе. Вдигна ли ръка — и той се появява. Бе тук преди четири дни, остават още шест дни, докато дойде пак. Ти можеш да останеш при мене още пет дни и ще си отидеш един ден преди той да се появи, нали?

— Да! — отговорих аз.

Тя ме хвана за ръка и ме въведе в приятен красив хамам. Съблече ме, съблече се и сама. Наля ми вино, което миришеше на мускус, и ми сложи да си хапна. Хранехме се и разговаряхме, накрая тя каза:

— Хайде сега, полегни си, изморен си…

Когато се събудих, видях, че ми разтрива нозете. Притеглих я към себе си. И пак седнахме на приказка.

— За бога! — каза тя. — Хвала на Аллаха, който те прати при мене!

Ако знаех, че ще дойдеш, всичко щях да подредя:

във сърцето — топлина, а в очите — чернота,

бузите да запламтят в огъня на радостта,

миглите ми да раздухат пламъка на любовта…

Прекарахме заедно още една нощ, каквато не помня през целия си живот. Събудихме се весели и аз казах:

— Ще те измъкна изпод земята и ще те отърва от този ифрит!

— Успокой се и мълчи! — засмя се тя. — От всеки десет дни само един ще е за ифрита, останалите ще са за тебе!

Но страстта ми надделя и аз възкликнах:

— Ей сега ще строша това кубе с написаното върху него! Нека ифритът дойде — ще го убия! Свикнал съм да погубвам ифрити!

При тези думи тя побледня и зареди:

Поспри се за малко, ти, който жадуваш раздяла!

Страстта обуздай — има граници мъжкото тяло!

        Използвай и краткото време, че иначе следва разлъка!

        След тайната обич настъпва безкрайната мъка!

Стиховете изслушах, но не я послушах. Блъснах с все сила по кубето…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на втория просяк:

* * *

Всичко потъмня. Блесна светкавица, тресна гръм, разтърси се земята. За миг изтрезнях.

— Ифритът дойде! — викна тя. — Нали те предупредих! За бога, сега заради тебе аз ще страдам! Спасявай живота си, излез, откъдето си влязъл!

Забравих брадвата и сандала си. Прескочих две стъпала, обърнах се и видях как земята се разцепи и от там излезе ифрит с отвратителен лик.

— Какво те е прихванало, че ме стряскаш така? — запита той. — Какво те мъчи?

— Нищо! — отговори тя. — Гърдите ми се разтуптяха, поседнах да пийна нещо, че да се отпусне душата ми, и се ударих в кубето.

— Лъжеш, безпътнице! — викна ифритът, който бе забелязал сандала и брадвата. — Що за човешки предмети! Кой е идвал при тебе?

— За пръв път ги виждам! — каза тя. — Пък може и по тебе някъде да са се закачили!

— Глупости! — възкликна ифритът. — Такива на мен не ми минават!

Разсъблече я, разпъна я между четири кола, започна да я измъчва и да я разпитва какво се е случило. Не можах да слушам воплите й. Ужасен се изкачих на пръсти по стълбата, а горе върнах капака на мястото му. Затрупах го с пръст, както си беше, и съжалих за стореното. Бе живяла мирно двайсет и пет години и сега той я измъчваше само заради мен. Казах си следното двустишие:

Безмилостна и милостива е нашата съдба,

веднъж ни праща радост, а други път — беда!

Върнах се при моя приятел шивача. Влязох в стаичката си. Ругаех себе си, че съм ударил по онова кубе. Влезе шивачът при мене и каза:

— В дюкяна е дошъл някакъв чужденец, пита за тебе. Носи твоя сандал и твоята брадва. Отишъл при шивачите и им казал: „Намерих тези неща. Покажете ми стопанина им!“ Шивачите казали, че са твои. Ето го, седи в дюкяна ми. Аз побледнях. Изведнъж подът на стаята се разцепи и от там изскочи чужденецът — той бил ифритът. Не успях да се огледам, а той вече ме бе грабнал и летеше. Ето ни в познатия дворец, ето я и жената — гола, кръв тече по тялото й, сълзи капят от очите й. Ифритът я грабна и запита:

— Безпътнице, това ли е твоят възлюблен?

Тя ме изгледа и отговори:

— Не го познавам, за пръв път го виждам!

— Щом не го познаваш — вземи този меч и му отсечи главата!

Тя взе меча, пристъпи към мене, застана до главата ми. Направих й знак с вежди, пот течеше от лицето ми. Тя ми отговори също със знак и прошепна:

— Всичко това става заради тебе!

Подсказах й, че сега е време за прошка. Тя разбра знака ми, хвърли меча и каза:

— Как да отсека главата на човек, когото не познавам! Той не ми е сторил зло!

Ифритът помисли малко и каза:

— Само обичаща жена може така да съжалява един мъж! — после се обърна към мене: — Ти, човешка твар, познаваш ли я?

— Как да я познавам, щом я виждам за пръв път! — отговорих.

— Вземи този меч и й отсечи главата! Тогава ще те пусна да си идеш и повече няма да те виня за нищо!

— Добре! — отговорих. Взех меча, вдигнах ръка, но тя ми направи знак с вежди: „Нали аз не скъсих живота ти!“ Очите ми се напълниха със сълзи, хвърлих меча и викнах: — О, ифрит силен, юначен! Щом една жена, която притежава по-малко ум и вяра от един мъж, не ми отряза главата, как може аз да отсека главата й, щом не съм я виждал през живота си!

Ифритът грабна меча, удари едната ръка на момичето и я отсече, удари втората, после левия й крак, след туй и десния. Така с четири удара я превърна в жив труп. И всичко това — пред очите ми. Накрая замахна и отсече главата й, а накрая се обърна към мене:

— Ти, човешка твар! Според нашия закон, щом съпругата изневери, тя трябва да бъде убита! Не ми стана ясно дали ми е изменила именно с тебе! Но пък и не мога да ти простя! Пожелай си сам в какъв лик да те омагьосам — на куче, на магаре или на маймуна!

Надявах се, че вече може и да ми прости, и възкликнах:

— За бога, ако ти ми простиш — и Аллах ще прости на тебе, че си простил на един мюсюлманин, и няма да те накаже за извършения грях! Прости ми, както е простил на своя завистник човекът, комуто той е завиждал!

— А как е станало това? — запита ифритът.

И аз заразказвах:

Приказка за завистника и за човека, комуто той завиждал

Разказват, че в някакъв град в една орташка къща живели двама души. Единият все завиждал на другия, опитвал се постоянно да го урочаса с поглед, все гледал да му причини някаква злина. С всеки изминал миг завистта му растяла и стигнала дотам, че престанал да яде и спокойно да спи.

А онзи, комуто той завиждал, умножавал благата си. Щом съседът му завидел за нещо — и то ставало още по-добро. Когато усетил колко много му завижда съседът, той се преместил в друг град и си казал: „За бога, няма да се погубя заради него, я!“ Заживял там, купил си земя. На нея имало стар кладенец. Станал известен човек в града.

Вестта за него стигнала и до завистника и той решил да го посети. Съседът, комуто той някога завиждал, го посрещнал с благопожелания, оказал му почести.

— Искам да ти кажа защо съм дошъл! — рекъл завистникът. — Но нека останем сами! Хайде да излезем из двора!

Станал човекът, хванал завистника за ръка и отишли към дъното на двора. Двамата стигнали до стария кладенец. Там завистникът го бутнал в отвора. Никой не разбрал за станалото. Завистникът избягал, като си мислел, че го е погубил.

А в кладенеца живеели джинове. Те уловили човека с ръце, сложили го да легне върху скалата.

— Този човек е избягал от друг, който много му завиждал, затова се е заселил в нашия град! — заразказвал един от тях. — Но ето че дойде завистникът, престори се на добър и го бутна при нас. А вестта за нашия човек нощес стигнала до султана и той много иска да го види, за да излекува дъщеря му!

— А какво й е на дъщеря му? — запитал друг джин.

— Полудяла е! Но който знае лекарството, ще я оправи! А лекарството е от лесно по-лесно! У дома на този правоверен живее черен котарак, който има на опашката си бяла точка! Ако нашият човек вземе от там седем бели косъма и одими султанската щерка с тях, тя ще се отърве от лошия дух в нея и ще оздравее!

Човекът, комуто завиждали, чул всичко. Когато се съмнало, джиновете вече го били измъкнали от кладенеца. Той се прибрал в къщата си, хванал черния котарак и отскубнал седем косъма от бялата точка на опашката му.

Слънцето още не било изгряло, когато дошъл султанът с войниците си.

— Да ти кажа ли защо си дошъл при мене? — запитал човекът. — Дошъл си да ме питаш какво мога да сторя за дъщеря ти!

— Така е, праведен шейх! — възкликнал царят.

— Изпрати някой да я доведе тук, аз ще се помоля и ако е пожелал Аллах, тя ще се излекува веднага!

Зарадвал се царят. Довели дъщеря му — тя била унесена и безпаметна. Човекът я наместил любезно да седне, завил лицето й с покривало, извадил космите и я окадил с тях. Изкрещяло онова, което било в главата й, изскочило от нея и умът й се върнал на мястото си. Тя закрила лицето си и рекла:

— Кой ме доведе тук?

Много се зарадвал султанът, целунал я по очите, после се обърнал към държавните големци:

— Кажете какво заслужава онзи, който излекува дъщеря ми?

— Да се ожени за нея! — казали те.

— Убедихте ме! — възкликнал той.

Така човекът станал възлюблен зет на царя. Минало време, умрял везирът и царят запитал:

— Кого да направя везир?

— Зет си! — отговорили те.

След известно време умрял и султанът и те се запитали:

— Кого да направим цар? — и си отговорили: — Везира!

И направили везира султан, цар и владетел.

Веднъж царят излязъл да се поразходи с коня си. Не щеш ли — точно тогава завистникът пресякъл пътя му и видял как онзи, комуто той завиждал, оглеждал царството си заедно със своите емири, везири и държавни първенци. Царят спрял поглед върху завистника, после се обърнал към един везир и му наредил:

— Доведете ми този човек, но не го плашете! — довели му завистливия съсед и той наредил: — Претеглете му хиляда мискала от хазните ми, дайте му и двайсет товара стоки и нека петима стражи го изпроводят до страната му!

* * *

— Виж, ифрит, как е простил онзи, комуто завиждали! Невинен съм!

— Стига си приказвал! — каза той. — Ти може или да бъдеш наказан със смърт — но това ще го избегнеш, или да ти се прости — а ти не заслужаваш прошка, или непременно трябва да те омагьосам!

Той разцепи земята, полетя с мене, светът се смали пред погледа ми и стана като дървена паница, която плуваше във вода. Кацнахме върху някаква планина, той взе шепа пръст, духна върху нея, произнесе някакви думи, напръска ме с нея и каза:

— Излез от това лице и стани маймуна!

В този миг аз се превърнах в стогодишна маймуна. Като се видях в този отвратителен лик, се разплаках. Разбрах, че никой не може да си присвои времето! Спуснах се от планината. След месец стигнах до брега на солено море. Забелязах кораб. Вятърът бе попътен и той се движеше към брега. Скрих се зад една скала и когато той пристана, се промъкнах на борда. Капитанът ме зърна, но се смили над мен и каза:

— Търговци, тази маймуна ме моли за помощ и аз ще й помогна! Тя е под моя защита! Никой да не я гони, никой да не я дразни!

Капитанът се отнасяше добре с мен. Каквото и да ми кажеше, изпълнявах всичко и му прислужвах, докато плавахме. Петдесет дни духа попътен вятър. Пристигнахме в голям град. Щом корабът ни пристана, дойдоха мамелюци, изпратени от царя. Качиха се на кораба и приветстваха търговците с мир.

— Нашият цар ви поздравява с благополучното пристигане! — казаха те. — Той ви изпраща този свитък хартия и нареди всеки да напише нещо в него!

Скочих, както бях с лице на маймуна, и грабнах свитъка от ръцете им. Те се изплашиха да не го скъсам или да не го хвърля във водата и закрещяха, но аз им направих знак, че искам да пиша.

— Оставете го! — каза капитанът. — Ако обърка писането, ще го изгоним! Ако пък умее, ще го осиновя! Не съм срещал по-съобразителна маймуна!

Грабнах перото, натопих го в мастилницата и написах няколко реда с почерк „рикка“, като съчиних следните стихове:

На благородни само усмихва се съдбата,

                но ти не си сред тях — изгонен си от нея!

Лицето — животинско, човешка пък — душата,

                макар лице човешко да имаше баща ти!

После написах с почерк „сулс“:

Няма писар, подобен на мене — това е съдбата!

И нека говори със моите думи ръката!

Нека пише и нека подсказва на всички ръката!

Дали ще възкръсна щастлив — нека каже съдбата!

При това прибавих с почерк „мушакк“:

Доказва перото кой прост е и кой — благороден!

Но не и за тебе — изгонен, презрян и безроден!

Докажи със перото сега на какво си способен,

покажи, че си син ти на род превелик, благороден!

Предадох им този свитък хартия, а те отишли с него при царя.

Прочел той написаното и му харесало само моето послание.

— Идете и ми доведете онзи, който е изписал това! — разпоредил се той на приближените си. — Ето, облечете го с тези дрехи, качете го на муле и го доведете при мене! — изслушали те царската повеля и се засмели, а царят се разгневил и викнал: — Как така — аз ви заповядвам, а вие се смеете!

— Царю! — отговорили те. — Ние не се присмиваме на думите ти! Но онзи, който е написал това, не е човешко същество, а маймуна, която живее при капитана на кораба!

Царят трепнал, оживил се и рекъл:

— Искам да купя тази маймуна! — изпратил на кораба хора с дрехи и муле и прибавил: — И непременно да го облечете с тази дреха, да го качите на мулето и да ми го доведете!

Дойдоха пратениците, взеха ме от капитана и ме облякоха с дрехата. Когато ме въведоха при царя, целунах три пъти земята пред него. Присъстващите се чудеха колко съм възпитан, а царят — най-много. После той нареди всички да се оттеглят. Останахме само той, един евнух, един малък мамелюк и аз. Царят се разпореди да донесат храна. Подредиха софрата с всичко, което желае душата и услажда устата. Царят ме подкани да се храня. Аз се изправих, целунах седем пъти земята пред него и седнах да се храня. Когато вдигнаха софрата, измих ръцете си, взех перо, мастилница и лист хартия и написах следните стихове:

Знай, маслото овче за болести лек е,

        когато се смеси със сладка приправа,

но слагай си колкото искаш от мед и

        от масло — скръбта на кунафа не става!

Той ги прочете и се порази:

— И това да е маймуна!… Такава ясна мисъл, такъв почерк!… За бога, това е чудо на чудесата!

Подадоха му шахматна дъска и той ме запита:

— Шах играеш ли?

Кимнах утвърдително. Подредих фигурите, изиграхме две игри — и двата пъти го победих. Той се смая и възкликна:

— Ако това бе човешко същество, щеше да стои няколко стъпала над равните си! — после се обърна към слугата и се разпореди: — Иди при господарката си и й кажи, че царят е наредил да дойде и да се полюбува на тази странна маймуна!

Отиде евнухът и се върна с господарката си — царската дъщеря. Щом ме зърна, тя закри лицето си и каза:

— Татко, откъде ти дойде на ум да ме викаш, за да ме гледат чужди мъже?

— Дъще! — каза той. — От кого закриваш лицето си?

— Този, за който твърдиш, че е маймуна, е учен мъж! — отговори тя.

— Истина ли е това, което тя говори за тебе? — възкликна царят. Поклатих утвърдително глава и заплаках. Тогава той се обърна към нея: — Ти как разбра, че е омагьосан?

— Татко! — отговори тя. — Когато бях малка, при мене имаше една старица — изкусна магьосница. Тя ме научи да правя магия.

— За бога, ти трябва да отървеш този момък, за да го направя свой везир! — възкликна баща й. — Да имаш такава дарба и аз да не знам!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на втория просяк:

* * *

Царската дъщеря взе в ръката си нож с изписани по него древноеврейски знаци, очерта с него кръг, написа в него някакви заклинания, прочете ги и произнесе неразбираеми думи. След миг ъглите на двореца помрачняха, стана така тъмно, сякаш светът се срутваше върху нас. Ето го и ифрита в страшния му лик, с ръце като остри вили, нозе — мачти на гемии, очите му — огнедишащи светилници.

— Предателке, защо престъпваш дадената дума? — извика той. — Нали сме се разбрали никой да не пречи на другия!

— Че кой е давал дума на тебе, проклетнико! — възкликна тя.

— Сега ще ти покажа аз, щом си ме извикала! — викна той.

Целият се превърна в лъв и се нахвърли към момата. Тя бързо отскубна косъм от главата си и го превърна в остър меч. Удари лъва с него и го разсече на две. Главата му се превърна в скорпион, но девойката пък се превъплъти в огромна змия, която изсъска на скорпиона, и двамата се впуснаха в страшна битка. Скорпионът се обърна на орел, но змията стана лешояд, който подгони орела. После орелът се превърна в черна котка, но момата се преобрази на вълк и двамата отново се подгониха из двореца. Котката усети, че я надвиват, претърколи се и се превърна в голям червен нар, той падна в езерото и вълкът скочи подире му. Нарът излетя във въздуха и тупна върху покрива на двореца, вълкът — след него! Нарът се търколи и падна, разпука се, пръснаха се зърната му, подът на двореца се покри с тях. Вълкът тутакси се превърна в петел, който закълва бързо зърната да не остане ни едно. По волята на съдбата едно зрънце се бе търколило във фонтана. Петелът закукурига, заразмахва криле, сякаш искаше да ни покаже нещо с клюна си, но ние не разбирахме думите му. Той кресна така, сякаш дворецът се срути върху нас, завъртя се и затърси по пода, докато накрая забеляза зърното във фонтана. Втурна се да го глътне, като тутакси се превърна в голяма риба, която се гмурна и изчезна под водата. От водата изскочи ифритът, сякаш бе огнедишащ светилник, отвори устата си и от нея заизскачаха пламъци, от носа и очите му блъвна огън. Изскочи и момата — сега тя бе въглен от този голям огън. Двамата се сборичкаха пак, пламна огромна клада, дворецът се изпълни с дим.

— О, по-добре да не бяхме се срещали с тази маймуна, да не й даде Аллах блага дори след второто пришествие! — възкликна царят. — Искахме да й направим добрина, да я спасим от магията, а колко беди донесе това на душите ни!

А аз стоях с вързан език и не можах да отроня нито дума. Изведнъж чухме как ифритът изкрещя изпод пламъка, появи се пред нас и духна в лицата ни огън. Момата го улови отзад и на свой ред дъхна срещу него. До нас долетяха искри. Нейните не ни докоснаха, но една от неговите попадна в окото ми. Друга улучи царя в лицето и обгори половината му. Трета удари евнуха в гърдите, той пламна и падна мъртъв. И в този миг момата изгори ифрита и той бързо се превърна в купчина пепел. Тя се появи пред нас и извика:

— Бързо ми дайте съдина с вода! — подадоха й съдина, тя произнесе нещо неразбираемо, напръска ме и изрече: — Заклевам те с най-силна клетва в името на най-великия Аллах — излез от този лик и се върни в първото си лице! — потръпнах и се превърнах в човешко същество, както си бях преди. Само окото ми го нямаше. А в това време царската щерка извика: — Горя, горя! О, татко, не ми остава вече живот! Не знаех как точно трябва да се боря с джинове. Ако бе някой смъртен, досега да съм го убила!

Черно петно се появи върху гърдите й и запълзя към лицето й. Докато се съвземем, тя се превърна в купчина пепел.

Седем дни продължи траурът. Царят нареди върху пепелта на дъщеря му да се построи огромно кубе, в което закачиха свещи и кандила. А пепелта на ифрита пръснаха по въздуха, като го проклеха в името на Аллах. Султанът се разболя тежко, боледува цял месец, а когато оздравя и брадата му поникна отново, ме извика при себе си и каза:

— Момко, винаги съм живял в благодат, далеч от превратностите на времето, докато не се появи ти! Сега заради тебе животът ни стана безсмислен. От тебе добро не видяхме! Напусни страната ми, синко, достатъчно е и това, което ни се случи заради тебе! Иди си с мир, но ако се върнеш отново и те видя тук — ще те убия!

Още не вярвах, че съм се спасил. Не знаех и накъде да тръгна. Обръснах брадата си, облякох груби черни дрехи и тръгнах на път. Пресичах страни, минах през градове, исках да стигна в Багдад — пък можеше и да се изправя пред емира на правоверните и да му разкажа какво ми се бе случило. Снощи стигнах дотук, срещнах първия ни брат, после се появи и другият. Съдбата ни доведе в този дом, оказахме се сред вас. Ето защо са ми обръснати брадата и мустаците, ето защо е извадено окото ми!

* * *

— Разказът ти е удивителен! — рекла момата. — И ти си отърва главата! Може да си вървиш!

— Няма да си тръгна, докато не чуя разказа и на останалите! — отговорил той.

Пристъпил напред третият просяк и заразказвал:

Приказка на третия просяк Аджиб ибн Хасиб за медния конник

— Моята история не е като тяхната, но разказът ми е още по-смайващ и по-странен. Тези двамата са били осъдени от съдбата, а аз сам изграждах съдбата си, със собствените си ръце, създавах си мъки със собствените си мисли!

Бях цар, син на цар. Умря баща ми и аз поех царството от ръцете му. Градът ми беше на море, а то бе широко, в него имаше много големи острови. Аз притежавах в пристанището петдесет търговски кораба, петдесет по-малки кораба за разходки и сто и петдесет бойни кораба.

Веднъж реших да се поразходя из островите, натоварих десет кораба с храна за цял месец. Пътувахме двайсет дни. През една нощ срещу нас задухаха ветрове в различни посоки. Морето вдигна огромни вълни срещу корабите и те се блъскаха една в друга. Над нас се спусна непрогледен мрак. Водите пред нас бяха чужди и непознати… Огледах морето и видях в далечината нещо черно, което ту се показваше, ту потъваше в морската пяна. Най-старият от моряците изведнъж заскуба брадата си и завика:

— Гответе се да мрете, молете се за душите си! Господарю, объркахме пътя! Утре ще стигнем до планина от черен камък, която се нарича Магнитния камък — вълните невъзвратимо ни влекат към него! Корабът ще се разглоби, защото всички гвоздеи ще полетят към скалата и ще се залепят за нея. Аллах е скрил в Магнитния камък тайна — всяко желязо да се залепва за него! Само Всевишният знае колко кораба са се разбили там от най-древни времена до днес! А върху Магнитния камък се издига кубе от жълта мед, опряно върху десет колони. Над кубето има конник, а в ръката му — медно копие. Върху гърдите му е окачена оловна плоча с имена, начертани върху нея с тайнопис. Докато този конник стои върху коня си, корабите, които минават край него, ще се разглобяват, всичките им пътници ще загиват, всичко, що е от желязо, по тях ще се залепва за планината. Спасението ще дойде едва след като този конник бъде свален от коня!

Когато се приближихме до онази планина, вече се разсъмваше. Вълните ни носеха нататък въпреки желанието ни. Под нея корабите се разглобиха, всяко желязо по тях полетя към Магнитния камък, а ние се държахме върху остатъците им. Някои оживяха, други се удавиха, но удавените бяха повече от живите. Онези, които оживяха, повече не можаха да се срещнат, защото вълните и ветровете ги разхвърлиха в различни посоки.

Аз бях спасен от всевишния Аллах, защото той искаше да ме постави пред нови трудности, да ме подложи на изпитания. Измъкнах се върху една дъска, а вятърът и вълните ме изхвърлиха към планината. Тръгнах по извилата се пътека нагоре по нещо като стъпала, издялани в скалата, и призовах Аллах да ми помогне…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на третия просяк:

* * *

Опитах се да се изкача на планината, като се хващах за издатините. Но при кубето силите ми се изчерпаха. Влязох под него и благодарих на Аллаха за избавлението си. Там и заспах. И чух глас да ми говори:

— О, Аджиб ибн Хасиб! Щом се събудиш, изрови дупка там, където са нозете ти! В нея ще намериш меден лък и три оловни стрели с написани върху тях тайни писмена. Стреляй по конника върху кубето — така ще отървеш хората от това голямо зло! Щом го събориш — ще изтървеш лъка от ръката си! Тогава морето ще се надигне и ще потопи планината. Ще се появи лодка, а в нея — човек от мед, но друг, не онзи, когото ще събориш. Качи се с него — той ще те вземе със себе си и ще пътува с тебе, докато те доведе до Острова на избавлението! Там все ще се намери някой да те отведе до страната ти! Само не трябва да споменаваш името на Аллаха!…

Събудих се, надигнах се и направих онова, което ми бе подсказано. Улучих конника и го съборих, той падна в морето, падна и лъкът от ръката ми. Морето се надигна и започна да потопява планината. Сред морето видях лодка, която идеше към мене. В нея седеше меден човек, на гърдите му — оловна плоча с написани върху нея знаци и заклинания. Качих се. Мълчах и не приказвах. На десетия ден забелязах Острова на избавлението. Толкова се зарадвах, че не се сдържах и възхвалих Аллаха. Но още не бях изрекъл думите си, когато човекът ме изхвърли от лодката и се върна обратно в морето. Знаех да плувам. Плувах цял ден до вечерта. Една вълна се надигна нависоко като крепостна стена, понесе ме и ме изхвърли на сушата. Изкачих се, изцедих дрехите си и ги изсуших. Заспах, а като се събудих, видях една долина. Обиколих я. Разбрах, че съм на малък остров, ограден отвсякъде от море. Казах си: „Всеки път, спася ли се от една беда, попадам на друга, по-голяма!“ И докато мислех какво да правя, и сам си пожелавах смърт, забелязах в далечината кораб. Побързах да се кача на едно дърво. Корабът пристана на брега. От него слязоха десет роби с лопати и започнаха да копаят. Разкри се плоча. Вдигнаха я — отвори се вход. Върнаха се на кораба и започнаха да пренасят от него хляб, брашно, мед, масло, овнешко — всичко, от което се нуждае жив човек. Стоварваха нещата под плочата. Слезе и един много възрастен шейх. Той водеше за ръка момче — сякаш отлято в калъпа на красотата, в най-изящни дрехи. Напомняше разцъфтяла клонка, която може да омае всеки с красотата си. Двамата стигнаха до плочата. Слязоха под нея и изчезнаха от очите ми. После шейхът излезе без момчето. Заровиха всичко, както си бе, и се върнаха на кораба.

Щом корабът отпътува, слязох от дървото и отидох там, където бяха засипали земята. Разкопах почвата и се откри плочата. Тя бе дървена, голяма като воденичен камък. Вдигнах я — под нея се откри стълба от дялани камъни. Слязох по нея. Видях чиста стая, подредена с копринени черги. Момчето седеше върху висока скамейка, а за да е на по-меко, под него имаше възглавница. В ръцете си държеше ветрило, при нозете му имаше мускус и други благовония. Беше само. Като ме видя, и побледня.

— Не се бой! — рекох. — Аз съм смъртен като тебе, царски син съм! Съдбата ме остави заедно да сме си дружина. Я ми разкажи твоята история, какво се е случило, та живееш сам под земята?

Момчето дойде на себе си, покани ме да седна и заразказва:

— Братко, моята история е странна! Баща ми върти голяма търговия. Търговците пътуват с негови кораби до най-далечни страни. Но той си нямал син. Веднъж сънувал, че ще му се роди момче, но че животът му щял да бъде кратък. На следващата вечер майка ми забременяла с мене. Тежко минавали дните, докато ме носела, но когато ме родила, баща ми се зарадвал, че макар и да бил в края на живота си, съм се бил родил. После събрал предсказатели. Обсъдили как съм се родил, и рекли: „Синът ти ще живее петнайсет години. Над него виси опасност, но прескочи ли я — може и по-дълго да бъде. А причината за неговия край е следната: в Морето на гибелта се намира Магнитната планина. На нея има меден конник. Петдесет дни след като конникът падне от коня си, твоят син ще умре. А убиецът му ще бъде онзи, който събори конника. Той е цар и се казва Аджиб ибн Хасиб“. Баща ми се затъжил. Все пак той ми даде най-добро възпитание. Но ето че станах на петнайсет години. Преди десет дни до баща ми стигна вест, че конникът е паднал в морето, а онзи, който го бил съборил, се казвал Аджиб, син на цар Хасиб. Изплаши се и затова ме доведе до това място.

Изслушах разказа му и си казах: „Как мога аз да направя такова нещо! За бога, никога няма да го убия!“

— Не е нужно да умираш — стига ти колкото се измъчваш! — казах. — Аз ще остана при тебе, ще ти прислужвам, а след това ще се прибера у дома.

Разговаряхме до вечерта. Запалих голяма свещ и кандилата. Приготвихме нещо за хапване, нахранихме се. Мина полунощ, той заспа, завих го, легнах и аз и заспах. Събудих се, затоплих вода, побутнах го нежно, събудих го и му налях топла вода да си измие лицето.

— Ти ми правиш добрина, момко! — каза той. — За бога, щом се измъкна от тук — ще те възнаградя! Пък и кой ли ще е този Аджиб ибн Хасиб? А ако аз умра — ти живей в мир!

Трийсет и девет дни му прислужвах, забавлявах го и си разговаряхме. На четирийсетия момчето радостно каза:

— Братко, хвала на Аллаха, който ме спаси от смърт! Това стана благодарение на твоята поява! Сега ще те помоля да ми стоплиш вода, че да се поизмия! — момчето се изми, отпусна се на постелята и каза: — Братко, отрежи ми парче диня, гледай да е сочна, с дъх на треви!

Влязох в килера, отбрах от лавицата една хубава диня и рекох:

— Господарю, имаш ли нож?

— Ето го, над главата ми! — отговори той.

Протегнах се, хванах ножа за дръжката. В този миг кракът ми се подхлъзна, политнах встрани и паднах върху него. И ножът направи онова, което е било записано във Вечната книга на предопределението — той се заби в сърцето на момчето и то умря начаса. Изкрещях, раздрах лицето си, разкъсах дрехите си и възкликнах:

— „Аз съм Аллах и на него се уповаваме“. О, мюсюлмани!

Но нали, за да извърши Аллах нещо, трябва да се намери някой, който да го извърши.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на третия просяк:

* * *

Скочих, изкачих се по стълбата и натрупах пръстта на мястото й. Хвърлих поглед към морето и забелязах кораб, който приближаваше към сушата. Изплаших се и веднага се качих на едно високо дърво.

Слязоха робите, слезе и бащата на момчето. Изкопаха земята, слязоха долу и намериха момчето заспало, лицето му свети от свежата баня, облечено в чисти дрехи, но ножът — забит в гърдите му. Завикаха, заплакаха, а шейхът падна в несвяст. Робите завиха момчето с дрехите му, покриха го с копринена завивка и го понесоха към кораба. Шейхът раздра лицето си, оскуба брадата си. Рухна на земята, посипа главата си с пръст и заплака още по-силно. После пак падна в несвяст и така остана до залез-слънце. Когато дойде на себе си, той изрече:

        Сърцето ми разкъсва тежка мъка,

                излитат мисли от ума тревожни.

        Съдбата ни осъди на разлъка —

                тъй да живея занапред е невъзможно.

Къде е пътят? Бързам да се срещнем,

душата си да дам на теб, гореща!

Той въздъхна дълбоко и душата напусна тялото му. Качиха го на кораба при сина му, вдигнаха платната и се изгубиха от очите ми.

Слязох от дървото. Останах на острова, докато открих, че водите на запад от него са плитки. Реших, че ще мога да се спася. Прегазих през плитчината и стигнах до истинската суша. Пред мене се издигаха пясъчни дюни — човек върху камила би потънал в тях! Пресякох пясъка. Видях огън, който бляскаше в далечината. Тръгнах към него. Стигнах до дворец, вратата му бе от жълта мед. Когато слънцето блестеше върху нея, тя го отразяваше, сякаш бе огнена. Седнах пред вратата му да си почина.

Не чаках дълго. Появиха се десет момци в пищни дрехи, а с тях — възрастен шейх. Момците бяха еднооки — всеки без ляво око. Те ме поздравиха, разпитаха ме за историята ми. Разказах им какво ми се беше случило, и те ме поведоха в двореца. Посред него видях десет постели, всяка с чаршафи, с по едно синьо одеяло. Посред тях — още една, по-малка, също цялата в синьо. Всеки момък седна на постелята си. Шейхът седна върху малката и каза:

— Момко, седни тук, но не разпитвай нито какви сме, нито защо на всеки липсва по едно око!

Стана, поднесе на всеки храна в паница и питие в друга паница, даде и на мене. А щом мина полунощ, момците рекоха:

— О, шейх, време е да ни платиш по заслуга!

Шейхът отиде в килера и като се върна, на главата си носеше десет подноса, върху всеки поднос — син капак. Даде на всеки момък по един, надигна капаците — във всеки поднос имаше пепел, въглищен прах и черни сажди. Момците забодоха ръце в тях, започнаха да си чернят лицата, да ги дерат и да повтарят:

— Искахме повече, отколкото се дава — и всеки от нас без достойнство остава!?

И така — докато се съмна. После измиха лицата си и се преоблякоха.

Аз загубих ума и дума, замъчи се душата ми, забравих какво ми се бе случило — не можех повече да мълча и да не говоря.

— Хвала на Аллаха, но вие не сте с всичкия си! — възкликнах. — Само луди правят подобни неща! Питам ви в името на най-скъпото ви — защо ви е извадено по едно око, защо така зачерняте лицата си с пепел и сажди?

— По-добре е тайната да си остане наша! — отговориха те. — Споделим ли я, ще станеш като нас!

— Тогава ми помогнете да се завърна при своите, че да не ви гледам така!

Те заклаха един овен, одраха го и казаха:

— Вземи този нож и се намъкни в тази кожа! Ние ще я зашием върху тебе! Ще дойде птица, която се казва Рух. Тя ще полети с тебе и ще те остави на едно място.

Аз се съгласих и те направиха, както казаха. Понесе ме птицата и ме остави на една планина. Разрязах кожата и се измъкнах от нея. Вървях, що вървях — стигнах до дворец. А там — четирийсет неволници, красиви като луни! Щом ме видяха, и възкликнаха:

— Добре си дошъл, добре си заварил, здравей!

Предложиха ми висока постеля, дадоха ми да ям и да пия, пяха и се веселиха. Изпълни се душата ми с радост, забравих всички грижи на света.

Но ето, дойде Нова година и те заразказваха:

— Ние сме царски дъщери! Всяка година ни няма по четирийсет дни, после се връщаме и оставаме до следващата година. Но се боим да не допуснеш някаква грешка, когато ще отсъстваме. Ето, оставяме ти ключовете на двореца. В него има четирийсет хазни. Всеки ден ще отваряш по една от тях — трябва да отвориш трийсет и девет врати! Пази се, не отваряй четирийсетата — ако го направиш, ще ни напуснеш!

Обещах да не отварям вратата, те полетяха и аз останах в двореца сам.

Когато се мръкна, отворих първата хазна. Оказах се в дом като рай, сред зелена градина с пищни дървета, зрели плодове, пойни птици и течащи потоци. Вървях между дърветата, вдишвах ароматите на цветята, слушах песните на птиците. Огледах една дюля, вдъхнах опияняващото й благоухание, както е казал един стихотворец и е стигнало до нас:

О, дюлята ли? Тя е висша сладост

и плодовете й ни носят радост:

        на вино — вкус, на мускус — аромата,

        с цвета на злато, с лик като на луната!

На другия ден отворих втората врата. Видях зад нея широк площад, по средата му — голяма палма. Течеше река, вятър вееше и разнасяше аромата на рози, жасмин, майоран, бял и жълт нарцис.

После отворих третата врата и се озовах в голяма зала с под от цветен мрамор и скъпоценни метали, с инкрустирани великолепни камъни, с решетки от сандалово дърво и алое, а в тях пеят различни птици: славеи, гургулици, черни дроздове, диви гълъби, гукащи кеклици.

После отворих четвъртата врата и се оказах в голям дом, а в него — четирийсет съкровищници с отворени капаци. В тях видях бисери, рубини, хризолити, изумруди, скъпоценни украшения, които с дума не може да се опишат.

Така продължавах да се прехвърлям от място на място, докато минаха трийсет и девет дена. През това време отворих трийсет и девет врати, остана четирийсетата. Тогава умът ми се замъгли, дяволът го запълни с огромно желание да отворя и нея. А само един ден бе останал до срещата ни! Отворих и тази врата и усетих особен аромат. Намирах се в помещение, напръскано с шафран, златни кандила светеха около двата огромни съда за благовония, пълни с алое, амбра и подсладено маково семе. Видях жребец, черен като нощна тъмнина, пред него — ясли от бял кристал, пълни с белен сусам, до тях — корита от същия кристал, пълни с мускусна вода. Конят бе притегнат, готов за езда, седлото му — червено злато. Смаях се и си рекох: „Този жребец е прекрасен!“ Надви ме дяволът! Изведох го, метнах се на него, но той не помръдна. Взех камшик и го шибнах. Той изцвили с рев на падаща гръмотевица, разпери криле, полетя и изчезна във въздуха навръх небесата. После ме хвърли върху някакъв покрив, събори ме, удари ме с опашката си по лицето, извади ми лявото око, размаза го върху бузата ми и избяга.

Аллах ми бе писал да стигна жив и здрав до Багдад. Обръснах брадата си и станах просяк. Ето затова изгубих окото си и обръснах брадата си…

* * *

— И ти отърва главата си, върви си! — казало момичето.

— За бога, няма да си отида, докато не чуя и историята на тези тримата! — отговорил просякът.

Момичето се обърнало към халифа, Джаафар и Масрур и им рекло:

— Разкажете за себе си!

Пристъпил напред Джаафар и разказал същото, каквото на привратницата. Момичето го изслушало и рекло:

— И на вас дарявам живота!

И така всички напуснали къщата… Повървели заедно по улицата и халифът се обърнал към просяците:

— Сега накъде отивате?

— Не знаем… — отговорили те.

— Води ги и ми ги доведи сутринта, да видим какво ще ги правим! — казал той на Джаафар.

Върнал се халифът в двореца, но сън не го хващало. Щом се съмнало, седнал върху трона си и казал на Джаафар:

— Доведи ми трите момичета, двете кучки и просяците!

Джаафар ги довел. Момичетата влезли с покрити лица. Джаафар им заговорил:

— Прощаваме ви заради добрините, които ни сторихте, без да ни познавате. Но аз вече ви познавам. Вие сте пред Харун ар-Рашид — петия от рода на Бени Абас! Трябва да му разкажете цялата истина!

Пристъпила най-голямата сестра и рекла:

— О, емир на правоверните, аз ще ти разкажа моята история, която, ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза тя ще изтръгне!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

Приказка на неволницата за завистливите сестри

Аз имам удивителна история. Тези две черни кучки са мои сестри, но от друга майка. Бяхме си три сестри — приятелки. Умря баща ни и ни остави пет хиляди динара. Аз бях най-малката. Сестрите ми пораснаха, всяка си намери съпруг, омъжиха се. Мъжете им купиха стока, взеха със себе си по хиляда динара и отпътуваха на търговия. Пет години ги нямаше, пропиляха им парите, пръснаха ги по чужди страни.

Веднъж дойде при мен голямата ми сестра. Бе облечена като просякиня.

— Защо си така? — запитах я.

— Сестро! — отговори тя. — Колкото и да ти приказвам, полза няма! Случи се онова, което ни е било писано!

Изпратих я да се изкъпе и преоблече и казах:

— Сестро, ти си ми вместо майка! Аллах умножи наследството, което ми остана, и сега съм на почит. Аз и ти сме едно, нали?

Много добрини й сторих, тя остана при мене и харчеше от моите пари. Не мина много време, появи се и втората ни сестра, облечена също като първата. Направих за нея повече, отколкото за първата. Мина се, що се мина и те ми рекоха:

— Сестро, иска ни се да се омъжим! Не можем повече да стоим неомъжени!

— Очи мои! — отговорих аз. — Вие добро от женитбата не видяхте — малко са добрите мъже по наше време! Нали вече опитахте какво е женитба!

Те не приеха думите ми. Колкото и да не ми се искаше, омъжих ги с мои пари! Отидоха с мъжете си, поживяха с тях някое време, но мъжете им ги изиграха, взеха им каквото имаха, избягаха и ми ги оставиха голи-голенички. И как се разкайваха те:

— Не ни упреквай, сестричке! Ти си по-малка от нас, но умът ти е повече! Никога вече няма да помислим за женитба!

Приех ги пак, оказах им още по-голямо уважение. Така живяхме цяла година. Те ми предложиха да отнесем стоки за продажба в Басра. Приготвих голям кораб, натоварих го с различни стоки.

— Сестрички! — казах. — Вие у дома ли ще останете, докато отида и се върна, или ви се иска да пътуваме заедно?

— Да пътуваме заедно! — отговориха те. — Няма да се чувстваме добре, ако сме далеч от тебе!

Взех ги със себе си и отпътувахме. Бях си разделила парите на две — взех едната половина, скрих другата, като си рекох: „Не дай боже, нещо да се случи с кораба — трябва да имаме нещичко да преживеем! А ако се върнем по живо, по здраво — ще имаме нещо отгоре, все ще ни е от полза!“

Пътувахме, що пътувахме, дни и нощи. Но капитанът обърка пътя. Вятърът ни духа десет дни и в далечината пред нас се показа град.

— Как се казва градът, който наближаваме? — запитах аз капитана.

— Не знам, за бога, никога не съм го виждал! — отговори той. — Добре, че сме живи и здрави! Излезте в града и изложете стоката си за продан! Падне ли ви да продадете, продавайте!

Слязохме до града. Пред портите му стояха хора с тояги в ръце. Заговорих им и внезапно видях, че са вкаменени. В града всичко живо бе превърнато в черни камъни. Тръгнахме из пазарите — стоки, злато, сребро — всичко си стоеше, както си е било. Зарадвахме се и възкликнахме:

— Може би съдбата ни дарява всичко това!

По улиците се разделихме. Всяка мислеше колко пари и дрехи може да награби. Аз се изкачих към крепостта — бе отворена. Влязох в царския дворец. Всички съдини бяха от злато и сребро. Царят бе седнал, до него — везирите му, свитата му. Бе върху трон, обсипан с бисери и скъпоценности — всеки бисер блестеше като звезда, бе в наметало, обшито в злато. Около него — петдесет мамелюци в дрехи от разноцветни коприни, с оголени мечове в ръце. Влязох в стаите на харема. По стените висяха копринени завеси. Там бе царицата, накичена с най-различни скъпоценности. Всичко върху нея си стоеше, както е било, само тя се бе превърнала в черен камък. Видях отворена врата и влязох. Следваше стълба със седем стъпала. Изкачих ги и се озовах в зала с под от мраморни плочи, постлани с позлатени килими. От там блесна огън — оказа се скъпоценен камък колкото щраусово яйце върху поставка, която светеше като ослепителна свещ. Още повече се смаях, като видях, че тук има запалени свещи. „Все пак някой трябва да е запалил тези свещи!“, си казах. Така вървях от зала в зала забравила страха си, а нощта вече беше дошла. Исках да изляза, но не знаех къде е изходът. Бях се заблудила. Върнах се при запалените свещи, седнах върху постелята, завих се с одеялото и си припомних някои стихове от Корана. Исках да заспя, а не можех. Тревожех се. Беше ударило полунощ, когато чух сладък глас да чете Корана. Вратата към съседната стая беше открехната и аз надзърнах там. Върху чистия килим бе седнал момък с красиво лице, пред него — благословеното писание на исляма. Той четеше. Учудих се как само той е останал здрав сред жителите на града. Влязох и го поздравих. Той вдигна глава и отговори на поздрава ми.

— Ще те запитам за нещо и те заклевам в името на онова, което четеш от божествената книга — нали ще отговориш на въпросите ми! — заговорих аз.

Момъкът ме изгледа, усмихна се и каза:

— Първо ти ми разкажи как си влязла тук, и аз ще ти разкажа какво се е случило с мене и с жителите на този град и как съм се спасил…

Разказах му за себе си, а той затвори свитъка, положи го в торба от атлаз и ме покани да седна до него. Бе като изгряваща луна, с хубави черти, силно тяло, красиво лице, сякаш излято в захарен калъп. Когато го огледах, подгониха ме хиляди желания, а в сърцето ми пламна факел. Той заговори:

Приказка за вкаменения град

Този град принадлежи на баща ми, на неговия род. Той е царят, когото си видяла вкаменен върху трона. А царицата, която си видяла, е майка ми. Те бяха огнепоклонници, кланяха се на огъня, а не на Аллах.

Баща ми дълго нямал син — аз съм се родил, когато вече е бил стар. Докато поотрасна, той ме възпитаваше.

При нас живееше възрастна мюсюлманка и дълбоко вярваше в Аллаха и в неговия пратеник, но външно се съгласяваше с роднините ми и се преструваше пред тях. Баща ми се съветваше с нея по въпросите на доверието и добродетелта и я уважаваше, като смяташе, че е от неговата вяра. Когато поотраснах, баща ми ме предаде на нея и каза:

— Вземи го, възпитай го и го научи на основите на нашата вяра! Нека стане възпитан до съвършенство и му прислужвай!

А старицата ме научи на ислямската вяра. Научих Корана наизуст и тогава тя ми каза:

— Синко, не казвай на баща си какво си научил, защото ще те убие!

Известно време се крих. Старицата умря. Хората от града станаха още по-безбожни, по-заблудени. Тогава се чу гръмък глас на непознат глашатай, който падна върху тях като светкавица. Близък и далечен го чуха да казва:

— Жители на този град! Откажете се от огнепоклонничеството! Покланяйте се само на Аллаха, всемилостивия ни господар!

Жителите на града се ужасиха, събраха се при баща ми и запитаха:

— Какъв е този тревожен глас, който чухме? Колко бе силен и тържествен!

— Нека гласът не ви плаши! — отговори той. — Той няма да ви отвърне от вярата ви!

Те приеха думите на баща ми и продължиха да се въргалят в огнепоклонничеството. Така останаха в заблуда цяла година. Дойде пак денят, когато бяха чули за пръв път гласа. Той прозвуча и втори път. За три години го чуха три пъти, но продължаваха да си държат на своето. Накрая един ден след изгрев-слънце върху тях се изляха гневът и омразата на небесата — те се превърнаха в черни камъни заедно с всичките си блага и удоволствия. В целия град останах здрав само аз. Оттогава преживявам така — в молитви, пости и четене на Корана. Отчаях се в самотата си, няма с кого да я разделя…

* * *

Този момък очарова сърцето ми и аз възкликнах:

— Момко! Ще дойдеш ли с мене в Багдад? Там ще обогатиш знанията си, а аз ще ти стана неволница! Аз съм глава на рода си, имам цял кораб, натоварен със стока! Съдбата ни изхвърли в този град, тя ни е предписала да се съберем!

Когато се съмна, ние влязохме в хазната, взехме неща, които да са по-леки, но по-скъпи, и слязохме в града. А двете ми сестри, като ме видяха с такъв момък, завидяха ми и затаиха тайни помисли срещу мене. Качихме се на кораба. Най-радостна бях, че момъкът е с мене. Поизчакахме да задуха попътен вятър и отплавахме. Сестрите ми ме заразпитваха:

— Сестро, какво ще правиш с този хубав момък?

— Ще ми се да го взема за съпруг! — отговорих им.

Плавахме, що плавахме с попътни ветрове, след няколко дни наближихме Басра. Вече се мръкваше, когато видяхме къщите й. Двамата си легнахме да поспим. Тогава двете ми сестри ни взели, както сме спели с момъка, заедно с постелята и ни хвърлили в морето. Момъкът не знаеше да плува, удави се и Аллах записа името му между мъчениците в негово име. О, да бях се удавила с него! Но Аллах ми подаде парче дъска, аз се хванах за нея, вълните ме блъскаха, блъскаха, докато ме изхвърлиха на брега на един остров. Когато се съмна, забелязах пътека, която свързваше острова със сушата — колкото смъртен да мине. Тръгнах по нея.

Изведнъж видях една змия да пълзи към мене. Приличаше ми на разгневена пчела, която се спуща стремглаво, завива ту наляво, ту надясно. Езикът й висеше цяла педя напред, зад нея отскачаха буци пръст. А отзад я гони огромен змей, дълъг и тънък като копие. Тя бягаше от него. Ето, змеят вече я хваща за опашката, ще я схруска! Стана ми жално за нея, грабнах камък, стоварих го върху главата на змея и той умря начаса. Разпери змията криле и полетя във въздуха — изчезна от погледа ми. Почудих се на видяното. Бях се изморила, доспа ми се и си полегнах.

Когато се събудих, видях в краката си жена — тя ги разтриваше. Засрамих се, надигнах се, седнах и запитах:

— Сестро, коя си ти?

— Много бързо ме забрави! — отговори тя. — Аз съм онази, на която ти стори добро! Аз съм жена джин и този змей беше джин. Той ми бе враг и ти ме спаси от него. Аз полетях и отидох на кораба, от който те изхвърлиха сестрите ти! Пренесох всичко от него в дома ти и го потопих. А двете ти сестри омагьосах като черни кучки. Аз зная всичко, което те ти причиниха… Ала момъкът се удави… — тя ме понесе, прибра из пътя двете кучки и ни остави върху покрива на къщата. Видях, че цялото богатство, което бе на кораба, е струпано посред къщи, нищо не се бе изгубило. — Заклевам те с най-силната клетва! — каза жената джин. — Ако не удряш всеки ден на всяка кучка силно по триста камшика, ще те направя като тях!

И сега, о, емир на правоверните, аз им нанасям тези удари и ги съжалявам! Те знаят, че не аз съм виновна за този бой, и приемат мъченията си. Това е моят разказ и моята история…

* * *

Учудил се халифът на разказаното и рекъл на второто момиче:

— А сега ти ми разкажи от какви удари са белезите по тялото ти!

Тя отговорила:

Приказка за втората девойка и старицата

— О, емир на правоверните! Когато баща ми умря, той ми остави много пари. Не живях дълго сама след смъртта му, намерих си съпруг и той бе най-щастливият мъж. Живяхме заедно една година и той също умря. Наследих от него осем хиляди динара в злато. Построих осем странноприемници, всяка струваше по хиляда динара!

Веднъж при мен влезе старица с лице посивяло под скъсано покривало, очите й — черни ями, зъбите — почти ги няма, лицето й — тъмна нощ, взорът й — остър нож, главата й — скъсан кош, тялото — кожа и кости, снагата едва се носи, бузите — съвсем без цвят, а сополите текат. Или както казва стихотворецът:

Нещастница! Дори Иблис^[10] към ада ще се втурне

от страх, че с лика си и него ще катурне.

        Дори магаре да е някой, пари щом притежава,

        ще ги използва като пръсти и с тях ще управлява!

Тя ме поздрави, целуна земята пред мене и рече:

— Имам дъщеря, тя е сираче, тази вечер ще й бъде сватбата! Ела, не ми скършвай хатъра! Тя няма друг освен всевишния Аллах!

Смили се сърцето ми, приех молбата й и казах:

— Ще направя нещо за нея пред лицето на Всевишния, ще й даря от моите дрехи и скъпоценности!

Старицата удари глава пред нозете ми, зацелува ги и възкликна:

— Аллах да ти дари добро! Приготви се за вечерята, а аз ще дойда да те взема!

Целуна ми ръка и си отиде. Аз се облякох, приготвих се. Старицата се върна и каза:

— Господарке, градските госпожи вече пристигнаха! Аз им казах, че ще дойдеш, те се зарадваха и те чакат!

Вървяхме, що вървяхме, стигнахме до някаква улица. Видяхме голям портал, над арката му — каменно кубе, забито здраво в земята, отзад — каменен дворец, издигнал се от земята и се завързал с небесата. Подът бе постлан с килими, наоколо висяха запалени кандила и искрящи свещи, по стените бяха окачени скъпоценности и блестящи метални предмети. Минахме в зала, постлана с копринени черги, а посред нея — мраморно ложе, украсено с бисери и скъпоценности, над него — балдахин от атлаз. Неочаквано изпод балдахина излезе мома като луна и рече:

— Сестро, аз имам брат, момък, по-хубав и от мене! Видял те някъде и сърцето му закопняло за тебе. Той ми даде пари да те доведа при мене през тази нощ. Иска да се ожени за тебе.

Изслушах я, представих си как ще живея в този дом, и казах:

— Съгласна съм!

Тя плесна с ръце и при нас влезе момък с лице на луна, такъв какъвто го е описал стихотворецът:

Замисли го красив благословеният Аллах,

        великият ваятел от хубост го изля,

покри лицето Му със свойта красота

        и сля я с красотата на смъртни от рода.

Заклевам се пред бога, че няма по света

по-бляскава, по-чиста от тази красота!

Сърцето ми ме притегли към него. Той седна. Влезе и един кадия, а с него — четирима свидетели. Те ни обявиха за женени с този момък и си отидоха. Той се обърна към мене:

— Нека нощта ни да бъде благословена! — после прибави: — Господарке, имам към тебе едно условие! Закълни ми се, че няма да погледнеш друг освен мене, че няма да трепне сърцето ти по друг!

Заклех се. Той ме прегърна и аз го обикнах от цяло сърце. Сложиха ни трапеза, ядохме, пихме и се наситихме, после нощта ни надви и ние я прекарахме прегърнати до сутринта.

Така живяхме в радост и щастие цял месец. Тогава го помолих да отида на пазара и да си купя платно. Облякох се и взех старицата със себе си. Влязохме в дюкяна на някакъв момък — търговец, познат на старицата.

— Той е много млад! — ми каза тя. — Баща му наскоро умря и му остави много стока! — после се обърна към него: — Дай на тази жена от най-хубавите си платове!

— Дадено! — отговори той.

Момъкът ни приготви каквото поискахме. Подадох му парите, но той отказа да ги вземе.

— Днес вие сте ми гости! — каза той.

— Щом не иска парите, върни му платното! — наредих аз на старицата.

— За бога, нищо няма да взема! — възкликна той. — Всичко това е подарък, но срещу една целувка, че тя е по-хубава от всичко в дюкяна ми!

Дълго ме увещава старицата, докато накрая ме примами в клопка. Покрих очите си с фереджето и се извърнах така, че да не види никой. Той залепи устните си върху бузата, но като ме целуваше, ме ухапа така, че откъсна парче месо от бузата и аз паднах в несвяст.

— Аллах ще прати всекиму заслуженото! — каза старицата, когато се свестих. — Хайде да се връщаме! Ти се престори на болна, аз ще ти донеса лекове и ще те излекувам.

Надигнах се. Бях силно изплашена. У дома се престорих на болна. Но ето че мъжът ми влезе при мене и запита:

— Какво ти се случи, господарке, като излезе навън?

— Добре съм, нищо… — отговорих.

Той ме огледа и запита:

— Каква е тази рана върху бузата ти на толкова нежно място?

— Когато с твое позволение излязох днес да си купя платно, блъсна ме една камила, натоварена с цепеници, разкъса фереджето ми и както виждаш, нарани бузата ми! Толкова тесни са градските улици!

— Утре ще отида при градския управител, ще му се оплача и той ще избеси всички дървари в града!

— Нима ще избиеш всички заради мене! — възкликнах. — С мене се случи така, защото така го е предписал Аллах!

— Така трябва! — каза той. Изведнъж се намръщи, скочи и изкрещя. Отвори се вратата и от там изскочиха седем черни роби. Те ме проснаха сред къщата. Той нареди на единия роб да ме хване за раменете и да седне върху главата ми, на другия — да седне върху гърба ми и да държи краката ми. Пристъпи и третият с меч в ръка. — Удари с меча и я разсечи на две! — каза той. — Всеки да вземе половина и да го хвърли в Тигър — нека я изядат рибите! Такова е наказанието за онези, които нарушават клетвите си! — онзи бе вече вдигнал меча, когато мъжът ми отново заговори: — Помниш ли клетвата? Помниш ли какви съвети и наставления ти дадох? Това е краят на живота ти!

— Ти, който даваш блага! — възкликнах аз. — Почакай да си кажа молитвата и да си направя завещанието!

Той разреши. Надигнах глава и проумях в какво положение съм изпаднала. За назидание бях паднала от света на възвеличените в света на унижените. Заплаках и заредих следните стихове:

Пося страстта и бързо ме остави,

        разбуди ме от сън и сам задряма.

В дома самичка с мъката останах!

        Дори в очите ти сълзица няма!

Врекох ти се вярна да остана!

                Но грехът случаен ме загроби.

        Не прощаваш на любов голяма,

        но защо повярва на измама?

                Моля ти се, напиши на гроба:

„Тук почива влюбена девойка!“

                Може някой като мен, без злоба,

да премине, да измоли прошка…

Той ме изслуша, но се разгневи повече и изрече следните стихове:

Любимата напусна ми сърцето не от скука.

Заради алчност стори грях — това ми е поука!

        Че трети появи се властно и с него за беля

        доверието и кревата не искам да деля!

Аз пак се разплаках, а старицата се хвърли в нозете му и възкликна:

— Синко, прости на тази невеста! Тя не е сторила грях, заслужаващ такова наказание! Ти си млад-зелен, разтревожил си се от дребна работа, аз се боя да не те застигнат клетвите й!

— Добре, ще й простя! — накрая каза той. — Но трябва да й оставя белег, който да се вижда през целия й останал живот!

Робите ме разсъблякоха. Той взе тояга от дюлев клон и ме удари. Би ме, би ме, докато паднах в несвяст. Помислих, че умирам. А когато се стъмни, той нареди на робите си да ме изхвърлят заедно със старицата в предишния ми дом. Четири месеца се лекувах и когато оздравях, както видяхте, по гърба ми останаха тези следи.

Един ден се върнах в дома, където се бе случило всичко. Намерих го разрушен, улицата бе затрупана, на мястото на къщата имаше купища смет. Тогава отидох при тази си сестра — ние сме от един баща — и видях при нея тези две кучки. Разказах й за себе си и тя ми разказа за себе си. Повече за женитба не сме и помислили. После се сдружихме с тази мома, съпровождачката. Всеки ден тя излизаше и ни купуваше онова, от което имахме нужда. А после стана с нас, каквото стана, когато дойде хамалинът, появиха се просяците, пък и вие, преоблечени като търговци. А щом ни викнаха днес, разбрахме, че сме под волята ви. Това е нашият разказ.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разказват, царю честити, че халифът се обърнал към първата девойка и запитал:

— Знаеш ли нещо за жената ифрит, която е омагьосала сестрите ти?

— О, емир на правоверните! — отговорила тя. — Тя ми даде малко от косата си и каза: „Ако пожелаеш да дойда при тебе, изгори косъмче от тази коса и аз тутакси ще се появя, дори да съм накрай света!“

— Я ми дай един косъм! — казал халифът.

Тя му подала един косъм и халифът го запалил. Щом се усетила миризмата, разтърсила се земята и сред шум и трясък се появила жената джин. Тя била мюсюлманка и рекла:

— Мир на тебе, халиф на Аллаха! Свидетелка съм за онова, което е сторено на тази невеста, знам кой е постъпил несправедливо към нея и е отнел най-скъпото й. Но това е най-близкият ти човек! И ще върна според повелята ти човешките образи на двете кучки! — тя взела съд с вода, поврачувала й, напръскала лицата на двете кучки и рекла: — Върнете се в първите си човешки образи! — и те станали такива, каквито ги е създал Всемилостивият. — О, емир на правоверните! — продължила жената ифрит. — Онзи, който е набил невестата, е твоят син Амин!

И тя преразказала всичко, каквото се било случило с невестата. Халифът се зачудил и възкликнал:

— Слава на Аллаха, че тези кучки се отърваха с моя помощ!

После наредил да доведат сина му Амин. Разпитал го за случилото се с невестата и той му разказал цялата истина.

Тогава халифът довел тримата просяци, кадии и свидетели. Притеглил първата девойка и двете й сестри, които били омагьосани като кучки, и ги оженил за тримата просяци, които казвали, че са царе. Направил ги свои сътрапезници, дал им всичко, от което имали нужда, и ги поселил в багдадския дворец. Върнал битата невеста на сина си Амин, дал й много пари и наредил да им се построи дворец, по-хубав от предишния. Накрая сам се оженил за привратницата, пренощувал при нея и й вдигнал дворец. А хората се дивили на неговите благородство, добродетели и благотворителност.

* * *

— Сестро, тази приказка беше красива и увлекателна, не бях слушала такава! — заговорила Дунязад на сестра си Шахразад. — Но я разкажи още една — да си запълним будуването през останалата част на нощта!

Разказват, о, цар на времената и наследник на древна слава, че халиф Харун ар-Рашид извикал една вечер при себе си своя везир Джаафар и му казал:

— Иска ми се тази вечер да поизлезем из града, да поразпитаме как живеят господари и поданици. Всеки, от когото се оплачат, ще го уволним, всеки, комуто благодарят — ще го възнаградим!

Халифът, Джаафар и Масрур тръгнали из града, пресекли пазарите, минали по много улици и накрая срещнали възрастен мъж. Той носел на главата си празна рибарска мрежа, вървял бавно и нареждал:

„Зная, че сред всички люде

най-си мъдър!“ — ми говорят.

        Аз отвръщам им: „Съдбата

        е учителката свята!

Колкото да знам науки,

всички, що са си неуки,

        вкусно хапват си и пият

        без мастило и хартия!“

— Ей, шейх, как върви занаятът? — викнал му халифът.

— Господарю! — отговорил старецът. — Аз съм рибар, имам семейство, излязъл съм от къщи по обед, а досега Аллах не ми позволи да уловя нищо!

— Я се върни с нас при реката! — казал халифът. — Ще хвърлиш мрежата за мой късмет. Каквото и да извадиш — ще го купя за сто динара!

Върнал се рибарят при реката, хвърлил мрежата, после я измъкнал. А в нея — закован, доста тежък сандък. Огледал го халифът, опитал тежестта му, дал на рибаря сто динара и онзи си отишъл. Джаафар и Масрур повдигнали сандъка и го отнесли в двореца. Поставили го пред халифа, Джаафар и Масрур го разковали. Вътре — голяма кошница от палмови листа, в нея — нещо увито в червен плат. Разпрали го — черга. Разгънали я — закопчан саван. Разкопчали савана, а вътре — девойка хубавица, от красота изляна, но мъртва. Сълзи потекли по лицето на халифа, той се обърнал към Джаафар и викнал:

— Ей, куче! Как така в моето царство убийци убиват, хвърлят жертвите си във водата и се крият от мъстта ми! Ще погубя този убиец! Заклевам те в името на кръвната ми връзка с рода Абас, че ако не ми доведеш онзи, който е убил това момиче, ще те разпъна на портата на двореца заедно с четирийсет твои братовчеди!

— Дай ми три дена срок! — помолил Джаафар.

— Давам ти го! — отговорил халифът.

Три дни седял Джаафар в двореца си, а на четвъртия халифът изпратил да го повикат.

— Къде е убиецът на момичето? — запитал го той.

— О, емир на правоверните! — отговорил Джаафар. — Вижда ли някой невидимото, че да знам и аз кой е убиецът?

Разгневил се халифът и наредил да го разпънат пред портата на двореца. Наредил на глашатаите да викат по улиците на Багдад: „Който иска да се любува как ще разпънат Джаафар Бармаки, везира на халифа, заедно с братовчедите му пред портата на халифския дворец — нека дойде и гледа!“

И точно тогава един хубав момък с лице като луна, с черен мустак, открито чело, алени бузи с нежен пух по тях, излъчващ аромат като пита от амбра, разблъскал хората, застанал пред везира Джаафар и викнал:

— Бъди благословен, о, господар на емири властни и спасение за нещастни! Аз съм, който погуби момичето, което намерихте в сандъка! Убий ме заради нея, нека моят живот ми бъде отмъщение за нейния!

Джаафар се зарадвал, че сам се спасил, но му станало тъжно за момъка. И докато стояли втрещени, някакъв възрастен шейх изблъскал хората, стигнал до Джаафар и възкликнал:

— Везире, не му вярвай, не той уби момичето! То е погубено от мене!

— Този стар шейх е изкуфял и не знае какво говори! — възразил момъкът. — Аз я убих!

— Синко! — възкликнал шейхът. — Ти си млад, живей си живота, а аз съм стар — омръзнал ми е светът! Аз ще откупя живота ти, живота на везира и братовчедите му! Заклевам те в Аллаха, везире, по-бързо ме накажи!

Гледал ги Джаафар, чудил се и накрая повел със себе си момъка и шейха при халифа.

— О, емир на правоверните! — казал той. — Доведох ти убиеца на момичето!

— Къде е той? — запитал халифът.

— Ето този момък казва: „Аз съм убиецът!“ Пък този шейх го опровергава и казва: „Не, убиецът съм аз!“

— Кой от вас двамата уби момичето? — запитал халифът.

— Аз, никой друг! — отговорил момъкът.

— Аз, никой друг! — отговорил и шейхът.

— Я ги обеси и двамата! — наредил халифът на Джаафар.

— Ако убиецът е единият — обесването на другия ще бъде несправедливост! — възразил Джаафар.

— Именно аз съм убиецът на момичето — ще ви го докажа! — възкликнал момъкът и описал точно онова, което бил намерил халифът в сандъка.

— Защо си решил да убиеш това момиче? — запитал халифът.

Момъкът заразказвал:

* * *

— О, емир на правоверните, тази невеста бе моя съпруга, а този шейх е баща й. Ожених се за нея, Аллах ми дари от нея три мъжки рожби! Тя ме обичаше, служеше ми, нямах в какво да я упрекна. Но ето че в началото на този месец тя заболя от тежка болест. Доведох й знахари, излекуваха я. Помолих я да отиде в хамама.

— Ще отида, но преди това искам нещо от тебе! — каза тя. — Копнея за една ябълка! Искам ей така да си я мириша и да си отхапя парченце от нея!

Обичта ми към нея бе толкова голяма, че след като не намерих в Багдад никаква ябълка, реших по съвета на един градинар да отида да търся в Басра. Петнайсет дни пътувах дотам и й донесох три ябълки — купих ги от градинаря в Басра за три динара. Влязох при нея и й ги дадох. Тя ги остави до себе си — треската отново се бе усилила и тя преболедува още десетина дни. Когато най-после се излекува, отидох в дюкяна си. Около обед изведнъж видях край мене да минава черен роб, в ръката му — ябълка, ей така си я подхвърля.

— Откъде си взел тази ябълка, че да си взема и аз?

— Взех я от възлюблената си! — засмя се той. — Не бях ходил отдавна при нея, сега отидох, намерих я болна, а при нея — три ябълки! Тя ми каза, че гадният й съпруг бил ходил за тях чак в Басра и й ги купил за три динара!

Причерня ми светът пред очите, заключих дюкяна и се върнах вкъщи. Едната ябълка я нямаше.

— Къде е третата ябълка? — запитах аз.

— Не знам къде се е дянала! — отговори жена ми.

Значи робът не ме бе излъгал. Скочих, грабнах нож, стъпих върху гърдите й и я прободох. Хвърлих я във водите на Тигър, без някой да разбере. Върнах се у дома и намерих големия ми син да плаче.

— Защо си се разплакал? — запитах аз.

— Взех една от ябълките, които бяха до майка ми! — отговори той. — Излязох на улицата да поиграя с братята си. Но ето че някакъв черен роб я грабна от ръцете ми и запита: „Откъде имаш това?“ Отговорих му: „Баща ми донесе тази ябълка от Басра, защото майка ми е болна — там той купил три ябълки за три динара!“ А той ми взе ябълката, блъсна ме и избяга. А сега ме е страх да не би мама да ме бие за ябълката!

Разбрах, че онзи роб е наклеветил с лъжливи думи жена ми и че съм я убил без вина. Ако почиташ дедите си, о, емир на правоверните, трябва да побързаш да ме погубиш, за да бъде животът ми отмъщение за нейния!

Зачудил се халифът и възкликнал:

— За бога, ако някой трябва да бъде погубен, това е подлият роб! Трябва да се направи така, че да бъде излекуван болният и задоволен — благородният!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разказват, царю честити, че халифът се обърнал към Джаафар:

— Намери ми този подъл роб! Не ми ли го доведеш — ще те погубя вместо него!

— Че откъде да го доведа? — разплакал се Джаафар. — Не всеки ден е празник! Каква хитрост ще ми помогне да го пипна?

Той останал в къщата си три дни, а на четвъртия извикал кадията и си направил завещанието. Сбогувал се с всички и накрая пристъпил към любимата си малка дъщеря — той я обичал повече от всичките си синове, взети заедно. Притиснал я до гърдите си и се разплакал, но усетил, че в джоба й има нещо кръгло.

— Какво имаш в джоба си? — запитал той.

— Това е ябълка, татко! — отговорила тя. — Донесе я робът ни Рейхан. От четири дни си я нося! Не ми я даде, преди да му дам цели два динара!

Щом чул, че се споменават робът и ябълката, Джаафар се зарадвал и възкликнал:

— Ама че съм късоглед!

Наредил да му доведат роба. Довели го и той го запитал:

— Откъде имаш тази ябълка?

— Господарю! — отговорил робът. — Преди пет дни, като се разхождах по улицата, видях деца да си играят. Едно от тях носеше тази ябълка. Грабнах я, ударих го, а то заплака. „Тя е на майка ми, която е болна! Пожела от баща ми ябълка, той замина за Басра и донесе от там три ябълки за три динара! Аз взех тази да си поиграя с нея!“ Взех ябълката и малката господарка я купи от мене за два динара!

Джаафар наредил да го запрат, зарадвал се, че сам се е спасил, и заредил:

С роба се е случила бедата,

ала ти не си терзай душата,

че слуги са много по земята,

но едничка само е душата!

Повел го при халифа, който наредил случилото се да се запише, за да остане в паметта на хората.

— Не се учудвай толкова на тази случка, о, емир на правоверните! — казал Джаафар. — Тя не е по-удивителна от онова, което се случило между двамата братя везири Нур ед-Дин и Шамс ед-Дин.

Приказка за везира Нур ед-Дин и брат му Шамс ед-Дин

Едно време в Египет живял справедлив и добродетелен султан. Той имал умен и изкусен везир, който познавал издълбоко нещата и умеел да управлява страната. Бил възрастен шейх. Имал двама синове — като две луни! Големият — черноокият, се казвал Шамс ед-Дин Мохамед, а малкият — светлоокият, се казвал Нур ед-Дин Али.

Случило се така, че баща им умрял. Затъжил се по него султанът, повикал двамата братя, въздъхнал, дарил ги богато и рекъл:

— Отсега нататък вие ще изпълнявате задълженията на баща си!

Веднъж султанът решил да тръгне на път. Бил редът на големия брат да го придружава. Същата вечер двамата братя се разговорили и големият казал:

— Братко, иска ми се и двамата да се оженим в един и същ ден!

— Нека бъде волята ти, братко, аз съм съгласен! — отговорил малкият.

— Ако ни е писал Аллах, ще се оженим за две моми в една и съща нощ, за да родят после в един и същи ден! Ако пожелае Аллах — твоята жена ще роди момче, а моята — момиче! А после ще ги оженим, защото ще са братовчеди!

— А какво ще поискаш от сина ми като откуп за дъщеря ти, братко? — запитал Нур ед-Дин.

— Ще искам от сина ти откуп за дъщеря ми три хиляди динара, три градини и три чифлика! — отговорил Шамс ед-Дин. — Няма да е правилно ергенът да се жени, без да даде тези неща!

— Но защо синът ми непременно трябва да дава откуп? — възкликнал Нур ед-Дин. — Нали сме братя, и двамата сме везири, с един и същ сан! Ами че ти си длъжен да дадеш дъщеря си на сина ми даром! Не знаеш ли, че мъжкото стои по-горе от женското? Моето чедо ще бъде мъжко, името му ще се помни, а на дъщеря ти ще се забрави!

— Мисля, че грешиш, щом поставяш достойнствата на сина си над дъщеря ми! — казал Шамс ед-Дин. — Щом вече каза такива думи, аз, за бога, няма да омъжа дъщеря си за сина ти, пък ако щеш ми давай толкова злато, колкото тежи тя!

— И аз няма да оженя сина си за дъщеря ти! — възкликнал ядосано Нур ед-Дин.

Душата му се изпълнила с гняв, светът му причернял, но той затаил обидата.

На сутринта султанът тръгнал на път заедно с везир Шамс ед-Дин. Той пресякъл Гезира и потеглил към пирамидите.

А разгневеният до крайност Нур ед-Дин не спал цяла нощ. Щом се съмнало, той произнесъл утринната си молитва, отишъл в хазната, взел си една кесия, напълнил я със злато и заредил следните стихове:

Отиде си и изостави онзи, който във неизвестното отива,

и възгордя се, сякаш в поста висш се щастието скрива.

                И той да търси хляба по голи чужди друми бе принуден!

Водата щом престане да тече и плиска, бързо се разваля,

тя пивка е и чиста, когато надолу с шум се сваля!

                Луната би била скала безлика без формата си кръгла.

                Във всяка радост има нещо скрито, което ражда мъка.

Гладувал би лъвът, ако не тича из гората.

Ако лъкът не се изпъне, не би улучила стрелата!

                И злато в рудата се крие хитро, дорде не го изровят —

                а иначе превръща се полека-лека в земя безплодна, гола!

                Ако ти станах чужд, защо да крия — това бе твоя воля!

                Не искам мъст, не искам и отплата, за прошка се не моля!

Наредил на слугите да му оседлаят едро бързоного муле. Наместили върху му позлатено седло с индийски шпори и обшивка от исфаханско кадифе — като за невеста под венчило. А той казал на слугите и робите:

— Ще ми се да се поразходя извън града. Ще отида до Калюбия и ще остана там три дни. Стяга ми се душата, иска ми се да съм сам!

Метнал се пъргаво на мулето, взел малко храна, напуснал Кайро и потеглил из равнината. По обед влязъл в град Балбес. Слязъл от мулето, починал си, починало си и животното, взел каквото му трябвало, натоварил го на мулето и пак потеглил. След два дни по обед влязъл в град Ал-Кудс^[11], където пренощувал. Щом се съмнало, възседнал мулето, подкарал го — и чак в град Халеб. Отседнал там в някакъв хан, спрял за три дни, поел си дъх и продължил. Не знаел вече накъде отива. И така вървял, що вървял, докато една нощ сам не усетил как стигнал до град Басра. Спрял в един хан, взел си кесията и оставил мулето с цялата му амуниция на привратника, като му наредил да го поразтъпче.

Случило се така, че по това време везирът на Басра стоял до прозореца на двореца си. Видял той мулето, забелязал скъпата му амуниция и си помислил, че това трябва да е муле на някой везир или цар.

— Я ми доведи онзи привратник! — наредил той на един от слугите си.

Отишъл слугата при привратника и го довел при везира.

— Кой е стопанинът на това муле? — запитал везирът.

— Господарю! — отговорил привратникът. — Стопанинът на това муле е момък млад и напет, мил и достолепен, сигурно е син на търговец, защото е достоен и великолепен!

Везирът яхнал коня си и сам отишъл при момъка. Нур ед-Дин станал на крака, посрещнал го, целунал му ръка. Слязъл везирът от жребеца си, поздравил го, поканил го да седне до него и рекъл:

— Синко, откъде идваш? Какво търсиш тук?

— Владетелю! — отговорил Нур ед-Дин. — Идвам от Кайро, баща ми бе везир, но се премести в лоното на Аллаха! — разказал той какво му се било случило, и после добавил: — Решил съм за себе си да не се връщам там, докато не обходя всички градове и страни!

— Синко, нека желанията на душата не те увличат — те може да те доведат до гибел! — рекъл везирът. — Сега много страни са опустошени, боя се за тебе!

Той наредил да натоварят седлото, чергата и килимчето върху мулето и прибрал Нур ед-Дин у дома си. Настанил го удобно, направил му добрини и силно го обикнал.

— Синко! — казал му веднъж той. — Аз вече остарях, нямам мъжко чедо, но Аллах ми дари дъщеря, с която си подхождате по хубост. Отклоних много желаещи ръката й, но сърцето ми се изпълни с обич към тебе. Ще вземеш ли дъщеря ми да ти служи като неволница, а ти да бъдеш неин съпруг?

— Слушам и се подчинявам! — казал Нур ед-Дин.

Зарадвал се везирът, наредил на слугите да приготвят храна и да украсят голямата гостна, където влизали само големци и емири, събрал приятели, държавни първенци и търговци. А когато всички се събрали, казал:

— Аз имах брат, той беше везир на Египет. Аллах му дари двама синове, а мен, както знаете, Аллах ме дари с дъщеря. Навремето брат ми бе поискал да ожени един от синовете си за дъщеря ми. Съгласих се и когато настъпи срокът, той ми изпрати един от синовете си. Ето, това е момъкът, който дойде.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на везир Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът казал на Нур ед-Дин:

— Тази вечер ще преспиш при жена си, а утре ще отидем при султана. Ще моля Аллаха да те надари с вечно добро!

Нур ед-Дин се съгласил и прекарал нощта с жена си — везирската щерка.

Това се случило с Нур ед-Дин. А ето какво се случило по това време с брат му Шамс ед-Дин.

Щом се върнал и не намерил брат си, разпитал слугите за него, а те отговорили:

— Когато ти тръгна на път със султана, той възседна мулето си и каза: „Отивам към Калюбия, ще отсъствам ден-два! Стегна ми се душата и никой да не идва с мен!“ До ден-днешен не сме чули никаква вест за него!

Разстроил се Шамс ед-Дин, затъжил се и си рекъл: „Ядосал се е само защото му се развиках онази нощ, преди да тръгна със султана! Трябва да изпратя да го потърсят!“ Съобщил на султана за станалото, написал писма и пратил вестоносци до всички страни. Но за тези двайсет дена Нур ед-Дин бил вече в далечни страни. Пратениците с писмата го търсили, но не чули никаква вест за него и се върнали. Натъжил се Шамс ед-Дин и си казал: „Обидих брат си с тези приказки! Въобще — държах се като глупак и грубиян!“

Минало известно време и той се сватосал за невеста от търговците на Кайро. Оженил се за нея. Случило се така, че това било и първата сватбена нощ на брат му с везирската щерка в Басра. Така станало по волята на всевишния Аллах, за да се изпълни онова, което той е предначертал за създанията си, и да стане така, както си казали двамата братя. Двете жени понесли рожбите си в един и същ ден.

След положения срок жената на египетския везир Шамс ед-Дин родила момиче. В цял Египет нямало по-голяма хубавица. А в същия ден жената на Нур ед-Дин добила мъжко чедо. Нямало по онова време по-хубаво от него. Нур ед-Дин нарекъл сина си Хасан Бадр ед-Дин. Зарадвал се дядото, везирът на Басра, устроил голям пир. Тогава везирът на Басра взел със себе си Нур ед-Дин и го завел при султана. Момъкът застанал пред него, целунал земята. Бил неустрашим, сладкоречив, благороден и красив. Той занареждал следния поздрав:

Ти си ръката, на която по средата се пръстите събират,

за да ни водят към желани хоризонти и да ги намират.

        Бъди ръка — ще бъдем ние пръсти верни — ще ти служим!

        Не, ключове ще бъдем, да отключваш и заключваш, щом е нужно!

Султанът благодарил на Нур ед-Дин и запитал везира си:

— Кой е този момък?

Разказал му везирът какво се е случило, от начало до край, и завършил:

— Ето, това е братовият ми син!

Огледал султанът Нур ед-Дин, той му се понравил. Издигнал го в сан на везир.

И седнал Нур ед-Дин да управлява човешките деяния.

Когато синът му Хасан станал на четири години, починал везирът — тъстът на Нур ед-Дин. Той му устроил пищно погребение. Тогава се заел и с образованието на сина си. На седем години му довел факих да го учи в дома му. Той го изучил в бащиния му дворец — откакто се родил, Хасан не бил излизал от него.

Но ето че един ден бащата на Бадр ед-Дин се разболял. Той наредил да извикат сина му и му заговорил:

— Синко, трябва да знаеш, че на този свят всичко е тленно, само на другия свят е вечно! Искам да ти дам някои съвети, да разбереш какво искам да ти кажа.

Какво да ти кажа? Раздялата моя е мъка

                и тя ме задавя, а изход все няма и няма!

                А жалбата моя по брата обичан голяма

не ще преразкаже човек, който не знае разлъка!

— Чуй, сине, какво ще ти кажа! Аз имам брат на име Шамс ед-Дин, той ти е чичо и е везир на Египет. Разделихме се, напуснах го завинаги без желание. Моля ти се, вземи този свитък и запиши там онова, което ще ти разкажа!

Взел Хасан свитък хартия и записал бащиния си разказ за целия му живот и премеждия.

— Синко, пази това писание! — рекъл бащата. — Върху тази хартия е твоят корен, твоята знатност, твоето родословие. Случи ли ти се нещо — тръгвай за Египет, питай за чичо си, намери го и му предай, че съм умрял като чужденец и съм копнял да го видя.

Поел Хасан Бадр ед-Дин записа, завързал го в мушама, зашил го отгоре с плат и заплакал за баща си, с когото трябвало да се раздели — нали бил още толкова млад!

— Ще ти дам пет наставления! — казал Нур ед-Дин.

* * *

Първото е: Не се сближавай прекалено с някого — така ще се избавиш от хорските злини! Спасението е в самотата!

Второто е: Не постъпвай несправедливо с никого, за да не постъпи времето несправедливо с теб. Чувал съм един стихотворец да казва:

Не грабвай бързо онова, което най-силно го желаеш!

На всички милосърдно давай — тогаз и ти ще получаваш!

        Ръката божия се вдига над хора, твари и пространства,

        и щом несправедливост вършиш — не се сърди, че те наказва!

Третото наставление е: Премълчавай си, виждай своите недостатъци преди недостатъците на другите! Казват, че който мълчи — ще се спаси! Чул съм един стихотворец да казва:

Мълчанието за добро е, от много думи полза няма!

        Ако говориш — говори си, но с думите не прекалявай!

И ако съжаляваш нейде, че нещичко не си го казал,

        но ако си го казал, може дваж повече да съжаляваш!

Четвъртото е: Пази се от виното, не го пий! Виното е в дъното на всяка кавга. Виното отклонява умовете от вярата. Чувал съм един стихотворец да казва:

Не сърбай вино — трезвост само е пример ясен за доброто!

То заблуждава пътя верен, отваря портите на злото!

Петото е: Подкрепяй оногова, който те подкрепя, пази онзи, който те пази! Не бъди небрежен към парите си, за да не се нуждаеш от парите на другите! Чул съм някои да казват:

Щом парите не стигат — приятели верни забравят.

Щом пари се натрупат — приятели всички ти стават!

        Приятели няма, когато се свърши парата,

        ако някой остане тогава — по-верен от брат е!

* * *

Нур ед-Дин предал богу дух, докато наставлявал сина си. Домът му потънал в скръб. Тъгували по него султанът и всички емири, погребали го и били в траур два месеца.

Не се качвал Хасан на кон, не отивал в султанския диван, не се срещал с владетеля. Разгневил се султанът, назначил си нови помощници, поставил на бащиното му място друг свой приближен и като везир му наредил да вземе за себе си земите, парите, дома и благата на Хасан, а самия него да затвори. Новият везир събрал слугите си и тръгнал с тях към дома на Нур ед-Дин да го запечата, а сина му Хасан Бадр ед-Дин — да доведе при султана, пък той да прави с него каквото реши. Но между войниците имало един мамелюк на починалия везир Нур ед-Дин, който обичал неговия син. Щом чул какво ще става, яхнал коня си и бързо довтасал при Хасан.

— Господарю, син на моя господар! Бързай, преди да е станало прекалено късно! Бягай веднага, оставяй и къща, и всичко!

Надигнал се Хасан и заредил:

Несправедливост тежка ми нарани душата,

когато твойто тяло потъна във земята.

        Стопанинът напусна дома си безвъзвратно,

        не ще се върне ласка душевна пак обратно.

Той няма да изпрати войник да ми помага,

душата ми самичка е длъжна днес да бяга.

        Със себе си остана сама да се съветва.

        Умря лъвът — и много сега се трупат клетви!

Закрил Хасан лицето си с крайчеца на дрехата си и потеглил. Вървял, що вървял — съдбата го довела при бащината му гробница. Влязъл той в гробищата, седнал до нея, отвил тюрбана откъм главата му^[12], който бил избродиран с позлатени орнаменти. Върху камъка били написани следните стихове:

О, ти, що гордо вдигнал бе главата —

сега си при звездите и в росата.

        Да бъде вечна гордата ти слава

        и в паметта ни да не потъмнява.

И докато стоял така, появил се един евреин. Бил с дрехи на сарафин, носел кесия с много злато. Пристъпил той към Хасан ал-Басри^[13] и рекъл:

— Господарю! Баща ти бе изпратил някои свои кораби да въртят търговия и някои са се върнали. Искам да купя от тебе товара на всеки кораб, който пристигне — ще ти платя хиляда динара в злато! — отброил хиляда динара, дал ги на Хасан ал-Басри и казал: — Напиши ми разписка, аз ще я подпечатам и ще я разпиша!

Взел Хасан ал-Басри парче хартия и написал върху нея: „Подписаният Хасан Бадр ед-Дин, син на везира Нур ед-Дин, удостоверявам, че продадох на Исхак евреина целия товар от всеки кораб, който ще пристигне, принадлежащ на баща ми, за хиляда динара, за което получих парите по спешност“.

Взел евреинът хартията, разписал и подпечатал друга хартия на свой ред и му я дал. Хасан останал сам. Мръкнало се и той навел глава към гроба на баща си. Полека-лека заспал.

В гробищата живеели правоверни джинове. Излязла една жена джин, видяла заспалия Хасан ал-Басри, удивила се на хубостта и красотата му и литнала да се поразходи. Срещнала един летящ ифрит, поздравила го и рекла:

— Ела да ти покажа хубостта на един момък!

Полетели, кацнали върху гробницата и жената запитала:

— Виждал ли си през живота си подобно нещо?

— Хвала му, наистина друг като него няма! Но, сестро, искаш ли да ти разкажа какво видях пък аз? Видях подобна красота по египетските земи! Това е дъщерята на везира Шамс ед-Дин, тя е също на около двайсет години! Хубава, красива, стройна и игрива, бляскава, изящна — от прекрасна по-прекрасна!… Когато порасна, чу за нея султанът на Египет, извика баща й, везира, и му каза: „Знаеш ли, везире, научих, че имаш дъщеря! Искам да я сватосам за себе си!“ „Владетелю наш, султане!“, отговори везирът. „Приеми извинението ми и ме прости за думите! Знаеш, че моят брат Нур ед-Дин ни напусна и сега не знам къде е. Някога разговаряхме как ще се оженим, как ще оженим и децата си. Той се разгневи и си замина ядосан. Тогава се заклех, че ще омъжа дъщеря си за братовия си син. Направих го още в деня, когато майка й я роди. Преди известно време научих, че брат ми се бил оженил за щерката на везира в Басра и добил от нея син. Аз ще омъжа дъщеря си само за него! А за тебе — моми много!“ Много се разгневи султанът на везира си и викна: „Как така! Аз да се сватосвам за дъщеря ти, а ти да ми отказваш! Кълна се в главата си — ще я омъжа за последния от слугите си, колкото и да се противиш!…“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на джина:

* * *

Царят имаше един гърбав коняр, с гърбици и отпред, и отзад. Той нареди да го доведат, за да го ожени за везирската щерка пряко волята й. Още тази нощ той ще отиде при нея. Сега е при султанските мамелюци, те му палят свещи и му се подиграват пред вратите на хамама! А везирската щерка седи и плаче между певици и слугини. На тази мома само този момък ще й прилича! Онези са запрели баща й, не му позволяват да отиде при нея. А не съм виждал, сестро, нещо по-отвратително от този гърбушко!

— А този момък е най-красивото същество, откакто свят светува!

— Двамата са родени един за друг, те си приличат като брат и сестра. Ама че нелепо е да се вземат с онзи гърбушко!

— Ами, братко, хайде да го отнесем при момата, за която говориш!

— Дадено! — казал ифритът. — Дай аз да го нося!

Повдигнал го той, полетял с него, тя му помагала. Летели, що летели, стигнали до Кайро. Ифритът сложил момъка върху една скамейка и го побутнал. Събудил се той и изведнъж проумял, че не е в Басра. Току да викне, но ифритът му направил знак, запалил свещ и рекъл:

— Донесох те тук, защото искам да направя едно добро пред лицето на Аллаха. Вземи тази свещ и иди ей там, при онзи хамам! Там се объркай с хората и върви с тях до стаята, където ще дойде невестата! Изпревари ги и влез преди тях. Влезеш ли — застани от дясната страна на гърбавия младоженец! Кой и да се приближи до тебе — сватовници, певици, викачки, — бъркай с ръка в джоба си! Ще го намираш винаги пълен със злато. Сграбчвай и хвърляй! Давай на всеки по цяла шепа!

— Я да видим какво ли ще излезе от тази работа? — запитал се Хасан Бадр ед-Дин.

Тръгнал със запалената свещ, отишъл при хамама, видял там гърбавия на кон. Промъкнал се между хората — най-голям красавец сред всички, с този фес, с тази чалма, с това наметало, обшито със злато! Крачел и щом хората и певиците поспирвали, бъркал с ръка в джоба си, изваждал шепа злато — за певици и прислужници! Замаяли се певиците от щедростта му, възхитили се хората от хубостта му. Стигнали до дома на везира. Там слугите спрели тълпата при вратата, но певиците и викачките рекли:

— Ще влезем само ако този момък влезе с нас! Той ни обсипва с благодеяния!

Така те влезли заедно в стаята на младоженците. Там го поканили да седне, макар гърбавият да се ядосвал. Подредили се в два реда всички жени на емири, везири и приближени. Щом видели Хасан с неговата хубост и красота, лицето — лъч от светлина, сякаш е пълна луна, всички до една го харесали. Струпали се около него, всяка си пожелала да попадне в прегръдките му, ако не за година или месец, поне за час! Снели фереджетата от лицата си, позавидели на онази, която ще го притежава. Проклели гърбавия коняр и онзи, който принуждавал хубавицата да се омъжи за грозника. Ударили певиците по дайретата, отишли прислужниците при везирската щерка, украсили я, облели я с благовония, облекли я, разресали косите й, покрили я с великолепни наметала, обкичили я със скъпоценности, натъкмили я, сякаш е от рода на царете Хосрои. Влязла тя при гостите. Тръгнал гърбавият коняр да я посрещне, но тя му обърнала гръб и се оказала лице срещу лице с братовчед си Хасан Бадр ед-Дин. Усмихнали се хората, като забелязали, че тя го предпочита. А той бръкнал в джоба си, награбил златото и го метнал сред певиците.

Невестата вдигнала очи към небето и рекла:

— О, Аллах, направи така, че този момък да ми стане съпруг, спаси ме от онзи гърбав коняр!

Дошло време всички да ги оставят. Излезли всички, жени и деца, които били на празника, останали само Хасан Бадр ед-Дин и гърбавият коняр. Прислужниците извели невестата да я разсъблекат и да я предадат на годеника. Тогава гърбавият се обърнал към Хасан:

— Господарю, весело ни бе с тебе тази вечер, но защо не се прибереш у дома си, преди някой да те е изгонил?

Хасан се запътил към вратата, но там го посрещнал ифритът и му казал:

— Стой, Бадр ед-Дин, почакай! Нека гърбавият излезе от стаята и отиде да се измие — ти тогава влез в спалнята. Влезе ли невестата, ти й кажи: „Аз съм твоят съпруг! Царят си направи тази шега, защото се боеше да не ни урочасат! А този, който бе тук преди малко, бе един от нашите коняри — него да урочасат!“ После пристъпи към нея, открий лицето й и не се страхувай от каквато и да е беда!

Ето че конярят отишъл до нужника и клекнал там. От коритото с водата се появил ифритът в образ на плъх и изцъркал.

— Тебе пък какво те е домъкнало тук! — възкликнал гърбавият.

Но плъхът се превърнал в котка и измяукал. Смаял се гърбавият, а котката се превърнала в куче, което излаяло. Той се ужасил още повече и викнал:

— Махай се, злосторник такъв!

Но кучето станало още по-голямо, превърнало се в звяр, който изръмжал, разтреперил се гърбавият и завикал за помощ. А звярът продължавал да расте, превърнал се в бивол, под който се разпуквала земята, и заговорил с човешки глас:

— Горко ти, гърбушко! Коняр си бе и коняр ще си останеш!

А конярят — заболял го коремът, затракали му зъбите, аха… и да се навре цял в дупката на нужника!

— Земята ли ти е тясна, че си решил да се жениш за моята възлюблена? — изревал ифритът.

— Кълна се, не съм виновен, султанът ме застави! — изплакал конярят. — Не знаех, че тя си има възлюблен от биволския род!

Ифритът го заврял в нужника с главата надолу и с краката нагоре и казал:

— Постой тук така, а аз ще те пазя до изгрев-слънце!…

А ето какво се случило с Хасан Бадр ед-Дин. Оставил той ифрита и гърбавия да разговарят, влязъл в спалнята и седнал. Влязла и невестата. Тя се казвала Сит ал-Хасан. Свивало се сърцето й и тя си говорела: „Не го ща, за бога, няма да му се дам, пък ако ще и без душа да остана!“ Но зърнала Бадр ед-Дин и възкликнала:

— Защо стоиш до това време тук, скъпи? Аз си мислех, че си просто приятел на гърбавия!

— Че защо трябва да водя и коняря при тебе? — запитал Бадр ед-Дин.

— Но кой е все пак съпругът ми? — възкликнала тя.

Бадр ед-Дин й казал онова, на което го бил научил ифритът. Сит ал-Хасан се зарадвала, усмихнала се, засмяла се мило и рекла:

— За бога, вземи ме и ме притисни в прегръдките си!

Тя била само по риза, а и тя се била отворила при шията й. Щом Бадр ед-Дин видял чистата й снага, бързо се съблякъл, извадил кесията със златните хиляда динара, която бил взел от евреина, увил я в шалварите си, бутнал ги под дюшека, снел чалмата си, оставил я върху стола и останал само в прекрасната си риза, обшита със злато. Сит ал-Хасан пристъпила към него, притиснала се о тялото му, притиснал се и Бадр ед-Дин, прегърнал я. Той вдигнал нозете й на кръста си, приготвил топа, насочил го към затворената крепост, гръмнал веднъж, съборил стражевата кула. А крепостта била като перла неотваряна, като кобила необяздена! Отнел девствеността й, наслаждавал се на младостта й. И така намествал топа петнайсет пъти и все стрелял с него. А тя се лепяла и сливала с него. Той сложил ръка под главата й, тя на свой ред сложила ръка под главата му, прегърнали се и заспали прегърнати. Такава прегръдка е описана в следните стихове:

Обичаш ли го — прегърни го, пък нека завистта приказва!

Че завист и любов не могат да се сберат в единна пазва!

        Бог милостив не е създавал в живота гледка по-красива

        от двама влюбени в постелята, преплетени във обич дива.

Върху лицата задоволство изписано е безконечно,

ръцете нежно под главите ласкаят се със обич вечна!

        Но да не свикват в страст сърцата — това е страшно и гнетящо! —

        с желязо бийте ги студено — ръжда душите да не хващат!

Щом с друг съдбата си разделяш — ти две съдби обединяваш,

и два живота поотделни в един живот се въплъщават!

А през това време ифритът казал на жената ифрит:

— Хайде сега ти поеми момъка! Трябва да го отнесем от тук, докато не ни е заварило утрото, че скоро ще се съмне!

Тя повдигнала Хасан от постелята по риза и без долни дрехи и го понесла. Летяла, що летяла, летял и ифритът и й помагал. Но Аллах наредил на ангелите да метнат гръм върху ифрита и той се подпалил. Жената се сепнала и кацнала на мястото, където този огън го съборил. Така се случило, че това място било около град Дамаск. Там тя оставила момъка пред една от портите и отлетяла.

Съмнало се. Отворили се градските порти, излезли хората и видели хубав момък по риза и такия, без чалма и дрехи. Той още спял. Но ето че духнал вятър, надигнал одеялото над него и оголил корем, пъп, стройни бедра и прасци като кристали! Смаяли се хората, стреснал се и Хасан Бадр ед-Дин, събудил се и видял, че е пред градски порти, а покрай него — хора. Учудил се и възкликнал:

— Къде съм, добри хора? Защо сте се събрали тук?

— Видяхме те по време на утринната молитва! — отговорили хората. — Ти бе хвърлен през тази порта и спеше!

— За бога, хора, но снощи аз заспах в Кайро!

— Ти да не си дъвкал хашиш? — възкликнал един.

— Ти си луд! — добавил друг. — Как така си заспал вечерта в Кайро, а се вижда, че сутринта спиш в Дамаск!

— За бога, добри хора! — казал той. — Аз никога не лъжа. Наистина снощи заспах в Египет, а пък онзиден бях в Басра!

— Да не би всичко, което ни разправяш, да си го видял насън? — запитали хората.

Хасан се заколебал в себе си, но изрекъл на глас:

— За бога, но къде е онази спалня? Къде е гърбавият коняр? А кесията със злато, която носех? Къде са дрехите ми?

Надигнал се, тръгнал, влязъл в града, закрачил по улиците и пазарите. Струпали се хора, наметнали го с това-онова и го отвели в една гостилница.

Готвачът бил човек развейпрах, но Аллах му простил греховете. Хората се пръснали, защото се бояли от него — бил отчаяно смел човек. Погледнал той Хасан Бадр ед-Дин, веднага го обикнал от все сърце и рекъл:

— Откъде си, момко! Кажи ми какво ти се е случило?

Разказал му Хасан всичко, каквото му се било случило, от началото до края и готвачът казал:

— Господарю Бадр ед-Дин! Знаеш ли, че всичко, което ми разказа, е смайваща работа! Но, чедо, не говори това на другите, докато Аллах не разкрие какво ти се е случило! Остани при мене — аз нямам син и те приемам като син!

Той отишъл на пазара, купил на Бадр ед-Дин богати дрехи, облякъл го, отвел го при кадията и се заклел пред него в името на живота си, че го осиновява. Прочул се Хасан Бадр ед-Дин в Дамаск като син на готвача. Останал в готварницата му, прибирал парите и двамата дълго живели заедно. Ето това станало с Хасан Бадр ед-Дин.

А когато през онова утро изгряла зората, Сит ал-Хасан се стреснала и като не намерила Хасан Бадр ед-Дин да лежи до нея, поседнала да го почака, защото помислила, че е отишъл да се измие. По това време дошъл баща й. Той крачил към стаята на дъщеря си и си мърморел:

— Ще убия тази дъщеря, само да е посмяла да допусне този проклетник до себе си! — стигнал до спалнята, застанал пред вратата и викнал: — Ей, Сит ал-Хасан!

Тя излязла пред баща си, като се олюлявала от щастие, целунала земята пред него. От прегръдките на онзи елен лицето й било по-светло, по-красиво. А той, като я видял така, викнал:

— Проклетнице, на онзи коняр ли се радваш?

Сит ал-Хасан се усмихнала и отговорила:

— За бога, татко, стига сте се шегували с мене! Защо ми натякваш за този коняр, който не струва колкото крайчеца на нокътя ми? Аллах да обезобрази и него, че и баща му! Прекарах нощта в прегръдките на съпруга си, който има нежна душа, черни очи и извити вежди!

Слушал я бащата, слушал я и нощ паднала в очите му.

— Разпътнице! — викнал той. — Какво говориш, къде ти е умът?

— Че кой друг излезе преди малко от стаята ми и отиде до нужника!

Отишъл учуденият баща към нужника и намерил там гърбавия коняр: главата му забита в дупката, краката му вирнати нагоре. Заговорил го, но онзи не отговарял, защото мислел везира за ифрит…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везир Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че везирът креснал:

— Говори или ей сега ще ти отсека главата с този меч!

— За бога, о, шейх на ифритите! — изплакал гърбавият. — Откакто ме остави на това място, не съм мърдал!

— Какви ги приказваш! — възкликнал везирът. — Аз не съм ифрит, а бащата на невестата!

— Ти нямаш право да ми вземеш душата! Върви си по пътя, докато не се е появил онзи, който ме остави така! Ще ме жените за някакви си възлюблени на ифрити, така ли!

— Кой те доведе тук? — запитал везирът.

— Дойдох снощи по нужда! — отговорил гърбавият и разказал всичко, което му се било случило.

Везирът го измъкнал от нужника, повлякъл го насила със себе си, отвел го при султана и той повторил там разказа си.

Върнал се вкъщи везирът и разколебано заговорил на дъщеря си:

— Я ми разкажи, дъще, все пак какво се случи с тебе!

— Онзи, когото си бях харесала, остана снощи при мене, направи ме жена и аз го обикнах. Ето на стола са чалмата му и наметката му, ризата му е под дюшека, в нея има нещо увито, не знам какво е!

Везирът видял чалмата на племенника си Хасан ал-Басри, взел я в ръка, огледал я и рекъл:

— Та това е мосулска чалма, чалма на везири! — разровил дрехите и намерил кесията с хилядата динара. Отворил я и открил разписката. Прочел я и разбрал какво бил продал на един евреин Хасан Бадр ед-Дин, син на Нур ед-Дин ал-Басри. Открил и хилядата динара. Везирът проумял какво се било случило, и запитал дъщеря си: — Дъще, знаеш ли кой е видял лицето ти? Бил е синът на моя брат, твоят братовчед! Тези хиляда динара са твоят откуп! Хвала на Аллаха, как не съм усетил, че точно така ще стане!

Той разпрал феса и открил в него златен плик. Отворил го, а в него — парче хартия, подписано от брат му Нур ед-Дин ал-Басри, баща на Хасан Бадр ед-Дин. Видял братовия си подпис и заредил:

О, виждам твоята ръка и се топя от мъка!

По твоите следи вървя и сълзите текат ми!

        Пак питам — кой ни раздели и хвърли ни в разлъка?

        Щастлив ще съм за миг поне при мене да се върнеш!

Зачакал везирът да се появи племенникът му, но от него — никаква вест. Взел той мастило и перо и описал подробно всичко в стаята — тези неща са на това място, онази покривка е на друго място. После прибрал този списък и се разпоредил всичко да се запази, както си е било. А при себе си прибрал чалмата, феса, наметката и кесията.

А везирската щерка, като минали определените месеци, родила син — хубав като луна, изящен и красив като баща си. Отрязала пъпа му и го предала на кърмачките. Нарекла го Аджиб.

Растял Аджиб за ден като за месец, за месец като за година, а когато станал на седем години, дядо му го предал на факих, като му наредил да го възпитава и да му дава нови знания. Аджиб останал в училището четири години, но започнал да се бие с децата, да ги ругае и да им вика:

— Кой от вас може да се сравни с мене? Аз съм син на везира на Египет!

Обидили се децата, събрали се, отишли при помощника на учителя да се оплачат от обидите на Аджиб, а той ги посъветвал:

— Ще ви науча на нещо, кажете ли му го, като го видите, даже на училище ще престане да идва! Утре се съберете около него и си говорете един на друг: „За бога, сега с нас ще играе само онзи, който може да ни каже името на баща си и името на майка си! Който не знае името на баща си и името на майка си — значи той е дете на греха и няма да играе с нас!“

На другия ден децата отишли на училище, дошъл и Аджиб. Те се завъртели около него и рекли:

— Ще играем една игра, но с нас ще играе само онзи, който назове името на баща си и името на майка си!

Така се и договорили и един започнал:

— Аз се казвам Мажди, майка ми се казва Алуа, а баща ми — Из ед-Дин! Друг казал нещо подобно, после трети, ето че дошъл редът на Аджиб.

— Аз се казвам Аджиб! — казал той. — Майка ми се казва Сит ал-Хасан, а баща ми — Шамс ед-Дин, везирът на Египет!

— За бога, везирът не ти е баща! — викнали децата. — Ти не знаеш кой е баща ти! Махай се, не те искаме с нас!

Оставили го сам и осмян. Стегнало се сърцето му и той се задавил в плач, избягал и отишъл при майка си. Заплакал, заридал, плачът го задавял. Слушала го майка му, свило се сърцето й и го запитала:

— Какво се е случило, сине, защо плачеш?

Той й разказал какво бил чул от децата и помощник-учителя, и запитал:

— Мамо, кой е баща ми?

— Баща ти е везирът на Египет! — отговорила тя.

— Не е той баща ми, не ме лъжи! Везирът е твой баща, но не и мой! Ако не ми кажеш истината — ей сега ще се пробода с този остър нож!

Ето че влязъл и везирът, видял ги, че плачат, и запитал:

— Защо сте се разплакали?

Тя му разказала какво се било случило между сина й и децата. Везирът отишъл в дивана, влязъл при султана и поискал от него разрешение да отиде в град Басра и да потърси там племенника си. Помолил султана да напише разпореждания до всички страни, че ако племенникът се намира в която и да е от тях, да го запрат. Разнежило се султанското сърце и той се разпоредил по всички страни и градове. Везирът взел дъщеря си и сина й Аджиб и потеглили на път. Вървели ден, вървели два, вървели три и накрая стигнали до град Дамаск, прегърнат от дървета, с течащи реки, както го е описал стихотворецът:

О, който е видял Дамаск как свети във нощта,

той цял живот ще съхрани таз гледка в паметта:

        с крилете си нощта покрива на смъртните съня,

        и бели клонки ги разбуждат, щом разцъфти денят;

а сянката на тези клони е като бисер чист,

зефирът нежно ги люлее, цветът им е сребрист;

        летяща птица се оглежда в сънливата река

        и вятър небесата милва с разхлаждаща ръка.

Стигнал везирът до мегдан Хасба и разпънал там шатрите си. Отишли слугите в града, всеки да си свърши някоя работа — един купува, друг продава, трети отива в хамама, четвърти посещава джамията на Бени Омейя, като която няма друга по света.

Отишъл и Аджиб със слугата си да разгледа града. По волята на провидението той спрял пред гостилницата на баща си, който я бил наследил от готвача, който го бил осиновил. Спрял за малко Аджиб при него. Видял Хасан Бадр ед-Дин сина си, понравила му се голямата му хубост, трепнала душата му и се изпълнила с обич. Този ден той бил приготвил сладкиш от нар с бадеми и захар и си хапвал.

— Заповядайте! — казал Хасан Бадр ед-Дин. — Хапнете си с мене и да ви е сладко!

— Ами да поседнем заедно! — отговорил Аджиб на баща си. — Може пък Аллах да ни събере и с онези, които ние желаем!

Всички яли до насита. Станал Аджиб със слугата си и напуснали дюкяна. А самият Хасан усетил, сякаш душата му полита след тях. Не могъл да изтърпи, затворил гостилницата и ги последвал, без да знае, че това е синът му. Вървял бързо и ги настигнал, преди да излязат през Баб ал-Кабир.

Разгневил се слугата и възкликнал:

— Каква стана тя! Да му ядем гадното ядене, за да му покажем уважение, а той да се мъкне след нас от място на място!

Обърнал се и Аджиб, видял готвача, разгневил се, изчервил се и казал:

— Остави го да си върви по пътя на мюсюлманите! Ако стигнем до шатрите и разберем, че пак ни следва — ще го изгоним! Аз сам ще му пукна главата!

Двамата продължили, а Хасан продължил да ги следва чак до мегдан Хасба. Разгневил се Аджиб, изплашил се, че слугата ще разкаже всичко на дядо му, разтреперил се от страх да не се изпусне, че са посетили някаква гостилница^[14]. Обърнал се, погледът му се срещнал с бащиния. Разгневил се още повече, грабнал камък и го метнал по баща си. Камъкът ударил по челото Хасан, пукнал го, той паднал в несвяст, кръв потекла по лицето му. А Аджиб и слугата се скрили в шатрата.

Когато дошъл на себе си, Хасан Бадр ед-Дин избърсал кръвта, откъснал парче от чалмата си, превързал главата си, наругал себе си и си рекъл: „Така ми се пада! Грях сторих пред момчето!“

А неговият чичо, везирът, останал в Дамаск три дни, от там продължил за Хомс, минал през Мардин, Мосул и Диар Бакр^[15], пътувал, що пътувал и накрая стигнал до Басра. Отишъл да се срещне със султана, който го разпитал защо е дошъл. Той му разказал историята с брат си Нур ед-Дин Али. Омекнало сърцето на султана и той рекъл:

— Той бе мой везир, аз го обичах много! Умря преди двайсетина години и остави син. Но той се изгуби, не сме чули вест за него. А майка му остана при нас — нали бе дъщеря на стария ми везир!

Зарадвал се Шамс ед-Дин и казал:

— Царю, искам да се срещна с нея!

Веднага му разрешили и той отишъл в дома на братовата си жена, майката на Хасан Бадр ед-Дин ал-Басри.

А тя, откакто изчезнал синът й, плачела и ридаела денем и нощем. След време издигнала в негова памет мраморна гробница по средата на стаята и постоянно плачела там и дори спяла при нея. И сега, когато везирът стигнал до дома й, чул плача й, спрял се зад вратата и се заслушал как тя нарежда следните стихове:

О, гроб, кажи той още ли е жив?

Все тъй ли диша в образа красив?

        О, гроб, не си градина, ни звезда,

        а месец ясен скрил си без следа!

Шамс ед-Дин влязъл, поздравил я и се представил. Разказал й какво е станало, и рекъл:

— Дъщеря ми роди син от твоя син, аз го доведох със себе си. То е твое дете, дете на детето ти, внук на онзи, с когото сме от един баща създадени!

Щом чула, че синът й е жив, щом видяла девер си, жената се изправила, поклонила му се дълбоко и целунала нозете му. Изпратил везирът да доведат Аджиб. Баба му го прегърнала, целунала го и заплакала.

— Време е да се приготвиш за път! — казал й Шамс ед-Дин. — Ще дойдеш с нас в Египет, да се съберем там, пък ако даде Аллах, и сина ти ще намерим, моя племенник!

Тръгнал везирът с братовата си жена, пътували, що пътували и стигнали Дамаск. Спрели там както първия път, а Аджиб казал на слугата си:

— Много ми се иска да се поразходя! Ще си купим някои неща, пък и ще видим какво е станало с онзи готвач — той ни правеше добро, а аз му сторих зло!

Влезли в Дамаск, тръгнали по улиците и стигнали до гостилницата. Намерили Хасан да седи в дюкяна. Било още преди пладне. Случило се така, че отново бил приготвил сладкиш с нарови зърна. На Аджиб му станало мъчно, когато видял белега от удара с камък върху челото му.

— Мир на тебе, човече! — казал той. — Да знаеш, че не съм те забравил!

Изгледал го Хасан Бадр ед-Дин, отслабнал дъхът в гърдите му, той се поклонил доземи, поискал да заговори, но езикът му не се завъртял в устата му. А когато успял, вдигнал унижено и покорно глава към сина си и заредил:

Желаех аз любим да видя, а като го видях,

смутих се, не намерих думи и ето — замълчах.

        Замръзнах унизен пред него, обзет от сладък страх,

        понечих обичта да скрия, но знам, че не можах!

А бях готов да го упрекна пред всички хора тук,

но като го видях — не думи, не произнесох звук!

После заговорил:

— За бога, момко, щом те погледнах и те заобичах от цяло сърце!

— За бога, и ние те обикнахме! — отговорил Аджиб. — Нали виждаш: ядохме при тебе сладкиш и той бе толкова сладък, че пак се върнахме при тебе!

Хасан им предложил пълна паница със сладкиш от нарови зърна, седнал с тях, яли, що яли, наситили се и се преситили повече от първия път. После двамата се върнали в шатрите си.

Влязъл Аджиб при баба си — майката на Хасан Бадр ед-Дин, тя го целунала, спомнила си пак сина, нажалила се, после поднесла паница, пълна със сладкиш от нарови зърна, но с по-малко захар.

— Седни и хапни с господаря си! — наредила тя на слугата.

„За бога, ама нищо повече не мога да хапна!“, си казал слугата наум, но седнал до Аджиб. Взел Аджиб парче от сладкиша, топнал го в наровите зърна, изгълтал го, но нали бил преял, му се сторило, че не е достатъчно сладък. Станало му досадно и се провикнал:

— Ама че не е вкусно!

— Чедо, ти оскърбяваш майсторлъка ми! — казала баба му. — Никой не може да го приготви по-добре от мене освен баща ти Хасан Бадр ед-Дин!

— За бога, бабо! — казал Аджиб. — Не си мисли, че твоето е най-майсторско! Ние видяхме в града преди малко един готвач, ама той как бе приготвил наровите зърна, само да беше видяла! Твоето въобще не може да се сравнява с неговото!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че бабата на Аджиб се обърнала разгневена към слугата и викнала:

— Горко ти! Значи ти искаш да опозориш детето, като го мъкнеш по разни гостилници!

Изплашил се слугата и отрекъл:

— Не сме влизали в гостилници, само минахме край една!

— Ами, нали влязохме! — викнал Аджиб. — Влязохме и ядохме, а онова, което го ядохме, бе по-вкусно от твоето!

Отишла бабата при девер си везира и наклеветила слугата пред него.

— Влизал ли си с детето в гостилница? — запитал го той.

— Не съм! — отговорил изплашено слугата.

— А, не, влязохме! — настоял Аджиб. — Влязохме и ядохме нарови зърна, докато се преситихме, а накрая готвачът ни наля шербет със захар и лед!

Наредил везирът на робите да набият слугата. Те го съборили на земята и той го заудрял. Викнал слугата и признал за посещението в гостилницата. Разгневила се майката на Хасан и викнала:

— Трябва непременно още сега да отидеш при този готвач и да донесеш паница от неговите нарови зърна! Пък нека после господарят ти отсъди кои са по-хубави и по-вкусни!

Слугата отишъл в дюкяна и казал на Хасан:

— Похвалихме твоя сладкиш в дома на нашия господар. Дай ми за половин динар от него, ама направи го с целия си майсторлък, защото, след като ядохме от твоя сладкиш, ядохме и голям бой!

— Кълна се — това ядене никой не може да го приготви по-добре от мене и моята майка, но сега тя е в далечни страни! — засмял се Хасан.

Напълнил той паницата, залял я с мускус и розова вода. Взел я слугата и бързо се върнал при шатрите. Майката на Хасан хапнала от сладкиша и като усетила прекрасния му вкус, познала кой е готвачът, и извикала:

— Ако синът ми е още жив, тези нарови зърна са приготвени само от него и от никой друг! Никой не може да ги приготви така, както той, защото аз сама съм го учила как се приготвя!

Везирът извикал бързо слугите си и им разпоредил:

— Двайсет мъже да отидат в гостилницата, да я разрушат, да вържат готвача с чалмата му и да го довлекат тук! Но гледайте нищо лошо да не му се случи!

Отишли те, разрушили всичко, вързали Хасан Бадр ед-Дин, който си казал: „Какво ли толкова имаше в наровите ми зърна, че да ми направят такава работа!“ А везирът влязъл в шатрата си и наредил да му доведат готвача.

— Владетелю, с какво съм се провинил пред тебе? — заплакал Хасан.

— Ти ли готви наровите зърна? — запитал везирът.

— Да! — отговорил Хасан. — Какво толкова сте намерили в тях, че да съм заслужил да ми отсекат главата?

— Това ще е най-лекото наказание! — казал везирът.

Хванали слугите Хасан, натъпкали го в един сандък, затворили го в него и тръгнали на път. Вървели, що вървели, мръкнало се. Спрели, хапнали нещо, измъкнали Хасан от сандъка, нахранили и него, върнали го в сандъка и продължили пътя си. Така стигнали в Египет. Почакал везирът до сандъка, докато младежът заспи, после яхнал коня, натоварил и сандъка на него, влязъл в града и се запътил към къщата си.

— Слава на Аллаха, най-после той ще те събере с братовчед ти! — казал везирът на дъщеря си Сит ал-Хасан. — Хайде сега приготви къщата точно както е била в онази заветна нощ!

Сит ал-Хасан наредила на неволниците да направят нужното. Те се разтичали, запалили свещниците, а везирът измъкнал хартията, върху която бил записал коя вещ къде се намира, разпоредил се да сложат всяко нещо на мястото му така, че онзи, който ги види, да не се усъмни, че това е същата онази нощ. Везирът наредил на дъщеря си да се облече както тогава и да влезе в стаята си.

— Щом влезе братовчед ти — наредил й той, — поговорете до сутринта и си запиши завинаги този ден!

Везирът измъкнал Хасан Бадр ед-Дин от сандъка, както си спял, снел белезниците от нозете му, съблякъл го и го оставил само по тънка нощна риза, без шалвари.

Когато се стреснал от сън, Хасан открил, че се намира в осветен коридор. „Дали още спя“, помислил си. Станал, повървял, бутнал някаква врата и се намерил в стаята, където била останала невестата му. Видял постелята, собствената си чалма, другите си неща. Огледал всичко, объркал се, запристъпял на място. Ето че Сит ал-Хасан повдигнала крайчеца на балдахина и рекла:

— Господарю, няма ли да си полегнеш? Може ли така да закъсняваш точно в такава нощ!

Чул я той, изгледал я, засмял се и си казал:

— А, не, това е бълнуване насън!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Джаафар:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Бадр ед-Дин се зачудил и замаял, Сит ал-Хасан му рекла:

— Гледам те, че се чудиш и маеш — не беше такъв снощи!

Засмял се той и възкликнал:

— Колко години ме нямаше тук?

— Ти току-що излезе до едно място и сега се връщаш? Какво ти стана?

— Добре де, повярвах! — разсмял се пак Хасан. — Но когато съм излязъл от тук, сънят ме съборил в нужника и сънувах какви ли не неща! — потъркал с ръка челото си, напипал белега от удара върху него и възкликнал: — О, господарке, ама май е било истина!

— А какво друго видя? — запитала Сит ал-Хасан.

Той разказал какво бил видял, и промърморил:

— За бога, ако не бях се събудил, щяха да ме разпънат в дървена клетка!

— Че защо?

— Защото съм бил сложил малко подправки в наровите зърна!

Засмяла се Сит ал-Хасан, притиснала го до гърдите си, притиснал я и той към себе си, после си спомнил нещо и рекъл:

— Ама всичко бе съвсем като наяве! Вече не знам кое е истина и кое — бълнуване!

Така си и заспал объркан — веднъж си казвал: „Насън беше!“, после: „А, не, наяве беше!“ Но ето че се съмнало. Влязъл при него чичо му Шамс ед-Дин, поздравил го с добро утро, изгледал го Хасан Бадр ед-Дин и възкликнал:

— За бога, не си ли ти същият, който нареди да ме вържат и да затворят дюкяна ми, защото на наровите зърна не им достигали подправки?

— Знаеш ли, синко! — отговорил везирът. — Истината излезе наяве, скритото блесна в светлина! Ти си син на брат ми! Направих всичко това, за да се убедя, че именно ти си онзи, който е бил при дъщеря ми през онази нощ!

Той му разказал всичко, което се било случило с него и брат му, после изпратил да доведат Аджиб, а когато баща му го видял, възкликнал:

— Но това е момчето, което ме удари с камъка!

— Това е твоят син! — казал везирът.

Хвърлил се Хасан Бадр ед-Дин към сина си, прегърнал го.

Ето че пристъпила към него майка му, прегърнала го развълнувана. Разказала му тя всичко, каквото се било случило през това време, а той й разказал всичко, което бил претърпял. Всички поблагодарили на Аллаха, че ги е събрал заедно. Отишъл везирът при султана и му разказал за случилото се. Учудил се султанът и рекъл:

— Слава на Аллаха, ти успя да постигнеш онова, което желаеше — завърна се жив и здрав с роднините и децата си! Трябва непременно да видя племенника ти Хасан ал-Басри, доведи го утре в дивана!

На другия ден Хасан ал-Басри заедно с чичо си отишъл при султана господар. Щом се изправил пред очите му, той го поздравил с най-дълбока почит, възхвалил го и занареждал следните стихове:

Целува земята човекът, на който даряваш внимание!

Успехи безкрайни желае той на твоите начинания!

        Ти, дарител на слава, за верните си подчинени,

        ти, издигащ във сан, покорния роб като мене!

Усмихнал се султанът, поканил го да седне до него, запитал го как се казва.

— Най-низшият ти роб на име Хасан Бадр ед-Дин ал-Басри се моли денонощно за здравето ти! — отговорил Хасан.

Харесали се тези думи на султана и той решил да го изпита, за да види колко му са науката и възпитанието.

— Знаеш ли от какво се състои красотата? — запитал той.

— Знам! — отговорил Хасан. — В лицето е свежестта, в носа е хубостта, в очите е нежността, в устата е миловидността, в езика е остроумието, в снагата е стройността, в обноските е приличието, но най-съвършената хубост са стиховете!

Зарадвал се султанът на отговора и пак запитал:

— А какво значат думите в пословицата: „Шарихът е по-хитър от лисицата“?

— Знам и това, царю, Аллах да те направи вечен! — отговорил Хасан ал-Басри и заразказвал:

Един шарих излизал през дните на чумата от град Неджеф. Но щом започнал да се моли, идвала лисицата, заставала пред него, започвала да му говори и да го отвлича от молитвата. Това продължило няколко дни. Един ден той съблякъл ризата си, напълнил я с тръстика, която посъбрал тук-там, навил си чалмата в горната част, пристегнал я по средата и я изправил там, където имал обичай да се моли. Дошла лисицата, както обикновено застанала отстрани. Но шарихът скочил, пипнал я и я наказал, както трябва.

— Та оттук е тръгнала приказката, за която спомена!

— От днес ще седиш на трапезата ми, определям ти плата за всеки месец по хиляда дирхама! — казал султанът.

Изправил се на крака Хасан ал-Басри, целунал трикратно земята пред него и призовал Аллаха да го запази навечно. Така съдбата извисила Хасан ал-Басри и славата му се разнесла по много страни. И живял щастливо и богато с чичо си и близките си до самата си смърт. Това, о, емир на правоверните, се случило с везира Шамс ед-Дин и брат му Нур ед-Дин!

* * *

Изслушал Харун ар-Рашид разказа на Джаафар, харесал му и казал:

— Такива удивителни случки трябва да се записват със златно мастило! Той освободил роба, наредил да се даде на момъка заплата, за да има от какво да преживява, и го направил свой сътрапезник…

* * *

— Но това, царю честити, не е по-учудващо от онова, което се случило с шивача, гърбавия, евреина, стражника и християнина! — рекла Шахразад.

— А какво се е случило с тях? — запитал цар Шахриар.

И тя заразказвала:

Разправят, царю честити, че имало едно време в един град на Китай шивач. Понякога излизал с жена си да се разхождат сред зеленината в градините. Веднъж, като се прибирали, срещнали гърбав мъж, от онези, чийто вид разсмива гневния и утешава скръбния и тъжния. Шивачът и жена му настояли да ги придружи до дома им и да вечерят заедно. Съгласил се гърбавият и дошъл в дома им. Отишъл шивачът на пазара, купил пържена риба, хляб, лимони и халва за подслаждане. Върнал се, сложили рибата пред гърбавия и седнали да хапнат. Жената на шивача взела голямо парче риба, натъпкала го в устата на гърбавия, запушила я с шепа и викнала:

— За бога, трябва да го глътнеш на един път, на един дъх — няма да те пусна, докато не го преглътнеш!

Преглътнал парчето гърбавият, но в него имало голяма кост. Запречила се тя на гърлото му, задушила го и той начаса умрял.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че шивачът възкликнал:

— „Няма сила и мощ освен у великия всевишен Аллах!“ Този нещастник умря от нашата ръка!

— Защо се плашиш от такива работи? — казала жена му. — Не си ли чувал думите на стихотвореца:

Защо ли да тъжа за неотменни

        неща, със скръб които ме изпълват?

Не се изгасва огън, като седнеш

        връз него — само болка той изтръгва!

— И какво да правим? — запитал мъжът й.

— Вземи го на ръце! — отговорила жената. — Увий го в копринена кърпа. Аз ще вървя пред тебе, ти ще мърмориш в тъмното: „Това е детето ми, това е майка му, отиваме при знахар, пък дано го излекува!“

Така шивачът взел гърбавия на ръце, тръгнал, а жена му занареждала:

— Ох, рожбо, да си ни здраво! От тази едра шарка здраво място по кожата ти не е останало!

И който ги видел, казвал си: „Тези носят дете, болно от едра шарка!“ И бягал. Вървели, що вървели, питали къде живее някой знахар, накрая им показали къщата на един знахар евреин. Почукали на вратата, показала се черна неволница.

— Какво има? — запитала тя.

— Дете носим! — отговорила жената. — Ето ти четвърт динар, дай го на господаря си и го викни да слезе и да види болното ми дете!

Влязла неволницата, а жената на шивача огледала прага и рекла на мъжа си:

— Изправи гърбавия тук и да спасяваме душите си!

Изправил го шивачът, подпрял го до стената и двамата избягали. А неволницата влязла при евреина и му рекла:

— Долу пред къщата има един болен с една жена и един мъж! Жената ми даде четвърт динар за тебе!

Зарадвал се евреинът, като видял четвърт динар. Изправил се бързо, слязъл в тъмното, но като слизал по стълбата, бутнал подпрения гърбушко.

— О, Лелезар, о, Муса^[16] и Елешер Калмат, о, Харун и Йешуа бен Нун! — възкликнал той. — Как можах да блъсна този болен, че да падне и да умре! Как да измъкна от къщи този човек, когото убих?

Взел го той на гръб и го вкарал при жена си. Разказал й за станалото, а тя рекла:

— Защо още стоиш? Ако стоиш така, докато се съмне — отидоха душите ни! Хайде двамата да го качим на покрива и да го хвърлим в двора на съседа! Той е мюсюлманин^[17], работи като стражник в кухнята на султана, в двора му се събират много котки и кучета — да ядат каквото е останало! И мишки има! През нощта ще се съберат котки и кучета и ще го изядат!

Понесъл евреинът с жена си гърбавия на покрива, смъкнали го изправен долу на земята, подпрели го на стената и се прибрали.

Не успял гърбавият да падне — и ето че стражникът се появил, връщал се у дома си. Влязъл в двора, като носел запалена свещ. Видял човешка сянка, изправена край кухнята му, и си рекъл: „За бога, но това е крадец в къщата ми!“ Грабнал той голям чук, премерил се, метнал го и ударил гърбавия в гърдите. Паднал той и стражникът — що да види! Онзи умрял. Затъжил се и възкликнал:

— „Няма сила и мощ освен у Аллаха!“ — изплашил се за живота си и продължил: — Тази нощ аз убих човек със собствените си ръце — огледал го, забелязал, че е гърбав, и промърморил: — Не ти ли стигаше, че си гърбав, ами си и крадец отгоре! Къде да се скрия, кой да ме скрие?

Вдигнал умрелия на рамене, измъкнал го от двора си, носил го до разсъмване, стигнал до пазара, спрял край един дюкян на ъгъла, изправил го там и избягал.

И ето ти един християнин, предприемач при султана. Пиян бил, излязъл да търси хамам. Вървял, клатушкал се, приближил се до гърбавия, пуснал си водата пред него, понечил да го заобиколи, а се оказало, че онзи пак стои на пътя му. А предната вечер някой бил откраднал чалмата на християнина и сега, като видял подпрения гърбушко, той решил, че крадецът е пред него. Стиснал християнинът юмрук, ударил гърбавия по шията и той паднал на земята. Викнал на помощ нощния пазач на пазара, после скочил да го души. Появил се пазачът и що да види — християнин, настъпил с коляно мюсюлманин, и удря ли, удря.

— Я го остави! — викнал пазачът. Станал християнинът, а пазачът огледал гърбавия, видял, че е мъртъв, и възкликнал: — Как така християнин ще убива мюсюлманин!

Пипнал той християнина, вързал го, довел го в дома на валията, а християнинът си мърморил:

— О, Исусе, о, Света Дево, как можах да го убия! И как бързо умря — само от един удар! — вече бил трезвен, умът му се върнал на мястото си.

Гърбавият и християнинът били оставени в дома на валията, а той наредил на палача да събере зрители да гледат как раздава правосъдие. Палачът приготвил бесилката за християнина, изправил го пред нея, метнал въже на шията му и тъкмо да го обеси, когато внезапно стражникът видял християнина пред бесилката, разбутал хората и викнал на палача:

— Не го наказвай, аз убих гърбавия!

— Защо го уби? — запитал валията.

И стражникът разказал какво му се било случило. Тогава валията освободил християнина предприемач и наредил на палача:

— Обеси този — той си призна!

Снел палачът примката от шията на християнина и я метнал върху шията на стражника, изправил го под бесилката. И току да го обеси — ето го знахаря евреин, който си пробивал път сред хората и викал на палача:

— Не прави това, аз съм убиецът! Аз го направих! Той дойде у дома ми да се лекува, аз слязох при него, бутнах го, а той падна и умря!

Валията наредил да обесят знахаря евреин. Палачът снел примката от шията на стражника и я метнал на шията на евреина. Но ето че се появил шивачът, пробил си път сред хората и викнал на палача:

— Не прави това, аз съм убиецът! — и разказал това, което му се било случило.

Изслушал го валията и наредил на палача:

— Пусни евреина и обеси шивача!

Палачът бутнал евреина настрани и измърморил:

— Е, де — връзвай този, пускай онзи — няма ли най-после да обесим някого?

И метнал примката върху шията на шивача.

А историята на гърбавия била следната: Той бил смешник на султана, който толкова го обичал, че не се отделял от него. Но ето че смешникът се напил, нямало го цяла нощ и на другия ден до обед. Запитал султанът хората от свитата си и те му отговорили:

— Владетелю, валията го намерил умрял, наредил да обесят убиеца, но ето че се явил и втори, и трети и всеки вика: „Не той, аз съм убиецът!“ И всеки разказва на валията защо го е убил.

Султанът викнал слугата си и му наредил:

— Тичай при валията и му кажи да ми ги доведе всичките!

Затичал се слугата и заварил палача без малко да погуби шивача.

— Не прави това! — викнал слугата.

Разбрал валията, че делото било стигнало до султана. Надигнал се той, понесли гърбавия, повели шивача, евреина, стражника и християнина и всички отишли при царя. Валията му се поклонил, целунал земята пред него и му разказал какво се е случило. Султанът запитал събралите се:

— Чувал ли е някой нещо, което може да се сравни с историята на този гърбушко?

Тогава християнинът пристъпил напред и казал:

— О, цар на времената, ако ми разрешиш, ще ти разкажа нещо, което се случи с мене!

— Разкажи каквото имаш! — наредил царят.

И християнинът заразказвал:

Приказка за момъка с отрязаната ръка

— Да знаеш, цар на времената, че дойдох тук с много стока. Съдбата ме спря и останах в този град. Аз съм от Египет, от тамошните копти, при тях съм се възпитавал. Баща ми беше търговец. Едва бях стигнал зряла възраст, когато той умря и аз заех мястото му.

Веднъж седях в дюкяна си и ето ти един момък, от хубав по-хубав, с великолепни дрехи, дойде при мене яхнал магаре. Видя ме, поздрави, аз пристъпих да му окажа почит. Той измъкна вързопче с малко сусам и каза:

— Колко струва един ардаб от това?

— Сто дирхама! — отговорих.

— Вземи двама носачи и двама измервачи на зърно, иди при хан Джауали до Баб Наср — ще ме намериш там!

Отиде си, като ми остави образеца от сусама с вързопчето. Завъртях се около купувачите — и цената на всеки ардаб се вдигна до сто и двайсет дирхама. Поведох четирима носачи и отидох при него. Той ме чакаше. Поведе ни в склада, отворихме го, измерихме всичко — дойде петдесет ардаба.

— От всеки ардаб ти оставям по десет дирхама за посредничеството! — каза момъкът. — Продай го, вземи парите и ги пази при тебе! Всичко ще струва пет хиляди дирхама, петстотин са за тебе, за мен остават четири хиляди и петстотин. Когато продадеш всичко, ще дойда за парите!

Той се появи отново в края на годината. Бе в още по-хубави дрехи. Заклех го да остане и да ми бъде гост.

— Само при условие че каквото похарчиш — ще бъде от моите пари, които са у тебе! — отговори той.

Съгласих се. Поканих го да поседне, излязох в града, купих каквото трябва, подредих трапезата. Той се намести при софрата, протегна лявата си ръка и започна да се храни. Това ме учуди. Нахрани се, изми ръката си, подадох му кърпа да се избърше. Заприказвахме се и аз запитах:

— Господарю, облекчи мъката ми! Защо яде с лявата си ръка — да не би дясната да те боли нещо?

Той ме изслуша и зареди следните стихове:

Приятелю мили, не питай какво е в сърцето,

        ще страдаш от болка по моята скръб нечестива!

Че пленник на страсти простих се със дните си светли,

        и тежка бе тази присъда, но най-справедлива!

Извади ръката си от ръкава и се оказа, че е отрязана почти до лакътя. Учудих се и той рече:

— Не се чуди и не се обиждай, че съм ял при тебе с лява ръка^[18] — виждаш, че дясната ми е отсечена!

— А защо?

И той заразказва:

— Аз съм от Багдад и баща ми бе там голям човек. Когато пораснах, чух как разни пътешественици, керванджии и търговци си приказват за Египет. Това ми легна в душата и когато баща ми умря, взех доста пари, приготвих стоки от мосулски и багдадски платове и други скъпи стоки, завързах всичко в денкове и отпътувах. Писано ми бе да стигна до вашия град…

Момъкът заплака и зареди следните стихове:

Слепецът може би ще се спаси от ров,

във който зрящият да падне е готов!

        Едничка дума ще спаси глупака,

        умника в тази дума смърт го чака!

Парите ще открадне правоверен —

да ги даде на чужденец неверен.

        Каква е нашата вина тогава,

        когато всичко бог предначертава?

Когато свърши стиховете си, той продължи:

* * *

Влязох в Кайро, оставих стоката си в хан „Масрур“, дадох на слугата да купи нещо за похапване, пренощувах в хана и когато се събудих, взех топ плат и си казах: „Да отида да поогледам някои пазари и да видя кое колко струва!“ Срещнах се с някои търговски посредници — те взеха от мене платовете и започнаха да наддават за цената им, но не стигнаха дори до главницата. Бях огорчен, но заведох няколко от тях в хана, те взеха платовете ми и ги разпределиха между търговците. Подписаха ми разписки, които дадох на сарафина, а той ми подписа друга разписка. Върнах се в хана и заживях там. Всяка сутрин закусвах с шербет, телешко и сладки. Мина месец, дойде време да ми плащат. Всеки понеделник и четвъртък сядах в дюкяните на търговците, писарят и сарафинът ми се подписваха, а около обед търговците събираха парите и ми ги донасяха. Аз ги преброявах, запечатвах, прибирах ги и се връщах в хана.

Един понеделник отидох в дюкяна на един търговец. Поговорихме си за това-онова. Но ето че в дюкяна се появи жена с гъвкава походка, полуоткрито фередже, дъхаща на благовония. Хвърли ми черен поглед, поздрави продавача, той й отговори.

— Имаш ли отрязък платно, тъкано от чисто злато? — запита тя.

Той измъкна един топ плат от моите. Продаде й го за хиляда и двеста дирхама.

— Ще го взема, а после ще ти изпратя парите! — каза тя.

— Не може, господарке! — възрази търговецът. — Ето го стопанина на този плат — дошъл е да получи поредната вноска!

— Не те ли е срам! — викна тя. — Винаги ти плащам богато за всяко парче плат, винаги печелиш повече, отколкото си ми поискал! — грабна отрязъка и го хвърли в лицето му. — Хора като тебе не си знаят сметката!

Гъвкаво се изправи, а на мене ми се стори, че душата ми литва след нея. Надигнах се, спрях я и казах:

— Господарке, нека благородните ти стъпки те върнат при мене!

— Само заради тебе ще се върна! — усмихна ми се тя, седна до мене, аз взех парчето, дадох й го и рекох:

— Вземи го! Ако искаш — плати го, ако не искаш — нека ти е дар от мене!

— Аллах да те възнагради за добрината! — възкликна тя.

— Господарке, този отрязък ще бъде твой! — казах аз. — Ще ти даря още един като него! Но нека видя лицето ти!

Тя надигна фереджето от лицето си. Щом го видях — хиляда тръпки ме побиха, сърцето ми пламна от любов към нея, умът ми се обърна. Тя закри лицето си, взе отрязъка и каза:

— Не ме срами, господарю!

Бях объркан. Останах целия следобед обезумял, овладян от любов. Разпитах търговеца за нея и той каза:

— Тази жена е дъщеря на емир, баща й умря и й остави голямо наследство!

Върнах се в хана. Поднесоха ми вечеря, а аз не хапнах нищо. Легнах си, а сън не ме ловеше, будувах до сутринта. Облякох си други дрехи, пийнах нещо, хапнах нещо и отидох в дюкяна на търговеца. И не щеш ли — ето я момата с една неволница, облечена още по-пищно от вчера. Седна, поздрави ме и заговори със звучен глас:

— Защо не изпрати някого да вземе хиляда и стоте дирхама за парчето?

— За какво? — запитах аз.

— Защото не искам да те завлека!

Плати ми тя парите, поседнахме, поговорихме и аз й направих знак, че искам да сме сами. Скокна бързо, сякаш не искаше вече да ме види. Затичах се след нея, но я изгубих. И ето че пред мене се появи някаква неволница и каза:

— Господарю, какво искаш да кажеш на господарката ми?

— Но тук никой не ме познава! — отговорих аз учудено.

— Бързо забрави господарката, с която се срещна днес в еди-кой си дюкян! — каза тя.

Тръгнах след нея и открих момата в реда на сарафите. Тя ме забеляза, придърпа ме и каза:

— Скъпи мой, ти грабна душата ми! Още щом те видях, любовта изпълни сърцето ми! Нито сънят ми бе сладък, нито яденето, нито пиенето!

— При мен е два пъти по-тежко! — отговорих аз.

— Искам да дойда при тебе, скъпи!

— Аз съм чужденец, нямам къде да те прибера освен в хана! Но ако аз дойда при тебе — тогава ще бъда наистина щастлив!

— Добре! — съгласи се тя. — Сега вечерта преди петък нищо не може да стане! Ела утре сутринта след молитва! Вземи някое магаре^[19] и кажи да те откарат в Хабания^[20]. Там питай за дома на Баракат Накиб. Аз живея там. Не се бави, ще те чакам!

Прибрах се в хана. Цяла нощ бях буден, дори не ми се вярваше, че вече се е съмнало. Станах, преоблякох се, облях се в благовония, пооправих се, вързах в кърпа петдесет динара, наех едно магаре и казах на стопанина му:

— Закарай ме бързо в Хабания! — той подкара и ме заведе до самата къща. Тогава му наредих: — Утре сутрин ще дойдеш да ме върнеш обратно от тук!

Дадох му четвърт динар в злато и той си тръгна. Почуках на вратата. Отвориха ми две малки невинни слугинчета като закръглени луни. Влязох в закрит двор, обкръжен от седем врати, наобиколен от прозорци, които гледаха към градина с различни плодни дървета, пълноводни ручеи и песнопойни птици. Домът бе боядисан в сребрист цвят, човек можеше да огледа лицето си в стените му. Покривът му бе в злато, околовръст — орнаменти от лазурит и красиви рисунки, галещи окото. По средата бликаше фонтан, по краищата му четири птици и четири змии, отлети от злато, пръскат вода от устата си, сякаш бисери и скъпоценни камъни. Върху пода — килими от скъпа цветна коприна. Влязох и се стъписах…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на християнина за момъка с отрязаната ръка:

* * *

Нямаше никой освен момата, която пристъпи към мен нагиздена, на главата с корона, обсипана с бисери и скъпоценни камъни, дъхаща на благовония. Тя се усмихна, притисна ме до гърдите си, долепи уста в устата ми, засмука езика ми.

— Добре си ми дошъл и здравей! За бога, от деня, в който те видях, нито сънят ми е сладък, нито храната ми е вкусна!

— И аз съм така…

Седнахме, заприказвахме се. Забих смутено глава в земята. Сложиха трапеза с най-отбрани гозби — печено, задушено, пълнена кокошка. Хранихме се до насита, подадоха ми тас и ибрик, измихме си ръцете, освежихме се с розова вода и мускус. Обичта към нея ме бе обладала — парите не струваха нищо пред нея. Започнахме да се забавляваме, да се боричкаме, да се прегръщаме, да се целуваме. Вечерта си полегнахме — в живота си не помня по-хубава нощ от онази. Когато се съмна, аз оставих под леглото й кърпичката с динарите^[21], сбогувахме се и си тръгнах.

— Господарю, кога ще видя пак милото ти лице? — заплака тя.

— Ще дойда по вечеря! — обещах аз.

Вчерашният магаретар ме чакаше пред вратата. Метнах се на магарето и потеглих към хан „Масрур“. Слязох, дадох на човека половин динар и му казах:

— Ела тук при залез-слънце!

Отидох да събирам парите от платовете. Върнах се, поръчах печено агне, взех и сладки, извиках един хамалин, описах му къде да отнесе всичко, платих му и до залез-слънце продължих да си гледам работата. Взех петдесет динара, вързах ги в кърпичка и пак отидох при нея. Мраморът бе избърсан, медта — излъскана, светилниците — окачени, свещите — запалени, яденето — сипано, пиенето — налято. Още щом ме видя, тя се хвърли на шията ми и възкликна:

— Скучаех без тебе!

Цяла нощ пихме, целувахме се и се любихме. Заспахме призори. На сутринта станах, оставих както обикновено петдесетте динара, излязох от къщата, намерих магаретаря, върнах се в хана, поспах малко, поръчах вечерята — орехи и бадеми върху ориз с подправки, калкаси варени и печени, прибавих плодове, семки и ароматни цветя и й изпратих всичко. Взех петдесет динара, вързах ги в кърпа, отидох у дома й, пак ядохме, пихме и се веселихме до сутринта. Когато станах, оставих кърпата.

И така, известно време живяхме по този начин. Но дойде денят, когато се оказа, че нямам нито динар, нито дирхам. „Дяволска работа!“, рекох си и заредих следните стихове:

Изгонва бедността от младост радостта,

                младежът без пари като при залез побледнява,

изчезва на роднините от паметта,

                и жив да е, какво е щастие — забравя!

Той по пазарища провира се смутен

и плаче беден под небето ден след ден.

                Непознат си и чужд за всеки роднина,

                щом беден останал си в далечна чужбина!

Вървях, що вървях, стигнах до Баб аз-Зуейла. Там хората се бяха стълпили и портата бе задръстена от тях. По волята на съдбата се оказах до един войник. Бях решил да го помоля за милостиня, но случайно ръката ми се допря до джоба му и усетих, че е издут. Напипах кесия, бръкнах и я измъкнах. Войникът почувства, че джобът му е олекнал, бръкна в него и като не намери нищо, се обърна към мене, вдигна тоягата и ме удари по главата. Паднах на земята. Хората ни заобиколиха, хванаха коня на войника за юздата и завикаха:

— Защо удряш човека в такава блъсканица?

— Той е разбойник, крадец! — изкрещя войникът.

Някои вярваха, други — не, хората заговориха вкупом, издърпаха ме, искаха да ме отърват от войника, но по волята на съдбата по същото време през портата влезе валията с някои първенци.

— Какво е станало? — запита той.

— За бога, о, емир! — възкликна войникът. — Този човек е разбойник! В джоба ми имаше синя кесия, в нея — двайсет динара! Той ми ги открадна в блъсканицата!

Валията се обърна към началника на стражата:

— Хвани го и го претърси!

Той ме хвана, съблече ме и в дрехите ми намериха кесията с парите.

Валията я отвори и преброи двайсетте динара в нея — колкото бе казал войникът. Ядоса се и викна на свитата си:

— Я го дайте насам!

Избутаха ме пред него и той запита:

— Момко, кажи си истината — ти ли открадна тази кесия?

Забих поглед в земята. Мислех си — ще кажа, че не съм, но нали пък те я измъкнаха от дрехите ми! Ако кажа, че съм я откраднал — тежко ми! Вдигнах глава и рекох:

— Да, аз я взех!

Валията извика свидетели да потвърдят, че умът ми е на мястото си^[22], нареди на палача да отсече ръката ми — и той ми отсече дясната ръка. Смили се сърцето на войника, той се замоли да не ме погубват. Тогава валията ме остави и си замина. Хората около мене се трогнаха, наляха ми нещо за пиене. А войникът ми дари кесията си и каза:

— Ти си добър момък, не бива да крадеш!

Взех кесията от него и заредих следните стихове:

Не бях крадец, бях момък доверчив!

Бях честен мъж и по душа най-чист!

        Но трябваше да плащам скъпо съдбовната си плата —

        сега със мъки увенча живота ми съдбата.

Не съм аз паднал сам, о, не! Съдбата ме събори —

и се търкаля в кал блестящата корона!

Войникът си отиде. Тръгнах си, увил ръката си в парцал, натъпках ръкава в джоба на абата си. Вървях към нейния дом и се люлеех. Момата забеляза промяната в мене и запита:

— Виждаш ми се променен, какво те боли?

— Не ми е добре, главата ме боли! — отговорих.

Тя се стресна, разтревожи се и възкликна:

— Не измъчвай сърцето ми, господарю! Седни, разкажи ми какво ти се е случило днес! Лицето ти ясно казва, че има нещо!

— Не ме карай да говоря! — казах. Мръкна се, дойде време за вечеря. Аз не пожелах — страхувах се да не ме види, че ям с лява ръка. — Сега не ми се яде! — казах.

— Вземи, това ще те отпусне! — подаде ми тя някакво питие: — Трябва непременно да пийнеш — после ще ми разкажеш какво е станало!

— Щом непременно трябва, налей ми с ръчицата си!

Тя напълни чашата, изпих я, напълни я отново и ми я подаде. Поех я с лявата си ръка, от очите ми бликнаха сълзи и заредих следните стихове:

Ако Аллах желае човека да накаже,

        човека, който има очи, уши и ум,

запушва му ушите, очите му изважда,

        отнема му ума умело и без шум.

С нов разум го дарява и хич не го е грижа,

че истините чува, пък и лъжите вижда!

Не й показах ръката си, изпих чашата, а тя продължаваше да ми налива. Виното ме надви и аз заспах. Тогава тя ме огледала и видяла, че ръката ми е без шепа. Претърсила ме и намерила кесията със златото. Обзела я огромна скръб, плакала до сутринта. Когато се събудих, видях, че е сготвила варено месо от четири млади пилета. Наля ми чаша вино, аз ядох, пих, оставих кесията и си тръгнах.

— Къде отиваш? — запита тя.

— Някъде… Да се поразсея…

— Не излизай, седни тук! — каза тя и когато седнах, продължи: — Значи обичта ти към мене е била толкова силна, че си изхарчил всичките си пари! Аз съм виновна, за да те осакатят! Нека Аллах ми е свидетел, няма да те изоставя! — тя изпрати да извикат свидетели, а когато те дойдоха, рече: — Омъжете ме за този момък! Кълна се, че той си плати откупа! — те обявиха, че сме женени. Тогава тя каза: — Бъдете свидетели, че всичко, каквото притежавам, всичко, което е в този сандък, всички мои прислужници стават собственост на този момък! — после ме хвана под ръка, отведе ме в килера, отвори един голям сандък. Погледнах в него — бе пълен със завързани кърпи. — Това са парите, които съм взела от тебе! — каза тя. — Всеки път, когато ми даваше кърпа с петдесет динара, аз я хвърлях вързана в този сандък! От днес ти си мой любим съпруг. И душата си да дам, пак ще бъде малко, пак ще ти бъда длъжница! Получи си парите!

Получих ги, прехвърлих ги в моя сандък, тя прибави и свои пари към онези, които й бях давал. Приписа на мое име всичко, каквото имаше, както се полага по закон — всичко, колкото беше, каквото беше, дори собствените си дрехи. Така заживяхме, но това не продължи повече от месец. Тя отслабна, тежката болест се усили — и така преживя само петдесет дни преди да се пресели на другия свят. Подредих я, зарових я в земята, прочетох й Корана, раздадох много пари — милостиня за душата й. Когато излязох от гробището, узнах, че ми е оставила много пари, стока и дрехи.

* * *

— Трябва да ме придружиш до моята страна! — ми каза момъкът. — Купил съм стока от Кайро и Александрия! Нали ще дойдеш?

Съгласих се. Обещах му да тръгнем в началото на следващия месец. Продадох всичко, каквото имах, купих и аз стока. Ето че дойдохме във вашата страна. Това е, о, цар на времената, една история, която е по-удивителна от случилото се с гърбавия!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят на Китай викнал:

— Трябва непременно да ви избеся!

Тогава към него пристъпил стражникът и заразказвал:

Приказка за момъка, който ял зарбаджа

Царю, аз снощи бях с приятели. Между другите гозби имаше и зарбаджа. Посегнахме към нея, но един от нас се запъна, не искаше да яде. Ние настоявахме, накрая той възкликна:

— Не настоявайте, стига ми и онова, което ми се случи, когато я ядох!

И зареди следните стихове:

Щом приятел не приема честно оправдание,

ще го изоставя аз без милост и страдание!

— Но, за бога, кажи защо не искаш да ядеш зарбаджа?

— Ям, но само след като си измия ръцете четирийсет пъти с хума, четирийсет пъти с керемида и четирийсет пъти със сапун — отговори той.

Стопанинът на дома нареди на слугите да донесат вода и всичко, каквото бе поискал, той си изми ръцете, после седна, с отвращение протегна ръка, сякаш се боеше от зарбаджата, допря се до нея и започна да яде насила. Смаяхме се — ръката му трепереше, пречеше му отрязаният палец, той се хранеше с четири пръста.

— За бога! — възкликнахме. — Какво ти е станало с палеца? Аллах ли го е създал така, или ти се е случило нещо?

— Не е само този пръст, братя, но и пръстът на другата ръка, а и по един пръст от всеки крак, ето, вижте!

И после заразказва:

* * *

— Моят баща бе най-големият търговец в Багдад по време на халиф Харун ар-Рашид! Обичаше да си сръбва вино и да слуша да му свирят на уд. А като умря — не остави нищо! Аз отворих дюкяна му. Открих, че почти нищо не е останало и че има много дългове. Уговорих заемодателите да потърпят, започнах кога да купувам, кога да продавам и от петък на петък да им връщам по малко дълговете от онова, което печелех. Така върнах дълговете, порасна и главницата на парите ми. И ето че веднъж, както си седях в дюкяна, гледам — мома, по-хубава не бях срещал. Носеше огърлица от блестящи скъпоценни камъни, яздеше муле. Пред нея и зад нея вървеше по един роб. Тя спря мулето при входа и влезе в покрития пазар, огледа дюкяните на търговците и моят й хареса най-много. Влезе заедно със слугинята си, поздрави ме — не бях чувал по-мил глас, по-сладки думи. Откри лицето си и ме погледна с такива очи, че в душата ми забродиха хиляди мъки. В сърцето ми пламна обич, аз започнах да редя следните стихове:

Кажи на хубавицата под фереджето скрита,

че по-добре смъртта да дойде от тази болка, свита

        в душата ми. Защо ли сипе обилното си семе?

        Дали ще свърши някой ден мъчителното бреме?

Като чу посветените на нея стихове, тя отговори:

Ти осъди душата на обич, а искаш покой!

Тази обич поражда терзания, мъки безброй!

        Щом очите видяха твойте прелести, чар, красота,

        не ще ме откъснат от тях ни разстояния, ни времена!

Заклевам се в теб, че не съм утешила съня!

Сърцето ми тъжно поиска да вкуси страстта,

        тя, която прелива могъщо от мойто сърце

        и струите плискат във твоите обични ръце!

Искам с мен да си близо и в радости, и във беди,

а когато умра, ти, любими, във траур бъди!

        Призови ме от гроба — и аз ще се вдигна оттам,

        моите кости ще стенат, ще прескочат над моя саван!

Като питат: „Какво най желаеш бог да ти даде?“,

казвам: „Обич от него, а после и обич от теб!“

— Момко, имаш ли хубави отрязъци плат? — запита после тя.

— Господарке! — отговорих. — Твоят мамелюк е беден, но почакай търговците да отворят дюкяните си и ще ти донеса всичко, каквото пожелаеш!

Поговорихме за това-онова, бях се потопил в морето на любовта. А когато търговците отвориха дюкяните, й донесох всичко, което поиска — то струваше пет хиляди дирхама. Върнах се вкъщи опиянен от любов. Подадоха ми вечеря, а аз забравих да ям. Исках да заспя — сънят не идваше. И така — цяла седмица. Тогава търговците ми поискаха парите си — помолих ги да потърпят още седмица. А след още една седмица тя дойде заедно със слугинята и двама роби, яздеше мулето. Олекна ми на душата, забравих мъките си. А тя ми заговори със звучния си глас:

— Дай теглилката, с която теглиш парите!^[23]

Даде ми повече, отколкото струваше купената стока, после ми заговори и аз едва не умрях от радост и щастие.

— Имаш ли съпруга? — запита тя.

— Не, нямам близка жена! — отговорих и се насълзих.

Отделих няколко динара, бутнах ги на слугинята като молба да ми сватува, а тя се засмя:

— Тя е влюбена в тебе повече, отколкото ти в нея! Няма нужда от платове — купува ги, за да те види! Кажи й каквото ти се иска!

Момата забеляза, че давам пари на слугинята, и приседна до мене.

— Повярвай на своя мамелюк и му разреши да ти каже нещо! — рекох и й казах какво ми е на ума.

Думите ми й се понравиха и тя отговори:

— Тази слугиня ще ти донесе писмо от мене — прави каквото ти каже!

Отиде си. Върнах парите на търговците, те си прибраха печалбата — за мен не остана нищо. След няколко дни се появи слугинята, аз й оказах уважение, запитах я за нея.

— Господарката е храненица на госпожа Зубейда, съпругата на халиф Харун ар-Рашид! — каза слугинята. — Тя е нейна неволница. Измоли от господарката да влиза и излиза от двореца. Разказа й за тебе и я помоли да я омъжи, а тя отговори: „Няма да го направя, докато не видя този момък! Ако ти подхожда, ще те омъжа за него!“ Сега с тебе трябва да влезем при нея. Ако се вмъкнем в харема, без някой да ни усети, ще се ожениш за нея, а ако работата се разкрие — ще ти отсекат главата! Какво ще кажеш?

— Добре, тръгваме! — съгласих се.

— Щом се мръкне, иди в джамията, която госпожа Зубейда построи край Тигър, влез вътре и чакай! — нареди слугинята.

Мръкна се. Отидох при джамията. Призори дойдоха двама слуги с лодка, носеха празни сандъци. Разтовариха ги в джамията, единият си отиде, другият остана. Огледах го и разбрах, че това е слугинята. След малко се появи и неволницата — моята господарка! Пристъпихме един към друг, прегърнах я, целунах я. Тя ме сложи в един от сандъците и ме затвори в него. Излязох чак в дома на халифа. Донесоха ми дрехи и вещи, които струваха повече от петдесет хиляди дирхама. Ето че се появиха двайсет неволници с девствени станове, а между тях пристъпваше госпожа Зубейда — тя едва се движеше от многото накити по нея. Целунах земята пред нея.

— За бога, възпитанието, което дадох на тази неволница, няма да отиде даром! — радостно възкликна тя и прибави: — Да знаеш, момко, тази неволница има висок сан сред нас, тя ми е като родна дъщеря и ти се поверява от Аллаха!

Когато чух съгласието й да се оженя за неволницата, пак целунах земята пред нея. Тя ми нареди да изчакам десет дни, а през това време измолила от съпруга си, емира на правоверните, разрешение да омъжи неволницата си. Той разрешил. Обявиха ни за женени, празникът продължи десет дни. Накрая неволницата бе отведена в хамама, за да бъде подготвена за първата ни нощ. Тогава ми сложиха трапеза с много гозби. Между тях имаше зарбаджа, запечена със захар, залята с мускусна вода, с най-хубави меса от варено пиле и от друг дивеч. Не исках да ям нищо друго, само зарбаджа! Ядох до насита, избърсах ръцете си, но забравих да ги измия. Певците с дайретата ме разсъблякоха. Отпуснах се до нея в постелята, прегърнах я — и не ми се вярваше, че е вече моя. Но мирисът на зарбаджата по ръцете ми изведнъж я удари в носа и тя изписка. Спуснаха се към нас неволници от всички страни, а аз треперех и не знаех какво й стана.

— Какво ти стана, сестро? — запитаха неволниците.

— Махнете от тук този луд! — извика тя. — А аз си мислех, че е умен човек!

— Защо пък да съм луд? — запитах аз.

— Луд си! Ял си зарбаджа, а не си си измил ръцете! За бога, не те искам! Ти си глупав и невъзпитан!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на момъка, който ял зарбаджа:

* * *

Тя грабна камшик, стовари го върху гърба ми, после — по задните ми части! Толкова бой беше, че изгубих съзнание.

— Отведете го при градския мутавалия да му отреже ръката, с която е ял зарбаджа, без после да се измие! — обърна се тя към неволниците си.

— Сестро! — намесиха се и неволниците. — Не го наказвай този път!

— За бога, трябва да му отрежа поне един пръст! — възкликна тя и избяга.

Нямаше я десет дни, а когато се появи, рече:

— Ей, черньо, още не съм ти простила! Как може да ядеш зарбаджа и да не си измиеш ръцете!

Викна неволниците, те ме вързаха, тя грабна остър бръснач и ми отряза по един пръст от ръцете и краката — ето, както ги виждате, приятели! Паднах в несвяст, но тя посипа кръвта с лековит прах и тя престана да тече. Тогава си казах:

— Отсега нататък няма да ям зарбаджа, където и да съм, преди да си измия ръцете четирийсет пъти с хума, четирийсет пъти с керемида и четирийсет пъти със сапун!

Когато дадох клетва, сърцето й се смекчи. Легнахме заедно. След някой и друг ден тя ми каза:

— Хората от свитата на халифа не знаят какво се случи между нас! Тук чужд мъж освен тебе не е влизал, а ти се вмъкна само защото така благоволи госпожа Зубейда! — даде ми петдесет хиляди динара и продължи: — Вземи тези пари, излез и ни купи широк дом!

Излязох и купих широк дом, пренесох в него всички нейни вещи, всички пари, дрехи и мебели. Ето защо са ми отрязани пръстите.

И не щеш ли — случи ми се тази работа с гърбавия! Това е разказът ми!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Тогава пристъпил напред евреинът, целунал земята и заразказвал:

Приказка за момъка от Мосул

Живеех в Дамаск, изучавах занаята и работех. Един ден, както си гледах работата, при мен се появи един мамелюк от дома на управителя на Дамаск, повика ме и ме поведе към къщата на господаря му. Влязох в двореца и видях легло от мрамор с инкрустации от злато. Върху него лежеше болен момък, не бях виждал по-голям хубавец. Приседнах при главата му, пожелах му бързо оздравяване, той ми отговори с поглед.

— Подай ми ръката си, господарю! — казах.

Той ми подаде лявата си ръка. Това ме учуди. Опипах тялото му, написах му какви лекове да взема. Наминавах към него десетина дни, а на единайсетия той рече:

— Искаш ли да изкараш един весел ден в двореца?

— Разбира се! — отговорих.

Той нареди на слугите да преместят постелята му на горния кат, да изпекат агне и да ни донесат плодове. Започнахме да ядем, но той се хранеше с лявата ръка.

— Разкажи какво ти се е случило! — помолих го аз.

— Знахарино! — заговори той. — Чуй какво ми се случи!

* * *

Аз съм от Мосул. Имах баща. Родил съм се аз, а деветте му братя нямали синове. Чичовците ми много ми се радваха. Когато възмъжах, отидох с баща си в джамията на Мосул. Произнесоха петъчната молитва. Всички се разотидоха, а баща ми и братята му седнаха и се заприказваха за чудесиите по разни страни, за удивителните неща по разни градове^[24]. Споменаха и Кайро. Един от чичовците ми каза:

— Пътешествениците разказват, че по лицето на земята няма нищо по-хубаво от Кайро и неговия Нил!

— Който не е видял Кайро, нищо не е видял! — съгласи се баща ми. — Там гробниците са от злато, чуден е неговият Нил, домовете са като дворци, въздухът не е горещ. За бога, прав е бил онзи, който е казал за него:

Не иска душата ми никъде вече да иде,

веднъж зърнала Кайро — не иска тя друго да види!

        За Кайро заменям който каквото поиска!

        По улици бели богатства обилно се плискат

        и красота, с която се слави далече и близко…

Килими, възглавници… Всичко душата пленява,

веднъж щом ги види, човекът за миг онемява!

        Той щедро дарява правоверни и неправоверни

        и с охолство, задруга и богатства безмерни.

В градини зелени душата блажена почива,

стреми се към всеки палат, който прелести скрива!

Че Кайро дарява успехи, доверие, радост игрива.

        Зефирът прохладен за него легенди навява

        и смесва ги с мирис градински, с треви и забрава!

Така си говориха за Кайро, а мен умът ми остана в този град. През онази нощ не заспах, сън не ловеше клепачите ми, нито ядене, нито пиене ми беше вкусно. След няколко дни чичовците ми започнаха да се готвят за път. Приплаках пред баща си да тръгна и аз и накрая той приготви стока и за мене и ми разреши да пътувам с тях.

— Не го вземайте с вас до Египет! — им казал той. — Оставете го в Дамаск — нека си продаде стоката там!

Ето че тръгнахме. Сбогувах се с баща си, напуснахме Мосул, пътувахме, що пътувахме, стигнахме Дамаск. Това бе град с много дървета и реки, плодове и птици, напомняше рай с всичките му прелести. Спряхме в един хан. Чичовците ми останаха тук известно време, кога продаваха, кога купуваха, продадоха и моята стока и аз за всеки похарчен дирхам спечелих пет. Зарадвах се на печалбата. После те ме оставиха и продължиха за Кайро…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на евреина за момъка от Мосул:

* * *

Наех си стая в личен хан. Плащах наем по два динара на месец. Облажавах се с пищни ястия и питиета, докато накрая похарчих парите си.

Един ден стоях пред вратата на къщата и ето че към мен пристъпи мома с богати дрехи. Поканих я да влезе, а тя не само че не се смути, но и влезе. Зарадвах се, затворих вратата зад гърба ни, открих лицето й, разкопчах я. Имаше рядка красота. Бях обхванат от силна страст. Веднага донесоха трапеза с най-богати гозби, плодове и всичко, което се подава при такова гостуване. Ядохме, пихме и се веселихме, накрая се напихме. Прекарахме чудна нощ до сутринта, дадох й десет динара. Тя се закле, че пари от мене няма да вземе, и каза:

— Скъпи мой, чакай ме след три дни! След залез-слънце ще бъда при теб. А за тези динари купи нещо, което ще ни трябва!

Даде ми десет динара, сбогува се и си отиде.

След три дни дойде отново. Бе в дрехи, обшити с шевици, обсипани със скъпи накити, по-пищни от предния път. Бях приготвил всичко, ядохме, пихме, преспахме до сутринта, тя пак ми остави десет динара и ми обеща да дойде. След три дни дойде облечена още по-богато и ми рече:

— Ще разрешиш ли следващия път да доведа още едно момиче. То е по-хубаво и по-младо от мене — ще се позабавляваме, ще се посмеем!

Съгласих се, тя ми даде двайсет динара и каза:

— Давам ти повече — нали и момичето ще бъде с нас!

Сбогува се и си отиде. Аз приготвих всичко нужно за такова гостуване. След залез-слънце тя дойде заедно с едно момиче, закрито с фередже. Влязохме, седнахме, новодошлата откри лицето си — бе като пълнолика луна, по-хубава жена не бях срещал! Ядохме, пихме, започнах да се целувам с новодошлата, да й пълня чашата и да пия с нея. Първото момиче се затвори в себе си и каза:

— За бога, тя наистина ли е по-хубава от мене?

— Да, бога ми, така е! — отговорих аз.

— Искам да спиш с нея!

— Дадено!

Тя подреди постелята и аз преспах с новодошлата до сутринта. Когато се събудих, забелязах, че ръката ми е изцапана с кръв. Отворих широко очи. Слънцето бе вече изгряло. Обърнах се към момичето — главата й бе отделена от тялото! Значи онази бе направила това от ревност! Позамислих се, скочих, изкопах дупка в средата на стаята, положих момичето в нея, затрупах я със земя и наместих плочата отгоре, както си беше. Повдигнах възглавницата и открих под нея огърлицата, която беше на шията на момичето. Стоях така два дни в стаята си, на третия отидох в хамама и се преоблякох. Но пари вече нямах.

Веднъж отидох на пазара и дяволът ме подтикна да изпробвам късмета си. Дадох скъпоценната огърлица на търговски посредник. Той ме покани да поседна и да почакам, а сам тръгна да огледа пазара и да види за колко може да продаде огърлицата. Без да знам, той я предложил на наддаване, оценили я на две хиляди динара. Посредникът се върна при мене и каза:

— Тази огърлица е от мед, направена е в чужбина, може да се продаде за хиляда дирхама!

— Така е! — отговорих аз. — Изковали са я навремето, за да си направят някаква шега, бе наследство на жена ми и решихме да я продадем! Иди и вземи хилядата дирхама!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на евреина за момъка от Мосул:

* * *

Посредникът сигурно разбра, че работата ми не е чиста. Отишъл при старейшината на пазара и му показал огърлицата. Оня я взел, отишъл с нея при валията и казал:

— Тази огърлица е открадната! Намерихме разбойника, преоблечен като търговец!

Не знаех, че несправедливостта ме е притиснала. Хванаха ме, отведоха ме пред валията. Той ме запита за огърлицата, аз повторих каквото бях казал на посредника. Валията се разсмя:

— Не казваш истината!

Стражите му ме разсъблякоха и заудряха с камшици по цялото ми тяло.

— Откраднах я! — изкрещях аз и си казах: „По-добре да кажа, че съм я откраднал, а не да говоря, че стопанката й е убита при мене — ще ме погубят заради нея!“

Щом си признах, отсякоха ръката ми, натопиха я в олио, за да спрат кръвотечението. Прибрах ръката си и се върнах в стаята си. Стопанинът на къщата ми каза:

— Щом така е станало, стой си там, докато си намериш друго място! Ти си наказан за кражба!

Така стоях замаян два дни. На третия при мен отново се появи стопанинът на къщата с няколко стражи и старейшината на пазара, който ме бе обвинил, че съм откраднал огърлицата. Вързаха ме, допряха остър нож на гърлото ми и викнаха:

— Огърлицата, която беше у тебе, била на владетеля на Дамаск! Тя е изчезнала от двореца му преди три дни заедно с дъщеря му!

Отидохме при владетеля. Той ме изправи пред себе си, огледа ме и каза:

— Този ли е откраднал огърлицата и е тръгнал да я продава? Несправедливо сте му отсекли ръката! — нареди да извикат старейшината на пазара и му викна: — Веднага плащай откуп за ръката му, иначе ще те обеся и ще взема всичко, каквото имаш!

Викна на свитата си, те го вързаха и го изведоха. Останахме сами с владетеля, той разреши да снемат въжето от шията ми и да развържат ръцете ми и рече:

— Кажи ми истината, синко, как попадна при тебе тази огърлица?

Разказах му всичко, което стана между мене и двете момичета. Той ме изслуша, поклати глава, избърса с кърпа очите си и ми заговори:

— Тази жена е моя дъщеря. Все смятах, че не е с всичкия си. Когато порасна, я ожених за братовчед й в Кайро, после тя се върна, но египтяните я бяха научили на разпътство! Ето, идвала е при тебе четири пъти, довела е и малката си сестра! А бяха родни сестри и толкова се обичаха! Помоли ме да поизлязат заедно, а после се върна сама. Видях я, плачеше. Запитах я за сестра й, тя ми отговори, че не знаела нищо за нея. После тайно разказала на майка си как точно я била заклала, майка й пък го разказа на мене. Ти каза истината, синко! Знаех я, преди да ми я разкажеш. Сега ще те моля да не ми отказваш това, което ще те помоля. Искам да те оженя за най-малката си дъщеря — тя е мома, не им е родна сестра, от друга майка е! Няма да ти искам откуп, дори ще ти дам плата от себе си! Ще останеш да живееш при мене като мой син!

— Както искаш, господарю! — отговорих. — Откъде да знам, че може до това да се стигне!

Владетелят начаса изпрати писмо в Мосул и ми донесоха парите, които имах в наследство от баща си, и сега живея добре.

* * *

Останах при момъка цели три дни и той ме възнагради богато. Когато отпътувах, дойдох във вашия град. Тук животът ми бе добър, но пък се случи тази работа с гърбавия…

* * *

— Това не е по-удивително от историята с гърбавия! — възкликнал царят на Китай. — Всичките трябва да ви избеся и най-напред този шивач, който е първопричина за всичко! — и се обърнал към шивача: — Ей, шивач, ако ми разкажеш нещо, което да ме учуди повече от случилото се с гърбавия, ще ви даря живота!

При тези думи шивачът пристъпил напред и заговорил:

Приказка за багдадския бръснар

* * *

Изслушал царят на Китай целия му разказ и наредил на няколко души от стражата си да отидат с шивача и да му доведат от затвора бръснаря.

— Доведете го непременно, за да чуя и него! — казал той. — Дано заради него всички да спасите душите си!

Не минал и час и от затвора шивачът и стражите довели бръснаря. Изправили го пред царя — бил шейх на възраст, с мургаво лице, бяла брада, бели вежди, изподрани уши и дълъг нос, но с горделива външност. Разсмял се царят и рекъл:

— Е, Самит, искам да ми разкажеш нещо за живота си!

— О, царю на времената! — заговорил бръснарят. — Какво са сторили този християнин, този еврейски патриарх и този мюсюлманин? А този гърбав пред вас умрял ли е?

— Защо разпитваш за тези хора? — запитал царят на Китай.

— Питам, за да проумее царят, че не съм празнословец и не се занимавам с неща, които не ме засягат! Не съм виновен за това, в което ме обвиняват, че много съм приказвал! Нали се казвам Самит — моето име има вътрешен смисъл. Или както е казал поетът:

Всеки блясък в очите има свое значение,

всяко име съдържа си свойто знамение!

— Обяснете на този бръснар какво е станало с гърбавия снощи! — наредил царят.

Разказали му какво се било случило. Бръснарят поклатил глава:

— За бога, чудна работа! Я да видя аз този гърбушко!

Открили лицето на мъртвеца. Той приседнал при главата му, сложил я на коленете си, огледал лицето му, разсмял се и възкликнал:

— Всяка смърт си има причина! А смъртта на този гърбушко е чудо на чудесата! Трябва да се запише в писанията, за да могат онези, които дойдат след нас, да преценят миналото!

— Защо говориш така, Самит? — запитал учудено царят…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че бръснарят казал:

— О, царю, кълна се в твоята благочестивост, но в гърбавия още има живот!

Измъкнал той от пояса си кутийка с мазило, намазал гърлото на гърбавия, извил му главата да се запоти добре, извадил железни щипци, напъхал ги в гърлото и измъкнал парчето риба заедно с костта. Надигнал се гърбавият, кихнал силно, разтъркал с ръка лицето си и възкликнал:

— „Няма бог освен Аллаха и Мохамед — неговия пратеник!“

И всички хора се учудили от видяното, засмял се и царят на Китай.

— За бога, чудна работа! — възкликнал султанът. — По-чудна от нея през живота си не съм виждал! Хей, мюсюлмани, приятели, верни войници, виждали ли сте през живота си някой да умре, пък после да оживее!

— За бога, това е чудо на чудесата! — отговорили всички.

Царят наредил да се запише случката. Записали я и я запазили в царската хазна. Той богато надарил евреина, християнина и стражника. Назначил шивача за придворен шивач и го помирил с гърбавия, надарил и гърбавия. И на бръснаря подарил богата дреха, благоволил да го назначи за бръснар на царството. И така заживели сладък и приятен живот, докато не дошъл краят на земните блага и раздялата завинаги с близките…

* * *

— Но това, царю честити, не е по-удивително от разказа за двамата везири, в който се говори и за Анис ал-Джалис…

— А какъв е разказът за двамата везири? — запитал цар Шахриар.

И Шахразад заразказвала:

Разправят, царю честити, че едно време живял един търговец. Той имал син като ясен месец при пълнолуние на име Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб, а той си имал сестра на име Фатна с рядка хубост и прелест…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че този търговец, след като умрял, оставил на децата си много пари и стока, сто товара копринени платове, дамаски и мускусни аромати. Синът му взел тези стоки и отпътувал сам за Багдад — това се случило по времето на Харун ар-Рашид. Аллах предопределил да стигне с мир. Наел си хубав дом, подредил го с килими и възглавници, окачил завеси и оставил там стоката, мулетата и камилите. Отпочинал си, багдадските търговци и първенци го поздравили с пристигането. Той взел една бохча с десет отрязъка скъпи платове и отишъл на пазара при търговците, продал ги, спечелил за един похарчен динар два. Лека-полека започнал да продава платовете си. И така — цяла година. Един ден в началото на втората година той пак отишъл на пазара и видял, че портите му са затворени. Запитал за причината и му отговорили:

— Почина един търговец, всички отидоха на погребението му.

Той се измил, отишъл до молитвения дом, помолил се за душата на умрелия. После всички търговци тръгнали с погребалната каруца. Процесията стигнала до изкопания гроб в гробищата извън града. Видели, че близките на умрелия били вдигнали до него шатра и окачили в нея свещи и кандила^[35]. Погребали умрелия и четците започнали да четат Корана пред гроба. Насядали всички, за да го изслушат, дошло време за вечеря, поднесли сладки. Хапнали, измили ръцете си, а умът на Ганим все при стоката му летял — страх го било от крадци. Заизмъквал се между хората, извинил се, че има работа, и си тръгнал, като гледал да не сбърка пътя. Когато стигнал до градската порта, било полунощ. Тя била затворена, чували се само лай на кучета и вой на вълци. Заоглеждал се за някое място, където да преспи, видял висока гробница, оградена с четири стени, по средата — палма. В нея се влизало през двукрила порта. Влязъл вътре, помъчил се да заспи, но сънят не идвал. Изправил се, открехнал портата, надзърнал навън и забелязал в далечината да примигва светлина, която се движела по пътеката към гробницата, където се криел той. Изплашил се за живота си, побързал да затръшне вратата, покатерил се на палмата и се сврял в клоните й. Забелязал трима роби — двама мъкнели сандък, третият държал в ръка мотика и фенер. Доближили гробницата. Един се покатерил на стената, слязъл и отворил портата отвътре. Седнали и затворили портата зад себе си.

— Братя! — рекъл единият. — Доста се изморихме, вървяхме, спирахме, вдигахме, сваляхме, отваряхме порти, затваряхме порти, сега и сандъка трябва да заравяме. Мина полунощ, дъх не ни остана. Я да поседнем, да си починем, пък после ще си свършим работата! Нека всеки разкаже защо е скопен, и за всичко, каквото му се е случило, че нощта да мине по-леко.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че първият роб заразказвал:

Приказка на роба, който носел фенера

Когато бях петгодишен, в моя град се появи търговец на роби. Той ме взе и ме продаде на един чауш, който имаше тригодишна дъщеря. Станах на дванайсет години, а тя — на десет. Не криеха лицето й от мене. Един ден се срещнахме на уединено място, тя току-що бе излязла от домашния хамам — цялата ухаеше, дъхаше на благовония, лицето й — като луна в четиринайсетия ден! Тя ме закачи, аз я закачих, като ми се изду онази ми ти работа — колкото голям ключ! Бутна ме тя на земята, хвана ме за шията, седна на корема ми и се затъркаля по мене! Разголи ми се нещото и тя, като го видя такова издуто, го хвана в ръка, започна да го търка между гърдите си и между краката, но над дрехите си. Прегърнах я с две ръце през шията, тялото ми се цепеше, усещах само как нещото ми разкъсва дрехите, намъква се между краката й и й отнема моминството. А когато се осъзнах какво е станало, избягах при приятели.

Влязла при нея майка й и като видяла как е, паднала в несвяст. После направила всичко, за да не се ядоса бащата, скрили от него за станалото.

По-късно майка й я сгоди за един бръснар, който бръснел баща й. Приготвили я за женитба, дали й зестра от себе си, а баща й все нищо не знаел, все гледали някак да оправят работата и да покажат, че е мома. А една нощ ме пипнаха и ме скопиха.

Когато я отведоха при годеника й, направиха ме неин слуга, по нейна молба ме заставиха да вървя пред нея навсякъде — кога до бащината й къща, кога при хамама. Скриха й срама — през първата нощ заклали върху ризата й гълъб.

Та ето защо съм скопен.

* * *

Тогава заразказвал вторият роб:

Приказка на втория роб, който носел сандъка

Още от осемгодишна възраст се научих да лъжа. Веднъж на годината мамех търговците на роби така, че те се изпокарваха помежду си. Разтревожи се моят стопанин от тази работа, предаде ме на посредник търговец и му нареди да вика на пазара:

— Кой ще купи този роб с неговия порок?

— Какъв е порокът му? — питаха хората.

— Лъже по един път на година! — отговори търговецът.

Дойде един друг търговец при посредника. Спазариха се, стопанинът ми си прибра парите, посредникът ме отведе в дома на търговеца и аз останах при него до края на годината. Ето че по живо, по здраво дойде и новата година — бе благодатна, богата с плодове. Търговците започнаха да се канят един друг на угощения. Веднъж стопанинът ми се сети, че му трябва нещо от къщи, и ми рече:

— Ей, робе, я се качи на мулето и иди у дома, вземи от господарката си това и това и бързо се връщай!

Подчиних се на повелята му и тръгнах. Но когато приближих къщата — завиках, заплаках, събраха се хората от махалата, чуха ме и господарката, и дъщерите й, отвориха вратата и ме запитаха какво е станало, а аз отговорих:

— Господарят ми бе седнал край една стара стена с приятелите си, а тя взе, че се срути върху него. Като видях какво им се случи, се метнах на мулето и бързо дойдох да ви го кажа!

Закрещяха жената и дъщерите, завикаха, започнаха да разкъсват дрехите си, заудряха плесници по лицата си. Жената на господаря от мъка започна да трупа нещата в къщата едно върху друго, изкърти таваните, изпочупи подовете и прозорците, изпоцапа стените с кал и все викаше:

— Горко ти, Кафур! Я ела тук, помогни ми, кърти тези долапи, чупи тези съдини!

Измъкнахме заедно черчеветата на къщата, изпочупих всичко, измъкнах и изпотроших нещата от долапите, качих се на покрива, изкъртих всичко, каквото ми попадна, и крещях:

— О, господарю наш!

А господарката изскочи навън с непокрито лице, с непокрита глава, изскочиха дъщерите и синовете.

— Ей, Кафур! — викнаха те. — Тичай пред нас да ни покажеш мястото под стената, където умря господарят ти! Да го измъкнем изпод развалините и да го погребем достойно!

Затичах се пред тях и продължавах да викам:

— О, господарю!

А те — след мене с непокрити лица викат, ли викат:

— О, мъка наша, гибел наша!

Всички тичаха с нас, плачеха на глас и си биеха плесници.

Затичали се при валията и му съобщили какво е станало…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на роба със сандъка:

* * *

Разправят, царю честити, че хората разказали на валията какво се е случило, той скочил, метнал се на коня си и взел няколко работници с лопати и кошници и забързали след мене.

А аз тичах напред, плачех, виках, сипех прах по главата си, удрях си плесници. Ето че довтасах при мъжете, видя ме господарят ми, изуми се, посърна и викна:

— Какво ти е, Кафур? Защо си така, какво е станало?

— Когато ме изпрати у дома — заговорих аз — да ти донеса каквото поиска, отидох вкъщи, влязох и какво да видя — стената в голямата стая се срутила и цялата стая рухнала върху господарката и децата й!

— Не е ли останала жива господарката? — възкликна той.

— Никой не е останал жив! Сега нямаш нито къща, нито хора в нея и следа няма от всичко това! Дори овцете, гъските и кокошките — изпояли ги кучетата и котките!

Причерня пред очите на господаря, той не успя да овладее душата и ума си, не можа да се задържи на крака, коленете му се подкосиха, кръстът му се пречупи, той започна да разкъсва дрехите си и да скубе брадата си и хвърли чалмата от главата си.

— Ах, ах, децата ми! Ах, ах, жена ми! Ах, ах, мъка страшна! На никого да не се случва това, което се случи на мене!

Завикаха като него и приятелите му търговци, заплакаха, заоплакваха го, разкъсваха дрехите си. Изскочи господарят ми от градината, изскочиха и другите и изведнъж видяха голям облак прах, викове — хора крещят. Другата тълпа идваше насам. Това беше валията с хората си, а след тях — близките на търговеца. Най-напред господарят ми зърна жена си и децата си, стресна се, засмя се и викна:

— Но какво ви е, какво се е случило с вас вкъщи?

А те, щом го зърнаха, и възкликнаха:

— Слава на Аллаха, ти си бил жив и здрав!

— А на вас вкъщи какво ви се е случило? — запита той.

— Всичко е добре, живи-здрави сме, нищо лошо не ни се е случило! Но твоят роб Кафур дойде и викна: „Господарят ми бе приклекнал до стената в градината, а тя падна върху него и той умря!“

— За бога — отговори господарят. — Но той току-що притича тук и викаше: „И господарката, и децата — всички измряха!“

Господарят се обърна към мене — чалмата бе паднала от главата ми, аз все още плачех.

— Горко ти! — кресна той. — Зловреден роб! Греховно семе — проклето племе! Какво направи! За бога, ще скъсам кожицата ти, ще я отделя от месото, ще отлепя месото от костите ти!

— За бога — отговорих, — ама нищо не можеш ми стори. Ти ме купи с порока ми — такова бе условието! И свидетели ще потвърдят, че знаеше за него — че лъжа всяка година по веднъж! Това бе половината ми лъжа. Щом наближи краят на годината, ще излъжа и другата половина, за да стане цяла!

— Ти, най-проклет между робите! Нима всичко това бе само половината лъжа? А то такива беди ми донесе! Махай се от главата ми, освобождавам те!

— За бога, ти може и да ме освобождаваш, но аз не те освобождавам от себе си преди края на годината — трябва да изрека втората половина от лъжата си! Като свърша тази работа, ме изкарай на пазара, за да ме продадеш, както си ме купил, с порока ми! Не ме освобождавай — че какво ще правя с тази свобода?

Докато разговаряхме така — ето ги и хората от селото, мъже и жени, бързат да изкажат съболезнования. Ето го и валията с хората си. Господарят ми заедно с търговците отиде при валията и му разказа какво е станало и че това е само половината лъжа. Колкото хора се събраха, много ме клеха и ругаха, а аз се смеех и говорех:

— Как така господарят ми ще ме ругае, щом ме е купил с порока ми?

Той се ядоса и викна:

— За бога, цял живот по-проклет роб от този не съм виждал! И разправя, че това било половината лъжа — какво ще стане, ако лъжата стане цяла! Тогава може би ще събори един-два града!

Ядосан, отиде при валията, но ме удари така силно, че ми причерня пред очите и припаднах. Той начаса довел бръснаря, който ме скопил и спрял кръвта с горещо желязо. Когато дойдох на себе си, бях вече скопец. А господарят ми каза:

— Както ти ми изгори душата с най-скъпото ми нещо, така и аз ти изгорих живота с най-скъпото ти нещо!

После ме продаде доста скъпо, защото вече бях евнух.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на роба със сандъка:

* * *

Все сея бъркотии навсякъде, местя се от емир при емир, от големец при големец. Купуваха ме, продаваха ме, докато се оказах в двореца на емира на правоверните. Но вече пречупи се душата ми, отслабна плътта ми. Това скопяване ме погуби!

* * *

Двамата роби изслушали разказа му и се обърнали към третия роб:

— Разкажи ни и ти твоята история!

— Братовчеди! — рекъл той. — Онова, което разказахте, е празна работа! Аз да ви разкажа защо ме скопиха — макар да заслужавах повече от това! Хем господарката си прекарах, хем сина й, но това е дълга история! Не е сега време да ви я разказвам! Вече се съмва, утрото може да ни завари тук с този сандък и ще си изгубим душиците, ако навреме не се измъкнем навън.

Изкопали тримата дупка между четири гроба, колкото сандъкът да влезе в нея. Наместили го, насипали го отгоре с пръст, излезли от гробищата, затворили портата и изчезнали от погледа на Ганим бен Аюб. Той разбрал, че е вече сам, и си рекъл: „Я да видим какво има в този сандък!“ Когато блеснала зората и дошла светлината, той слязъл от палмата, разровил пръстта с ръце, очистил отгоре сандъка, взел камък, ударил катинара, строшил го и надигнал капака. Надзърнал и що да види — омайна девица, гърдите й се вдигали и отпущали, била хубава и красива, с много накити със скъпоценни камъни. Ганим бен Аюб схванал, че против нея има скроена хитрост, и решил да я спаси. Измъкнал я от сандъка. Щом вдъхнала свежите ветрове и въздухът нахлул в ноздрите й, кихнала, въздъхнала, закашляла се и от гърлото й изскочила топка биле омайниче, толкова голяма, че ако я подуши слон, ще спи цели две нощи. Отворила тя очи, огледала се и рекла с нежен глас:

— Горко на тези, които ме изпратиха в забвение, ще плащат те в съдния ден, в деня на моето възкресение! Кой беше този, който ме обрече завинаги на зла прокоба, кой ме зарови между четирите гроба?

— Господарке! — рекъл Ганим. — Само аз, Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб, съм пред този гроб да те измъкна от бедата и да ти върна свободата!

— Благородни момко, кой ме доведе на това място? — запитала тя.

— Господарке! — отговорил той. — Трима роби те донесоха в този сандък!

Той й разказал какво се било случило, и тя рекла:

— Момко! Хвала на Аллаха, който ме подхвърли при човек като тебе! Сега сложи ме пак в сандъка и го изнеси на пътя! Щом намериш някое муле или магаре под наем, натовари сандъка и ме отведи у дома си. Аз ще ти разкажа историята си и ще ти донеса само добрини!

Момъкът излязъл на пътя, наел един човек с муле, натоварил сандъка, а и в сърцето му вече пламтяла обич към нея. Крачел той весел — все пак това било наложница, която струвала десет хиляди динара, а с всичките си накити и огърлици — много повече. Стигнал по живо, по здраво до дома си, разтоварил сандъка, отворил го…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Ганим бен Аюб измъкнал момата от сандъка, тя се огледала и видяла, че стаята е приятна, подът е покрит с многоцветни килими с весели шарки, видяла и струпаните денкове и топове с платове. Разбрала, че той е голям търговец с много пари. Открила лицето си, огледала го. Той бил хубав момък и тя го обикнала от пръв поглед.

— Дай нещо да хапнем! — рекла.

Ганим бен Аюб излязъл на пазара и купил всичко нужно — зеленчуци, месо, вино и други неща, донесъл ги вкъщи, седнали да се хранят, яли, що яли, докато се наситили. Той донесъл вино — пили, що пили и се закачали, зачервили се бузите им, пламнали очите им, приискало се на Ганим бен Аюб да разцелува неволницата и да преспи с нея и рекъл:

— Господарке, дари ми една целувка — пък може да охладиш огъня на сърцето ми!

— Слушай, Ганим! — рекла тя. — Потърпи да се напия и да забравя — тогава ще ти разреша, но да го направиш тайно, така че да не усетя целувката ти.

Тя съблякла наметалото си и останала по риза. Пламнало желанието на Ганим и той рекъл:

— Разрешаваш ли каквото те помолих, господарке?

— За бога, не бива да го правиш, защото лошо ти се пише!

Огорчила се душата на Ганим и тъй като пред онова, което искал, застанало препятствие, страстта му се разгоряла още по-силно и той казал следните стихове:

                Кажи, защо скръбта отлита

                в целувката, макар и скрита?

Единствено с добро и с време

целувка може да се вземе.

                Насила може!… — Не, мой мили,

                тя нежелана е насила!

Да мисли всеки, що си иска —

по-сладка любовта е в риска!

                Тя разстояния скъсява,

                за ден да е — навек остава!

Любовта растяла, огънят в сърцето му се възвисявал, а тя го отблъсквала и казвала:

— Не ти трябва да ме обичаш!

Ганим потъвал в морето на безумната си страст, а девойката ставала все по-въздържана. Дошла нощта със свойта тъмнина, спуснал се над нея плащът на съня. Ганим запалил светилниците и свещите, за да стане по-уютно, помилвал нозете й, целунал ги, пооткрил ги, а те — като масло меки, притиснал лицето си о тях и рекъл:

— Господарке, прости на пленника на твоето дихание, изхвърли от погледа си това страдание! Нищо не е разтревожвало така сърцето ми, преди да се появиш ти!

— За бога, господарю, светлина на очите ми! — отговорила тя. — В тебе съм влюбена, за тебе съм привързана, но знам, че не можеш да ме достигнеш!

— И какво пречи? — запитал той.

— Някоя нощ ще ти разкажа историята си, за да знаеш съдбата ми, да ми простиш и да приемеш извинението ми!

Тя се хвърлила в обятията му, обгърнала шията му с ръце, зацелувала го — и така се закачали те, докато любовта не ги покорила изцяло. Цялата нощ те били така в едно легло, но всеки път, когато той посягал, тя се отдръпвала от него. И така — цял месец. Любовта на единия преливала в сърцето на другия, те нямали търпение, кога ще се слеят. Една вечер той седял до нея, двамата си пийнали. Протегнал ръка през тялото й, погладил гърдите й, погладил корема й, слязъл към пъпа й. Тя се стреснала, скочила, опипала дрехите си, затегнала ги и пак легнала. Той я погалил с ръка, развързал шалварите й, бръкнал в тях, посмъкнал ги — тя се стреснала, скочила, надигнал се и Ганим.

— Какво искаш? — запитала тя.

— Искам да се любим! — отговорил той.

— Трябва да си съвсем наясно — казала тя — коя съм и каква съм! — откъснала кенара на ризата си и рекла: — Господарю, прочети какво е писано на тази страна!

Взел той кенара и видял избродиран със злато надпис: „Аз съм твоя и ти си мой, о, племенник на пророка!“ Отпуснал ръка и казал:

— Разкрий ми коя си!

— Добре! Аз съм наложница на емира на правоверните и се казвам Кут ал-Кулуб. Той ме прибра в двореца си и аз израснах там. Обикна ме и ме настани в отделна стая. Нареди на десет неволници да ми служат, дари ме с тези накити. Наскоро халифът замина за някаква страна. Госпожа Зубейда извикала една от наложниците, които ми прислужваха, и й рекла: „Щом Кут ал-Кулуб заспи, напъхай тази топка омайно биле в носа й или в питието й — за това ще ти дам толкова пари, колкото ще ти стигнат за цял живот!“ Неволницата взела упойката и я напъхала в ноздрите ми. Паднала съм. След тази хитрост ме натъпкали в този сандък, довели тайно онези роби, платили и на тях, и на градските привратници, те в нощта ме донесли на мястото, където ти си дремел на палмата, и направиха с мене онова, което си видял. Това е моята история. Не знам какво е станало с халифа. Знай съдбата ми и не ме зачерняй!

Разбрал Ганим бен Аюб, че тя е възлюблена на емира на правоверните, изплашил се от ревността му и седнал самотен в един ъгъл. Объркал се — как да обича онази, която била недостъпна за него! Заплакал от мощта на обичта, от мъката и безумието на страстта, да се оплаква от изпитите на лошото време и от струпаното на гърба му бреме. А нали Всевишният е онзи, който разбужда сърцата за благородна любов, от която е невъзможно да се окажеш! И изпял следните стихове:

Щом влюбен си — загубваш си сърцето,

хубостта и хладен ум ограбва.

„Любов какво е?“ — питат ме. Аз казвам,

че тя е сладост, подсолена със страдание!

Притиснала се към него Кут ал-Кулуб, прегърнала го, неговата любов овладяла сърцето й — вече била казала тайната си. Обгърнала с две ръце шията му, зацелувала го, а той се дърпал, че го било страх от халифа. Съмнало се. Станал Ганим, излязъл както обикновено на пазара, взел каквото му трябвало, върнал се у дома и я заварил да плаче. Щом го видяла, тя млъкнала, усмихнала се и рекла:

— Разтревожи ме ти, любов на сърцето ми! За бога, един час те нямаше, а година ми се стори! Вече ти казах колко силно те обичам! А сега било, каквото било, вземи от мене всичко, което ти се иска!

— Пази боже, това е невъзможно! — възкликнал той. — Може ли куче да седне на лъвския трон? Онова, което е на владетеля, аз не мога дори да го доближа!

Отдръпнал се от нея и седнал встрани. Но неговата сдържаност разпалила още повече любовта й! Тя седнала до него, а когато пийнали, понечила да го съблазни и изпяла следните стихове:

Сърцето влюбено за миг се пръсна!

                Кога ще свърши мъката, кога?

Без престъпление — престъпник в дело мръсно

                като елен оглеждаш се от страх!

Препятствия препъват ни страстта —

с това се сблъсква вечно младостта!

Посред нощ Ганим постлал две постели на различни места.

— За кого е втората постеля? — запитала Кут ал-Кулуб.

— Тази е за мен, а другата — за теб! — отговорил той. — От тази вечер ще спим само така! Всяко нещо на господаря е забранено за роба!

Тя не била съгласна, но все пак той наложил своето — легнал си сам. Така живели цели три месеца. Щом тя се приближавала до него, той я отблъсквал и повтарял: „Всяко нещо на господаря е забранено за роба!“ И колкото повече я отблъсквал, толкова се засилвали нейната скръб и мъка. И тя изрекла следните стихове:

Защо ме обвиняваш, красота?

Видях го — и изгубих си честта!

        Изяществата в себе си събрах,

        изкуства най-отбрани овладях,

        в сърцата непорочни страст налях,

        клепачите с безсъние увенчах!

Сърцето ми заплете се във клони

от страсти луди, лудост го подгони!

        Лов любовта е на сърни и лудост,

        лови, ловецо мой, граби ме грубо!

Най-страшното, което стана, бе,

че омагьоса ме под туй небе!

        Към теб стремя се — пътят е затворен,

        ти задуши ме и очите морни

затварям… Все пак дишам на света!

Защо ме обвиняваш, красота?

Така живели известно време.

А Зубейда през цялото време, докато халифът отсъствал, си говорела: „Какво ще кажа на халифа, като дойде и запита за нея, какво ще му отговоря?“ Тя извикала една старица, доверила й тайната си и рекла:

— Какво да направя Кут ал-Кулуб да изчезне завинаги?

— Ти знаеш, господарке, че халифът скоро ще се върне — отговорила старицата. — Нека дърводелецът издяла тялото на умрялата от дърво, да изкопаят гроб, да запалят наоколо свещи и кандила. Нареди всеки в двореца да се облече в черно. Щом стане известно, че халифът се връща, кажи всички наложници и слуги да се преструват, че са потънали в тъга, и когато халифът влезе и запита какво е станало, да му отговорят: „Кут ал-Кулуб умря! Аллах да възвеличи благодеянията, които ти й направи, а също така обичта на госпожата към нея, защото тя я погреба в двореца си!“ Той ще заплаче и ще му стане тежко. После ще оставиш четци около гроба да прочетат целия Коран. Ако пък си рече: „Братовчедка ми Зубейда от ревност погуби Кут ал-Кулуб!“ или пък го победи мъката и нареди да я извадят от гроба — не се тревожи и от това, пък дори да изкопаят онова дърво, което е издялано като човек, дори да го извадят — нали ще бъде увито в скъпи савани! Ако халифът пожелае да махне савана и да я погледне, ти не му позволявай.

Тези думи се сторили на госпожа Зубейда разумни. Тя наредила на старицата да направи онова, за което й говорила, и тя веднага се заела с тази работа. Наредила на дърводелеца да й направи образ, за какъвто говорила. Загърнали дървото в саван, запалили свещи и кандила. Господарката се облякла в черно, наредила и на наложниците да направят същото. Из двореца се пръснала вестта, че Кут ал-Кулуб е умряла. След време халифът се върнал от път. Влязъл в двореца и само за Кут ал-Кулуб си мислел. Видял, че всички са в черно, и запитал за причината. Съобщили му, че любимата му наложница е умряла, и той паднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, запитал къде е гробът й, а госпожа Зубейда отговорила:

— О, емир на правоверните, аз толкова я обичах, че я погребах в моя дворец!

Халифът влязъл при гроба на Кут ал-Кулуб. Видял мястото подредено, свещите и кандилата запалени и благодарил за направеното. После се надигнал, но се колебаел — все не му се вярвало, че любимата му е мъртва. Накрая колебанието надделяло и той наредил гробът да се разкопае и тя да бъде извадена. При вида на савана той поискал да го махне, за да я види, но се побоял от всевишния Аллах.

— Върнете я на мястото й! — наредила старицата.

И халифът престоял така до гроба цял месец…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че веднъж халифът се прибрал в харема и си полегнал. При главата му седяла наложница и при нозете му — друга. Спал, що спал, но по едно време се стреснал и чул наложницата при главата му да говори на другата при нозете му:

— Господарят ни не знае нищо от онова, което се случи! Той будуваше при гроба, а в него имаше само една одялана дъска!

— А какво се случи с Кут ал-Кулуб? — запитала другата.

— Госпожа Зубейда й прати по една наложница омайно биле и тя я упои! Когато билето я повали, тя я скри в един сандък и изпрати Сауаб и Кафур да го заровят в земята! Но младостта смърт да не я хваща! Чух госпожа Зубейда да казва, че Кут ал-Кулуб е при някакъв млад търговец на име Ганим от Дамаск! А нашият господар плаче и не спи по цели нощи пред гроб без мъртвец!

Така си приказвали двете наложници и халифът ги слушал. Когато свършили разговора си, той вече бил разбрал тайната. Ядосал се, станал, извикал емирите и първенците начело с Джаафар ал-Бармаки и наредил:

— Ти, Джаафар, иди с няколко души до къщата на Ганим бен Аюб! Доведете ми Кут ал-Кулуб, а него го измъчвайте, докато му видите сметката!

По това време Ганим вече се бил върнал, като донесъл парче месо за хапване. Тъкмо да протегне ръка и да хапне, видял как стражи обграждат къщата с извадени мечове. Кут ал-Кулуб разбрала, че вестта за нея е стигнала до халифа. Знаела, че ще ги погубят, побледняла, погрозняла, обърнала се към Ганим и рекла:

— Бягай, любими, спасявай се!

Облякла го като просяк вехтошар. Грабнала парчето месо от трапезата, бутнала го в ръцете му заедно с малко хляб и рекла:

— Не ме познаваш, не си ме видял! Пък аз знам как да се оправям пред халифа.

Ганим се измъкнал в просешката дреха. А Джаафар се приближил към къщата, слязъл от коня си, влязъл и видял Кут ал-Кулуб. Тя се надигнала, целунала земята пред него и рекла:

— Господарю, перото е написало онова, което Аллах е отсъдил!

— Господарке, на мен ми е наредено да задържа Ганим бен Аюб! — казал Джаафар.

— Трябва да знаеш, че той си събра стоката и си замина за Дамаск!

Кут ал-Кулуб влязла в двореца на халифа с почит и уважение — това станало, след като разграбили дома на Ганим бен Аюб. Халифът й отредил тъмна стая, настанил я в нея и оставил една старица да й прислужва — все си мислел, че Ганим се е държал непристойно с наложницата му. После написал писмо на емир Мохамед бен Сулейман аз-Зайни, който бил негов наместник в Дамаск, в което се казвало в часа, когато получи писмото му, да залови Ганим бен Аюб и да му го изпрати.

Стражите на емира задържали майката и сестрата на Ганим, а те не знаели защо става всичко това. Завели ги при него и той запитал къде е Ганим бен Аюб. Те отговорили, че от година нямат вест от него, и той ги пуснал да си ходят…

А Ганим бен Аюб вървял, що вървял до мръкване, огладнял и се изморил от ходене. Стигнал някакво село, влязъл в джамията, седнал на рогозката, подпрял гръб о стената и се отпуснал. На сутринта жителите на селото дошли да се помолят — намерили го отпаднал, но му личало, че преди е бил богат човек. Бил гладен и измръзнал.

— Откъде си, страннико? — попитали го. — Защо си така отпаднал?

Той отворил очи, погледнал ги, заплакал и не отговорил. Някакъв човек му донесъл чайник с мед и два комата. Той си хапнал, а после хората се разотишли всеки по работата си.

Така преживял Ганим месец. Живял, но ставал все по-слаб и по-болен, хората му съчувствали, мислели какво да правят с него, и се договорили да го изпратят в лудницата в Багдад. Тъкмо тогава една вечер при него потърсили подслон две просякини — това били майка му и сестра му. Като ги видял гладни, той им отстъпил хляба, който бил оставен до главата му. Те преспали при него, той не ги познал, те него — също.

На другия ден дошли няколко жители на селото с един камилар и му рекли:

— Отведи на камилата си този болен в Багдад — остави го пред вратата на лудницата, дано го излекуват, пък и ти да припечелиш нещо!

Съгласил се камиларят. Извадили Ганим бен Аюб от джамията, натоварили го заедно с рогозката, върху която спял, на камилата. И камиларят вървял, що вървял и стоварил Ганим пред вратата на лудницата, а после потеглил обратно. Когато хората се появили по улицата, той вече умирал. Струпали се минувачи, но се появил шейхът на пазара, разпръснал ги и си рекъл: „С този нещастник аз може да си спечеля рая — защото, вкарат ли го в лудницата, все едно че са го убили веднага“. Наредил на слугите си да го вдигнат. Отнесли го те у дома му, постлали му нова постеля, подложили му нова възглавница. И шейхът казал на жена си:

— Служи му от цяла душа!

Взела тя, че му стоплила вода, измила му ръцете, нозете и тялото, облякла го с дрехи от своите слуги, наляла му чаша вино, напръскала го с розова вода. А той си спомнил своята Кут ал-Кулуб, разплакал се, станало му още по-мъчно…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кут ал-Кулуб останала сама осемдесет дни. Случило се така, че халифът минал веднъж край това място и я чул как рецитира стихове, а после възкликнала:

— Скъпи мой Ганим, няма по-хубав от тебе, няма по-честна дума от твоята. Ти направи добро на онзи, който ти направи зло! Ти пазеше харема на онзи, който разтури харема ти. Заедно с емира един ден ти трябва да застанеш пред най-справедливия и най-мъдрия и да искаш от него справедливост — в този ден съдия ще бъде Аллах, а свидетели — ангелите.

Халифът се върнал в двореца и пратил слугата си да му я доведе. Тя се изправила пред него с наведен поглед, плачещи очи и тъжно сърце.

— Слушай, Кут ал-Кулуб! — казал той. — Виждам, че си пострадала от мене, че ме обвиняваш за мъките си и твърдиш, че съм направил зло на онзи, който ми е направил добро! Кой е този, който е пазил моето, а аз съм разрушил неговото?

— Той е Ганим бен Аюб! — отговорила тя. — Той не ме докосна отблизо и с това е заслужил прошката ти, о, емир на правоверните!

— „Няма сила и воля освен у Аллаха!“ — казал халифът. — Поискай ми нещо, Кут ал-Кулуб, и аз ще изпълня желанието ти!

— Искам от тебе любимия ми Ганим бен Аюб! — казала тя. — О, емир на правоверните, разреши ми да го потърся, може пък Аллах да ни събере!

— Прави каквото си решила! — казал халифът.

Зарадвала се Кут ал-Кулуб, взела със себе си хиляда динара, отишла при един шейх, при друг и все питала за Ганим. А шейхът на пазара казал:

— Я иди у дома, там има един момък странник, много е приятен, много е хубав!

Изпратил той едно момче с нея, то я завело до къщата, където бил странникът. Влязла в къщата, поздравила жената на шейха и запитала:

— Къде е болният, който живее у вас?

— Ето го там, господарке — изглежда ми син на заможни хора, сигурно и богат може да е! — заплакала жената.

Кут ал-Кулуб погледнала в постелята, където лежал Ганим, разгледала го — сякаш бил той, но доста се бил променил, много бил отслабнал и изнемощял. Дала му да пие лекове, дълго стояла при главата му. После се върнала в двореца си. А след това пак тръгнала да търси Ганим. Един ден при нея дошъл шейхът. Той водел майката на Ганим и сестра му Фатна. Въвел ги при нея и рекъл:

— Добродетелна господарке! Днес в нашия град се появиха жена и дъщеря с благородни образи, личи си, че са живели в благополучие, но сега са облечени в груби дрехи, на врата на всяка една виси просешка торба. Доведох ги при тебе да им дадеш приют, да ги поразпиташ — защото не са хора, да ги разпитват нископоставени, пък аз, ако е пожелал Аллах, заради тази добрина ще вляза в рая! Ние обичаме бедните и нещастните, защото искаме да правим добрини! На тези хора може би им са се струпали злини, може да са ограбили богатствата им, да са разрушили дома им!

Двете жени заплакали и заридали. Този плач заставил и Кут ал-Кулуб да заплаче с тях. Накрая майката промълвила:

— Да помолим Аллаха да ни събере, с когото най-силно желаем — със сина ми Ганим бен Аюб!

Кут ал-Кулуб разбрала, че жената е майката на нейния възлюблен, че другата му е сестра.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кут ал-Кулуб им рекла:

— Нека повече не се мъчим!

Тя наредила на шейха да ги отведе в своя дом. На другия ден възседнала мулето си и сама отишла там. Влязла при жена му, тя целунала земята пред нея, благодарила за добрите дела. Там били майката и сестрата на Ганим — жената на пазача вече ги била отвела в хамама, те хвърлили старите си дрехи и сега още повече си личало, че някога били благоденстващи. Кут ал-Кулуб запитала жената как е болният, който е у дома й.

— Както и преди! — отговорила тя.

— Хайде да отидем да го видим! — рекла Кут ал-Кулуб.

Влезли при него, поседнали. А когато Ганим чул да се споменава името на Кут ал-Кулуб, макар че тялото му било изнемощяло и дори костите му гниели, изведнъж душата се върнала в тялото му, той надигнал глава от възглавницата и повикал:

— Ей, Кут ал-Кулуб!

Тя се обърнала към него, познала го и отговорила:

— Да, скъпи!

— Доближи се до мене! — помолил той.

— Нали ти си Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб? — запитала тя.

— Да, аз съм! — отговорил той.

— Хвала на Аллаха, той ме събра с тебе, с майка ти и сестра ти! — и тя му разказала всичко, каквото й се било случило с халифа, после продължила: — Халифът ме дарява на тебе! — много се зарадвал Ганим на това, а тя продължила: — Не излизайте от тук, преди да се върна!

Тя начаса отишла при халифа, целунала земята пред него, разказала му как се е намерил господарят й Ганим бен Аюб ал-Мутим ал-Маслуб с майка си и сестра си.

— Доведете ми Ганим! — викнал халифът.

Тръгнал Джаафар да го викне, но Кут ал-Кулуб вече го била изпреварила и отпреди го била посъветвала:

— Халифът ще прати да те извикат. Пред него трябва да имаш дълбок ум, твърдо сърце и сладки думи и да си облечен с богати дрехи! — дала му много динари и продължила: — Давай повече на халифската свита, преди да влезеш при него!

Ето че Джаафар се появил при него на мулето си. Станал Ганим да го посрещне, целунал земята пред него. Отишли при емира на правоверните. Ганим бил сърцат, с глас прекрасен, красноречив, с жестове изящни! Навел поглед към земята, погледнал към халифа и заредил следните стихове:

Велик владетел, жертвам се за тебе!

        Ти, плът добра, добро ще подариш,

запалваш воли и с роса гасиш ги,

        в потопи и огньове ги топиш!

Не смеят цезари да те нападат,

        да грабят твоите дворци, земи!

Царе в нозете ти богатства слагат

        и дарове от своите страни.

Различни погледи към тебе гледат

        и свеждат се пред силния ти гняв —

те полза имат от това и с трепет

        очакват милост от могъщия ти нрав!

И тесни са полета и пустини

        за воините стройни и напети!

Във шатра върху пръстен на Сатурн ти

        подреждаш в нов ред всичките планети!

Избраник мъдър на света духовен,

        ти този ред навред разпространявай,

неволя, скръб и мъки заличавай

        и справедливост по света раздавай!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че халифът харесал блясъка на словото, ясния израз и сладостта от езика на Ганим бен Аюб и рекъл:

— Разкажи ми историята си, обясни ми истината за себе си!

Поклонил се Ганим и разказал на халифа какво му се било случило. Халифът го наградил, направил го свой приближен и му рекъл:

— Прости вината ми и Аллах ще опрости твоята!

— О, емир на правоверните! — отговорил Ганим. — Робът и всичко онова, което той притежава, принадлежи на господаря му!

Харесали тези думи на халифа и той наредил да му се даде дворец, определил му плата, дал му много неволници, преселил майка му и сестра му при него. Чул, че сестра му Фатна е хубавица, и я сватосал за себе си, а Ганим му казал:

— Тя е твоя наложница, а аз — твой мамелюк!

Халифът му платил откуп сто хиляди динара, викнал кадия и свидетели. Халифът и Ганим се оженили в един и същ ден — халифът за Фатна, а Ганим за Кут ал-Кулуб.

* * *

— Но това не е по-удивително от онова, което се разказва в историята на Омар ал-Нуаман и синовете му Шар Кан и Дау ал-Макан, и чудните неща, които са се случили с тях! — рекла Шахразад.

— А какво им се е случило? — запитал цар Шахриар.

И Шахразад заразказвала:

Разправят, царю честити, че още преди времето, когато халиф на Дамаск бил Абдул Малик бен Маруан, живял цар на име Омар ал-Нуаман. Бил силен и велик, победил всички царе — хосрои и цезари. Вечно на вятър, без топлина, несравним в езда, разгневял ли се — от ноздрите му пламъци излитали, села и градове под петите му падали и като роби под крака му лягали, страни далечни му се подчинявали. Воините му достигнали най-далечни краища, под властта му били Машрик и Магриб, а и страните отвъд тях — Индия, Синд, Китай, Йемен, Хиджаз, етиопците, Судан, Шам, Рум, Диар Бакр, най-големите острови из моретата, най-пълноводните реки на планетата, като Сайхун, Джайхун, Нил и Ефрат. Той пращал свои пратеници до най-далечни краища. Те се връщали и разказвали, че всички народи на волята му се подчинили, че всички юнаци на величието му се покорили, че всички били до безкрайност признателни и благодарни за този ред, за справедливостта безкрайна. Велики му били делата, носели му дарове огромни — данък от всеки върху земята според дължината и ширината.

Цар Омар ал-Нуаман имал четири жени от законни женитби според Корана и Суната, но имал само един син от едната — останалите били безплодни, нито една не била родила дете. Нарекъл го Шар Кан^[36], защото на враговете бели създавал, най-смели мъже побеждавал. Обичал го баща му повече от всичко друго. Обявил го за наследник на царството. Освен това той имал триста и шейсет наложници. Те били от различни племена. Всяка една си имала стая в дворците: той построил дванайсет двореца според броя на месеците в годината и във всеки дворец — по трийсет стаи. Той отделял на всяка наложница по една нощ на година и се явявал при нея повторно след година. Така живял дълго, а по това време синът му Шар Кан се прочул по всички краища. Той радвал баща си с растящата си сила, бушувал, разрушавал, превземал крепости и страни.

Случило се веднъж, че една наложница от висок род забременяла от царя. Той научил за това, зарадвал се и си рекъл: „Пък може потомството ми да бъде все мъжко!“ А Шар Кан, като научил за станалото, се огорчил и му се сторило, че над него виси опасност…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан си казал: „Ето ти и съперник за царството! Ако тази наложница роди мъжко чедо — ще го убия!“

А наложницата била ромейка. Тя била дар от царя на Рум, владетеля на Кайсария^[37], който я бил изпратил заедно с много дарове. Казвала се София. Била най-хубавата, най-красивата наложница в лице, най-стройната по тяло, много умна, с хубост чудна.

Минал определеният срок и дошло време тя да ражда. Царят изпратил при нея опитни слуги, които да знаят да бабуват и на мъжко, и на женско. И Шар Кан все чакал какво дете ще се роди. Когато накрая София родила, бабите видели, че е момиче с лице на месечина, и пръснали новината навсякъде. Дотичал пратеникът при царя и му съобщил. Дотичал и пратеникът на Шар Кан, също му съобщил и той много се зарадвал.

Когато слугите се разотишли, София рекла на бабите:

— Почакайте, струва ми се, че в мене има още нещо!

Охнала, напънала се втори път и Аллах я облекчил. Тя родила и второ дете. Огледали го бабите и видели, че е мъжко чедо с лице като месец, с ясно чело и розови бузи. Зарадвала се наложницата, а заедно с нея — слугите, свитата и всеки, който бил там. Дошла и тази вест при цар Омар ал-Нуаман, той скочил, влязъл при нея, целунал я по главата. Царят наредил да нарекат момчето Дау ал-Макан^[38], а сестра му — Нузхат аз-Заман^[39].

Четири години по веднъж на няколко дни царят питал за София и децата й. После наредил децата да се изучат и възпитат. През цялото това време синът му Шар Кан не знаел, че баща му Омар ал-Нуаман се бил сдобил с мъжко чедо. Скрили от него вестта за Дау ал-Макан.

Един ден цар Омар ал-Нуаман си седял на трона, когато влезли слуги, целунали земята и казали:

— Царю, дойдоха пратеници от владетеля на великия Константинопол. Искат да влязат при тебе и да ти се представят.

Наредил да ги доведат. Те целунали земята пред него и рекли:

— Велики царю, въплъщение на могъщество! При тебе ни е пратил цар Афридун, владетел на Константинополското царство, на земите гръцки и на войниците християнски. Той ти съобщава, че е избухнала голяма война между него и владетеля на Кайсария. Причината е следната: Случило се така, че един арабски владетел при едно свое нападение в някоя си страна открил голямо съкровище от древни времена, от епохата на Искендер^[40]. Между другите неща имало три кръгли зърна от най-скъпо съвсем бяло вещество, подобно на което няма другаде по земята. На всяко зърно с гръцки букви са изписани тайни, съвети и други чудеса. Едно от тези чудеса е, че ако някое от тези зърна се окачи на новородено, то няма да усеща болка, нито студ, нито горещина, докато е на шията му. Арабският цар си присвоил тези неща, научил какви тайни има в тях, и решил да изпрати като дар на цар Афридун трите зърна заедно с други редки вещи и пари. Приготвил два кораба — единия за скъпоценностите, а другия за войниците, които ще пазят даровете. Мислел си, че щом е арабски цар, никой няма да посмее да го нападне. Пък и пътят на корабите с даровете минавал през морето, което принадлежи на Константинополското царство и по бреговете живеят само негови поданици. Пътували, що пътували, приближили страната ни, но точно тогава срещу тях излезли разбойници. Те били войници на владетеля на Кайсария. Задигнали всичко — вещи, пари, храни, а и трите зърна, и избили мъжете. Вестта за това стигна до нашия цар, той изпрати войски срещу тях, но те го победиха. Изпрати войски, по-силни от предишните — победиха и тях. Тогава царят ни се разгневи и се закле да тръгне срещу тях, като сам поведе всичките си войници, и няма да се върне, преди да разруши Кайсария и да превърне тази земя и цялата страна в свое владение. Молбата му към могъщия цар Омар ал-Нуаман е да му помогне със свои войници.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че пратениците от царя на Константинопол донесли на цар Омар ал-Нуаман дар от петдесет наложници от разни краища на страната Рум и петдесет мамелюци в кафтани от брокат, поръбени със злато и сребро, всеки носел на ухото си златна халка с бисер в нея и само този бисер струвал хиляда мискала злато. Царят приел дара, наредил да се окаже почит на пратениците и събрал везирите си да се посъветва с тях какво да прави. Изправил се между тях един везир — велик шейх, който се казвал Дандан, и заговорил:

— Царю, най-добре ще е да приготвиш храбри войници, да поставиш начело им сина си Шар Кан. Мисля, че това ще е най-доброто по две причини. Първата е, че царят на гърците те моли за помощ, изпратил ти е дарове и ти ги прие. Втората е, че тогава враг няма да се осмели да нападне страната ни. Ако войските на гръцкия цар станат по-силни и той победи врага си, от това и ти ще имаш полза.

Царят намерил думите на везира си Дандан за правилни и му казал:

— Точно човек като тебе, който напътства царе, трябва да застане начело на войниците, а синът ми Шар Кан да върви отзад!

Наредил царят да доведат сина му, разказал му какво се е случило, наредил му да си подбере измежду войниците десет хиляди конници, с броня гърдите си закрили, твърди срещу чужди сили. Шар Кан подбрал десет хиляди конници, взел пари, раздал ги на войниците и казал:

— След три дни да сте готови!

След три дни войниците се събрали накрай града. Излязъл Омар ал-Нуаман да се сбогува със сина си. Срещнал се и с везира Дандан, поверил му войниците на сина си. Царят посъветвал сина си да приема напътствията на везира Дандан по всички въпроси. Той приел и заповядал на командирите да се наредят за парад. Били десет хиляди души без слугите. Метнали се те на конете, звъннали барабаните, свирнали тръбите, вдигнали се знамената и се развели над главите. Вървели, що вървели, изнизал се денят, дошла нощта и спрели да пренощуват. Призори пак яхнали конете, потеглили, вървели, що вървели и така — двайсет дни. А пратениците все вървели отпред и показвали пътя. На двайсет и първия ден стигнали до обширна долина, цялата в дървета и треви. Вече се мръквало. Шар Кан наредил да починат там три дни. Слезли войниците от конете, разпънали шатрите.

През това време Шар Кан изостанал на час. Хората се отпуснали, пръснали се, а той охлабил юздите на жребеца си и решил да огледа долината. Поел сам стражата — така го бил посъветвал баща му да прави, щом навлезе в страната Рум, в земята на врага. Наредил на мамелюците и оръженосците да отидат при везира Дандан и останал сам. Яздил, що яздил, минала първата четвърт от нощта. Той се изморил, доспало му се, дори не можел да управлява жребеца, пък и бил свикнал да спи на гърба му. Сънят го надвил. А конят продължил да върви до полунощ, навлязъл в някакви гъсти гори с много дървета и накрая тропнал с копито по земята. Стреснал се Шар Кан и се видял сред дърветата. Луната била вече изгряла и осветявала всичко наоколо. Чудел се Шар Кан накъде да поеме, защото се боял от зверове. Скоро дочул нежни думи, високи гласове и смях, който обърква умовете на мъжете. Слязъл от коня си и тръгнал. Стигнал до река. Там чул женски глас. Тръгнал нататък. Луната осветила пред него поляна — сякаш била късче от рая, наоколо потоци шумолят, птици се веселят, газели надничат, зверове волно подскачат, всяка птица на свой език обяснява на живота премъдрия лик. Както е казано:

Земята прекрасна е в дреха от цвят,

        напръскана щедро с водица студена!

Велики творения създал е Аллах

        и е всяко за нещо предопределено!

Погледнал Шар Кан нататък и видял манастир, посред него в светлината на луната се възвисявала нагоре крепостна кула. Там имало една жена, около нея — десет наложници, обкичени с накити. И всичките — от хубави по-хубави, както са описани в следните стихове:

Изгрява скритата поляна, проблясват капчици роса.

И става светло и красиво и се занизват чудеса;

тук всеки силен сила губи от ласки мамен за насам,

човек без сила се отпуща, досущ е грозд върху лоза.

        Тук го отчайват и убиват чаровни мамещи очи,

        умира мъжка сила жива под бляскащите й лъчи.

Гледал Шар Кан десетте неволници и погледът му все се спирал само върху една сред тях — като лунен кръг при пълнолуние, вежди трептят, коси блестят, ресници дълги, чело високо. И произнесъл:

Сияе тя — самата светлина,

                снагата й смущава и пленява,

по бузата й розичка цъфти

                и всяка чужда хубост затъмнява!

А и челото в утрото блести

                и радости на смъртните раздава!

Шар Кан чул как момата говори на неволниците:

— Хайде да се поборим, преди луната да се е скрила и да се е съмнало!

Всяка от тях пристъпвала да се бори с нея, а тя мигом я събаряла. Така една след друга ги изпосъборила всички. И тогава я заговорила една възрастна неволница, която гледала отстрани:

— Разпътнице, какво се радваш, че си преборила няколко жени! Ето, аз съм стара! Я си покажи силата да пребориш мене! Само се опитай и аз мигом ще ти завра главата между краката!

Неволницата се усмихнала външно, но отвътре била изпълнена с гняв. Тя пристъпила към нея и рекла:

— Господарке Зат ал-Дауахи, за бога и Исуса, ти наистина ли ще се бориш с мене, или се шегуваш?

— Ще се боря! — отговорила старицата.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неволницата рекла:

— Хайде тогава да се борим, щом си толкова силна!

Много се разгневила старицата на тези думи, косата й настръхнала като таралеж. Изправила се момата срещу нея, а тя викнала:

— Кълна се в Исус, но аз, безпътнице, ще се боря с тебе само без дрехи! — тя взела копринена кърпа, смъкнала дрехите от тялото си, затегнала кърпата около кръста си и заприличала на ифрит, попрегърбила се пред неволницата и викнала: — Хайде, направи същото!

Неволницата бавно снела йеменската фута, прегънала я на две, смъкнала шалварите си и под тях се показали два крака от мрамор прозрачно бял, над тях — хълмче трепка от нежен кристал, коремът с гънки пребогат — от анемонии лее аромат, отгоре гръд — две топки сладък нар! Навела се старицата, двете се хванали една друга. Шар Кан вдигнал очи към небето и помолил Аллах неволницата да победи старицата. И тя наистина се вмъкнала под нея, хванала я с лява ръка, с дясната притиснала шията й и я вдигнала на ръце. Старицата успяла да се измъкне, опитвала се да избяга, но паднала по гръб, вдигнала крака нагоре и се мярнала косата, която е между краката, пръднала два пъти — един път изцапала земята, втори път опушила небесата. Неволницата метнала върху нея дреха от тънка коприна, извинила се и продължила:

— Господарке Зат ал-Дауахи, аз исках само да те преборя! Нямам вина за това, което ти се случи, ти сама се изплъзна от ръцете ми! Но, слава богу, здрава си!

Старицата не отговорила, тръгнала си засрамена и изчезнала. Другите неволници лежали победени, само хубавицата стояла изправена. А Шар Кан си казал: „Когато човек печели — има защо! Ако сънят не ме бе надвил, ако конят тук не ме бе довел, нямаше да попадна на това щастливо място!“ Метнал се на жребеца, пришпорил го, той се втурнал като стрела, когато излита от лъка, в ръката с меч, изваден от ножницата, и викнал:

— Аллах е най-велик!

— Изчезвай при твоите, преди да се е съмнало! — викнала неволницата: — Не го ли направиш — ще дойдат монасите и ще те вдигнат на върховете на копията си! Ти с една жена не можеш да се биеш — как ще се биеш с толкова воини!

Тя тръгнала към манастира, а обърканият Шар Кан викнал след нея:

— Господарке, нима ще оставиш с разбито сърце един влюбен нещастен странник? Щом съм стигнал до земята ти, трябва да вкуся сладостта на добротата ти! Как ще се върна, без да съм хапнал от храната ти, след като съм се признал, че съм само слугата ти!

— Само подлецът не желае да бъде благороден! — засмяла се тя. — Качи се на коня си и карай по реката след мене — ще си мой гост!

Зарадвал се Шар Кан, метнал се на жребеца си, подкарал след нея. Стигнали до мост от орехово дърво, прикрепен със стоманени вериги с катинари и ченгели. И ето, зад моста той видял неволниците, които се били боричкали с нея — гледат я и чакат какво ще им каже. Тя заговорила на гръцки на една от тях:

— Иди, хвани юздата на коня му и го доведи в манастира!

Повела го тя, преминали по моста. Той се обърнал към първата неволница:

— О, светлина на хубостта, дължа ти две уважения: едното е, че ме дари с дружбата си, а другото — че ме поведе у дома си. Приемам гостоприемството ти и се поставям под твоя власт и закрила. Ако бъдеш така добра и дойдеш в страната на исляма, ако огледаш там всички лъвове — благородници избрани, щеше да разбереш кой съм!

Разгневила се тя при тези думи и викнала:

— Кълна се в Исус, помислих, че имаш ум и разум, а сега разбрах, че в сърцето ти освен пороци друго няма! Как ще дойда, като знам, че ако се появя пред цар Омар ал-Нуаман, не ще мога да се отърва от него! В неговите дворци няма такава като мене, макар той да е господар на Багдад и Хорасан, макар да има триста и шейсет наложници. И аз ще получа от него онова, което е дал на другите! Какво си мислите — че ще ви позволи да ме докоснете ли? В потвърждение на това — кълна се в Исуса, още щом погледнеш смелите си мюсюлмани, ти ще разбереш, че не си прав! Аз наблюдавам войниците ти от два дни, когато влязоха в нашата страна. От мига, когато влязохте, не видях да сте се държали като благородници, а като тълпи! Колкото до думите ти, че не съм знаела кой си, аз ти оказвам почит не поради твоето величие, а поради моята чест! Това ти го казвам, пък ако ще да си Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман, който е разпънал наблизо своя стан!

„Значи тя точно знае всичко!“ — си помислил Шар Кан и казал:

— Господарке, заклевам те в онзи, комуто е посветена твоята вяра, да ми обясниш някои неща, да ми стане ясно кое е истина и кое е лъжа.

— Кълна се във вярата си! — отговорила тя. — Ако не се бях побояла, да не би да се разчуе, че съм гръцка мома, щях да заложа главата си, да се явя пред тези десет хиляди конници, да убия командира им везир Дандан, да убия и рицаря Шар Кан — и никога нямаше да се срамувам от това! Изучила съм литературата и езика на арабите. Не мисля, че съм кой знае колко смела, но ти видя колко зная и мога, в борбата умение дал ми е богът. Ако тази нощ вместо тебе тук беше самият Шар Кан, който и да му каже: „Накарай тази река да ти се подчини!“ — той нямаше как да го направи! Моля Исус да ми го доведе в този манастир — тогава ще изкормя от него всичко мъжко и ще го оставя в окови да пъшка!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на Шар Кан му се прищяло да каже кой е, но се отказал — спряла го великолепната й красота и блестящата й хубост, тогава пропял следното двустишие:

Ако има едничка вина хубостта вездесъща,

то хиляда блага оправдават и нейната същност!

И тръгнал подир нея, гледал в гърба й, виждал как хълбоците й се поклащат като море от вълни разлюляно, и промълвил следните стихове:

Незнаен посредник прогонва злините

                от нейния образ… И чисти сърцата

я гледат… И пламват във чувствата дните,

                и сякаш среднощ пълна гледа луната.

И даже Балкис — главатарка на всички ифрити,

                пред нея ще рухне тозчас на земята!

Стигнали до порта със сводове от мрамор. Неволницата я отворила, влязла, влязъл и Шар Кан. Тръгнали по дълъг коридор с таван от десет висящи свода, на всеки свод — кристален светилник, който пламтял като слънце. В края на коридора ги посрещнали неволници с красиви свещници в ръце, на главите им — украшения като пеперудени криле, обшити със скъпоценни камъни и метали. Стигнали до манастира. Посред кръглия двор ги посрещнала нова група неволници, със забрадки, обшити със злато. Подът бил покрит с мраморна мозайка, по средата — воден фонтан с двайсет и четири чучура от злато, а водата течала от тях като сребро. А по-нататък — постеля от кралска коприна. Седнал Шар Кан на постелята. Неволницата излязла и не се върнала. Запитал той един слуга къде е, а той отговорил:

— Тя отиде да си легне и ни нареди да те обслужваме!

Поднесли му най-различни странни ястия, той ял, ял и се наситил. Подали му тас и ибрик да си измие ръцете. Замислил се за войниците си, не знаел какво се е случило с тях. Така до сутринта той обмислял дълбоко какво е направил, и произнесъл следните стихове:

Не съм изгубил смелост. За беда

        бях пръв хитрец — а надхитрен останах.

Къде е непознатата врата

        към въздуха — аз пак могъщ да стана,

да спре сърцето да блуждае там

        и пътя прав божествен пак да хване!

Чул силен шум. Погледнал нататък и видял, че пристъпват двайсет наложници, от хубави по-хубави, а сред тях — онази неволница като пълна луна между планети, в царско наметало с копчета от скъпоценни камъни, кръстът й пристегнат, хълбоците — изпъкнали и се полюшват, сякаш книга със страници от кристал в подвързия от сребро, гърдите й — плодове от нар. Шар Кан забравил войниците си и везира си, гледал главата й, покрита с мрежа от бисери и примесени сред тях най-различни скъпоценности. От двете й страни неволниците повдигали шлейфовете си и й се кланяли. Пред блясъка на тази хубост и красота Шар Кан скочил на крака и казал следните стихове:

Как полюляват се бедрата,

                как трепка тази нежна гръд,

как скрива в себе си страстта тя!

                Не мога аз… По този път

                слуги тържествено вървят —

а тя пък сякаш е крилата!

Дълго го разглеждала девицата, докато се убеди, че го е познала, и рекла:

— Ти направи този кът много по-светъл, Шар Кан! Как прекара нощта, о, доблестен воин? Лъжата у царете е порок и срам, особено когато са велики! Ти си Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман — не се отричай от себе си и от рода си, не скривай от мене кой си! Оттук нататък разговаряй само честно с мене — лъжата оставя след себе си ненавист и вражда!

Той вече нямало как да отрича и честно отговорил:

— Да, аз съм Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман. Той на този пост ме назначи! Каквото искаше да направиш, направи го сега!

Тя забила поглед в земята, после весело го погледнала и рекла:

— Успокой се! Ти си мой гост, делили сме хляб и сол, приказвали сме си двама и вражда между нас няма. Ти си под моя закрила и власт и на сигурно място! Кълна се в Исуса, ако някой човек по земята поиска да стигне до тебе, за да те измъчва, той ще направи това само ако ми отнеме душата! Ако исках наистина да те убия, щях да те убия веднага!

Тя пристъпила към трапезата, хапнала от всяко ястие по парче, хапнал след нея и Шар Кан. Яли, що яли, докато се наситят. След като си измили ръцете, тя наредила да донесат две бурета, прибори за пиене от злато, сребро и кристал и виното да бъде от различни цветове и от отбрани видове.

Наляла първо чаша на себе си, отпила от нея преди него, наляла втора чаша, дала му я, а когато той я приел, рекла:

— Ей, мюсюлманино, гледай как се живее най-сладко и най-радостно!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неволницата пиела и наливала на Шар Кан, докато главата му се замаяла от пиене, а той се опивал и от хубостта й.

— Марджана, я донеси да посвирим! — обърнала се тя към една неволница.

Тя излязла и донесла дамаски уд, персийски джанак, татарски най и египетска цитра. Взела наложницата уда, нагласила го, дръпнала струните и запяла със звучен глас, по-нежен от пролетен вятър, по-сладък от жива вода:

Аллах прости — за този поглед ля се кръв,

                очите трепкаха като стрели, без сън…

Любимият смутен изчезна пръв,

                събудих се във свят, пробит от остър звън.

Наздраве! Аз ще бдя с отворени очи —

                това е благото, на влюбени дарено!

В ръцете ти оставям любов и смърт дори!

                Ти мой стопанин си — аз жертва съм пленена!

После сменила мелодията:

Раздялата с горчив е вкус!

        Как да очаквам търпеливо

        кога към теб ще скоча диво?

Раздялата с горчив е вкус…

Така продължили в игри и закачки, докато денят се изнизал и нощта ги покрила с черната си риза. Тя се прибрала в спалнята си. Когато се съмнало, при него дошла една неволница й рекла:

— Господарката ми те кани при себе си!

Неволниците го повели тържествено с дайрета и песни. Стигнали до висока порта от слонова кост с вплетени в нея бисери и скъпоценни камъни. Той се оказал в широка зала. Подът бил покрит с копринени килими. Отворените прозорци гледали към дървета и потоци. В стаята имало изработени от човешка ръка същества, в чиито вътрешности се движели инструменти по такъв начин, че на човек му се струвало, че говорят. Неволницата седяла и ги разглеждала. Щом го съзряла, се изправила, хванала го за ръка, настанила го до себе си. Седнали да си поговорят и тя казала:

— Знаеш ли нещо, което да засяга влюбените и възлюблените?

— Да, знам някои стихове! — отговорил той.

— Нека ги чуя!

И той казал следните стихове:

Не мога към Иззат да скрия любовта!

        Тя отмени каквото обещах,

с най-свети силни клетви пред света!

        Да ги изпълня тъй и не можах!

Да бяхте чули как говори тя,

        пред нея бихте коленичили без страх!

Тя го изслушала и рекла:

— Касир блестял със своето красноречие, блестял със своето слово! Нима може нещо да бъде описано по-добре от начина, по който е описал своята Иззат:

Ако Иззат се съдеше със утрото

        кой по е хубав — тя ще победи!

Щом няма я — изчезва с нея чудото

        на женски бузи — радост и беди!

— Разправят, че Иззат била много хубава! — продължила тя. — А ти, царски сине, ако знаеш нещо от Джамил, кажи го!

— Зная всичко от него! — отговорил Шар Кан и издекламирал следното двустишие на Джамил:

Ти искаш мойта смърт — и нищо друго!

Аз искам само тебе — нищо друго!…

— Добре го каза, царски сине! Но какво ли е искала възлюблената от Джамил с този стих?

— Господарке! — отговорил Шар Кан. — Тя е искала от него същото, което ти искаш от мене, че и нещо отгоре!

Думите му я разсмели. След полунощ неволницата се прибрала в стаята си. Легнал си и Шар Кан. Когато се съмнало, дошли при него неволниците, както обикновено, с дайрета и музика и го повели в друго помещение, по-величествено от първото, в което имало множество изображения на невиждани животни. Смаял се Шар Кан от видяното и казал следните стихове:

О, чудеса! По огърлицата зърната

са бисери, с които се редува злато,

                прозрачни диаманти и слитъци сребро,

                от бузи розов цвят, от хризолит — простор,

жълто от окото, синьо — теменуги,

дори и мургавото от проклетите самуди.

Неволницата се надигнала, поканила Шар Кан да седне до нея и рекла:

— Сине на цар Омар ал-Нуаман, играеш ли добре шах?

— Да! — отговорил той. — Но да не бъде, както е рекъл стихотворецът:

Говоря — а лицето запламтява

        и първа глътка от любов преглъщам…

На шах със черно-бяло ще играем!

        Погрешен ход — ала недей го връща!

Застава цар наперен тук до топа —

        и с две царици партия се губи!

Не гледай ме в очите толкоз строго —

        щом те погледна, чувствам се погубен!

Тя донесла шах и двамата заиграли. А Шар Кан, колкото пъти понечвал да схване хода й, пък току поглеждал към лицето й и местел офицера вместо топа или топа вместо офицера.

— Ако винаги играеш така — ти въобще не можеш да играеш! — засмяла се тя.

— Първата партия не се смята! — отговорил той.

Тя го победила и втори, и трети, че и четвърти път, погледнала го и му рекла:

— Бит си по всички фронтове!

— Господарке, с такава като тебе по-добре е да бъдеш победен!

После тя взела цитрата и изпяла:

Вражда и задоволство — съдбата е двулика!

Свободен или пленник — пак две лица се вплитат!

        Не мога го удари — а трябва! — по лицето!

        Без него — не! О, боже, прости ми греховете!

Така продължил денят, докато се мръкнало. На сутринта пак дошли неволниците, повели го при нея. А тя, щом го зърнала, скокнала, взела уда и пропяла този куплет:

Наближава нашата разлъка

и изгаря ме горчива мъка.

                Побледнява слънцето при залез —

болно е от нашата разлъка…

Изведнъж дочули шум. Обърнали се и видели, че към тях идват мъже, в ръцете им блестели мечове и всички викали на гръцки:

— Ето че ни падна в ръцете този Шар Кан! Ще го погубим!

А Шар Кан се обърнал към неволницата да я упрекне и видял, че лицето й е побледняло. Тя скочила на крака и викнала:

— Кои сте вие?

— Уважаема царице, бисер самотен, знаеш ли кой седи до тебе? — викнал воинът. — Това е Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман, на градове разрушител, на юнаци победител; която крепост той превзема — без милост всичко й отнема! Зат ал-Дауахи съобщи за неговото идване на баща ти цар Хардуб. Тя убеди нашия цар с думите: „Щом плениш ти този страшен тъмнокож — на неговите воини в гърба забиваш нож!“

— А как сте влезли тук без мое разрешение? — креснала тя.

— Господарке, когато се появих пред портата, всички стражи излязоха да ни посрещнат, както е обичаят. Но сега не е време за празни приказки! Царят очаква да му отведем този цар, който е горящото сърце във войските на исляма, а войската му да се върне, откъдето е дошла.

— Не са ти хубави приказките — рекла неволницата. — Излъгала ви е старицата. Кълна се в Исуса, но този при мене не е нито Шар Кан, нито някой от рода му, а мъж, който се предаде на нашата милост, поиска гостоприемство и ние му дадохме. Но дори да е Шар Кан, не ми подхожда на сана да ви го предавам — той се подчини вече на моята власт и е под моя закрила! Не ме срамете пред госта ми, не ме излагайте пред народа!

— Слушай, Абриза! — казал рицарят. — Мога да се върна при царя само ако водя неговия враг!

— Че този човек е сам, а вие сте сто! — възкликнала тя. — Щом искате да се биете с него, излезте един по един — да види царят кой от вас е юнак. Чакай да отида да му кажа какво е станало, и да чуя какво ще отговори!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неволницата се обърнала към Шар Кан и му разказала какво е станало.

— Ако идват един по един — всички ще бъдат избити! Нека излизат десет по десет! — казал той.

Скочил на крака, размахвайки меча и копието си. Рицарят се втурнал срещу него да го удари. Шар Кан го посрещнал като лъв, забил меча в гърдите му и блестящото острие изскочило откъм гърба му. Неволницата се обърнала към рицарите:

— Хайде, отмъстете за господаря си!

Скочил братът на убития, той бил огромен и упорит. Нахвърлил се върху Шар Кан, но той не му дал дъх да си поеме, забил меча в гърдите му и блестящото острие изскочило откъм гърба му.

И така — те изскачали един след друг, Шар Кан си играел с меча си, докато убил петдесет рицари, а неволницата наблюдавала. Бог вселил ужас в сърцата на останалите, те се отдръпнали и като не посмели да изскочат един по един, нападнали го в купом. Той ги посрещнал, смлял ги, взел им умовете, а душите — прибрал ги. Битката свършила и малкото останали се изпокрили из ъглите. Царицата пристъпила към него, притиснала го до гърдите си. Донесла меч от индийска стомана, дарила му го и рекла:

— Кълна се в Исуса, душата си няма да пощадя, но госта си ще защитя и няма да го изоставя, за срам в страната Рум не мога аз да стана! С такива като теб рицарите може да се гордеят, Шар Кан! Щедро те е дарил Аллах!

Той избърсал меча си от кръвта на убитите, неволницата пристъпила усмихната към него, целунала му ръка и снела ризницата от гърба си.

— Господарке, защо си облякла ризница? — запитал той. — Война ли започна с враговете си?

— За да те защитя от тези подлеци! — отговорила тя — Ще ти разкажа историята си. Знаеш вече, че съм дъщеря на Хардуб, царя на Рум, и се казвам Абриза. Старицата на име Зат ал-Дауахи е моя баба, майка на баща ми. Тя му е съобщила за твоето пристигане. Не се съмнявам, че тя крои хитрост, за да погуби точно мене. Ти изби рицарите на баща ми — сега ще се пръсне мълвата, че съм минала на страната на мюсюлманите. Някои мислят, че щом Зат ал-Дауахи е срещу мен, аз ще напусна това място. Битката между мен и баща ми вече избухна, никакви увещания няма да помогнат. Всичко, което се случи, е само заради теб!

Шар Кан загубил ума и дума, отпуснало се сърцето му, той въздъхнал:

— За бога, никой няма да те докосне, докато в тялото ми има душа! Но ще издържиш ли раздялата с баща и близки?

— Да! — отговорила тя.

Заклел я Шар Кан, тя дала обет и рекла:

— Сега сърцето ми е по-спокойно, но остана още едно условие! Ти трябва да се върнеш в страната си заедно с войската си!

— Господарке, баща ми Омар ал-Нуаман ме прати да се бия с баща ти заради някакво богатство, в което имало някакви чудотворни бисерни зърна!

— Успокой се… — отговорила тя. — Аз ще ти разкажа историята на тези зърна, които са причина за враждата между баща ми и царя на Константинопол…

* * *

У нас има празник, наречен празник на манастира. Всяка година на него се събират царе от всички краища на страната и дъщери на големци и търговци. Престояват там седем дни и се разотиват. И аз винаги съм сред тях. Преди седем години избухна враждата и баща ми ми забрани да посещавам този празник.

Така се случи, че тогава се бяха събрали дъщерите на големците от всички страни. Между тях беше и щерката на константинополския цар Афридун.

Тя се казваше София. Празникът продължи шест дни, на седмия всички тръгнаха да се разотиват, а София каза:

— Искам да се върна в Константинопол само по море!

Приготвиха й кораб, тя се натовари в него с цялата си свита. Пътували, що пътували и ето че духнал силен вятър и отклонил кораба. Писано било на пътя им да се изпречи християнски кораб от остров Кафур с петстотин чужденци^[41] с провизии и оръжие. Когато им се мярнали платната на кораба, в който били София и другите моми, те само за час го настигнали, хвърлили канджи, притеглили го, смъкнали платната му и го насочили към острова си. Но не пропътували дълго така. Духнал обратен вятър, пръснал ги на различни страни, хвърлил ги върху един риф и разкъсал платната на кораба им недалеч от нашите брегове. Излязохме и решихме, че са наша плячка, хвърлена ни от морето. Пленихме мъжете и заграбихме всичко, което притежаваха. На кораба имаше петдесет неволници, а между тях била и царската дъщеря София. Предадохме ги на баща ми, без да знаем, че между тях е дъщерята на царя на Константинопол. Баща ми отдели от тях пет, а останалите прибави към придворните си слуги. Между отделените била и царската дъщеря. Тези неволници той изпрати в дар на баща ти Омар ал-Нуаман заедно с платове от сукно, вълна и гръцка коприна. Баща ти прие дара и измежду петте избра за себе си София, дъщерята на цар Афридун.

В началото на тази година нейният баща изпрати до баща ми писмо с думи, които не е прилично да се повтарят. Там той го заплашваше, ругаеше и казваше: „Преди две години вие сте си присвоили кораба ми, който бил пленен от банда крадци чужденци. На него бе и дъщеря ми с около петдесет неволници. Не ми изпратихте човек, който да ми съобщи какво е станало. Аз не посмях тогава да търся истината, защото се боях от срама пред другите царе, че дъщеря ми е била обезчестена. Крих за станалото до тази година, когато всичко ми стана ясно. Писах на онези крадци и ги питах каква е съдбата на дъщеря ми. Те ми отговориха, че не са я извеждали от земите ми. Ако не искаш да ми бъдеш враг и да ме позориш, веднага изпратете дъщеря ми, която е при вас! А ако не обърнете внимание на писмото ми, аз ще ви се отплатя за злините и злочестините!“ Баща ми разбра в какво трудно положение е изпаднал, и се заоплаква, че не е знаел, че между онези неволници е била царската дъщеря София. Нещата се обърнаха и той дълго не можа да изпрати човек при цар Нуаман, за да я поиска от него, особено след като научихме, че неволницата на име София, дъщерята на цар Афридун, преди известно време е родила. Баща ми нямаше как да увърта, и написа писмо до цар Афридун, в което се извини и се закле, че не е знаел, че дъщеря му е била между онези неволници. Изясни му, че я е пратил при цар Омар ал-Нуаман, на когото тя родила деца. Когато писмото стигнало до цар Афридун, той скокнал, разядосал се, разбунтувал се и викнал: „Как може дъщеря ми да бъде държана като пленена неволница, царете да си я прехвърлят един на друг и да спят с нея, без да се женят! Кълна се в Исуса и в правата вяра — трябва да си отмъстя и да измия срама!“

Все мислил каква хитрост да измисли, и накрая измислил. Изпратил пратеници при баща ти Омар ал-Нуаман да му разкажат онова, което ти знаеш от приказките им, за да те изпрати баща ти с войници и да ги доведеш при него — а той да те плени. А трите зърна бяха с дъщеря му София, баща ми ги взе, когато неволниците бяха пленени, после ми ги дари! Те и сега са у мен! Сега иди при войниците си и ги върни, преди да сте влезли дълбоко в земята на гърците. Намъкнете ли се в страната им, пътищата ще ви се видят тесни и няма да се измъкнете до Второ пришествие. Знам, че войската ти сега е там, където си я оставил. Ти си им казал да стоят три дни, това време мина и те не знаят какво да правят!…

* * *

Шар Кан дълбоко се замислил и рекъл:

— Слава на Аллаха, който те превърна в свое оръдие, за да остана жив заедно с хората си! Така ми е трудно да се разделя с тебе — какво ще ти се случи, след като замина!

— Сега върви при войниците си! — казала тя. — Върни ги, а ако пратениците са с тях — запри ги, за да не се разнесе вестта за станалото, преди да сте доближили страната си. След три дни и аз ще се присъединя към вас — не влизайте в Багдад, преди да съм ви настигнала — заедно ще влезем в града!

Оставил я Шар Кан, довели коня му, той се метнал на него и се насочил към моста. Преминал по него и навлязъл сред онези дървета. И ето че насреща му се показали трима рицари. Настръхнал, измъкнал меча си, но когато ги доближил и ги огледал, познал ги. Това бил везирът Дандан с двама емири. Те тутакси се спешили пред него и го поздравили. Везирът Дандан запитал защо го е нямало толкова време. Той му разказал всичко, каквото му се било случило с царица Абриза. Дандан възхвалил всевишния Аллах за тази среща и рекъл:

— Да се махаме от тази страна, защото пратениците, които бяха с нас, заминаха да съобщят на царя си, че сме дошли. Може да избързат и да ни хванат!

Шар Кан наредил на войниците да се връщат. Вървели, що вървели, докато се добрали до края на долината.

През това време пратениците стигнали до своя цар и му съобщили, че Шар Кан е пристигнал, и той приготвил войска да го плени заедно с войниците му… А Шар Кан бил вече далеч с войниците си. Той пътувал цели двайсет и пет дни. Навлезли в страната си и решили, че животът им е в безопасност. Спрели да си починат два дни и продължили към домовете си. Шар Кан си подбрал сто конници и назначил везир Дандан за командир на останалата част от войската. Везирът тръгнал със своята част с един ден напред. Шар Кан със стоте си конници, още не били минали два фарсаха, когато се оказали на тясно място между две планини. Изведнъж чули пред тях тропот. Спрели конете и когато прахът се вдигнал, зад него се оказали сто конници, зловещи и страшни, в железни ризници оковани, които викнали:

— О, Йоханна и Мариам^[42], стигнахме онова, което гонихме! Слизайте от конете, давайте оръжието си и се предайте, за да ви пощадим живота!

Блеснали очите на Шар Кан, зачервили се бузите му и той креснал:

— Християнски кучета! Как смеете да ни нападате, след като сте дошли в страната ни и сте тъпкали земята ни? Мислите ли, че ще се отървете от десниците ни и ще се върнете в страната си! — и викнал на войниците си: — Ето ви тези кучета, колкото сте вие, толкова са и те!

Измъкнал меча си и се втурнал срещу чужденците заедно със стоте си конници, а те ги срещнали със сърца, по-здрави и от скала. Мъже по мъжки гърди ударили, кой е по юнак се надпреварвали, пламнал бой, вдигнал се звън и вой, ужас и страх настъпили, земя с небе се объркали, без думи всички се сражавали, събирали се и се раздалечавали — докато минал денят и тъмно було хвърлила нощта. Разделили се воините, Шар Кан се събрал със своите — само четирима имали малко по-дълбоки рани. А Шар Кан си рекъл: „През живота си толкова бурни битки съм преживял, отбивал съм вълни от мечове, бил съм се със смели мъже, но, за бога, не съм срещал воини, по-твърди в бой, не съм виждал по юнаци от тези“.

— Между тях има един рицар чужденец, той ги води — казали войниците. — Толкова е смел, такива силни удари нанася! Но с всеки от нас, който се би с него, той не си показваше силата, не го убиваше! А само да беше поискал, всичките щеше да ни избие!

Тези думи объркали Шар Кан и той казал:

— Утре ще застанем в редица и ще се бием! Ние сме сто и те са сто — пък ще помолим господаря на небесата да ни дари победа срещу тях!

С тази уговорка си легнали. А когато слънцето излязло над главите, над равнините и долините, за да приветства най-великия от всички предводители Мохамед, Шар Кан се метнал на коня си и със стоте си конници излязъл на бойното поле. Там чужденците вече се били построили за бой. Викнал Шар Кан на другарите си:

— Враговете ни вече са построени — да ги нападнем!

Но викнал глашатай от другата страна:

— Нека днес битката се води човек срещу човек — един от нас, един от вас!

Излязъл напред един конник от хората на Шар Кан, спрял между двете редици и викнал:

— Има ли кой в бой да се покаже — по заслуга аз ще го накажа! Само да не е ленив, уморен и мързелив!

Не бил свършил приказката си и ето че между чужденците излязъл напред въоръжен конник в златна броня, възседнал сив жребец; Двамата се втурнали в бой, заудряли, но чужденецът го бутнал с копието си, съборил го от коня му, взел го в плен и го повел опозорен.

И така излизали един след друг, чужденците пленявали мюсюлманите, а когато минал денят и тъмно було хвърлила нощта, вече двайсет конници от мюсюлманите били пленени. Шар Кан разбрал, че работата започнала да става опасна. Събрал приятелите си и попитал:

— Защо се случи така! Аз утре ще изляза сам на бойното поле и ще поискам да излезе чужденецът, който ги води! Ще го предупредя, като почнем битка. Ако не се подчини — ще го убия, ако се подчини — ще се сдобрим!

Така преспали, докато утрото изгряло и небето просветляло. Излязъл Шар Кан насред полето и видял, че повечето от половината чужденци били наобиколили един конник. Взрял се Шар Кан в него, видял го и чужденецът. Бил облечен в кафтан от син атлаз, лицето му — като месец, кога изгрява, скрито от ризница ситно сплетена, в ръката — меч от индийска стомана, върху черен жребец с бяла звезда на челото като дирхам. Бил млад — съвсем голобрад. Той пришпорил жребеца си и го спрял насред полето, махнал към мюсюлманите и заговорил на правилен арабски език:

— Ей, Шар Кан, син на Омар ал-Нуаман, победител на крепости и страни безброй, излез и удари във бой! Покажи на силен съперник, че си юнак, макар и неверник. Ти си на племето си господар — и аз съм на племето си господар! Който победи от нас — ще постави племето на другия под своя власт!

Излязъл напред Шар Кан, с гняв му се изпълнило сърцето, повел коня срещу чужденеца насред полето. Онзи го нападнал като лъв, сблъскали се кон в кон, гръд в гръд, в бой горещ се втурнали, заудряли, замушкали — сякаш планини се блъскали, сякаш морета пръски пръскали. И така се били от заранта до здрач. Тогава се разделили и всеки се върнал при племето си.

Шар Кан се събрал с приятелите си и им казал:

— Досега такъв рицар не съм срещал! Видях в него нещо, което досега у други воини не съм виждал. Току да вдигне ръка и да нанесе решителен удар — и обръща копието си, удря с тъпата страна.

Щом се съмнало — чужденецът излязъл насреща му. Втурнал се Шар Кан срещу него, започнало сражение. Когато изминал денят и се спуснала нощта, те се разделили и всеки отишъл при племето си.

Събудили се двамата на сутринта, метнали се на конете си и се нахвърлили един срещу друг. Били се до пладне и тогава чужденецът се опитал да изхитрува — пришпорил коня, дръпнал юздата, но животното се спънало и го хвърлило от гърба си. Хвърлил се Шар Кан върху него, посегнал да го промуши, а рицарят викнал:

— Ей, Шар Кан, така ли правят рицарите, като победят една жена?

Шар Кан вперил поглед в него и видял пред себе си царица Абриза. Познал я, изпуснал меча от ръката си, целунал земята пред нея и рекъл:

— Защо направи всичко това?

— Исках да те изпитам на бойното поле! — отговорила тя. — Да видя твоята твърдост в бой. А тези с мене — всичките са неволници, всичките са моми!

— Хвала на Аллаха, че сме живи и здрави и че се срещнахме отново, царице на времената! — усмихнал се Шар Кан.

Викнала царица Абриза към неволниците си и им наредила да се приближат, след като освободят двайсетината пленници. А той наредил на хората си да й окажат почит, те се спешили и целунали земята пред нея. После двестате конници възседнали конете си, денем и нощем яздили и за шест дни стигнали до града. Тогава Шар Кан наредил на царица Абриза и неволниците й да съблекат чуждестранните си одежди и да облекат дрехи на моми от Рум.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан изпратил няколко от приятелите си в Багдад да съобщят на баща му Омар ал-Нуаман, че идва, да му кажат, че царица Абриза, дъщерята на царя на Рум, пристига с него и да изпрати керван да ги посрещне. А самите те слезли на мястото, където били стигнали, и там пренощували. Когато се съмнало, Шар Кан заедно с царица Абриза и свитата им възседнали конете си и скоро се озовали пред града. Ето че дошъл и везир Дандан с хиляда конници да посрещнат царица Абриза и Шар Кан. Те били дошли по нареждане на цар Омар ал-Нуаман, както го бил помолил синът му Шар Кан. Влязъл при баща си, пристъпил да го посрещне, прегърнал го. Синът му разказал какво била споделила с него царица Абриза и какво му се случило с нея.

— Тя избра да дойде с нас! — казал той. — Тя ще живее с нас!

А цар Омар ал-Нуаман възхвалил Абриза и поискал да я види. Тя влязла при него, целунала земята пред него, заговорила му. Учудил се царят на красноречието й, благодарил й за това, което била направила за сина му Шар Кан, и й сторил място до себе си. Тя седнала и открила лицето си. Щом царят я видял, объркало се всичко в главата му. Обявил, че ще бъде една от приближените му, дарил дворец за нея и неволниците й, дал им заплати и я заразпитвал за трите зърна, а тя му отговорила:

— Зърната са с мене, цар на времената!

Отворила един сандък, измъкнала от него кутия, извадила от кутията златно ковчеже, отворила го и взела от него три зърна. Целунала ги и ги подала на царя. Отишла си, но пленила и сърцето му.

Изпратил царят да извикат сина му Шар Кан, дал му едно от трите зърна, а когато той го попитал за останалите две, отговорил:

— Синко, ще даря едното на брат ти Дау ал-Макан, а другото — на сестра ти Нузхат аз-Заман!

Когато Шар Кан чул, че има брат на име Дау ал-Макан — защото той знаел само за сестра си Нузхат аз-Заман, — той се обърнал към баща си Омар ал-Нуаман и запитал:

— Значи освен мене ти имаш още един син, така ли?

— Да, синко, той сега е на шест години! — отговорил бащата.

Мъчно му станало на Шар Кан, но скрил тайната в себе си и казал на баща си:

— Нека всевишният Аллах им даде живот и здраве!

Хвърлил зърното от ръката си и изтърсил праха от дрехите си.

— Виждам, че не си на себе си от тази новина! — казал бащата. — Но ти си господар на царството след мене, аз дадох обет за това! Това зърно е за тебе и то е едно от трите!

Забил Шар Кан поглед в земята, засрамил се, че се сърди на баща си. Надигнал се — не знаел къде да се дене от силния гняв. Излязъл и отишъл в двореца на царица Абриза. Разказал й, че София е родила на баща му две деца, мъжко и женско, и продължил:

— Той им дари двете зърна, а на мене остави едното, но аз не го взех! Едва сега узнах това и ме обхвана гняв! Сега се боя, че той ще те вземе за жена, видях как той желае да се ожени за теб!

— Баща ти няма власт над мен! — рекла тя. — Той не може да ме вземе против волята ми, а ако ме вземе насила — ще посегна на живота си. А пък за трите зърна — не ми бе дошло на ум, че той ще дари с онова, което аз съм му дала, децата си! Мислех, че ще ги остави в хазната си, при богатствата си. Но искам от теб една добрина — подари ми зърното, което ти е дал баща ти, ако си го получиш!

Поприказвали си за това-онова, после тя рекла:

— Ти не се бой, но аз се боя да не би баща ми да чуе, че съм при вас. Тогава той ще се опита да ме вземе. Ще се договорят с цар Афридун, който иска пък да вземе дъщеря си София, и ще дойдат тук с войска!

— Господарке, ако си доволна, че живееш при нас — не мисли за тях! — отговорил Шар Кан. — Ще съберем всички войски по суша и по море и ще ги победим!

* * *

А Омар ал-Нуаман, след като синът му Шар Кан излязъл от него, станал и отишъл при неволницата си София, като носел онези зърна. Щом го зърнала, тя се изправила, довела при него децата си Дау ал-Макан и Нузхат аз-Заман. Той ги целунал, окачил на всяко от тях по едно зърно и казал:

— Слушай, София, защо не ми каза по-рано, че си била дъщеря на Афридун, царя на Константинопол, да ти окажа по-голямо уважение, да издигна сана ти?

— Какво повече да искам от това, което имам, царю! — отговорила тя. — Аллах ми даде от тебе две деца, мъжко и женско!

Тези думи се харесали на цар Омар ал-Нуаман, той оценил остроумието и сладостта на думите й.

* * *

А ето какво станало с увлечението му по царица Абриза.

Желанието да бъде с нея го овладяло изцяло, ден и нощ той започнал да мисли само за нея. Всяка вечер наминавал в стаята й, говорел й мили приказки, а тя не отговаряла на тях и казвала:

— Царю на времената, сега нямам желание да бъда с мъж!

Той разбрал, че тя не иска да го допусне до себе си, а това още повече подсилило страстта му, усилило копнежа и любовта му.

Отишъл в килера си, извадил от там парче омайно биле пречистено — подуши ли го слон, не тази година ще се събуди, а чак следващата, сложил го в джоба си, изчакал да мине малко време след стъмване и влязъл при царица Абриза. Тя му се изправила на крака. Той й разрешил да седне, сам седнал до нея, поискал нещо за пиене, тя сложила трапеза, подредила му съдовете, запалила му свещите, наредила да донесат семки и плодове и всичко нужно. Той започнал да си налива с нея, заговорил й и ето че виното зашумяло в главата на царица Абриза. Когато усетил това, Омар ал-Нуаман извадил омайното биле, скрил го между пръстите си, налял си чаша, отпил, налял втора, пуснал омайното биле, което криел в джоба си, без тя да види, и рекъл:

— Заповядай, пийни си!

Поела царица Абриза чашата, изпила я и след малко билето я повалило и тя паднала по гръб, шалварите се смъкнали от краката й, бризът повдигнал края на ризата й. Царят пристъпил към нея и видял как при главата й свети свещ, при краката й свети свещ и осветяват онова, което й е между бедрата. Объркал се умът му, нашепнал му дяволът зли мисли, той не се сдържал, смъкнал шалварите й до долу, отпуснал се върху нея и й отнел моминството. После станал, отишъл при една от неволниците й на име Марджана и казал:

— Иди при господарката си — имала нещо да ти каже!

Влязла неволницата при господарката си и видяла, че нозете й са разкървавени, а тя самата била паднала по гръб. Взела една кърпа и я избърсала. Кихнала царица Абриза и повърнала билето, то изхвръкнало от стомаха й като топка.

— Кажи ми какво ми се е случило? — попитала тя.

Неволницата й разказала как я била намерила. Тогава тя разбрала, че царят я е насилил, като е използвал хитрост. Огромна мъка изпълнила душата й, тя покрила лицето си и рекла на неволниците си:

— Спирайте всеки, който иска да влезе при мене, казвайте му, че съм болна — нека първом да видя какво бог е направил с мене!

Дошла при цар Омар ал-Нуаман вестта, че царица Абриза е болна. Изпращал й той напитки, изпращал й лекарства, но тя останала скрита от чужди погледи в течение на няколко месеца. През това време огънят у царя изстинал и той се отказал от нея, макар преди да я желаел много. Минали месеци и се забелязало, че тя носи дете, коремът й се издул и тя рекла на неволницата си Марджана:

— Не хората ме обидиха, а сама съм си виновна пред баща ми, майка ми и царството ми! Не искам да живея, отслабна ми силата! Преди можех да се метна на коня си и да го подкарам, сега дори не мога да го възседна! А когато родя, ще ме е срам пред неволниците! Всички в двореца знаят кой ми отне моминството. Искам да се измъкна тайно! Никой не бива да знае освен тебе! Ще отида при татко и мама. Кръв при своя кръв отива — а бог да прави с мене каквото си иска!

— Както наредиш, царице! — отговорила неволницата.

Изчакали няколко дни, докато царят тръгне на лов, а Шар Кан — към своите крепости, където бил решил да поживее известно време. Абриза извикала неволницата си и й рекла:

— Ще ми се да тръгна тази нощ. Усещам, че ми наближава срокът за раждането — още четири-пет дни да остана, няма да мога да потегля! Това ми било писано — да не успея да стигна! Намери един мъж да тръгне с нас. Аз нямам сили да нося оръжие!

— За бога, господарке! — отговорила Марджана. — Аз познавам само един роб — на име Гадбан^[43]. Той е смел страж. Ще му кажа за какво става дума, пари ще му обещая и ще му кажа: „Ако тръгнеш с нас, ще се оженя за тебе, когато пожелаеш!“

— Доведи го да поговоря с него! — казала царицата.

Отишла Марджана при войника и казала:

— Ей, Гадбан, Аллах ще ти даде щастие, ако приемеш онова, което ти каже господарката ми!

Тя го повела при господарката си. А тя, щом го зърнала, отщяло й се да го вижда повече, но си рекла: „Щом имаш нужда — подчинявай се на правилата!“ Понечила да му заговори направо, но страхът променил думите й и тя рекла:

— Ей, Гадбан, ще ни помогнеш ли да надвием вероломството на времето? Ако ти разкрия какво ми е — ще пазиш ли тайната ми?

Погледнал я робът, видял колко е хубава, трепнало сърцето му, той начаса я пожелал и рекъл:

— Господарке, каквото и да ми наредиш — няма да престъпя волята ти!

— Искам да ме изведеш с неволницата ми, да впрегнеш две камили и три кобили от царската конюшня, да сложиш на всяка камила торба с пари и неща за ядене и да потеглим към страната ми. Тръгнеш ли с нас — ще те оженим за онази неволница, която си избереш, пък ако пожелаеш да се върнеш в страната си — ще ти дадем каквото пожелаеш, и с доста пари ще се прибереш!

— Господарке, аз ще ви наглеждам с четири очи, ще тръгна с вас, и коне ще ви намеря! — рекъл зарадваният Гадбан.

Той си мислел: „Ще взема от тях каквото искам, пък ако откажат да ми го дадат — ще ги убия и ще им взема всичките пари!“ Притаил тези мисли в душата си, излязъл и се върнал с две камили и три кобили. Пътували, що пътували, наближили някаква планина. Още един ден оставало, докато стигнат до земите на Абриза, но дошло времето да ражда. Тя вече не можела да се удържа върху кобилата и рекла на Гадбан:

— Нека сляза, че ми дойде времето да раждам! — и се обърнала към Марджана: — Слез и ти, ела при мене и ми помогни.

Още не била слязла и от силната болка царица Абриза изгубила съзнание. Пък дяволът се намърдал в главата на Гадбан, той размахал меча си пред лицето й и викнал:

— Прощавай, господарке, ама ми се ще да свършим двамата с тебе една работа!

Тя се извърнала от него и си рекла:

— Не бях доволна от доблестните царе — сега остана черните роби да се гаврят с мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царица Абриза наругала роба Гадбан:

— Горко ти — какви приказки приказваш! Почакай все пак да родя детето, да се оправя, да се отърва! Пък после, ако можеш — прави с мене каквото искаш! Ако не забравиш срамните си приказки, ще посегна на себе си и ще се отърва от всичко това!

И произнесла следните стихове:

Ей, Гадбан! Не ме закачай! Стигат

        на времето капаните проклети!

Нахалниците като теб изчезват,

        а който оживее пък — проклет е!

Бог пази моя свян — и ще го пази, —

        безсилни наглеците са пред него!

Със силата на мощното ми племе

        да взема можех всеки рицар снажен!

Да отсечеш нозете и ръцете —

        развратница пак няма да ме вземеш!

Свободни, благородни — цяло племе

        пак ще ме искат! Не ти, мръсен плевел!

* * *

Страшно се разгневил Гадбан, зачервили се очите му, потъмняло лицето му, издули се ноздрите му, посинели устните му, станал още по-отвратителен и произнесъл следните стихове:

Не ми обръщай строен гръб, Абриза!

        Ще си умра без любовта ти чудна.

От строгостта ти кръв сърцето бризва,

        слабея, мисли се объркват лудо,

пленява ме гласът ти — зла магия,

        умът отстъпва, а расте страстта!

На вси войници събери страстта ти —

        от моята по-слаба ще е тя!

Разплакала се Абриза и викнала:

— Горко ти, Гадбан! Ти, син на греха, възпитан в разпътство, нима си мислиш, че всички хора са равни!

Злият роб се разгневил още повече, нахвърлил се върху нея с меча си и я убил. После се метнал на коня й, грабнал парите и избягал в планината. Царица Абриза останала да лежи просната на земята. Детето, което родила в този миг, било мъжко. Марджана крещяла на висок глас:

— Ах, каква мъка! Как можа един черен роб да убие господарката ми! Та той не струваше нищо пред нейното юначество!

И докато тя плачела така, вдигнала се пушилка до небесата, а когато въздухът се избистрил, зад нея се показали многочислените воини — те били от войската на Хардуб, царя на Рум, бащата на царица Абриза…

* * *

А ето защо пък се появили те. Като чул, че дъщеря му заедно с неволниците си е избягала в Багдад и че е при цар Омар ал-Нуаман, той стегнал войската си и тръгнал, като разпитвал пътниците дали са я видели при цар Омар ал-Нуаман. Тази войска се намирала недалеко от тримата — дъщеря му, неволницата Марджана и роба Гадбан. Той бил тръгнал към тях да ги запита за същото, но робът се изплашил за живота си и избягал. Бащата я видял просната на земята, а неволницата й плачела над нея. Марджана видяла господаря си и го познала, заплакала и занареждала още по-силно. Когато дошъл на себе си, царят я разпитал какво се е случило, и тя му разказала историята. Причерняло пред очите му, разплакал се той отново, а после наредил да донесат носилка, натоварил дъщеря си на нея и потеглил към Кайсария. Оставил я в двореца.

Влязъл цар Хардуб при майка си Зат ал-Дауахи и казал:

— Защо така направиха мюсюлманите с дъщеря ми? Цар Омар ал-Нуаман отнел с подлост моминството й, а после я оставил на един от черните си роби да я убие. Кълна се в Исуса, трябва да отмъстя за дъщеря си, за да измия срама от челото си!

— Дъщеря ти е убита само от Марджана — тя я мразеше от цяла душа! — отговорила Зат ал-Дауахи. — Кълна се в Исуса, аз ще отида и ще остана при цар Нуаман дотогава, докато убия и него, и децата му! Изпълнявай заповедите ми за всичко, което ти кажа, и ти ще постигнеш целта си! Доведи ми няколко неволници — моми непипнати, и няколко мъдреци ненадминати! Дай им дарове богати и им нареди да изучат неволниците на мъдрост и държание, да умеят да разговарят с царе, да ги забавляват и да им четат стихове, нека усвоят всички мъдрости и съвети! Но тези мъдреци трябва да бъдат мюсюлмани, за да ги научат как живеят арабите, как живеят халифите им, да знаят всичко за предшествениците на ислямските царе! Дори за това да са нужни десет години, целият ти живот да отиде — търпи! В една пословица е казано: „Дори да разпалиш домашно огнище чак след четирийсет години — пак не е късно!“ Ако тези неволници се изучат, ние ще се доберем при врага ни, когато си поискаме — на него момите са му слабото място!

Царят изпратил пратеници към четирите краища на страната си да му доведат мъдреци измежду мюсюлманските му поданици. Довели и неволниците и цар Хардуб разпоредил на мъдреците и учените да ги изучат на мъдрост и добро държание.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато цар Омар ал-Нуаман се върнал от лов, влязъл в двореца си и потърсил царица Абриза. Не я намерил и викнал:

— Как може една наложница да излезе от двореца и никой да не знае!

А ето че и синът му Шар Кан се върнал от път. Казал му бащата за станалото. Затъжил се и Шар Кан.

А царят започнал всеки ден да навестява двете си дечица. Довел учени и мъдреци, дал им заплата, за да ги учат на науки. Щом Шар Кан забелязал това, много се разгневил, започнал да проявява ревност към брата си, и то така, че всичко си личало на лицето му. Един ден баща му го запитал:

— Като те гледам — все по-слаб ставаш тялом, все по-блед в лицето…

— Татко! — казал Шар Кан. — Колкото пъти те видя да наминаваш към брат ми и сестра ми и да им правиш добрини, толкова повече ме обзема ревност! Боя се тя да не порасне дотолкова, че да посегна на тях, а ти после да убиеш мене! Много искам да ми направиш едно добро дело — дай ми една крепост, за да живея в нея до края на дните си. Нали в една пословица е казано: „Най-добре е, когато обичният е далече — по-добре е окото да не вижда, за да не страда сърцето!“

Той навел глава към земята, а цар Омар ал-Нуаман се замислил и рекъл:

— Синко, ще изпълня каквото желаеш! Нямам по-голяма крепост в царството ми от Дамаск — нека бъде твоя!

* * *

След като синът му Шар Кан заминал, явили се пред цар Омар ал-Нуаман мъдреците и рекли:

— Владетелю, децата ти изучиха премъдростите и добрите нрави!

Това много зарадвало царя и той наредил да ги наградят богато. Забелязал, че Дау ал-Макан бил пораснал, разхубавил се и яздел коне. Бил вече четиринайсетгодишен, занимавал се с благочестиви дела, молел се, обичал бедните, стремял се към науките и Корана, всички хора в града, мъже и жени, го обичали. Веднъж в Багдад засъбирали махмал от цял Ирак, за да тръгне на хаджилък и при гроба на пророка, Аллах да го възслави! Когато Дау ал-Макан видял кервана с махмала, пожелал също да стане хаджия.

— Потърпи до следващата година, тогава ще те взема със себе си! — забранил му бащата.

Синът отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:

— Умирам от желание да отида на хаджилък в свещения дом на Аллаха. Помолих баща ми да ми разреши, а той ми забрани. Ще взема малко пари тайно да отида, без баща ми да знае!

— Вземи ме със себе си! — рекла сестрата. — Не ми отказвай да посетя пророка, Аллах да го благослови!

— Мръкне ли се, излез от тук, но никой да не разбере! — казал той.

Към полунощ Нузхат аз-Заман станала, взела малко пари, облякла мъжки дрехи. Излязла от двореца и намерила брат си, който вече бил приготвил камилата. Възседнали я и през нощта се смесили с хаджиите. Вървели, що вървели, писано им било от Аллах да стигнат живи и здрави до всеуважаваната Мека, изкачили се на Арафат и извършили нужните обреди на хаджилъка. После отишли при пророка^[44], а когато хаджиите пожелали вече да се връщат в страната си, Дау ал-Макан казал на сестра си:

— Сестро, искам да посетя и Свещения дом, града на възлюбления от бога Ибрахим, нека бъде честит!

— Аз също! — отговорила тя.

Наели коне от някакви свещеници, приготвили си нещата и потеглили с кервана. Но ето че Дау ал-Макан се разболял. Стигнали Свещения дом. Спрели в някакъв хан, наели стая и останали там. А болестта ставала все по-лоша, тя съборила Дау ал-Макан и той започнал да губи съзнание. Разтревожила се Нузхат аз-Заман и рекла:

— „Няма сила и воля освен у Аллаха — и това е писано от Аллаха!“

Тя останала при брат си, а той слабеел от ден на ден. Тя харчела пари и за него, и за себе си, докато един ден изхарчила всичките пари. Изпратила момчето от хана с някаква своя дреха да я продаде, продало я то и тя пак изхарчила парите по брат си. После продала още нещо — и така, докато не останало нищо за продан. Сама останала в прокъсана като решетка дреха и заплакала.

— Сестро! — казал братът. — Усещам, че ми става по-добре, започвам да си мисля за парче печено месце.

— Не мога да прося! — отговорила тя. — Но утре ще вляза в дома на някой от първенците, ще поработя нещо за пари — за тебе и за мене. Не ми е леко да те оставям в това положение, но трябва, ща не ща, да търся прехрана!

Покрила главата си с парче от абата на камиларя — стопанинът й я бил забравил у тях, целунала главата на брат си, завила го и излязла, без да знае къде ще отиде. А брат й чакал, чакал, докато дошло време за вечеря. Тя не дошла. Пак зачакал, съмнало се — тя не се върнала. Минали два дни. Разбрал той, че повече не може да продължава така, сърцето му се мъчело по нея, гладът ставал все по-силен. Измъкнал се от леглото, повикал момчето от хана и му казал:

— Отнеси ме на пазара!

Слугата го отнесъл и го оставил насред пазара. Събрали се хората от Ал-Кудс, зажалили го. Той им направил знак, че проси нещо за ядене. Търговци събрали няколко дирхама, нахранили го, сложили го да полегне в един дюкян, постлали му парче рогозка, сложили до главата му ибрик. Мръкнало се, хората се разотишли. В полунощ той усетил, че все повече слабее, не му се ядяло, не му се пиело, загубил съзнание. На сутринта хората из пазара събрали от търговците трийсет дирхама, наели една камила и рекли на камиларя:

— Натовари този човек, закарай го до Дамаск и го остави в лечебницата — пък може там да го излекуват!

— Дадено! — отговорил камиларят, но в душата си рекъл: „Какво толкова ще мъкна този болен човек — та той почти е умрял!“

Излязъл с него донякъде, скрил се в нощта, хвърлил го върху сметището на огняря край хамама и си продължил пътя. Когато се съмнало, огнярят станал да запали огнището в хамама, където работел, и го открил проснат по гръб. Вгледал се в лицето му — съвсем голобрад, но пък толкова хубав! Мъчно му станало за него, разбрал, че е болен, че е странник, и си казал: „Едва не сторих грях към това момче! Пророкът, Аллах да го благослови, ни съветва да уважаваме странника, особено когато е болен!“ Понесъл го, домъкнал го у дома си и наредил на жена си да го гледа и да му постели килим. Постлала му тя и възглавница под главата му сложила, стоплила вода, измила му лицето, ръцете и нозете. Огнярят донесъл розова вода и захар, поръсил го, налял му сироп, облякъл го в чиста риза и долни дрехи.

И ето че Дау ал-Макан вдъхнал здрав въздух и започнал да върви към оправяне, дори се опрял на възглавницата. Зарадвал се огнярят и рекъл:

— Хвала на Аллаха, той излекува това момче! Боже, дай здраве на това момче от моята ръка!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че огнярят влязъл веднъж при Дау ал-Макан, видял, че се е надигнал, разбрал, че оздравява, и рекъл:

— Как си сега, синко?

— Добре! — отговорил Дау ал-Макан.

Огнярят възхвалил Аллаха и му благодарил. После отишъл на пазара, купил десет кокошки, дал ги на жена си и й заръчал:

— Коли всеки ден по две — една сутрин и една вечер!

Тя заклала една кокошка, сварила я, поднесла му я, нахранила го с месото, напоила го с бульона. Вечерта му сварила втора кокошка, почистила му месото от костите и го поканила:

— Яж, синко!

Докато той се хранел, ето го и мъжа й. Видял, че хапва, седнал до главата му и запитал:

— Как си сега, синко?

— Хвала на Аллаха, оздравявам! — отговорил Дау ал-Макан. — Нека заради мен Аллах да те дари с добро!

Този огняр работел в хамама за пет дирхама на ден. Всеки ден за цял един дирхам той купувал захар, розова вода или нещо за пиене. За още един дирхам купувал кокошки. И така — цял месец. Заличили се следите от болестта. Огнярят с жена му се зарадвали, че Дау ал-Макан е оздравял.

— Ти си онзи, който ми бе пратен от Аллаха — чрез твоите ръце да ми се върне здравето! — рекъл Дау ал-Макан.

— Не говори така! — казал огнярят. — Но ми кажи защо си попаднал в този град? По лицето ти си личи, че си заможен човек!

— Ти първо ми кажи как ме намери! После аз ще ти разкажа историята си! — казал Дау ал-Макан.

— Намерих те захвърлен върху една купчина на бунището призори, когато отивах на работа, и те прибрах вкъщи. Това е!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Дау ал-Макан рекъл:

— Братко, ти си направил добрина не на близък човек, а на непознат и затова ще береш богати плодове! Сега в коя страна се намирам?

— Ти си в Ал-Кудс! — отговорил огнярят.

Дау ал-Макан си спомнил, че се бил разделил със сестра си. Заразказвал на огняря за патилата си, за историята си и заридал:

Политнал съм без свяст, безсилен, немощен на небето,

но пак възкръснах и показах, че пак съм жив, но ето —

        от мен остана отделена завинаги душата —

        всеопрощаваща, по-светла дори от светлината!

Дали ще мога аз отново със поглед да я видя,

за да полепне мойта обич към образа й свиден!

        Търпение ли? Уж го имам, а то не съществува!

        Аз неумея да търпя, това ми скъпо струва!

— Колко дни път има от тук до Дамаск? — запитал Дау ал-Макан.

— Шест!

— Ще можеш ли да ме отведеш там?

— Господарю, щом искаш да отидеш в Дамаск, ще дойда с тебе! Ако жена ми поиска — нека и тя да дойде! — после се обърнал към жена си: — Ще дойдеш ли с мене в Шам-Дамаск, за да заживеем там, или искаш да отведа господаря и после да се върна при тебе!

— Аз ще тръгна с вас! — отговорила жената.

— Хвала на Аллаха, че се съгласи! — възкликнал огнярят.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че огнярят продал всичко, що имал, наел едно магаре, качил Дау ал-Макан на него и тръгнали. Вървели, що вървели, стигнали Дамаск. Било привечер. Отишъл огнярят и купил нещо за ядене. Така живели пет дни.

Но ето че жената на огняря неочаквано се разболяла и се преселила в лоното на Аллаха. Много се натъжил Дау ал-Макан — бил свикнал с нея, нали тя се грижела толкова за него. Затъжил се и огнярят, а Дау ал-Макан, като видял мъката му, казал:

— Не тъгувай, всички ще минем през тези порти!

А огнярят се обърнал към Дау ал-Макан с думите:

— Аллах да те обсипе с добрини, синко! Всевишният Аллах благоволява към нас дори когато застава на пътя ни. Хайде да поизлезем заедно, да се поразходим из Дамаск, пък да се отпуснат душите ни.

Той хванал Дау ал-Макан за ръка и тръгнали. Стигнали до конюшните на дамаския валия и видели там камили, натоварени със сандъци, килими, платове от сукно, конски подпруги, скъпоценности, роби, мамелюци, шум, хора да бродят насам-натам.

— Я да видим за кого са тези мамелюци, стоки и платове? — запитал Дау ал-Макан един слуга, а водачът на кервана му отговорил:

— Това е дар от емира на Дамаск, той иска да го изпрати при цар Омар ал-Нуаман заедно с данъка върху земята от Дамаск!

Очите на Дау ал-Макан се напълнили със сълзи и той възкликнал:

Тях няма ги вече пред тъжния поглед —

        оставиха само в душата тъга.

Прекрасният образ изчезна безследно,

        любов не подслажда живота сега!

А отсъди ли Бог да се видим отново —

ще лумне пак обич, ще текне пак слово!

— Синко, ние не вярвахме, че ще се излекуваш! — заговорил огнярят. — Успокой се, не плачи, защото се боя да не би болестта ти да се върне!

Така той продължавал да го ласкае, а Дау ал-Макан все въздишал и плачел. И произнесъл следните стихове:

Граби от живота, защото си пътник!

        Смъртта ще те стигне, веднъж щом роден си!

Добрини и злини — те лъжа са и скърби,

        че чака те черна покривка без песни!

Светът ни е дом овехтял и разпукан —

той чака деня си, когато ще рухне!…

И пак заплакал, пак заридал заради живота си по чужди земи. Щом слънцето се вдигнало, огнярят казал:

— Май си спомни за твоята страна!

— Да! — отговорил Дау ал-Макан. — Довиждане, аз ще тръгна с тези хора и полека-лека ще вървя с тях, докато стигна страната си!

— Аз ще дойда с теб! — казал огнярят. — Направих веднъж добро дело — искам да го свърша докрай!

Зарадвал се Дау ал-Макан, че огнярят ще тръгне с него. А той веднага излязъл, купил едно магаре и всичко нужно за из път и казал:

— Качвай се на магарето и да тръгваме! Щом се умориш да яздиш — слез и повърви!

— Аллах да те възнагради! — казал Дау ал-Макан. — Нека той ми помогне да те възмездя! Ти ми направи такива добрини, каквито човек на брат си не прави!

Изчакали, докато се стъмнило, натоварили си вещите на магарето и потеглили…

* * *

Ето това се случило с Дау ал-Макан. А ето какво се случило със сестра му Нузхат аз-Заман.

Тогава тя увила лицето си в парчето аба, оставила брат си Дау ал-Макан в хана и излязла по улиците на Ал-Кудс. Била готова да се хване някъде на работа, за да купи на брат си желаното парче печено месо. Заплакала на пътя, не знаела накъде да тръгне, молела всевишния Аллах да разпръсне тези нещастия и произнесла следните стихове:

Светът е мрачен… Мъка донесе болестта

и породи в душата безумни скърби тя.

        Страдание по тебе в гръдта ми се засели

        и мъката не вижда желаните предели.

Тъгата ме тревожи, а мъката гори ме,

сълза пътека прави по честното ми име!

        Аз хитрости не зная — скръбта да задуша

        и мъката в сърцето с какво да утеша.

Гори в душата огън, прогаря люта рана,

тя скръбна е и белег навеки ще остане!

        Не го желаех никак — а то дойде при мене!

        Търпях го като буква в перото притаена.

Заклех се в обич — ето тревогата ме стресва,

че клетва без упорство — прогонена е клетва!

        О, нощ, да видят всички сърцето как погива!

        Аз от Аллах родих се и при Аллах отивам!

Тръгнала Нузхат аз-Заман, оглеждала се насам-натам и ето — насреща й някакъв странстващ шейх от бедуините с петима приятели араби^[45]. Той зърнал Нузхат аз-Заман, забелязал хубостта й и си рекъл: „Тази май е хубавица, но е много бедна! Не е важно дали е от този град, или е чужденка — аз трябва да я имам!“ Проследил я, застанал на пътя й и я запитал:

— Ей, момиче, ти свободна ли си, или си робиня?

Тя се обърнала към него и рекла:

— Заклевам те в живота ти, не ми носи нови мъки!

— Аз имам шест момичета — заговорил той, — петте умряха, едната, най-малката ми, остана! Та затова дойдох да те питам — искам да те взема, да те отведа при нея да разсееш и мъката й по сестрите й! Пък ако си нямаш близки — ще те приема като нейна сестра!

„Пък може да намеря сигурен покрив при този шейх!“, рекла си тя, навела засрамено глава и казала:

— Чичо, аз съм момиче чужденка! Имам болен брат. Ще дойда да работя в къщата ти, но при условие че ще прекарвам при тебе деня, а вечерта ще се прибирам при брат си! Аз имах висок сан, но сега съм жалка и унизена!

„Спечелих каквото търсех!“, помислил си бедуинът и рекъл на глас:

— Искам само да се грижиш за дъщеря ми през деня — пък през нощта оставай при брат си! Пък ако искаш — пренеси и него в нашия дом!

Така я увещавал, докато тя се съгласила да работи при него. Той тръгнал отпред, тя го последвала. А той я повел към хората си, които вече били приготвили камилите, натоварили ги с багажа, окачили храната и водата. Този бедуин бил разбойник, готов и приятел да предаде, хитър и коварен, нито дъщеря имал, нито син. Думите му били капан, предопределен от самия Аллах. През целия път, докато излизали от Ал-Кудс, той говорел и говорел, а когато се събрал с другарите си, се метнал на камилата, наместил Нузхат аз-Заман зад себе си и потеглили. Пътували цяла нощ. Разбрала Нузхат аз-Заман, че хитрият бедуин я бил излъгал, заплакала и се завайкала. Когато се зазорило и слезли от камилата, бедуинът пристъпил към нея и викнал:

— Ей, гражданко, какво си се разревала? За бога, ако не престанеш, така ще те ударя, че ще пукнеш, градска уличница такава!

При тези думи Нузхат аз-Заман намразила живота и й се приискало да умре. Обърнала се към него и рекла:

— Шейх на злото, изчадие адово! Как така — аз просех помощ, а ти ме измами!

— Ей, градска уличнице, ти значи имаш език, той смее да ми възразява, така ли? — ударил я с камшик и креснал: — Ако не млъкнеш, ще те пребия!

Млъкнала Нузхат аз-Заман, но си спомнила за брат си и тайно си поплакала. На другия ден се обърнала пак към бедуина:

— Какво възнамеряваш да правиш с мен, след като с хитрост ме доведе до тази пустинна планина?

Ожесточило се сърцето на бедуина от въпроса, той измъкнал камшика и така го стоварил върху гърба й, че тя рухнала в краката му.

— Кълна се във всички идоли^[46] — ругаел той, — ако те чуя още веднъж да плачеш, ще ти откъсна езика и ще го натъпча в дупката между краката ти, градска уличница такава!

Тя не отговорила, приклекнала, свила глава между раменете, сълзи потекли по бузите й и тя заредила следните стихове:

Отстъпва времето или настъпва —

        то винаги във всичко съществува.

В света човешки всичко има край, но

        във всеки край пак вечността битува!

Неправди, мъки — колко ги понасям —

        не ми спести животът ни една!

Аллах отне ми силата, останах

        най-унизената в света жена!

Умря надежда, цел, мечта и радост

        и всичко се разцепи на трески!

Минаващи по пътя, погледнете

        как ви изкъпват моите сълзи!

Бедуинът изслушал стиховете й, дал й комат ечемичен хляб и рекъл:

— Не обичам някой да ми противоречи, когато съм ядосан! Ще те продам на човек, добър като мене, който да ти прави толкова добрини, колкото и аз!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато нощта преполовила, тя хапнала от ечемичния хляб. Вървели, що вървели три дни цели, докато влезли в град Дамаск, спрели в Султанския хан до Царската порта. Мъката и тежестта от пътуването се запечатали върху лицето на Нузхат аз-Заман и тя заплакала. Дошъл бедуинът и викнал:

— Ей, гражданко, кълна се във всички идоли — ако продължаваш да ревеш, ще те продам на някой евреин!

Вкарал я в някаква стая, тръгнал по пазара и минал край търговците на неволници.

— Имам една неволница! — заговорил той. — Брат й е болен. Изпратих го при роднините ми в Ал-Кудс да го лекуват, докато се изправи. Искам онзи, който я купи, да я уверява, че болният й брат е при моите в Ал-Кудс и цената й е нужна за лекуването му!

— Колко е годишна? — запитал един от търговците.

— Пълнолетна е, умна, възпитана, хубава и красива! Но откакто брат й е в Ал-Кудс, сърцето я боли, хубостта й се измени, отслабна тялом…

Търговецът тръгнал с бедуина и рекъл:

— Слушай, шейх на арабите^[47] — идвам с тебе, за да купя неволницата, която толкова възхваляваш и описваш ума й, възпитанието й и хубостта! Ще ти платя цената й, при условие че, ако я харесат, когато я препродавам — ще ти платя в брой, а ако не я харесат — ще ти я върна!

— Ако щеш на султана я препродавай, на него я показвай и каквито си щеш условия поставяй! Заведи я при цар Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман, владетеля на Багдад и Хорасан — може пък тя да му замае главата и той ще ти даде цената с много по-голяма печалба!

— И аз имам нужда от Шар Кан! — казал търговецът. — Искам да ми напише писмо до баща си цар Омар ал-Нуаман с препоръки. Ако той приеме неволницата от мене — ще ти платя цената й!

Двамата отишли в стаята, където била Нузхат аз-Заман. Бедуинът застанал на прага и викнал:

— Ей, Нахия^[48]! — защото я наричал така.

Тя се разплакала, не му отговорила. Бедуинът се обърнал към търговеца:

— Ей я там седнала, виж я, поговори й, ама нежно, нали знаеш, както само араби могат да говорят!

— Ако тя е такава, както ми я описа — аз ще взема от султана каквото поискам! — казал търговецът и се обърнал към момата: — Мир на теб, девойко, как си?

Тя се обърнала към него и си помислила: „Така ми е било писано!“ Разгледала го, а той бил човек достолепен и добролик и си рекла: „Май е дошъл да ме купува! Ако откажа — ще остана при този проклет злодей и той ще ме пребие от бой! А този човек има добро лице, сигурно ще бъде поне малко по-добър от този груб бедуин!“ Вдигнала глава и нежно му отговорила:

— И на тебе мир, благоденствие и благоволение от Аллаха, господине. Така е наредил да отговаряме пророкът, Аллах да го възслави и благослови! А щом ме питаш как съм, щом искаш и това да знаеш, ще ти отговоря — пожелавам така да са само враговете ти!

Щом търговецът чул как се леят думите й, умът му се замаял от радост. Обърнал се към бедуина и запитал:

— Колко струва — та тя е от знатен произход!

Ядосал се бедуинът и викнал:

— Ти развращаваш моята неволница с такива думи! Как така ще твърдиш, че била от знатен произход, когато е от простолюдието! Няма да ти я продам!

Търговецът разбрал, че бедуинът не е с всичкия си, и казал:

— Успокой се. Ще я купя, пък макар и с недостатъка, за който спомена!

— И колко ще ми платиш за нея? — запитал бедуинът.

— Е, шейх на арабите, ще ти платя за нея двеста динара, като поемам и султанския данък за продажбата! — отговорил търговецът.

— Да ми се махаш веднага от пътя! — ядосал се бедуинът. — И сто динара да ми дадеш за парчето аба, което е върху нея, пак няма да ти я продам! Ще я оставя при мене да ми гледа камилите и да ми мели брашното! Аз те мислех за умен човек! Кълна се в идолите, ако не се махнеш веднага, ще ти кажа такива неща, които хич няма да ти харесат!

— Ей, шейх на арабите, вразуми се! Я ми кажи какви и колко дрехи има тя у тебе! — настоял търговецът.

— Който търгува с неволници, той не търгува с платове! — отговорил бедуинът. — За бога, и тази аба, която е изгубила цвета си, й е много!

— Ще разрешиш ли да видя лицето й? Нали хората, когато купуват неволници, разглеждат лицата им!

— Ето ти я, прави с нея каквото искаш! Ако щеш по гръб я обръщай, ако щеш по корем, ако пък искаш съблечи я съвсем и си я гледай гола!

— Аллах да ме пази, аз само лицето й искам да зърна! — казал търговецът.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговецът пристъпил към Нузхат аз-Заман, замаян от хубостта и прелестта й, седнал до нея и рекъл:

— Как се казваш, господарке?

— За сегашното ми име ли питаш или за предишното?

— Нима ти имаш ново име и предишно име?

— Да, предишното ми име е Нузхат аз-Заман, а новото — Гуссат аз-Заман^[49]!

Объркал се умът на търговеца — толкова сладко се изразявала тя. А Нузхат аз-Заман въздъхнала и рекла:

Ще ти се отплати добрият бог

        за туй добро, което ще направиш!

Той вездесъщ е като твоя бог^[50]

        единствен — от беди ни охранява!

Отвлечена, добро не срещнах аз —

        но думата добра ме облекчава!

Ако сама бях дом или земя —

        ти тях, човече ласкав, населявай!

Ако си пил от живата вода —

        ти роза чиста от сълзи ще гледаш!

Тогава може би покой мечтан

        след нощите безсънни пак ще срещнеш!

О, има ли по-тежко от разлъка!

        Най-страшно е да носиш чужда мъка!

Протегнал търговецът ръка да избърше сълзите й от бузата, а тя закрила лицето си. Бедуинът си помислил, че девойката не позволява да я оглеждат, спуснал се с камилските юзди в ръка, замахнал и силно я ударил по плещите. Подскочило камъче от пода, ударило я по веждата и я разцепило. Рукнала кръв по лицето й. А търговецът си казал: „Трябва да купя тази неволница, пък ако ще да дам толкова злато, колкото тежи тя самата, само да я отърва от този злодей!“ Избърсал кръвта и сълзите от лицето й, превързал главата й, а тя вдигнала лице към небето, отправила тъжна молитва към Вездесъщия и казала следния куплет:

Дай милост за онази възвишена,

която без вина е унизена,

        измамена бе с хитри увещания,

        а днес се къпе в сълзи и страдания!

После се обърнала към търговеца и казала със задавен глас:

— За бога, не ме оставяй на този злодей, който не познава всевишния Аллах! Ако още една нощ остана тук, ще посегна на себе си!

Изправил се търговецът и казал на бедуина:

— Е, шейх на арабите, тази жена не е за тебе! Кажи какво ще искаш за нея!

— Вземи я, но й плати цената! — казал бедуинът. — Иначе ще си я прибера в моето село и ще я оставя да събира тор и да наглежда камилите.

— Давам ти петдесет хиляди динара! — казал търговецът.

— Аллах да ти е на помощ! — отговорил бедуинът.

— Кажи тогава колко!

— Хиляда динара! Давам ти я за тази цена — ще си купя сол за толкова пари^[51]! Зарадвал се търговецът, затичал се към дома си, донесъл от там парите.

Бедуинът ги взел и си помислил: „Я да се върна аз в Ал-Кудс — пък може да открия брат й, да го доведа и също да го продам!“ Метнал се на камилата си и препуснал към Свещения дом. Отишъл в оня хан, запитал за брата, но не го открил.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом търговецът получил неволницата си, наметнал я с някаква своя дреха, отвел я у дома, облякъл я с най-хубави дрехи, купил й скъпоценности, взел и плат от атлаз, сложил го в ръцете й и рекъл:

— Всичко това е за тебе! Моля те само за едно: когато те изправя пред султана — валия на Дамаск, спомени му на каква цена съм те купил, макар тя да не струва дори колкото нокътя ти, спомени му какво съм направил за тебе! Нека ми напише султанско писмо с препоръка, когато отида при баща му цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад, той да забрани да плащам данък от цената на стоките, с които търгувам!

Тя се разплакала и въздъхнала, а той казал:

— Господарке, виждам, че колкото пъти спомена Багдад, очите ти се насълзяват! Имаш ли там някого, който да ти е близък? Ако е търговец или някой друг — кажи ми, аз познавам там всички търговци, пък и други хора! Ако искаш да пратиш писмо — и него ще занеса!

— За бога, нито търговец познавам, нито други хора! — отговорила тя. — Но познавам цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад!

Зарадвал се търговецът и си помислил: „За бога, ще имам каквото ми се иска!“ И продължил:

— Да не би да са те предлагали той да те купи?

— Не, но ме възпитаваха заедно с дъщеря му и затова му бях скъпа! Ако искаш цар Омар ал-Нуаман да ти даде каквото ти се ще, подай ми перо и мастилница и аз сама ще напиша писмо. Щом стигнеш Багдад, предай го лично на царя и му кажи: „Твоята неволница Нузхат аз-Заман бе удряна от превратностите на съдбата денем и нощем, продаваха я от ръка в ръка — тя ти предава поздравите си!“ А когато те запита къде се намирам, кажи му, че съм при неговия наместник в Дамаск!

Учудил се търговецът на красноречието й.

— Струва ми се, че мъжете са си играли с ума ти, за да те продават за повече пари! Знаеш ли Корана наизуст?

— Да! — отговорила тя. — Освен това зная философия, медицина, въведение към познанието, тълкуванията към произведенията на Хипократ и на Гален Мъдрия, коментарите върху произведенията им, изучих „Доказателствата“ и четох „Детайлите“ на Бен ал-Битар, водих диалози за „Закона“ на Ибн Сина, анализирах знаците, наблюдавах формите, знам тънкостите на инженерното дело, изучих мъдростта на Вечните^[52], четох книгите на шафиитите, чела съм и „Хадисите“, и граматиката, спорила съм с учени, разговаряла съм с тях по всички науки, приучих се към логиката, стилистиката, математиката, диалектиката, духовните знания и времеизмерението^[53]! Проумях всички тези науки! А сега дай ми мастилница и перо да напиша писмото, което ще те пази при пътуването и ще те обогати повече от томове книги.

Той й донесъл мастилница, хартия и медно перо, поставил го пред нея, като целунал земята, за да подчертае високото си уважение. Нузхат аз-Заман взела свитъка, поела перото и написала върху хартията следните стихове:

„Не идва сънят във очите изплашени…

Ти не спиш — но узна ли ми тайната страшна?

        Дали споменът огън в душата налива,

        или вятърът спомени стари изтрива?

Нали вечно добрият ни спомен остава,

а пък лошият с времето се заличава!

        Нека вятърът мило върху рамената

        донесе чак до тебе за мен новината!

Аз плача за тебе, сълзи ме разтапят —

че от сълзите даже ръждясва и камък!“

А след стиховете написала и следните редове:

„От онази, чийто разум е объркан и жал я измъчва; няма за нея лъч светлина, няма ден — всичко е нощна тъма; тя се мята по твърди постели от мъка и тежи й в очите безкрайна разлъка; черни сенки безсъница под очите чертае, по звездите съдбата си тъжно гадае; мисли, слабост топят я и разтопяват, всичко отвътре се раздробява; няма помощ, само думите я спасяват и само стихове кротко напява:

Във утрото нежно аз днес не запях,

че скръб ме притисна, обхвана ме страх.

        И нито надежда, нито упование

        стопяват горчивото ми страдание!

Греха непростим непрестанно оплаквам —

душата със тялото не са еднакви!“

Тя избърсала сълзите си и добавила отдолу следния куплет:

„Заминах — оттогава се изтърка въздухът от мъка.

И с хората, които също знаят мъка — разлъчи ме разлъка.

        Сега сама от скърби и болежки коварни съм излята!

        С перото само разговарям нежно: «Не забравяйте сестрата!»“

„От разделената с близки и роднини, с род и родина, със сърце тъжно и мъртво Нузхат аз-Заман“.

Сгънала свитъка и го подала на търговеца. Той го целунал, запознал се с написаното в него и рекъл:

— Благословен да бъде онзи, който те е създал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че търговецът започнал да се отнася към нея с още по-голямо уважение. Когато се мръкнало, завел я в хамама, наел й телячка, донесъл храна и плодове, подредил всичко на скамейката в хамама. Когато телячката свършила с къпането и облякла неволницата, двете хапнали от храната и плодовете. После тя си легнала, а търговецът спал на друго място. Когато се събудил, той събудил и Нузхат аз-Заман, донесъл й тънка риза и куфия за хиляда динара, турско наметало със златни кенари, чехли, обшити с конци от червено злато, с пайети и скъпоценности, окачил на ушите й обеци с бисери за хиляда динара, а на шията й — една огърлица от злато и още една броеница от кехлибарени зърна, която се люшка до под гърдите с десет зърна като топки и девет — като луни, по средата на всяка топка — камък от черен корал, а на всяка луна — от изумруд, и цялата тази броеница струвала три хиляди динара. Търговецът й казал да се украси с най-хубавите мазила. Тръгнали двамата, оглеждали я хората, смаяни от хубостта й, и казвали:

— Блажен е онзи, на когото ще принадлежи тази мома!

Вървял търговецът, тя вървяла след него, влезли при цар Шар Кан. Търговецът целунал нозете му и казал:

— Царю честити, донесох ти дар, който не може да се опише, няма такъв друг в наше време, мома, събрала в себе си хубост и добронравие!

— Искам да я видя с очите си! — казал царят.

Довел я търговецът, изправил я пред него. Щом цар Шар Кан я видял, притеглила се кръв към кръв. Но той никога не я бил виждал — нали бил узнал, че има сестра на име Нузхат аз-Заман и брат на име Дау ал-Макар, чак след като известно време водил царската войска.

— Цар на времената! — заговорил търговецът. — Тя цялата е изтъкана от нежна красота и хубост, няма подобна на нея в наше време! Но тя знае и всички религиозни, светски, политически и математически науки!

— Вземи цената й за колкото си я купил, остави ми и я и си върви по пътя! — казал царят.

— Слушам и се подчинявам! — казал търговецът. — Но искам да те помоля да ми напишеш разпореждане, че да не плащам десятък за търговията си, докато съм жив!

— Ще направя това за тебе! — обещал царят. — Но я ми кажи колко си платил за нея!

— Хиляда динара и похарчих още сто хиляди отгоре за дрехи!

— Аз ще ти дам повече! — казал царят, извикал ковчежника и му наредил:

— Плати на този търговец триста и двайсет хиляди динара! — после извикал четирима кадии и казал: — Свидетелствам пред вас, че освобождавам от робство тази моя неволница и искам да се оженя за нея по закон!

Написали кадиите свитъците за освобождаването, обявили женитбата му с нея. После наредил да се напише разпореждане за търговеца той вече да не плаща данък за търговията си, никой да не върши злини срещу него.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че после царят се разпоредил всички да си отидат и да останат само кадиите и търговецът. После се обърнал към кадиите:

— Искам да изслушате думите на тази неволница, дали нейните знания и възпитание съответстват на всичко, което говореше търговецът за нея!

— Нека бъде така! — отговорили те.

Когато завесата между нея и жените и цар Шар Кан, четиримата кадии и търговеца била спусната, цар Шар Кан я повикал:

— Неволнице, ти, най-скъпата жена по наше време. Този търговец твърди, че си била учена и благовъзпитана, че знаеш всички науки и дори граматика! Разкажи ни по нещо от всяка наука!

— Слушам и се подчинявам, царю честити! — отговорила тя.

* * *

Първата част на науките засяга царското управление — какво следва да правят владетелите по закон и право и какво ги задължават добрите нрави. Крайната цел на човешкото познание са религията и околният свят. Религията не може да бъде постигната без опознаване на света. Видимият свят е дареното от бога благо по пътя към другия свят. Не хората чрез своите действия подреждат нещата в света.

* * *

Делата на хората са четири вида — власт, търговия, земеделие и занаяти. Властта изисква пълно себеотдаване, честност и съобразителност, защото тя е оста, около която се изгражда видимият свят, който е път към отвъдния свят. Всевишният Аллах е създал света за рода човешки като храна за душата на пътника, преди той да е стигнал желаната цел. Всеки човек трябва да получава от видимия свят толкова, колкото му е необходимо, за да стигне до бога, а не да върви сляпо след желанията и увлеченията си. Ако хората получават всичко по справедливост — ще се прекратят враждите. Хората се нуждаят от властниците, които да се отнасят справедливо към тях и да въвеждат ред в делата им. Ако властниците не сдържат противоречията между хората — по-силният ще покори по-слабия. Един от двамата царе на име Аздашир бе казал, че религията и царят са близнаци: религията е съкровищница, а царят е неин страж. Законите и умозаключенията показват, че хората трябва да си изберат такъв властник, който да даде заслуженото на потисника за неговия гнет, да изравни слабия със силния, да ограничи силата на могъщия и тиранина. Колкото по-добри са нравите на властниците, толкова по-силно ще бъде тяхното време. Пророкът на Аллаха, Аллах да го благослови, казва, че две неща са особено важни за хората: постигането на мир е човешко, развалянето на мир е също човешко независимо какви са хората — учени или емири.

* * *

Един мъдрец е казал:

„Има три вида царе: цар, служещ на религията, цар, пазещ светите ценности, и цар, робуващ на увлеченията.

Царят, служещ на религията, задължава поданиците си да се придържат към религията си. Той е длъжен да бъде най-религиозният сред тях, защото той е, комуто те подражават в религиозните дела, той е, който заставя хората да се подчиняват на заповедите му, защото те съответстват на нормите на религиозния ислямски закон. Но неговият гняв е галене, носещо удоволствие, в сравнение с онова, което е подготвила съдбата.

Царят, пазещ светите ценности, се занимава с делата както на религията, така и на видимия свят. Той заставя хората да спазват законите и да пазят видимото, в него науката се съчетава с меча. Той става славен по онова, което са записали за делата му с перо. Дори и да сбърка, той е донесъл слава на меча, чрез който е донесъл справедливост във всеки дом.

Царят, робуващ на увлеченията, няма религия. Той гони само увлеченията си и не се бои от гнева на Господ Бог, който е над него. Смисълът на неговата власт се изразява в разрушение, а краят на неговото възгордяване е мястото на вечната гибел“…

* * *

Друг мъдрец е казал:

„Царят има нужда от много хора, а те имат нужда от един. Затова той е длъжен да познава онова, което ги различава един от друг, да използва всяко от тези различия във време, подходящо само за него, да ги обединява чрез своята справедливост и да ги потопява в своята щедрост“…

* * *

Аздашир, третият от персийските царе, е владеел всички земи. Той разделил всичките си дела на четири части. Затова му направили четири печата — за всяка част и печат!

Първият печат засягал неговата стража, защитата пред съда и морските дела. На него било написано „Заместници“.

Вторият печат засягал данъка върху земята и другите парични данъци. На него било записано „Строителство“.

Третият печат засягал изхранването и на него било написано „Благоденствие“.

Четвъртият печат бил за жалбите на хората и на него било написано „Справедливост“.

Тези знаци се запазили у персите до идването на исляма…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Касри е написал писмо до сина си, който е бил във войската му:

„Когато войската не ти е нужна, не я притеснявай, защото ще те изцапа. Дай й разумен дар, но нека е щедър, нека живее в благодат, а не я ограничавай със сила!“

* * *

Разправят, че някакъв бедуин отишъл при Мансур и му казал:

— Гладът е твоето куче и той върви след тебе!

Ядосал се Мансур, но Абул Абас му казал:

— Ти се пази да не би някой друг да му покаже комат — тогава то ще последва него и ще остави тебе!

Успокоил се гневът на Мансур, той разбрал, че думите на бедуина съдържат истина, и наредил да го надарят богато.

* * *

Абдул Малик бен Маруан е написал на брат си Абдул Азиз бен Маруан, когато го изпращал в Египет:

„Ако загубиш книгата си или амулета си — честният ще ти покаже къде е книгата ти, онзи, който разбира от изкуство, ще познае по амулета на кого принадлежи. А онзи, който е избягал от тебе, ще те познае по войската ти“.

* * *

Когато Омар ал-Хатаб наемал слуга, той му поставял четири условия: да не язди впрегатен кон, да не облича скъпи дрехи, да не яде от хляба на гладния^[54] и да не закъснява на молитва.

* * *

Казано е:

„Няма по-голямо богатство от мъдростта. Но няма мъдрост, която да може да се сравни с божествения ред и закон; няма закон, който да стои над благочестивостта; няма добри взаимоотношения, които да стоят над добрите нрави; няма безпристрастност, която да струва повече от доброто възпитание; нищо не е по-полезно от взаимното разбирателство между хората; няма такава търговия, която да е по-скъпа от едно праведно дело; няма печалба, която да е по-голяма от онова, което дарява бог; не може да се направи справедлива равносметка преди края на живота, ако не е имало боязън от бога; няма такова преклонение пред бога, което да е по-голямо от ислямските обреди; няма вяра, която да може да се сравни със свенливостта; няма обич към бога, която да се сравни с човешката скромност; няма по-голяма чест за човека от знанието, което той притежава. Пази главата си и онова, което е в нея, пази корема си и онова, което той съдържа, и не забравяй, че човек остарява и умира!“^[55]

* * *

Али, Аллах да е доволен от него, е казал:

„Пазете се от злините, които могат да причинят жените! Отнасяйте се предпазливо към тях, не споделяйте с тях делата си, не прекалявайте с благодеянията си към тях, защото ще станат коварни!“

* * *

Пак той е казал:

„Който е престанал да спестява, той е станал по-умен!“

* * *

Казал е Омар, Аллах да е доволен от него:

„Има три вида жени. Добрата благочестива мюсюлманка определя господаря си според предписанието на съдбата, а не определя съдбата си според господаря. Вторият вид се задоволяват само с това да раждат деца. А третият вид — Аллах ги окачва като скъпоценна огърлица на врата на онзи, когото той пожелае.

Мъжете са също три вида. Умен мъж е онзи, който изисква от себе си да има лично мнение. Обаче по-умен е онзи, който, когато очаква да му се случи нещо, чиито резултати не знае, отива при друг, който има мнение, и действа така, както му подскаже той. Третият вид мъже са колебливи, те не знаят какво е благоразумие, и не се вслушват в съвети“.

Справедливост трябва да съществува непременно във всичко. Дори неволниците имат нужда от справедливост. Може да се вземе за пример животът на разбойниците, които живеят от грабежи. Ако те не делят поравно онова, което имат, ако не се чувстват задължени да го делят точно по този начин, техният ред ще рухне за миг и тогава достойнствата на справедливостта ще бъдат в ръцете на благородните и добронравните. Най-добре го е казал поетът:

Във мечти и в саможертва той остана вечно млад!

Щом живееш като него — в младостта бъди му брат!

А един друг е казал:

Мечтата е върхът, а прошката — достойнство,

        а честността — спасение за всеки прям и честен!

Признание щом търсиш в парите си всемощни,

        без слава между славни ще чезнеш неизвестен!

* * *

— Не сме чували някой друг да говори толкова умно в частта за човешките взаимоотношения, както тази неволница — рекли присъстващите. — А може би тя ще ни разкаже нещо друго извън тази област!

Нузхат аз-Заман разбрала желанието им и рекла:

— Частта за възпитанието също е много широка, защото това е сборник за делата на избраниците…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Случило се племето бени тамим да проводи пратеници при Муауия. Влезли те, водени от Бен Кайс Кривокракия. Муауия се обърнал към него:

— Приближи се, Абу Бахр^[56], за да чуя думите ти! Кажи ми какво мислиш за мене, като ме гледаш!

— О, емир на правоверните, ти трябва да си срешеш косата, да си отрежеш ноктите, да си оскубеш подмишниците, да си подстрижеш слепоочията, да си поскъсиш мустака, да използваш по-често четката си за зъби, в която се крият седемдесет и два добродетелни косъма! Трябва да измиваш всеки петък прегрешенията, които си вършил от петък до петък!…

— А за себе си какво ще кажеш? — запитал Муауия.

— Стъпвам с крак на земята, премествам го внимателно, като гледам да не го изпусна от поглед! — отговорил Бен Кайс.

— А какво правиш с хора от племето ти, които стоят по-долу от емири?

— Навеждам смутен поглед към земята, започвам с поздрав, а после не се занимавам с неща, които не ме засягат, и приказвам по-малко!

— Какво мислиш, когато си сред равни на тебе?

— Слушам какво си говорят, и избягвам да се разхождам около тях, когато се разхождат!

— А когато се срещнеш с емирите си?

— Поздравявам ги, без да ми напомнят, и чакам дали ще ми отговорят. Ако пристъпят към мене — пристъпвам и аз към тях, ако се отдалечат — отдалечавам се и аз!

— А какво мислиш за жена си?

— Тя е най-хубавото същество! Поиска ли нещо — давам десет пъти повече! Жената е създадена от криво ребро^[57]!

— А какво правиш, когато си лягаш до нея?

— Приказвам й, за да стане душата й добра. Целувам я, докато започне да трепери. Щом разбера, че е стигнала дотук, бутам я да легне по гръб. А когато семето се излее в мястото си, казвам: „Велики Аллах, нека бъде плодоносна, а не безсрамна и придай на този плод най-хубава форма!“ После се изправям, за да се измия, наливам вода в шепите си, обливам с нея тялото си и възславям Аллаха за благото, което ми дари!

— Добре! Отговори ми сега защо си дошъл!

— Да ти дам един съвет: за благото на своя народ Аллаха възхвалявай и справедливост на всички еднакво раздавай!

Така той напуснал Муауия и неговата свита, а когато излязъл, халифът рекъл:

— Само този да беше в Ирак — достатъчно е, за да бъде тази страна велика!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

По времето, когато халиф бил Омар бен ал-Хатаб, Аллах да е доволен от него, в неговата хазна работил някой си Муайкаб. Случило се така, че един ден той видял сина на Омар и му дал един дирхам от хазната. После Муайкаб разказвал:

„Дадох му дирхама и се прибрах у дома. Седя си така и ето че идва пратеник на Омар. Тръгнах с него, изправих се пред халифа — и какво да видя! — дирхамът в ръцете му.

— Тежко ти, Муайкаб, намерих нещо недобро в душата ти! — каза ми той.

— Какво е то, емир на правоверните? — запитах аз.

— В Деня на възкресението за този дирхам ще те съди избраният народ на Мохамед, защото той е не твой, а негов!

След няколко години Омар написал писмо, до Абу Муса ал Ашари, в което се казвало: «Щом получиш това писмо, раздай на народа каквото му се полага, и ми изпрати останалото!» Той така и направил.

Когато халифството било наследено от Осман, той написал на Абу Муса същото и той го направил — изпратил поземления данък по Зияд. Но ето че отнякъде пръкнал халифският син Рашид и грабнал един дирхам. Заплакал Зияд.

— Защо плачеш? — запитал Осман.

— Подобно нещо се случило и на Омар! — отговорил Зияд. — Синът му взел един дирхам и той наредил да му го вземат от ръцете! А синът ти го грабна и аз не видях никой, който да посегне да му го вземе или поне да му каже нещо!

— Има ли на света още хора като Омар! — възкликнал Осман“.

* * *

Зейд бен Аслам чул от баща си, който разказвал:

„Една вечер излязох с Омар и стигнахме до току-що запален огън. Той ми каза:

— Ей, Аслам, сигурно е керван, застигнат от студа! Хайде да отидем там!

Отидохме и видяхме жена, която бе запалила огън под котел, и две момчета, които се превиваха от глад.

— Мир вам, стопани на светлината, какво ви е? — запита Омар.“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

„— Завариха ни нощта и студът! — отговори тя.

— А от какво се превиват тези момчета?

— От глад!

— А какво има в котела?

— Вода — да ги залъжа, че да млъкнат, пък нека Аллах да съди в Деня на възкресението Омар ал-Хатаб за този му грях!

— Но Омар сигурно не знае как живеете!

— Че как така той ще води съдбините на хората, без да знае трудностите им? — рече тя…

— Съгласен съм с тебе! — казал Омар и после се обърна към мене: — Да си тръгваме!

Препуснахме в галоп, стигнахме до хамбара. Той измъкна торба с брашно и гърне с масло и каза:

— Носи това!

— Аз ще го занеса от твое име, емир на правоверните!

— А ще носиш ли вместо мене греха ми в Деня на възкресението?

Втурнахме се в галоп, подадохме й торбата, той отсипа малко брашно в гърнето и каза на жената:

— Дай на мене…

Започна да духа под огъня. Носеше голяма брада и аз видях как изпод нея излиза пушек. Когато кашата се свари, той взе малко мазнина, добави я към нея и каза:

— Нахрани ги да им се успокои болката!

Ядоха всички, що ядоха, докато се наситиха. Халифът остави остатъка от нещата на жената, после се обърна към мен и каза:

— Е, Аслам, видях как гладът може да разплаче човека! Не искам да си тръгвам, преди да разбера с какво ме е привлякла светлината, която видях…“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Разказват, че Омар минал веднъж край един мамелюк пастир и поискал да си купи от него един овен.

— Те не са мои! — казал робът мамелюк.

— Но нали ти си сега тук! — рекъл Омар.

Омар купил овена, после дарил свобода на мамелюка и казал:

— О, боже, ти ми дари власт да давам свобода в дребните неща — дай ми я да я дарявам и във великите!

* * *

Разказват, че Омар бен ал-Хатаб хранел слугите си с мляко, а сам ядял груба храна, обличал ги в меки дрехи, а сам се обличал в груби, давал всекиму заслуженото, че и нещо отгоре. Веднъж дал на един човек четири хиляди дирхама и хиляда отгоре. Запитали го:

— Би ли дал на сина си така, както даде на този?

— Бащата на този доказа веднъж, че е наистина смел човек! — отговорил той. — Бащата на сина ми още не е доказал това!

Хасан разказал:

„Веднъж Омар донесе малко пари. Влезе Хафса и му каза:

— Остави нещо в наследство и на роднините!

— Хафса! — отговори той. — Според законите на Аллаха аз мога да завещавам само от мои пари! А бутна ли парите на мюсюлманите — и те ще са недоволни, и ти ще ядосаш баща си!

Тя засрамено се измъкна“.

* * *

И Нузхат аз-Заман продължила:

— Чуй, царю честити, частта за възпитанието и добродетелите и в нея се разказва какво са вършили добродетелните и праведните.

* * *

Хасан ал-Басри казва:

— Когато душата на човек напуща този свят, тя съжалява за три неща: че не се е насладила на всичко, за което е слушала; че не е проумяла на какво точно се е надявала; че не се е подготвила за огромното богатство, което я чака на другия свят.

* * *

Един човек казал на Суфиян:

— Може ли човек да бъде аскет, ако има пари?

— Да! — отговорил той. — Но само ако легне болен и започне да благодари на бога за това!

* * *

Разказват, че когато Абдулла бен Шадад усетил, че умира, той извикал сина си Мохамед и му дал следните съвети:

— Синко, усещам, че онзи, който призовава смъртните, вече ме вика при себе си. Бой се от бога и в тайното, и в явното! Благодари на Аллаха за това, което ти е дарил! Вярвай в свещеното слово на Корана! Благодарността за полученото означава, че благата ти ще се умножават. Благочестивостта е най-добрият багаж, с който тръгваш към срещата си с бога, или както някои са казали:

Пари да имаш — не това е щастие!

Знай, щастието е благочестивост!

Това е благото ти най-прекрасно,

когато при Аллаха ти отиваш!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

— Когато Омар бен Абдул Азиз наминал към роднините си, той събрал всичките им пари и ги оставил в общата каса на държавата. Разгневили се мъжете от бени омея и изпратили при него леля му Фатима, дъщерята на Маруан, с поръка непременно да се срещне с него.

Дошла тя една вечер. Той я посрещнал, помогнал й да слезе от седлото, после седнали лице срещу лице и той казал:

— Лельо, ти говори първа, защото ти се нуждаеш от нещо!

— О, емир на правоверните! — отговорила тя. — Ти говори пръв, през твоите думи искам да прозра онова, което се крие от моя ум!

И Омар бен Абдул Азиз заговорил:

— Най-напред всевишният Аллах изпрати Мохамед, Аллах да го възхвали и да му окаже почести, защото той е благодеяние за световете и страдание за неверните племена! Той избра него, за да каже, каквото той самият има да каже на хората, и го прибра при себе си. Пророкът остави на хората река, от която да удовлетворят жаждата си. После дойде Абу Бакр като негов заместник-халиф. Той вкара тази река в коритото й и направи множество дела, от които Аллах е доволен. След Абу Бакр Омар направи едни от най-добрите дела между праведниците и се бори докрай за вярата както никой от съвременниците му Осман отдели от реката втора река. После Муауия^[58] стана халиф и тогава реките станаха няколко. Така продължи при Язид и при халифите от рода на Маруан, като Абдул Малик, Уалид и Сулейман. Накрая се стигна до мене и аз пожелах реката да се върне в онова русло, където е текла в началото.

— Исках само да чуя думите ти и онова, което помниш! — казала тя. — Щом това са ти думите — аз не мога да добавя към тях нищо!

Тогава тя се върнала при мъжете от бени омея и им казала:

— Сърбайте сега сами онова, което сте си надробили — че навремето сте станали роднини с Омар бен Хатаб!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Когато Омар бен Абдул Азиз усетил, че смъртта наближава, той събрал децата си около постелята.

— О, емир на правоверните! — заговорил му Маслама бен Абдул Малик.

— Може ли да оставиш децата си в бедност, когато ти си тяхна закрила! Кой ще ти попречи, докато си жив, да им дадеш нещо от хазната и да ги направиш богати! По-добре го направи ти, отколкото да го оставиш на владетеля, който ще дойде след тебе!

Обърнал се халифът разгневен и учуден към Маслама и рекъл:

— Маслама, аз забранявах такива работи, докато бях жив — защо да нося този грях, след като умра? Ние с тебе се появихме на този свят, когато доста мъже от рода на Маруан бяха погребани. Насън ми се появи той и ми съобщи божията повеля, предупреди ме и ми оказа уважение — че делата на великия и всемогъщ Аллах са си негова работа. Аз обещах да не върша тази работа! Това съм правил цял живот и го моля сега да ми каже, че ми е простил греховете!

* * *

Маслама разказвал:

„Един човек умря. Присъствах на погребението му. След като го погребахме, си полегнах и го видях насън в бели дрехи сред градина с течащи реки в нея. Той ми каза:

— Маслама, води хората, нека всеки да си гледа работата и тогава тази страна, в която ме виждаш, ще принадлежи на мнозина!“

* * *

Веднъж Омар бен Абдул Азиз произнесъл проповед върху купчина пръст. Той възхвалил Аллаха и казал:

— Ей, хора, оправяйте тайните си дела — тогава ще се оправят и явните ви дела, и делата на братята ви! Не се занимавайте повече със земните си дела! Знайте, че между всеки смъртен човек и Адам няма живи хора, а само мъртъвци! Умря Абдул Малик и всички живели преди него, ще умре и Омар и всички, които ще живеят след него!

— О, емир на правоверните, да ти подложим нещо да поседнеш! — казал Маслама.

— Боя се, че това ще бъде грях^[59], за който ще отговарям в Деня на възкресението.

После изпъшкал, изхъркал и паднал в безсъзнание.

— О, Мариам, о, врагове наши! — викнала Фатима. — Вижте какво стана с този човек!

Тя започнала да го пръска с вода и да плаче. Той дошъл на себе си и рекъл:

— Защо плачеш, Фатима?

— О, емир на правоверните! Като видях как умираш пред нас, помислих си как ще се явиш пред великия и всемогъщ Аллах, след като си напуснал този свят, как ще се разделим с тебе! Затова заплаках!

— Стига, ти вече го преживя! — казал той.

Понечил да се изправи, станал и пак паднал. Притиснала се Фатима към гърдите му и се завайкала:

— Ти си ни по-скъп от майка и от баща, емир на правоверните, но нали не всички могат да се притиснат до тебе на прощаване!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на Нузхат аз-Заман:

* * *

Веднъж Омар бен Абдул Азиз написал писмо на жителите на Мосул: „Кълна се пред Аллаха в месец мухаррам от земята на Забранената страна и в деня на Великия хаджилък, че оправдавам всеки, който ви е потискал, и прощавам на всеки, който ви е ударил, ако е направил това по моя заповед или ако е имал причина да удари, или го е сторил, след като ме е уведомил за това. Но аз няма да простя никому, ако той угнетява заради самия гнет, защото аз нося отговорност за всеки угнетен. В това отношение аз не изключвам който и да е от моите подчинени, който се е отклонил от правия път и е действал без мое писмо и без закон. Не се подчинявайте на такъв, докато той не се върне към справедливостта!“

* * *

И пак той е казал — нека Всевишният бъде доволен от него:

— Не искам тежестта на смъртта да ми бъде по-лека, защото тя е последното, с което вярващият може да бъде възнаграден!

* * *

Един очевидец разказва:

„Веднъж отидох при емира на правоверните халиф Омар бен Абдул Азиз и видях пред него дванайсет дирхама. Той нареди да ги приберат в държавната хазна. Тогава аз казах:

— О, емир на правоверните, ти правиш така, че децата ти да бъдат бедни, да бъдат зависими от други хора, да не притежават нищо! Поне да беше завещал по нещо на тях, пък и на бедняците в твоя дом!

— Не е праведна приказката ти, че съм правил така, че децата ми да бъдат бедни и че трябвало да завещая нещо и на тях, и на бедняците в дома ми! — каза той. — Аллах е онзи, който се грижи за децата ми и за всеки бедняк в моя дом, той е техен опекун, защото те са плод на чресла! Щом човек се бои от бога — бог ще му намери изход, но който е решил да се противопоставя на бога — не аз съм онзи, който ще му помага в борбата срещу Аллах!

Изпрати да съберат децата му при него — бяха дванайсет момчета.

— Вашият баща е пред избора — каза той, — или вие да станете богати и той да гори после в адския огън, или да останете бедни и той да влезе в рая. А последното за него е по-желано, отколкото вие да станете богати! Идете си, аз доверявам съдбата ви в ръцете на Аллаха!“

* * *

Халид бен Сафуан разказва:

Посетих Хишам бен Абдул Малик заедно с Юсеф бен Омар. Когато влязохме, той излезе пред свитата и слугите си и слезе от коня. Тутакси му издигнаха балдахин, всеки насяда на мястото си и аз се изправих в края на килима. Когато погледите ни се срещнаха, аз казах:

— Аллах да ти дава все повече благодеяния, о, емир на правоверните, нека властта, която той ти е дал, да се използва само за благоразумни дела! Но не се радвай прекалено, емир на правоверните! Искам да ти дам един пример, който идва от древните царе — твои предшественици!

Той бе прилегнал, подпрял ръка с глава, и рече:

— Кажи каквото имаш да казваш, Абу Сафуан!

— О, емир на правоверните! — заговорих аз. — Един цар, който царувал на тази земя далече преди тебе, казал на свитата, която седяла около него: „Виждали ли сте някой, който да е толкова щедър, колкото съм аз?“ Имало при него един мъж — той се бил върнал току-що от хаджилък, държал за истината и бил сдържан в обноските си. Той казал: „Виждам пред себе си човек, който не е вечен!“ „Всичко на този свят е мимолетно!“ „А защо искаш да се възхищаваме на нещо, което е толкова малко! Само ти си мислиш, че е голямо, само ти си го пресмяташ и си въобразяваш, че то ще ти помогне да отидеш в рая!“ „А какво тогава да не правим и какво да правим, за да бъдем праведни?“ „Ти трябва да стоиш на трона си, да работиш така, както е пожелал всевишният Аллах, да се обличаш в парцали и да се прекланяш пред бога до деня, когато ще дойде краят ти! Аз ще направя магия, за да видиш, че съм прав, ако ли не — вземи ми главата!…“ После човекът ударил по вратата и направил магия — всички видели халифа с корона на главата си как се готви да тръгне гол към великите владения на онова, което му е предписано.

Хишам Абдул Малик се разплака. Той нареди да се махнат всички пищни неща от него и от двореца му. Затичаха се слугите и поданиците при Халид бен Сафуан и го упрекнаха:

— Виж какво направи с емира на правоверните! Ти умори неговата щедрост и провали неговия живот!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Нузхат аз-Заман рекла на цар Шар Кан:

— И колко много съвети има още, но аз съм безсилна да разкажа всичко на едно присядане! Обаче, цар на времената, аз мисля, че с течение на времето и това ще стане!

— Царю! — казали кадиите. — Тази неволница е чудо на времената, нито сме виждали, нито сме чували за нещо подобно в нашето време!

Те помолили разрешение от царя да се оттеглят, а Шар Кан се обърнал към слугите:

— Почвайте работа по подготовката на сватбата и приготвяйте гозби от всички видове!

Те веднага изпълнили заповедта му, приготвили гозбите. Когато станало пладне, разпънали трапеза. Царят наредил да се съберат всички певици от Дамаск и те дошли; извикали и наложниците му, които умеели да пеят. Вечерта запалили безброй свещи — от портите на крепостта до вратата на двореца, отляво и отдясно. Занизали се емири, везири и първенци пред цар Шар Кан. Заели се жените да украсят момата и решили, че тя въобще няма нужда от украсяване. Цар Шар Кан вече бил влязъл в хамама, а като излязъл, седнал на подготвеното възвишение, където невестата му показала лицето си. После слугините охлабили дрехите й, жените й дали съвет, както се дава на девойката преди първата брачна нощ. Влязъл при нея Шар Кан, разбунил хубостта й.

През онази нощ тя понесла чедо и му го казала. Той много се зарадвал и наредил на мъдреците да запишат този паметен ден. Извикал писаря си и му наредил да напише писмо до баща му Омар ал-Нуаман, че си е купил неволница — умна и възпитана, която знае всички изкуства на мъдростта, че той иска да я изпрати един ден в Багдад, където да се запознае със сестра му Нузхат аз-Заман и с брат му Дау ал-Макан, че той й е дарил свобода, оженил се е за нея, преспал е с нея и тя вече е понесла дете от него. Запечатал писмото и го пратил на баща си по специален пратеник. Пътувал пратеникът месец нататък, месец обратно и донесъл писмо. Той го взел, разгънал го и след „В името на Аллаха“ прочел: „От един човек объркан и погубен, две деца от своя кръв и плът изгубил, от цар Омар Нуаман до сина му Шар Кан. Знай, че откакто не си при мене, за бога, място да си намеря не мога! Има си за това причина. Веднъж, преди да отида на лов, Дау ал-Макан поиска от мене да отиде в Хиджаз. Побоях се да не пострада от превратностите на времето, забраних му да тръгне. Отидох на лов, нямаше ме цял месец. Когато се върнах, открих, че брат ти и сестра ти са взели малко пари и тайно са отпътували с хаджиите. Когато хаджиите се върнаха, никой нищо не можа да ми каже. Заради тях съм облякъл траурни дрехи, не намирам сън и покой, постоянно сълзи текат от очите ми. Изпращам поздрави на теб и твоите приближени и те моля да проявиш усърдие да научиш какво е станало“.

Разправят, царю честити, че Шар Кан, като разбрал, че пред него е сестра му от един баща, изгубил съзнание. Но нали не я познавал лично преди!

— Господарке, ти наистина ли си дъщеря на цар Омар ал-Нуаман? — запитал той.

— Да! — отговорила тя.

— А защо си изоставила дома си и баща си?

Тя разказала всичко, каквото й се било случило. Шар Кан я изслушал, убедил се, че тя наистина му е сестра, и си казал: „Как можах да се оженя за сестра си! Сега се налага да я омъжа за някой от моите привратници и ако нещо се разкрие, ще твърдя, че съм се развел с нея, преди да сме били заедно, и че съм я омъжил за главния си привратник!“ После вдигнал глава, изразил съжаление за станалото и казал:

— Е, Нузхат аз-Заман, значи ти си моя сестра! Нека Аллах да ни прости греха, който направихме! Аз съм Шар Кан, син на цар Омар ал-Нуаман!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТИ СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Шар Кан прочел писмото, мъчно му станало за баща му, но пък се зарадвал, че сестра му и брат му се били изгубили.

Но ето че минал определеният срок и жена му легнала да ражда. Аллах облекчил раждането и на бял свят се появило момиче. Извикала Шар Кан и му рекла:

— Това е твоята дъщеря! Наречи я, както искаш. Обикновено хората дават име на децата си на седмия ден след раждането!

Навел се Шар Кан над дъщеря си, целунал я и изведнъж видял на шията й окачено едно от онези три зърна, които била донесла царица Абриза от страната Рум. Изгубил ума и дума, гневът замаял главата му, той се загледал в зърното, после се обърнал към Нузхат аз-Заман и викнал:

— Откъде имаш това зърно, робиньо?

А тя, като чула тези думи на Шар Кан, също креснала:

— А не съм ли аз твоя госпожа и господарка на всеки, който е в двореца ти? Не те ли е срам да ме наричаш „робиньо“? Аз съм царица и царска дъщеря! Стига сме си играли на криеница, нека се знае кое как е, нека се знае, че аз съм Нузхат аз-Заман, дъщеря на цар Омар ал-Нуаман!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Тогава тя пък паднала в несвяст, после се разплакала и викнала:

— Голям грях сторихме! Какво да правя? Какво ще кажа на майка ми и баща ми, като ме запитат откъде имам това дете?

— Мисля да те оженя за привратника и да отгледаш дъщеря ми в дома му! — казал Шар Кан. — Нали никой не знае, че си ми сестра! Това ни е писал Аллах, така го е пожелал! Всичко ще се прикрие, щом се омъжиш за този привратник, преди някой да е разбрал!

— А как ще наречеш момичето?

— Наричам го Када Факан^[60]!

Така той я омъжил за главния си привратник и я преселил заедно с дъщеря си в дома му. Веднъж пристигнал пратеник с писмо от цар Омар ал-Нуаман до цар Шар Кан и в него било написано:

„В името на Аллаха, много съм тъжен, че съм отделен от децата си — загубих апетит, гони ме безсъница. Пращам ти това писмо и щом го получиш, трябва да ми изпратиш данъка върху земята, но с него изпрати и неволницата, която си купил и за която си се оженил. Искам да я видя и да чуя как говори. Тук при мен пристигна от страната Рум една старица праведница заедно с пет моми неволници. Те са учили науките и изкуствата на мъдростта, които всеки човек желае да знае. Не е възможно да се опише как умеят да говорят! Запитах старицата колко струват, а тя ми каза: «Продавам ги за толкова, колкото е данъкът върху земята на Дамаск! Даже смятам, че и тази цена е ниска за тях! Само едната от тях струва толкова!» Отговорих й, че приемам цената, те влязоха в двореца ми и сега са под моя власт. Бързо ми изпрати данъка, за да може тази жена да се върне в страната си. Изпрати ми и неволницата, за да поспори с тях, както става между учени. Ако тя успее да ги победи, ще ти я върна заедно с целия данък на Багдад!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан викнал зет си и му казал:

— Доведи неволницата, за която те ожених! — а когато тя дошла, той й показал писмото и рекъл: — Сестро, какво да му напишем в отговор?

— Каквото решиш ти! — казала тя и тъй като й било домъчняло за род и родина, добавила: — Изпрати ме заедно с мъжа ми, привратника, а аз ще разкажа на баща си историята си.

— Точно така трябва да направим! — казал Шар Кан.

Написал той писмо за баща си и се сбогувал с Нузхат аз-Заман. А преди това бил взел от сестра си зърното и излял за баща си златна верижка, в която то било инкрустирано.

И тъй, привратникът потеглил на път.

* * *

Случило се така, че същата онази нощ Дау ал-Макан излязъл заедно с огняря и двамата видели камили, мулета, слуги с факли и светещи фенери. Дау ал-Макан запитал какви са тези товари, и получил отговор, че това е данъкът от Дамаск, който се изпраща на цар Омар ал-Нуаман, стопанина на Багдад.

— Кой води този керван? — запитал Дау ал-Макан.

— Главният привратник, мъжът на неволницата, която знае толкова науки и премъдрости! — отговорили му.

Тогава той казал на огняря:

— Не мога повече да стоя тук! Ще тръгна с този керван и ще вървя с него полека-лека, докато стигна страната си!

— Аз ти бях стража между Ал-Кудс и Дамаск, но кой ще бди над теб по пътя към Багдад? — възкликнал огнярят. — Нека продължа с тебе, докато стигнеш дома си!

А Дау ал-Макан му рекъл:

— Ех, братко, веднъж върна ли се при своите, ще ти покажа как умея да се отблагодарявам!

И така вървели, що вървели, слънцето изгряло, станало горещо и привратникът наредил да спрат. След пет дни стигнали до град Хама. Там спрели и почивали три дни…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че вече ги лъхнал вятър от Багдад. Тогава Дау ал-Макан си спомнил за сестра си Нузхат аз-Заман, станало му още по-мъчно и запял:

Моя обич, защо ли се бавиш? Все чакам,

но вест няма и няма, аз пак чезна във мрака!

                На краткото щастие колко къси са дните,

                колко дълги са, щом са с раздяла пропити?

А за моята обич на брат ми простете!

Че тялото гине, а повтарят: „Търпете!“

                Утешение търся, но то ще е само

                щом я срещна отново — мойта обич голяма!

— Ние сме близо до шатъра на привратника! — казал огнярят. — За бога, трябва да забравиш за мъките си, докато стигнем до страната ти! Пък после — прави каквото щеш! Но ще остана до теб, където и да си!

— Въобще не мисли, че е възможно да забравя преживяното! — отвърнал Дау ал-Макан.

А през онази нощ и Нузхат аз-Заман не спяла. И тя си мислела за брат си Дау ал-Макан и плачела. И изведнъж чула гласа му, който също плачел и пеел:

Мълния смути покоя!

Мъко моя, мъко моя!

        Тя до мен седи невинно;

        бавно лее руйно вино!

Удряй, мълнийо, по мене —

дните ми са преброени!

        Не ругайте, тъй е болно —

        бог наказа ме доволно!

Той жестоко ме удари

и ми прати таз раздяла!

        Тя, разтуха на душата

        излетя от времената!

С мъка тежка дълг изплащам,

пия яд от тежка чаша!

        Ти ела, ако си близко,

        да умра спокоен искам!

Моя младост, съживи се!

Блян изгубен — покажи се!

        Радостта ми да задави

        ужаса — да го забравя

и от най-нещастен странник

        да попадна пак във рая!

Вятър мъка да издуха!

Пак при моята разтуха

        аз измъчен да се върна,

        като брат да я прегърна!

Нузхат аз-Заман чула този глас в нощта, отпуснала се душата й и викнала слугата:

— Иди ми доведи онзи, който плаче и реди тези стихове!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че слугата отговорил:

— Не го чувам! Не го и познавам… Пък и всички хора спят…

— Когото видиш, че е буден, той е! — рекла тя.

Потърсил слугата и видял, че е буден само огнярят — Дау ал-Макан бил задрямал. Изплашил се огнярят, като видял как слугата е виснал над главата му.

— Ти ли пееш стихове? — запитал слугата. — Господарката те е чула!

Помислил огнярят, че господарката се е разгневила на тананикането, разтреперил се и отговорил:

— Бога ми, не съм аз!

— Тогава кой? — викнал слугата. — Трябва да ми го покажеш! Щом си буден, знаеш кой е!

Изплашил се огнярят и за Дау ал-Макан, помислил си: „Сигурно този слуга ще му стори нещо лошо!“ и казал на глас:

— Онзи бе непознат случаен минувач! Той ме разсъни, разтревожи ме и Аллах ще го накаже за това!

— Ако го знаеш кой е, покажи ми го! — казал слугата. — Трябва да го отведа пред господарката ми!

— Ти се прибери, пък аз ще ти го доведа! — обещал огнярят.

Оставил го слугата, отишъл си, влязъл при господарката си и й съобщил за станалото:

— Никой не го знае, бил някакъв случаен минувач!

А Дау ал-Макан се разбудил и видял, че луната вече е преполовила небесния си път. Лъхнал го пак утринният вятър, забушували в гърдите му тревоги и мъки, усетил, че гласът му сам напира да запее.

— Господарю! — казал огнярят. — Докато ти беше задрямал, тук дойде един слуга с дълга тояга от бадемово дърво! Заоглежда лицата на хората и търсеше онзи, който е пял стихове! Не намери друг буден освен мене, пита ме кой е бил, а аз му отговорих, че е минувач. Аллах ме спаси от него — иначе щеше да ме погуби! А той ми каза: „Ако го чуеш втори път, доведи ми го!“

Дау ал-Макан заплакал и възкликнал:

— Кой ми забранява да пея? Да става, каквото ще — аз съм близо до страната си и не се боя от никого!

— Нима искаш да погубиш себе си, че и мене? — възкликнал огнярят.

— Не, но не мога да бъда друг освен такъв! — настоял Дау ал-Макан. Отприщила му се душата и той заридал:

Спри в Диар, в махалата Ал-Арбаа ад-Дарса!

        Там призови я-а може и да отговори!

Пада нощта — дива, тиха и чудно прекрасна,

        светлината сърдечна ми път в тъмнината отвори.

Нежен глас прозвъня — и далечната Дева прозвънва!

        Аз полудявам от мъка и сам ме не свърта!

Ако можех омраза да сбирам из нощите тъмни,

        колкото обич събрах — досега да съм мъртъв!

И още пропял следния куплет:

Ние заедно бяхме — и времето беше при нас!

И се радвахме всички на всичко на глас!

                И сред всички най-много се радваха там

                Дау ал-Макан и сестра му Нузхат аз-Заман!

Изохкал три пъти и паднал в несвяст от мъка. Протегнал се огнярят и покрил лицето му.

Чула Нузхат аз-Заман изпетите стихове — а в тях се споменавало и нейното име, и името на брат й, и креснала на слугата:

— Същият човек, който пя първия път, пя и сега! Чух го съвсем близо. Вземи тези хиляда динара, за да ми го доведеш с добро! Ако не иска да дойде, предложи му кесията! Ако пак не иска, остави го на мира, но виж къде е мястото му, какъв е занаятът му, от кой град е — и бързо се връщай!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че слугата тръгнал, разглеждал хората, настъпвал ги — а те спели, никой не бил буден. Стигнал до огняря, заварил го буден. Хванал го за ръката и викнал:

— Ти си, който пееше стиховете!

Изплашил се огнярят за живота си и отговорил:

— За бога, не съм аз! И аз чух човек да си върви по пътя и да си пее, но той не ми пречеше!

— Я ела с мене при господарката ми и й го кажи с твоята уста — друг буден човек освен тебе не намерих! — настоял слугата.

— Нали ти дойде, видя къде съм, знаеш ми мястото! Никой по това време не може да пее стихове, нито близо, нито далече!

Слугата се позавъртял между хората, но го било страх да се върне при господарката си без нищо и се скрил недалеч от огняря. Надигнал се огнярят, преместил се до Дау ал-Макан и му разказал какво станало, а той казал:

— Остави ме, никому зло не правя, пък и страната ми е близо!

— Защо не си посдържиш душата? — запитал огнярят. — Стигнем ли, нямай страх от никого! Но тук се боя и за твоя, и за моя живот! За бога, не пей никакви стихове, преди да си стигнал в страната си!

Дау ал-Макан не обърнал внимание на думите му, викнал и запял за трети път:

— Не слушай злите ругатни! — Но те безпокоят ме!

Упрекват ме — не знам защо и пак расте страхът ми!

        — Знам, клеветите ми тежат! — ми рекоха… Отрекох…

        — Защо си тъжен?… — Търся аз от мъката утеха!

— Какво велико си видял? — Това, що унижава!

От питието на скръбта аз пих — какво остава?

На зло не ще се подчиня, приятел не предавам!

А скритият слуга го слушал и не го дочакал да свърши стиховете си, а скочил и застанал при главата му. Огнярят го зърнал, избягал по-далеч и се загледал какво ще стане между двамата.

— Мир на теб, господарю! — казал слугата.

— И на теб мир и благоволение от Аллаха! — отговорил Дау ал-Макан…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че слугата казал на Дау ал-Макан:

— Господарю, три пъти идвах при тебе през тази нощ, защото господарката ми те вика при себе си!

— Коя е тя, че да ме вика, Аллах да се отврати и от нея, и от мъжа й!

— Ей, момко, заповед имам, намерих те и не искам да те водя насила! Просто ти трябва да дойдеш с благородните си стъпки при господарката ми, а после ще се върнеш тук по живо, по здраво! Аз ти нося добра вест!

Дау ал-Макан се изправил и тръгнал между хората. Огнярят вървял след тях, гледал го и си говорел: „Ама че загуба! Толкова млад, а сигурно ще го обесят!“

Влязъл слугата при Нузхат аз-Заман и казал:

— Доведох ти човека, когото искаше! Това е момък с красиви черти, с благородно лице.

Трепнало сърцето й и тя рекла:

— Иди му нареди да изпее някой стих, за да го чуя отблизо. И още — питай го как се казва, от коя страна е дошъл!

Излязъл навън слугата и казал:

— Изпей някой стих да те чуе господарката ми! Тя е близо до теб! И ми кажи името си, от коя страна идваш, къде отиваш, какъв си, що си!

Дау ал-Макан отговорил:

— Щом ме питаш за името — ще кажа, че то е заличено, че образът ми не е истинският, че тялото ми е изнурено, а историята на живота ми, ако с перо се запише и око я зърне, от всеки, който словото цени, сълза ще изтръгне! Ето ме пред теб, изпаднал като пияница, който е прекалил с пиенето и всичко се е изтрило от съзнанието му.

Нузхат аз-Заман се разплакала, завайкала и казала на слугата:

— Запитай го: „Ти разделял ли си се от близки хора, които много обичаш — баща и майка например?“

Слугата задал въпроса и Дау ал-Макан отговорил:

— Да, разделих се с всички, но най-скъпа от всички ми бе сестра ми, от която ме отлъчи съдбата!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че щом Нузхат аз-Заман чула думите на Дау ал-Макан, възкликнала:

— Аллах събира онези, които обича! — после се обърнала към слугата: — Кажи му да изпее някои стихове, в които се говори за мъка от раздяла!

Слугата казал какво била наредила господарката му, а Дау ал-Макан въздъхнал дълбоко няколко пъти и запял:

Ако песента се лее,

всяко сърце ще запее!

        Ако сърцето узнае,

        правдата — ще заиграе!

Дали са ми здрави и живи,

или гният под коприви!

        Обичта е сила волна —

        грешна, но и благородна!

После продължил:

Заменям раздяла за среща, изпълнена с радост!

        Че разлъката хладна закрива доброто в света ни! —

Пречупи крилете ни волни жестоко съдбата

        и леят очите сълзи по изсъхнали длани!

А тези сълзи разгневиха отново съдбата

и тя пожела да задави със мъка гърлата!

Подигра ни се времето — то добро уж ни дава в отплата,

        а ни върна плача от омразната стара разлъка!

Чакахме в рая да махнат жестока верига,

        но вместо Кусер — горчив сок зокумов ни къпе!

Сменил мелодията и заридал:

Обет ти давам, боже, покажи ми в мрака

къде сестра ми Нузхат аз-Заман ме чака!

        Пък после нека времето да ме убие

        със камъни — в земята да ме скрие!

О, скромен глас на уд, пригласяй леко!

От чашата отпивам вино меко,

        във кръчма шумна съхнат ми очите…

        Реката съхне и в дълбокото корито!

Нузхат аз-Заман надигнала крайчеца на завесата на паланкина, погледнала към него, тутакси го познала и викнала:

— Братко Дау ал-Макан!

Вдигнал той поглед към нея, познал я и викнал:

— Сестро Нузхат аз-Заман!

Хвърлила се тя към него, той я посрещнал в прегръдката си и двамата паднали в несвяст. Когато ги видял така, слугата се замаял от станалото, хвърлил отгоре им нещо да ги скрие от чужди погледи. Когато дошли на себе си, Нузхат аз-Заман много се зарадвала, мъката и страданието й изчезнали, обхванала я радост и тя изпяла следните стихове:

Дали е вярно и дали съдбата

ме кара да престъпя клетва свята?

        На мъки — край! Че щастието чука

        и бързо ледени стени разпуква!

Не мислех аз за рай във тъмнината,

но на Кусер наплиска ме водата!

Дау ал Макан притиснал сестра си до гърдите си, от огромна радост от устните му се излели звуци и той изпял:

Оплаках аз раздялата, но ето —

        събрахме се! И пак текат сълзи!

        Не ще си спомни дръзкият език

раздялата, когато пак се срещнем!

Така си мислех — радостта сияе

        с такъв отблясък, че отново плача!

        Око, в тъга и в радост, в ясно,

в мрачно да плачеш, май ти стана обичай!

— Ела и влез вътре! — рекла тя. — Разкажи ми какво ти се случи, и аз ще ти разкажа какво ми се случи!

— Първо ти разкажи! — казал Дау ал-Макан.

И тя му разказала всичко, което й се било случило. После рекла:

— Хвала на Аллаха, който ми е дарил тебе — както заедно напуснахме баща ни, така и заедно ще се върнем! А сега ти ми разкажи какво ти се случи, след като те оставих тогава!

Той й разказал всичко, каквото му се било случило, и накрая казал:

— Сестро! Този огняр наистина ми направи толкова добрини, колкото никой човек и на най-близки не е правил, нито пък дори някой баща на детето си! Сам гладуваше, а ме хранеше, сам вървеше пеша, а ме караше да яздя. Животът ми беше в ръцете му!

— Ако е пожелал всевишният Аллах, ние ще го възнаградим колкото можем! — рекла тя, а после повикала слугата. — Вземи за добрата вест, добри човече! Благодарение на тебе тя ме събра с брат ми! Нека кесията с всичко в нея остане за тебе! Иди и бързо ми доведи господаря си!

Зарадвал се слугата, отишъл при привратника, казал му, че господарката го вика, и го завел при нея. Влязъл той при жена си и намерил при нея брат й. Запитал го кой е, какъв е, и той му разказал всичко от начало до край. После Нузхат аз-Заман рекла:

— Трябва да знаеш, привратнико, че си се оженил не за неволница, а за дъщерята на цар Омар ал-Нуаман! Аз съм Нузхат аз-Заман, а това е брат ми Дау ал-Макан!

Привратникът разбрал, че е станал зет на цар Омар ал-Нуаман. Тогава си рекъл: „Писано ми е да стана поне царски наместник в някой край!“ После пристъпил към Дау ал-Макан, поздравил го, че е жив и здрав и че се е срещнал със сестра си. Наредил на слугите веднага да вдигнат шатра за Дау ал-Макан и да му приготвят един от най-добрите коне.

— Вече сме близо до страната ни! — казала жена му. — Аз ще се уединя с брат си, ще отпочинем заедно — толкова дълго бяхме разделени!

— Както желаете! — отговорил привратникът.

Той сновял насам-натам, ту навън, ту в паланкина й и все си мислел какъв човек е станал! А Нузхат аз-Заман му рекла:

— Изпрати слугата, кажи му да дадат на огняря ездитен кон, да му слагат трапеза, когато се храни на обяд и вечеря — нека да не се дели от всички!

Привратникът изпратил да извикат слугата, наредил му какво трябва да направи. Слугата намерил огняря в края на кервана — вече бил натоварил магарето и се готвел да избяга, сълзи течали по бузите му, страх го било за живота му, а и с Дау ал-Макан се бил разделил! И даже си говорел: „Съветвах го къде е праведният божи път, но той не ме послуша! Къде ли е сега?“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че огнярят, като видял слугата заедно със стражата, прежълтял, изплашил се, затреперили му коленете.

— И кой пееше стиховете, лъжец такъв! — викнал слугата. — Какви ми ги разправяш: „Нито аз пея стихове, нито знам кой ги пее!“ А то — другарят ти бил! Няма да те оставя сам от тук, та до Багдад! Каквото се случи на другаря ти, ще те сполети и тебе!

„От каквото се боях, точно то ми се случи!“, казал си огнярят и пропял:

Стана нещо, от което се боях и страх ме хвана:

от Аллаха сме родени и при него прах ще станем!

— Я свалете този огняр от магарето! — викнал слугата на стражите.

Свалили го те и му довели кон. Той го възседнал и потеглил.

— Един косъм ако падне от главата му, с един човек по-малко ще останете! — казал слугата на стражите.

А огнярят се отчаял за живота си, обърнал се към слугата и го заговорил:

— Чуй ме, праведни, нямам братя, нямам близки! Нито онзи момък ми е роднина, нито аз на него! Аз си бях огняр в един хамам и го намерих болен и захвърлен на едно сметище!

А слугата се смеел в себе си. Така продължили, пътували, що пътували още няколко дни, оставали им само три дни път до страната. Една вечер спрели да си починат и когато се събудили и понечили да се товарят за път, отпред се вдигнал голям облак прах, небето потъмняло така, че станало тъмно като в нощ.

— Чакайте, не товарете! — викнал привратникът.

Метнал се той на коня и заедно с мамелюците си потеглил към облака. Когато наближили, видели войска многолюдна като морето бурно, със знамена, флагове и тъпани. Войниците също ги забелязали, от тях се отделили петстотин конници и препуснали към привратника и хората му, обградили го — пет войници срещу един негов мамелюк.

— Какво е станало? — запитал привратникът. — Откъде са тези войници. Аз съм привратник на емира на Дамаск цар Шар Кан, сина на цар Омар ал-Нуаман — стопанина на Багдад и на земите на Хорасан! Идвам от него с данъка и с дарове при баща му в Багдад!

— Умря Омар ал-Нуаман, отровен умря! — проплакали всички. — Тръгвай с нас и с хората си, за да се срещнеш с главния везир Дандан!

— Ех, че лош късмет съм имал при това пътуване! — викнал привратникът.

Заплакал той, разплакали се хората му, смесили се с войниците. Отишли при везира Дандан, който наредил да му вдигнат тук шатрата, седнал посред нея, наредил и на привратника да седне. Щом се настанили, той го запитал кой е, какъв е, той казал каква е работата, а везирът Дандан, когато се споменало името на цар Омар ал-Нуаман, заплакал и рекъл:

— Царят умря отровен, но за причината за смъртта му не сме наясно. После едни напираха да станат негови заместници, дори се сбиха помежду си, попречиха им някои от първенците, благородниците и четиримата кадии. Сетне всички се съгласиха със съвета на кадиите и никой не им се противопостави. Договорихме се да отидем в Дамаск при сина му Шар Кан, да се върнем с него и да го поставим на трона на бащиното му царство! Но има и такива, които искат втория му син, който се казва Дау ал-Макан и има сестра Нузхат аз-Заман. Те двамата преди пет години тръгнаха към страната Хиджаз и оттогава никой нищо не знае за тях…

Привратникът разбрал, че разказаното от жена му е самата истина. Наскърбил се много от смъртта на царя, но пък се зарадвал, че Дау ал-Макан се е появил и може да стане султан в Багдад на мястото на баща си Омар ал-Нуаман…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че привратникът казал на везира Дандан:

— Велики везире, днес, когато ни срещнахте, Аллах ви отърва от ненужна умора. Нещата се подреждат така, както сте пожелали. И най-важното е, че Аллах ви връща Дау ал-Макан и сестра му Нузхат аз-Заман!

— Привратнико, разкажи ми какво е станало с тях и защо ги нямаше толкова време! — възкликнал зарадван везирът.

Привратникът му разказал за Нузхат аз-Заман, която станала негова съпруга, разказал му и историята на Дау ал-Макан от начало до край. Когато свършил разказа си, Дандан изпратил да извикат емирите, везирите и държавните първенци и им разказал за случилото се. Зарадвали се те, после се събрали, явили се при привратника, обявили се за негови слуги и целунали земята пред нозете му.

— Мисля да отида при султана преди вас, за да го подготвя за сана, който го очаква — да му съобщя, че сте дошли и че сте го избрали за ваш султан вместо брат му Шар Кан! — казал привратникът на везира Дандан.

— Така мисля и аз! — казал везирът, оказал му почести, поклонил му се.

Емирите, везирите и сановниците също му оказали почести и го помолили:

— Нали ще кажеш на султан Дау ал-Макан да ни остави на досегашните постове!

Той отговорил, че ще го стори, и наредил на стражите си да потеглят.

Везирът Дандан изпратил по привратника шатра за султана, която да разпънат на един ден път от града. Метнал се привратникът на коня си и си казал: „Благодатно излезе това пътуване!“ И възхвалил жена си и Дау ал-Макан.

И пак потеглили. Пътували, що пътували, стигнали на един ден път от града. Привратникът наредил да се спре там за почивка и да се подготви място за дивана на султан Дау ал-Макан. Слязъл от коня, срещнал се със сестрата и брата и им съобщил, че баща им е умрял и че първенците са избрали Дау ал-Макан за техен цар на мястото на баща му. Поздравил ги с царството, а те заплакали за загубата на баща си и запитали от какво е умрял.

— Везирът Дандан ще дойде тук утре с цялата войска — казал привратникът. — Не ти остава друго, освен да правиш онова, което ти кажат, царю, защото те единодушно те избраха за свой султан! Ако не го направиш — ще сложат друг, а ти няма да си сигурен дали онзи, когото изберат вместо тебе, ще запази живота ти! Може да те погуби, може да се скарате — и ти ще загубиш царството!

Дау ал-Макан гледал известно време в земята, после рекъл:

— Приемам, защото няма как да не приема! Но какво да правя с брат ми Шар Кан?

— Синко, брат ти ще бъде султан на Дамаск, а ти — султан на Багдад! Бъди твърд и се готви за достойни дела!

Приел Дау ал-Макан съвета. Привратникът му дал една от царските дрехи, които бил донесъл везирът Дандан. После излязъл и наредил на слугите да подберат някое възвишение, да вдигнат там голяма и широка шатра за султана, за да седне в нея, когато дойдат емирите. Не минало много време и ето че се вдигнал прах, закрил земята, после въздухът се избистрил и се показала войска, многолюдна като морето бурно…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че войниците били от Багдад и Хорасан, начело им яздел везирът Дандан, всички се радвали на султанството на Дау ал-Макан. Той ги посрещнал в царска дреха, в ръка с великолепен меч, метнал се на коня си и потеглил насреща им, влязъл в шатрата под голямото кубе, седнал и поставил меча на коленете си. Привратникът се изправил пред него, за да изпълнява повелите му. Мамелюците направили коридор до входа на шатрата с извадени мечове. Струпали се войскари. Най-напред влезли десетина, привратникът вървял в коридора пред тях и ги въвел при султан Дау ал-Макан. Той ги приел много любезно. Те го поздравили, пожелали му всичко най-хубаво и му се заклели най-искрено, че няма да нарушат негова повеля, целунали земята пред нозете му и си излезли. Влязла втората десетка, направила същото като първата. И така, влизали десетки след десетки, докато останал везирът Дандан. Влязъл той при султана, целунал земята пред него, изправил се, а Дау ал-Макан му рекъл:

— Здравей, везире, мой голям татко! Направил си, мой скъп съветнико, добро дело, подредил си всичко умно и смело! Заповядай на войската да остане тук десет дни! Ние ще останем с тебе сами и ти ще ми разкажеш как бе убит баща ми!

Покорил се везирът на султанската повеля. Царят изчакал да се мръкне, отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:

— Разбрах как е загинал баща ми, но не ми казаха защо е станало това!

Тогава тя опънала копринена завеса. Дау ал-Макан седнал от външната й страна и наредил да доведат везира Дандан, а когато той дошъл, му казал:

— Искам да ми разкажеш подробно как е загинал баща ми цар Омар ал-Нуаман!

И везирът Дандан заговорил:

* * *

— Когато цар Омар ал-Нуаман се върна в града от лов, той ви потърси и не ви намери. Узна, че сте тръгнали на хаджилък, натъжи се, разгневи се. Половин година разпитваше за вас всеки пътник и минувач, но никой не му донесе вест. Измина цяла година. Един ден се бяхме събрали при него и ето че се появи старица, от която лъхаше дълбока набожност. Тя дойде с пет неволници. Освен хубостта си те знаеха да четат Корана и знаеха много премъдрости и случки из живота на древните. Старицата рече на султана:

— Господарю, водя със себе си пет неволници. Никой не е притежавал подобни, защото са и красиви, и хубави, и умни, четат Корана и преданията, знаят науки и вести за древните народи. Те са пред тебе с желание да ти служат, царю на времената! Подложи ги на изпит, който прави човека благороден или го унижава!

Покойният ти баща погледна към наложниците, видът им го замая и той каза:

— Нека всяка една от вас ми разкаже какво знае за мъжете от минали времена и за древните племена…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

И ето че пристъпи една от неволниците, целуна земята пред него и заговори:

* * *

— Знай, царю, че възпитаните хора не бива да бъдат любопитни! Те трябва да са богати с добродетели, да изпълняват религиозните предписания, да се предпазват от грехове и неотстъпно да вървят по правия път дори ако им се наложи да загинат. Основа на всяко възпитание е благородството на нравите. Знай, че повечето неща, които ни се случват всеки ден, са потребности на живота. А целта на живота е почитта пред Аллах. Трябва да укрепваш връзките си с хората и да не се отклоняваш от Суната. И най-великите и най-достойни хора се нуждаят от ред. Царете се нуждаят от него повече, отколкото простолюдието, защото простолюдието върши много от делата си, без да се съобразява с последствията. Знай, че врагът напада, като търси предлог, и се пази да не намерят предлог срещу тебе. А между тебе и приятеля ти не бива да има друг кадия освен добрите нрави. Приятел се избира, след като той е избрал тебе! Ако това е човек, посветил се на отвъдния свят, той трябва да защитава онези, които следват предписанията на шариата и познават най-дълбоко неговата същност! А ако е човек, посветил се на земните дела, нека той бъде свободен и искрен, а не зъл и невежа. Невежата ще се крие от света, лицемерът не е искрен! Приятелят е източник на искреност, която извира от дълбините на сърцето, а тя не съществува заедно с лъжата, която се ражда върху езика! Знай, че следването на шариата е от полза на правоверните! Щом брат ти има тази черта — обичай го, не го засичай, дори да каже нещо, което не ти се нрави! Той не е жена, с която да можеш да се разведеш, пък после пак да си я върнеш! Неговото сърце е като стъкло — счупи ли се, не се оправя! И колко мъдър е бил онзи, който е казал:

Не допущай сърцето да страда!

Че обидата тежка — преграда

                е пред обич. Стъкло разтрошено

                няма начин да бъде слепено!

* * *

Мъдрите са рекли: „Най-добрите хора са най-силни съветници, най-добрите дела преследват най-красиви цели, най-добрата благодарност и признателност е онази, която се изразява чрез човешката уста!“

* * *

Казано е: „Робът не бива да забравя да благодари на Аллах особено за два негови дара: здраве и ум“.

* * *

Казано е: „Който сам си прави почести, славата му е лековерна; а който възвеличи нещастните хора, Аллах ще му върне стократно; който слуша страстите си, ще изгуби истината; който слуша ласкателя, ще изгуби приятеля; който ти мисли добро, вярвай на мислите му; който е стигнал в разговора до свада, той върши грях; който не е възпрял една несправедливост, той не вярва в силата на меча“.

Ето аз сега ще напомня някои неща от нравите на кадиите.

Справедлива присъда е невъзможна без свидетелски показания. Кадията трябва да гледа към хората като към равни, за да не се лакоми благородникът да върши насилие и да не се губи вярата на слабия в справедливостта. Той трябва да изисква доказателства от ищеца и клетва от онзи, който отрича. Примирението между мюсюлмани е допустимо, стига да не е такова примирение, чрез което се върши грях, забраняват се законни неща или се поражда съмнение. В него кадията проверява ума си, чрез него се проявява неговото благоразумие, чрез него той се връща към истината. Правото е раздел от науките. Връщането върху основата на правото е по-добро от упоритата защита на нещо неправилно. И още — знай предишните примери, бъди сведущ в словата, отнасяй се еднакво към спречкалите се съперници. Нека погледът ти върху правото не се отклонява встрани. Осланяй се на вечния и всемогъщ Аллах! Намери явното доказателство на обвинителя и ако веднъж го намериш, дай му онова, което му се полага по право! Ако такова доказателство няма, нека обвиняемият се закълне, че е невинен! Тогава присъдата ще даде Аллах! Приеми и свидетелските показания на мюсюлманските врагове, но само когато те се съдят един друг. Всевишният Аллах е наредил мъдрите мъже да съдят по онова, което се вижда, а е поел върху себе си съда за нещата, които не се виждат! Кадията е длъжен да се пази — да не го боли нещо и да не е гладен, защото със своята присъда той трябва да показва на хората лицето на всевишния Аллах. А който се примири и се помири с хората, Аллах ще го предпази от техните нападки.

* * *

Захри казва:

„Има три случая, когато кадията трябва да бъде отстранен: ако оказва уважение на подлеците; ако показва обич към покварените; и ако мрази клетниците!“

* * *

Когато Омар бен Абдул Азиз изгонил един кадия, той го запитал:

— Защо ме гониш?

— Научих, че приказките ти били повече, отколкото се полага на сина ти! — отговорил Омар…

* * *

Разказват, че Искендер казал на кадията си:

— Аз ти дадох сан, чрез него ти възложих да пазиш живота ми, честта ми и благородството ми! Пази този сан — и това ще е от полза за тебе и за ума ти!

Казал на готвача си:

— Ти имаш власт над тялото ми! Животът ми зависи от това!

Казал на писаря си:

— Ти се разпореждаш с ума ми! Пази онова, което си записал от мене!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла.

И ПРЕЗ ДЕВЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

Първата неволница отстъпи назад, напред пристъпи втората, целуна седем пъти земята пред нозете на царя и заговори:

* * *

Лукман е казал на сина си: „Три са нещата, които трябва да знаеш: кроткият се познава, когато е гневен, смелият — когато воюва, а ближният — когато имаш нужда от него!“

* * *

Казват: „Угнетителят не е доволен дори когато го възпяват, а угнетеният е доволен дори когато го осъждат!“

* * *

Казал е всевишният Аллах: „Няма да има нищо по-добро за онези, които се радват на донесеното от самите тях, а които обичат да възхваляват направеното от самите тях — ще се сблъскат с пустиня от мъки и те ще са болезнени за тях!“

* * *

Казал е онзи, чието име е благословено: „Всяко дело е направено с намерение, всеки човек си има цел!“

* * *

Най-чудното нещо у човека е сърцето му, защото то е началото на всяко дело. Ако в сърцето пламне желание — ще го погуби алчността; ако го обземе мъка — ще го погуби тъгата; ако в душата се вкорени гняв — сърцето ще изгние; ако е пълно с щастие и радост — ще се предпази от омраза; ако го обземе страх — ще го задуши мъка; ако му се случи нещастие — ще го подгони нетърпение; ако получи повече пари — то по-често ще споменава бога; ако го покори бедност — ще го обхване състрадание; ако тялото стане безсилно — ще го събори болест; и при всички случаи няма по-голямо благо от молитвата към Аллаха, от работата, с която се печели насъщният хляб, и от достигането на щастието на задгробния живот.

* * *

Запитали един учен мъж:

— Кое е най-голямото благо?

— Онова, в което благородството е победило страстта, усърдието е издигнато в ранг на достойнство, знанието непрекъснато расте и не са нужни извинения за каквото и да е. Най-добре е казано у Кайс:

Премахвам от всички чертите фалшиви!

„Това е заблуда! Това — справедливо!“ —

        им казвам… Пари, нрави — всичко е заем

за другия свят — там се нищо не скрива!

        Щом до задна врата нещо скрито се прави,

то е грях… А през предната е справедливо!

* * *

И неволницата продължи:

— А ето и някои неща от „Захд“!

* * *

Хишам бен Бишр разказвал:

„Казах на Омар бен Обейд:

— Каква е истината на благочестивостта?

— Пророкът на Аллаха, Аллах да го възслави, е изяснил, че благочестив е онзи, който не е забравил какво е гроб и нещастие, предпочита вечното пред тленното, не пресмята колко дни е живял, а е причислил себе си към мъртвите“.

* * *

Разправят, че Абу Зурра казвал: „За мен бедността е по-обична от богатството и болестта е по-добра от здравето!“

* * *

Един негов слушател казал: „Аллах ще възхвали Абу Зурра за това, което ми каза: Който се надява, че Аллах ще му намери добро място на онзи свят, той трябва да е доволен от положението, което Аллах му е дал на този свят!“

* * *

Разказват, че Сабит ал-Банани плачел така, че очите му едва не изскачали от орбитите. Довели го при един човек да го излекува.

— Ще го лекувам, но само при условие че ще ме слуша! — рекъл лечителят.

— А за какво да слушам? — запитал Сабит.

— Да не плачеш! — отговорил лечителят.

— А за какво ми са очите, щом няма да плачат? — запитал Сабит.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТОТНАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на втората неволница:

* * *

Един човек помолил Мохамед бен Абдуллах:

— Дай ми съвет!

— Съветвам те на този свят да бъдеш благочестив собственик, а на другия — алчен за собственост!

— Как така?

— Щом си бил благочестив на този свят — то ти е достатъчно и за другия свят!

* * *

А Гаус бен Абдаллах разказвал:

„Живели в племето на израилтяните двама братя. Единият запитал другия:

— Кажи ми кое е най-лошото нещо, което си сторил в живота си?

— Веднъж минах край един курник и грабнах една кокошка. Метнах я в нашия двор, но тя сама пак избяга в курника си! А кое е най-лошото нещо, което ти си сторил?

— Най-лошото, което съм сторил, бе веднъж, когато започнах да се моля и си помислих дали не го правя, за да се отърва от наказанието на Страшния съд!

Чул думите им баща им и възкликнал:

— О, Аллах, ако те говорят искрено, трябва веднага да ги прибереш в лоното си в рая!

А един мъдрец добавил:

— Това са най-праведните деца, които съм срещал!“

* * *

Саид бен Джабар разказва:

„Веднъж съпровождах Омар бен Обейд и му казах:

— Посъветвай ме нещо!

— Запомни, че трябва да притежаваш две качества: да не се бъркаш в божиите работи и да не обиждаш божиите твари!

И произнесе следните стихове:

Бъди какъвто щеш — бог за това не съди!

        Да си безгрижен — смелост се не иска!

Но две неща със тебе да не бъдат:

        На бог ортак не ставай и хора не обиждай!…

А има ли нещо по-хубаво от думите на стихотвореца:

Ако в живота земен не си благочестив,

  не чакай след смъртта си благочестив да станеш!

Ще плачеш, ще се жалиш — но даже не мисли,

  че ще си върнеш пропиляното имане!“

* * *

После втората неволница отстъпи назад. Пристъпи напред третата неволница и заговори:

— Вратата на благочестието е много широка, но до нея трябва да ме доведе някой от благочестивите ми прадеди!

* * *

Един знаещ мъж е казал: „Аз се радвам на смъртта, но не съм убеден, че трябва да дойде. В нея има спокойствие, но знам, че тя пречи на човека да довърши делата си! Аз се моля да свърша двойно повече праведни дела, за да попреча на лошите дела!“

* * *

Когато веднъж Ата ас-Силми свършил своята проповед, той се разтреперил, приседнал и силно заплакал.

— Защо правиш това? — го запитали.

— Искам да се посветя на великото дело, да присъединя силите си към ръцете на всевишния Аллах, да работя по заветите му. А треперя като Али Зайн ал-Абидин ал-Хусеин — той винаги преди да започне да се моли, се разтрепервал, а когато го питали защо, отговарял: „Нали знаете на кого се кланям и с кого разговарям!“

* * *

Разказват: „До Суфиян ас-Саури винаги вървял слепец. Когато през месец рамадан той излизал да се моли пред хората, слепецът мълчал и вървял бавно. Суфиян казал:

— Когато Денят на възкресението изгрее пред хората на Корана, знакът на висшето достойнство ще бъде един и същ за всички тях!“

* * *

Суфиян казал: „Ако душата се намира в сърцето, от страх и уплаха пред огъня то ще полети с радост и желание към рая!“

* * *

Разправят също, че Суфиян ас-Саури казал: „Да гледаш в лицето на угнетителя, е грях!“

* * *

Третата неволница отстъпи назад. Пристъпи напред четвъртата неволница и заговори:

— Ето и аз ще разкажа за неща, които знам за деянията на праведните.

* * *

Разказват, че Бишр ал-Хафи разправял:

„Чух, че Халид говорел:

— Ей, вие, души на езичници!

— Защо казваш «души на езичници»? — запитали го.

— Няма да бъдете такива едва когато, след като сте се молили, падали сте на колене и по лице, не ви поникне гърбица!“

* * *

Един умен човек е казал: „Който прави добрини — той поправя злините на другите!“

* * *

Пак един умен мъж е казал:

„Когато научих от Бишр ал-Хафи някои неща от душата на истините, той каза:

— Синко, тази наука не може да се преподава на всеки! От всеки сто дирхама само пет са лъскави!“

* * *

Ибрахим бен Адхам казал:

„Щом думите на човек са хубави — те трябва да бъдат похвалени. Веднъж се молех, видях до мене да се моли и Бишр. Застанах зад него и започнах метаните — докато мюедзинът разреши да спрем. И ето че сред хората се изправи мъж с изпокъсани дрехи и каза:

— Хора, пазете се от приятели, които вредят! Няма грях, когато лъжата носи полза! Когато си принуден — избор нямаш! Няма полза от думи, когато си вече в небитието! Мълчанието не вреди за съществуването на съществото!“

* * *

Ибрахим казал:

„Видях как от Бишр падна един даник. Наведох се, но му подадох един дирхам.

— Няма да го взема! — каза той.

— Но той е изсечен по закон! — казах.

— Аз не искам да заменя благото на отвъдния свят с благото на този свят!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на четвъртата неволница:

* * *

Сестрата на Бишр ал-Хафи поискала да съблазни Ахмед бен Ханбал, като му говорила:

— О, имам на вярата! И аз съм живо същество! Любя се през нощта и отработвам хляба си през деня! Нали може да се запалят светилниците, които осветяват Багдад нощем, та да се любим върху покрива под тяхната светлина! Нима това е грях!

— Коя си ти? — запитал той.

— Сестрата на Бишр ал-Хафи!

— Как може да си от рода на Бишр! — възкликнал Ханбал. — Че нали вашият род е вдъхновил моята набожност!…

* * *

Един умен мъж рекъл:

— Ако бог иска да изгони доброто от един дом, той му вмъква работа през вратата!

* * *

Когато Малик бен Динар минавал из пазара и виждал нещо, което му се приисквало, си казвал:

— Потърпи, душо! Може и да го искаш, ама аз не съм съгласен!

* * *

А пророкът, Аллах да го възхвали, казвал:

— Ако сгрешиш — ще си спасиш душата! Бедата е, ако продължаваш греха си!

* * *

Четвъртата неволница отстъпи назад, пристъпи напред петата и заговори:

* * *

Маслама бен Динар казвал:

— Когато съвестите тръгнат по правия път, прощават им се и малките, и големите грехове! Но ако рабът божи държи да остане грешен, той тръгва да прави завоевания!

* * *

Разправят, че на Муса, да пребъде душата му в мир, му се наложило да вади вода от кладенец. Той казал:

— Боже, защо ми даде такава работа — добра е, ама е за бедни.

Ето че дошли две неволници, той им налял вода. Те не го поканили у дома си, но разказали на баща си Шуайб какво е станало.

— А да не би той да е гладен! — казал той и наредил на едната сестра: — Иди при него и го покани!

Влязъл Муса при Шуайб. Вечерята била сложена и Шуайб казал:

— Муса, иска ми се да ти платя за водата, която си налял!

— Аз съм от такъв род — отговорил Муса, — който не продава неща, създадени от отвъдния свят върху земята, пък ако ще да са злато и сребро!

— Момко! — казал Шуайб. — Ти си мой гост! А уважението към госта е мой обичай и обичай на дедите ми — да ги нахраним добре!

Седнал Муса и се нахранил. А после Шуайб наел Муса да работи при него за осем сезона, като платата му щяла да бъде да го ожени за една от дъщерите си, а онова, което щял да отработи, щяло да бъде нейна зестра…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на петата неволница:

* * *

Един човек казал на приятеля си, когото от дълго време не бил виждал:

— Разтревожи ме, не съм те виждал от толкова време!

— Аз работих до тебе, при Бен Шихаб, знаеш ли го?

— Да, съсед ми е от трийсет години, но аз не му говоря!

— Щом си забравил съседа си, ти си забравил и Аллах! Ако ти обичаше Аллах — щеше да обичаш и съседа си! Нима не знаеш, че правото на съседа е като правото на роднината!

* * *

Мохамед бен Омран разказва, че един човек запитал Хатим ал Асам:

— Какво толкова правиш сам, щом във всичко се осланяш на всевишния Аллах?

— Имам си две мъдри правила! — отговорил той. — Разбрах, че храната ми друг няма да я изяде — и душата ми се успокои. И още: разбрах, че самият аз не съм създаден, без да е знаел Аллах — и се засрамих!

* * *

Петата неволница отстъпи назад. Пристъпи напред старицата, целуна девет пъти земята и заговори:

— Аз, царю, ще продължа разказа.

* * *

Имам Шафии делил нощта на три части: първата третина — за науката, втората — за сън, и третата — за молитвено бдение.

* * *

Имам Абу Ханифа прекарвал половината от нощта в молитви. Но чул един човек да разправя на друг:

— Този по цяла нощ се моли!

Абу Ханифа си помислил: „Срам ме е от Аллаха, че ми приписват работи, каквито не съм правил!“ И започнал да се моли по цяла нощ.

Шафии, Аллах да му се радва, казал:

— В течение на десет години не преядох, защото се храних с ечемичен хляб. Преяждането ожесточава сърцето, замразява съобразителността, привлича съня и намалява възможностите за молитва.

* * *

Един очевидец разказва:

Когато влязох в Багдад, Шафии беше там. Приседнах на брега да си кажа молитвата. Мина някакъв човек и ми викна:

— Момче, ти се моли добре и Аллах ще те възнагради с добрини и на този, и на другия свят!

Обърнах се и видях, че след него върви тълпа от хора. Побързах да завърша молитвата и тръгнах с тях.

— Имаш ли някаква нужда? — запита ме той.

— Да! — отговорих. — Научи ме на онова, което си научил от всевишния Аллах!

— Знай, че който е повярвал в Аллаха, той ще спаси душата си! — отговори той. — Който се е боял от вярата си — той ще се запази от гибел! Който е бил въздържан днес, ще бъде доволен утре! Бъди въздържан на този свят, за да бъдеш възжелан на другия! Бъди праведен във всичките си дела — и ще спасиш душата си заедно с всички, които ще спасят своите!

Тръгна си и като запитах кой е този, отговориха ми:

— Това е имам Шафии!

* * *

Имам Шафии казвал:

— Искам хората така да използват тази наука, че да не свързват нищо от нея с името ми!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказите на старицата:

* * *

Пак имам Шафии казал:

— Не съм гледал към никого като към противник. Исках само всевишният Аллах да върне всички на правия път и да определи мястото им според това, как са се проявили. Към всекиго съм гледал само така, че да му покажа истината!

* * *

И пак той, Аллах да му се възрадва, рекъл:

— За скритото си знание не бой се — спомни си само радостта на онзи, когото търсиш! Щом желаеш благо, от упрек божи ти не бягай!

Казали на Абу Ханифа:

— Халиф Абу Джаафар ал-Мансур те назначи за кадия и ти определи плата от десет хиляди дирхама.

Той останал недоволен. В деня, когато трябвало да му донесат парите, се помолил сутринта, покрил си главата и застанал мълчаливо в очакване. Дошъл пратеник от халифа с парите, заговорил го, но имамът не отговарял.

— Но тези пари са ти по закон! — възкликнал пратеникът.

— Знам, че са ми по закон! — отговорил Абу Ханифа. — Но аз не желая в сърцето ми да се вмъкват подаяния от големци!

— Но нали, ако ти се отнасяш добре към тях — и те ще бъдат благожелателни към тебе! — възкликнал пратеникът.

— А ти вярваш ли, че някой може да влезе в морето, без да измокри дрехите си? — възразил имамът.

* * *

Имам Шафии, Аллах да му се радва, казал:

Душа, пред думи щедри замълчавай!

И грешни да са те — не възразявай!

        Надежди и желания отблъсквай —

        смъртта в най-сладкия ни час настъпва!

* * *

А ето нещо и от Суфиян ас-Саури, както ни го е разказал Али бен Хасан ас-Силми:

„Бъди честен! Пази се от лъжа, предателство, лицемерие и суетност! Изтъквай религията си, особено пред онзи, който държи на своята! Нека твой събеседник бъде онзи, който те откъсва от земните дела! Споменавай по-често смъртта, по-често моли за прошка, моли Аллаха за здраве през остатъка от живота си! Не предавай правоверен, защото, който е предал правоверен, той е предал Аллаха и неговия пратеник! Пази се от кавги и вражди! Прибави онова, което те плаши, към онова, което не те плаши — и ще бъдеш доволен! Прави благодеяния! Убий греховното, за да бъдеш обичан от Аллах! Направи по-добро онова, което е в тебе — и Аллах ще направи добро на онова, което е извън тебе! Приеми извинението на всеки, който ти се извини! Моли се за онзи, който те е окрал, прости на онзи, който те е потискал! Бой се във всичко от Аллаха. Нека онзи, за когото си узнал, че току-що е умрял, ти припомни, че съдбата води или към възвишения рай, или към горещия ад!…“

* * *

Седна старицата до неволниците. Покойният ти баща видя тяхната хубост и огромното им възпитание. Дари ги с двореца, където преди живееше царица Абриза. Нареди да им занесат всичко, от което имаха нужда. Те живяха при него десет дни. Всеки път, когато той влизаше при старицата, намираше я приведена за молитва. На единайсетия ден царят се срещна с нея, за да се договори за цената на неволниците, а тя му каза:

— Царю, тези неволници струват повече от онова, което обикновено плащат хората. Не искам за тях нито злато, нито сребро, нито скъпоценности — то би било малко за тях! Ще ти ги дам само ако постиш цял месец. Ще се въздържаш от храна денем, а нощем ще заставаш пред лицето на Аллах! Направиш ли това — те ще останат в двореца като твоя собственост! Нека ми донесат стомна с вода!

Взе тя стомната, произнесе някакво заклинание, измърмори думи, не знаехме какво означават. После я запуши с парцал, завърза гърловината й, даде я на баща ти и му каза:

— Пости първите десет дни, а на единайсетия изпий каквото има вътре! То ще изтръгне привързаността към земните неща от сърцето ти и ще го изпълни със светлина и вяра! Утре аз ще отида при моите братя — хората от отвъдния свят! А след десет дни ще се върна при тебе!

Баща ти взе стомната, остави я в една стая в двореца, а когато се съмна, се отдаде на пост. Старицата отиде по делата си…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

Десет дни пости царят, а на единайсетия отвори стомната, изпи я и усети колко хубаво му стана на сърцето. Старицата донесе халва, увита в зелена хартия, която приличаше на дървесен лист.

— Царю! — каза тя. — Мъжете от отвъдния свят те приветстват! Аз им разказах за тебе, те се зарадваха и ти пратиха тази халва! Закуси с нея, като се мръкне!

Минаха двайсет дни и баща ти продължаваше да пости. Тогава при него пак се появи старицата и каза:

— Царю, аз разказах на мъжете от отвъдния свят как се уважаваме един друг! Зарадваха се те, че неволниците са при цар като тебе. Иска ми се да ги отведа при тях и да получа даровете, които са приготвили за тях там. Момичетата сигурно няма да се върнат при тебе, без да ти донесат някое от подземните съкровища!

Баща ти благодари и каза:

— Ако не се боях, че ще престъпя волята ти, не бих искал нито съкровища, нито нещо друго! Кога ще тръгнете?

— През двайсет и седмата нощ! — отговори тя. — Аз ще се върна при тебе в началото на новия месец, когато ще си свършил с постите! Трябва по тях да изпратиш още някой, който ти е особено скъп — нека получи благословия от хората на отвъдния свят!

— Аз имам една неволница от Рум! — отговори той. — Тя се казва София. Тя ми роди две деца, мъжко и женско, но те се изгубиха преди години! Вземи я, пък нека получи благоденствие. А може хората от отвъдния свят да се помолят Аллах да й върне двете деца и да ни събере заедно!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на везира Дандан:

* * *

Когато баща ти бе към края на постите си, тя му каза:

— Синко, аз тръгвам! Доведи ми София! — доведе я той, предаде я на старицата. После тя извади запечатана чаша, даде я на султана и рече: — Влез на трийсетия ден в хамама! Като излезеш от там, изпий тази чаша и заспи! Ще получиш това, което си търсил!

Тя го благослови и тръгна с наложниците и царица София. Царят продължи постите си още три дни, после отиде в хамама. Когато излезе, влезе в една от стаите на двореца, затвори вратата след себе си, изпи чашата и заспа. Чакахме го до края на деня. Казахме си: „Сигурно е изтощен от хамама, от нощното будуване и дневния пост и затова спи!“ Чакахме и втория ден — пак същото! Викнахме със силен глас — пък дано се стресне, — пак никакъв звук. Изкъртихме я и що да видим — стопили се бяха месата му, разтрошили се бяха костите му! Взехме чашата и върху обратната страна на капачката намерихме залепено парче хартия, на което бе написано: „Злата дума ми е най-приятна! Такова е наказанието за онези, които насилват и обезчестяват царски дъщери! Шар Кан дойде в страната ни, победи царица Абриза, взе я и я доведе при вас, а после я върна по някакъв черен роб, който я уби. Намерихме я на едно пусто място, захвърлена на земята. Такова е наказанието за онези, които вършат подобни неща! Убит от хитрата Зат ад-Дауахи! Аз взех и царската съпруга София, за да я отведа при баща й цар Афридун, царя на Константинопол! Ние непременно ще ви завладеем, ще ви избием, ще ви отнемем домовете, няма да има кой да поддържа огнищата ви — ще останат само онези, които приемат кръста и зиммата^[61]!“

Разбрахме, че старицата ни е измамила.

* * *

Везирът свършил разказа си и всички заплакали.

— Царю, от плач полза няма! — казал на Дау ал-Макан привратникът. — Стегни сърцето си и помогни на онези, които те подкрепят!

Дау ал-Макан наредил да сложат трон извън шатрата и войниците да се строят пред него, дарил богато везира и казал:

— Ти оставаш на поста си! — като чул думите му, везирът целунал земята пред него и му пожелал дълъг живот. Царят възнаградил и емирите и казал на привратника: — Кажи ми какъв данък носиш от Дамаск!

Той му показал сандъците с пари, предмети и скъпоценности. Царят ги разделил между войниците…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато дошло време за път, те тръгнали, пътували три дни и три нощи и стигнали в Багдад. Султанът Дау ал-Макан влязъл в двореца на баща си, седнал на трона, наредил на писаря да напише писмо до брат му Шар Кан, да разкаже в него какво се било случило, и прибавил накрая: „И в часа, когато получиш това писмо, ела с войниците си да тръгнем да завоюваме неверниците, да си отмъстим и да измием срама!“ Подписал писмото и казал на везира:

— Трябва да тръгнеш с това писмо! Но бъди учтив към брат ми и му повтаряй: „Ако искаш онова, което принадлежеше на баща ти — то си е твое, а брат ти ще бъде твой наместник в Дамаск!“

Той наредил също да приготвят за огняря хубава стая и да я обзаведат най-добре.

* * *

Веднъж Дау ал-Макан излязъл на лов, а когато се върнал, един емир му подарил буйни коне и красиви неволници. Харесала му една от тях и той се уединил с нея.

След време везирът Дандан се върнал от пътя си и му донесъл вест, че брат му Шар Кан пристига. Излязъл царят с големците на държавата от Багдад и си опънал шатрата в очакване на брат си на един ден път от града. И ето в ранно утро пристигнал цар Шар Кан с войниците от Шам — все воини безстрашни — като лъвове страшни. Дошли в редици стройни — мъже достойни върху жребци неспокойни, развели знамената бойни. Тръгнал Дау ал-Макан да ги пресрещне, когато ги видял, но Шар Кан го заклел да не прави това, сам скочил от коня, хвърлил се към него и го притиснал до гърдите си. После яхнали конете и потеглили. Стигнали в Багдад, влезли в бащиния си дворец. На сутринта Дау ал-Макан наредил да се съберат войници от всички краища на страната, да се издигне зов за нови завоевания и свещена война. Зачакали да се съберат войски. Дау ал-Макан разказал на брат си какво му се било случило, от начало до край, особено за добрината на огняря.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан запитал брат си Дау ал-Макан дали не е възнаградил огняря за добрините му, а той отговорил:

— Не съм го възнаградил досега, но ще го възнаградя, ако е пожелал Аллах, като се върна от война.

Тогава Шар Кан разбрал, че сестра му, царица Нузхат аз-Заман му е говорила истината, когато му е разказвала за себе си, но е скрила истината за станалото между тях. Изпратил й поздрави по съпруга й — привратника. Пак по него и тя му пратила поздрави, поканила го при себе си и го разпитала за дъщеря си Када Факан. Той й казал, че тя е в много добро здраве и расте.

Вече били минали три месеца, откакто били дошли войниците от Шам. Ето че се събрали бедуините, събрали се всички воини от различни краища. Потеглили, един след друг се заточили безчислени редици. Вождът на войскарите от Дейлем се казвал Рустум, а вождът на войскарите турци^[62] — Бахрам.

Тръгнал и Дау ал-Макан сред войските си. Отдясно яздел брат му Шар Кан, отляво — зет му привратникът. Вървели цял месец, докато стигнали страната Рум. Изплашили се хората по селата, махалите и колибите и избягали към Константинопол.

* * *

Когато чул за пристигането им, цар Афридун отишъл при Зат ад-Дауахи — нали тя била измислила онази хитрост, как да убие цар Омар ал-Нуаман, и после прибрала неволниците си заедно с царица София. А като се върнала, най-напред отишла при сина си Хардуб, царя на Рум, и му казала:

— Радвай се, от твое име аз отмъстих за дъщеря ти Абриза! Убих цар Омар ал-Нуаман и доведох София! Няма да е зле да идеш при царя на Константинопол, защото мисля, че мюсюлманите ще тръгнат да се бият с нас!

Започнали да се събират мъже, да се подготвя всичко за бой. Тръгнали към Константинопол. Великият цар Афридун чул, че идва Хардуб, царят на Рум, и излязъл да го посрещне. Хардуб разказал каква хитрина била направила майка му Зат ал-Дауахи и че мюсюлманите били събрали войска…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят на Рум казал на цар Афридун:

— Мюсюлманите събраха войска и дойдоха. Искам да се съберем всички в един юмрук и да ги пресрещнем!

Цар Афридун изпратил хора по всички страни да молят за помощ. Забързали към него християнски войски. Не минали три месеца и ето че наред с войниците на Рум се събрали ифранджии от всички страни: от Френско и Немско, от Дубре, Джурне, Бундук, Дженуар и дори воини от жълтите племена. Цар Афридун наредил да тръгнат от Константинопол. Поели един след друг — и десет дни минали, докато потеглят всички. Вървели, що вървели, докато стигнали до широка долина. Изчакали там три дни и на четвъртия видели прах да се вдига изпод копита. Когато той се уталожил и изпод сянката му блеснали като звезди остри пики и копия, светнали кръгли щитове, а над тях се развявали знамена ислямски и флагове мохамедански.

Две войски се сблъскали, две морета се срещнали. Пръв влязъл в боя везирът Дандан с войниците от Шам — около двайсет хиляди конници. С него били вождът на турците Бахрам и вождът на дейлемите Рустум с още двайсет хиляди конници. Зад тях идвали пешаци в железни ризници. Християнските воини започнали да призовават на помощ Исус, Мария и почернения си кръст и се втурнали срещу везира Дандан и хората му.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че всичко това било дело на старицата. Още преди да потеглят, тя се била срещнала с царя и той я запитал:

— Какво ще правим и как ще се оправяме — ти стана причина за това тежко положение!

— Аз ще ти подскажа хитрост, която не може да измисли дори Иблис! — казала старицата. — Нека петдесет хиляди мъже да се качат на кораби и да се скрият в морето зад Димящата планина^[63], да спрат там и да не тръгват, преди воините на исляма да се сблъскат с вас. Тогава зад тях ще излязат воините откъм морето и ще ги ударят в гръб. Ние ще ги пресрещнем по суша и никой няма да се спаси.

— Да, и аз мисля като тебе, ти, сред стариците по хитрост първа, че всичко твойта мъдрост е предвидила тепърва! — одобрил цар Афридун думите й.

Когато воините на исляма се спуснали напред, чувало се само как в шатрите избухва пламък и как мечовете сред телата път проправят. Най-напред дошли войниците на Багдад и Хорасан начело с Дау ал-Макан. Войниците на неверниците, които били в морето, ги зърнали и се спуснали зад гърбовете им. Видял ги Дау ал-Макан и викнал:

— Обърнете се с лице към неверните ръце, вие, племе на великия пророк, бийте по неверния народ!

Ето го и Шар Кан начело на друг океан от мюсюлмански воини и те се смесили помежду си, изпълнили се със смелост сърцата им и те викнали:

— Аллах ни обеща победа — неверниците той не ще да гледа!

Мечове и пики сблъскали се в плам, с ярост хиляди врагове разбил Шар Кан. Битка страшна заехтяла — от такава и децата побеляват. Той се носел и размахвал меч сред неверници в жестока сеч и накрая ги изтикал към морския бряг. Без милост били се като пияни и победила вярата в исляма!

Това било в лагера на мюсюлманите. А при цар Афридун се събрали царят на Рум Хардуб, неговата майка Зат ад-Дауахи и князете на войската.

— Щяхме да постигнем желаното, ако не бяхме се главозамаяли и не бяхме се уповавали само на нашия брой! — казали те.

— Ще спечелим! — казала старицата. — Достатъчно е винаги да сме близо до Исус и да държим на неговата вяра!

— Смятам утре да строя редиците и отпред да излезе известният рицар Лука бен Шамлут! Смятам тази вечер да окадим с най-голямото благовоние! — казал цар Афридун.

Това окадяване ставало с онова, което изхождал брат му, великият патриарх Зул Инкар уа-Накир^[64]. За него се карали и си го делели поравно. Първите рицари на Рум го изпращали по всички краища на страната, увито в копринени парчета плат, смесвали го с мускус и амбра, използвали го царете, всяко парченце от него струвало хиляда динара. Царе пращали за него, за да окадяват невести, епископи го смесвали с онова, което излиза от тях, защото, ако останело само патриаршеското — нямало да стигне за всички села. Евнусите в царските дворци го използвали, за да гримират с него очите си, да лекуват болен и преял…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, цар Афридун събрал рицарите и първенците, начертал кръст по лицата им и ги окадил с онова благовоние, за което говорихме, че излизало от вътрешностите на най-великия патриарх и най-хитър жрец. После наредил да му се яви Лука бен Шамлут, когото наричали Меч на месията, окадил го със същото, дал му да си близне и да вдъхне от кадилото, мацнал го върху оръжията му и остатъка избърсал върху мустаците му. Нямало в цялата страна по-силен тялом, по-добър стрелец с лък, по-добър боец с меч, по-ловък в боя с юмруци от Лука. Той имал ужасен вид — лицето му било като на магаре, стойката — на маймуна, стъпката — на звяр. Той бил взел на нощта тъмнината, на вонята — аромата, на дъга превита — снагата. Приближаването до него било по-трудно от раздялата с любима.

— Искам да се биеш с Шар Кан — царя на Дамаск, сина на Омар ал-Нуаман! — му казал царят, начертал на лицето му кръст и му пожелал да победи врага без жал.

Проклетникът се метнал на светлия си жребец. Бил в червени дрехи, в ризница от злато, обсипана със скъпоценни камъни. Размахвал тривърхо копие — сякаш бил Иблис в нощта преди деня на Страшния съд. Неверници го последвали братски, сякаш бързали в огъня адски. И ето между тях се пръкнал глашатай и викнал на арабски:

— Ей, народе Мохамедов, нека се покаже между нас Мечът на исляма Шар Кан, стопанинът на Дамаск и Шам!

И се вдигнал глас до небесата, дочули го всички по земята. Конниците в две редици се разделили — сякаш за Страшния съд се подредили. Хората разбрали, че рицарят от страната Рум е решил или да премахне от лицето на земята мюсюлманите, или да загине.

Тръгнал към него Шар Кан като лъв, понесъл се към Лука, спрял пред него, размахал копие в ръка, а то — като най-страшната змия, и произнесъл следните стихове:

Ти, облак тъмен, страшен и противен,

        каквото търсиш — ще си го намериш!

Аз в боевете майстор съм всесилен

        и с меч, и с пика — който да се пери,

с индийски гняв светкавици аз мятам

        и най-могъщи врагове треперят!

Не разбрал Лука нито на думите смисъла, нито на стиха пламъка. Той се плеснал с ръка по лицето, за да се вдъхнови от изрисувания по него кръст, после я целунал, насочил копието си срещу Шар Кан и полетял към него. Подметнал копието с една ръка, за да покаже уж колко е леко, подхванал го с другата като жезъл на магьосник и го метнал. Но малко преди копието да се забие в Шар Кан, той го уловил във въздуха. Всички се замаяли от тази ловкост. Шар Кан го разтърсил, подхвърлил го толкова високо, че то се скрило от погледа, после, докато око примигне, го хванал с другата ръка и викнал с пълно гърло:

— Проклет да е онзи, който създаде този звяр кръволок — нека той търси душата си мръсна зад далечния хоризонт!

И метнал копието. Понечил Лука да направи с него същото, но Шар Кан бързо метнал и второто, своето копие и го улучил право насред кръста върху челото му. Когато видели, че Лука бен Шамлут пада мъртъв, неверниците заплакали високо за гибелта му и призовали на помощ патриарсите от манастирите…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ЕДИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неверниците тръгнали всички заедно срещу Шар Кан. Насочили мечове и стрели, копита мачкали гърди и десници, удряли гърди войници във войници, копия, мечове, като господари удряли кой където свари. Но ето че всички са вече без сили, с ръце отпуснати, нозе подкосили. А глашатаите пак призовавали, нови редици се пак появявали. Накрая залязъл денят и покривало простряла нощта. Двете войски се разделили. Безброй убити постлали телата, безброй ранени — върху земята. Шар Кан отишъл при брат си Дау ал-Макан, привратника и везира Дандан и им казал:

— Аллах отвори вратата на гибелта пред неверниците! „Слава на Аллах, повелител на световете!“

— Поколение след поколение ще се разказва какво направи ти с проклетия Лука, отстъпника от Евангелието!^[65] — казал Дау ал-Макан. — Споменът за тебе ще трае до края на времената!

— А ти, привратнико първи, предводителю стръвен! — заговорил Шар Кан. — Вземи със себе си везира Дандан и заедно с двайсет хиляди конници иди към морето. Доближете брега така, че между вас и онези да има около два фарсаха. Там се скрийте в неравностите на земята. Щом видите неверниците да слизат от корабите и чуете викове, показващи, че е започнала сечта, нашите войници ще заотстъпват назад, уж че са победени. Щом неверниците се спуснат след тях, нашите ще изскочат от всички страни, там ще е и вашата засада. Щом видиш знамето с надписа „Няма бог освен Аллаха и Мохамед е пратеник на Аллаха!“, вдигни и ти зеленото знаме^[66], викни „Аллах е най-велик!“ и удари изотзад — нека неверниците да избират само между поражението и гибелта в морето!

И още утро не изгряло чудно, когато те възседнали конете буйни, с копие в ръката и с мечове до бедрата — скрили се в неравностите на земята.

Ето че викнали и поповете, по мачтите на корабите се вдигнали кръстове и те се насочили към брега. Разтоварили конете на сухо, готови да отстъпват и настъпват. Блеснали мечове, щръкнали копия зад щитове. Пак се завъртяла над коне и божии чеда мелницата страшна на смъртта, литнали глави във вечността, завинаги езици замълчали, очите се затваряли примрели, могъщи силите се развъртели, мечовете в кърви заблестели, черепите полетели, ръце се откъсвали, коне се блъскали. Воините ислямски наскачали, на Аллаха всемогъщ се молили. А воините на неверниците възхвалявали кръста, виното и поповете мръсни, размахващите миро монаси и митрополити с дълги власи. Дау ал-Макан и Шар Кан назад се отдръпнали, войските им заотстъпвали, престрували се на победени пред враговете. Втурнали се воините на неверниците — искали да се възползват от поражението, а глашатаят на Рум викал ли, викал:

— Ей, вие, на Исус поклонници, слуги на католикоси, вашата слава вече се носи — мюсюлманите бягат пред вас, не им давайте отдих ни час! В гърбовете им забивайте мечове! Само главите им отсечени ще опростят греховете ви пред Исус — сина на Мария, наречен Спасител Месия!

Афридун помислил, че мюсюлманите са вече победени, и изпратил човек при царя на Рум да му съобщи за победата и да му каже: „И най-голяма полза даде дарът на великия патриарх. Вдъхна вяра миризмата у брадати и мустакати, у воините на кръста — и живи, и мъртви! Кълна се на Богородица в чудесата и на кръщелния купел във водата! Няма да оставя мюсюлманин жив по земята, няма да спра, без да стигна тази цел свята!“

Потеглил пратеникът с това писмо, а християните се ободрявали един друг и викали:

— Да отмъстим за Лука!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДВАНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че тогава викнал и цар Дау ал-Макан:

— Поданици смели на царя на всички вери! Бийте по воини неверни с мечове юнашки и копия блестящи!

И ето го пак напред Шар Кан — срещу неверниците втурнал се този юнак избран, затварял им пътя за бягство, разкъсвал с меча си редиците на вражеското братство.

Но ето — още един рицар хубав, строен, път си пробива между враговете в боя, разпръсва удари, набучва с пика, в земята тела с глави неверни тика и той, увлечен в кървавата сеч, ту с копие боде ги, ту ги сече с меч.

На хубаво е многото, но само когато означава строй огромен от воини със остри копия на рамо, на жертва тръгнали най-благородна!

— Да те пази благородният Коран! Кой си ти, всесилен воин непознат? Ти, който сред врага ни ужас всяваш и силите на мрака поразяваш?

— Уж вчера клетва ти за вярност даваш — как можеш бързо днес да ме забравиш? — викнал рицарят.

Дръпнал той забралото от лицето си и блеснала скритата му хубост — това бил Дау ал-Макан! Зарадвал му се Шар Кан, но и се уплашил да не би тълпите да съборят султана, без да искат, и да го смачкат конските копита. И му викнал:

— Пази живота си, царю, и долепи коня си до моя — да съм сигурен за тебе в боя! Ти трябва още много да се пазиш — че много пъти ще те чакат вражите талази!

— Аз искам да съм равен с тебе в боя, че не по-скъпа е душата ми от твоята! — отговорил Дау ал-Макан.

И пак се скупчили войските на исляма, врага си обкръжили в страшна бран. Втурнали се румите назад, заотстъпвали към корабите. Но ето че откъм морския бряг срещу тях изскочили воините на везир Дандан, като от мрамор плътен излян. Ето го и Бахрам с войските смели на Шам — двайсет хиляди лъва отбрани. Обкръжават врага силите на исляма, отвсякъде го натискат и към морето изтикват вражата сила голяма. Удари сипят — отварят се рани, скачат в морето юнаци отбрани, кой не загива — той се пък дави. Сто хиляди свидни кости оставят — нито силен, нито слаб жив останал. Кораби, стоки — всичко пленяват — и само двайсет кораба бягат. Мюсюлманите взели плячка богата — незапомнена през времената.

* * *

Победените избягали в Константинопол, но новината за изхода от битката още не била стигнал до дома.

— Сигурна съм, че синът ми, царят на Рум, не се бои от воините мюсюлмански и ще превърне всички хора по земята в племе християнско! — възкликнала Зат ад-Дауахи.

Наредила тя да се украси всеки дом, да бъдат всички радостни и весели, да се разлива руйно вино щедро — не знаела какво е отредил пръстът на съдбата, каква тъга и обща скръб ги чакат! И ето че се завърнали двайсетте избягали кораба. На един от тях бил царят на Рум. Вестта за поражението обходила царството и всички потънали в скръб и печал. Разчуло се също, че Лука бен Шамлут е погубен от съдбата, че тя забила в него на божия пръст стрелата. Тръгнали погребални кавалкади, оплаквачки жалели воини млади, плач и вопъл вредом заехтели и мечтите за победа залинели. Царят на Рум влязъл при цар Афридун и му разказал как точно е станало всичко и как мюсюлманите са ги победили с хитрост.

— Не чакай други войници! — казал цар Хардуб. — Останаха живи само тези, които дойдоха с мене!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ТРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че душата на цар Афридун се свила, и той се заоплаквал на Зат ал-Дауахи.

А тази проклетница била жрица неверница, от тия, които знаят да плетат злини и магии, змия коварна, прелюбодейка гадна, уста — воня ужасна, клепачи — червени и страшни, бузи жълтясали, лице плесенясало, очи гурелясали, покрито с лишеи тяло, теме олисяло, лице потъмняло, с огромна гърбушка, сополът на носа се люшка. Но ислямските книги била прочела, забранения храм в Мека скришом почела. Това й било нужно, за да се запознае с божиите знания, да научи на свещения Коран цялото съдържание. После живяла още две години в Свещения дом в Ал-Кудс, където усвоила всички коварства на демоните. По-голямата част от живота си била прекарала при сина си — царя на Рум Хардуб — и причината за това били момите неволници. Защото обичала забранената близост с момичета, макар това да я обричало на вечните мъки в ада. Когато си харесвала някоя неволница, най-напред я обучавала на мъдрости, но после й смилала омайно биле шафран и онази изпадала за известно време в блян — тогава й се наслаждавала. Когато й се покорявали — тя правела добрини и пазела моминската чест, но които не се подчинявали — тя ги погубвала. А царица Абриза мразела старицата, не обичала да бъде заедно с нея, защото страшна била вонята, която се леела изпод мишниците й, като мирис от труп се точела пръднята, тя била по-груба от конопено влакно. А ако някой се любел с нея, тя го дарявала със знания и скъпоценности.

* * *

А цар Афридун се срещнал с царя на Рум, който му казал:

— Царю, трябва да правим така, както предлага майка ми Зат ад-Дауахи. Ще видиш какво ще стори тя с безкрайните си хитрости срещу мюсюлманските воини!

Цар Афридун веднага разпратил писмо до всички християнски земи, в което се казвало: „Никой да се не бави от християнските племена, от разбойниците с кръста по цялата страна, да идват всички — воини и моряци, жени, деца и старци! Воини мюсюлмански тъпчат ни земята — бързайте, нека треперят в борбата!“

А Зат ал-Дауахи напуснала града с няколко от своите хора, които облякла като мюсюлмански търговци. Взели със себе си сто мулета товари — антакийско платно, атлаз с цвят на метал, царска тафта и какво ли не още, както и писмо от Афридун, с което се удостоверявало, че са търговци от Шам, че никой не следвало да ги преследва и да им налага десятък.

— Ще ми се да направя една хитрост, с която да погубя мюсюлманите! — казала им тя.

Облякла се в дреха от тънка бяла вълна, търкала челото си дотолкова, че по него се появил белег, после го намазала с лой, докато започнало силно да блести^[67], затегнала нозете над ходилата си с верига и вървяла така, докато наближила войската на мюсюлманите. Тогава отвързала веригата от нозете си и тя оставила по тях дълбока следа. После наредила на хората си да я набият жестоко и да я затворят в сандък.

— Как ще те набием! — възпротивили се те. — Ти си господарка наша, майка на царя ни блестящ и страшен!

— Няма упрек или срам, дори нужника да чистиш сам! — отговорила тя. — Щом нещо трябва да се направи, всякакъв страх от грях ще да забравя! В сандъка ме поставете, после пари вземете, мулетата натоварете, при ислямските воини така идете! Ако някой от мюсюлманите се появи пред вас, мулетата му дайте, парите му предайте. А после при царя им Дау ал-Макан идете и помощ при него потърсете. Кажете: „Ние бяхме в страната на неверниците! Те нищо не ни направиха, дори писмо ни дадоха никой да не ни гнети! Как така вие ще отнемате парите ни?“ Тогава той ще ви запита: „И какво спечелихте, като търгувахте в земята Рум?“ Вие ще отговорите: „Спечелихме това, че спасихме един праведник! От петнайсет години той лежеше в ковчег под земята, викаше за помощ и не я получаваше. Ние продадохме стоката си, купихме друга и решихме да потеглим към страната си. На сутринта, преди да потеглим, видяхме върху стената образ. Взряхме се в него, а той се раздвижи и заговори: «Мюсюлмани, Аллах даде дар слово на този образ, за да укрепи вашата воля. Излезте от земята на неверните християни, идете при войските на славните мюсюлмани! Там е цар Шар Кан. На него му е писано да превземе Константинопол и да погуби християнското племе! След три дни път ще намерите манастир, наречен Манастир на Матар-уа-Ханна. В него има една кула. В кулата живее набожен мъж на име Абдуллах — един от най-светите мъже. Излъга го един монах, направи го роб и го затвори в този гроб. Неговото спасение би било по-добро дело дори от свещената война…» «И когато ви изслуша Шар Кан, вие продължете разказа си ето така: „Узнахме, че това е мъж, най-велик праведник и верен раб божи. Три дни пътувахме, видяхме манастира, спряхме да купим това и да продадем онова и щом си отиде денят, отидохме при онази кула. Чухме, че някой прочете стихове от Корана, а после продължи:

Хитрост и лукавство гърдите притискат —

сякаш че море в гърдите ми се плиска!

        А смъртта не идва, няма изход, няма!

        Сякаш в ада няма мъка по-голяма!

Мълнийо, пред всички ти предпочети ме!

Ще те възхвалявам — само удари ме!

        Аз те търся, викам, искам да се срещнем,

        но вратата хладна болно ме заклещва.

Е, добре, предай им — в манастир затворен

аз търпя и чакам тук добрите хора!“

А веднъж донесете ли ме при мюсюлманските войници, аз вече знам как да наглася хитрината.

Християните сторили, каквото била поръчала, и я отнесли при войниците на мюсюлманите.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ЧЕТИРИНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато Аллах дарил победа на мюсюлманите и те пленили корабите, Шар Кан протегнал ръка на брат си и казал:

— Ако ти се роди син, ще го оженим за дъщеря ми Када Факан!

Зарадвал се малкият брат. Везирът Дандан поздравил и двамата и им казал:

— Знайте, царе, че великият и всемогъщ Аллах ни дари победа, защото ние жертвахме живота си. Мисля, че сега трябва да тръгнем след враговете ни и да ги изтръгнем от корен! Вие се качете на корабите и тръгнете по море, а ние ще вървим по суша! — и казал следните стихове:

От млад ти превърни войната в дъщеря,

        злината — в брат, а крепостта — в баща!

Усмихнат, весел и щастлив заставай пред смъртта,

        а щом не идва — я раздавай като благодат!

И войската потеглила към Константинопол. Вървели, що вървели, накрая на широка поляна спрели. Какви не блага там видели — зверове се закачали, сърни се прескачали. А те толкова битки били минали — шест дни водица не си били пийвали. А на онази поляна — земята като същински рай украсена, цветни клонки с нектар опиянени, нежен полъх на зефира ги поклаща, ум и поглед в изумление се схващат. Или както е казал стихотворецът:

Градината цъфти, покрита цяла

с огромно, меко и зелено покривало.

        За миг присвий очите си — и ето:

        ще блесне през клепачи езерцето

и старото дърво ще се разклати.

То, знаме бойно, поздрав ще ти прати!

Дау ал-Макан повикал брат си и му казал:

— Ще тръгнем от тук след три дни. Нека да си починем.

Чули далечни гласове. Дау ал-Макан запитал чии са, и му отговорили:

— Търговски керван от Шам е спрял на почивка. Изглежда, войниците на исляма са ги изненадали и са взели стоката им!

След малко се появили и търговците, които молели султана да им помогне.

— Царю, ние бяхме в страната на неверните, те нищо не ни отнеха! — рекли те. — А братята ни мюсюлмани в нашата си страна ни грабят. Войниците ти ни взеха всичко!

Показали му писмото на царя на Константинопол. Шар Кан го прочел и рекъл:

— Ще ви върнем каквото са ви взели! Но ваш дълг бе да не въртите търговия в страната на неверниците!

— Владетелю! — отговорили те. — Аллах ни насочи към тази страна, за да намерим нещо, което никой завоевател не е намирал с победите си!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ПЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че християните, преоблечени като търговци, разказали за праведника, както ги била научила Зат ад-Дауахи. Свило се сърцето на Шар Кан за праведника и той възкликнал:

— А вие спасихте ли този праведник?

— Спасихме го, че как иначе! — отговорили те. — Игуменът избяга, защото се побоя за живота си, а ние побързахме да си тръгнем. А един човек ни каза, че в този манастир има цели кантари злато, сребро и скъпоценности!

Те донесли сандъка и измъкнали от него проклетницата — била най-личен човек, била потъмняла и слаба, все още окована във вериги. Братята целунали ръцете и нозете й, а тя ги посочила с пръст и рекла:

— Чуйте какво ще ви кажа! Аз съм доволен от онова, което направи с мен Всевишният ни господар! Мъката, която ми бе спусната от небесата, бе изпитание от Аллах! Който не търпи мъки, той не може да влезе в блажения рай!

И пропяла следните стихове:

Крепостта е обкръжена, пламва пламъкът на боя.

Ти самият острие си! Краят идва, но — не бой се!

        Бий се с копие, с тояга, със каквото ти попадне!

        Разрушавай хитрините на врага си безпощаден!

От Корана всеки ред непристъпна е стена!

Нека мечът ти сече, както се чете Коран!

Шар Кан й подал храна, но тя не я взела и казала:

— Аз не закусвам от петнайсет години! И как мога да ям сега, когато Всевишният ми дари спасение от плена при неверните! Ще потърпя до залез-слънце!

Щом се мръкнало, Шан Кан и Дау ал-Макан пак дошли, донесли храна и я поканили:

— Яж, праведнико!

— Не, не е дошло време за ядене! — отговорила тя. — Сега е време да се молим на царя на всички религии!

Тя се изправила пред михраба и се молила три дни и три нощи. На четвъртия поискала храна. Сложили й богата трапеза, но от всичко тя изяла само комат хляб.

Щом се мръкнало, братята и везирът Дандан влезли при Зат ал-Дауахи. Намерили я да се моли. Тя прекъснала молитвата си, поздравила ги, а те рекли:

— Искаме да ни разкажеш как те плениха!

— За бога, ако не бяхте емири на мюсюлманите; никога нямаше да ви разкажа и дума! — рекла тя. — Аз се оплаквам само на Аллаха! Но с вас ще споделя как ме плениха!

* * *

Живеех в Ал-Кудс. Една нощ отидох към морето и започнах да вървя по водата. С мене стана чудо! Запитах се: кой може да върви по водата като мене? Оттогава всевишният Аллах ми дари желание да пътувам. Заминах за страната Рум, цяла година се въртях из различните й краища, не остана в нея кътче, където да не съм се молил на Аллаха. Накрая се качих на някаква планина. Там в един манастир живееше монах на име Матар-уа-Ханна. Той ме видя, излезе при мене, целуна ръцете и нозете ми и каза:

— Аз те видях още когато влезе в тази страна! Ти събуди у мен желание да премина на страната на исляма!

После ме въведе в манастира. Вкара ме в тъмна стая и заключи вратата след мен. Остави ме там четирийсет дни без храна и вода. Един ден дойде патриарх на име Дакианус заедно с десет стражи и една мома на име Тамасил, красавица безподобна.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ШЕСТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на Зат ад-Дауахи:

* * *

Монахът Матар-уа-Ханна им разказал за мене.

— Я го доведете! — казал патриархът. — Пък нека по него да не остане дори месо за ядене на птиците!

Намериха ме, като се молех. Хората като Дакианус ме набиха жестоко. Искаше ми се да умра, но после упрекнах себе си:

— Това е наказанието за всеки, който се е възгордял! А в тебе, душо моя, се е заселило високомерие! То гневи бога, изстудява сърцето и води човека към адския огън!

Оковаха ме и ме хвърлиха под земята. Всеки три дни ми подхвърляха ечемична питка и чаша вода. Всеки месец-два се появяваше патриархът.

Дъщеря му Тамасил порасна. Тя бе деветгодишно момиче, когато я видях за пръв път, а сега бе станала на двайсет и четири. Баща й се боеше да не би царят да му я вземе, защото я бе посветил на Месията си. Когато беше с него, тя се преобличаше в мъжки дрехи. Той трупаше парите си в този манастир и въобще там къташе всичките си скъпоценности. Видях у него какви ли не неща от злато и сребро.

Тези търговци дойдоха в манастира да убият Матар-уа-Ханна. Жестоко го мъчиха, скубаха му брадата, докато покаже къде съм. Взеха ме и нямаха какво друго да правят, освен да бягат. А утре вечер в онзи манастир, както обикновено, пристига Тамасил с баща си. Ако искате да видите всичко това, вземете ме с вас — ще ви дам парите и съкровищата на патриарх Дакианус. Скрийте се и го изчакайте да дойде с дъщеря си! Вземете я — тя е достойна само за цар Шар Кан или за цар Дау ал-Макан!

* * *

Думите й не убедили везира Дандан. Но Шар Кан се разпоредил войниците да се приготвят за път, а Дау ал-Макан казал:

— Да вземем с нас конници и мулета, за да натоварим на тях парите на манастира! — наредил да се яви при него главният привратник и му казал: — Съмне ли се, тръгвайте към Константинопол! Ти ще бъдеш мой наместник и наместник на брат ми! Никой не бива да знае, че не сме с вас! След три дни ще ви настигнем!

Подбрал той сто конници между юнаците и после заедно с брат си и везира Дандан потеглили заедно с много мулета и сандъци, в които да натоварят парите…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И СЕДЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се съмнало, привратникът подканил войниците да тръгват. Шар Кан, Дау ал-Макан и везирът Дандан поизчакали да се мръкне. Пък неверниците, които съпровождали Зат ад-Дауахи, скрито се измъкнали — нали замисленото коварство вече било подготвено! А когато се мръкнало, старицата наредила на братята:

— Тръгвайте с мене към планината!

Тя вече била изпратила по гълъб писмо до царя на Константинопол, в което съобщавала какво се е случило, а в края на писмото си казвала: „Приготви десет хиляди конници — румски юнаци! Нека те идат в манастира и се скрият, докато пристигна с царя на мюсюлманите и стотината му конници. В манастира ще ти ги предам разпънати на кръст! Ако хитрината успее, никой от мюсюлманите няма да подуши родното си огнище! Матар-уа-Ханна ще бъде принесен в жертва на християнското племе!“

Пристигнало писмото в Константинопол, слугата гълъбар го предал на царя. Той го прочел и начаса наредил войниците му да тръгнат към онзи манастир.

* * *

А царят Дау ал-Макан, брат му Шар Кан, везирът Дандан и техните войници пристигнали в манастира и видели монаха Матар-уа-Ханна, който дошъл да види кои са, що са!

— Убийте този проклетник! — наредил „праведникът“.

После ги повела към дарохранилището и там намерили неща повече, отколкото старицата им била описала. Събрали всичко, натоварили го на мулетата. Но никой не се появил. Чакал Дау ал-Макан три дни…

— Вече взехме парите! — казал брат му. — А след всичко станало не мисля, че някой ще дойде в манастира! Да тръгваме!

Решили да слязат от планината. Тръгнали към вратата на манастира. Но нали старицата била казала там да се скрият десет хиляди конници! Щом ги зърнали, те ги обградили от всички страни.

— Братко! — казал Шар Кан. — Не е време за приказки! Тази долина е като дълбок проход с два изхода! Ако мястото не бе толкова тясно, щях да изпобия всичките, пък ако ще и сто хиляди да са!

— Ако знаехме, щяхме да вземем пет хиляди конници! — казал Дау ал-Макан.

— И десет хиляди да бяха — на такава клисура полза от тях нямаше да има! — отвърнал везирът Дандан. — Но аз познавам този проход, в него има и много широки места. Бил съм тук с цар Омар ан-Нуаман. Тук бяхме спрели, защото има вода, по-студена от сняг. Да се измъкваме, преди войниците на неверниците да са ни изпреварили на върха на планината. Ще започнат да ни хвърлят камъни, а ние нямаме щитове!

Забързали да се измъкнат от прохода. А светецът ги видял и викнал:

— Какъв е този страх! Нали сте посветили себе си на всевишния Аллах! Та аз бях затворен под земята толкова години и не му възразих. Бийте се за делото му! Който загине — раят го чака!

При тези думи изчезнали страх и колебание! Спрели се да изчакат да ги нападнат, размахали мечове, много врагове изпили смъртна чаша. Дау ал-Макан хвърлил поглед към проклетницата, а тя сочела с нож към християните, укрепвала силата им. Искала да им подскаже да убият Шар Кан — редица след редица се втурвали да го погубят. Щом една редица се втурвала, той я поразявал. Така се били, докато се мръкнало. Тогава влезли в една пещера — такива в прохода имало много — изморени от тежкия бой. През този ден загубили четирийсет и пет мъже.

Появила се и Зат ал-Дауахи, в ръката й — главата на главатаря на двайсетте хиляди. Един от турците го бил улучил със стрела и Аллах бързо изпратил душата му в ада. Тогава проклетницата отсякла главата му и я хвърлила в нозете на тримата. Шар Кан скочил на крака и възкликнал:

— Хвала на Аллаха, че те виждам пак!

— Синко! — отговорила старицата. — Ето, донесох главата на главния рицар! Нека тя укрепи волята ви за джихад. Отивам при войската ви! Ще ви доведа от там двайсет хиляди конници, за да избият тези неверници!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ОСЕМНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан запитал:

— Как ще стигнеш до тях, отшелнико! Нали неверните са завардили долината от всички страни!

— Аллах ще ме скрие от очите им! — отвърнала проклетницата. — Но ако искаш никой да не те види, тръгни и ти! Ако и брат ти иска да дойде с мене — ще вземем и него, няма как! Но сянката на небето може да скрие само двама!

— Няма да изоставя хората си! — казал Шар Кан. — Но нека брат ми се измъкне от тази теснотия!

Така се и договорили.

— Къде е царят на времената Дау ал-Макан? — запитала проклетницата и когато той се отзовал, рекла: — Вземи везира си и върви след мен към Константинопол!

Тя вече била съобщила на неверните каква хитрост е измислила.

Тръгнала Зат ал-Дауахи, а след нея — Дау ал-Макан и везирът Дандан. Крачела пред тях и те не подозирали, че с тях ще стане онова, което е предписала съдбата. Стигнали посред войниците на Рум. Гледали ги те и нищо не им правели — така ги била съветвала проклетата старица.

— Неверниците са ослепели — ние ги виждаме, а те не ни виждат! — рекъл Дау ал-Макан.

Изведнъж войниците се втурнали към тях, обкръжили ги, пленили ги и ги запитали:

— Освен вас има ли още някой, да пленим и него?

— Не виждате ли този мъж, който също е с нас? — запитал Дау ал-Макан.

— Кълнем се в Исуса, никого освен вас не виждаме! — рекли те, оковали нозете им и ги предали на пазачите.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДЕВЕТНАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на сутринта Шар Кан произнесъл утринната си молитва и заедно с войниците си започнал да се готви за битка. А неверниците, още щом ги видели отдалеч, викнали:

— Ей, мюсюлмани, ние пленихме вашия султан и неговия везир! Ако не се откажете от битката с нас, ще ви избием, а ако се предадете — ще ви отведем при нашия цар. Той ще се сдобри с вас, вие ще напуснете земите ни и ще си отидете. Щом не ни правите зло — и ние няма да ви сторим зло!

Шар Кан разбрал, че положението му е тежко. „Как ли са ги пленили?“, запитал се той. „Дали не са направили нещо лошо на отшелника и това сега да е наказанието за греха им?“

Пак започнала битката. И този ден се видяло кои са юнаци и кои — страхливи, мечове и пики в кръв се потопили. Като мухи върху мед нахвърлили се неверниците отвред. А Шар Кан с юнаците си се биел безстрашно, никой от смърт не се плашел, никой не се втурвал в бягство. Напълнила се с кърви долината и с трупове покрила се земята. Мюсюлманите се върнали в пещерата си и Шар Кан казал на малцината останали живи войници:

— Ако тръгнем сега в бой, никой няма да остане жив, пък и малко храна и вода ни е останало. Ще бъде най-мъдро, ако измъкнете мечовете си и застанете до входа на пещерата. Така ще се защитите от всеки, който се опита да пристъпи. Пък дано отшелникът успее да ни доведе помощ!

Войниците застанали при входа. Щом някой се опитвал да влезе, те го убивали. Така се защитавали до мръкване.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ДВАЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че цар Шар Кан останал само с двайсет и пет мъже. А неверниците се питали:

— Кога най-после ще свърши всичко, изморихме се! Хайде да ги нападнем — останаха само двайсет и петима! Ако се предадат, ще ги вземем в плен, а ако се съпротивляват — ще запалим огън и ще го оставим да ги превърне в сълза, която не извира от окото.

Струпали пред входа на пещерата тръстика и запалили огън. Шар Кан и хората му се приготвили да загинат. Но водачът на рицарите викнал:

— Те трябва да бъдат убити само пред цар Афридун, за да се уталожи гневът му! Трябва да ги хванем в плен, да ги заведем в Константинопол, да ги предадем на царя, а той да прави с тях каквото иска!

Втурнали се, много от тях изпобили, останалите пленили. Главният рицар наредил да ги вържат. Вечерта неверниците започнали веселба и пили толкова, че всички се натъркаляли. А братята били оковани заедно.

— Как да се спасим, братко? — възкликнал Шар Кан.

— За бога, не знам! — отговорил Дау ал-Макан. — Станахме като птици в клетка!

Ядосал се Шар Кан, поел дълбоко въздух — и се скъсали въжетата. Когато се измъкнал, пристъпил към водача на стражата, който бил пиян, взел ключовете от оковите от джоба му, освободил Дау ал-Макан, везира Дандан и другите войници.

И когато излезли, забелязали на едно място вързани коне, а пастирите спели.

— Трябва всеки да вземе по един кон! — казал Шар Кан. Взели двайсет и пет коня, а когато се отдалечили на сигурно място, Шар Кан рекъл: — Иска ми се да се качим на планината, да викнем в един глас: „Аллах е най-велик!“, да креснем така, сякаш идват вълните на исляма! Всички ще помислят, че мюсюлманите са ги обкръжили, ще започнат да се мушкат един друг с мечове, защото са още пияни и сънени — ще ги изколим със собствените им мечове и сами ще въртим мечове, докато се съмне!

Съгласили се, качили се на планината, викнали: „Аллах е най-велик!“, екнали планината, камъните и дървесата…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че неверниците закрещели:

— Исусе, нападнаха ни враговете!

И започнали да се избиват един друг. А когато се съмнало, потърсили пленниците и не ги намерили.

— Само пленниците направиха тази работа! — рекли водачите им.

Метнали се на конете си и се втурнали по следите на мюсюлманите. Не минало много време, настигнали ги и ги обградили. Дау ал-Макан се навел от хребета на планината, викнал на хората си: „Аллах е най-велик!“, изведнъж се чули викове: „Аллах е най-велик!“ и те видели, че приближават войниците на мюсюлманите. Сърцата им се изпълнили с нова сила. Шар Кан надал боен вик, втурнали се и воините му, затреперила земята като при земетръс. Разпръснали се неверниците из планината, мюсюлманите ги последвали, удряли и мушкали, глави от рамене откъсвали. А щом се съмнало, блеснали лъчите на слънцето и те видели Бахрам, вожда на дейлемите, и Рустум, вожда на турците, с двайсет хиляди конници.

А ето защо те се появили на това място.

* * *

Емир Бахрам, емир Рустум и главният привратник с войските на мюсюлманите стигнали до Константинопол. Видели, че неверниците вече били излезли по стените, заели кулите и твърдините и подготвили за отбрана всяка крепост — те били узнали предварително, че идват войските мюсюлмански и знамената мохамедански, чули на оръжието звъна, на крясъците шума, на копитата звъна — като скакалци летели, като облаци пълзели. А и вече знаели какво била сторила Зат ал-Дауахи.

Тогава емирът на турците казал на емира на дейлемите:

— Емире, оставили сме се на милостта на враговете, които са сто пъти повече. А сред нас не са нито Шар Кан, нито Дау ал-Макан, нито везирът Дандан. А щом ги няма, стига да решат, неверниците ще ни изпоскат и никой от нас няма да се спаси! Я по-добре да вземем десет хиляди войници — мосулци и турци, да отидем в манастира на Матар-уа-Ханна и да потърсим двамата братя!

Емирът се съгласил. Подбрали двайсет хиляди конници и тръгнали по дългите пътища да дирят манастира.

* * *

А ето какво се случило със старицата, когато мюсюлманите попаднали в ръцете на неверниците.

Грабнала онази безпътница един жребец и цяла нощ препускала. На разсъмване забелязала войската на Бахрам и Рустум. Скрила жребеца и тръгнала пеша, като си мислела: „Пък може войниците мюсюлмани да се връщат победени от битката при Константинопол“. Приближила към тях и видяла знамената им — не били обърнати и тя разбрала, че са победени^[68]. Забързала към тях и викнала:

— Бързайте, воини на Аллаха, на бой с дяволското племе!

— Благодетелю от Аллаха, какво ни носиш? — попитал я Бахрам.

— Не питай за делото страшно и за злото опасно! — отговорила тя. — Щом нашите хора взеха парите от манастира, решиха да потеглят към Константинопол. Тогава като скакалци нападнаха ги воини — неверници безбройни! Повечето загинаха, останаха само двайсет и пет!

Тогава те се спуснали, без да гледат за ред и пътища. Призори стигнали при изхода на прохода и чули как Дау ал-Макан, брат му Шар Кан и войниците викат „Няма бог освен Аллах“ и „Аллах е най-велик“. Насочили войниците срещу неверниците пиките и хукнали — сякаш река потекла в пустинята, ревнали юнаците — разтърсили се пущинаците. А когато се съмнало, се срещнали с Дау ал-Макан и Шар Кан, които им разказали какво им се било случило в пещерата. А после рекли:

— Трябва бързо да се връщаме в Константинопол, защото оставихме другарите си там!

Двамата братя потеглили бързо на път.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че през това време Зат ал-Дауахи се върнала в гората, взела коня си и бързо тръгнала към мюсюлманите, обкръжаващи Константинопол. Там отишла в шатрата на привратника. Той се изправил, направил й знак да седне и я запитал какво се е случило.

— Боя се за Рустум и Бахрам — отговорила тя. — Срещнах ги по пътя и ги пратих при царя. Бяха двайсет хиляди конници, а неверниците са повече! Веднага трябва да изпратиш част от войниците си при тях. Раят е приготвен за онези, които загинат като шахиди. Всеки ще срещне един ден смъртта, но в джихада тя е за пример!

Привратникът извикал при себе си брата на емира Бахрам. Това бил рицар на име Туркаш. Дал му десет хиляди конници юнаци и му наредил веднага да тръгне. Вървял той него ден и през следващата нощ и се приближил до мюсюлманите. Когато се съмнало, братята забелязали облака и знамената с надписа върху тях: „Няма бог освен Аллаха и Мохамед е пратеник на Аллаха“. Видели и Туркаш, който ги поздравил.

— Кой ви каза къде сме? — запитал Шар Кан.

— Отшелникът! — отговорил Туркаш.

— А как е стигнал при вас? — запитал Шар Кан.

— Дойде пеша. За един ден и една нощ е минал десетдневен път — сякаш е бил славен конник!

— Няма съмнение, че е приятел на Аллаха! — казал Шар Кан. — А къде е сега?

— Оставихме го при нашите воини на правата вяра — за бой с неверни да ги вдъхновява!

Те бързо потеглили. Вървели, що вървели — и чудо видели: до небето прах се вдига, земята покрива, деня под себе си скрива. Това бил познатият отшелник, който завикал:

— Племе на правоверни! Вероломно постъпиха коварните неверни, измамиха воините единоверни! Спасете ги от ръцете им страшни — те ги нападнаха в техните шатри!

Затуптяло сърцето на Шар Кан, объркан той скочил от коня си и целунал ръцете и нозете на отшелника. Същото направил и брат му. Само везирът Дандан не го направил, не слязъл от коня си и казал:

— За бога, плаши се сърцето ми, като видя този отшелник, защото само измами съм видял от онези, които прекаляват с вярата си! Оставете го!

— Откажи се от тези грешни мисли! — казал му Шар Кан. — Клеветата срещу праведник е грях — тя се връща върху клеветника! Виж как ни вдъхновява на бой!

Той наредил да докарат нубийско муле за отшелника, за да го язди. Онзи не се съгласил, показвал, че чрез въздържание всичко се постига. А воините смятали, че именно за този чист отшелник стихотворецът е казал:

Той моли се и пости, за да стигне до търсения рай —

там няма ни молитви, нито пости след земния му край.

И така, крачел отшелникът между коне и пешаци като лисица. Вървял и с глас висок четял Корана. Вървели, що вървели — и ето насреща им воините на исляма! Когато Шар Кан ги зърнал, те били изгубили дух. Привратникът бил победен и бягал…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че причината за поражението на мюсюлманите била следната:

* * *

Когато Зат ал-Дауахи видяла, че Бахрам и Рустум тръгнали с войниците си към братята, и им пратила в помощ войската на Туркаш, нейната цел била да разцепи войските на мюсюлманите, за да ги ослаби. После тя отишла в Константинопол и повикала рицарите на Рум:

— Пуснете ми връв, за да завържа с нея това писмо за цар Афридун! Нека той и синът му изпълнят всичките повели в него!

Спуснали те въже, вързала тя писмото, в което пишело: „От носещата велики беди и големи нещастия Зат ал-Дауахи до цар Афридун. Пращам ти поздрави. Направих хитрост, за да загинат мюсюлманите, плених и султана им, и везира им! После казах на войниците им какво е станало с тях. Тогава пречупи се волята им. Измамих войските, които обсаждат Константинопол, отделих дванайсет хиляди, които тръгнаха да помагат на пленените. Тук останаха малко войници. От вас се иска да ги нападнете, докато са в шатрите си! Избийте ги до последния! Моля Исуса да не забравя какво съм направила!“

Цар Афридун извикал цар Хардуб и му прочел писмото.

— Видя ли, хитростта на майка ми струва повече от мечовете! — казал цар Хардуб.

Афридун наредил на рицарите да излязат извън стените, оголили мечове железни огромни, викнали думи неверни и греховни. Видял привратникът всичко това и си казал: „Султана ни го няма, а те ей сега ще ни нападнат. А повечето от войниците отидоха при Дау ал-Макан!“ Ядосал се и викнал:

— Ей, мюсюлмански воини, на здравата вяра — стражи неспокойни! Ще загинете, ако побегнете. Ще победите, ако се стегнете! За юначество не се приказва — то се с воля показва! Колкото примката да се стеснява — Аллах намира начин да я разширява! Аллах ви благославя, с добро око ви слава пожелава!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че мюсюлманите викнали: „Аллах е най-велик“. Всички удряли и мушкали, копия и стрели полетели, долини и потоци с кръв прелели. Сблъскала се правоверна рат с дяволска смрад, литнали глави от рамене с яд. Неверници мюсюлманите обградили — да се спасят от мъка те нямали сили. Смесили се племе с племе, сблъскала се човешка гръд с конско стреме, безжалостно стрелите зазвънели, който бил юнак — той напредвал, който бил глупак — предавал се и клеквал, изпопадали юнаците от седлата, изпълнила се с кърви долината. Румите завладели техните шатри и ги принудили да отстъпят.

И точно тогава се появил Шар Кан с воините мюсюлмански, със знамената мохамедански. Враговете изгубили ума и дума. Прах се вдигнал до небесата — всичко се сляло по земята. Ето го и цар Афридун заедно с царя на Рум, единият застанал отдясно, другият — отляво. Те имали и един рицар славен на име Лауя, който застанал по средата. Макар и разтреперани от страх, подредили се войниците за битка. Мюсюлманите също подредили войниците си.

Обърнал се Шар Кан към брат си Дау ал-Макан:

— Царю, те искат да излязат на бойното поле, а и ние най-много това искаме! Аз ще застана по средата срещу неверните войници! Нека везирът Дандан да бъде отляво, а ти да си отдясно, нека емирът Бахрам да е на лявото крило, а Рустум — на дясното!

И ето — сред войниците на Рум излязъл конник. Всички видели, че язди бавно муле. Седлото — от бяла коприна, на него — килимче кашмирено, на гърба му — старец побелял, с лик достоен, много преживял.

— Аз съм пратеник! — викнал той. — Пратеникът само носи вест. Спокоен идвам, сигурен и сам — посланието аз да ви предам!

— За живота си бъди спокоен — че нито меч, ни стрела ще те докосне! — отговорил Шар Кан.

— Аз съм пратеник на цар Афридун! — казал старецът. — Посъветвах го да спре да избива хората си — нека се бият само двама рицари. Той се съгласи и ви казва: „Давам живота си в жертва на войниците си! Нека и царят на мюсюлманите да жертва живота си заради войската си! Ако той ме убие — ще пропаднат християните, ако аз го убия — ще пропаднат мюсюлманите!“…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Шар Кан викнал:

— Съгласен съм! Аз съм рицарят на мюсюлманите, той е рицарят на неверниците! Убие ли ме, негова ще е победата и мюсюлманите ще се изтеглят! Върни се, монах, и му кажи, че боят ни ще бъде утре, защото сега от път сме уморени, всеки бой ще е грях, а починем ли — няма умора и страх!

Върнал се монахът, разказал какво е станало. Цар Афридун си казал: „Този Шар Кан ще е най-добрият при бой с мен! Убия ли го — ще се пречупи волята им, ще отслабне силата им!“

А когато се съмнало, застанали една пред друга двете редици конници с пики железни и мечове бляскави. Пред тях на бойното поле излязъл конник, яхнал жребец като стрела, с щит железен, с меч и ново копие от чуждестранна направа. Открил конникът лицето си и викнал:

— Който ме е познал — стига му, който не ме е познал — нека ме види! Аз съм Афридун!

Ето че срещу него излязъл Шар Кан, яхнал тъмен жребец, в ризница, обкичена с бисери и скъпоценности, с индийски меч в ръцете.

Двамата се втурнали един срещу друг. Като планини се блъскали, като морета се пръскали, ту се приближавали, ту се оаздалечавали, ту се съединявали, ту се разделяли, ту в нападение, ту в отстъпление, ту на шега, ту наистина, ту се удряли, ту се мушкали. Гледали ги двете войски. Някои казвали, че Шар Кан побеждава, други твърдели, че Афридун е победител. Накрая всичко се объркало, вдигнал се такъв прах, че небето потъмняло, слънцето побледняло.

— Кълна се в Исуса и правата вяра — викнал Афридун, — ти наистина си смел и добър юнак, обаче си човек вероломен и недостоен. Виждам, че се биеш коварно и си от племе робско и безславно! Ето виж, водят ти нов кон, за да продължиш битката, която ме лиши от сили, аз се изморих да удрям и да се защитавам! Ако искаш да продължим битката и през нощта, остани си със същото снаряжение, със същия кон — тогава ще покажеш своето великодушие и умение в бой!

Разгневил се Шар Кан, особено засегнала честта му приказката, че е от робско племе. Обърнал се назад — искал да нареди да не му сменят нито коня, нито оръжието. Тогава Афридун метнал копието си. А Шар Кан, като не видял никого зад себе си, разбрал, че това е хитрост, и се обърнал бързо, успял да сниши главата си до лъка на седлото. Копието се плъзнало по гърдите му, той викнал силно и изгубил съзнание. Зарадвал се Афридун, решил, че го убил.

Когато Дау ал-Макан видял, че брат му ще падне от коня, изпратил към него войници. Неверниците нападнали мюсюлманите. Двете войски се срещнали.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че най-бързо до Шар Кан стигнали Дандан, Бахрам и Рустум. Той се бил наклонил върху коня си, те го подпрели и го върнали при брат му. Оставили го в ръцете на слугите и се върнали към кървавата битка.

Дошла нощта, двете войски се изморили, глашатаите призовали към изтегляне, войските се върнали в шатрите. Всички неверници отишли при царя си Афридун, поздравили го с победата му. Той влязъл в Константинопол и седнал на трона. При него влязъл царят на Рум и му казал:

— Силите на Исус ти помогнаха. Той откликна на праведната ми майка, която го молеше, за да победиш. След Шар Кан мюсюлманите няма да се задържат тук!

— Утре ще бъде решителната битка! — казал Афридун. — Ще викна на двубой Дау ал-Макан и ще го убия!

* * *

Когато се върнал към шатрите си, Дау ал-Макан мислел само за брат си. Намерил го в много лошо състояние. Извикал Дандан, Рустум и Бахрам. Те будували при него цяла нощ, а когато започнало да се разсъмва, при тях се появил отшелникът. Шар Кан дошъл на себе си, отворил очи, облизал устни и казал:

— Хвала на Аллаха, че оздравявам! Вече се чувствам добре. Този проклетник ме измами! Ако не бях се отклонил, той щеше да прониже гърдите ми! Къде е отшелникът?

— До главата ти е! — отговорил Дау ал-Макан.

Шар Кан се извърнал, целунал ръка на отшелника и му казал:

— Моли се за мене!

Когато блеснала зората, мюсюлманите излезли на бойното поле. И неверниците се подготвили за голяма битка.

— Не мога да се не бия срещу тези страхливци! — викнал Дау ал-Макан. — Къде е Афридун — аз ще го заставя да опита мъката от позора! Вчера беше битката на брат ми, днес е моята битка!

Втурнал се той във вихъра на битката, в ръката му — тежко копие, под него — кон като амбра, черен, безподобен, както го е описал стихотворецът:

Той вечно изпреварва си съдбата

        и хълбоците един друг се гонят!

От черна нощ откраднал тъмнината,

        в смола я смесил по гърба си строен!

Цвиленето му плаши всеки смъртен —

        всесилен гръм в простора прозвънява.

Той вятър задминава и позорно

        дори светкавицата изостава…

И всеки се втурнал срещу другия, пазел се от неговата смелост и показвал своята умелост. Двамата ту отстъпвали, ту настъпвали, докато накрая се задъхали. Креснал тогава Дау ал-Макан, втурнал се срещу Афридун, замахнал с меча, отсякъл главата му. Неверниците се втурнали вкупом и го нападнали като един. Посрещнал ги той, пламнал горещият бой, потекли кърви като реки. Аллах пратил победа за правоверните и срам за неверниците — нищо друго не им оставало, освен да бягат. Така им било писано — да загинат от острите мечове. Петдесет хиляди конници били убити, още повече били пленени, много загинали в ужасната блъсканица пред градските порти. Накрая портите се затворили и те, безкрайно изплашени, се закатерили по стените. А мюсюлманските редици се прибрали в шатрите си като победители.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Дау ал-Макан влязъл при Шар Кан. При него бил и отшелникът. Зарадва се, целунал го, а Шар Кан говорел:

— Всички ние сме под закрилата на този отшелник! Разбрах, че сте победили враговете! Разкажи ми, братко, какво ти се случи!

Дау ал-Макан му разказал всичко. Щом Зат ал-Дауахи чула, че Афридун е убит, прежълтяла, очите й се напълнили с обилни сълзи, но тя показвала пред мюсюлманите, че плаче от голяма радост. „Кълна се в Исуса!“, си казала тя. „Няма полза от живота ми, ако не погубя Шар Кан, както той изгори живота ми и погуби цар Афридун — стълб на християнския род, за кръста дал своя живот!“ Но нищо не казала на глас.

Около Шар Кан останали няколко стражи и старицата. Той поприказвал с нея, после се опънал да поспи. Същото направили и стражите. Тогава Зат ал-Дауахи скочила като мечка стръвница, като змия усойница, измъкнала от пояса си отровен двуостър нож и откъснала главата на Шар Кан от тялото му. Отрязала и главите на спящите слуги, излязла от шатрата и отишла при шатрата на султана. Видяла, че са будни, и кривнала към везира Дандан. Той четял Корана, зърнал я с края на окото си. Тръгнала си, а везирът си рекъл: „Я да я проследя!“ Тръгнал след нея. Изплашила се старицата да не я разкрият, върнала се и му казала:

— Везире, аз отивам след светец, когото не познавам! Щом се запозная, ще го помоля да се срещнете и да поговорите! Но се боя, че ако вървиш след мене, без той да е разрешил, току-виж и мене намразил!

Везирът я оставил и се върнал към шатрата си, но сън не го хващало. Пак излязъл от шатрата си и си рекъл: „Я да мина към Шар Кан — ще си поговорим, докато се съмне!“ Влязъл в шатрата на Шар Кан и видял, че от него тече кръв като река. Видял и изкланите слуги и креснал така, че стреснал всички. Довтасал и султанът Дау ал-Макан и запитал какво е станало. Казали му, че брат му Шар Кан и слугите му са избити.

— Не разбрахте ли кой е направил това? — запитал царят. — И защо не виждам тук отшелника свещен, от земните дела тъй отдалечен?

— А кой друг, ако не този отшелник дявол ми донесе тези скърби? — рекъл везирът Дандан. — От самото начало се съмнявах в него — защото знам, че всеки, който прекалява с вярата, е хитрец и измамник!

Погребали Шар Кан.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато направила злината, проклетницата взела перо и мастило и написала: „От Шауахи Зат ал-Дауахи до главатаря на мюсюлманите. Аз влязох в страната ви, измамих с преструвка благородниците ви. Най-напред убих царя ви Омар ал-Нуаман, после в прохода и пещерата — още много мъже. Последните, които избих, бяха Шар Кан и слугите му. Ако дяволът ме бе подкрепил, щеше да се случи същото с вашия султан и с везира Дандан. Аз съм човекът, който дойде преоблечен като отшелник, и вие се хванахте на моите хитрини и клопки. Ако искате да останете живи, тръгвайте си! Ако пък искате да затриете душите си, стойте, пък ако щете векове — няма да ни превземете!“ Викнала един рицар и му наредила да забучи писмото на една стрела и да я метне при мюсюлманите.

* * *

Те били три дни в траур. На четвъртия погледнали към кулите и видели там рицаря, който размахвал писмо. Изчакали да го метне стрелата. Султанът наредил на везира Дандан да го прочете. А когато той го прочел, Дау ал-Макан казал:

— Тази безпътица! Тя ни надхитри вече два пъти! Ще я увеся за косите на константинополските порти!

Върнали се мюсюлманите пред Константинопол. Султанът обещал, че ако превземе града, ще раздели плячката поравно между всички. А сълзите му по брат му не пресъхвали. И ето че дошла вест от Багдад. В нея се казвало: „Съпругата на цар Дау ал-Макан роди син. Нузхат аз-Заман, сестрата на царя, го кръсти Кан Макан. Ние сме добре, има много дъждове. Приятелят ти огнярят живее в изобилие, заобиколен от слуги и стражи, но досега не знае какво ти се е случило. Поздрави!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че царят казал на везира Дандан:

— Почувствах се по-силен, щом ми се е родил син Кан Макан! Искам да оставя тази тъга! Нека да устроя на брат си прочитане на целия Коран и да направя дарения!

— Което си намислил, е добро! — казал везирът. — Ако има нещо, което ще облекчи сърцето ти, то е наистина да слушаш разкази за царе, приказки за влюбени и тъй нататък… Това не е трудна работа! Докато беше жив баща ти, не ме оставяше да правя друго, освен да му разказвам приказки и да му чета стихове. Довечера ще ти разкажа приказката за влюбения и възлюблената — и ще се отпусне сърцето ти!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ТРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато се събрали везирът, привратникът, Рустум и Бахрам, цар Дау ал-Макан се обърнал към Дандан:

— Нали знаеш, везире, че се мръкна, нощта ни наметна с галабията си и се спусна над нас. Искам сега да ни разкажеш приказката, която ни обеща!

— С желание и удоволствие! — казал везирът и заразказвал:

Приказка за влюбения и възлюблената

* * *

Тогава Дау ал-Макан заговорил на везира Дандан:

— Такива като тебе отпускат тъжните сърца! Те на царе са събеседници и им подсказват как най-разумно да постъпят!

Всичко това ставало, когато правоверните обкръжавали Константинопол. Били минали четири години. Всеки искал да види роднините си. Отслабнали войниците, изморили се от обсадата. Цар Дау ал-Макан наредил да дойдат при него везирът, Бахрам, Рустум и Туркаш и заговорил:

— Вие знаете, че стояхме тук всичките тези години и не постигнахме целта си. Дойдохме да отмъстим за цар Омар ал-Нуаман, а бе убит брат ми Шар Кан. От едно нещастие станаха две! И всичко това дойде от старицата Зат ал-Дауахи! Аз се заклех, че трябва непременно да отмъстя! Какво ще кажете вие?

— Царю на времената! — заговорил везирът Дандан. — Няма полза от по-нататъшното ни стоене тук! Трябва да се върнем към земите ни, да останем там известно време, после да се върнем, да накажем тези идолопоклонници и да превземем Рум!

— Правилно мислиш! — казал царят. — Хората жадуват да видят семействата си. И мен ме тревожи мъката по сина ми Кан-Макан и по братовата ми дъщеря Када Факан — тя е в Дамаск и аз нямам никаква вест за нея!

Потеглили войските, пътували денем и нощем и накрая стигнали до Багдад. Всеки емир отишъл в двореца си, прибрал се и царят в своя. Влязъл при сина си Кан-Макан, който бил вече седемгодишен, можел да язди кон и да скача от кон. После царят си починал и наредил да доведат огняря. Щом го видял, изправил се и го сложил да седне до себе си. А през това време огнярят бил напълнял, затлъстял от ядене и покой. Шията му била станала като на слон, коремът му — като на делфин. Отслабнал бил умът му, защото през цялото време не бил излизал от мястото, където живеел. Усмихнал му се царят радостно и казал:

— Май много бързо ме забрави!

Огнярят внимателно го разгледал, а когато го познал, скочил на крака и рекъл:

— Миличък, тебе кой те направи султан?

Засмели се всички, отишъл при него везирът и му разказал каква била историята.

— Той ти бе брат и приятел! — казал той. — А сега стана цар на тази земя! Голяма добрина ще ти дойде от него! От мене съвет: Ако ти каже: „Поискай си нещо!“, ти непременно си пожелай нещо голямо, защото си му много скъп!

— Страх ме е да си пожелая нещо! — възразил огнярят. — Ами ако не ми го разреши или то не е по силите му?

— Каквото си пожелаеш, той ще ти го даде!

— Значи трябва непременно да си поискам нещо! — заколебал се огнярят. — Абе имам нещо наум!

— Кажи, за бога! — казал везирът. — Мястото на брат му да поискаш в Дамаск, пак ще ти го даде!

— Ти си причината сега да съм жив! — рекъл султанът. — Някога спаси живота ми. Поискай сега от мене каквото ти се ще. Ще ти го дам, кълна се в Аллаха! И половината царство да ми поискаш, ще те направя мой съуправител!

— Боя се, че ще поискам нещо, което не можеш да ми дадеш! Напиши ми нещо черно на бяло, че да бъда на почит сред всички огняри в град Ал-Кудс!

Разсмял се султанът, засмели се всички събрали се.

— Искай нещо друго! — казал Дау ал-Макан.

— Нали ти казах — не смея, боя се да не пожелая нещо, което ти или няма да ми разрешиш, или няма да е по силите ти да ми го дадеш!

— Хайде, искай по-бързо!

— Искам да ме направиш предводител на боклукчиите в град Ал-Кудс или в град Дамаск! — казал огнярят.

Изпотъркаляли се всички наоколо от смях, а везирът не издържал и го ударил. Обърнал се към него огнярят и викнал:

— Защо ме удряш, какво съм ти виновен? Нали сам ми каза да си поискам нещо голямо!… — и добавил: — Я ме оставете да си ходя!

Султанът поизчакал и пак се обърнал към него:

— Братко, поискай нещо, което да подхожда на моя сан!

— Добре де, искам султанството в Дамаск, мястото на твоя брат! — отговорил огнярят.

Царят веднага му подписал хартия за това и казал на везира Дандан:

— Трябва да отидеш с него! А когато пожелаеш да се върнеш, доведи и братовата ми дъщеря Када Факан!

Везирът излязъл заедно с огняря. Дау ал-Макан се разпоредил да му дадат слуги, нова носилка с легло и султански дрехи. Дал му име Забалкан и прозвище Муджахид. След месец потеглил Забалкан, а везирът тръгнал да му помага.

Стигнали в Дамаск. Влязъл огнярят в крепостта и седнал на султанския трон. Везирът Дандан започнал да го запознава с родовете на емирите, с техните санове, а те влизали при него, поздравявали го и го възвеличавали. Цар Забалкан ги посрещал, дарявал ги, отворил хазните с парите и платил на всички войници, съдел и справедливост раздавал. В същото време подготвили Када Факан, дъщерята на Шар Кан, за път.

Везирът Дандан отпътувал за Багдад заедно с нея.

* * *

Прибрали се у дома. Царят отишъл да види братовата си дъщеря Када Факан, осемгодишно момиче. Зарадвал се, като я видял, затъжил се за брат си, дарил й скъпи дрехи, огърлица и много драгоценности. Наредил да живее в един дворец с братовчед си Кан Макан. Той бил най-смелото момче, а тя — най-хубавото момиче в царството…

Раснали двамата, пораснали, станали десетгодишни. Научили ги да се бият с мечове и с копия. И така — докато станали на дванайсет години. А през това време царят се готвел за джихад. Когато свършил с приготовленията, той извикал везира Дандан и му казал:

— Решил съм да обявя сина си Кан Макан за султан, да му се порадвам, докато съм жив, да се бия и да го закрилям с гърдите си, докато умра. Ти как мислиш?

— Царю честити, извор на верни мисли! — казал везирът. — Онова, което ти е хрумнало, е добро, но е неподходящо за сегашното време по две причини. Първо, синът ти Кан Макан е още малък и, второ, знае се, че който цар направи сина си султан приживе, не живее дълго!

— Решил съм да му поставя за опекун главния привратник! — обяснил царят. — Той е вече от нашия род, нали е женен за сестра ми, той ми е вече като брат!

— Прави каквото си решил, а ние ще се подчиним на повелята ти!

Изпратил царят да извикат главния привратник и обявил пред всички:

— Това е моят син Кан Макан! От днес той ще е султан, главният привратник ще му е опекун!

— Царю на времената! — коленичил привратникът. — Но аз съм човек, присаден към благородството на твоята кръв!

— Привратнико! — казал Дау ал-Макан. — Синът ми Кан Макан и братовата ми дъщеря Када Факан са братовчеди! Аз повелявам един ден тя да се омъжи за него и призовавам всички присъстващи за свидетели!

Той дал на сина си толкова блага, колкото е трудно да се опишат, после отишъл при сестра си Нузхат аз-Заман и й казал:

— Сестро! Аз постигнах на този свят онова, което бе скрито в сърцето ми! Ти дръж сина ми под око, пък наглеждай и майка му!

Скоро царят се разболял. Когато разбрал, че смъртта наближава, той легнал на легло. Привратникът поел делата на поданиците. Царят извикал сина си Кан Макан и везира Дандан при себе си и им казал:

— Синко, когато умра, този везир ще ти бъде вместо баща! Аз напускам този свят и заминавам скоро на другия. В сърцето ми остава болката, която Аллах ще премахне само чрез твоите ръце! Ще умра и няма да мога да отмъстя на онази старица Зат ал-Дауахи за смъртта на дядо ти цар Омар ал-Нуаман и за чичо ти Шар Кан! Ако Аллах те дари с победа, не пропускай да отмъстиш! Приемай онова, което ти казва везирът Дандан, защото той е стълбът на нашето царство от дълго време!

Болестите на Дау ал-Макан продължили цели четири години, като през това време главният привратник замествал царя. Доволни били хората в царството и страната добрувала.

А Кан Макан се упражнявал в езда, мятане на копия и стрелба с лък. Същото било и с братовчедка му Када Факан. Тя излизала с него от ранно утро до късна вечер, после всеки се прибирал при майка си. Младият султан неизменно заварвал майка си приседнала при главата на Дау ал-Макан да го наглежда нощем до сутринта. Не преставали болките на стария цар, той плачел и редял следните стихове:

Отлита времето… Загина мойта сила!

Сега съм на легло без дух, безсилен…

                Най-славен бях в деня на обща слава,

                дори мечтите крайни надминавах.

Напускам днес след горда слава царство

и оскърбен отивам си напразно…

                Дано пред края си сина да зърна

                върху престола — там да го прегърна!

Да гони врагове, да отмъщава,

със меч и щит да си събира слава!

                В шега цар станах — с работа доказах,

                че цар съм… Но пък болестта ме смаза!…

След няколко дни смъртта го настигнала. Покрусили се жителите на Багдад, но минало време — и сякаш никога не е бил! Жителите на Багдад забравили и за Кан Макан и той заживял със семейството си в някакъв самотен дом. Майка му се почувствала много унизена и си казала: „Трябва да отида при главния привратник, ще помоля за малко състрадание!“ Отишла в дома на привратника, който вече бил султан на име Салсан^[75]. Той още спял, тя влязла при жена му Нузхат аз-Заман и казала:

— Мъртвите не ги съдят. От толкова години Аллах не ви хвърли в нужда. Вие пък управлявате справедливо. Ти добре знаеш какво имахме и какво загубихме! Сега времето се обърна срещу нас! Дойдох при тебе да потърся добрина, след като аз съм ти правила толкова добрини. Човек умира, но оставя след себе си жена и деца…

Нузхат аз-Заман я разцелувала и й рекла:

— Сега аз съм богатата, а ти си бедната! За бога, оставихме те бедна не за друго, а защото не искахме да те наскърбим, да не ти хрумне случайно, че ти правим подаяние! Всичко, което имаме, е от мъжа ти, родния ми брат! Нашият дом е и твой дом, всичко наше е и твое, пък на нас — каквото остане!

Тя я настанила в двореца на хубаво място, близо до своите стаи. Заживяла вдовицата там добър живот заедно със сина си Кан Макан.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кан Макан и братовчедка му Када Факан раснали и пораснали, станали като две клонки за плод натежали, като две луни заблестели. Станали петнайсетгодишни. Када Факан била между най-хубавите моми омайници, с лице прекрасно, снага желана, гръд натежала, слюнка — вода от Салсабил^[76], стан — такъв на света не е бил, устни по-сладки от старо вино — или както я описал един стихотворец:

Най-маещото вино от устните се лее,

                от грозд на зъби бисери изстискано,

но всяко зърно от зърната на гърдите се люлее —

                света Аллах да удиви е искал!

Аллах бил събрал всички хубости в нея. Снагата строен клон засрамва, по бузите й рози пламват, а устните й като вино старо, сърцето и очите замъгляват. Или както е казал стихотворецът:

С черти изящно нежни се хубостта разкрива.

                А устните — по-ярки от всякакво червило!

Очите й — сърцето на влюбени пробиват

                тъй както меч двуостър неправедни избива!

И Кан Макан бил с красота невиждана, строен и изящен, юнак по хубост несравним, очите му — омайващ дим, не гледат сякаш във лицата, а чак надникват във сърцата. И всички смъртни му се кланяли. Пък щом брадата му покарала, възхвалявали го царедворци, възпявали го стихотворни:

Лицето му блестящо бе сякаш на мома,

но ето че по бузата пролази тъмнина,

привлече тя очите със мъжка красота

и като нож проряза със звън гръмлив света!

А друг един поет е казал:

Въздишките на влюбени жени се вплетоха

  в брадата му. Изстискаха от бузите му кръв.

И колко къщи пламнаха, неподредени, непометени!

  Очите под копринените дрехи дирят стръв…

Случило се на някакъв празник, Када Факан се събрала с приятелки — дъщери на големци и старейшини. Завъртял се Кан Макан палаво около нея и езикът му изпуснал следния куплет:

Кога ще излекуваш на влюбен брат сърцето

        и бели зъби ще се впият в бяла плът?

Ах, стиховете чуй ми! Ще дойдеш ли, където

        ще тръгнем плътно слети в безкраен нежен път?

Тя му направила знак на упрек. Той се прибрал ядосан, а тя се оплакала на майка си.

— Дъще, а може той да не е вложил лоша мисъл! — казала й тя. — Братовчед ти нищо срамно не ти е рекъл. Но ако го споделиш с някого, може да стигне до ушите на султана в изопачен вид и той да скъси живота на братовия ми син или да угаси завинаги мъжката му страст и да го превърне в жив мъртвец…

Но ето че из Багдад плъзнал слух, че Кан Макан е влюбен в Када Факан. Заговорили за това жените. Кан Макан се притеснил, изгубил търпение, умът му се замаял, но пред хората не си затраял, решил да разкрие скритата мъка, да възпее болката от тази разлъка. Но се побоял да не предизвика гнева на Када Факан и затова изпял следния куплет:

Ако потръпнеш в страх от упрека,

        че чистите й нрави омърсил си,

пак в нея потърси си ден — и утре

        тя лек ще ти даде с душата чиста!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ШЕЙСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че главният привратник, който управлявал като султан, най-сетне узнал, че Кан Макан се е влюбил в Када Факан. Той съжалил, че навремето двамата били оставени да живеят заедно, отишъл при жена си и й казал:

— Да се съберат дърво и огън, е опасно! Така не може да продължава! Кан Макан е вече във възрастта на мъжете! Трябва да му се забрани да ходи в женското отделение! Трябва да се забрани и на дъщеря ти да вижда мъже — на нейната възраст е време да си закрие лицето!

Когато се съмнало, Кан Макан влязъл както обикновено при леля си Нузхат аз-Заман, а тя му казала:

— Имам нещо да ти кажа… Царят чул, че си влюбен в Када Факан, и нареди да й закрием лицето! Ако имаш нужда, ще разговаряш с нея само през вратата! Не бива да я виждаш!

Потръпнал Кан Макан, дума не обелил. Споделил с майка си какво му била казала леля му, а тя рекла:

— Така стана, защото много приказваш! И приказката, че си влюбен в Када Факан, се е разнесла навсякъде! Сега, като си се влюбил в дъщеря им, как ще ядеш хляба им!

— Искам да се оженя за нея — тя ми е братовчедка и аз имам най-голямо право на това! — викнал той.

— Мълчи, че приказката ти да не стигне до цар Салсан! Те ни пращат храна всяка вечер! Ако бяхме в друг град, щяхме да умрем от глад или от унижението на просията!

Развълнувало се още повече сърцето на Кан Макан и той казал на майка си:

— Няма място за мене тук! Ще напусна двореца и ще заживея някъде из града, пък ако ще да съм на просяци съсед!

Излязъл и направил, както го рекъл. А майка му продължила да се храни от трапезата в дома на цар Салсан и вземала от дома му каквото й било нужно. Един път Када Факан срещнала майката на Кан Макан и я запитала:

— Стринко, как е синът ти?

— Очите му плачат, сърцето му е тъжно! — отговорила тя. — Не намира от своята страст избавление, оплетен от обич към тебе го мъчи вълнение!

Заплакала Када Факан и промълвила:

— За бога, не бягам аз от него за това, че не харесвам лицето му, ала от страх да не би врагове да му сторят нещо лошо! Та моята страст е два пъти по-голяма от неговата! Ако не бяха приказките на езика му, баща ми нямаше да забрани на двама ни да се виждаме!

Майката на Кан Макан разказала на сина си какво била рекла братовчедка му.

— Няма да я заменя за нищо на света! — казал той.

Така минавали дни и нощи, мятал се той като риба на сухо, ето че навършил и седемнайсет години. Понякога нощем, когато го измъчвала безсъница, си говорел: „Трябва да напусна тази страна — или ще умра някъде, или ще постигна туй, което искам!“ Но денем затаявал тези си намерения и изпявал следните стихове:

Нека бие по-силно сърцето —

        затова пък не се унижава!

Като лист на писмо е лицето,

        а сълзата — като писец на държавник!

Братовчедке, ти, дева от рая,

        слез при мене — Ридуан да те прати!

Поглед с поглед се блъска, играе —

        никой в битка такава не пати!

Ще вървя по земята широка,

        ще спасявам душата си грешна!

Плячка, слава — не търся, защото

        само тебе пак искам да срещна!

На сутринта Кан Макан, облечен в единствената си протрита риза, със седемгодишен фес на главата, с хляб от три дена в ръката, тръгнал в тъмнината. Отворили градската порта и той бил първият, който излязъл.

Когато се мръкнало, майка му го потърсила и не го намерила. Чакала ден, чакала два, че три, че цели десет дена — а от него ни вест, ни кост! Стегнала се душата й, тя заплакала, заредила:

— Сине мой, защо разбуди мойта мъка, защо остави ме в разлъка, родината си изостави, сине, кои страни те викат и пустини, кажи къде да те потърся, сине?

Така тя не ядяла, не пиела, все повече плачела и хората започнали да си шепнат:

— Къде си, Дау ал-Макан, къде си да видиш какво стана с Кан Макан! Синът далече от род и родина, от топло гнездо замина! А бащата до насита гладни хранеше и добрини раздаваше!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И СЕДЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че емири и големци донесли при цар Салсан вестта за Кан Макан:

— Той е син на нашия цар, от рода на цар Омар ал-Нуаман! — казали те. — Научихме, че е напуснал родината си!

Разгневил се цар Салсан, спомнил си за добрините, които му бил правил бащата на Кан Макан, и казал:

— Трябва да го търсим по всички страни!

Изпратил той емира Туркаш начело със сто конници. Десет дни го нямало, върнал се и казал:

— Никаква вест не узнах, никаква следа не открих!

А Кан Макан, като излязъл от Багдад, не знаел накъде да тръгне. Три дни вървял сам из равнината, не срещнал ни конник, ни пешак. Хранел се с плодовете на земята, пиел вода от реката, изчаквал да мине горещината под сенките на дървесата. После влязъл в друг път — яздил още три дни. На четвъртия видял земя зелена сред пустинята, дървета — с плодове покрити. Тази земя от облачните чаши се пояла, по нея гълъби летели и славеи си пеели, а по зелените й хълмове веел прохладен вятър.

Хапнал плодове, измил се и седнал да си почине. Мръкнало се, той спал до полунощ. Стреснал се — чул човешки глас да пее следните стихове:

Що за живот, щом от надежда няма лъч?

Лице и устни блясват и няма хорска глъч…

        Смъртта от тежката раздяла по̀ е лека —

        не мачка тя жестоко мечтите на човека!

О, радост чудна на възлюблени скърбящи!

Кога пак среща търсена съдбата ще им прати?

        Дали отново с пролетта и със цветята

        ще лъхне пак на обич чиста аромата?

Като златисто вино дали отново ще я пия,

земя цъфтяща да целуна, с вода студена да се мия!

Не видял никого в тъмнината. Тръгнал по брега на реката и там чул как гласът произнесъл:

Щом страданието липсва в любовта,

        щом сълза по бузата не капе,

то значи, че не съществува тя,

        то значи — победила е съдбата!

Тя каза: „Ти ме омагьоса!“ Казах:

        „Аллах със обич всички омагьосва!“

Лицето свежо ми душата смазва,

        а хубавият сън стопи се — восък!

Ухание прекрасно си запазих

        в сърцето си от тебе — и го нося!

Кан Макан разбрал, че човекът е влюбен като него, но му е забранено да се срещне с онази, която обича. Закашлял се високо и викнал:

— Ей, пътнико в тази тъмна нощ, ела при мен, разкажи ми историята си, пък може да те утеша в нещастието ти!

Пътникът, който се казвал Сабах, отговорил:

— Ти, който се обаждаш там и чул си песента ми сам, отговори: дали от този свят си син, или от другия си джин? Отговори, ала побързай ти — ако ли не, с живота се прости!

— Роднините ми няма да ме разменят за злато! — възкликнал Кан Макан. — Аз беден съм и нямам нито малко, нито много! Откажи се да получиш за мене дар, вземи ме по-добре за спътник свой, другар — и да напуснем земята на Ирак!

Ядосал се Сабах, разгневил се и викнал:

— Горко ти за обидните думи, о, куче презряно! Вдигни ръцете си покорно, че иначе ще пострадаш!

— Как така да вдигна ръце покорно? Нима си толкова подъл и злобен? Ще ти се смеят бедуините, че си пленил момче голобрадо! С позор ще покриеш името си, пътнико! Я излез на бойното поле да видиш дали рицар или глупак си срещнал!

— О, божии чудеса! — засмял се Сабах. — Ти си във възраст на хлапак, а се държиш като юнак! С приказки добре се пъчиш, ала дали тъй знаеш да побеждаваш и с юмруци?

— Ако искаш да ме вземеш за пленник и слуга, остави оръжието си, запретни ръкавите си и ела да се преборим! Който надвие, ще направи другия свой слуга! — предложил Кан Макан.

— Много говориш, защото скъпиш живота си! — отвърнал Сабах, но оставил оръжието си, засукал ръкави и двамата се вплели един в друг. Изведнъж бедуинът усетил, че момъкът го е вдигнал с една ръка, сякаш тегли злато на кантар, зърнал краката му, сякаш вкопани в земята като минарета здрави, като планини корави. Разбрал, че е проявил глупост, като се съгласил да се борят, и си помислил: „Защо не го убих с меча си?“

— Пусни ме, момко! — примолил се той. А Кан Макан, сякаш не чул думите му, го понесъл към реката. — Юначе, какво ще правиш с мене? — запитал Сабах.

— Ще те хвърля в тази река! — отговорил царският син. — Тя ще те изхвърли в страната ти! Там ще те види племето ти, ще узнае колко си бил честен в доблестта си и искрен в любовта си!

— О, незнаен рицарю, не прави това неправедно дело! Заклевам те в братовчедка си, господарката на красотата!

Тогава Кан Макан го отпуснал на земята. Щом се видял свободен, Сабах грабнал щита и меча си и тръгнал да напада.

— Разбрах какво си намислил, още щом грабна щита и меча! — рекъл Кан Макан. — Мина ми през ума, че за честна борба са ти къси ръцете! Но за да не се колебае сърцето ти, аз те оставям да избереш: дай ми щита, а ти ме нападни с меча! Или ти мене ще убиеш, или аз — тебе!

Хвърлил Сабах щита и нападнал с меча. Кан Макан грабнал щита и посрещнал с него ударите. А Сабах при всеки удар викал:

— Ето, това е последният… Решаващият… — размахвал меча с все сила, но ето че отмаляла ръката му. Кан Макан се хвърлил върху него, хванал го с две ръце, проснал го на земята, завързал го и го повлякъл към реката.

— Какво искаш да правиш с мене, рицар на рицарите? — приплакал пак бедуинът.

— Нали ти казах! Ще те пратя по реката при племето ти, нека те видят що за юнак си — тогава ще си помислят дали да те женят за братовчедка ти!

Разтреперил се Сабах, заплакал, завикал:

— Не прави това с мене, рицар на времената! Нека бъда един от верните ти слуги!

Простил му Кан Макан, взел дума, че Сабах ще му бъде най-добър другар, и го пуснал на свобода. Бедуинът извадил от торбата си три ечемични питки. Двамата похапнали, измили се, помолили се и седнали да си поговорят.

— Къде отиваш? — запитал го Кан Макан.

— Отивам в Багдад! — отговорил Сабах. — Ще живея там, докато събера откуп за невестата си!

— Тогава тръгвай! — казал Кан Макан.

Простил се с него бедуинът и потеглил към Багдад. Кан Макан останал сам и си рекъл: „Ех, живот, как да се върна към бедността! О, велики Аллах! Ти, който изпращаш дъжда и раждаш всичко, моля ти се, бъди щедър в своята милост! Ще следвам само твоя път!“ И докато седял, ето че по пътя се задал конник, ала не яздел изправен, а се клатушкал отпуснат на гърба на животното — явно бил тежко ранен. Стигнал до царския син и по бузите му потекли сълзи, а от устните му се отронили следните думи:

— О, бедуинско чедо, бъди ми приятел, докато все още дишам! Налей ми малко вода, макар водата да не е полезна за раните. Ако оживея, ще ти дам толкова, че ще се простиш с бедността, а ако умра — ще си щастлив, че си извършил добро дело!

А конникът яздел такъв кон, че човек да се замае от красотата му — с нозе като мраморни колони — през войните врагове да гони! Кан Макан се развълнувал и си казал: „Този кон е от приказките!“ Помогнал на конника да слезе, дал му да пие вода, постоял до него, докато си поеме дъх, и запитал приятелски:

— Кой направи това с тебе?

— Аз съм конекрадец — отвърнал конникът. — Казвам се Гассан и съм страшилище за всеки жребец! Чух за този кон в страната Рум, бил любимият кон на цар Афридун. Нарекъл го Канун, ама му викал Маджнун. Отидох за него чак в Константинопол. Ето че се появи една старица, румите много си я тачат и почитат. Името й е Шауахи Зат ал-Дауахи. Тя яздеше този кон. Бе тръгнала към Багдад при цар Салсан, да го моли за мир и приятелство. Следих ги, но все не можех да го грабна. Боях се да не би да влязат в Багдад, преди да съм измислил как да го грабна. Но ето че се появиха петдесет разбойници, от ония, дето грабят търговците по пътищата. Вождът им се казва Кахардаш, умее да се бие като лъв и всички юнаци бягат пред него като пеперуди. Той излезе срещу старицата, обкръжи хората й, обърка ги, плени ги. Взе коня и го подкара пред себе си.

Когато разбра, че е пленена, старицата заплака и викна на Кахардаш:

— Какво ще правиш с една бабичка и с няколко роби? Взе коня, значи получи каквото ти трябваше!

Така го залъгваше и той я пусна заедно с робите. После потегли с другарите си. Тръгнах след тях. Накрая откраднах коня и го яхнах. Те ме усетиха, обкръжиха ме, мятаха по мене стрели и копия, раниха ме на няколко места, но Канун Маджнун се сражаваше заедно с мене — изведе ме от там като падаща звезда, като летяща стрела. Три дни тича, без да хапне нещо, без вода да пийне. Ти ми направи добро, пожали ме. Виждам, че си лошо облечен, но че си имал и по-добри времена. Как се казваш?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че Кан Макан му разказал живота си от начало до край. А конекрадецът казал вежливо:

— Носиш в себе си велико потекло и огромно зло. Късметът ти още не е дошъл, но ще бъдеш велик рицар! Ако можеш, качи се на коня, заведи ме в страната ми. Ако имам още сили, ще бъда с тебе! Ако умра по пътя, вземи този кон, ти си най-достойният за него!

— Ако можех, и на плещи щях да те нося — възкликнал Кан Макан. — Ако животът ми принадлежеше, щях да ти дам половината и без да ми даряваш този жребец, защото съм от род, който спасява онези, дето са в беда, и прави добрини пред лицето на всевишния Аллах!

— Почакай малко! — човекът затворил очи, разтворил ръце и казал: — Свидетелствам, че няма бог освен Аллаха и нашият господар Мохамед, Аллах да го приветства, е пратеник на Аллаха!

Така той се приготвил да умре и казал следните стихове:

Потисках хора, прекосих страни

        и цял живот със вино се наливах!

Реките газех да крада жребци,

        събарях домове, души избивах…

Злини безброй… Огромни престъпления…

        Убиец съм! И кървав съм злодей!

Мечтаех в бой да падна подкосен и

        на този кон… Но — жалко, не биде!

Аз цял живот съм крал коне, а виж ме:

        умирам паднал и недраг-немил!

Ах, изморих се… И сега безимен

        аз коня си на странник съм дарил…

Той затворил очи, въздъхнал дълбоко и душата му напуснала този свят. Кан Макан му изкопал гроб, изтъркал и сресал добре коня и пак се убедил, че подобен жребец няма дори в обора на цар Салсан.

А ето какво станало между цар Салсан и везира Дандан.

Везирът престанал да се подчинява на царя. Половината войници се заклели пред Дандан, че не признават друг султан освен Кан Макан. Везирът напуснал града и се оттеглил с тези войници в чужди земи. Заклел се да не прибере бойния меч в ножницата, докато не сложи на престола Дау-ал-Макановия наследник.

Щом цар Салсан разбрал, че в държавата не искат да му се подчиняват, много му се приискало при него да се върне Кан Макан, та да го постави начело на войските си, които все още му се подчинявали, и така да укрепи положението си.

Търговци донесли тези вести до Кан Макан и той бързо се върнал в Багдад яхнал жребеца Канун Маджнун. Цар Салсан бил смутен, когато чул, че племенникът на жена му е пристигнал в града. Наредил да излязат всички воини и знатни хора от Багдад, да го приветстват и да го доведат в двореца. Щом зърнал цар Салсан, Кан Макан се поклонил и целунал ръцете и нозете му.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че султанът, щом зърнал коня на Кан Макан, тутакси го познал. Нали го бил виждал, когато обсаждали кръстопоклонниците заедно с цар Дау ал-Макан и когато бил убит Шар Кан.

— Ако навремето баща ти можеше, щеше да откупи този ат за хиляда жребеца! — казал султанът.

Царят заповядал да дарят Кан Макан с великолепни одежди и с няколко жребеца. Отредил му най-просторните покои в палата си. Показал се щедър и разточителен, защото се страхувал от замислите на везира Дандан. Кан Макан отишъл при майка си и я попитал:

— Мамо, как е чичовата ми щерка?

— Сине мой — отговорила тя, — страстите погубват мъжките глави! Забрави я, че може зле да си изпатиш! Ще ида при нея, но няма да я посветя в желанието ти!

Кан Макан й доверил, че Зат ал-Дауахи се готви да дойде в Багдад.

— Тя уби чичо и дядо! — добавил той. — Трябва да изтрия срама и да отмъстя, като пролея кръвта й.

Излязъл от дома на майка си. Срещнал една старица. Тя се казвала Саадана^[77]. Разказал й той за любовта си към Када Факан. Помолил я да иде при нея и да смекчи сърцето й.

 

 

— На твоите заповеди, господарю! — рекла старицата и се отправила към двореца на Када Факан. Когато се върнала, му казала, че Када Факан му праща много здраве и обещава да го навести точно в полунощ.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че точно в полунощ Када Факан дошла при него загърната в черно копринено наметало и го събудила:

— Как смееш да твърдиш, че ме обичаш, щом спиш като пън?

— Бога ми, сърце мое, заспах, защото се надявах, че ще те видя в съня си! — рекъл той.

И след като го плеснала нежно, Када Факан изпяла следните стихове:

О, ако любовта ми бе желал,

нямаше да те заваря тук заспал.

        Ти само се кълнеш, че ме обичаш,

        в любов и вярност що ли ми се вричаш?

Ей богу, братовчеде, вече знам:

ти угаси любовния ми плам.

Кан Макан се засрамил от думите й. Двамата се прегърнали и останали така, докато звездочелото утро прогонило тъмата и пукнала зората. Кан Макан отронил тежка въздишка и заредил следните стихове:

Дочаках те, приятелко, след тягостна раздяла,

на устните със огърлица от бисери изгряла!

        След хиляди целувки, прегърнал те блажено,

        нощта прекарах с буза до твойта долепена.

Но блесна утро светло — потръпнахме в захлас, —

то беше остра сабя, извадена пред нас!

Када Факан се прибрала в покоите си. Ала една от царските робини я видяла, явила се пред цар Салсан и му разказала всичко. Той веднага отишъл при Када Факан, извадил меча си и замахнал да й отсече главата, но дотичала майка й Нузхат аз-Заман и занареждала:

— За бога, зло не й прави! Сред хората ще плъзнат клюки, пред всичките царе ще се посрамиш. Кан Макан не е способен на позорни дела. А и ти май си забравил, че везирът Дандан събира войскари, за да качи Кан Макан на престола ти!

— Тъй ще го подредя, че няма да го побере не само царството ми, но и царството небесно! — отвърнал Салсан. — Та не му ли угаждах? Но този път ще му дам да се разбере!

* * *

На другия ден Кан Макан отишъл при майка си и й рекъл:

— Мамо, решил съм да стана разбойник, да нападам тържищата за коне и добитък, за бели и черни роби! И щом забогатея, ще поискам ръката на Када Факан от чичо си Салсан!

— Сине, парите людски лесно не можеш да обсебиш! — отвърнала тя. — Очакват те мечовете и копията на пазачите им! Крадецът трябва да премери силите си с тях, както ловецът — с лъвовете и с пантерите!

Той поръчал на старицата да каже на Када Факан, че тръгва по света, за да натрупа пари и да я откупи за жена. Заповядал й без отговор да не се връща. Тя отишла при Када Факан и донесла отговора й.

— Када Факан ще бъде при тебе точно в полунощ!

Кан Макан чакал, без да мигне, но пак не усетил кога тя влязла при него. Той й съобщил решението си. Тя се разридала.

Кан Макан излязъл с препасан меч, нахлупена чалма и забрало на лицето, възседнал жребеца си Канун и го пришпорил из улиците на града. Минал през една от вратите на Багдад и, не щеш ли, отнейде изникнал приятелят му Сабах, който го настигнал и го поздравил.

— Братко мой, отде у тебе този жребец и това богатство? — попитал Сабах. — Погледни, на мен само мечът ми остана!

— Ловецът се връща от лов едва след като е ударил нещо! — отвърнал Кан Макан. — Всеки с късмета си! Малко след като се разделихме, ме споходи сполука. Защо не тръгнеш с мен по белия свят?

Сабах се съгласил. Пътували четири дни. Хранели се с месото на убити газели и пиели вода от изворите. На петия ден стигнали до висока планина. В подножието й се ширели пасбища, а из тях — камили, овце, крави и коне. Те пасели трева по хълмовете и долините, а малките им играели край кошарите. Като видял добитъка, Кан Макан решил да се впусне в бой и да заграби много камили.

— Хайде да отвлечем този добитък, макар че стопаните му сигурно много милеят за него! — казал той на Сабах.

— Милостиви благодетелю! — отвърнал бедуинът. — Толкоз много стопани не можем да победим! Ще си навлечем голяма беда!

Кан Макан се подсмихнал. Разбрал, че Сабах е страхливец, и го оставил. Връхлетял сам връз стадото пощръклели камили и го подкарал пред себе си ведно с кравите, овцете и конете. Застигнали го робите пазачи, въоръжени с тежки мечове и дълги копия. Оглавявал ги конник турчин, изкусен в хвърлянето на копие и във въртенето на меч. Той викнал на Кан Макан:

— Тежко ти! Та тоя добитък принадлежи на две шайки разбойници. Наскоро са им отвлекли един приказен жребец. Заклеха се да не се върнат тук без него!

Кан Макан посочил Канун и се провикнал:

— Това е конят, който търсите! — и препуснал срещу тях като зъл демон пустинник. Наближил първия конник и го изтърбушил. После сторил същото с втория, третия и четвъртия и повалил всички мъртви. Робите се уплашили и Кан Макан им викнал: — А сега вие, кучи синове, подкарайте камилите и конете, че инак кръвта ви ще изтече от копието ми!

Робите подкарали добитъка. Но през това време в далечината се вдигнал огромен прашен облак и зад него се появили сто разгневени конници. Щом ги видял, Сабах побягнал към хълма, напуснал бойното поле и гледал битката от високото. Стоте конници заобиколили Кан Макан. Един от тях застанал срещу него. Той бил главатарят на шайката и се казвал Кахардаш. Двамата кръстосали мечове. Но Кан Макан го изненадал с удар, който отнесъл чалмата и шлема му. Кахардаш се побоял и се провикнал:

— Подарявам ти живота! Вземи колкото си щеш от добитъка, и си върви по пътя.

— Не ти липсва мъжеството на благородните, но май ме преценяваш погрешно! — отговорил Кан Макан. — По-добре не се грижи за стадата си, а гледай ти да си спасиш живота!

— Ако знаеше кой съм, нямаше да изречеш тези дръзки слова! — викнал Кахардаш. — Всеки знае, че съм по-силен от лъв и че името ми е Кахардаш! Искам да ми дадеш коня, който си възседнал, и да ми кажеш как му стана стопанин и кой ти го даде!

Кан Макан отвърнал:

— Този жребец бе предназначен за свако ми Салсан от една старица, на която дължим кръвна мъст заради дядо ми и чичо ми!

— А кой е баща ти?

— Аз съм Кан Макан, син на цар Дау ал-Макан и внук на цар Омар ан-Нуаман!

— Върви си по живо, по здраво, баща ти бе щедър и благороден човек!

— Бога ми, оставам глух за твоите ласкателства!

Двамата се втурнали един срещу друг. Конете им слепили уши и вирнали разярено опашки. Били се без почивка като витороги овни и Кахардаш се опитал да прободе Кан Макан, но той му се изплъзнал и промушил гръдта му. После наредил на робите да потеглят. Тогава и Сабах се спуснал от хълма и отрязал главата на Кахардаш. Кан Макан се засмял и му рекъл:

— Ех, Сабах, смятах те за герой в битките!

— Не забравяй своя покорен слуга, когато разпределяш плячката — отвърнал Сабах. — Дано тя ми помогне да се оженя за братовчедка ми Наджма^[78].

— Не се бой, ще получиш своята част! Но по-добре се погрижи за стоката и за робите!

И Кан Макан си тръгнал за дома. Но още преди да влезе в Багдад, за подвига му узнало цялото царско войнство. Видели плячката, добитъка и главата на Кахардаш, набучена на копието на Сабах. Търговците също я познали, зарадвали се и рекли:

— Аллах най-сетне отърва людете божии от този разбойник!

Откарал Кан Макан цялата плячка до двореца, а копието с главата на Кахардаш побил пред дверите му. Свикал народа и му раздал конете и камилите.

* * *

Научил се и царят за пристигането на Кан Макан. Сбрал царедворците и рекъл:

— Искам да ви посветя в тайните си намерения! Кан Макан може да стане причина за моята смърт! Но най-опасни са близките му! Везирът Дандан не оцени великодушието ми и тръгна да събира войскари, за да качи на трона ми Кан Макан под предлог, че уж царството ми принадлежало на баща му и на дядо му!

— Господарю! — отговорили те. — Ако не знаехме, че ти си го отгледал, досега да сме се справили с него!

— Най-добре ще е да го убием! — рекъл царят. — Но преди това искам да ми се закълнете във вярност.

Мълвата за заговора достигнала и до ушите на Када Факан. Тя викнала старицата, която й носела вести от братовчед й, и й заръчала да отиде да го предупреди. А Кан Макан изслушал старицата и й наредил:

— Поздрави братовчедка ми и й кажи, че земята принадлежи на Аллаха!

Старицата предала думите му на девойката. Када Факан се разтревожила и заплакала.

А цар Салсан намислил да прати убийци подир Кан Макан. Но не му се щяло убийството да стане в Багдад. Затова им наредил да изчакат и когато младежът напусне града, да го нападнат.

Така се случило, че Кан Макан отишъл на лов. С него тръгнал и Сабах. Кан Макан уловил десет газели. Сред тях имало и една ваклоока, която плахо се озъртала. Пуснал я Кан Макан, а Сабах го попитал:

— Защо я освободи? — Кан Макан не му отговорил, а само се разсмял. После пуснал и останалите газели. — Пусни и мене тогава! — примолил се бедуинът. — Искам да си ида у дома!

В това време в далечината се вдигнал облак прах от препускащи коне — това били конниците на цар Салсан. Те се спуснали срещу Кан Макан, но той ги избил до крак. Накрая се задал и самият Салсан — той препускал подир войниците, но като ги видял убити, се върнал обратно. Само че близките на убитите го спипали и го вързали.

Кан Макан напуснал бойното поле и както си вървял, видял млад момък. Поздравил го. Момъкът отвърнал, после влязъл в дома си и изнесъл две тави с кисело мляко и с попара. Поставил ги пред Кан Макан и рекъл:

— Мили госте, заповядай! Да ти е сладко! — но Кан Макан отказал. — Какво ти е, та не ядеш? — попитал момъкът.

— Поел съм обет! — отвърнал Кан Макан. — Цар Салсан похити моето царство! То принадлежеше на баща ми и на дядо ми! Заклел съм се да не ям, докато не му отмъстя!

— Ти вече си освободен от своя обет — му рекъл момъкът. — Цар Салсан е в тъмница! Дните му са преброени!

— Къде са го затворили?

— Ей в онази висока кула!

Кан Макан видял кулата. Там постоянно влизали някакви хора и биели Салсан. Почакал да се мръкне, отправил се към затвора, където бил хвърлен доскорошният цар. Кучета вардели кулата и скочили с лай срещу него, но Кан Макан им дал месо и така се добрал до кулата. Проникнал до цар Салсан и напипал в тъмното главата му.

— Кой е там? — викнал Салсан уплашено.

— Пред тебе е човекът, когото искаше да погубиш — отвърнал Кан Макан. — Не ти ли стига, дето заграби царството ми, ами искаш и живота ми да вземеш?

Салсан започнал да се оправдава, да лъже и маже. Кан Макан му простил и рекъл:

— Хайде, тръгвай след мен, ще те измъкна от тук!

Излезли от зандана, Сабах ги чакал с две кобили, а те ги яхнали и препуснали извън града. На сутринта решили да се върнат заедно в Багдад. Сабах рекъл:

— Ще препусна напред да съобщя на хората радостната вест!

Така и сторил. Разгласил новината, наизлязло мало и голямо с дайрета и със зурли. Появила се и Када Факан. Всички говорели само за Кан Макан.

— Нека той да ни бъде цар, султан да ни бъде Кан Макан! Нека наследи царството на дядо си!

А Салсан отишъл при Нузхат аз-Заман.

— Чувам, че всички твои поданици неспирно хвалят племенника ми Кан Макан! — рекла тя.

— Едно е да чуеш, друго е да видиш! — казал Салсан. — Аз пък го видях и не ми се стори чак толкова съвършен! Хората са като папагалите и се влияят един от друг! Но кой владетел би се примирил и кой цар би се съгласил да предаде властта си на един незначителен сирак?

— Какво си намислил? — попитала Нузхат аз-Заман.

— Намислил съм да го убия!

— Ако към чуждите коварството е непростим грях, то към своите е недопустим позор! — казала му Нузхат аз-Заман. — Най-добре е да му дадеш Када Факан за жена! Чуй какво е казано в прастари времена:

Ако на власт съдбата другиго издигне,

а тебе пък, достойния, немилост те постигне,

зли мисли, спотаени в сърцето, разпъди

и непременно властникът ще те възнагради!

        Но за доброто сторено недей да разтръбяваш,

        постъпиш ли така, ти сам се принизяваш!

От булката в харема, знам, и по-красиви има,

но на съдбата тя е избраница любима!

Но Салсан бил твърдо решен да погуби Кан Макан. Замислил се как да го стори, и измислил — чрез вярната робиня Бакун, изкусна в козните и сплетните! Тя била истинска вещица, лукава до мозъка на костите си. Бакун била отгледала Кан Макан и Када Факан и затова Кан Макан я обичал и й се доверявал.

Цар Салсан пратил да я повикат, разказал й какво е наумил, и й заповядал да убие младежа, като й обещал щедра награда.

— Ще изпълня заповедта ти, благодетелю, но преди това искам да ми дадеш един ханджар, намазан с отрова! С останалото ще се заема аз! — отговорила тя.

Салсан заповядал да й донесат ханджар. Робинята се запътила към Кан Макан, който седял замечтан за принцеса Када Факан.

— За среща час вече настъпи, отлетяха дните на разлъката! — рекла робинята.

— Как е Када Факан? — попитал младежът.

— Всецяло е погълната от любов към теб! — отвърнала Бакун и добавила: — Тази нощ ще будувам край теб! Ще ти разказвам приказки за влюбени и ще те забавлявам!

Седнала до него със скрит под дрехата ханджар и ето какво му разказала:

Приказка за хашишаджията

Най-прекрасният разказ, който са чували ушите ми, е за един човечец, дето разпилял по жени парите си и останал без пукнат грош. Притъмняло му пред очите и тръгнал из тържищата да дири нещо за ядене. Стигнал до една баня. Влязъл, свалил си дрехите и ги свил на вързопче.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТИ ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…

Тя продължила приказката, която дойката разказвала на Кан Макан:

* * *

Човечецът тръгнал към басейна. Наоколо нямало жива душа. Решил да подъвче късче хашиш. Лапнал го, но главата му се замаяла. Строполил се върху мраморните плочи. Привидяло му се, че двама роби са застанали до главата му. Единият държал таса за баня, а другият — кесето и други теляшки принадлежности. Телякът му казал:

— Господарю, време е да си вървиш! Току-виж ти прилошало! — дръпнал го за ръката и го препасал с пещемал от черна коприна. Стигнали до стая, напръскана с благовония. Разрязали му диня и го сложили да седне на абаносово столче. Телякът почнал да го търка, а другият го поливал. Хубавичко го разтрили и му рекли:

— Честита ти баня, благодетелю! — и излезли.

Човекът си свалил пещемала и почнал да се смее. Помислил си: „Какво ги е прихванало да се обръщат към мен като към везир? Май ме бъркат с някого. Ако се разчуе, като нищо ще ми хвръкне главата!“

Сетне се озовал на някакъв чардак с голямо царско легло. Роби го настанили да седне. Присънило му се как държи в прегръдките си чудна девойка. Целунал я и легнал до нея. Тъкмо я бил хванал за бедрата и се притиснал до нея, когато изведнъж го разбудил вик:

— Ставай, голтако! Пладне стана, а ти още спиш!

Отворил очи и разбрал, че е заспал до басейна с хладката вода. Наоколо му се били струпали хора. Те се подигравали на щръкналата му мъжка сила — пещемала го имало само насън! Разбрал, че всичко е било само халюцинация от хашиша. Натъжил се, погледнал към оня, дето го бил събудил, и казал:

— Да бе почакал поне края на съня!

— Не те ли е срам, хашишаджия такъв? — развикали се хората. — Затворил си очи за сън, а срамотиите си показваш навън?

И го посинили от бой…

* * *

Кан Макан се превил от смях и рекъл:

— Какъв чудноват разказ, дойке. Не съм чувал досега подобен. Хайде, разкажи ми още нещо!

И тя му заразказвала. Така се изнизала почти цялата нощ. Тогава Бакун си рекла: „Най-сетне сгода да го убия!“ Измъкнала ханджара, но изневиделица влязла майка му. Кан Макан отворил очи и я видял. А пък тя била дошла, защото Када Факан я предупредила, че царят се готви да убие сина й. Била й казала:

— Стринко, тичай! Пази го! Развратната Бакун се готви да го убие!

Робинята се изнизала тихомълком. Не й се вярвало, че е отървала кожата. С лукавата си досетливост разбрала, че някой е предупредил майката.

— Сине! Тази нощ е благословена, защото Аллах те спаси от тая проклетница! — казала майката и му съобщила как е научила за заговора срещу него.

— Мамо, кой смее да посегне на живота ми? — запитал той. — Не виждаш ли, че съм жив и здрав! Но я най-добре да се махнем от тези злодеи и Аллах да прави каквото желае!

Кан Макан напуснал града и се присъединил към везира Дандан. Веднага след това цар Салсан се скарал с жена си Нузхат аз-Заман, която — заедно с дъщеря си — също напуснала града и побързала да догони Кан Макан при везира Дандан. Настигнали ги още Салсанови сановници, които били решили да преминат на тяхна страна.

Отцепниците мислили, мислили и измислили да нападнат ромейския цар Румзан и да покоря земите му. Тръгнали на поход, но паднали в плен след дълги премеждия, за които няма надълго да разказваме^[79].

* * *

Когато се съмнало, цар Румзан заповядал да му доведат Кан Макан, везира Дандан и останалите пленници.

— Везире — казал той на Дандан, — сънувах, че съм паднал в един трап, като в черен кладенец! Измъчваха ме така, че не можех да се изправя на крака! Не щеш ли, в краката си видях златен колан. Протегнах ръка и що да видя — в ръката ми два колана! Препасах се с тях, а те пак станаха един!

— Всемогъщи господарю — заговорил Дандан. — Твоят сън показва, че скоро ще откриеш свой изчезнал брат, племенник, братовчед или друг някой от своя род!

Царят огледал Кан Макан, Нузхат аз-Заман, Када Факан, везира Дандан и останалите пленници и си рекъл: „Ако избия тези хора, бързо ще се върна в моята страна и няма да има опасност царството да се изплъзне от ръцете ми“.

Румзан повикал палача и му заповядал да обезглави Кан Макан. Но ненадейно се появила дойката му Марджана и попитала:

— Царю честити, какво си намислил?

— Решил съм да убия пленниците и да хвърля главите им в краката на техните войскари! — отвърнал Румзан. — Така ще приключа решителната битка и бързо ще се върна в страната си!

— Как ти дава сърце да убиеш племенника, сестра си и племенницата си? — попитала тя на ромейски.

— Нещастнице! — викнал царят, пламнал от гняв. — Не помниш ли, че те убиха майка ми, а баща ми отровиха? Нали тогава ти ми даде едно скъпоценно мънисто и ми каза, че то било на баща ми?

— Така е… Обаче нещата са твърде заплетени. Майка ти беше чудна хубавица, а за смелостта й се говореха легенди. Баща ти пък беше Омар ал-Нуаман, владетел на Багдад и Хорасан. Брат ти Шар Кан, също син на Омар ан-Нуаман, бе пратен на война. Той попадна в двореца на майка ти царица Абриза, където прекара цели пет дена. Но Шауахи Зат ал-Дауахи, побърза да каже на баща ти. Майка ти прие исляма от брат ти Шар Кан, а после двамата тайно потеглиха за Багдад. Аз, Рейхана и още двайсет робини я съпроводихме, след като също приехме исляма! Цар Омар ал-Нуаман видя майка ти Абриза и сърцето му пламна от любов по нея. Една нощ той влезе в покоите й и после майка ти забременя с теб. Тя имаше три скъпоценни зърна. Даде ги на баща ти, а той на свой ред даде едното мънисто на дъщеря си Нузхат аз-Заман, второто — на брат ти Дау ал-Макан, а третото — на брат ти Шар Кан. После царица Абриза си взе мънистото от Шар Кан и го скъта за тебе. Когато наближи време да се родиш, тя извика един черен роб на име Гадбан и го помоли да ни придружи. Той ни помогна да излезем от града, но беше голям мръсник, реши да се погаври с нея. Тя пламна от гняв и тъй ти се роди. Робът се уплаши, прободе я с камата си и побягна. Тогава дойде твоят дядо Хардуб, царят на ромеите. Видя, че свидната му дъщеря лежи убита. Пренесохме майка ти и я погребахме в двореца й, а аз те взех при себе си и те отгледах. Окачих на врата ти скъпоценното зърно. Когато порасна, не посмях да ти кажа истината, за да не пламне братоубийствена война! Дядо ти ми заповяда да запазя тайната. Затова и никой не ти каза, че твой баща е цар Омар ал-Нуаман. Когато стана господар на царството, аз вече трябваше да ти кажа, но едва сега се осмелявам да разбуля тайната.

* * *

Чули пленниците думите на робинята Марджана и Нузхат аз-Заман радостно възкликнала:

— Най-сетне те открих, братко мой, царю Румзан, син на баща ни Омар ал-Нуаман и на царица Абриза!

Цар Румзан не знаел къде да се дене от гняв. Но решил да изслуша какво имат да му кажат пленниците. Обърнал се към Нузхат аз-Заман и я помолил да му разкаже патилата си. Думите й съвпаднали с разказа на дойката. Разбрал, че двете жени говорят истината и че той самият е син на цар Омар ал-Нуаман. Смъкнал оковите на сестра си. Преляло сърцето му от братска нежност и към племенника му Кан Макан. Грабнал меча от ръцете на палача, разрязал въжетата и казал на дойката Марджана:

— А сега кажи истината и на тези хора!

И Марджана заразказвала историята. Към края на разказа си тя посочила третото зърно. То висяло на врата на Кан Макан. Дойката се обърнала към цар Румзан:

— Чадо мое! Зърното на врата на ей този пленник е също като онова, което бях вързала на твоя! Той е твоят племенник Кан Макан!

На шията на Нузхат аз-Заман също висяло такова зърно. Тя го показала и цар Румзан се убедил, че е чичо на Кан Макан и син на цар Омар ал-Нуаман.

Така двете войски — на отцепниците и на цар Румзан, се обединили. А царете си рекли:

— Сърцата ни няма да се успокоят и гневът ни няма да стихне, докато не си отмъстим на Зат ал-Дауахи!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че после царете заповядали да се сложат трапези и да се заколи много добитък. Дълго яли, пили и се веселили.

Както си седели доволни и щастливи, съзрели в далечината търговец, който викал за помощ:

— Как можах да остана невредим в страната на неверниците, а да бъда ограбен във вашата страна, която се слави като справедлива и безопасна? Много отдавна съм напуснал родината си. Двайсет години бродя по чужбина! А нося писмо от град Дамаск! Даде ми го покойният цар Шар Кан, комуто подарих една робиня! А пред вратите на Багдад ме пресрещнаха бедуини разбойници, избиха хората ми и похитиха стоката ми!

* * *

Царете обещали да му помогнат. Пратили му сто въоръжени конници. Търговецът тръгнал напред да им показва пътя. На разсъмване навлезли в долина с пенливи потоци и гъсти гори. Разбойниците се били пръснали из нея, след като си били поделили стоката на търговеца. Оставало още малко неподелена плячка. Стоте конници се спуснали към тях и ги обкръжили. Заловили ги — пленниците били триста, все бедуински отрепки. Прибрали стоката на търговеца, вързали ги и ги повели към Багдад. Там цар Румзан и цар Кан Макан седнали един до друг, извикали пленниците и почнали да ги разпитват откъде са и кои са главатарите им.

Разбойниците им отговорили:

— Събрани сме от разни краища и имаме трима главатари.

Посочили ги. Двамата царе задържали главатарите, а останалите пуснали на свобода. Търговецът установил, че една четвърт от стоката му липсва. Двамата владетели обещали да му възстановят загубеното. Той извадил две писма. Едното било с почерка на цар Шар Кан, а другото — на Нузхат аз-Заман. Оказало се, че търговецът бил купил Нузхат аз-Заман от бедуина Хаммад още когато била девица, и я завел при брат й Шар Кан. Цар Кан Макан прочел писмата. Изслушал и историята за леля си Нузхат аз-Заман. Отишъл при нея с второто писмо, което тя някога била дала на търговеца с ограбените стоки. Тя познала писмото и собствения си почерк. Заръчала да възнаградят богато търговеца и поискала да се срещне с него. Той я познал, гостувал й три дена и после отпътувал. Тогава царят наредил да повикат тримата главатари на разбойниците. Попитал ги какви са. Единият пристъпил и казал:

— Аз съм прост бедуин! Похищавах момчета и девици и ги продавах на търговци! Тъй я карах досега!

— Разкажи ни най-интересната случка, която си преживял, когато си отвличал момчета и девици! — рекли царете.

— Най-чудноватото, което съм преживял, беше преди двайсет и две години, когато задигнах едно девойче от Ерусалим. То беше ненагледна хубавица, макар че беше слугиня със стари, износени дрехи. Натоварих я на една камила и отпраших. Исках да я заведа при нашите в пустинята да пасе камилите и да събира тор в долината, но тя се разрева и аз й светнах един. Заведох я в Дамаск. Там я видя някакъв търговец и много я хареса. Продадох му я за сто хиляди дирхама! Той я нагиздил, пременил, отвел я при владетеля на Дамаск, а той я откупил за двойно повече пари!

Царете го изслушали смаяни. Помръкнало лицето на Нузхат аз-Заман и тя се провикнала към брат си Румзан:

— Ей богу, този е бедуинът, дето ме отвлече от Ерусалим! Истина ви казвам!

Грабнала меча и замахнала, но бедуинът се развикал:

— Милост, господари! Не я оставяйте да ме убие! Ще ви разкажа и други чудновати случки!

И им заразправял най-странната случка в живота си:

Приказка на бедуина Хаммад

Една нощ ме беше налегнало безсъние. Едва дочаках утрото, препасах меча, яхнах жребеца, грабнах копието и тръгнах на лов. По пътя срещнах непознати. Попитаха ме накъде съм подранил. Отговорих им, а те предложиха:

— Хайде да станем дружина!

Отпреде ни излезе щраус. Юрнахме се да го гоним, но той бягаше бързо с разперени криле и скоро ни отведе в гола пустиня, без стръкче тревица, без капка водица. Чувахме само съскане на змии, вопли на джинове и крясъци на пустинни демони. Щраусът се изгуби от погледа ни. Понечихме да се върнем, но размислихме — в такъв пек беше опасно. Почна да ни мъчи жажда. Конете отказваха да вървят. Не щеш ли, в далечината ни се мярна китна поляна с бедуинска шатра. До нея имаше вързан кон и побито копие. Поехме натам. Спряхме до извора. Пихме вода и напоихме конете. Изведнъж усетих някаква безумна жажда за подвиг. Надзърнах в шатрата. Там седеше голобрад момък, хубав като ясен месец, до него — стройна като фиданка девойка. Сърцето ми пламна от любов. Поздравих момъка и му казах:

— Арабино брате, кажи ми кой си и каква ти се пада тая девойка?

— Я първо ми кажи ти кой си и кои са тия конници? — отговори той.

— Аз съм Хаммад, прочут като Конника! Тръгнали бяхме на лов, но ни застигна жажда. Та рекох да надникна в шатрата ви!

— Я дай на този човек да хапне и да пийне! — рече момъкът на хубавицата. Хапнах, пийнах и момъкът ми каза: — Тая мома е моя сестра!

— Дай ми я за жена с добро! Инак живота ти ще взема и ще я грабна насила!

Момъкът вдигна глава и ме погледна:

— Вярвам, че си голям юнак, но убиете ли ме с измама, похитите ли сестра ми, ще се покриете с позор! Ако ли пък наистина сте доблестни смелчаци, почакайте да надяна бойните си доспехи, да взема меча и копието си и да застана на седлото! Тогаз ще видим кой е по-голям юнак. Няма да ви дам сестра си, преди да сте ме победили!

— Нямам нищо против! — отвърнах.

Дръпнах юздите на коня и го пришпорих назад. Върнах се при другарите си, описах им всичко. Те надянаха доспехи, възседнаха конете и тръгнаха на бой. Сестрата се беше втурнала към брат си, увиснала бе на стремето на коня му и го обливаше със сълзи. Вайкаше се тя от страх за него.

— Горко ти! Жив няма да се отървеш!

Брат й извърна жребеца към нея и рече:

Постой, погледай и ще видиш неземни чудеса —

щом срещнем се, аз удар страшен ще им нанеса!

        За удар дяволски жесток не ще се аз забавя

        и копието да стърчи в гръдта им ще оставя!

И ако, сестро, се покажа аз страхлив в борбата,

убит ще падна, лешояд да ми кълве месата!

        За тебе ще се бия аз! Честта ми повелява!

        А подвигът ми в книгите след нас ще се предава.

И додаде:

— Сестрице, ако падна убит, не се давай в ръцете на враговете!

Целуна я по челото и се прости с нея. Извърна се към нас и рече:

— О, конници, на гости ли сте ми дошли, или желаете битка? Ако сте ми гости, добре сте ми дошли, но ако искате да се сразим, един след друг заставайте пред мен!

Излезе пред него един юнак и момъкът го попита:

— Кажи ми как се казваш, защото съм се заклел да не влизам в двубой с човек, чието собствено и бащино име са като моите! Ако имената ни съвпадат, ще ти дам сестра си за жена.

— Казвам се Билал! — отговори юнакът и момъкът продължи в стихове:

Ако си доблестен, чуй моите слова:

Герои аз сразявам! Запомни това!

                Че полумесец ясен е моят остър меч.

                Разтърсва планините. Готов бъди за сеч!

След това се впуснаха в двубой. Момъкът прободе гръдта му, копието щръкна зад гърба му. Изправи се друг юнак. Момъкът проля и неговата кръв и се провикна:

— Кой е следващият!

Пред него излезе друг конник и той прободе гръдта му. Същата участ постигна и другите му съперници. Като видях, че другарите ми са избити до един, си рекох: „Ако се сразя с него, едва ли ще устоя, но пък ударя ли на бяг, сред всичките араби ще ми се понесе името на страхливец!“ А момъкът налетя върху мене, сграбчи ме, смъкна ме от седлото, грабна ме с една ръка и ме понесе като перце. Повери ме на сестра си и й заръча:

— От него се пази и добре го скрий! Той е наш пленник!

Тя ме поведе като куче. Потънах в земята от срам. Замислих се над жалката си орис. По страните ми се търколиха сълзи.

Девойката приготви гозба на брат си и той ме покани да хапна с него. Зарадвах се — разбрах, че не ме грози опасност. Сестра му поднесе паница вино. Той пи, главата му се замая и лицето му порозовя.

— Не ти провървя, Хаммад! — рече ми той. — Но добре, че Аллах е милостив! Живота ще ти подаря и ще ти дам сестра си за жена!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на разбойника Хаммад:

* * *

После момъкът вдигна наздравица, аз изпих чашата си. Сетне заръча на сестра си да ми даде десет копринени одежди — една от тях виждаш на гърба ми. Каза й да ми даде и една яка камила. Тя доведе камилата, натоварена с чудесни подаръци и храна. Заръча й да ме дари и с един риж жребец и тя ми го доведе. Останах му на гости още три дни и само ядох и пих. До ден-днешен пазя всичките му подаръци. След третия ден той ми каза:

— Братко Хаммад, ще ми се да подремна, да си поотдъхна! Мина ми вече страхът.

Подложи меча под главата си и се унесе. Тогава дяволът ме изкуши да го убия. Рипнах, измъкнах меча изпод главата му и с един замах я отсякох. Но сестра му дочу какво става, изскочи от шатрата и се хвърли върху трупа на брат си. Заскуба коси и занарежда:

До близките ти вест достигна, злокобна изненада.

Но знае ли смъртта зловеща за мъдрите пощада?

        Проклет да е денят, когато избра те участ зла,

        тя копието твое славно да скърши бе дошла!

В убиец хладнокръвен, странен Хаммад се днес превърна,

на твоето гостоприемство с коварство той отвърна!

        Подобни цели долни има, подобни са делата

        на всеки, който се оплита на дявола в лъжата!

— Защо уби брат ми? — обърна се тя към мен. — Та той искаше да те прати у дома по живо, по здраво! Канеше се след месец да ме омъжи за теб! — след тези думи грабна меча, опря дръжката му о земята, насочи острието му към гърдите си и се наниза на него.

Задигнах всичко ценно и потеглих. В бързината не погребах девойката и момъка. Както виждате, тази случка е още по-чудновата от онази със слугинчето, което отвлякох в Ерусалим!

* * *

Блясъкът в очите на Нузхат аз-Заман помръкнал, тя извадила меча от ножницата, замахнала и посякла разбойника.

— Слава на Аллаха, че ми помогна да му отмъстя със собствените си ръце! — рекла тя, а след това наредила на робите да го хвърлят на кучетата.

Царете се обърнали към останалите двама главатари. Единият бил черен роб. Рекли му:

— Кажи ни как се казваш, и говори само истината!

— Казвам се Гадбан.

А после им разказал за случилото се с него и царица Абриза, как я бил убил, а после избягал. Когато приключил с разказа, цар Румзан му отсякъл главата и рекъл:

— Слава на Аллаха, че ми даде дни, та да отмъстя за майка си със собствените си ръце!

След това се заели с третия пленник. А това бил камиларят, нает в Ерусалим, дето трябвало да закара Дау ал-Макан в болницата в Дамаск, но вместо това го хвърлил в пепелта. Той им разказал всичко, а султан Кан Макан грабнал меча си, отсякъл му главата и рекъл:

— Слава на Аллаха, че ми даде дни да накажа този предател за злото, което стори на баща ми! Защото аз знам тази история от устата на баща ми Дау ал-Макан!

Тогава царете си казали един другиму: „Дойде ред на Шауахи!“

Цар Румзан написал писмо и го пратил на прабаба си Шауахи Зат ал-Дауахи. Той пишел, че е станал цар на Дамаск, Мосул и Ирак, че войските на мохамеданите са сразени, а царете им — пленени. Писмото гласяло още: „Желая на всяка цена да дойдеш при мен с царица София. Могат да ви придружат и други знатни християни, но да не водят със себе си войска. Цялата страна е омиротворена, защото е вече в наши ръце“.

Старицата познала почерка на цар Румзан и почнала да се стяга за път заедно с царица София, майката на Нузхат аз-Заман, и цялата им свита. Пристигнали в Багдад. Дошъл вестоносец и съобщил на царете, а Румзан казал:

— А сега да се преоблечем в ромейски дрехи и да посрещнем старицата, за да я заблудим!

Щом ги видяла с такива дрехи, Када Факан плеснала с ръце:

— Ако не знаех, че сте вие, щях да ви взема за ромеи!

Всички начело с цар Румзан тръгнали да посрещнат старицата. Като приближили на един хвърлей, цар Румзан слязъл от жребеца си и тръгнал към нея. Видяла го тя, прегърнала го, а той така силно я сграбчил, че ребрата й изпукали.

— Какво те прихваща! — възкликнала тя.

Но още не била изрекла тези думи, и до нея изникнали Кан Макан и везирът Дандан. Конниците връхлетели върху слугите на Шауахи, пленили ги и се върнали в Багдад. Румзан заповядал градът да остане празнично украсен цели три дни. После повели по улицата Шауахи Зат ал-Дауахи. На главата й сложили островърха червена шапка с венец от магарешки фъшкии. Пред нея вървял глашатай, който викал:

— Такова е наказанието за оногова, който дръзне да се опълчи срещу царете и срещу децата на царете!

Накрая я разпнали на кръст върху портите на Багдад.

А Кан Макан, чичо му Румзан, Нузхат аз-Заман и везирът Дандан останали доволни-предоволни от тази невероятна история и наредили на летописците да я запишат в хрониките, та да я помнят и потомците. Много дни прекарали те в охолство и доволство, дорде съдбата долетяла и като ято пилци навред ги разпиляла.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…

Шахриар рекъл на Шахразад:

* * *

— Искам да ми разкажеш някоя басня за птици!

— За мен това е чест и удоволствие — отвърнала тя.

А сестра й додала:

— За пръв път през тази нощ забелязвам, че царят е в по-добро настроение. Искрено желая всичко да приключи благополучно за теб!

И Шахразад заразказвала:

Приказка за пауна и патицата

Разправят, царю честити, че в някаква страна в прастари времена живял паун. Намерил бил убежище край морето заедно със своята паунка. Там гъсти гори растели, буйни реки течали, но живели и много диви зверове. Паунът и паунката били свикнали да нощуват на едно дърво, за да се чувстват защитени. Живели така известно време, но веднъж толкова се уплашили, че решили да си подирят ново убежище.

Полетели и ето че видели остров. И там буйни реки течали и гъсти гори растели. Кацнали на острова, нагостили се с плодовете му и пили вода от реките му. Не щеш ли, задала се патица. Била много уплашена. Тръгнала към дървото, гдето били кацнали двамата. Паунът попитал какво я води при тях и защо се страхува, а тя отвърнала:

— Мъчи ме страх от Човека, сина Адамов!

— Не бой се, щом си с нас, нищо лошо няма да ти се случи! — рекъл паунът.

— Искате ли да се сприятелим! — казала патицата.

— Добре си дошла! — казала паунката. — Но отгде ли ще се вземе по тия места човек? Островът ни е посред морето! По сушата не може да стигне, а и по водата няма как да доплува! Я ни разкажи какво си препатила от синовете Адамови!

— На подобен остров съм прекарала в сигурност и спокойствие целия си живот, без да ми се случи нещо лошо. Но една нощ ми се присъни човек и чух глас да ми казва:

„Патицо, пази се от Човека, не вярвай на думите му, защото той е хитър и лукав! Пази се от неговото коварство! Поетът е казал:

Мед капе от устата му, когато обещава,

но във делата свои лисица е лукава!

Запомни! По-ловък е дори от рибите, дето лови в морето; избива с глинени топчета птици, по най-коварен начин хваща даже слонове! От злината му спасение няма!“

Приказка на патицата за лъвчето и човека

Та ето какви работи чух насън за Човека, сина Адамов. Обаче бях вече отмаляла. Прииска ми се да хапна. Тръгнах да диря храна със замаяна глава. Накрая стигнах до една планина. Пред входа на една пещера видях малко лъвче. То много ми се зарадва и се провикна:

— Ела при мен! Как се казваш и към кои животни се числиш?

— Наричат ме патица и спадам към пернатите! — отвърнах му. — А ти какво си се заседяло тук?

— Баща ми, старият лъв, от няколко дни все повтаря да се пазя от Човека! — отговори лъвчето. — Тъкмо тази нощ видях насън образа на сина Адамов!

И лъвчето ми разказа, че е сънувало същия сън.

— Лъвче — рекох му, — дойдох при теб да те помоля да погубиш Човека, защото много се боя от него! Твоят страх удвои моя, щом и царят на животните се страхува от Човека, сина Адамов!

То стана и тръгна, аз — подире му. Стигнахме до кръстопът. Ето че се зададе прашен облак, а иззад облака — неоседлано скитащо магаре. Лъвчето го повика и то покорно дойде при него.

— О, слабоумно животно, какво е твойто потекло и какво правиш тук? — попита го лъвчето.

— Сине на животинския цар, аз съм магаре, а съм тук, защото бягам от Човека, сина Адамов!

— Нима се страхуваш, че Човекът ще те убие?

— Не от това се страхувам, а се боя да не би да ме обязди с хитрост. Защото Човекът е изобретил онова, дето се нарича самар, и може да го сложи на гърба ми заедно с юзди, които може да ги напъха в устата ми. Ще почне да ме ръчка с остена и ще ме кара да търча. Спъна ли се, ще ме прокълне, зарева ли — ще ме изругае, а остарея ли — ще ме прати при водоносците, а те ще ме впрегнат да пренасям вода от реката в мехове и делви и така — докато пукна и хвърлят леша ми на кучетата. Каква по-голяма беда?… А още призори го зърнах отдалеч! Търтих да бягам от страх, та чак дотук дойдох!

От думите на магарето тръпки ме побиха.

Докато то разговаряше с лъвчето и вече са канеше да си върви, отново се появи прашен облак и зад него се появи вран жребец със звездица на челото, с бели петна на стройните нозе. Той спря пред лъвчето. Като го видя какъв е хубавец, лъвчето му рече:

— Що за четириного си ти, о животно? Къде си се затичало в безбрежната пустиня?

— Царю на животните, аз съм кон! — отвърна жребецът. — Бягам и спасявам кожата си от Човека, сина Адамов!

Лъвчето се сащиса от думите му:

— Бива ли да се плашиш от Човека? Бог ти е дал ръст едър и разкрач широк! Можеш да го убиеш с един само къч!

— Де да можех, царски сине, да го победя! — усмихна се конят. — Какво съм аз пред Човека? Той е хитър и лукав! Спъва четините ми крака с букаи, направени от усукано палмово лико, връзва ме за висок кол, а аз оставам да стърча, без да мога да клекна или да поспя. А рече ли да ме яхне, слага на нозете ми нещо желязно, дето се нарича подкови, поставя на гърба ми онова, дето го зоват седло, и го пристяга с два колана. В устата ми слага едно желязо, наречено юзда, закрепено за нещо кожено, на което викат поводи. Щом се метне на гърба ми, улавя се за тях, смахмузва ме с шпорите в слабините, докато пуснат кръв. Не питай каква болка ми причинява! А остарея ли, той ще ме продаде на воденичаря, за да му въртя ден и нощ воденичните камъни, докато грохна съвсем. Тогава той пък ще ме продаде на месаря, който ще ме заколи, ще одере кожата ми, опашката ми ще отреже, за да я продаде на ситаря и решетаря, а мазнината ми ще разтопи!

Лъвчето се разгневи, разлюти се и му рече:

— Кога за последен път видя Човека?

— Днес по пладне — отвърна конят. — Вече е по петите ми!

Отново се вдигна облак прах и зад него се показа пощръкляла от страх камила. Лъвчето я помисли за Човека, рече да скочи връз нея, но аз му казах:

— Царски сине, туй не е Човекът, а камила! Сигурно и тя бяга от Човека!

Камилата се изправи пред него, а то я попита:

— Какво те води насам?

— Бягам от Човека, сина Адамов!

— Я се виж колко си едра и снажна! Защо тогава се страхуваш от Човека? Та нали с един ритник можеш да го убиеш?

— На Човека нищо не може да се опре, царски сине. Само смъртта го надвива. Пробива той носа ми с халка, връзва халката с въже и ме поверява на най-малкото от децата си, а то ме повежда с въжето, макар да съм голяма-преголяма. На всичкото отгоре слага на гърба ми най-тежки товари и поема на път за далечни пазари. А щом остарея и стана негодна за работа, ще ме продаде на месаря, да ме заколи, а той ще продаде кожата ми на табакчиите, а месото — на ханджиите.

— Кога за последен път го видя? — попита лъвчето.

— Избягах по залез-слънце! Сигурна съм, че ще хукне по петите ми!

— Постой, камило! Аз ей сегичка ще разкъсам Човека, ще схрускам кокалите му и ще му изпия кръвчицата!

— Страх ме е за тебе, царски сине! Хитър е Човекът! — и тя подкрепи думите си със следните стихове:

Над някое племе връхлетят ли бедите,

едно му остава — да си плюе на петите!

Пак се надигна прашен облак и иззад него се подаде нисичък белобрад старец. Преметнал бе през рамо кошница с дърводелски сечива, а на главата си носеше осем дъски и една греда. Повел беше и дребните си дечица. Лъвчето се упъти да го пресрещне, а Човекът заговори с меден глас:

— Царю всемогъщи, силни, вездесъщи! Аллах да направи вечерта ти щастлива, да те възнагради справедливо, смелостта ти да удвои, силата ти да утрои! Спаси ме, моля, от тежката беда и от злото, което ме сполетя!

— Добре! — рече лъвчето. — Но ми кажи какво зло те е подгонило и що за божа твар си ти?

— Царю на животните — заговори дърводелецът, — аз съм прост дърводелец, а злото ми иде от Човека, сина Адамов. Утре заран той ще бъде тук.

Ликът на лъвчето помръкна и то се провикна:

— Кълна се в Аллаха, няма да се върна при баща си, докато не сторя каквото съм намислил. Виждам те, че едва-едва креташ. Няма да те оставя в беда — ти не можеш да се мериш по сила с дивите животни! Накъде си се упътил!

— Отивам при везира на баща ти — леопарда. Щом той разбра, че Човекът се е появил по тези земи, много се уплаши и начаса ми изпроводи вестоносец. Иска да му вдигна къща, та да се крие от враговете си и никакъв човек да не може да го достигне. Взех тези дъски и тръгнах да го диря!

— От тези дъски ще вдигнеш къща първо на мен, а после на леопарда! — изръмжа лъвчето. — Като я завършиш, върви при леопарда и направи каквото ти заповяда.

— Царю на животните, трябва да направя къщата на леопарда! — рече дърводелецът. — Тогава чак ще мога да ти вдигна къща, която да те пази от неприятели!

Но лъвчето си знаеше своето:

— Няма да те пусна да мръднеш от тук, докато не ми направиш къща от ей тия дъски!

После се наежи, скочи върху дърводелеца, перна го с лапа, кошницата отхвръкна от рамото му, а той падна на земята. Тогава дърводелецът взе дъските и скова къщурка — толкова тясна, че лъвчето едва да може да се побере в нея. Остави отвор за врата с капак. След това надупчи капака, пъхна във всяка дупчица по един остър гвоздей и каза:

— Влез вътре ей тук, за да видя дали ти е по мярка. И се посвий малко!

Лъвчето влезе, но опашката му остана да стърчи навън. Рече да се върне назад, но дърводелецът го спря:

— Я да видя дали и опашката ще влезе! — и сви на кравай опашката му и я пъхна в сандъка. Сетне бързо запуши отвора с капака и го закова с гвоздеите.

— Дърводелецо, що за тясна къща си ми сковал? Пусни ме да изляза! — зарева лъвчето.

— Късно е вече! — отвърна дърводелецът. — Жив няма да се измъкнеш от тук. Съдбата зла ти се присмя, а предпазливостта не ти помогна.

Едва тогава, сестрице, лъвчето разбра, че си има работа с Човека, сина Адамов. Аз се уплаших, дръпнах се настрана и зачаках да видя какво ще стане после. И какво, мислиш, видях, сестрице? Дърводелецът изкопа наблизо трап, хвърли сандъка в него, покри го с дърва и го изгори.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТИ ОСМАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че паунката останала поразена и рекла:

— Сестрице, недей да се боиш от синовете Адамови! Тук сме на остров посред морето! Човекът не може да доплува до нас! Засели се тук! Щом нещо ни е писано, то ни е орисано! Ако трябва да умрем, не можем да се отървем! Никой не си е отишъл от този свят, преди да си е изял земната храна и преди да си е изживял броените дни!

— Така е, не можеш да избягаш от съдбата, реши ли да похлопа на вратата! — отвърнала патицата.

Заживели на едно място, хранели се заедно. Така продължило, докато край острова минал кораб. Хвърлил котва, хората слезли на сушата и се пръснали из острова. Видели паунката и патицата. Втурнали се да ги гонят. Паунката изхвърчала в небесата. Останала само обезумялата от страх патица. Хората я уловили, а тя се провикнала:

— Какво от туй, че бях предпазлива? Тъй и не се спасих от ударите на съдбата.

— Сега твърдо знам — си казала паунката, — че онова, което погуби патицата, бе, че тя не възхваляваше Аллах. Всичко, което е създал Аллах, е достойно за възхвала и не бива да забравяме това дори за миг! Хвала на царя на верите, който притежава могъщество и власт!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Приказка за гълъбите и отшелника

Разправят, царю честити, че отшелник някакъв живеел в една планина. Наблизо били свили гнездо двойка гълъби. Разделял отшелникът насъщния си на две половини. Едната оставял за себе си, а другата давал на гълъбите. Те си нямали друго убежище освен неговата планина.

Живеели си гълъбите с пиленцата си доволно и честито, но отшелникът умрял и те се разлетели, по градове, села и планини се разпилели. И помен не останал…

* * *

Тогава цар Шахриар рекъл:

— Шахразад, караш ме да съжалявам, че погубих толкова невинни девици. Я ми разкажи пак някоя птича история.

Тя се съгласила и захванала:

Приказка за водната птица и костенурката

Разправят, царю честити, че някаква водна птица летяла, летяла, зареяла се в небесата, а после кацнала на една скала посред реката. Както си стояла, водата довлякла човешки труп — той започнал да се издува и изплувал на повърхността. По него личали белези от удари с меч и копие. Птицата си казала: „Този мъртвец трябва да е бил лош човек. Неприятелите му са го убили, за да се отърват от него и от злините му“.

Докато гледала, видяла орли и лешояди да кръжат и да налитат върху леша. Уплашила се и отлетяла другаде. Съзряла друга река с дърво по средата. Кацнала на дървото и си рекла: „Сега ми е мъчно! Тъкмо си мислех, че Аллах ми е изпратил тази храна, но радостта ми бе помрачена — хищните птици ме лишиха от нея. Как ми се ще да си живея на божия свят мирно и безгрижно. Та нали в поговорката е казано: «Грешната земя е дом за ония, дето си нямат дом!»“ И още: „Заслепява се от мирската суета само безумецът. Заслепеният прекарва живота си в перчене, но гробът го поглъща и пръстта го покрива. Пръстта е неговият най-добър и близък другар. И няма лек по-добър за човека от туй да търпи и да чака, като си затваря очите пред злините!“

Докато си мислела това, една костенурка се спуснала във водата, приближила се до нея и запитала:

— Драга птицо, кой те прогони от отечеството ти?

— Враговете, които се настаниха в него! — отвърнала птицата. — Никое разумно същество не може да търпи близостта на врага си!

— Щом така стоят нещата, аз ще стана твой неразделен другар! — рекла костенурката. — Ще ти помагам в нужда и ще ти бъда предана! Защото е казано: „Няма по-тежка участ от тази на странника, напуснал близки и родина!“ И още: „Да се разделиш с праведен човек, е най-тежко наказание!“ Да имаш приятел далеч от роден дом, с когото да делиш лишения и несгоди, е най-доброто упование за благоразумния.

— Всяка раздяла наистина причинява болка и грижа — отвърнала водната птица. — Тежко се живее далеч от роден край и от другари мили! Чужбината ни учи на ум и разум! Умният човек отпъжда грижите от главата си чрез своите приятели. Той проявява търпение и издръжливост — две похвални качества, две добродетели, които го предпазват от превратностите на съдбата. Те ни спасяват от страха.

— Страхът е лош съветник — рекла костенурката. — Ще ти отрови живота, ще погуби благородството.

— Да, но аз все още се страхувам от превратностите на времената, от ударите на съдбата.

Костенурката я целунала по челото и рекла:

— В царството на птиците тачат добрите ти съвети. Бива ли тъкмо сега да се предаваш на униние и черни мисли?

Поуталожил се страхът у водната птица и тя литнала към мястото, където бил лешът. Видяла, че лешоядите вече ги нямало, а от трупа били останали само кокалите. Върнала се при костенурката, разказала й всичко. После додала:

— Желая да се върна в родината! Та кой умен човек се разделя с нея? Птицата и костенурката отишли на острова и се заселили там. Водната птица заживяла щастливо и доволно, радостно, охолно, но гладен ястреб я връхлетял и я разкъсал. Макар че била боязлива, не успяла да прескочи неизбежния си край.

Това е приказката за водната птица.

* * *

— От тази твоя приказка аз почерпих мъдрости и поуки! — рекъл цар Шахриар. — Но можеш ли да ми разкажеш сега някоя приказка за диви животни?

И тя заразказвала:

Приказка за лисицата, вълка и човека

Слушай тогава, царю! Лисица и вълк се заселили в общо леговище. Живели, каквото живели, но вълкът захванал да я тормози. Опитала се тя да го вразуми:

— Ако продължаваш така, Аллах ще ти проводи Човека, сина Адамов. Хитър и лукав е той, улавя птица в небето, риба в морето и планина може да повдигне. Откажи се от злото!

Вълкът взел да я хока:

— Ти пък коя си, че си тръгнала света да оправяш?

И я пернал силно с лапа. Тя се извинила за лошия си език и му казала следните стихове:

Ако случайно днес пред вас съм съгрешила

и милите ви чувства съм с нещо накърнила,

        ще се разкая аз, а вие ще простите

        греха на провинената и ще ме извините.

Вълкът приел извинението й. Казал й само:

— Не говори за нещо, което не те засяга, и слушай онова, което не ти приляга…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО И ОСЕМДЕСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че лисицата отвърнала:

— Не желая да те ядосвам. Мъдрецът е казал: „Не говори, преди да са те попитали. Прави разлика между онова, което не те засяга, и онова, което те засяга. На лоши хора не давай добър съвет — ще ти се отплатят със зло“.

Вълкът се усмихнал приветливо, но в душата си затаил коварство. Казал си: „Трябва да погубя тази лисица!“

Досетила се лисицата какво й готвел вълкът, и си рекла: „Наглостта и злоезичието ни водят към гибел и неприятности. Та нали е казано: «Гроб на ближния си не копай, ще паднеш в него, знай». И още: «Който невежа остава, горчиво той съжалява». «Вежливостта човешка от злато е по-тежка». И аз трябва да бъда вежлива с този злосторник и да измисля как на свой ред да го погубя“. После му рекла:

— Бог прощава и разкайва своя раб, щом той извърши грях. Извърших грях, защото съвети давах, но правдата не говореше в мене. Заболя ме, но бях доволна. Та нали мъдрецът е казал: „Удари ли те учител, първо ти става болно, а сетне изпитваш сладост, като да си ял най-чист мед“.

— Всичко ти прощавам и грешката ти оправдавам, но ти не подценявай силата ми и ми стани покорна робиня!

Веднъж лисицата отишла на лозе. Зад оградата имало дупка. Рекла си: „Тая дупка не ще да е случайно тука. Казано е: «Не заобиколиш ли дупка, когато я видиш, и непредпазливо до нея отидеш, себе си мамиш и знай, чака те гибелен край». Чувала съм, че хората държат в лозята си чучела досущ като лисици. Слагат пред тях грозде в паници. Щом гроздето види, хитрата лисана хуква да си хапне и — хоп! — право в капана! Чини ми се, че тук има някаква клопка!“ Огледала дупката, а тя — дълбока яма, изкопана от стопанина на лозето, за да падат в нея животните, които му ядат гроздето. Била покрита с шума. Лисицата се дръпнала назад и си казала: „Дано в тази яма се сгромоляса вълкът. Тогава ще мога да стана господарка на лозето и ще си заживея тук доволна и честита“.

След това поклатила глава, високо се изсмяла и затананикала:

Де да можех да видя, каква изненада,

вълк в ямата да пада.

        И ей така, напук, до нея да застана,

        далече да остана.

Ще почне да ликува душата ми злорада:

„Мри, вълчо, без пощада!

        Да може лозето от теб да види мир,

        да го озобам най-подир!“

Тя отърчала при вълка и му рекла:

— Аллах ти помогна да се добереш до лозето! Това е голяма сполука! Честито да ти е! Сега ще можеш без труд да ядеш колкото си искаш грозде!

Вълкът не се усъмнил в думите й. До дупката тя му казала:

— Влизай в лозето, но недей събаря оградата, пък за другото ще се погрижи Аллах.

Пъхнал се вълкът, но се строполил в скритата яма. Лисицата надзърнала, видяла вълка да плаче, заплакала и тя. Вдигнал вълкът глава нагоре и рекъл:

— От жалост по мене ли плачеш, лисице?

— Ами! Плача не защото си паднал в ямата, а загдето толкова дълго си живял и че едва днес падна в нея. Но сега ти ще останеш тук до своя край!

— Върви, лисице злосторнице, при майка ми. Кажи й каква беда ме е сполетяла! Дано измисли някоя хитрина, та да ме отърве!

— В беда те въвлече твойта лакомия. Нима си забравил думите на мъдреца: „Преди да сториш нещо, мисли за последствията, че после току-виж ти се стоварят бедствията“.

— Уж твърдеше, че искаш да бъдем приятели. Защо си толкова злопаметна? За всяка грешка има и прошка — а наказанието е от Всевишния.

— Животно най-невежо сред дивите породи, най-плиткоумен звяр във майката природа, че бе жесток към мен, забрави май, високомерието ти беше безкрай! Ти потъпка ни другарството и не спази казаното от поета:

Дори да можеш, шега недей потисник става,

в един прекрасен ден и нему отмъщават,

        че даже да заспиш, невинна жертва бдяща

        ще те кълне. Окото на Аллах е зрящо!

— Кумице лисице, не ми придиряй за минали прегрешения. Нали великодушните се славят с опрощение?

— Гиди грубиянино, твоите приказки сладки и замисли гадни ми напомнят приказката за ястреба и яребицата! — отвърнала лисицата и заразказвала:

Приказка за ястреба и яребицата

Веднъж бях влязла в едно лозе и видях ястреб да връхлита върху яребица. Тъкмо да я сграбчи, тя му се изплъзна и се скри в гнездото си. Ястребът я проследи и изписка:

— Ей, глупачко, аз още в пустинята видях, че си гладна, но се смилих над теб. Даже ти събрах зрънца да си похапнеш, но ти побягна! Щом се боиш от мен, няма да ти дам подаръка. Хайде, покажи се, клъвни си от зрънцата, дето ти събрах.

Яребицата повярва и излезе от гнездото си, а той впи остри нокти в нея и здраво я сграбчи.

— Такъв ли е подаръкът от пустинята? — горко проплака яребицата. — Уж ми каза да си хапна, а ме излъга. Дано в утробата ти месото ми се скапе и стане на отрова.

Щом ястребът изяде яребицата, перата му окапаха, силите му отмаляха и той начаса умря.

* * *

Сетне лисицата додала:

— Запомни, вълчо! Който копае гроб другиму днес, сам пада в него утре за зла чест! А ти вече се показа вероломен!

— Стига празни уговорки, стига кухи поговорки! — викнал вълкът. — Не говори за минали работи! Измисли някаква хитрина да ме измъкнеш от тук! Редно е заради приятел да минеш през най-тежки изпитания, да понесеш несгоди и страдания. Нали е казано: „Приятел милостив е от брат по-отзивчив“. Спасиш ли ме — ще ти подаря превъзходна зимнина.

— Колко добре са го рекли книжовниците за такива кръгли невежи като тебе! — засмяла се лисицата. — Те твърдят, че недодяланите грубияни от ум и разум са далече, те скудоумни са най-вече. Вярно е, че приятелите трябва да минат през изпитания един за друг. Но когато с тебе другарувам, с предател все едно братувам. От тези мои думи ще те заболи, че те са остри кат стрели. А колкото до обещанието за зимнина, защо не си помогнеш с хитрина, та сам от дупката да се измъкнеш? Ти май си като оня болен, при когото дошъл друг болен от същата болест и го попитал: „Искаш ли да те излекувам от болестта ти?“ Човекът на свой ред му рекъл: „Ти първо себе си излекувай!“ И онзи го оставил на мира. Същото важи и за тебе, вълчо. Затуй на мястото си стой — в бедата намери покой!

Вълкът се разплакал и занареждал:

— Ако и този път Аллах ми помогне да отърва кожата, начаса ще се разкая, че съм бил жесток към по-слабите от мен, ще ида в планината, ще възвеличавам бога, ще се отрека от зверската си природа, ще помагам на поборниците за правата вяра и на бедняците.

Омекнало сърцето на лисицата, обзела я жал към него, застанала на ръба на ямата, клекнала и спуснала опашка. Вълкът протегнал лапа към нея, дръпнал я и лисицата паднала в ямата. Тогава вълкът й казал:

— Гиди лисицо, уж приятелка ми беше, робиня да ми станеш се гласеше! Падна и ти в тази яма. Та нали мъдреците са казали: „Не кори брат си, ако го видиш да бозае от кучка, защото и ти можеш да изпаднеш дотам“. Трябва да те убия, преди да си ми видяла сметката. Колко добре го е казал поетът:

Не е съдбата лоша само към едни,

поравно разпределя тя своите злини.

                Ти на злорад завистник кажи да се опомни,

                че него също чакат злочестини огромни!

А лисицата си помислила: „Хубаво се подредих! Сега вече трябват хитрост и притворство. Нали е казано, че жената пази накитите си за празник? А пък пословицата гласи: «За черни дни пази ти твоите сълзи». Ако не измисля как да го надхитря, спукана ми е работата! Колко хубаво го е казал поетът:

Живей с измама в тия времена опасни!

Чадата им са лъвове могъщи и всевластни.

        Отприщиш ли потока на своето коварство,

        ще завъртиш живота на всяко земно царство.

Не заловиш ли плячка, сръбни една водица

и си хрупни в замяна от сочната тревица!“

— Ако избързаш да ме убиеш, нищо няма да спечелиш! — рекла лисицата. — И двамата ще умрем в ямата!

— Толкова ли ти е скъпо общото ни спасение, та искаш даже и отсрочка? Но нека да чуя какво имаш предвид! — викнал вълкът.

— Бих ти го казала, но ти няма да ми отвърнеш с добро! Нали те чух как обещаваше, как греховете си признаваше, как се закле да не правиш зло на приятел, ноктите си да скъсиш, зъбите си да смалиш, ако Аллах те избави от бедата. Стана ми мъчно за теб. Ти не пожела да се спасиш с добро, а така ме дръпна, че дъхът ми спря. Ето ни и двамата пред смъртна опасност. Сега има само един изход! Ще се изправиш на задните си крака, ще стъпя на главата ти и ще се добера до ръба на ямата. Щом изляза, ще ти подам да се хванеш за нещо и ще се спасиш.

— Не ти вярвам! Нали мъдреците са казали: „Стари грешки който повтаря, съжалява накрая“. И: „Който не различава зърното от плявата, изневерява му доброто, застига го злото“. Колко добре го е казал поетът:

Съмнявай се във всяко начинание,

съмнението — то е висше прорицание!

        Помни, че тласкат към унищожение

        дела богоугодни и благи намерения!

— Съмнението невинаги е похвално! — отвърнала му лисицата. — Добрият помисъл присъщ е на всеки съвършен и щом добронамерен си, от неприятностите си спасен. Да се спасим и двамата, е по-добре, отколкото да умрем заедно. Нали в поговорките е казано: „Верността е качество прекрасно, вероломството е грозно и опасно“. Имай доверие в мен.

— Макар и да не ти вярвам, виждам, че си намислила как да се спасим! Пък аз си казвам: „Ако е искрена, значи върви по правилния път, ако ли пък не е, бог да я съди“. Приемам, но постъпиш ли вероломно, зло те чака!

Вълкът се изправил на задните си лапи, качил лисицата на раменете си и тя стигнала до ръба на ямата. Отскочила от раменете му, излязла на свобода, а после легнала на земята по гръб. А вълкът се провикнал:

— Не ме забравяй, спасението мое не отлагай!

— Паднах ти в лапите, защото гледах с леко око на теб! — изкикотила се лисицата. — Как ще се погрижа за твоето спасение, след като чух слова на озлобление? Много ми е притрябвало да те спасявам: нали книжовниците са казали, че смъртта на нечестивеца носи облекчение на хората и прочиства света?

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че вълкът си прехапал езика от яд, а после заговорил мазно-мазно, защото нищо друго не му оставало:

— Вашият род е страшно сладкодумен, шеговит и остроумен. Ала не е време за шеги, ела и бързо ти ми помогни!

— А ти не си въобразявай, че Аллах отново ще ме хвърли в лапите ти, след като веднъж ме е отървал от тях. Мъдреците са казали: „Не се побратимявай с лъжец: направиш ли му добро, ще го отрече; сториш ли му зло — ще го раздуе“. Мъдреците са казали също: „За всяка болка има цяр и лек, но не и за смъртта. Всичко е поправимо освен порочната човешка природа. Непредотвратима е само съдбата“. Аз ще сравня наградата, която ми обещаваш, със змията, която видяла един човек, докато уплашено бягала от змиеловеца.

Приказка за човека и змията

Този човек казал на змията:

— Какво ново-вехто, змийо?

— Бягам от змиеловеца, че е по следите ми. Ако ме спасиш от него, богато ще те възнаградя и щедро ще ти се отплатя.

Човекът се полакомил за наградата и пъхнал змията в пазвата си. Змиеловецът минал, заминал, страхът на змията изчезнал.

— Дай ми сега наградата! — казал човекът. — Нали те отървах!

А змията му рекла:

— Я ти по-добре ми покажи къде да те ухапя? Не знаеш ли, че ние, змиите, така се отплащаме за добротата?

Ухапала човека и той умрял.

* * *

— Та и ти, глупако, ми напомняш за тая случка! — продължила лисицата. — Не си ли чувал думите на поета?

Не гледай, че кръвта юнашка не клокочи,

гнева си сега бог не ще отсрочи!

        Змията кротка уж е, а вече е готова —

        глава надига, скрила гибелна отрова!

Тя застанала на едно хълмче до лозето и гръмогласно почнала да вика стопаните. Те я видели и долетели, а тя избягала. Надзърнали в ямата, видели вълка и почнали да го замерят с камъни, да го бият с тояги, да го дупчат с копия и накрая го довършили. А лисицата се върнала край ямата и като го видяла умрял, подскочила от радост. Сетне си заживяла спокойно в лозето и вече никой не я заплашвал.

Приказка за невестулката и мишката

Разправят, че в дома на едни хора живели мишка и невестулка. Стопанинът бил беден човек. Разболял се негов приятел и лекарят му предписал лющен сусам. Човекът дал на жена си да олющи сусам за болния.

Видяла невестулката сусама и започнала да примъква зрънце по зрънце. До вечерта отвлякла повече от половината. Дошла стопанката и що да види — сусамът съвсем бил намалял. Седнала и зачакала да разбере кой е крадецът. Излязла пак невестулката, но забелязала, че стопанката седи наблизо. Усетила, че я дебне, и си казала: „Стопанката ме следи! А който не мисли за последиците на нещата, враг му е съдбата. Не е ли по-добре да сторя нещо добро, та да поправя грешката си?“ И почнала да връща обратно сусамените зърна от дупката си. Стопанката я видяла и си рекла: „Невестулката не ще да е откраднала сусама, щом сама го вади от дупката на крадеца и ми го връща. Личи се, че тя не е виновна! Но аз ще дебна, докато не спипам крадеца!“ Невестулката се досетила какво си мисли стопанката, и бързо отърчала при мишката:

— Нашият стопанин донесе сусам! Хапнаха си всички до насита, но остана доста. Бягай да си хапнеш и ти!

Мишката замахала с опашка и изхвърчала от дупката си. Олющеният сусам заблестял пред очите й. Но стопанката седяла и дебнела, държала точилка. Мишката се втурнала в сусама и почнала да яде. Жената я цапардосала с точилката. Смачкала й главата. Ето как лакомията и лековерието погубили мишката.

* * *

Тогава цар Шахриар рекъл:

— Любезна Шахразад, ти наистина ми разказа нещо прелестно. Би ли ми разказала сега някоя приказка за доброто приятелство, как другар спасява другаря?

И Шахразад заразказвала:

Приказка за гарвана и котката

Разправят, че гарван и котка се побратимили. И както си стояли под едно дърво, видели, че се задава тигър. Гарванът излетял на върха, а котката останала уплашена на мястото си.

— Моля те, приятелю, отърви ме от тази беда! — викнала тя на гарвана.

— Приятел в нужда се познава! — рекъл гарванът. — С хитрост в черен ден ни той спасява. Колко добре го е казал поетът:

Добрият приятел е винаги с тебе,

труда си не жали и ти е потребен:

        връз теб връхлети ли отнейде съдбата,

        той себе си жертва, не търси отплата!

Наблизо имало овчарски кучета. Литнал гарванът при тях, опрял крило о земята и заграчил. После пернал с крилото си едно от тях по муцуната. Накрая се понесъл ниско над земята. Кучетата хукнали подире му. Погледнал овчарят и що да види — гарванът хем дразнел кучетата, хем летял толкова високо, че да не могат да го хванат. Стигнали до дървото, където бил тигърът. Щом го видели, кучетата се нахвърлили върху му и звярът си плюл на петите.

Ето как котката била спасена чрез хитрината на нейния приятел гарвана. Разказах ти тази случка, царю, за да разбереш, че чистата другарска обич е спасителна.

Приказка за гарвана и лисицата

Разправят, че лисица си направила леговище в планината. Но толкова гладувала, че щом лисичето й поотрасвало, го изяждала. Тъкмо решавала да не прави това и гладът пак я притискал.

На върха на планината живеел гарван. Веднъж лисицата си помислила: „Ще ми се да станем приятели с гарвана! Утеха да ми бъде в самотата, помощник в търсенето на храната“. Отишла тя при него и подхванала:

— Съседе, както знаеш, мюсюлмани се радват на две права: едното е взаимно да се защитават, а другото — свободно вярата си да изповядват! Искам да се побратимиш с мен!

— Най-добрата дума е искрената! — рекъл гарванът. — Подозирам, че туй, дето ти е на устата, не ти е на душата, твойта любезност е голо лукавство, съзирам враждебност, не братство! Ловецът днес си ти, а жертвата съм аз! Та ти си див звяр, а птица съм аз!

— За приятел те избрах, утеха да ми бъдеш пожелах! — рекла лисицата. — Нека един другиму да си помагаме, на дружбата си да се наслаждаваме. Колко приказки зная за приятелството. Ще ти разказа приказката за бълхата и мишката, за да разбереш поуката, която ти обещах!

И лисицата заразказвала:

Приказка за бълхата и мишката

Разправят, че в дома на един богат търговец си живеела мишка. Една нощ бълха се вмъкнала в постелята на, търговеца. Съзряла тялото му — меко и гладко, и понеже била жадна, смукнала от кръвчицата му. Заболяло го търговецът, събудил се и седнал в постелята си. Извикал слугите. Дотърчали те и трескаво почнали да търсят бълхата. А тя избягала и попаднала в дупката на мишката. Мишката я видяла и попитала:

— Какво те води насам? Та ти не си нито от рода ми, нито от вида ми. Току-виж, че по погрешка ти нанеса повреда тежка!

— Дотърчах в дупката ти от страх да не бъда убита! Не ще ти навлека беда голяма, не ще изгоня те от дома ти с измама! Да те възнаградя за твойта доброта желая, с добро ще ти се отплатя накрая!

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила приказката на лисицата:

* * *

Мишката изслушала бълхата и рекла:

— Щом работата е такава, чувствай се като у дома си! Само радост ще намериш тука, злото никога при теб не ще почука. Не съжалявай, че не си се насмукала до насита с кръвта на търговеца, не тъжи, че си останала гладна. Бъди доволна от онова, което ти предлага животът. Така ще бъдеш по-честита!

Между тях се завързало истинско приятелство. Но бълхата пак започнала да се приютява в постелята на търговеца.

Една вечер търговецът се върнал у дома си, донесъл много динари и почнал да ги брои. Щом мишката чула звъна им, подала глава от дупката и ококорила очи. А той скътал динарите под възглавницата си и заспал.

— Каква сполука! Измисли някоя хитрина да пипнем парите! — рекла тя на бълхата.

А бълхата казала:

— Дума ти давам, че ей сега ще го изгоня от къщата му!

Скокнала в постелята му, ухапала го по-силно от всякога. Скочил той, взел да я търси, но нищо не открил. Обърнал се на другата страна, ала тя пак го ухапала. Ядосал се той, рипнал от постелята, отишъл и легнал на пейка пред вратата. Спал там до сутринта, а мишката пренесла динарите и не оставила ни един. Щом пукнала зората, търговецът взел да се вайка за динарите и да обвинява всички в зъл умисъл.

* * *

Лисицата продължила да говори на гарвана:

— Разказах ти тази басня, гарване, като награда за доброто, което ще ми сториш. Така и мишката получила награда за добрината, която сторила на бълхата. Виждаш как богато я дарила, по какъв чудесен начин й се отплатила!

— Благодетелят е свободен да извърши доброто си дело или да се въздържи! — отвърнал гарванът. — Не е длъжен да прави добрини на оня, за когото знае, че после ще го напусне! Нашата работа с теб прилича на приказката за сокола и грабливите птици.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ СТО ОСЕМДЕСЕТ И ТРЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказаната от гарвана:

Приказка за сокола и грабливите птици

Някога живял сокол — непобедим, неустрашим, животните и птиците грабливи от него се бояли. Една-едничка грижа имал — да пакости на другите птици. Но годинките му отлетели, силите му отмалели, започнал да гладува. Изпаднал дотам, че взел да посещава птичите сборища и да яде остатъците от храната им. Изкарвал си прехраната с хитрост, след като нявга бил могъщ и властник вездесъщ.

* * *

Така и ти, лисано, силата ти намалява, но си двойно по-лукава. Търсиш приятелството ми, за да се изхраниш по-лесно. Не съм от тези, дето ще ти подадат ръка. Аллах ме е дарил със сила в крилата, предпазливост в душата и зорко око за нещата. Който мери ръст с по-силни от него, накрая се уморява и жертва лесна става. Думите ми свършват най-подир, а сега върви си, лисо, в мир.

Отчаяла се лисицата, после търтила да бяга и в дупката си пак се свряла.

* * *

— Такава е баснята за гарвана и лисицата, царю честити! — рекла Шахразад.

Тогава царят рекъл:

— Любезна Шахразад, приказки чудесни знаеш ти. Я още нещо сега ми разкажи!

И тя продължила: