Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (9)

Осма глава

Оушънсайд, Калифорния

Събота, 22:55 ч.

Грейс погледна жената, която я караше в неизвестна посока. Всъщност жената не бе споделила с нея нищо, освен колата. Държанието й бе на човек от армията, но усмивката и маникюрът й не бяха. Блестящият портокалов лак изпъкваше ярко на фона на черната й кожа. Носеше часовник от масивно злато. Грейс разбра това, защото бе видяла точно такъв часовник на витрината на един от скъпите бижутерийни магазини в Ла Джоя.

Шофьорката поглеждаше в огледалата за обратно виждане толкова често, колкото и към пътя пред тях. Ако не се броеше, че правеше неочаквани завои, спираше и изчакваше с изгасени фарове и после поемаше в съвсем различна посока, тя шофираше много умело. Колата също си я биваше. Тъмна, японска, мощна, анонимна.

Грейс имаше смущаващото усещане, че е изпаднала през някаква дупка на реалността и сега се намира в напълно различен свят.

„Защото наистина е така — каза си тя. — Това е светът на беззаконието. Как го наричаше Фароу? Светът на сенките.

Светът, където Лейн е затворник.

Това не може да се случва.

Случва се. Вземи се в ръце и действай.“

Нощният пазач на служебния паркинг махна на колата да влиза направо. Три минути и шест врати по-късно Грейс се озова в нещо, което изглеждаше като обикновена видеоконферентна зала. Единият от трите големи плоски монитора беше включен. На него се виждаше красив чернокож мъж, облечен в скъп костюм и с нещо като двукаратов рубин на дясното си ухо. Той погледна шофьорката на Грейс и попита:

— Следяха ли ви?

— Възможно е, но не за дълго.

— Само възможно?

— Казахте ми да не се набивам на очи — обясни жената. — Гоненицата по оживени улици не се брои.

Мъжът се намръщи.

— Стийл не обича несигурността.

— Тогава е сбъркал бизнеса си.

Жената излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Решително.

— Съдия Грейс Силва? — попита мъжът на екрана. — Аз съм Дуейн Тейлър.

— Изглеждате много добре за два часа през нощта — каза Грейс, смутена от измачканите си дрехи.

Той се усмихна.

— Светът никога не спи. Господин Стийл очаква от нас същото.

— Как успявате?

— Имам два добре облечени клонинга в килера.

Въпреки напрежението, от което направо се тресеше, Грейс се усмихна.

— Господин Стийл ще говори с вас веднага, щом приключи един брифинг — информира я Дуейн.

Образът се превключи към стаята зад Дуейн. Грейс видя стени с видеоекрани, друга стъклена стена с изглед към нощния Манхатън и една с карта на света и часовник за различните часови зони. Компютърно управлявана линия разделяше рязко границата между деня и нощта, напредвайки от изток на запад по земното кълбо. Компютри и друго електронно оборудване, което тя не разпознаваше, бяха разположени на различни места из голямата стая. Подът беше дървен, полиран, скъп.

„Най-доброто, което може да се купи с кръв и пари.“

Неприятната мисъл бе просто размишление. Грейс бе прекарала живота си в изучаване на закона, претегляйки нюансите му, балансирайки между по-голямата мощ на обществото и правата на индивида.

„Сейнт Килда“ противоречеше на всичко, за което бе работила през живота си.

„Законът не може да помогне на Лейн — каза си тя рязко. — Не поглеждай назад. Не съжалявай.

Ако така можех да освободя Лейн, бих сключила сделка и със сатаната и всеки дявол в ада.“

Среброкос мъж в инвалидна количка разговаряше обърнат към един от екраните. Шест от осемнайсетте екрана показваха с изключен звук новините по различни телевизионни канали. Други приемаха международни новини по сателита. На централния плазмен компютърен екран един плувнал в пот мъж с тридневна брада и червенокоса жена с кърпа, вързана на челото, говореха оживено, но видимо уморени. През екрана преминаваше текст.

Грейс погледна контролните бутони за видеовръзката пред себе си. Натисна бутона за увеличаване на образа и разчете фокусирания надпис: „Сиудад дел Есте“. Усили звука, но това не помогна. Само мъжът в инвалидната количка можеше да чуе думите на мъжа и жената. Грейс намали звука и продължи да гледа двамата потни изтощени хора на екрана.

„Дали са служители на «Сейнт Килда»? — запита се тя.

Или цивилни международни ченгета?

Пътешественици — търсачи на силни усещания?“

Нищо, което виждаше, не й подсказваше отговора. От това, което знаеше за „Сейнт Килда Кънсалтинг“, всички тези варианти бяха възможни.

Грейс изключи увеличението на образа, така че отново Дуейн да заеме центъра на екрана.

— Какво става в Сиудад дел Есте? — попита тя.

— Голям свят. Случват се всякакви неща.

„Точно така. Смяна на темата.“

Но преди тя да успее да каже нещо, Дуейн стана и излезе извън обсега на камерата. Грейс се загледа в стената с часовите зони, хипнотизирана от сияйното зазоряване, което напредваше през Атлантика към Ню Йорк.

Сякаш времето можеше да се докосне с ръка.

Стийл завърши разговора си и завъртя инвалидната количка върху дървения паркет, за да се обърне с лице към гостенката си.

— Извинете ме, съдия Силва — каза той, използвайки и двете си ръце, за да се придвижи през стаята до бюрото на Дуейн. — Едно от малкото неща, които можете да кажете със сигурност за моята работа, е, че уговорките са надеждни колкото хартията, на която ги записва Дуейн.

— Няма проблем, господин посланик. Като имам предвид колко е часът, съм ви много благодарна, че ме вмъкнахте в програмата си.

— Хората, които идват при нас, обикновено са на ръба на своите, така да се каже, социално приемливи ресурси. Вашата любов и уважение към закона са първото нещо, което хората казват по ваш адрес.

— Значи питате защо съм тук?

— Ние не сме престъпници — отвърна Стийл спокойно.

— Със сигурност сте направили доста правозащитни институции много нещастни.

— Ние действаме там, където те не могат или не искат. Не е ли това причината и вие да сте тук — озовали сте се в ситуация, с която никоя законно конституирана американска държавна служба не би се справила?

Грейс се вгледа в ясните, наситеносини очи на Стийл. Видя изключителна интелигентност и още нещо. Непоколебима решителност, ако папката й от ЦРУ не грешеше. Естественият му тен беше блед и се подчертаваше още повече от гъстата сребристобяла коса. Лицето му бе красиво и с аристократично излъчване, с открояващ се нос, който някой по-невъзпитан човек би нарекъл клюн.

— Казали сте, че въпросът е спешен? — Гласът на Стийл беше мек, нежен, определено предразполагащ.

Грейс бе репетирала обяснението си, докато чакаше безименната шофьорка да дойде да я вземе. Отне й по-малко от три минути да обясни на шефа на „Сейнт Килда“ положението на Лейн.

— Възхитителна краткост, нещо, което не бих очаквал от юрист — каза Стийл. — Какво искате от „Сейнт Килда“?

— Сина си. Жив, здрав и в Съединените щати.

— Пак кратко и ясно. Колко пари са изчезнали?

— Калдерон не беше сигурен. Каза, че Ектор бил вложил между петдесет и сто милиона, част от които били негови собствени, а друга част инвестирал от името на други хора.

Стийл имаше вид на човек, който си води бележки наум.

— Освен ако фамилията Ривас Осуна не е имала необичайно печеливша година, част от парите би трябвало да са дошли от хора извън семейството.

— Хайме — племенникът на Ектор — е продавал акции на фонда на хора извън семейството. Той е човекът, привлякъл Калдерон. — После тя осъзна какъв е подтекстът в думите на Стийл. — Говорите като човек, който знае доста за бандата Ривас Осуна.

— Наркотиците са съществена част от мръсните пари, които се въртят около земното кълбо всеки един час. Също и незаконните продажби на оръжия. Корумпирани, законно конституирани правителства отговарят за повечето от тях.

Въпреки че Стийл не бе подчертал законно конституирани, Грейс разбра идеята му.

— Знам — каза тя. — Законното невинаги е достатъчно. Но е по-добре от обратното — насилие и анархия.

Стийл кимна.

— В това отношение сме единодушни. Обяснихте ми положението на сина си и вашето желание. А какво ще кажете за съпруга си?

— Бивш съпруг. Разделени сме — неофициално — от доста време. Разводът стана окончателен преди няколко седмици.

— Ектор знае ли?

— Казах му. Въпреки това той смята, че аз знам или че мога да разбера къде е Тед.

— Можете ли?

— Ако можех, нямаше да съм тук. Макар двамата с Тед все още да имаме общ адрес в Ла Джоя, той не е прекарал там три дни поред от години. Освен по някой имейл и съобщение на телефонния секретар, не съм го чувала от три седмици.

— Някое от тези съобщения подсказваше ли, че той има проблеми? — попита Стийл.

— Не.

— Разводът труден ли беше?

— Не. Ние сме зрели хора и се държахме като такива.

Стийл повдигна вежди.

— Да не би Ектор да действа от името на бившия ви съпруг?

Грейс се намръщи.

— Не разбирам.

— Казвате, че разводът е бил доброжелателен…

— Да.

Стийл не обърна внимание на прекъсването.

— Но вие сте красива жена в разцвета на живота, с много успешна кариера и великолепно бъдеще като юрист. Страхотна партия, погледнато отвсякъде, и физически, и интелектуално, и социално.

Тя примигна, изненадана от обобщението му.

— Не се възприемам по този начин.

Усмивката на Стийл го подмлади с години.

— Знам. Това е част от чара ви. Мъжете по природа имат собственическо чувство. Като ви е загубил, може да го е заболяло. Тед няма да е първият разведен мъж, който иска да отмъсти на бившата си съпруга чрез детето. Отмъщението не е приятна емоция, но е много завладяваща.

Грейс погледна ръцете си. Ноктите й бяха къси, добре поддържани, делови, без лак. Изобщо не бяха ръце на фатална жена. А ако Тед бе наранен от развода, със сигурност не го беше показал.

Обръщайки поглед назад, Грейс си даваше сметка, че бракът им бе умрял много преди разводът да извърши официалното му погребение.

— Има ли значение защо Тед е направил това, което е направил? — попита тя.

— Може би. Отмъщението често е по-силен мотив от страха.

— В такъв случай ще трябва да попитате Тед, когато го откриете.

— Това ли искате? Ние да го открием?

— Ако това е нужно, за да се върне Лейн вкъщи жив и здрав — да. Но по-скоро си мислех, че един от вашите служители може да отиде в Енсенада и да доведе Лейн вкъщи. Честно казано, искам да използвам най-добрия ви специалист по отвличания в Латинска Америка — Джо Фароу.