Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (7)

Шеста глава

Ла Джоя

Събота вечер

— Какво е това, което не може да изчака, Грейс? — попита Стюарт Стърджис. — Имаме гости за вечеря и…

— Говорил ли си с Тед скоро? — прекъсна го тя настойчиво.

— Казах ти, че ще ти се обадя, когато и ако Тед се свърже с мен.

— Не мога да чакам толкова дълго. — Ръката на Грейс стисна телефона и пръстите й побеляха от напрежение. — Трябва да говоря с Тед веднага!

— Съжалявам, аз съм му адвокат, не бавачка. Просто не мога да ти помогна.

— Стю, случаят е спешен.

— Виж, защо не пийнеш чашка-две вино и не се отпуснеш? Тед сигурно ще ти се обади след няколко дни. Просто си е такъв, изчезва от време на време.

Грейс искаше да изкрещи, че няма няколко дни да чака появата на Тед. Вместо това каза:

— Разбира се. Разбира се. Извинявай, че те откъснах от коктейла ти.

Тя затвори и погледна тефтера с телефоните. Беше набрала трийсет телефона, беше говорила с дванайсет телефонни секретаря, осем съпруги и десет приятели или бизнес партньори на Тед, които не бяха се чували с него от известно време, но непременно щяха да му предадат съобщението й, ако добрият стар Тед случайно се обадеше.

Оставаше й само един номер, на който да се обади.

„Два дни.“

Отиде при сейфа, отключи го и извади папка, която притежаваше незаконно. Но я имаше и я актуализираше толкова често, колкото й позволяваше източникът в ЦРУ.

„Дяволите да те вземат, Тед. Защо никога не си тук, когато Лейн и аз имаме нужда от теб?

Дяволите да ме вземат, че избрах неподходящия мъж.“

Без да обръща внимание на официалните печати по листовете, които я съветваха да направи всичко, освен да падне и умре, преди да прочете тези документи, тя бързо запрелиства папката, едва забелязвайки наименованията — Филипините, Белиз, Венецуела, Бразилия, Парагвай, Гватемала, Колумбия, Боливия, Перу и най-вече Северно Мексико. „Сейнт Килда Кънсалтинг“ не беше държавна агенция, но имаше свои служители във всички горещи точки на света. Извън закона.

Но не престъпници.

Просто не действаха официално.

Всичко, в което Грейс се беше превърнала с много труд и усилия, сега се бунтуваше при мисълта, че може по принуда да се озове в ситуация, в която така обичният й закон е абсолютно безпомощен. Съдебната зала беше като болница — в нея можеше да се случат ужасни неща, но целта беше по-велика от кръвта и болката и в края на деня всичко бе дезинфектирано и отново готово за работа. Не бе като мръсните улици, където нищо не се издигаше над кръвта и болката и нищо никога не бе чисто.

„Сейнт Килда Кънсалтинг“ работеше по най-мръсните улици на света.

Грейс запомни номера, заключи отново папката и после отиде до един малък търговски център, където продаваха фонокарти. Не искаше точно това обаждане да присъства в месечното извлечение за телефонната й сметка.