Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (8)

Седма глава

Централен Манхатън

Събота вечер

Дуейн Тейлър протегна ръка към единия от трите стационарни телефона на бюрото му, което не бе нито разхвърляно, нито подредено, просто бе добре използвано.

— Кабинетът на Стийл.

— Обажда се Манди от централата — каза дрезгав глас. — На четвърта линия чака някоя си съдия Грейс Силва. Настоява да говори лично с посланик Стийл. Препратих ти информацията, с която разполагаме за нея. Файл СК 1/17.

Широките пръсти на Дуейн затанцуваха по клавиатурата, откриха файла и го отвориха.

— Какъв й е проблемът?

— Отвличане за откуп. Отказва да каже каквото и да било друго, освен на Стийл.

Дуейн прегледа информацията за съдия Грейс на екрана и направи една от интуитивните си проницателни преценки, за които Стийл му плащаше да прави.

— Свържи ме с нея.

Дуейн изключи високоговорителя на телефона и превключи звука към слушалките на главата си.

— Съдия Силва, аз съм личният асистент на господин Стийл, Дуейн Тейлър. Какво може да направи за Вас „Сейнт Килда Кънсалтинг“?

В другия край на линията Грейс призова цялото си търпение, което вече се крепеше на косъм.

— Бях пределно ясна с предишните четири човека, които ми загубиха времето, че или ще говоря с посланик Стийл, или няма да говоря с никого.

— Разбирам. От сигурна линия ли се обаждате?

Тя се поколеба. Сутринта би се изсмяла на този въпрос. Сега се радваше, че е излязла от дома си, за да проведе обажданията.

„Това да си остане между нас или ще убия момчето.“

— Мисля, че да — каза тя. — Обаждам се от обществен телефон. Имам може би още две минути на тази фонокарта. После ще трябва да отида до търговския център и да си купя нова.

Дуейн почти се усмихна. Каквато и да беше тази жена, не беше глупава.

— Следят ли Ви?

— Аз… — Не се беше сетила за това. „Боже, мразя тази история.“ — Мисля, че не.

— Това въпрос от изключителна спешност ли е?

— Какво е вашето определение за…

— Терорист, опрял дулото на пистолета си в главата на заложника — обясни Дуейн спокойно.

— Аз… Боже… не, не е. Засега.

— С колко време разполагаме?

— Два дни — не, два дни от дванайсет и трийсет днес.

Дуейн издиша беззвучно и с облекчение. В сравнение с повечето ситуации с отвличане и откуп, в случая имаше достатъчно време. Той написа ЧЕРВЕНО-2 на бележките, които си водеше, и попита:

— Доколко е наложително това да се опази в тайна?

— Въпрос на живот и смърт е.

Химикалката му спря за миг. После огради написаната двойка.

— Вие на адреса си в Ла Джоя ли сте?

Грейс не попита откъде Дуейн знае адреса й. Документите от ЦРУ, с които се бе сдобила тайно, я бяха убедили, че когато ставаше дума за частни проблеми, които не могат да бъдат оповестявани публично, „Сейнт Килда Кънсалтинг“ бяха най-добрите.

Точно от това се нуждаеше.

От най-добрите.

— На двайсет минути от дома си съм.

— Върнете се вкъщи. След час една жена ще дойде да Ви вземе и ще Ви откара на сигурно място. В два часа източно време, което е двайсет и три часа калифорнийско време, ще имате видеотелефонен разговор с посланик Стийл. Това устройва ли Ви?

Грейс погледна часовника си и попита машинално:

— Не мога ли просто да му се обадя от къщи?

— Ще кажете ли нещо, което не искате да излезе в новините по телевизията?

— Ааа… Разбира се. — Грейс се почувства като глупачка. — Съжалявам, не съм свикнала с такива неща. „И не искам да свиквам.“

— Затова се свързахте със „Сейнт Килда Кънсалтинг“ — каза Дуейн тактично. — Обичате ли да четете, да гледате телевизия, занимавате ли се с йога?

— Моля?

— Следващите два дни ще бъдат трудни за Вас. Намерете начин да релаксирате, за да не превъртите от напрежение.

Дуейн прекрати разговора, обади се в Сан Диего и уреди мобилният телефон да се отправи към нея. После се залови за работа на компютъра си. Щом щеше да натресе неочакван събеседник на шефа си, беше най-добре да му предостави по-подробна информация от тази, с която разполагаше в момента. Стартира една програма, гледа екрана няколко минути, после се дръпна от бюрото си.

Както обикновено Стийл стоеше с лице към три стени с видеоекрани, говореше в микрофона със слушалките и сортираше различни документи върху бюрото си. От време на време пишеше нещо на един от компютрите, които стояха готови за използване, търпеливи, както могат да бъдат само машините. Четвъртата стена бе заета изцяло от електронно оборудване и огромен, цветен часовник, разделящ света на часови зони и показващ къде е ден и къде нощ.

Без да вдига глава, Стийл покри микрофона си с ръка и попита:

— Какво?

— Имате видеотелефонен разговор в единайсет часа — информира го Дуейн.

— С кого?

— С федерален съдия Грейс Силва, Южна Калифорния, Сан Диего.

— Защо?

— Настоя да говори лично с вас — каза Дуейн.

— И други хора настояват.

— Беше набрала номера на мобилния телефон на Джо Фароу. Очевидно съдия Силвия не е знаела актуалния код, защото обаждането й е било пренасочено към публичния телефон за достъп на „Сейнт Килда“.

Стийл се завъртя и погледна Дуейн.

— Интересно. Разполагаме ли с подробна информация за нея?

— Работя по въпроса.

— Работи по-усилено. Всеки, който знае мобилния телефон на Джо Фароу, е човек, когото искам да познавам.

— Да, сър.

Но Стийл вече отново говореше в микрофона си. Дуейн беззвучно затвори вратата зад себе си и продължи с проучването на съдия Грейс Силва.