Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (21)

Двадесета глава

Баха Калифорния

Неделя следобед

С ъгълчето на окото си Грейс мълчаливо наблюдаваше Фароу. Той изглеждаше спокоен и решителен, правеше това, което можеше да прави особено добре. Тя все забравяше колко целеустремен е той, как интелигентността му може да освети като лазер всичко по пътя му.

Някога тя също бе обект на целеустремеността на Фароу, силата и интелигентността му я бяха разтърсили. Бе наелектризиращо преживяване. По-еротично от всичко друго в живота й. Когато Фароу отпуснеше самоконтрола си, усещането бе все едно се намираш в окото на бурята.

Затова тя се плашеше какво може да се случи, ако той насочи гнева си срещу нея.

Няма как да му призная истината, преди синът ми да е в безопасност. Иначе Лейн може да се окаже още по-застрашен.

Но всяко отлагане на истината засилваше чувството й за вина и щеше да засили неговия гняв.

— Джо — каза тихо тя, — може ли да ти задам един личен въпрос?

Той бързо я погледна.

— Защо не? Между нас има доста лични неща.

Грейс прогони спомените за това колко лични неща има помежду им. След малко попита:

— Понякога страхуваш ли се?

— По дяволите, да. Всеки ден. Понякога много по-често. Защо?

— Точно в момента съм толкова изплашена, че чак ми се повръща. А ти си седиш и говориш като човек, който е излязъл на неделна разходка. Така че те питам пак: Някога страхувал ли си се така, както се страхувам аз сега, толкова много, че ми се гади, защото ми се струва, че всичко неминуемо ще се обърка и ще излезе от контрол?

— Веднъж погледнах в дулото на един пистолет — каза Фароу. — Дулото беше късо и слънцето светеше под точния ъгъл. Надникнах чак в дъното, където патронът щеше да се озове под ударника. Тринайсетгодишното момче, което държеше пистолета, също беше изплашено. Видях, че пръстът му натиска спусъка толкова силно, че черната му кожа беше побеляла.

— Какво направи ти?

— Същото, което и ти. Преглътнах задавено. После протегнах ръка съвсем бавно, съвсем внимателно и бутнах дулото настрана. Успях да го отклоня с двайсет градуса, преди момчето да стреля. — Фароу вдигна ръка и докосна косата над дясното си ухо. — Изстреляният патрон буквално ме подстрига. Не чувах нищо с това ухо цяла седмица.

— Ти… уби ли го?

Фароу се засмя грубо.

— Защо? Помогнах му да почисти панталона си. После той ми помогна да почистя моя.

Грейс потрепери и поклати глава, чудейки се как той може да се смее на подобно преживяване.

— Така че — да, бил съм изплашен много пъти — продължи Фароу. — Страхът от смъртта е естествена реакция, тясно свързана с оцеляването. Той е универсална част от човешкия опит.

— Казваш, че си изплашен, но не се държиш така. Всеки път, когато се сетя за Лейн, Ектор и Тед, просто… — Гласът й секна. Протегна ръце. Те трепереха.

Фароу хвана едната й длан, целуна я нежно и леко, после я пусна.

— Горе, на север, живееш в приятен, подреден законен свят, но дори и там бандите, мафията, терористите използват насилието или заплахата за насилие, за да получат това, което искат.

Грейс обви длан около ръката, която той беше целунал.

— Не е същото.

— Не, сега е по-лично. Като юмрук в слънчевия сплит. Дишай, amada. Много си далеч от уменията на посветените хиндуисти, които могат без кислород.

Тя издаде звук, приличащ едновременно на смях и потиснат плач.

— Просто се отпусни и приеми това, което е, вместо това, което искаш да бъде — каза той. — На юг от границата насилието не е просто част от реалността. То е начин на живот, както е начин на живот в повечето части на света, всички онези места, за които четеш в заглавията — провалилите се държави и варварските градове. Мексико се намира опасно близо до това да стане провалена държава. Тихуана определено е варварски град.

— Не може да е толкова зле. — Но в гласа й имаше повече надежда, отколкото увереност.

Фароу едва потисна студената си усмивка.

— Нека ти представя нещата в перспектива. Когато за пръв път дойдох край границата, изборът на оръжие беше между колт 1911-А и карабина В-2. Колтът имаше ударната мощ на парен чук, но изглеждаше добре провесен на кръста, дори без кобур. В-2 беше популярен, защото с остра пила за няколко минути можеше да се превърне от полуавтоматично оръжие за рамо в лек автомат.

Грейс го погледна. В профил той изглеждаше опасен като оръжията, които познаваше толкова добре.

— Сега оръжията са различни — продължи Фароу. — Глоковете са любимите пистолети, един глок струва колкото заплатата за половин година на някой честен мексикански полицай. От дългите оръжия мексиканците предпочитат „Хеклер“ и „Кох“ или „Узи“, които могат да изстрелят един пълнител с трийсет патрона за пет секунди. Северно Мексико е новият Див запад. Стреляй пръв, стреляй повече от останалите, а случайните минувачи да вървят по дяволите. Да не са излизали по улиците.

— Преувеличаваш.

— Дали? В Тексас имаше няколко поръчкови убийства на север от границата. В Съединените американски щати. Убийствата бяха изпълнени от федерални агенти ренегати. Щом това се случва в Щатите, представи си колко по-лошо е на юг от границата. Просто не чуваме за това. Или ако чуваме, не слушаме.

— Каза федерални агенти ренегати. Те вече не са служители на закона.

— В Северно Мексико полицейските значки са евтини и безсмислени като панаирджийските свирки. Важни са оръжията. Граничните райони са средновековни феодални владения, управлявани от човека с най-много пари, защото парите означават оръжия. Власт. Цели полицейски участъци се продават на този, който предложи най-висока цена. Стават частни милиции на конкуриращи се банди от трафиканти. Полицаи се бият с полицаи, федерални — с федерални, и всякакви други варианти.

— Просто…

— Да — прекъсна я той. — Знам. Просто не искаш да повярваш. Никой не иска. Но фактите са такива за всеки, който чете мексикански вестници. Най-известната от битките на добри ченгета с добри ченгета беше между федерални агенти от службата за борба с наркотиците и войници от мексиканската армия. Наградата беше реактивен самолет, натоварен с шест тона колумбийски кокаин. Федералните агенти загубиха като огнева мощ, беше страшно кръвопролитие. Вътрешни хора разказаха, че федералните повече се интересували от търговската стойност на товара, отколкото от прилагането на закона.

— Как е възможно? Мексико е цивилизована държава със закони, конституция, избори, павирани улици, електричество, развито изкуство и…

— Мексиканските федерални агенти и съдебните полицаи получават хиляда долара месечно от държавния бюджет — прекъсна я Фароу нетърпеливо. — А могат да изкарат от пет до десет хиляди, изпълнявайки поръчки на трафикантите. В Мексико, както и в по-голямата част на света, корупцията в полицията е широко разпространена. Но тук, в Баха, корупцията е повсеместна, институционализирана. Продажността е издигната в религия и дискосът винаги е пълен.

— Думи. Слухове. Догадки. Предразсъдъци.

— Факти. Значката на федерален комендант струва половин милион долара. Разбира се, обикновеният престъпник не може да извади петстотин бона наведнъж. Трябва да ипотекира бъдещето си и да използва значката, за да събира парите за вноските. Трябва да наложи собствен данък на престъпниците на улицата, после да пусне дял от изкараното нагоре по веригата. Така те наемат на първо място. Винаги даваш част от приходите си.

Грейс погледна Фароу с неохота. Той се взираше в пътя съсредоточено и спокойно, което бе типично за него.

— Слушаш ли, amada — попита мъжът, без да се обръща към нея. — Слушаш ли наистина? Въпреки престъпниците, които са минавали през твоята съдебна зала, ти не можеш да различиш черното от бялото, когато се отнася до живота в Мексико и спечеленото от наркотици.

— Слушам те. Просто не харесвам нищо от това, което чувам.

— Искал ли съм да го харесаш?

— Не.

Фароу впери очи в огледалото за обратно виждане.

— В Мексико едно време казваха на подкупите „малката хапка“. Сега им казват „системата“ и системата обхваща цялата верига чак до Мексико Сити. И понеже системата се движи в границите между четвърт до половин билиона долара годишно…

— Да не би да имаш предвид милиарда? — прекъсна го тя.

— Не. Имам предвид билиона, хиляда милиарда, онази цифра, с която боравят само астрономите и наркотрафикантите. Помисли си. Хиляда милиарда. Може да броиш песъчинките на плажа хиляда живота и пак няма да стигнеш до билион.

— Трудно ми е да го повярвам. Честно казано, направо ми изглежда невъзможно.

— Да. Затова на наркотрафикантите им се разминава. Когато обикновеният гражданин чуе фактите, очите му се изцъклят и той щраква с дистанционното на нещо по-приятно. Но това не променя онзи свят, сенчестия свят, където малките хапки на корупцията стават все по-големи, по-богати, по-трудни за преглъщане от обществото.

Грейс се намръщи.

— Затова не обичаш да идваш в Тихуана — каза той. — Инстинктът ти подсказва, че това е див, варварски град. Не можеш да му имаш доверие.

— Не напълно. Но на някои неща в него — определено.

Фароу сви рамене.

— Наркобароните като Ектор и неговия клан живеят в най-хубавите квартали. Точно както мафията в Чикаго или Манхатън. Разликата е, че мафията не притежава в действителност цялата полиция и всички съдилища, както ги притежават наркотрафикантите в Мексико.

Грейс се замисли за Ектор и Лейн.

— Ако знаеш или дори ако само вярваш в това, което казваш, защо си избрал да работиш в Мексико?

— Точно защото знам и вярвам. Исках да допринеса поне малко за това цивилизоваността да натежи. За да постигна резултати, трябваше да разбера действителността на улиците, да приема реалността на насилието. Трябваше да овладея собствения си страх от смъртта, иначе страхът щеше да ме убие.

Тя го погледна. Ръцете му бяха спокойни и отпуснати, също като гласа му.

„Трябваше да овладея собствения си страх от смъртта, иначе страхът щеше да ме убие.“

— Не че не ме е страх от смъртта — продължи Фароу. — Просто за да оцелея, станах фаталист. Когато е писано, ще стане. Дотогава няма нужда да се тревожа.

— Като дъжда — каза Грейс и посочи облаците, които бавно се трупаха над океана. — Бурята я има и я няма. Може и да не стигне дотук, до мен. Така че страхът и тревогите прахосват енергията ми, живота ми.

Той се усмихна леко.

— Доближаваш се.

— До кое?

— Последователите на кодекса на Бушидо^[1] имат една поговорка: „Единственият наистина ефективен начин да се биеш е да разбереш, че вече си мъртъв. Приеми това и си свободен да се биеш като воин на духа, а не само на тялото“.

— Но какво да правя със страха си за Лейн? Как ти би се справил с това?

Фароу мълча дълго. После вдигна ръка и прокара пръсти през косата й и надолу по бузата й.

— Щях да се надявам да се справя толкова добре, колкото си се справила ти.

— Мислиш ли?

— Разбира се — увери я той и отново се съсредоточи в пътя. — Намери най-добрата възможна помощ и после тръгни да търсиш чии гърла да прережеш.