Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (4)

Трета глава

Тихуана, Мексико

Август

Събота, 12:12 ч.

Джо Фароу излезе от предната врата на „Тихуана Тък енд Рол“, носейки нещо, което смътно приличаше на половинметрово произведение на абстрактното изкуство от дъб. Работилницата, където бяха издълбали дъба, не беше сменяла мястото си повече от четирийсет години. Тя бе останка от дните на американските сърфисти и автоманиаци, пресичащи границата в търсене на евтини ремонти и подобрения по автомобилите си. Когато рошавите зарчета на предното стъкло и ръчно ушитите кожени седалки престанали да бъдат на мода, работилницата сменила предназначението си.

Започнали да правят най-добрите тайници за контрабандисти, които можело да се намерят в един град, чиято икономика се основавала най-вече на контрабандата.

Продукцията на „Тихуана Тък енд Рол“ беше от онези обществени тайни, които процъфтяваха в Мексико. Магазинът бе заобиколен от здрава ограда с телена мрежа, която завършваше отгоре с широки смъртоносни примки от бодлива тел, способни да нарежат човек на парчета.

Джо Фароу знаеше за тази бодлива тел, точно както знаеше и за истинския бизнес на магазина за авто тапицерии.

Беше минал през това.

Беше го оставил в миналото си.

Беше се опарил.

Огледа бързо улицата. Онзи мъж още стоеше там, облегнат на вратата в сянката на входа. Наблюдателят отмести поглед, когато Фароу го изгледа, но не се помръдна от поста си.

„Ченге“ — реши Фароу.

Коженото яке и оформеното шкембе издаваха загубеняка. За някои ченгета животът бе много хубав.

„Добре, но дали е мексиканско ченге или американец, който работи южно от границата и се опитва да разгадае най-новите контрабандни канали?

Арест ли цели, или просто разтърсване?“

Фароу затвори желязната врата зад гърба си и се втренчи в ченгето, чието кожено яке беше скъпо почти колкото неговото.

Смотанякът се преструваше, че не съществува.

Фароу продължи да го гледа втренчено.

Накрая ченгето го погледна небрежно и кимна. Беше от старите. Знаеше, че е изгорял.

— Приятен ден — извика му Фароу през улицата.

Ченгето сви рамене и се извърна настрани, за да си запали цигара.

Фароу закрачи по неравния коварен тротоар към Ла Рево. Беше паркирал колата си в Чула Виста и беше прекосил границата пеша. Сега му трябваше такси, с което да се върне до граничния пункт. На ъгъла на Ла Рево и Пета улица винаги чакаха таксита.

Ченгето спря да пуши, за да проведе разговор по мобилния телефон или по радиостанцията си. Фароу не можеше да определи кое от двете, но не му пукаше. За пръв път от десетилетия имаше абсолютно чиста съвест.

Наоколо въздухът миришеше на пробити отходни канали и такос^[1]. Тротоарите бяха мръсни и разнебитени, задръстени от просяци, продавачи на сувенири и обичайната сбирщина от мошеници, джебчии и случайни минувачи. Те продаваха кожени кутии, дървени играчки в ярки цветове и тениски, величаещи всичко — от наркотиците до аналния секс. Магазините бяха порутени и полупразни. Баровете рекламираха голи танцьорки. Редом с тях незаконни фармацевти с бели престилки предлагаха на намалени цени виагра и лекарства против рак.

Туристическият район на Авенида Конститусион се опитваше да изглежда достолепно, но и там изобилстваше от сенчести сделки, съмнителни удоволствия и поквара. Евтини цигари, евтин алкохол, всичко, което пуританите бяха успели да прогонят от Сан Диего, се бе прехвърлило на няколко километра на юг, в Тихуана.

Фароу измина пресечката, на която някога се намираше скандалният бар „Синята лисица“. На всяка крачка го пресрещаха хора, които го канеха да влезе в някой от баровете в страничните улички.

— Хей, господине, искаш ли мадама? Малко удоволствие? Хубави момичета има тук, на място, заповядай.

Слаб мъж с тънък черен мустак беше включил и звукови ефекти в рецитацията си, като щипеше с пръсти и дърпаше бузата си, за да създаде представата за сочен секс.

Фароу слушаше тези покани от петнайсетгодишен. Едно време се усмихваше на евтините трикове. После стана безразличен към тях. Сега се чувстваше отвратен.

Не знаеше дали това е положителна промяна.

Махна на едно минаващо жълто такси и се качи на задната седалка заедно с пакета, който носеше. Шофьорът веднага срещна погледа му в огледалото за обратно виждане и му отправи широка отработена усмивка.

— Мога да ви намеря всичко, което поискате, сеньор. Момичета? Знам къде са най-чистите.

— Карай към границата — нареди Фароу. — Върни се през зона „Рио“.

Шофьорът видя погледа на Фароу, млъкна и пое на север.

След три минути таксито вече бе оставило претъпканите мръсни улици зад себе си. Фароу се загледа в широките булеварди на международния квартал на Тихуана. Когато дойде за пръв път в града, този район край реката бе като открита клоака, изливаща се в тресавището. Това бе и действаща канализация, част от нея оставаше южно от границата, а друга част стигаше до река Тиа Хуана, която се вливаше в океана при Импириъл Бийч в Съединените щати.

Канализацията още се изливаше в реката, но вече под земята. Отгоре бяха улици като „Пасео де лос ероес“, чиито скъпи магазини на прочути марки можеха да съперничат на всеки град в света.

Магазини. Дискотеки. Нощни клубове. Ресторанти.

Банки.

Много, много банки.

Техните високи сгради се извисяваха скромно в сравнение с небостъргачите в Сан Диего, но на фона на едноетажните и двуетажните постройки в останалата част на Тихуана банките бяха гиганти, блестящи и нови. Меката на парите.

„Просто си личи какво могат да направят за един град трийсет милиарда долара от странични доходи — помисли си Фароу. — Твърде жалко, че тези пари идват предимно от наркомани от гетата и испанските квартали северно от границата.“

Но това вече не беше негов проблем. Стийл и „Сейнт Килда Кънсалтинг“ можеха да вървят по дяволите, беше приключил с този свят, в който всичко бе наопаки, бялото изглеждаше черно и черното — бяло, и в който бе прекарал по-голямата част от целия си съзнателен живот.

„Нека някой друг глупак да си рискува задника, за да спасява света, който не иска да бъде спасен… майната му, много благодаря.“

Но всъщност изпитваше съжаление към бедните граждани на Тихуана, те не бяха замесени в играта на пари около тях. Те едва свързваха двата края, докато другите цицаха от сладката контрабанда.

„Много лошо, много тъжно, обаче не мога да направя нищо. Прибрах меча в ножницата и ще оставя бедния стар Росинант да си попасе на спокойствие.

А ако Стийл не иска да разбере, да си гледа работата.“

Таксито остави Фароу в края на неутралната зона, наречена граничен пункт. Той мина пеша по още една улица, задръстена от аптеки и магазини за сувенири. На една пресечка от самата граница магазините бяха изместени от туристически агенции, предлагащи трансфери до Лос Анджелис, Сентръл Вали, Уиначи, Бърлинпън, Спокейн, на две хиляди и петстотин километра разстояние. Канзас, Чикаго, Ню Йорк, Колорадо и памуковите поля на Юга, всяко едно място, където се търсеше евтина работна ръка, беше представено от свои агенти, състезаващи се помежду си за хората, с които запълваха квотите си.

Фароу подмина дългата виеща се опашка от кандидати за виза пред административната сграда на граничната полиция. Като човек, който го е правил много пъти, бутна летящите врати и влезе в огромния граничен пункт.

Последна спирка, преди да стъпи на американска земя.

Един митничар със синя риза и револвер на кръста забеляза пакета му и посочи към рентгеновия скенер.

Фароу постави кутията на конвейерната лента и изчака. Друг инспектор се взираше в екрана на скенера и оглеждаше съдържанието на пакетите и чантите, които преминаваха по лентата.

Без да се замисля, Фароу премина през металния детектор и се запита с професионален интерес какво ще се случи. Може и да не беше вече в бизнеса, но му беше любопитно как професионалистите ще се справят с тайниците му.

Операторът на скенера спря лентата и гледа дълго и продължително чисто отрязаното дъбово трупче. Очертанията на чекмедже се виждаха съвсем ясно на призрачно синия рентгенов образ.

Инспекторът, който според табелката на гърдите се казваше Дейвидсън, върна лентата назад и отново прекара издълбания дъб през скенера. Взира се още известно време, после натисна едно копче на лакътя си.

С ъгълчето на окото си Фароу забеляза още две сини ризи да се приближават към скенера.

— Това ваше ли е, сър? — попита единият спокойно.

— Да.

Една ръка докосна лакътя на Фароу и един спокоен глас каза:

— Елате с мен, моля.

Един от дошлите на помощ инспектори застана така, че да блокира бягството на Фароу назад към Мексико. Другият му препречи пътя към Съединените щати. И двамата мъже държаха свободните си ръце върху пистолетите.

— Разбира се — съгласи се Фароу. — Искате ли аз да нося кутията?

— Няма нужда. Ние ще се погрижим.

Инспекторът взе пакета от лентата на скенера и тръгна напред. Фароу вървеше зад него, като внимаваше ръцете му да са постоянно пред погледите на двамата мъже. Очевидно скенерът бе открил единия от тайниците. Истинският въпрос обаче беше дали е намерил и другия.

На вратата висеше табелка: „Допълнителна проверка“. Вътре имаше стая за разпити, с типичната маса и два очукани стола с твърди облегалки. Двамата инспектори проследиха Фароу до вратата и се увериха, че е влязъл. После се обърнаха и се върнаха на предишните си места.

Старшият инспектор, чиято табелка го представяше като Джървис, постави кутията на масата и се втренчи строго във Фароу.

— Изглеждате доста спокоен за човек със сериозни проблеми.

В хода на кариерата си Фароу бе направил проучване на всички гранични пунктове и познаваше тази игра много добре. Митничарите разчитаха езика на тялото. Изражението на Фароу, пулсът му, очите, ръцете, позата не даваха на инспектора никакво основание за подозрения.

— Чист съм — отвърна той, — затова съм спокоен. Сам видяхте, че кухината е празна.

Джървис посочи пакета, погледна паспорта му и каза:

— Дали не искате да обмислите това, преди да си навлечете още неприятности, господин Фароу?

— Няма какво да обмислям. Чист съм.

— Изпразнете джобовете си върху масата. После застанете ей там, подпрете се на стената с вдигнати ръце и разкрачени крака. Ясно ли ви е?

Можеше и да спори, но не си направи труда. На Джървис му плащаха за осемчасов работен ден. Той можеше да го прекара, като се занимава с Фароу или като подели богатството със следващите сто човека по линията.

— Да, ясно. — Фароу изпразни джобовете си, зае исканата поза и изчака да бъде внимателно и професионално опипан с потупване навсякъде. — Спокойно, не нося оръжие.

— Аз съм стар човек, господин Фароу. Доживял съм до тази възраст, защото съм бил внимателен. — Джървис провери за скрити ножове при прасците и глезените и накрая се изправи. — Върнете се при масата и съберете нещата си.

Фароу се върна при масата, където лежаха ключовете му, паспортът, пари и пакетът. Докато той пълнеше джобовете си, Джървис скъса вестника, оголи половинметровото дърво, изчистено и красиво, и го разтърси силно.

Нищо не издрънка.

Джървис изръмжа.

— На скенера изглеждаше като кухина в дървото. Тук не ни харесват такива неща. Имаш голям проблем, господине.

— Нямам, освен ако не сте променили правилата, откакто свалих униформата — каза Фароу. — Кухината е празна.

— Значи е тайник, не можете да оспорите това.

— Това е точно каквото пише в декларацията — кутия за бижута. Красив къс дърво, за да си слага съпругата пръстените вътре.

Джървис го изгледа.

— Наистина ли си бил полицай? Къде? Тук ли?

— Да. — Фароу сви рамене. — Преди години.

Джървис огледа внимателно дървото. След почти минута посочи единия ъгъл.

— Ето, виждам ръба на капака едва-едва. Добра изработка.

Фароу не се тревожеше, че инспекторът е открил очертанието на част от кухината. Цялото нещо щеше да бъде инсталирано на дъното на лодката му, на което в момента не му достигаше половин метър дърво. След като напаснеше дървото, дори и човек, който знае за тайника, щеше да се озори доста, докато го намери.

— Кутия за бижута, а? — Инспекторът пак огледа внимателно дървото, като се опитваше да опипа цепнатината. — Само тук може да е езичето.

— Така ли?

Джървис натисна една кръгла издатина, единственото несъвършенство на прецизно полирания дъб. Нищо не помръдна.

— Хм!

— Няма значение — каза Фароу. — Нали го видяхте на скенера. Празно е.

Джървис си пое дъх през зъби.

— Трябва да конфискувам това и да го дам за изгаряне.

— Не е добра идея. Нарича се незаконно изземване.

Мълчанието се проточи, докато инспекторът се люлееше на петите на кожените си ботуши и наблюдаваше езика на тялото на Фароу.

— Тръгвайте — каза Джървис накрая и посочи рязко с ръка вратата към Америка. — Обаче внимавайте, защото ако ви сложа в един определен списък, ще ви претърсват всяко отвърстие всеки път, щом минавате някоя граница.

Фароу кимна.

— Приятен ден.

Той взе дървото, отвори вратата и тръгна с широки крачки към колата си. Трябваше да отиде до сейфа си в Оушънсайд Федерал Банк. Ако имаше късмет, когато Стийл намереше още някоя работа, „с която само ти можеш да се справиш“, за да подмами бившия си служител отново да поеме задача, въпросният бивш служител щеше да е поел в открито море с диаманти на стойност няколко милиона, скрити в дъното на лодката.

Фароу си беше заслужил с кръв пенсионирането. Възнамеряваше да му се наслаждава пълноценно.

Да върви по дяволите спасяването на хората от собствената им глупост.