Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (80)

Седемдесет и девета глава

Отей Меса

Понеделник, 12:05 ч.

Без да се впечатлява от дъжда, Фароу слезе от мерцедеса, отвори задната врата и грубо издърпа Франклин навън.

— Хей, по-леко! — възрази Франклин.

Отговорът на Фароу беше пореден светкавичен удар върху устата на Франклин.

Грейс издаде тих звук, но не каза нищо. Просто затвори вратата зад себе си и зачака в дъжда да види какво ще последва.

— Остави кръвта да тече — каза Фароу тихо на Франклин.

— Повече недей, иначе ще…

— Имаш късмет, че не съм те изкормил заради това, което си причинил на Лейн — прекъсна го Фароу. — Млъквай и благодари на късмета си.

Франклин направи възмутена гримаса в сумрака под проливния дъжд.

Фароу го бутна.

С едно препъване и залитане Франклин тръгна към вратата. Поколеба се при бетонния праг на вратата на склада и застана неподвижно върху счупените стъкла от още една неутрализирана охранителна лампа. Дори и да забелязваше дъжда, не му личеше.

Кръвта се стичаше червена, после розова по лицето му към ризата, която вече не беше бяла.

Грейс не опита да се скрие от дъжда. Изчака, докато Фароу набра седемцифрения код, с който се отваряше вратата.

Ключалката се отключи с рязко метално щракване.

Фароу отвори вратата, влезе приведен и потърси с ръка по стената ключа за светване. На тавана, на девет метра над тях, блеснаха ярки лампи, които разделиха склада на кръгове от светлина, заобиколени от мрак.

Нищо не помръдваше.

Той се огледа бавно, после още веднъж, махна на Франклин и Грейс да влязат и затвори вратата.

Огромният склад беше толкова празен, че се получаваше ехо. Близо до предната врата имаше шест дървени палета, натоварени с кутии от известна марка мексиканско чили, които преграждаха пътя към офисите отпред. В дъното на склада, където вратите бяха заключени и свързани към аларма, се виждаха други шест палета с платнени чували с боб и ориз, наредени като параван пред друга група малки офиси. По средата имаше повече от трийсет метра празно пространство с бетонен под и метален таван на девет метра над него.

Фароу преброи по стените четири камери, свързани към вътрешна охранителна мрежа и разположени така, че да покриват целия склад. Червени индикатори светеха на всяка камера, показвайки, че са включени и предават към някакъв контролен център.

Камерата над вратата на склада се въртеше и следеше движенията на Фароу. Той дръпна Грейс към себе си и я прегърна силно, след което прошепна, почти опрял устни в блузата й:

— Проверка на предавателя.

Радиостанцията под ризата му изпука два пъти.

— Изключвам се — каза Фароу над сутиена на Грейс.

Още две изпуквания.

Фароу я целуна бързо, настойчиво и дълбоко. Тя му отвърна по същия начин.

Той се обърна с гръб към най-близката камера, бръкна под ризата си и изключи радиостанцията. После тръгна към прикритието от чували с боб и ориз.

Освен мекото барабанене на дъжда по покрива, в склада цареше тишина.

Офисите бяха празни.

Вратата към тоалетната — заключена.

Освен ако вече нямаше някой в тоалетната, складът беше празен.

— Има ли някой тук? — извика Фароу.

Тишина.

Той свали мобилния телефон от колана си, набра някакъв номер и тръгна обратно към Грейс и Франклин, предупреждавайки ги:

— Тихо.

Натисна бутона за свързване и се ослуша за издайническия звук на друг телефон, който да звъни някъде из склада.

Тишина.

След две позвънявания Ектор отговори. Говореше леко запъхтяно, сякаш носеше товар.

„Това е и добре, и зле“ — помисли си Фароу мрачно.

— Ние сме в склада — каза Фароу. — Тук няма никой.

— Близо сме, тъпако — засмя се Ектор.

— Дай да чуя Лейн.

— Ти ми дай Франклин и файла.

Това не беше въпрос.

— С удоволствие — отвърна Фароу.

— Водиш ли го?

— Ти гледаш екраните, как мислиш? — каза Фароу изнервено. После се обърна към Франклин: — Помахай на камерите.

Франклин намусено вдигна окованите си ръце към най-близката камера.

— Сега дай да чуя Лейн — настоя Фароу.

— Не изпълнявам заповеди. Аз съм шефът.

— Ще бъдеш, когато видя, че си дошъл с момчето — не отстъпи Фароу. — Дотогава сме само двама мъже, които си бъбрят по телефона.

По невидимата връзка, която се издигаше до комуникационния сателит в космоса и се връщаше обратно на двеста метра по на юг, Фароу чу как Ектор засмуква звучно цигарата си и вдишва пушека от кокаина в дробовете си.

„Наслаждавай се на цигарата си — помисли си Фароу. — С малко късмет, ще ти бъде последната.“

— Добре — каза Ектор с надебелял език. — Говори с Лейн. После ще пратя Хайме. Ако той одобри това, което види, ще направим следващата стъпка.

Връзката издрънча кухо за момент, после се чу гласът на Лейн:

— Мамо, татко?

— Джо е — каза Фароу. — Добре ли си?

— Сигурно — каза Лейн с разтреперан глас. — Поне не съм се разделил с нищо, което съм имал преди.

— Ясно. Ектор чува ли ме в момента?

— Не мисля.

— Гледай майка си. Не отделяй очи от нея. Ясно?

— Да.

— Прави това, което тя ти каже — обясни Фароу. — Не обръщай никакво внимание на баща си. Само на майка си. Запомни ли?

Лейн започна да казва нещо, но думите му преминаха в остър писък от болка.

— Не се тревожи, гринго — обади се Ектор. — Той е добре. Уча го на добри маниери, нищо повече.

Фароу стискаше телефона толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Пращай твоя човек.

Погледна часовника си и започна да брои.