Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (34)

Тридесет и трета глава

Манхатън

Понеделник, 00:06 ч.

Дуейн поклати глава.

— Не отговаря.

— Затвори и набери пак. Не спирай, докато не ти вдигне.

След още три обаждания Фароу се обади:

— Какво?

Прозвуча като ръмжене, а не като покана за разговор. Стийл се намеси, преди Дуейн да успее да каже нещо:

— Къде си?

— Край една писта за кучешки надбягвания, съжалявам горките хрътки, които преследват фалшиви зайци за забавление на пияници и наркобарони.

— Като хрътка ли се чувстваш? — попита Стийл.

— Откога знаеш?

— Че ти е писнало да бягаш в кръг ли?

В другия край на линията Фароу гледаше кучетата, които бягаха в кръг, и не каза нищо.

— Когато съдия Силва настоя ти и само ти да се заемеш със задачата, заподозрях, че Лейн може да е твой син. Ти си много добър, Джоузеф, но същото се отнася и за много други от оперативните ми агенти. „Сейнт Килда Кънсалтинг“ има високи стандарти.

— Но не ми каза нищо.

— Ти разполагаше с повече факти от мен. Когато ти не каза нищо, уважих желанието ти за дискретност.

— По-скоро глупостта ми.

— Значи наистина не си подозирал, дори и след като прекара известно време с момчето?

Фароу гледаше кучетата, които бягаха в кръг и преследваха нещо, което никога нямаше да хванат. Глупави песове.

— Аз видях Грейс у Лейн — каза Фароу. — Формата на очите, бързината, изключителната интелигентност, въпреки приспивателните, с които го бяха натъпкали.

— Погледни една снимка на Тед Франклин, после се виж в огледалото — предложи Стийл. — Лейн има твоя нос, твоята брадичка, прилепналите към черепа уши. Ако не ми вярваш, ще ти пратя снимки.

— Не прекарвам много време пред огледалото.

Стийл въздъхна, наблюдавайки как линията на светлината се придвижва по глобалния му часовник, а времето се изплъзва в недостижимо минало.

— Адски ме ядосва това — каза Фароу, — че ако Лейн не беше в опасност, Грейс никога нямаше да ми каже.

— Щеше да ти каже на осемнайсетия му рожден ден, когато щеше да каже и на него.

— Според кого?

— Според Грейс. Току-що говорих с нея.

— А, внезапно се е разприказвала — отбеляза Фароу саркастично.

— Гласът й звучеше много измъчено. Никак не й е лесно.

— Обади се на някой, който се интересува. След като е мълчала толкова време, трябваше да си премълчи още два дни.

— Ти даде ли й тази възможност?

Мълчанието бе единственият отговор на Фароу. Това беше достатъчно.

Стийл вдигна поглед, когато Дуейн му подаде чаша уиски. Чисто. Отпи, въздъхна, пак отпи. Когато заговори, гласът му беше придобил част от опушения аромат на алкохола:

— Подозирам, че Грейс плачеше или беше плакала.

— Тя винаги е умеела да пуска сълзи, когато се налага. Това да не е някакъв предмет в адвокатското училище?

— Този предмет го е пропуснала. Всички, освен теб, я смятат за безстрастна, нещо като юридическа машина с интелект.

Фароу затвори очи. Безстрастна бе последната дума, с която би описал Грейс Силва.

— Колкото и да ми харесва да слушам ръмженето ти — продължи Стийл, — трябва да ти напомня, че часовникът препуска стремглаво.

— Да не мислиш, че не знам? — сопна се Фароу.

Стийл не му обърна внимание.

— Колкото повече хора заподозрат или потвърдят биологичното бащинство на Лейн, толкова по-скоро тази новина ще изтече и до Ектор. Той няма да бъде доволен, когато открие, че е задържал погрешния заложник.

Фароу вече беше мислил за това. Много.

— Първо, не е вероятно да изтече преди крайния срок — каза Фароу. — Второ, дори да се случи, Ектор няма да се впечатли. Докато Лейн е в ръцете му, Грейс също е в ръцете му, а Грейс има връзките, необходими да открие Тед. Не бих изключил варианта копелето да е знаело, че тя ще изтърчи при „Сейнт Килда“.

— Копелето Тед ли е?

— Ектор, но нека това да не те спира. Наоколо има достатъчно копелета. Ела в Тихуана и сам си избери.

— Благодаря, непременно. Кое американско летище е най-близо до Тихуана?

— Браун Фийлд, на около три километра северно от летището на Тихуана. Но внимавай за мохадос, които пресичат пистата.

— Какво е мохадос?

— Мексиканци. Стигат дотам, като минават с плуване през мръсния канал на река Тиа Хуана. Всеки, който е готов да направи това, не заслужава да бъде прегазен от самолет.

— Ще предупредя пилота да внимава особено много. Би трябвало да пристигнем преди да съмне.

Стийл се вслуша в тишината и съжали, че не може да види лицето на Фароу.

— Не се шегуваш, нали? — каза Фароу. — Наистина идваш тук.

— Точно сега се нуждаеш от човек, на когото имаш доверие. Каквито и различия да сме имали в миналото, доверието никога не е било проблем помежду ни.

— Ти идваш? Тук?

Стийл се засмя.

— Казваш го така, сякаш настъпва Второто пришествие.

— Почти същото е. Не помня кога за последен път си напускал манхатънското си гнездо.

В манхатънското си гнездо Стийл се усмихна и отпи от хубавото уиски. Забавляваше се от мисълта, че Джо Фароу е бил потресен от две изненади за няколко часа. Ако подозираше защо в действителност идва Стийл, това щеше да е третата изненада. Истински хеттрик^[1].

— В такъв случай ще се заемеш ли пак с операцията? — попита Стийл.

— Никога не съм я изоставял.

— Грейс мислеше, че си.

— Сбъркала е. Пак.

— Какво правиш сега? — попита Стийл.

— Гледам една процесия от шевролети събърбън и кадилаци ескалейд да си проправят път през трафика и да завиват по най-отвратителната уличка, която съм виждал, откакто затвориха Джаи Алаи в Мексикали.

— Познаваме ли някого от този парад?

— О, да — обясни Фароу. — Ектор Ривас и веселата му дружина от федерални ченгета, държавни полицаи и селяни. Човекът трябва да се е разтревожил от нещо. Бодигардът му изглежда силен като великан.

— Това сигурно обяснява защо телефонният номер, който ни даде за проверка по-рано днес, може да бъде проследен до един член на общинската полиция в Енсенада. Също и номерата на колите, които продиктува, макар информацията да идва с обичайното предупреждение, че във Втория свят документирането и номерирането не е винаги точно.

— Достатъчно близо е, за да се навържат нещата. Не искам да бъда ченге в Енсенада, когато Ектор научи новината.

— Ще ходиш ли на срещата?

— И още как. Така че се обади на съдийката и я успокой. В момента тръгвам към Ектор.

— Ти й се обади или поне координирай действията си с нея.

— Ти го направи, няма какво да координирам. Тя е в хотела. Аз съм на пистата.

— Тогава би трябвало да я видиш всеки момент. Тя се отправи към пистата веднага, щом приключи разговора с мен.

— Точно сега не искам да бъда в една и съща стая с нея, камо ли в един и същи водевил.

— Някой да е питал какво искаш? Тя отива на срещата. Може вече да е там, в интерес на истината.

По дяволите!

Телефонът в ръката на Стийл замлъкна. Той го подаде на Дуейн.

— Браун Фийлд, три километра северно от Тихуана.

— Ще кажа на пилота. Колата те чака. Екипът в Сан Диего се събира в момента.

Стийл се усмихна като акула, каквато всъщност беше.

— Отлично.