Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (66)

Шестдесет и пета глава

Северно от Енсенада

Понеделник, 8:30 ч.

Хеликоптерът се стрелна право към една зеленикавокафява падина край хълмовете, после зави рязко и се намести над равното място за кацане, точно до един правоъгълник с порутени стени. Пилотът укроти машината на десетина метра над земята и започна да се спуска. Пожълтялата от слънцето трева се залепи за земята от завихрянето.

Фароу издиша дълбоко. Радваше се, че Стийл беше убедил Грейс да остане в Сан Исидоро, в случай че Франклин или Лейн се обадеха отново. Полетът през цялото време беше труден за издържане.

И на малка височина. Съвсем малка.

Летяха на метри от земята, за да избегнат радарите на мексиканския въздушен контрол. Дотук добре.

Черна „Тойота Форънър“ беше паркирана в сянката на стар дъб близо до мястото, където някога се е намирала вратата на църквата. Облечен в дънки, широка риза и широкопола сламена шапка, отец Магон стоеше подпрян на бронята на колата. Придържайки шапката си с една ръка, той се обърна с гръб към хеликоптера.

— Прилича повече на селянин, отколкото на свещеник — каза пилотът.

— Трябваше да го предупредя да си носи расото. Но той знае какво искам и познава местните паипаи. Явно е решил, че в цивилни дрехи ще уреди работата по-бързо.

Пилотът намали мощността. Въртящата се перка се забави, но още се въртеше достатъчно бързо, за да отсече човешка глава.

Фароу разкопча предпазния колан, остави настрана слушалките, които позволяваха на пилота и пътниците да комуникират помежду си, и отвори вратата. След няколко секунди вече беше на сухата прашна земя и тичаше настрани от ужасния рев на хеликоптера.

— Радвам се, че дойдохте — каза Фароу и стисна ръката на Магон. — Да тръгваме. Нямаме време.

Веднага щом и двамата мъже се закопчаха с предпазните колани, хеликоптерът излетя.

Фароу почука по слушалките си, за да подскаже на Магон да си сложи неговите.

— Един от хората на Белтран, братовчед на братовчед на братовчед — каза Фароу, — ще ни посрещне там. Той говори местния диалект.

— Аз също — каза Магон. — Както предположихте, аз съм роден в това село. Но Ектор не го знае. Мисли, че съм момче от Мексико Сити, което е ядосало някой кардинал.

Фароу се усмихна.

— Наистина ли мислите, че този миньор ще рискува живота си, за да ви помогне? — попита Магон. — Защото, ако Ектор научи за това, всички сме мъртви.

— Така е — отвърна Фароу сухо.

Той бръкна в джоба на дънките си и извади малка кожена торбичка, не по-голяма от дланта му. Внимавайки да не разпилее съдържанието заради друсането на хеликоптера, разхлаби връзката на торбичката.

После изсипа нещо като бял огън в дланта си. Диамантите уловиха лъчите на утринното слънце, преди Фароу да успее да ги скрие в шепата си. Той протегна ръка към свещеника, който веднага подложи разтворената си длан.

Фароу изсипа диамантите един по един в ръката на Магон. Повечето имаха размери на грахово или бобено зърно. Един беше голям колкото мъжки палец.

— Истински ли са? — попита Магон.

— Истински като смъртта. Петстотин хиляди американски долара в съвсем преносима форма. Ето, вземете торбичката, за да не се разпилеят.

— Но защо ги давате на мен?

— Те ще изплашат бедния миньор дори повече от вероятността да умре. Вие не се плашите от богатството. Вземете ги, обърнете ги в пари и помогнете на семействата на седемнайсетте мъже, които са били убити, и единия, който е оцелял.

— А в замяна?

— Тунела.

Магон погледна с присвити очи Фароу.

— Не се тревожете, падре. Не съм убил никого за тях.

— Хрумна ми тази мисъл.

— Засега не са изцапани с кръв — увери го Фароу. — Не че парите на църквата са винаги чисти.

Магон поклати тъжно глава.

— Вие наистина сте циник.

— Реалист. Е, какво ще кажете? Ще убедите ли миньора да помогне?

Магон дълго гледа диамантите.

— Ел Аламо няма водопровод. Това ще бъде добро начало. — Той погледна Фароу. — Вие сте много щедър. Сигурен съм, че миньорът би могъл да бъде убеден за много по-малко. Може би не сте чак такъв реалист, за какъвто се мислите.

Фароу не отговори.

Свещеникът наклони дланта си, лъчите на слънцето огряха диамантите и те заискриха като огън. После бавно ги изсипа обратно в малката кожена торбичка, върза я здраво и я пъхна в джоба на дънките си.

— Ще направя каквото мога.

— Никой не може да иска повече. Дори и Бог. Донесохте ли свещеническата си якичка? Може да утеши бедния човечец, когото ще караме да рискува живота си.

— Не нося якичка, а това.

Магон бръкна под памучната си риза и извади тежката златна верижка, която носеше на врата си. На нея висеше великолепен бароков златен кръст, голям колкото дланта му.

— Златото на този кръст е било добито в Ел Карисо преди век. Много е известно сред всички паипаи. Един от нашите водачи-мъченици е носел този кръст. Той ми е бил прапрадядо.

Фароу погледна старинния кръст. Надяваше се да е достатъчен.