Метаданни
Данни
- Серия
- Сейнт Килда (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wrong Hostage, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Дори Габровска, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 50 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- ganinka (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Елизабет Лоуел. Неподходящ заложник
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 2007
Редактор: Петя Димитрова
Коректор: Юлиана Василева
ISBN: 978-954-26-0586-7
История
- — Добавяне
Шестдесет и шеста глава
Ел Аламо
Понеделник, 8:58 ч.
Братовчедът на Белтран, братовчед на братовчед, беше слаб мъж на име Рефухио. Той ги посрещна на черната писта с черен додж пикап, който блестеше, въпреки прахоляка наоколо.
Фароу веднага разпозна, че мъжът е контрабандист. Рефухио имаше груби изсечени черти на индианец. Двете половини на мустака му не се срещаха по средата на горната устна. Тънките косъмчета се къдреха от двете страни на устата му. Беше облечен с дънки, дънкова риза, каубойски ботуши и каубойска шапка с петна от пот.
Носеше полуавтоматичен колт, пъхнат под тежко украсения кожен колан, но над дънките. Рефухио явно възприемаше пистолета като шапката си — нещо, с което не се разделяше никога и което носеше съвсем небрежно.
Фароу се ръкува леко, както правеха в Мексико, а не по енергичния американски маниер. Но когато заговори на испански, подходът му беше прям като на истински янки.
— Имаме много малко време, за да спасим живота на едно момче — каза той, като направи знак на всички да вървят към камиона. — Какво знаете за миньора?
— Казва се Паулино Галиндо — отвърна Рефухио. — Много изплашен човечец. Почти цялата минала година живя в шахтата на една стара мина. Аз му носех храна, но едва наскоро го убедих, че е безопасно да се прибере в къщата, където ви водя сега.
— Значи двамата с Белтран криете този коз от известно време?
Рефухио се усмихна.
— Разбира се. Паулино е символ за хората тук. Те знаят какво е преживял той. За нас е полезно да имаме подкрепата на хората в селото, защото много от тях отглеждат чудесна марихуана.
— Да — кимна Фароу. — Виждам как Белтран държи източниците си щастливи.
Рефухио погледна косо към Магон.
— Вие наистина ли сте отец Магон? Мога ли да говоря за тези неща извън изповедалнята?
— Да, аз съм отец Магон — отвърна свещеникът. — И не осъждам никого прибързано. Мнозина просто се опитват да оцелеят в разни кътчета на света, които са собственост на богатите и могъщите. За бедните винаги е било така.
— Радвам се, че дойдохте — каза Рефухио. — Паулино няма доверие на никого, освен на църквата, дори и на мен не вярва. Вие ще бъдете ключът към неговата ключалка.
Фароу се надяваше да е така.
Когато Магон се настани в камиона, опипа златния кръст на врата си. Бяха го носили други преди него и беше покрит с патината на тяхната пот. И на неговата.
Пътуването беше кратко и много друсащо. Къщата на Галиндо се криеше на стотина метра встрани от пътя в една горичка от прашни зелени дъбове. Приличаше на крепост, построена от обли камъни, взети от коритото на близкия поток. Камъните бяха скрепени с цимент в дебели стени почти без прозорци. Отворите приличаха повече на бойници, отколкото на прозорци.
Паркираха на трийсет метра от къщата и я приближиха пеша. Фароу забеляза, че Рефухио вдига шум колкото цял мариачи[1] оркестър. Очевидно мъжът не искаше Галиндо да си помисли, че към каменната му крепост са тръгнали врагове, а не приятели.
Въпреки това дулото на дългата пушка покриваше всяка тяхна стъпка по пътеката.
— Паулино, аз съм Рефухио — извика мъжът на местния диалект, смесица от креолски паипаи и испански. — Доведох ти един свещеник. Виждаш ли кръста му?
Магон вдигна кръста си.
Дулото се поколеба, после изчезна.
След минута-две тежката дървена врата се отвори. Дребен мъж с провиснали рамене, облечен в мръсни дънки и тениска от световното първенство по футбол, застана на прага. Имаше прашна черна коса и стискаше в ръцете си пушка. Взира се в непознатите доста дълго, особено в кръста на Магон.
Накрая остави пушката настрана.
Рефухио прегърна дребния миньор типично по мексикански, после представи Фароу по име и Магон със сана му. Погледът на Галиндо не се отделяше от кръста, който висеше на врата на свещеника.
Той не можеше да повярва на очите си, а страхопочитанието в погледа му показа на Фароу, че за миньора кръстът е нещо повече от символ на християнската вяра.
Галиндо заговори бързо на Рефухио.
Още преди Рефухио да успее да преведе диалекта на миньора на по-разбираема форма на испански, Магон вдигна тежката верижка от врата си и подаде кръста на миньора. Галиндо го пое колебливо. Вдигна го към утринното слънце, после бавно го обърна, за да огледа знаците на гърба му.
Галиндо прошепна тихо няколко думи, прекръсти се и погледна Рефухио.
— Аз съм чувал за този кръст.
Магон кимна, нямаше нужда от превод. Креолският му бе позакърнял, но все пак беше родният му език и не се забравяше лесно.
— Аз съм родом от тези планини. Твоят дядо навярно е намерил златото, което е използвано за този кръст.
Фароу разбираше достатъчно, за да бъде благодарен за превода, който правеше в движение Рефухио. От него разбра, че човекът на Белтран не се опитва да го излъже, поне когато превеждаше.
С огромно страхопочитание миньорът вдигна кръста до устните си и го целуна. После го върна на Магон с поток от думи.
— Казва ми, че след като съм от тези планини, знам колко са опасни — преведе Магон на Фароу. — Сега, когато вие, външните хора, знаете неговата тайна, скоро може да я знае и целият свят. Тогава той ще трябва да се махне, да отиде в някое безбожно място като Чили, където мъжете умират в медните мини от киселините във въздуха.
— Кажи му, че разбирам страха му — каза Фароу. — Кажи му, че се страхувам за сина си, на когото остават само няколко часа живот.
Магон постави ръка на рамото на Галиндо и няколко минути му говори със сериозно изражение. Фароу разбра част от казаното. Рефухио запълни празнините.
Останалото стана ясно, когато Магон извади торбичката с диамантите и ги изсипа в дланта на Галиндо.
Рефухио ахна и изрече нещо като клетва или молитва.
— Казах на Паулино, че тези ще бъдат за него и седемнайсетте семейства, преживели загубата — обясни Магон на Фароу. — Обещах да им помогна да превърнат камъните в нов живот тук, живот, който да не се върти около страха.
— Той повярва ли?
Магон сви рамене.
— Може би.
— А ти? — попита Фароу.
— Поне колкото него.
— Тогава му кажи следното: ако ни покаже двата края на тунела, аз ще направя всичко възможно Ектор Ривас Осуна да не остане жив, за да го намери.
— Тук ли? — попита Галиндо на испански. После премина на развален английски: — Тук? В Мексико? Не, не, човече. Това няма стане.
— Точно затова ни трябва тунелът — обясни Фароу. — За да измъкнем Ектор от Мексико.
Галиндо изглеждаше объркан. Магон преведе думите на Фароу.
Миньорът го погледна шокиран, после се засмя възхитен от идеята.
— Кучият му син! О, извинете, падре. Аз има лоша уста.
Магон се усмихна.
— Можем заедно да се помолим за опрощение, Паулино. Аз също вярвам, че Ектор е син на уличница.
Рефухио се изхили.
Галиндо погледна диамантите, после Фароу и започна да говори сериозно. Магон преведе.
— Сеньор, аз ще ви помогна с тези диаманти и в името на Бога да отървете Мексико от този зъл дявол Ектор.
Усмихнат, Фароу стисна ръката на миньора и каза:
— Щом намерим тунела, диамантите ще бъдат твои и на семействата на другите мъже, които са го построили.
Галиндо заговори бързо на Магон, който се обърна към Фароу.
— Той казва, че е само един прост миньор. Не може да нарисува или да разчете карта, така че как би могъл да ви помогне да намерите мината.
— Питай го дали се е возил в хеликоптер.
След миг Магон преведе:
— Не е.
Фароу се усмихна леко.
— Тогава ще има какво да разказва на другите в селото.